вторник, 17 юни 2014 г.

“Евробет талант”: бизнесът подава ръка на младите творци

Ръката на Владо Пенев в партньорство с водещия Стефан Щерев определи чрез лотария новото лого на проекта.

Боряна АНТИМОВА

Какво се случва, когато бизнесът и културата си подадат ръка в името на откриването, развитието и лансирането на млади таланти? Шанс за млади хора, които нямат финансовите възможности да инвестират в образованието си представя новият културен проект „Евробет талант“.

“Той е естествено продължение на дългогодишната политика на компания “Евробет” в подкрепа на българската култура. Тази година придобива нов облик и се превръща в кауза, чиято цел е да оказва съдействие на млади български творци по пътя им към голямата сцена”, обясниха организаторите. Това ще се осъществи с помощта на уникална менторска програма, в която ще участват едни от най-изявените ни творци.

Като ментори в проекта се включват актьорът Владимир Пенев, виртуoзът Теодосий Спасов, творческото дуо за визуални изкуства Богданов/Мисирков и Светослав Димитров и Калоян Иванов от спортен клуб “Дъга”.

Програмата е насочена към младежи от цяла България на възраст от 18 до 25 години Те ще могат да се представят в няколко области: музика (класическа, поп, рок, джаз, за вокални и инструментални изпълнители, солови или в група); визуални изкуства (живопис, графика, фотография); съвременно танцово изкуство.

Идеята за менторската програма се ражда от сътрудничеството й с Фестивала на изкуствата „Аполония“, при съвместно организираната юбилейна фотографска изложба „30 години Аполония“.

“Културата е най-важният посланик на една нация. Убедени сме, че когато бизнесът и културата си подадат ръка, можем да помогнем на качествените проекти да достигнат до по-голяма аудитория”, каза на представянето в театър “Българска армия” водещият Стефан Щерев.

Той напомни, че в България има много талантливи млади творци, чиито вярват, че изкуството е призовано да променя съдбите на хората. “Казах “съдба”, а “Евробет” знае много за късмета и затова в един момент си казахме, защо пък да не помогнем талантът и късметът да се срещнат”, каза още Щерев.


Менторите на програмата "Евробет талант", от ляво надясно: Светослав Димитров, Георги Богданов, Борис Мисирков, Теодосий Спасов, Владо Пенев, директорът на "Аполония" Маргарита Димитрова и Яна Рупева от ФПББ.

Яна Рупева, директор на дарителски програми от фондация “Помощ за благотворителността в България” (ФПББ), съобщи, че на младежите ще бъдат осигурени оборудване, инструменти, достъп до участия. Важен е и достъпът до авторитетите и до опита, който имат менторите, подчерта тя. Крайният срок за подаване на документите е 21 юли.

Талантите от програмата ще имат уникалния шанс да бъдат представени на един от най-престижните културни форуми “Аполония”. Маргарита Димитрова, изпълнителен и артистичен директор на фестивала, съобщи, че за 30 години от съществуването му голяма част от менторите, които сега ще помагат на младите хора, са участвали като млади таланти на форума.

Менторът Владимир Пенев подчерта, че за краткия си опит във властта – три месеца като културен министър е установил, че културата, особено на малките пазари като българския, има огромна нужда от подкрепа. Държавата сама по никакъв начин не може да се справи и не можем да приложим нито едно от търговските правила на Холивуд или на САЩ в областта на културата, коментира той.

Актьорът напомни, че предстои подписването на голямо търговско споразумение между САЩ и ЕС. “Всички европейски страни държим на това проектите, свързани с изкуство, с авторски права, с култура, да бъдат извадени от търговските споразумения. Малките култури като нашата нямат възможност да излязат на такива огромни пазари и трябва да се подпомагаме, за да запазим идентичността си. В този смисъл е прекрасно, че продължаваме да упорстваме и да се подпомагаме – и държава, и частни организации”, каза още Пенев.

Виртуозът Теодосий Спасов сподели, че от много години помага на уникални млади творци, като следи развитието им и ги кани на сцената заедно да споделят музиката. “Благодаря на програмата, че подкрепя пламъка, жаждата за развитие на младите таланти. Един ден те ще станат част от онази национална култура, която радва нас и света със своята уникалност”, каза музикантът.

Георги Богданов от творческия тандем за визуални изкуства “Мисирков/Богданов” сподели: “Двамата, бродейки непрекъснато по света и из България, мечтаем и се опитваме да срещнем следващия млад човек, който да напътстваме, и не спираме да го търсим. Мечтаем да се явят в нашите жанрове – фотография, видео, визуални изкуства - хора, които наистина да ни завладеят с желанието си да постигат неща. А ако няма добри обстоятелства, е хубаво да си ги създаваме. Затова с радост ще помагаме в програмата на хора, готови да “дадат живота си” за своите визуални проекти”.

Борис Мисирков съобщи, че двамата с Богданов в момента са “тежко заровени в миналото”, в началото на фестивала “Аполония”, в кашон, пълен с негативи. Това е архивът на фотографа на “Аполония” Тодор Денев, събиран 30 години, от фотоси, които никой не ги е виждал досега. “В него ужасно си личи как фестивалът е бил млад. В тези черно-бели кадри си личи огромният хъс, заряд и енергия, с които е започнал. Каним всички на 7 юли във Vivacom Art Hall, където ще бъдат изложени тези фотоси”, съобщи Мисирков.


Водещият Стефан Щерев показва логото на новата програма, съставено чрез лотария.


Верни на себе си, организаторите бяха решили логото на новата програма “Евробет талант” да бъде съставено чрез разиграване на варианти на лотария - играта “Лого шанс”. Всеки от присъстващите получи по един фиш, в който имаше 4 части на логото с по няколко варианта, и трябваше да отбележи с кръстче своите предположения. След като менторите изтеглиха варианти от четирите сфери, пред очите на публиката беше композирано новото лого на програмата.


… И нещо от мен



Да ме прощава културното министерство – нищо лично – но когато става въпрос за финансиране на културно събитие, винаги повече се доверявам на частния бизнес. Все едно какво произвежда той – капачки, машини, туристически или други услуги. Вярвам му повече, защото, когато става въпрос за executive, или цялостната реализация, довеждането на нещата докрай, частният бизнес работи по неумолимите закони на резултативността.

Докато един държавен чиновник може да си позволи лукса да определи средства от държавния бюджет за финансирането на културно събитие и после да се отметне с куп общи лафове, и да извади от девет кладенеца вода, за да обясни защо нещо не може да се случи, частният бизнесмен не може да си позволи да дава голи обещания. Така репутацията му отива на кино.

Освен това частният бизнес е свикнал да работи по други закони – когато е поел ангажимент нещо да се свърши, го свършва. Говоря за бизнесмените, които държат на авторитета на фирмата си.

В условията на нерегулирани отношения бизнес – дарителство – данъчно облагане все още се намират меценати, които застават зад качествен (или не толкова качествен) арт проект, бил той филм, изложба, концерт, албум и т.н. Непрекъснато водя разговори с български артисти и знам какво означава за тях да получат подкрепа за проекти, за които висшата администрация нехае.

Това е все едно да дадеш на твореца крила да лети!

А когато се подкрепят такъв важен и значителен за културния ни живот форум като фестивалът “Аполония” и проект за откриването, развитието и лансирането на млади таланти, то аз съм с две ръце “за”.

“Икар” с удоволствие ще популяризира всяка подобна мащабна инициатива на арт събития и продукти, които цени.

Ето, по тази причина публикувам настоящия текст.


Койна Русева: Бях диво дете, сега съм дива жена

Сн.  Даниел Ахчиев




Сн. Chivas
Боряна АНТИМОВА


Койна Русева е родена в Стара Загора в рода на изявени артисти, писатели, музиканти и творчески натури.

През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев.

За 20 сезона е направила десетки запомнящи се роли на сцените на Младежкия театър, Театър “София”, Народния, “Сълза и смях” и Театър “199”.

От седем сезона е в трупата на Младежкия театър, където в момента играе в “Летище” , “Страхотни момчета”, “Фрида”, “Нордост”, “Любов и пари”, “Часът на вълците”, “Някои го предпочитат…”.

Във филмографията й са записани 17 заглавия на филми и сериали, като най-запомнящата й се роля напоследък е на Емилия в лентата “LOVE.NET”. На тв екрана стана известна с ролите си в сериалите “Морска сол” (Соня), “Под прикритие” (Бояна Василева, адвокат на Джаро), “Дървото на живота” (Бела).

Омъжена е, има три деца: Калина (17), Константин (15) и Калоян (10).



Сн. Даниел Ахчиев


-Койна, намираме ви в Младежкия театър, на масичката в гримьорната ви лежи папката с новата пиеса, въодушевена сте. Разкажете за новото си предизвикателство.

–Репетираме пиеса, чиято премиера ще е през септември - “Кривите огледала” на Дейвид Линдзи Ъбър, американски автор, изключително “вкусен”, много свеж и интересен. Режисьор е Ивайло Христов, което прави работата още по-интересна. Самата пиеса е шантава, а Ивайло Христов е неординерен режисьор. Всички знаем колко прекрасен актьор е и понякога се захласваме да го гледаме как ни показва, уникален е.

Ролята ми е много интересна, но няма да издавам каква е. Днес съм пробвала част от костюма и съм още по-въодушевена. В тази постановка ще претърпя сериозна физическа транформация и ми е интересно. Работила съм и други неща с видоизменяне, но в тази роля ще бъда най-метаморфозирала физически.


Във "Фрида" в Младежкия Койна е в ролята на любовницата на Фрида (Станка Калчева)


-Приключвате един доста натоварен сезон, със 7 постановки в Младежкия, и участие на други сцени…

-Да, играя на сцената “Сълза и смях” във “Вик за любов” с Асен Блатечки и под неговата режисура, а също и в “Пет жени в еднакви рокли” на Народния театър.

-С Блатечки от много години сте познати като успешен актьорски тандем на сцената и на екрана. Какво е да ви режисира?

-Забавно е. Той режисира на ход, както аз му казвам – докато тече действието на сцената, казва нещо и без да спираме, продължаваме. По време на самата сцена променя нещо и веднага се реагира. Изглежда като вид дресура и е забавно. В първата ни постановка с Блатечки ми беше малко странно, но после свикнах да реагирам по-бързо от обикновено.


Плакат на постановката в Народния с режисьор Асен Блатечки


-Отстрани, без да ви познава човек, двамата с Блатечки си приличате - като характер, излъчване.

-Двамата сме мъжкото и женското на едно и също съществуване. Мъжкият и женският вариант на един начин на мислене и отношение към работата, на поглед към живота… Да, наистина много си приличаме, много сме близко като усещане за нещата.

-Бяхте специален гост на фестивала в Кан. С какви чувства се върнахте, предвид голямата разлика в мащабите?

-Тази разлика е ясна и аз не страдам от нея. Поканата в Кан беше от бранда Jamison и Chivas Regal, които са основни спонсори на фестивала в Кан. Те са издигнали на качествено ново и различно ниво спонсорството и въобще подкрепата на дадено културно събитие. Свикнали сме да мислим, че да подкрепяш културно събитие означава просто да дадеш някакви пари. А там канят актьори от различни държави, обгрижват ги жестоко, вниманието е огромно към всички.


В Кан с тв и радиоводещия Михаил Дюзев, сн. Васил Николов


В Кан бяхме шест човека. Дадоха ни възможност да се почувстваме като истински звезди. Два дена, пълни само и единствено с прекрасни емоции. Грижеха се за нас, все едно сме най-скъпите гости на света.

Имахме честта да бъдем и на световната премиера на прекрасен филм - “Foxcatcher” (“Ловец на лисици”), чийто режисьор Бенет Милър после взе “Златна палма”. Жалко, че филмът не взе, защото заслужаваше. В него има страхотни актьорски присъствия - Стив Карел, Майк Ръфало и Чанинг Тейтъм. Това за мен беше събитие, чувствах се прекрасно!


"В Кан всички се чувствахме прекрасно", сн. Васил Николов

На червения килим в Кан с Дюзев, сн. Васил Николов


-Минахте и по прословутия червен килим като звезда. Наистина ли там всичко е режисирано? 

-Да, там има жестоки правила: тръгваш от точка А, вървиш до точка Б, спираш, 5 секунди те снимат, обръщаш се, вървиш до точка С, пак спираш, обръщаш се, отново те снимат, след което продължаваш по стълбите нагоре. Тези правила в началото ми се сториха смешни, но това е част от една много добра организация.


С Калин Яворов в "Пет жени в еднакви рокли", Народен театър


-Вие бяхте на премиерата на спектакъла на хореографа на “Арабеск” Мила Искренова “Траектории на желанието”, по повод на който тя сподели, че никога не се е срамувала да каже на западните си колеги колко й е бюджетът, тъй като те оценяват съвсем други неща. Каза, че те се възхищават как с такива малки бюджети у нас се творят чудеса. След Кан споделяте ли същото?

-Абсолютно съм съгласна с Мила. Аз отидох в Кан с моята биография. Имам страшно много театрални роли. Снимала съм се и в няколко филма, които не са на нивото на тези в Кан, разбира се. Но аз имам творческо самочувствие. Нямам никакъв проблем със самочувствието си да отида и да бъда гост там. Нямам никакъв проблем да кажа и за какви пари тук правим изкуство. Да, бюджетите са много различни. Но какво, да се откажа? Не, не желая да се отказвам! Или какво, да отида да правя изкуство някъде другаде?… Всеки си тежи на мястото.


Със Стефан Мавродиев в "Любов и пари", Младежки театър


-Вие сте една от най-изявените ни театрални актриси. Как се усещате – повече драматична, повече комедийна или не правите разделение?

-Тези разделения ги правех, като бях млада актриса, току-що завършила НАТФИЗ. Мислех си, че се чувствам по-силна в по-драматичните образи. В процеса на работата, при всяка следваща роля започнах да усещам глад и за друг вид роли. В момента хвърлям еднакво желание, любов и страст и в едните, и в другите роли.

-На щат сте в Младежкия театър, това означава ли, че трябва да приемете всяка роля, която ви предлагат?

-Когато човек е на щат, трябва да се съобразява с програмата и разпределенията. Но винаги има някакви изключения, така че можеш, ако нещо ти е крайно неинтересно, да се откажеш. Специално в Младежкия театър това досега не ми се е случвало. Интересни са ми всички пиеси, роли и режисьори, с които работя тук. Но ми се е случвало да отказвам роли в други театри. Все пак в Младежкия съм на щат от седем сезона, а творческата ми биография е от 20 сезона.


С Александър Хаджиангелов в "Някои го предпочитат"

В "Нордост" в Младежкия театър


-Как се отнасяте към клишета от типа на “българската Марлене Дитрих”?

-Подминавам ги с усмивка.

-Как гледате на участието си в сериали? Някои казват, че това не е чак толкова високо киноизкуство.

-Не, напротив, за мен това е поредната работа пред камера, ако имаш късмета с добър текст, ако зад сериала стои добър сценарен екип, и ако имаш щастието да се срещнеш с добри колеги и режисьор. На мен ми се случи.

Срещата ми с Виктор Божинов в сериала “Под прикритие” е събитийна в моя живот като усещане, като разбиране. Когато се снима сериал, времето е много малко, трябва да се бърза. И впрягаш целия си опит, цялото си можене, не само за да заснемеш адекватно сцената, а да бъдеш верен на персонажа си, при това - бързо. Затова е много важно и бързо да се разбираш с режисьора. С Виктор Божинов беше така. Ако в живота има любов от пръв поглед между двама души, в работата има разбиране от пръв поглед.


Като Бояна Василева, адвокат на Джаро в сериала "Под прикритие"


-Липсва ли ви киното?

-Не, защото точно в този момент не мога да си вдигна главата от работа. Много репетирам, много играя на сцена, пътувам из страната с постановки. Нищо не ми липсва, всичко ми е наред. В нашите среди има един израз “Днес има, утре няма”. Понякога си претоварен от работа, друг път имаш дълъг период, през който само играеш представления. Моите в момента, слава Богу, са ми достатъчно много. Задава се и нов проект. У нас актьорите, които работят повече, са ангажирани и в театъра, и в телевизията, и в киното.

-Озвучавате и анимации, харесва ли ви това?

-Да, в “Ледена епоха” озвучих един женски мамут, вдигнах си рейтинга пред децата с този филм.


Като Емилия във филма "Love.net"


-А липсва ли ви този специфичен начин на работа в киното – пътуване, снимки на различни терени?

-Защо да ми липсва, аз продължавам да пътувам, само че с театрални представления.

-Вие сте и една от “Мацките на Коко”, както наричат актрисите от изключителния клас на Крикор Азарян и Тодор Колев. Какво ви дадоха те?

-Всичко. Всичко от А до Я на нашата професия, при това – в уникален тандем! Те бяха като наши водители в прохождането ни в професията. Много внимателно, много умно ни водеха. Научиха ни да ценим и уважаваме театъра като такъв. Да уважаваме всичко, което се крие зад тази дума театър, като се започне от сценичните работници и се стигне до актьорите. Цялата машина. Да я разбираме, да я познаваме и уважаваме.

Имахме късмет да сме с тях, но мисля, че и те имаха късмет с нас, защото бяхме наистина събитиен клас. Всички днес са имена и всички до един работят в професията.


Сн. Васил Николов
-И друг етикет се употребява за вас: “Койна е мъжко момиче”.

-Ако някой си мисли, че толкова добре ме познава и може да ми сложи етикет “мъжко момиче”… Голата истина е, че слагат етикети тези, които просто имат някаква идея за Койна, а не познават същността на Койна. За мен тези етикети са някаква смешка.

-Кой познава Койна всъщност?

-В работата - никой. А в личния живот ме познава този, който аз съм решила да ме познава. Този, пред който аз съм решила да се разкрия.

-Такава ли дива и своенравна бяхте като дете?

-Въобще не смятам, че съм своенравна. Да, бях диво дете, сега съм дива жена. Дива – във всичките аспекти и нюанси на тази дума. Не бях ординерното момиченце с руса косичка и сини очички тип принцеса. Бях дивачка.

-Наследница сте на хубав старозагорски род от изявени артисти, писатели, музиканти.

-Да, симпатичен ми е родът. Аз съм смесица от здрав селски корен и градска интелигенция. Аз съм някакъв микс между тези две неща.

-Децата ви тръгнаха по вашия път…

-Силно казано.

-Калина и Константин се снимат във филми, участват в постановки…

-Да, снимат се от време на време, синът ми има и театрални постановки.


С Атанас Атанасов в "Летище", Младежки театър


Койна като дете
-Те сами ли решиха да участват, защото са израсли в театъра?

-Стремила съм се моите деца да не израстват в театъра. Държала съм ги настрани от работата ми. Не съм успявала на сто процента, разбира се, но най-често е висял по репетиции малкият ми син Калоян. Големите - Калина и Константин, не толкова много. Още е рано да се каже дали ще тръгнат по моя път. Просто са участвали в няколко проекта, където е имало нужда от деца. Обаждали са ми се колеги, пробвали са ги, аз съм видяла, че стават и съм ги подкрепяла в това, което правят.

-Най-голямата дъщеря ви Калина е на 17 години, не е ли решила вече?

-Те на 17 най-вече не знаят какво искат.

-Не се сещам за друга актриса с три деца…

-И няма такава сред българските актриси. Единствената съм. Аз съм майка-героиня (Иронизира, смее се).


Една от любимите снимки на Койна от Кан. "Направи ми я скромен
местен фотограф, не си каза името, каза само:"Ппишете Chivas"  
-Как един толкова креативен човек на изкуството би могъл да организира живота си по такъв начин, че да бъде пълноценен и вглъбен на сцената, и в същото време добър родител?

-Казвала съм го и друг път - с желание и с тичане. Не съм сама, помага и съпругът ми. Имаме и прекрасната Елза, без която сме за никъде. Имаме също и SOS баба, майка ми, която се включва в най-критични ситуации. Само едно обаждане – и тя вече е на линия. Без тези трима души не знам как бих се справила.

Между нас има добра организация. И желание, разбира се. Ако искаш само да си гледаш децата и да си стоиш вкъщи, прави го. Ако искаш да работиш и да си качествен в работата, с три деца е невъзможно без помощ от други хора. За мен животът е микс от тези неща, аз така го разбирам и така го живея.

-Какво обичате да правите, когато останете насаме със себе си?

-Най-различни неща, но те са интимни и нямам намерение да ги споделям с другите. Хоби… Какво хоби?! Не, не се занимавам с глупости. Нямам време за нищо такова.

-Мечтаете ли все още?

-Да, много обичам да си мечтая, преди да заспя. Нали няма да ме питате за какво? (смее се) Това си е моя работа.


Публикувано във в. "Преса", 15 юни 2014 г.


неделя, 1 юни 2014 г.

Ненчо Илчев: Сбъднах мечтата си – правя музей на илюзионното изкуство





Боряна АНТИМОВА


Ненчо Илчев е роден на 3 май 1972 г. в с. Момчиловци, Смолянско. Завършва гимназия в Смолян и учи за кратко зъботехника в медицинския колеж в София.

През 1996 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов. От 1997 г. е актьор в групата на Театър “Българска армия”.

В края на 90-те години става водещ в предаването "Спукано гърне", където показва фокуси.

Част е от екипа на "Комиците" по bTV, където създава любими образи – на студента Ахилесов, глупака Ванката, илюзиониста Ненчо и др.

Образът му на отец Григорий е сред любимите в сериала “Столичани в повече” по bTV. Притежава най-богатата колекция от реквизити на големите български илюзионисти - Мистер Сенко, Орфи, Факира мити и др. Заедно с продуцентите Любо Нейков и Евтим Милошев подготвя първия български музей на илюзионното изкуство.

-Ненчо, твоят отец Григорий е пълен с изненади, какво още да очакваме от него?

-Много интересни неща. Вече чета и какво са написали сценаристите за предстоящия сезон, който ще се излъчва есента, и там още по-хубави неща има. Радвам им се на сценаристите, стават все по-добри. Пишат все по-интересни случки и ето, вече колко години не сме омръзнали на хората. Правя образа със страхотна любов. С нетърпение чакам да прочета какво ще му се случи в бъдеще, забавлявам се много и като го чета, и като го играя. В този седми сезон, който в момента върви, моят човек си има бусче, продава светена вода, която точи от поточето на Извор…

-Това събирателен образ ли е на българските свещеници?

-Да, в българската църква има както страхотни свещенослужители, познавам много такива, така и други. Присъствал съм на страхотни литургии на хора, изцяло отдадени на вярата, но съм виждал и другата крайност – как двама попове едва не се сбиха до олтара на кой му е ред да води едно кръщене и да вземе парите. Някакви смешни пари…

Аз съм много вярващ и набожен от малък. Много ходя на църква, по манастирите. Повечето попове не ми се сърдят за отец Григорий, забавляват се. Аз съм израсъл в един район на много вярващи хора, в село Момчиловци, в сърцето на Родопите. Баба ми беше много религиозна, майка ми също. Покрай тях двете съм възпитан да уважавам църквата и традициите. Имаше един страхотен свещеник в Момчиловци – отец Канев, който почина. Той беше истински възрожденски човек, боготворен от миряните.

-В “Комиците” правиш култови образи, кой ти е най на сърце?

-Всичките. Ахилесов ми е много любим, Сашето и Ванката, Ненчо и Ненка. С Любо Нейков много си паснахме като двойка още от началото.

-Как се роди Ненка?

-Аз в началото, когато започнаха “Комиците”, правих фокуси. Идеята дойде от Любо, той каза: “Искаш ли да ти измисля някаква смешна асистентка?”. Каза на сценаристите да напишат някаква смешна, нелепа жена. Любо се облече, в последния момент му намериха някакви рокли, сложиха перуката.

С първото му излизане той си беше намислил тоя танц върху Хачатурян и изведнъж публиката се взриви, като го видя. Никой не очакваше чак такава гледка. За няколко месеца стана любим герой.

-Променихте сцената, имате оркестър в “Комиците”.

-Ами нормално е, малко предавания се задържат толкова години на гребена на вълната, това са 7 години. Бендът е страхотен, солистката Нора е изключителна певица. В оркестъра са музиканти като Мишо Йосифов, Стунджи. Това ни даде допълнителен импулс и на нас, артистите. Живата музика си е жива музика.

-Намираме те в “Армията”, тук продължаваш ли с “Магията на Ненчо” – спектакъла с фокуси?

-Да, вече пета година го правим. Покрай Нова година ще го играем по-често, тъй като е коледно, идват повече деца. Такова нещо не е правено, това не е чист илюзионен спектакъл. На финала е една зимна картина, вали сняг и разказвам една много съкровена история от детството – как човек, ако вярва и иска силно нещо, то задължително ще се случи. Вълнуващо е да видиш на финала публиката на крака и възрастните хора разплакани.

С Любо Нейков като Сашето и Ванката в "Комиците"

-Ти също си мечтал много силно за нещо и то се е случило – разполагаш с най-богатия архив на големите ни илюзионисти.

-Много отдавна имам желание да събирам стари реквизити на илюзионисти, които вече не са сред нас. Това изкуство в момента е позабравено, но има големи традиции. Имали сме много големи илюзионисти и страхотни спектакли. И аз от малък, занимавайки се с това, събирах стари вещи.

Първият реквизит, с който се сдобих, беше на Орфи. Когато той почина, разказах на съпругата му Люба Орфи, която му беше и асистентка на спектаклите, колко много искам да събера голям архив и тя ми даде всичко негово.

След това продуцентите ни от “Дрийм тийм” Любо Нейков и Евтим Милошев като видяха колко много обичам да събирам такива неща, продуцираха спектакъла “Магията на Ненчо” в “Армията”.

Това е много тежко и скъпо изкуство. Вложиха много пари, направиха страхотна сценография, купихме много скъпи фокуси. След това те купиха за мен реквизита на Лепас, един от най-големите ни илюзионисти и човекът, който ме е учил на фокуси.

В скеч от "Комиците"
-А как се сдоби с архива на бащата на Емил Димитров – Факира Мити, и с този на Мистер Сенко?

-Някои неща ми даде Пепа Мити, снахата на Факира Мити, или съпруга на брата на Емил Димитров - Юлиян, който също беше илюзионист, но почина много млад, на 39 години. По-късно случайно се запознах с Харди, единствения ученик на Мистер Сенко, който живее от много години в Италия.

Всъщност много хора не знаят, че “Мистер” идва от “мистериозният”, а историята е, че на едно представление някъде в провинцията печатарят на плаката не е имал място за цялата дума, и написал само “Мистер Сенко”. Илюзионистът бил бесен, но това му остава като псевдоним през годините.

Когато Харди разбра, че търся неща на Сенко, при едно идване в България заведе нас с Любо и Евтим в едни мазета, в едни подземия, където беше целият реквизит на Мистер Сенко. Уникално! Неща, с които Мистер Сенко е играл между 1940-а и 1960-а година.

През 1965-а той спира да играе, прави юбилеен спектакъл на 60 години и приключва. И оттогава тези фокуси не са представяни. Навремето Сенко завещава реквизита на Харди. Той го прибира в тия мазета и тавани и никой не го ползва с години. И сега с всички тези ценности смятам да направя музей на българското илюзионно изкуство.

-Една добра новина!

-Почти е уговорено. Любо и Евтим се занимават с това. Търси се място, за да е хубаво. Там ще е изложено всичко, което през годините съм събирал, купувал. Мога да се похваля, че имам най-голямата колекция в България. Искам в този музей всички хора да могат да видят нещата и да им разказвам за това изкуство.

С Къци Лафазанов като студента Ахилесов и проф. Тазобедрев в "Комиците"

-В теб се борят две страсти – към актьорството и илюзионното изкуство. Коя надделява?

-Не се борят, вървят си ръка за ръка. Вече съм на 42 години и съм си подредил така ангажиментите, че да се занимавам само с неща, които са ми приятни. Да няма нищо насила.

-Откога този пиетет към илюзионното изкуство?

-От 13-годишен. Още тогава започнах да правя фокуси в Момчиловци. Там съм роден и там са моите родители. Живял съм във време, в което беше много трудно да излезеш от провинцията.

-Родопчанчето с невъзможните мечти…

-Имах една книга “Забавни фокуси и илюзии” и съм я гледал като библия! Нямаше тогава къде да се научиш да правиш фокуси. Нямаше кой да те научи. Сега е лесно – цъкаш в интернет и излизат милиарди. Но тогава не беше така. Ходил съм на уроци пак благодарение на моите родители, които са изключителни хора. Никой в рода ни не се е занимавал с изкуство.

Майка ми и баща ми бяха зъботехници и благодарение на тях започнах да се занимавам с фокуси. Те виждаха, че аз имам огромно желание, че горя в това, и много ми угаждаха, много ме обгрижваха. Ако ти кажа къде са ме водили… Много малко родители ще го направят и сега.

В далечната провинция те вземаха отпуск и ме водеха в София да гледам театър, кино, илюзионни спектакли, цирк… Ако не бяха те, аз нямаше днес да съм това, което съм.

С Къци Лафазанов в скеч от "Комиците"
-Шапка да им свалиш...

-В двора на село баща ми правеше реквизит, майка ми подреждаше заедно с мен… Представяш ли си?… Много се радваха и живееха с моята мечта. Ако не бяха те, нищо от това, което ми се случва сега, нямаше да се случи. В ония години човек да ти подаде ръка беше голяма работа.

Нямаше как да започна да уча в НАТФИЗ, беше много сложно да излезеш от провинцията. Първо, си с някакъв диалект, как да кандидатстваш с него. Родителите ми виждаха, че ми е мерак, първо учих зъботехника, та от Пловдив дойдох тук. Ходих в театралната студия на Бончо Урумов, трябваше да си оправя диалекта, да се подготвя за академията.

Като руснака Дмитрий в "Скакалци" в Сатирата, сн. Симон Версано
-Чест прави на “Дрийм тийм”, че продуцираха и пиесата на Ст. Л. Костов “Скакалци”, която с голям успех се играе в Сатирата.

-Да, една незабравена пиеса от началото на миналия век, която звучи супер съвременно.

-Част от манталитета на българина е да се натресеш някъде неканен и да "изядеш и ушите" на вежливия ти стопанин…

-Да, и когато екипът е прекрасен – на “Комиците” и “Столичаните”, с удоволствие се играе. Както вече казах, искам да се занимавам вече с неща, които да са ми приятни. Там отивам с удоволствие. Когато компанията е хубава, когато се забавляваме заедно, то се получава. Да не говорим за Стоянка Мутафова, жена на 93 години. Шапка й свалям, че все още излиза на сцената!

-Какво репетираш сега в “Армията”?

-Една пиеса, която ще излезе другия сезон, но е рано още да говорим за нея. Играя и в “Ножица трепач”, в “Много шум за нищо”.

Сватбата им със Зорница
-Зет си на един също любим артист - вокала на група “Диана Ексрес” Илия Ангелов. Къде я срещна твоята Зорница?

-Аз бях в Армията, а тя – в НАТФИЗ. Оженихме се доста млади, особено тя. Вече 16 години сме семейство.

-Сина си на родното си село ли го кръсти – Момчил?

-Много харесвам и филма, и книгата “Време разделно”. Бяхме си казали със Зорница, че ако ни се роди момче, ще е Момчил, а ако е момиче – Яна. Момчил вече е на 8 години и половина и той ми е най-голямата радост, всеки момент гледам да съм с него. Много го обичам, а и той все още много се върти покрай мен, покрай майка си. Гледам да му отделям много внимание и много време и той ме разтоварва най-много. Момчил завършва първи клас, роден е в началото на годината и почна училище на 7 години и половина.

-Сигурно е голям кеф татко ти да е фокусник…

-О, да, той си има свой комплект за фокуси, правим разни неща заедно. Но се чуди защо всички ме заглеждат по улиците, вика: “Защо тия хора така те гледат?”. Интересно му е.

Със сина Момчил
-По улицата, на сцената усещаш ли с всяка фибра на тялото си обичта на хората?

-Да, и това ме прави щастлив. С нищо не може да се замени усещането, като си вървя – а аз много обичам да се разхождам по улиците – да видя как някой замислен човек, като ме разпознае, и лицето му грейва. Или докато ходя по пазара, да ми благодарят… Никой и нищо друго не може да ти даде това. И с нищо не може да се купи.

-А питат ли те близките: “Не ти ли писна ти да си шутът, който да разсмива хората”?

-Не ме питат. Всички мои близки знаят, че го правя с голямо удоволствие. Аз съм искал да правя точно това. А когато човек е искал нещо много силно и го постигне, трябва да му се радва.

Със Зорница и Момчил
-Даваш вид на популярен човек, достъпен за хората.

-Аз съм против това, когато станеш популярен, да сложиш черните очила и шапката и да се криеш от хората. Нашият професор Стефан Данаилов много пъти ни е казвал: “Радвайте се на популярността си и грабете с шепи от любовта на хората, защото тя не е вечна, тя е кратка”.

-Какво носиш в себе си като послания от твоя професор?

-Много неща. Той ни предаде своите чисто човешки ценности: да обичаме театъра, да си уважаваме професията и преди всичко да сме добри хора. Той самият е изключителна личност и много голям човек. Много се обичаме, много ми е помагал през годините.

-Наскоро Албена Михова каза за “Преса”, че не й пука за разни награди, че единствено важни са аплодисментите.

-Няма нищо по-ценно от това да видиш хората доволни и да ти пляскат усмихнати, а ти си им дал глътка надежда, глътка въздух…

-Скромното родопчанче, бленуващо за голямата сцена, днес има шанса да играе в две от най-рейтинговите предавания - “Комиците” и сериала “Столичани”; в трупата е на един от най-добрите театри – “Армията”, има дори собствен илюзионен спектакъл. Останаха ли ти нереализирани мечти?

-Явно винаги съм попадал на точното място, при точните хора. Аз съм щастлив и късметлия, радвам се и благодаря на съдбата за това.

-Като в приказката за Пепеляшка, само че в мъжки вариант…

-Всичко е благодарение на родителите ми, които са ми помогнали в подходящия момент, и на страхотните хора, които срещнах след това: Бончо Урумов, Стефан Данаилов, преподавател ми беше и Ивайло Христов. Веднага след завършването попаднах в “Армията”, играл съм при най-добрите режисьори: Леон Даниел, Сашо Морфов.

Попадал съм в най-добрите представления като “Дон Кихот” на Сашо Морфов. В “Дрийм тийм” се събраха много читави хора, които се обичат, държат един на друг и им е приятно да работят заедно, затова и са толкова успешни във всичко, което правят.

-Но като успешен тим, се сблъсквате с много завист, жълти писания. Как се отразява това на един добър човек като теб?

-Аз съм си изградил мой личен кръг от приятели и колеги. Знам къде да ходя, с кого да се срещам. Повечето време си стоя вкъщи, приятно ми е с жена ми и с детето, при майка ми и баща ми, с брат ми. Той е три години по-голям от мен и е полицай в Ямбол. С него страшно много се обичаме, чуваме се всеки ден, ходим си на гости. Имам си 5-6-10 приятели, които знам, че са ми истински, с тях се виждам и чувам често.

-Представи си, че имаш един ден, свободен от всякакви ангажименти. Как би го прекарал?

-Вкъщи със сина ми. Да си сготвим нещо вкусно, да си гледаме телевизия, да си четем книжки, да се разходим из парка, да си говоря с него; да си легнем на спалнята и да си гледаме някой филм.

Публикувано във в. "Преса", 1 юни 2014 г.