неделя, 12 февруари 2012 г.

„ДОСТА” от МОНА ЧОБАН (откъси от романа)


Нямат време съселяните му да разгадават душата ни на Пабоб, ни чия да е друга, и така набързо, лекомислено му бяха дали определението „луд”. Какъв и що е или пък какво му е, хич и не ги е еня. Обичат го и такъв.

***
Още като малък, когато били много бедни, го питали какво готви майка му, а той отвръщал: “Пак боб”. По тия краища бобът бил основно ястие, лесно се гледал и ставал голям - с една шепа три къщи да нахраниш, пък момчето го обичало, та оттам му излязло и името. През годините той съвсем сдъвкал думите, дали от повтаряне или на шега та станало “па боб”, накрая съселяните го слели на “пабоб” и така му останало име за цял живот.

***
Пред портата на Стана шашавия понамали крачка, но не влезе веднага. Загледа се в гърбовете на вървящите пред него, а най-вече се загледа в жената. Той към жените не изпитваше отдавна нищо, ни ги търсеше, ни го вълнуваха, но тая жена сега привличаше погледа му като залепен с дъвка. Кога чуждоземците стигнаха до Чолаковата къща, Пабоб само извика силно и пищящо “Достааа” и влезе в двора по своите си работи.

Така почна тая пролет в Буйново. Дълго гадаеха после старците, дълго разказваха какво ще е, ту спореха, ту се събираха около общо мнение. Дълго–дълго няма и седмица, докато не разбраха, че Чолаковата къща я купили чужденци.

***

Пабоб

Още се не бе вдигнала мъглата, обвила като ямурлук баирите, още не бе пробило слънцето през върховете на боровете, когато гласовете на чинките се извисиха и се сблъскаха с вика на Пабоб “ Bonjour à tous le monde!”. И макар в света да е двадесет и първи век, то тук, между трите хълма, времето още се ниже някъде в двайстото столетие. Всяка сутрин почти в един и същи час селото се събужда с тия два поздрава – на чинките и Пабоб. И ако пеенето на птиците се променя през сезоните, то вторият поздрав от години остава неизменен. Пабоб, човек незлоблив, кротък, даже благ и прекомерно добър, има странни навици, но привикнали към тях, съселяните му се радват и не му придирят. Никой в селото не знае какво точно казва този странник, но и никой не се замисля. Отдавна са приели особеностите му - това, че говори на всякакви неразбираеми езици, че говори на себе си. Старите считат, че лудият фъфли на някакъв си негов език. А от честото повтаряне той така слива думите, че дори и някой чужденец да дойде, няма да го разбере. Но чужденци по тия места не бяха идвали никога, или ако са идвали то е било толкова отдавна, че никой вече не помни, а тия, дето можеха и да помнят, отдавна ги няма, за да разкажат.
Сетне Пабоб сяда на пейката и чака Митко Чочев да отвори кръчмата-магазин и да му разреши да премете стълбите срещу една вафла или чете някоя от своите си книги. В селото го смятат за странен, за малко смахнат, отнесен. Така си и беше. Но в едно с това той бе и човек образован, пътувал и свят видял, пък завърнал се, говори български, турски, оправя се на гръцки, чете френски книги и даже пише стихове.

***
Катерина

Така започна големият път на Катерина – с двеста метра черна пътека. Вървеше без да знае къде отива, като на сън, а наяве си беше. Трудно прие къщата, не заради себе си, заради Мано го стори. Но много бързо превърна тая стара къща в дом.
И домът й се напълни с всички аромати, които можеха да го завладеят.
На двеста и четиридесетия ден от третата година обживената къща продължаваше да се гизди с все по-нови и нови допълнения. Животът върлуваше в нея с пълна сила. В кухнята се сменяха своеобразни аромати – по рецепти и разписание. Към девет часа бавно настъпваше властта на кафе с карамел. Когато то кипне, към него се добавя и щипка канела. Тъмната течност в голямата чаша се разрежда точно с едно отсечено отливане на ръката от малко бяло домашно мляко, а отгоре Катерина настъргва канелата. Полага съзнателно старание да използва доколкото е възможно само естествени продукти. Затова и всяка вечер пред вратата си намира бутилка краве мляко – току-що издоено, все още топло и съвсем истинско. Канелата, макар и няколко прашинки за всяко кафе, се настъргва от пръчка, донесена й някъде от Африка. Никога не използва канела от стъклени шишенца с магазинерски етикети. Кухнята й е пълна с какви ли не подправки, билки, тревички от всички краища на света. Някои си носи тя самата, други заръчва на приятели, трети издирва по екзотични пазари...
Точно половин час кафеен ритуал, примесен с дима на ръчно свита цигара от листата на тютюн, който се отглежда по тези места.
След кафеното действие Катерина прибира на кок особено старателно червеникавата си тежка коса, облича кенарена бяла, съвсем бяла роба и започва да свещенодейства. Ръкавите на робата се навиват до лактите. Краката й са боси, украсени единствено от ярко червения педикюр.
На огромната дъбова маса се зареждат малко зеблено чувалче с брашно, голямо сито, ръчно бито краве масло, хладка вода, мая, подквасеното вчера мляко... Всички действия са като във филм, като че ли се наблюдава отстрани, защото това, което следва е ново за нея, но интересно, примамливо като непознати и далечни страни. Тогава, като по часовник, в къщата влиза Вела. Носи три яйца снесени тази заран.
И около дъбовата маса двете жени – Катерина в бялата си кенарена роба и Вела във вечното си черно започват да месят хляб. Няма по-голям майстор на хляба по тия места от Вела. Затова и Катерина нея избра за учителка. И ето сега младата ще учи тайнството да меси хляб, да влага душа в него, да забърква с върха на пръстите тестото, сетне да го погали и с каква тежест да го притисне с длан. Ще се научи да усеща колко да е топла стаята и колко време да му дадеш да втаса, как се разстила в тавата. Правенето на хляб е най-мъчното умение. Ако някой ви каже, че това е фасулска работа, хич и не му яжте хляба. В един хляб няма ли женска душа, силни страсти и две-три въздишки, той не носи живота в себе си. Когато тестото е опечено, питата се оставя да обиколи нивата си. А сетне по вкуса и средата й можеш да четеш и душата на жената, дето го е галила, месила, стискала. Каквото й е на душата, такава е й средата на хляба.
Това опитване на най-различни занимания я омагьосва, кара я да се чувства полезна и можеща, дава и някакви други сили. Ето научи се и неуменията си спокойно да приема, че и уменията. Научи се без вълнения и прегорелия хляб да прегръща, както и бухналия, дето целия живот е събрал в себе си.

***
Доста

В този октомврийски ден слънцето вече не беше силно, но някак тежко печеше, задушно и скрито. Ту го затулваха облаци, ту го отвиваха, ту вземе та се смръчи, ту се избистри. И аха да завали, пък размисли и капка не капва. Тежко време беше тоя следобед, изедно. И на Пабоб му беше такова тежко на душата и ни му се стихове лееха, ни му се книги четяха. Полегна той, позагледа играта на облака и слънцето, пък позачака и сам не знаеше какво. А то само го споходи.
- Няма живот за мен, татю, веке, няма да има, само ти си ми едничка надежда – младата жена, почти дете още гледаше мъжа право в очите.
Той не смееше да я погледне, но тихо нареждаше и не беше ясно кой кого повече умолява.
Не мога, Досто, такова нещо да сторя. Не мога. Ти си ми едничка. Такова не мога на никого да направя, на тебе пък хич.
Татенце, моля те, татенце, – гласа й се извиваше все по-висок и притаен.
Как на душата си грях да взема, дъще, не можеш ме за това моли. С какви очи утре майка ти ще гледам, с какви думи мъжа ти ще срещна, с кои ръце детенцето ти ще прегръщам.
За мен живот няма вече, тате, ни мъжа си ще прегръщам, ни на детенце ще си пея. Каза черкезина, връща се след месец мен да вземе.
Няма да те дам, Досто, няма. Ти си ми едничка радост, няма да те дам на черкезина, нека мен да вземе, нека мен да коли, нека да ме беси.
Недей така, тате, видя го какъв е, чул си какво правят черкезите – той мен иска. Теб и мама ще затрие, детенце ще ми заколи и пак ще ме вземе. Моля те, тате, вгради ме в тоя мост, дето го на реката правиш, детенце ми спаси.
Не може, дъще, от мен това да искаш. Майсторлъкът ми не е за смърт даден.
Не е смърт това, тате, живот е това. Кога дойде черкезина, аз вече сама ще съм си тръгнала. Мъртва защо съм му? Вие живи ще останете. Мен иска той, не друго. Вгради ме, тате, детенцето ми пожали. Ти си ми тейко, аз на мойто детенце съм майчица...
Кандилото припукваше в малката стаичка и тишината тежеше.
Двамата разговаряха шепнешком, а в люлката в ъгъла спеше малко момченце с руси къдрички.
Взе го младата жена в ръце, залюля го, целуна го по челото пък продължи.
. Взе го младата жена в ръце, залюля го, целуна го по челото пък продължи.
- Виж го, тате, колко е мъничък, как без живот да го оставя? Един път съм го довела на тоя свят, как тъй малък да го пратя обратно? От тоя изедник не можеш ме скри, на мира няма никой да остави. Вгради ме в моста мен, да живеете вие.
От очите на стария мъж капеха сълзи. Не хлипаше, сам не усещаше, че плаче, погали заспалото дете и стисна длани така силно, че камък можеше да счупи.
Цял живот камъни съм редил и кога са падали с тия ръце съм ги вдигал. Що къщи съм построил, хората в тях децата да си гледат, що мостове да минават и ни на реката да пречат, ни тя на тях. Честно живях, на малко се радвах, къде съм сгрешил, че това на моята глава да дойде? Една си ми ти Досто, една радост, една утеха. Кой ще ме на стари години гледа, кой ще ми пее, кой ще ме радва? Що ме Господ така изпитва? Щото те на чужденец дадох, затова ли ме Господ наказва? Добър човек е Жан, никому лошо не е сторил, обичате се, кой баща ще троши на детето си хатъра, кога такъв мъж го иска? Затова ли ме тая проказа застигна. Никому дума напреко не съм казал, никому нищо не съм отказал, защо на мене, Господи, детенцето си да не мога да опазя!
Благословия ми беше занаята, сега стана проклятие. Как се на дете смърт обещава, кога си му живот давал?
Кандилото припука, припука пък угасна. В стаята стана съвсем тъмно.
Изпъшка Пабоб от това дето беше бълнувал, стресна се и видя, че е още светло, че деня още не си е тръгнал. Тежко му беше преди да легне, два пъти по-тежко се събуди. Какво беше това, отде идеше, защо го мъчеха тия хора и в главата му влизаха той не знаеше, но като камък на сърцето му висяха.

***
Мано

Французинът изплашено гледаше ту жена си и сина си, ту местните хора и тихо шепнеше: „que qui se passe”. Той не бе привикнал на такива шумотевици и силни страсти. Дъщерята на Катерина грабна сина си и влезе с него в къщата.
-Какво става, не се стърпя Мано, какво става с тази къща, да му се невидяло?
Той за пръв път повишаваше глас. Хрисим на пръв поглед, досега никой не го беше виждал така ядосан.
Доне, кажи, какво става с плевнята. -Дори Катерина този път бе по-настоятелна от обикновено.
Няма какво да казва. Тоя нож да го изхвърлите веднага. Децата се плашат, плевнята пука, Пабоб крещи. Не ме интересува ни къде сте го намерили, ни за какво ни е. Само го скрийте, заровете го.- Мано нареждаше бързо, изплашено, като в транс.
Самият той вече бе забелязал как с новия живот, с новите навици, бе се сдобил и с нови виждания. Бе разбрал за живота повече, отколкото през всички години до тук. Или поне бе разбрал всичко различно и друго, което не знаеше. Но изведнъж, грижата му на баща, градската му кръв, старите му навици си казаха думата и страхът излезе на повърхността.
-Няма да го хвърлим, ни да го заровим – отсече твърдо Дона. - Кръв има по тоя нож, кръв стара. И душа има. Не знам ни какъв e, ни отде иде. Но на него има поличба и жена клетва е хвърлила. Далечна клетва усещам, тежка, чужбинска. Ако ножа заровим, клетвата ще остане.
Дона говореше твърдо и убедено. Нищо, че беше в чужда къща, нищо, че ножът ни беше нейн, ни в нейната намерен. Самата тя знаеше, усещаше, виждаше с нейното си виждане, че ножът е на всички и за всички.
Сега ще остане там, на камината. Като му дойде времето, той сам ще ни покаже какво да го правим. Не ти пречи, Мано, ни ножа, ни поличбата му. На теб не пречи, не е тя за теб нареждана. На теб най ти пречи страхът. Като на заек ти се е свило сърцето. Цял живот така го носиш, цял живот все след страха си тичаш, цял живот той за носа те води. Ти мен ще ме прощаваш, че такива работи ти думам, ама човек един живот има и ако не ти кажа, че сал един косур имаш, ама голям, колкото за целия свят – грях ще сторя. А, да ме прощаваш.

***
Къщата

Една къща не я ли галиш всеки ден, не й ли палиш печката, не й ли скърца дюшамето, значи няма ни да я залюбиш, ни тя да те слуша. Къщата е като жената – иска грижа и искреност, като й хитруваш и само от време на време я спохождаш, тя вземе та те почака, почака пък почне и тя да ти хитрува. Я покрива ще прокапе, я мишки ще я населят, я някоя катеричка от гората уж случайно ще приюти, я паяжини ще я обвият.
Щото и къщата, и жената, искат дъха ти да усещат, да го пият така за късмет, пък ту да се приласкаете, ту да се отблъснете - да си поиграете искат; и тамън те зарадват с нещо, пък вземат някоя и друга грижа да ти създадат, и хем радост голяма ти носят, хем все да ги мислиш и на мира не те оставят. Така са те – искат си своето и не им ли го дадеш дълго няма да ги имаш.

Романът е в книжарниците от 16 февруари

Още за авторката и романа

Няма коментари:

Публикуване на коментар