сряда, 28 март 2012 г.

Икар за Маги



Лайфстайл и адвенчър журналистката Магдалена Гигова събра елита на премиерата на новата си книга

 

Боряна АНТИМОВА

Наливам си чаша охладено бяло вино “Санта Хелена” и сядам да чета. Красиво томче с приключения, с автограф от авторката, получен снощи… Една от грандамите на светската журналистика и една от най-ярките дами, които познавам – Маги Гигова – събра елита на премиерата на своята нова книга.

Тя е четвърта по ред и втора от приключенската й поредица. Нарекла я е “Новите приключения на Маги, от Магелан”. Вече я разгледах – 424 страници за 12 екзотични пътешествия - до Мартиника, Антигуа, Тортола, Гуджарат, Теотиуакан, Оман, Сингапур, Бирма, Рио де Жанейро, Малайзия, Макао и Хонгконг…

"Кой желае да довърши картината?" - пита художникът Яхноджиев


Заедно с над 200 авторски снимки Маги Гигова разказва за дивите племена в индийския щат Гуджарат и индианците ембера на езерото Гатун в Панамския канал, от остров Бонеър в Карибско море до Молукските острови в морето Банда, за масаите в кенийския резерват Цаво и берберите край Дуз…  Нямам търпение да я прочета. И като знам колко ярко е перото й на пътеписец и колко храбро - сърцето й на щур пътешественик, отсега предвкусвам: тази книга ще е вълшебна!


Маги – и без Магелан – си е достатъчно шармантна на входа на столичното заведение “Once upon a time… Bibliotekata”. Посреща гостите си в екзотично сари, цялото в бродерии. Събитието съвпада с раздаването на театралните награди “Икар” и домакинята на партито е притеснена, че някои от гостите й не могат да дойдат.

Но и без тях в “Библиотеката” е пълно с десетки водещи журналисти, писатели, художници, приятели и нейни почитатели-звезди. Защото моята колега и приятелка отдавна е получила своя “Икар” за ярко присъствие на светската сцена. От репортер тя отдавна се е превърнала в звезда.

Довършителен щрих от познавач - актьора Ники Сотиров

Откакто я познавам – повече от 15 години – Маги е желан гост и на най-изисканите партита. Сега ролите са обърнати - героите от стотиците й репортажи идват при нея, без цветя - защото тя така е поискала - за да пожелаят попътен вятър на новата й книга.

Светският хроникьор Евгени Минчев, разбира се, беше на купона на Маги. Там бяха и бившият председател на парламента проф. Огнян Герджиков, и екс депутатът Весела Драганова, и агент Тенев. Въпреки “Икар”-ите, актьорското съсловие беше достойно представено от Ники Сотиров и Деси Теникиджиева, и двамата в отлична форма.

Също в перфектна визия беше Есил Дюран – много елегантна в черния си тоалет. Модното съсловие, начело с проф. Любомир Стойков, беше представено от пълен комплект носителки на титлата "Мисис България" и първата българка, носителка на титлата "Мисис Глоуб" Румяна Маринова, Теди Велинова и първата „Мисис Баба“ Капка Амзина.

Там бяха и писателите Димитър Шумналиев и Иван Голев, легендарната радиоводеща Божана Димитрова. И тъй като Маги от години отразява всякакви светски купони и се е наслушала на напоителни тегави речи, реши да съкрати до минимум словото си. Само благодари на хората, които имат пръст в издаването и промоцията на томчето.

Маги с мъжа на живота си Николай
“Посвещавам тази книга на мъжа на моя живот, с когото сме заедно от 28 години – Николай”, призна прочувствено пред гостите Маги. Прозвуча някак много мило и искрено. Всички камери се насочиха към мъжа, който помаха царствено с ръка, сякаш за да покаже, че приема с търпение и толерантност страстта на своята любима да обикаля света.

“Подбираме много внимателно книгите, които издаваме”, похвали Маги Светлана Тилкова - Алена, чието издателство “Арос” реализира и тази нейна книга. Тя поръча на авторката да продължи серията си от разследвания от втората си книга - „Звънчето на джебчийката”, заради която Маги се превъплъти като джебчийка и навлезе в тъмните дебри на подземния свят.

Литературата и историята на книгоиздаването не помни това, което се случи после... Тялото на спонсора да бъде изрисувано до неузнаваемост... Разбира се, не става дума за д-р Ангел Енчев, също допринесъл с щедростта си за излизането на пътеписите. Не че пластичният хирург има от какво да се срамува...

Художникът Иван Яхнаджиев изрисува своя артистичен прочит на географски карти върху изваяните мускули на Мерлин Арнаудова – бизнесдама и спонсор на книгата, но и световна рекордьорка на 100 метра за ветерани и шампионка по бодифитнес.


Приятелите на Маги от „Огнена хризантема” организираха зрелищно светлинно шоу около пърформанса. Други нейни почитатели от козметичната фирма “Рефан”, която отбелязва 20-годишен юбилей, бяха подготвили изненада – изискани козметични комплекти.


Проф. Герджиков обогати колекцията си с вино “Санта Хелена”




Бившият председател на парламента проф. Огнян Герджиков получи подарък от Ива Екимова – бутилка изискано вино “Санта Хелена” за своята колекция. Ива мило се беше погрижила за градуса на купона и настроението на гостите. Като представител на марката “Санта Хелена” тя беше осигурила изискано бяло и червено вино за партито.

“Санта Хелена”  е част от “Сан Педро Тарапака Вино Груп” и заедно с още 10 винарни формира второто по големина холдингово дружество в Чили. Собственост е на CCU- един от най-големите производители на напитки в Чили.

Винарна “Санта Хелена” е основана през далечната 1942г. и става собственост на холдинга през 1994. В момента е един от най-големите производители от долината Колчагуа, Чили с общо 334 хектара лозови насаждения. Поддържа и дългогодишни и перспективни партньорски отношения с гроздопроизводители в най-добрите и плодородни долини Майпо, Kазабланка, Лейда, Курико, Качапоал и Маул.


Уайнмейкърите на “Санта Хелена” са твърдо убедени, че качественото вино се произвежда от качествено грозде и именно заради това отделят цялото необходимо внимание за отглеждането на гроздето и процеса на винопроизводството.

“Санта Хелена” притежава 3 имения - Сан Алберто (Долината Колчагуа-205 хектара с Каберне, Шираз, Карменер, Каберне Фран, Вионие, Малбек и Мерло), Сан Фернандо (най-старите насаждения. 90 хектара Каберне, Каберне Фран, Карменер, Мерло, Пино Ноар, Пти Вердо и Семилион) и Сан Хавиер (специализирано за призводството на Каберне совиньон).

неделя, 25 март 2012 г.

Мая Бабурска: В театъра няма състезание





Актрисата се омъжи за пръв път на 50 г. за младежката си любов


Боряна АНТИМОВА


Мая Бабурска е родена на 19 май 1957 г. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ през 1979 г. До 1985 г. е актриса в Пазарджишкия театър, а от тогава до сега е в трупата на Младежки театър "Николай Бинев". Участвала е в много детски представления, а също и в спектакли за възрастни. Порасналите деца я помнят от тв поредицата “Измислици-премислици”. Гласът й е познат и от радиопиеси по БНР.

Красавицата с големите ясни очи и днес изглежда великолепно на 54 години. Запазила е формата и огъня от младостта и продължава с несекваща енергия да пее и танцува в постановките. Преди 4 г. актрисата се омъжи да пръв път в благородната си възраст за своята голяма младежка любов – проф. Димитър Гинев, любим преподавател по “История на културологичния дискурс” в СУ.


-Госпожо Бабурска, усетихте ли кризата на средната възраст? Как понасяте промените в тялото си?
-Възрастта?! Или по-точно кризата на средната възраст? Имам късмета да не се вълнувам от това. Просто не я забелязвам. Разбира се, виждам в огледалото следите на времето, но това няма значение. Важното е, че тялото и духът ми все още не ме предават, че съм здрава и мога да работя това, което обичам.

Е, с времето ролите намаляват, но са по-сложни, богати и интересни за игра. Пък и аз винаги съм предпочитала Гертруда пред Офелия в "Хамлет". Май театърът е това, заради което не усещам тежестта на годините, защото, както казва любимият ми Фреди Меркюри, "В изкуството няма възраст".

-Как се чувствате в новата си роля в премиерата на “Пустинен кръг”, където и танцувате?
-При всяка нова роля се чувствам изплашена и амбицирана, така е и сега. Работим упорито и се надяваме, че с усилие, вдъхновение и малко помощ от звездите - без това в театъра не може - ще стигнем до успех. Все още не е сигурно дали ще танцувам, ако хореографът Мила Искренова остане доволна от справянето ми с поставения танц - добре, ако не - пада. Самодейността ми е противна.

-Близка ли ви е героинята?
-Тя се казва Мария и е изключителна жена. Не прилича на мен, а на моята баба, която също се казваше Мария и също беше изключителна жена. Както разбирате, участието ми в тази пиеса е лично мотивирано. Ще посветя тази роля на баба Мария и дано изпълнението ми е достойно за нейната памет.

-В мюзикъла “Стъпка напред” играете степ и пеете, това не е ли много сложно?
-Няма по-страшно от това да пееш на живо, ако не си професионален певец. Благодарна съм на музикалната педагожка Весела Делчева, която ми  вдигна гласа с 3 тона и половина. Професионалистите знаят, че това е на границата на невъзможното.

Благодарна съм и на режисьора Андрей Аврамов за помощта. Заповядайте и на "Любов и пари" - последната ми роля. Горещо препоръчвам спектакъла, защото е модерна, брилянтно написана пиеса, със стабилна режисура и силни изпълнения на актьори от различни поколения.

Мая Бабурска в постановката на Младежкия театър “Любов и пари”
 

-Липсва ли ви нещо от предишния ви живот – филми, телевизионни предавания, спектакли?
-Не. В годините на буйната ми младост бях глупаво амбициозна и суетна. Все исках да ме харесват, хвалят, признават.Театърът беше състезание и аз трябваше да съм първа и нищо друго. После се оказа, че ако изобщо има състезание, то е не по бързина, а по издържливост. Сега театърът е моят дом, професията - любимо хоби, репетициите - най-щастливи мигове, поредната роля - още един шанс да ставам все по-добра актриса.

Няма първи места, медали и покорени върхове. Има само път към съвършенство в професията, което е непостижимо, но възможностите са безкрайни. Има желание зрителите да не съжаляват, че са били два часа с теб, че са дали пари да те гледат - криза е! - а заедно да си доставите радост. И ако може, да им дадеш надежда и утеха в тежките времена.

-Преди няколко години се омъжихте за пръв път на 50 г. за голямата си любов от младостта проф. Димитър Гинев. Трудно ли е да се вземе подобно решение?
-Ще кажа само, че колкото и банално да звучи, любовта във всичките и форми и проявления е единственото смислено нещо. Тя движи света. Без нея е мрачно, неуютно и пусто, като пустиня. Нали това е и темата на премиерния ни спектакъл – “Пустинен кръг”. И колкото и човек да си мисли, че е опитен, помъдрял и "възпитал чувствата си" - по Флобер - животът намира начин да му поднесе изненада. И когато тя е приятна, това е обнадеждаващо, нали?

Димитър Кабаков. Снимки: личен архив

Пренаписват пиеса заради нея

Драматургът Димитър Кабаков е пренаписал пиесата “Пустинен кръг” заради Мая Бабурска. В пиесата ролята е за баба, но заради актрисата тя придобива по-различно звучене. Това потвърди пред “Преса” авторът, който сам режисира пиесата си. Той допълни, че промяната не е плод на някакъв каприз на актрисата, а се е наложила естествено.

В продължение на близо година текстът е бил усъвършенстван заедно с двама млади актъори - Иво Аръков и Благовеста Митева, и една по-възрастна любима негова актриса, която заради здравословни проблеми не може да продължи. “Разговаряхме с Мая Бабурска, тя беше привлечена от идеята да участва в един по-необичаен спектакъл, с елементи на физически и танцов театър.

Стигна се до там, че тя сама предложи нейната героиня да има своя танцов момент. А хореографът на спектакъла – Мила Искренова я подкрепи. Самият образ на героинята й придоби при работата с нея доста по-различни черти от първоначалния замисъл, което всички смятаме, че е за добро”, обясни Кабаков.

“Пиесата “Пустинен кръг” се роди като своеобразно продължение на един друг текст - "Амарантос", видял бял свят на сцената на театър "Сълза и смях" - 2008 г., постановка на Възкресия Вихърова”, разказа авторът. “Темата е за това, какво причиняваме сами на децата си, лишавайки ги от близост и любов.” Авторът допълни, че именно тук за първи път на театрална сцена ще видим истински въртящ се дервиш, който извършва своя ритуал под звуците на живо изпълнение на тръстикова флейта ней.

Премиерата е на 30 март от 19 часа в камерната зала на Младежкия театър. Сценографията и костюмите са на Невяна Кавалджиева, хореографията - на Мила Искренова. Участват и актьорите Иво Аръков и Благовеста Митева.


Публикувано във в. "Преса", 25 март 2012 г.

Да се влюбиш в хлапак

Сн. www.zimbio.com

Връзката с много по-млад има бъдеще, ако двамата знаят какво искат

 

Боряна АНТИМОВА


Брак, при който мъжът е много по-стар, се приема някак по-нормално от обществото, отколкото обратният вариант. В нито една съвременна култура не се одобрява връзка, при която жената е с 10-15-20 години по-възрастна. Психолозите наричат мезалианс такава форма на взаимоотношения между двамата, при която има голяма разлика в положението им - социално или имуществено.

Но любовта не прави разлика между бедни и богати, болни и здрави, млади и не толкова млади. Не бива да се плаща и данък обществено мнение. В такива случаи обаче е добре да се вслушаме в това, което говорят в един глас и клюкарките, и хората, които ви обичат: “Той рано или късно ще претръпне, ще те преболедува и ще си намери по-млада”.

Суровата истина насочва към отношенията майка – дете. Каквото и да говорят двамата влюбени, ако разликата е такава, че тя може да му бъде майка, това са не напълно изживени детско-родителски отношения. Тя или не е имала дете, или се упреква, че се е провалила като майка.

При него може да е налице тежко детство или дефицит от майчини ласки. А може просто да е слаб и неорганизиран човек, не успяващ да се оправи сам в живота. Съзнателно или подсъзнателно, съпругата става “майката”, а той – “детето”. Не случайно при такива връзки е популярен изразът “той може да й бъде дете”.

Но това далеч не е цялата истина за отношенията между двамата, твърдят психолозите. Според тях, стабилността на двойката зависи на първо място от готовността да поддържат избрания тип отношения. И ако този модел е удобен и за двамата, такива двойки могат без проблем да останат заедно по 20 и повече години.

Ако им е добре, ако си дават достатъчно пространство за израстване -  личностно и професионално, няма проблем. Но ако прекалената опека на “майката” и привързаността й натежи и започне да досажда на “детето”, възникват проблеми. В нестандартни ситуации – повишения в работата, пренасяне в ново жилище или смърт на близък те може да се изострят и да доведат до раздяла.

Ако мъжът е с творческа професия или жената не търпи някой да е над нея по власт – такива отношения са идеални за двамата. Той е увлечен по заниманията си и с охота приема тя да командва и да взема всички важни решения. Техните отношения са построени на разбиране на ситуацията и взаимна изгода, желанието да бъдат заедно и духовната близост. Такъв съюз може да живее с години.

Жената-пума

На Запад има термин за дамите, които си падат по много по-млади мъже – жената-пума. Това са връзки преди всичко на сексуална основа. Отстрани изглежда, че движеща е единствено страстта. Но това е само върхът на айсберга. Една дама на 50+ може по-добре да оцени плочките на гърдите му, отколкото девойките.

Много жени обаче искат просто да внесат в живота си безгрижие, радост и приключения. Младите мъже не са измъчени от живота, затова са повече склонни на авантюри, отколкото зрелите господа. Много жени в благородната си възраст предпочитат да доминират над партньора си. Те притежават голям опит, който е от полза на младите мъже и покрай тях “хлапаците” стават по-самоуверени.

Елементарната биология също си казва думата. Жените живеят по-дълго от мъжете, а дамата се нуждае от човек, който да украси старостта й. Освен това нежният пол се грижи повече за себе си. Благодарение на фитнес залите и естетичната хирургия един мъж може да изпадне в шок, когато по-късно види паспорта на любимата си. За да се избегнат недоразумения, психолозите съветват дамата да не крие рождената си дата.

Защо му е такава партньорка?

Според него девойките трудно се оправят в отношенията си с другите и в живота въобще. Затова зрялата жена е за предпочитане - има опит и с нея е по-лесно да общуваш и живееш. Тя няма да ти досажда и да те занимава с дреболии, когато си зает с нещо важно. Напротив, ще ти бъде опора, приятел и съветник там, където девойката би била само в тежест. Обикновено жената на тази възраст вече се е реализирала в кариерата си или поне знае какво иска. Има спестявания и жилище, или е планирала как и кога може да се сдобие с него.

Подводните камъни

Съществува опасност да се натъкнете на слабоволев, мързелив и безотговорен млад мъж, неспособен да се погрижи сам за живота и прехраната си. В кризата изведнъж се появиха много такива кандидати за “синчета”. В социалните мрежи и сайтовете за запознанства е пълно с млади мъже, които искат да поживеят безгрижно на гърба на по-възрастни от тях дами с възможности, като нямат нищо против и да правят секс с тях от време на време.

Връзката с подобен младок може още повече да задълбочи кризата на средната възраст. Защото когато в някакъв момент тя осъзнае, че единствената му цел е да живее на неин гръб, се чувства унизена и ненужна.

Сн. www.showstalker.net
Деми Мур е решена да си върне Аштън

Тия дни британските медии се надпреварваха да пишат колко освежена и подмладена се е върнала актрисата Деми Мур след лечението си в рехабилитационна клиника. Но приятелите й твърдят, че продължава да страда за екс съпруга си Аштън Къчър и е твърдо решена да си го върне.

Казват, че настроението й зависи изцяло от това, дали Аштън ще отговори на есемесите и телефонните й обаждания. Освен това Деми не искала да приеме слуховете за връзка на Къчър със сценаристката Лорене Скафариа, с която беше засечен в началото на март в Лос Анджелис. Медиите проявиха съчувствие към болната Деми и не раздухаха случая.

Преди няколко месеца двамата се разделиха след 6-годишен брак заради слуховете, че той й изневерява. Това доведе Деми до отчаяние, тя рязко отслабна и беше приета в болница след като припадна в дома си. Злите езици пък твърдят, че 6 години са прекалено дълъг период за Деми, която на 11 ноември навършва 50, да задържи 36-годишния Аштън.


Публикувано във в. "Преса", 25 март 2012 г.

събота, 24 март 2012 г.

Новите българи: Макс Гурвиц – един Bulgarian от Холандия




Боряна АНТИМОВА


Той е живял в Москва, Бостън, Пуерто Рико, Уисконсин, Холандия, Италия и Германия, но твърди, че най-интересният му живот е започнал, откакто се е установил в София. “Не е лесно да отговоря на стандартния въпрос “Откъде си?” – шегува се Максим Гурвиц на почти перфектен български.



Преди, като си живеех в Холандия, поне винаги отговарях, че съм холандец. Сега не върви да го казвам, защото нямам връзка вече с тази държава, освен многото приятели там. С Русия, където съм роден, връзките ми също са доста слаби. Родителите ми вече не живеят там, и аз не ходя. А и да си руснак е доста срамно понякога. Руснаците пък, с моя смесен произход, също ме смятат за чужденец.


Такъв съм, човек без страна, което е много яко, защото навсякъде се усещаш вкъщи. Сега, като пътувам извън България, казвам, че съм bulgarian. Още не съм забелязал някой да се усъмни.” (смее се).



“В литературата наричат това състояние Third Culture Phenomenon (феноменът на третата култура – бел.ред.) – обяснява Макс. – Получава се, когато си дете на родители от различни култури и изграждаш своя си, трета култура, вместо да ставаш член на една от двете родителски. Мисля, че много хора в следващите 20 до 50 години ще станат като мен, и че това е много добре.”

Максим Гурвиц се установява за постоянно в София като предприемач на стартиращи проекти. Казва, че е такъв по случайност. Завършил е право в Холандия и САЩ. Работил е в областта на законодателното право в Европейската Комисия, а също и в голямо издателство. През 2009-та в Амстердам започва заедно със свой приятел да предлага юридически услуги от вкъщи: “Идеята беше да изкарваме някое евро с неща, които така или иначе ги правим за приятели”.

Успехът идва неочаквано и правят фирма с 10 служители. Макс я напуска, когато тя става печеливша. Откакто е в България - юли 2011-а – е създал и продал сайт за онлайн пазаруване в Турция. В момента участва в разработката на проект, свързан с транслацията - предаване наживо на конференции.

Макс и Елина обичат да скитат по морския бряг

Романтичната причина Макс да се установи в София носи нежното име Елина Желева. Любовта пламва, когато двамата с българката работят заедно в агенцията за гражданска авиация на Европейската Комисия. Това се случва през 2007-ма. България влиза в ЕС и Ели е сред първите български служители в еврокомисията.

Макс пък е още стажант в агенцията и двамата се оказват сред малкото млади хора там на възраст под 30 години. Много бързо се харесват, но няколко години се виждат само от време на време. По ирония на съдбата, 5-те месеца в агенцията са единственото време, в което двамата живеят в една и съща държава. Ту тя е във Франция, ту той в Холандия или България. В момента Елина е в Кьолн, а през уикендите Макс лети при нея от София, или тя се прибира вкъщи за малко.

“Моят малък Лондон” – така Макс нарича София. През септември, когато още не живее тук, двамата с Ели се разхождат из столицата ни и виждат много хипстърски гледки. “Хипстър е нарочна еклектика, пост-модернистичен стил - обяснява Макс. - Идва от носталгията на поколението Y по 50-те, 60-те и 70-те години.



В България, заради изоставането в развитието, тези фази се случват по едно и също време. Това се нарича също Accidental Hipster, или случаен хипстър. Та тези гледки много ми напомнят Лондон, особено Brick Lane (Брик Лейн) - кварталът който се смята за хипстърската столица на света. Иначе "София, мой малък Лондон" си е цитат на Тодор Колев – артист, когото аз много обичам. Смятам, че е на световно ниво.”


Като го слуша човек, трудно е да повярва, че не е ходил на курсове по български. Казва, че е започнал да говори първо с Ели, после с роднините и приятелите й. Сега се опитва да го усъвършенства и му се налага да чете повече книги на български. Защото, като един истински bulgarian, Макс се включва и във Фондация “Аполония”, където двамата с Ели реализират съвместни проекти.

“Миналата година помагахме на екипа, като правихме една онлайн фотоизложба, и публикувахме новините на фестивала в социалните мрежи. Направихме една много яка кампания - "Какво е Аполония за теб". Идеята ни е да привлечем повече млади хора към фестивала”, разказва разпалено Макс.

Не му ли се струва, че е по-голям патриот от някои местни? “Да, забелязвам хубавото, защото погледът ми е по-обективен, като на страничен наблюдател. Проблемът на българите е, че имат много силно колониално мислене. Не вярват, че сами могат нещо да направят или да променят. България почти 800 години е била колония – ту на Османската империя, ту на руско-съветската.

Сега пък много хора се чувстват комфортно, че са "колония" на Европа. Но не трябва да е така. Промяната ще дойде след около 20 години. Спомнете си от библията, Моисей неслучайно води еврейския народ през пустинята цели 40 години, за да стигнат до Израел. Би могъл да съкрати скитането им, но не го прави, а ги превежда по заобиколни пътища, за да може за тези 40 години да пристигне с един нов народ, без робско мислене. Трябва да смениш две поколения, или 40 години. Така че на България й остават още 20”, разсъждава Макс.

С любимата Елина в Девин. Снимки: личен архив

Той обожава да пътешества с любимата си из България. Последното му голямо преживяване е в Девин: “Бяхме с Ели там на Нова Година, невероятна красота!” Смята да остане в София поне още няколко години. Има намерение столицата ни да остане базата му в Европа и след това.

Макс обича да се разхожда из “своя малък Лондон” – София

“Качеството на живот тук е много високо, не само заради ниските цени - това е временно, а заради уникалната природа и уникалната култура, която съвместява в себе си eвропейското, славянското и ориенталското. И това много ми харесва”, обяснява разпалено новият bulgarian.


Публикувано във в. "Преса", 24 март 2012 г.


сряда, 21 март 2012 г.

“Доста” – новият “вкусен” роман на Мона Чобан

Сюжетът е много български, мистичен и женски


Боряна АНТИМОВА


Мона Чобан е родена на 13 октомври 1968 г. в Плевен. Завършила е Литературния институт “Максим Горки” в Москва.
Автор е на първия български чик лит роман "Сексът не е повод за запознанство" (2005 г., изд. "Кръгозор"). Вторият ѝ роман "Никакви мъже повече... до следващия" излиза през 2006 г. отново в "Кръгозор". През 2007 г. е публикуван сборникът новели "Раз, два, три" (“Сиела”). През 2010 г. излиза антиутопията "Париж 18" (изд. "Сиела"). Има две дъщери - Гала и Иваша. Живее в Париж.



Романът “Доста” се чете пред запалена камина, сред мекото пращене и аромата на борови съчки, събрани по склоновете на Родопите. И с чаша ароматно кафе, правено по специален ритуал. Както го прави героинята от романа Катерина: “Към девет часа бавно настъпваше властта на кафе с карамел. Когато то кипне, към него се добавя и щипка канела. Тъмната течност в голямата чаша се разрежда точно с едно отсечено отливане на ръката от малко бяло домашно мляко, а отгоре Катерина настъргва канелата…”

След двата чик лита на Мона Чобан – “Сексът не е повод за запознанство” и “Никакви мъже повече”, сборника новели “Раз-два-три” и антиутопията “Париж 18”, идва ред на този пети, най-български роман. В сюжета на “Доста” са преплетени романтично-мистични нотки. В търсене на самота и спокойствие, героите му тръгват от Париж към малко родопско село.

Вместо мечтаното уединение, се оказват въвлечени в странни и мистични приключения. Преплитат се минало и настояще, миризмата на прясно опечен хляб и кръв, непознати светове и емоции. И всеки извървява своя си път, за да стигне до изцелителната и освобождаваща прошка – към другите, към себе си.

Макар и с лек френски привкус в началото, всичко, което се случва с героите по-нататък, е по балкански мистично и енигматично. Дали на Мона Чобан й се е приискало много силно да пише нещо родно?

“Моят чик лит също си беше български – каза пред “Преса” авторката. - Английските и американските героини на чик лит не спестяват от обеди, за да си купят обувки като моята (от “Сексът не е повод за запознанство” – бел.ред.). Та си мисля, че все български книги пиша и все женски. Явно и от двете няма измъкване. Просто пораствам и се надявам да ми личи не само визуално и на килограми, ами и на писане.”

В романа Доста е дух на жена, силна и смела, живяла преди около 150 години, след Кримската война. За да не попадне в ръцете на преминаващи през селото черкези, и за да запази живота на невръстното си дете, на любимия и родителите си, Доста измолва от баща си да вгради сянката й в мост.

Според поверието, тя залинява и след 40 дни умира. “Духът на Доста е герой по-скоро в романа, но любовта й я държи и до днес в селцето, което е място на събитието, и помага на Катерина - съвременната героиня - да стигне до себе си и прошката - казва авторката. - А колкото до съвпадението с наречието “доста”,  не е търсено нарочно, но и така може да се възприеме - доста ни се вижда и времето, и всичко, докато стигнем до оная любов към себе си и до прошката към себе си и всичко… За да не ни е нищо вече “доста”."

Не е ли доста нетрадиционно решението на героите на Мона да напуснат Париж и да отидат в малко родопско село? “Не е, аз самата го правя, макар и бавно, знам и други хора, които го правят. Започва процес на обратна миграция от града към селото. Само че още е много бавен - не можем да избягаме от себе си, ама докато го научим, и животът вземе, та си мине… Важното е, че се връщаме към себе си. Защото няма по-добра работа за душата от това, дето ни кара да се чувстваме добре и на мястото си.”

Определят романа “Доста” като новия експеримент на Мона Чобан. “Не знам, може би защото е много балкански, мистичен и женски. Ние все искаме да лепим етикети на хора и събития, защото все ни мързи да мислим, да чувстваме, а трябва. “Доста” е роман за прошката, за обичта към себе си, към другите, за нереалното според нас, което винаги е реално”, казва авторката.

Мона Чобан се надява тази нейна най-българска творба да е белег за творческото й съзряване. Признава, че в момента това е любимият й роман. “Не знам, дали защото си мисля, че езикът му е вкусен, дали защото е много мой и женски, или защото страшно много обичам тия хора от нашето си село, които са повод за написването на тая книга… Не знам защо, ама много си я обичам тая книга”, откровеничи писателката. “Вкусна” – това е точното определение за нея – чете се на един дъх, езикът е цветист и е пълна с малки вълнуващи изненади.

За романа писателят Калин Терзийски казва: “Женската душа. Дали наистина е така загадъчна, както по традиция я представят поетите? Това не мога да знам. Едно знам – аз съм мъж и обичам светлината и яснотата. Когато завърших романа на Мона Чобан, аз се усетих изпълнен с една цяла шепа от тая моя любима светлина. Доста голяма шепа. Светлина, чрез която видях жената и въобще – жените – доста по-добре, отколкото преди четенето. И ги заобичах още повече”.

Живеещата в Париж писателка няма усещането, че е създавала новата си творба от чужбина. “Той е писан и тук, и там. Не се усещам като емигрантка”, казва тя. Пасторалната картина в “Доста” е инспирирана от красивата природа на родопското село, в което се намира къщата й.

Мона признава, че в пълнокръвния образ на Катерина – една забележителна жена - е вплела представите за себе си след 5-6 години. В романа са пресъздадени и реални събития, случили се в селото. Много от героите имат прототипи сред родопчаните – живи или вече починали.

Родопската къща на Мона


Подобно на героинята си, писателката също пуска корени в родопското село. Тя признава, че покрай ремонта на къщата напоследък се вживява в ролята на интериорен дизайнер и постоянно дава наставления на майсторите по телефона. “Сега месец и половина сме в Париж, две седмици в Родопите, а като завършат децата гимназия, ще е обратното” споделя Мона.

Дъщерите й Гала и Иваша са вече на 16 и 14 години, но със съпруга й Димитри Иванов не смятат да се изнесат изцяло от френския си дом. “След Париж много странно ми звучи думата местоживеене”, казва тя.

Във времето, когато не пише, Мона си говори с момичетата си за мода и момчета, или с мъжа си. Готви, разхожда се в гората, до която живеят, обажда се на приятели в България, чете много. Напоследък е обзета от планове за родопската си къща и “досажда  на майсторите с безумните си идеи”.

"ДОСТА" ОЩЕ за романа

 "ДОСТА" -  ОТКЪС от романа

Публикувано във в. "Преса", 19 март 2012 г.

неделя, 18 март 2012 г.

Уморени криле

Сн. Suburbanmen.com

Мързелът расте с годините, но има начин да го преборим

 

Боряна АНТИМОВА

Кога за последен път сте си ушили сами пола или сте сковали къщичка за кучето, дървена етажерка за гаража? Откога не сте се занимавали с любимото си хоби от младостта? Като прехвърлим 50-те, обикновено си намираме оправдание за нежеланието да свършим нещо такова.

Защо да си губим времето да шием, като има такава качествена конфекция. Или да дялкаме и забиваме пирони, при толкова евтини метални полици в големите магазини за градинарски пособия. Но всъщност става дума за най-обикновен мързел, който ни връхлита, като прехвърлим 50-те. Да, има и такова чудо, твърдят психолозите.

И проблемът не е само в умората и намалялата енергия, но и в апатията и меланхолията, които обземат хората в третата възраст. Сякаш животът вече е приключил и няма смисъл от никакви усилия. Пролетната умора, започваща през март, допълнително усложнява положението. Мързелът не е клеймо завинаги. С него просто трябва да се борим - търпеливо, през целия си живот.

Никой не обича мързеливците. Постоянно ги обвиняват, упрекват и не искат да имат нищо общо с тях. А много често човек се чувства некомфортно, че е такъв. Гризе го съвестта, обвинява се и започва да се самобичува и в прекия, и в преносния смисъл. Но му липсва сила на волята да се пребори с мързела си. А също и опит как да се справи с това.

Истинска трагедия е също да гледате как енергичният човек до вас, в когото сте били лудо влюбени преди, се е превърнал в лениво мърморещо същество. Помолили сте го нещо да свърши, а той от девет кладенеца вода ще ви извади, за да докаже как няма да стане, а всъщност го мързи дори да опита. Но скандалите в случая имат точно обратен ефект.

Психолозите различават няколко вида мързел. За да помогнете, трябва за определите от кой тип сте вие или вашият човек.

Изтощеният. Леността идва като следствие от влошено физическо състояние, когато пада тонусът. Насилието върху такъв човек с цел да го активизирате не дава ефект. Лекарите предписват психостимулатори. Ефикасни са и настойките от женшен и елевтерокок. Те притежават тонизиращо и общоукрепващо действие, повишават умствената и физическата работоспособност.

Добре ще подейства и курс комплексни витамини. И колкото и странно да ви се струва, този човек трябва да се наспива добре. Здравият сън влияе благоприятно на жизнеността и повишава активността.

Скучаещият. Той не иска да свърши нещо само защото не му е интересно. Непрекъснато се жалва, че работата му е лишена от предизвикателства и тръпка, не харесва колегите си и не му е интересно да общува с тях. Отказва да ходи на събития, свързани с работата си. Как да се помогне на такъв човек? Просто трябва да признае пред себе си, че това не е той, да се откаже от рутинната си работа и да се заеме с нещо, което му харесва и му подхожда.

Неорганизираният. Това е най-опасният тип леност. При този човек енергията е достатъчно, работи нещо, което му е интересно и по вкуса. Но успехът все му убягва, защото не е в състояние да се организира и влезе в нужния ритъм. С това той може да съсипе целия си живот.

Ако вече е прехвърлил 50-те, не му позволявайте да си мисли, че е късно да поправи някои неща. Той може сам да си помогне. Трябва да работи над себе си, да има план за действие за всеки ден. Много важно е също да не спира при всеки провал, а да се фокусира на положителните моменти, при които е постигнал успех, дори и минимален. Хвалете го за всеки, дори и малък успех.

Рационализаторът. На него народът ни е посветил поговорката “Накарай мързеливия да работи, за да те научи на акъл”. Този тип не е удачно да причисляваме към другите, нито пък да се опитваме да го променим. Световната история е пълна със случаи на ленивци, които с изобретенията си са опростили живота ни.

Домовете ни са пълни с такива заместители на физическия труд – прахосмукачки, перални, миялни машини и т.н. Скоро роботи ще ни заместват изцяло при някои производства или в домакинската работа. Автомобилът също е изобретен от хора, които ги е мързяло да ходят пеша.


Публикувано във в. "Преса", 18 март 2012 г.
 

Сн. Sweetslyrics.com

Изхвърлят 8-годишния Горан от курса по цигулка – бил ленив

Болният работохолик Горан Брегович, който на 22 март ще навърши 62 г., но продължава с часове нонстоп да свири и пее със своя “Оркестър за сватби и погребения”, като дете е обявен за мързеливец. Второкласникът Горан е изхвърлен от курса по цигулка в родния му град Сараево. Бил ленив и нямал талант, казват преподавателите му.

В детството си Горан не е особено увлечен по музиката. Но нещата се променят, когато майка му купува китара в началото на 60-те. Основава първия си състав в осми клас. Иска да се запише в художествена гимназия, но майка му настоява за транспортен техникум. Съгласява се при условие, че ще му позволи да си пусне дълга коса.


В техникума става басист на група „Изохипси” (Izohipse), в която не се задържа дълго, както и в училището. Прехвърля се в гимназията и в група „Бещие” (Beštije – “зверове”). Още 16-годишен започва сам да се издържа, като свири фолк в кръчмата в Кониц, продава вестници и работи по строежите.
През 1974 г. Горан сформира култовата група „Биело дугме” (Bijelo dugme – “бяло копче”). В нея е композитор и китарист.

Сн. beautiful-pics.org

Вкъщи Бен Афлек е мързел с дистанционно в ръка

Историята помни много случаи на таланти, които са успешни в работата си, но отблъскващо лениви вкъщи. Съпругата на холивудската звезда Бен Афлек - Дженифър Гарнър признава, че той е голям мързеливец. "Може с дни да се търкаля на канапето, без изобщо да се отлепи от телевизора", жалва се тя. Единственото, което било в състояние да вдигне Афлек от дивана, били дъщеричките му, които го викат да си поиграят, споделят приятели на звездната двойка.

Актрисата, известна у нас с ролята си на агент Сидни Бристоу в телевизионния сериал "Наричана още" обаче твърди, че съпругът й в никакъв случай не е скучен и тя го приема с всичките му недостатъци. Злите езици в Холивуд коментират, че явно талантът му се проявява само на снимки, а вкъщи Бен не е нищо повече от поредния американски мързеланко с дистанционно в ръка.

В края на февруари Дженифър роди син. Двамата имат две момичета – Вайълет и Серафина, на 6 и 3 години. Гарнър, която е със 7 години по-голяма от Бен, се омъжи за него през 2005-а.

Паметта може да се тренира


Как да се спасим от старческа деменция

Боряна АНТИМОВА

Сърфирането в интернет, обект на толкова отрицателни реакции – заради откъсването от реалния свят и натоварването на нервната система, може да е полезно във възрастта след 50 г. За старческото слабоумие и загуба на памет се носят легенди и вицове, но според лекарите с това може да се преборим. По-трудно става, когато човек излезе в пенсия. Ако не е свикнал да чете или да се занимава с други интелектуални дейности, може да занемари паметта си и мисловните си способности.

Случва ли ви се напоследък да не може да се сетите за някои неща? Може това да са последните 4 цифри от вашето ЕГН, заглавието на филма, който гледахте снощи, или на последната книга, която прочетохте. Специалистите смятат, че е възможно това да се коригира и да запазите паметта си до дълбока старост.

Нашумялата напоследък немска писателка Трикси фон Бюлов е формулирала своя житейски принцип така: "Доказано е, че мозъкът ни използва само 20 на сто от своята енергия, за да свърши първите 80% от дадена работа, а за последните 20 на сто трябва да изразходва невероятните 80%. Съвсем сериозно се питам струва ли си - от икономическа гледна точка - да даваш от себе си винаги по сто процента”. Ние бихме отговорили: струва си, ако това ще спаси способността ти да мислиш въпреки напредването на годините.

Почти всеки ден изследователите откриват нови подробности за сложната работа на човешкия мозък. В лаборатории в САЩ, Англия, Франция и Китай невролози разработват конкретни методи, с които да се подобрят мисловните способности. Например, как да се работи с големи обеми информация, да се съпоставят факти, да се правят изводи и как това да става възможно най-бързо.

Има начини за подобряване на работата на мозъка, независимо от възрастта. За хората над 50 те са особено полезни, напомнят невролозите.

Редовни физически упражнения. Какво общо има физическата активност с мисленето и паметта? При тренировки се подобрява кръвообращението, а мозъкът, както всички останали органи, не работи с пълен капацитет, когато не е добре кръвоснабден. Според специалисти невролози с редовни физически упражнения е възможно дори да избегнете старческото слабоумие в напреднала възраст.

Учени от САЩ са установили, че ако тренирате бързо ходене 3 пъти седмично по 50 минути, това не само подобрява скоростта и остротата на мисленето, но може и чисто физически да разшири обема на мозъка ви. Ако това не ви е по силите, просто ходете всеки ден поне по час пеша. Ефективен е също джогингът - леко бягане, без прекалено натоварване и без да се гонят рекорди.

Интернет сърфиране. С активността на мозъка по време на сърфиране се развиват мисловните способности три пъти повече, отколкото при четенето. Разбира се, с висенето в мрежата не трябва да се прекалява, но 20 минути дневно са напълно достатъчни да тренировка на мозъка, смятат специалистите.

Перфектна хигиена на устната кухина. Когато тя отсъства, последствията са възпаления на устната кухина - гингивит и пародонтоза. Те влошават мисловните възможности не само за деня, а и за месеци напред. Някои експерти смятат, че след такива заболявания пораженията в мозъка са фатални и той никога не се възстановява напълно.

Здравословен начин на живот. Мозъкът ни не обича алкохола и вредните навици. Ако се наспиваме добре и се храним балансирано, това е минимумът, който можем да дадем на мозъка си, за да очакваме от него добра работа.

Хапвайте повече черница. Астралийски специалисти са установили, че плодовете с виолетова окраска са много полезни за нашето мислене и за мозъчните способности. Най-ценни са плодовете на черницата (в някои райони на страната ни известни като дуди – б.р.). Между другото, черницата е най-добрият продукт и за възстановяване и поддържане на зрението.

Всеки ден – по едно судоку. Играта на шах, табла, кръстословици и всякакви други главоблъсканици помага да поддържаме мозъчните си способности. Подобно на мускулите ни, мозъкът трябва периодично да се натоварва и даже да се претоварва от време на време. Това активизира процесите на подмладяване и подобрява кръвообращението на мозъка.

Медитация. Макар много хора да се отнасят скептично към подобни неща, ползата от нея е доказана в авторитетни научни изследвания. Има много начини за медитация и за всеки човек е подходящ различен тип. Световният шампион по сила на паметта Ед Кук казва: “Ако искате да знаете повече, спрете да мислите за паметта като за сив безразборен склад някъде в мозъка ви. Започнете да мислите за нея като за площадка за вашето въображение”.

Публикувано във в. "Преса", 18 март 2012 г.

събота, 17 март 2012 г.

Българин откри Атлантида в Алжир

Андрей Димитров в Атласките планини


 Боряна АНТИМОВА

“За кое от многото ми хобита да разкажа по-напред, всичките си ги обичам. Занимавам се с много неща, но за мен пътешествието е преди всичко философия и начин на живот”, казва Андрей. 30-годишният щур пътешественик може да превърне в приключение всяко свое пътуване и да открие тръпка във всичко.

Туарег показва на Андрей как се намотава 4-метровия “шеш”
Андрей Димитров е маркетинг специалист във фирма за ресторантьорски проекти. Завършил е икономика на туризма и строително инженерство. Пътешествията са не просто в кръвта му, те са част и от проектите му. Дори последният е за ресторант с тематично меню, свързано с пътешествия. Заведението приютява и срещи и фотоизложби на пътешественици. Андрей никога не тръгва за някъде просто като турист.

Той пътува, за да практикува любимите си занимания – каякинг в спокойни води, алпинизъм, колоездене, рафтинг, дайвинг (гмуркане). Бил е и на експедиции до Анапурна, Арарат и Качкар в Турция и други високопланински върхове.

В опити да се улови залезът над пустинята
“Животът е едно пътешествие: ние преминаваме през времетo, пространството и приключенията, без да знаем към какво сме устремени, но по пътя откриваме себе си и опознаваме заобикалящите ни – е философията на Андрей. - Когато посещаваме ново място, откриваме неговите природа, култура, хора, история, обичаи, архитектура през нашия поглед и чувства. Но можем да видим и себе си през погледа на една различна култура. Затова всяко приключение прави пътешественика душевно по-богат.”

Той е имал невероятния шанс да посети десетки страни и да живее в много от тях. Прекарвал е месеци и години в Кувейт, Йордания, САЩ и Русия. Посещавал е и много други арабски страни: ОАЕ, Саудитска Арабия, Оман, Ирак, Сирия. Като дете пък попада с родителите си в средата на иракската окупация на Кувейт пред 1990-та.

Фантастичните цветове на изгрева над пустинята
Пътешествието през Алжир е една от най-силните му тръпки. Правителството на най-голямата арабска страна няма контрол над цялата територия и много места са опасни за посещение. Затова и не е отворена за свободен туризъм. “За мен най-впечатляващото беше невероятното историческо и културно наследство по земите на Алжир. Има цели римски градове, които са съвършено запазени. Липсват само дървените покриви на сградите, но цели форуми, колонади и разкошни мозайки могат да се видят така, сякаш само преди години по тях са се разхождали поданиците на грамадната империя”, разказва Андрей.

Той е особено впечатлен от находките, скрити сред пясъците на пустинята и между Атласките планини. Там е видял скални рисунки и стенописи от загадъчен изчезнал древен народ с много развита култура. “Според някои теории, митичната Атлантида всъщност се е намирала точно в пустинята Сахара, по това време залята от вода и растителност. Но успяхме да видим само бегли следи от тази култура”, обяснява Андрей.

Камилите и днес са много важна част от битието на хората в пустинята
Той и спътниците му вървят по стъпките на една от експедициите на Роже Фризон-Рош, френски пътешественик от времето, когато Алжир е френска колония. В книгата си „Сахарски бележник” той описва подробно изкачването на върхове в пустинята, посещението на мисията на Светия отшелник Фуко, откриването на „тифинари”- скални рисунки.

По пътя тече поточе в средата на пустинята и както се появява, така и изчезва сред пясъците.
Водачите използват момента да заредят запасите с ценна вода за готвене и миене


“Вървяхме по този път с високопроходими коли, които местните наричат „четириколесни камили”, придружени от военен конвой, който охранява туристите в този район”, разказва Андрей. Пътешествениците са се срещали и с хора от основните племена в тази част – бербери и туареги. Минали са през няколко примитивни селца в прегръдките на истински оазиси, които се захранват от подземни рекички и кладенци.

Изглед към пустинята с нейните причудливи скали и пясъчни дюни
“Нощувахме на палатки. Аз избрах да спя на открито – под най-невероятното звездно небе. Толкова много и ярки звезди… Сутрин ставах преди изгрева, покатервах се на най-високото близко място и наблюдавах невероятните краски на пустинята под променящата се светлина. Вечер повтарях ритуала със залеза.

Приготвянето на чая е чест, която се пада на най-възрастния водач
Самата пустиня има невероятен дух, енергия и атмосфера - обяснява разпалено пътешественикът. - Хранехме се с местна кухня – ястия, приготвени от варен ориз и зеленчуци, които могат да се носят и съхраняват дни наред, без да се развалят. И задължително при всяко ядене пиехме традиционния за всички пустинни номади ментов чай – силна запарка с много захар.”

Приготвянето на чая е чест, която се пада на най-възрастния водач. Церемонията продължава половин час и отварата от ментови листа и много захар се прелива многократно от чайник в чайник, опитва се, докато се окисли достатъчно и достигне търсения аромат, вкус и сила. Чаша от еликсира вдъхва много сила, свежест и прохлада.

От туарегите Андрей се учи как се навива на главата „шеш” (или „чеч”). Носят го всички номади. Той предпазва от жарещото слънце и финия прах от пясъка. Представлява 4-метрово парче плат от чист памук, който се боядисва с естествени бои. Тъмносиният например се оцветява с индиго, което цапа лицата, но синьото по кожата се смята сред номадите за знак за благородство.

Оазис и село насред пустинята. Снимки: личен архив
Асфалтов път отвежда пътешествениците навътре в пустинята
Следващото пътешествие на Андрей Димитров тази година ще бъде отново с „Бяла звезда” – русенския клуб за пътешественици, в който членува. Дестинацията е Азербайджан. Там смятат да се потопят в богатия културен живот и да послушат джаз в Баку. Крайната цел на Андрей и приятелите му е да изкачат най-високия им връх – Базардюзю (4466 м).

Публикувано във в. "Преса", 17 март 2012 г.

петък, 16 март 2012 г.

Моите коментари: Лора и човекоНЕподобните




Боряна АНТИМОВА

Не се случва всеки ден мъж да признае, че е плакал. А ето че моят приятел от Фейсбук Ален Попович сподели чистосърдечно в профила си: “Направо се разплаках от тази история :( Е това е силата на любовта, и въпросът ми е защо държавата продължава да погубва от мързел и немърливост собствените си деца..:((( via Alexander Ето и цялата история на Лора...

Това на снимката е Лора, която пък държи собствената си снимка. Вгледай се внимателно. Всъщност виждаш едно и също дете. Разликата е само няколко години. И няколко тона грижа. Когато сегашните й осиновители за пръв път я виждат в дома в Добромирци, им се казва, че няма смисъл да й обръщат внимание, защото всеки момент ще умре.

Тогава Лора тежи 7 килограма на 7 години, никога не е напускала леглото си, не може да говори, да се смее и да се движи, а диагнозата й е тежка умствена изостаналост плюс детска церебрална парализа. Семейство Джак и Елсаби Лоу я водят спешно в София, където се оказва, че нито една от тях не е вярна - единственото, от което Лора страда, е тежко занемаряване. Лора е спасена. Днес тичa, смее се и не спира да говори. На три езика.”

Публикувах историята в профила си и – каква случайност! – попаднах на съседка на Лора – Юлия Соколова! “Лора живее в нашия вход и е прекрасно дете!”, написа Юлия. Тя разказа, че осиновителите й – Джак и Елсаби, са сменили няколко квартири, докато открият място, където съседите да се отнасят добре с нея…

Юлия не е сигурна дали семейството са от Южна Африка. “Тук не се питаме много кой от къде е. Говорим си за нормални неща - добре ли е Лора, ще правим ли ремонт на входа, и всякакви други весели глупости, когато си правим барбекю в градинката на блока. Нормални, мили и възпитани хора...” Ами да. Освен това милата Лора най-после е случила и на “нормални, мили и възпитани” съседи...

“Персоналите” от тези домове… Хм, каква дума употреби друга моя Фейсбук приятелка, подписваща се като Чимиджими Чамиджоми. Ама как им пасва тази груба дума на хората, които са докарали Лора до това състояние – да прилича на дете от Освиенцим! Да, Чими е права, че в подобни домове “персоналите” хем не гледат децата, хем ПРЕЧАТ да бъдат осиновявани, въпреки многото желаещи, за да не… свършат. Да не свършат бройките… И те да останат без работа…

Кога, питам се, кога у тези човекоНЕподобни нормалната майчинска и хуманна загриженост е отстъпила място на инстинкта за оцеляване?! Не бих го нарекла животински – не искам да обиждам животните, защото те се грижат за децата, и чуждите, и своите!

Та тези човекоНЕподобни, които са допуснали в дома Лора да прилича на скелет, просто трябва да бъдат държани далече от деца! А като си помисли човек – вероятно някои от тези НЕхуманоиди вероятно са майки, баби…

Къде оставят нормалното си майчинско чувство?! И възможно ли е да бъдат грижовни към своите деца, а да оставят чуждите на доизживяване?! Никакви техни ниски заплати и "лоши битови условия" не могат да оправдаят липсата им на нормална човечност! Никаква безработица не бива да е причина на подобни изроди "да им се намери работа" при деца!

И дедите ни са живели зле, много по-зле от нас... Къде по пътя на натрупване на вещи - скъпи къщи, коли, мебели, бижута - се загуби тази човечност?! И какво още трябва да ни се случи, за да се опомним?!

четвъртък, 15 март 2012 г.

Моите коментари: Плебейството като манталитет

Цар Симеон II с внука си Симеон Хасан, който вчера навърши 5 г. Сн: Булфото

Боряна АНТИМОВА


У нас нямаме запазена автентична аристокрация. Хората, които по светски събития обявяват за хайлайф, са толкова жалки недоразумения на избрано общество, че никой вече не иска да гледа и чете светските рубрики. Причините да нямаме запазено княжеско потекло и аристокрация, естествено, търсим само в петвековното турско робство. Ние всичко лошо оправдаваме с това петвековно робство.

А малкото аристократи на духа, които незнайно как все пак се открояват в тълпата, при повсеместната чалгализация на културата ни, така мачкаме приживе, че си отиват без време, едва доживели 40, 50, 60 години. Мачкаме всеки, който ни напомня, че сме плебеи. А не си даваме сметка, че всъщност не произходът, а манталитетът ни прави плебеи!

Някой обърква главите на плебса. Някой кара някого да се чувства псевдо аристократ, да не работи и да се занимава със собственото си величие, като лентяйства по цял ден, съзерцавайки пъпа си. И няма кой да каже на този плебс, че щом не чувства в себе си достатъчно умствена потенция да извади ярки идеи и да поведе народа, трябва да си седне на задника и да бачка! Иначе няма откъде да дойдат парите.

Естествено, не става дума само за забогателите парвенюта, а за тези, които изпитват вопиюща нужда да бъдат лидери, герои и звезди, без да имат качествата за това. Тези хора обикновено оплюват всяко качествено нещо, което се пръкне - книга, спектакъл, изложба, концерт... Всички депутати са маскари, всички артисти – некадърници…

“А кой е кадърният - ти?! Кой?!” Като зададеш този въпрос, кръчмарските критици обикновено се объркват и млъкват. Плебеят няма визия за това, как да промени света и мисленето на хората, той просто отрича начина, по който светлите умове се опитват да го правят!

Днес съм гневна от реакцията в нета на едно обръщение. От личния си сайт бившият премиер Симеон Сакскобургготски отново призова за смяна на чипа в общественото съзнание по отношение на насилието. Като визира домашното, детското и училищното насилие, срещу които трябва цялото общество да проявява нетърпимост и пълна съпричастност към неговите жертви. Каза го, като публикува снимка с внука си Симеон Хасан, който вчера навърши 5 години. Много хубава символика…

"В основата на детското насилие е смяната на ценностите. Издигането в култ на материалните придобивки е изместило отдавна традиционните морални стойности. Характерните за българите и пословични в миналото скромност и трудолюбие са заместени днес от пробивност, агресивност при постигане на целите и "мачкане на конкурента", пише в обръщението си царят.

Каква беше “народната” реакция в сайтовете? Пак старите латерни – за гори, имоти, ценности, без и дума да се спомене за най-голямата ни ценност, за която говори царят – децата. Дебатите за детското насилие не се състояха, дами и господа, защото трябваше да се възползваме от поредния случай да охулим бившия си управник. Сякаш само за това ги избираме управниците – да ги плюем, ненавиждаме и ако е възможно – дори да ги натикаме в затвора!

Ето, затова не ни се получават някои неща! Защото винаги всичко смесваме. Овълчени и озлобени, увлечени да омаскарим някого, затваряме очите си за това, което се случва с децата ни. Е как да сменим чипа си, като вместо за най-ценното нещо в живота ни – бъдещето на децата – се хвърляме да политиканстваме?!

"Трябва да положим усилия, за да покажем на децата си, че духовното развитие на личността е също толкова важно, ако и не и по-важно от материалното благополучие, да им покажем да бъдат толерантни към различния от тях, да им покажем, че е важен екипът и общността, да уважават чуждите мнения и идеи, свободно да изразяват своите мисли, да решават конфликтите с диалог, да се научат да не съдят другите", смята Сакскобургготски. Без коментар.

А децата ни… Ах, децата ни са прекрасни! В тях ми е надеждата... говоря за авангарда на това поколение. За това съм писала преди: "Българите от поколението но 80-те и 90-те също са доста по-различни. Изглеждат, сякаш кризата е минала край тях, а те не са я забелязали. И докато техните родители говорят за безработица и безпаричие, те обсъждат нови проекти.

Владеят поне два европейски езика и по нищо не се отличават от връстниците си на Стария континент. Приобщени са към световните ценности и каузи. Има и една нова вълна българи – хора на възраст около 30-те, учили в чужбина, с по 2-3 специализации, които се връщат тук и налагат нови стандарти. Те въвеждат нови професии и занимания, ново разбиране за лайфстайл, ценности, приоритети и каузи."

Бъдещето на децата е в ръцете на аристократите – и по произход, и по дух. На водачите. На автентичните лидери. Ако дребнавият, озлобен, политиканстващ плебс не им попречи.

сряда, 14 март 2012 г.

“Поколението Y” - Слав Иванов: Да работиш за Фейсбук, е забавно

Слав на презентацията си на Startup Conference Plovdiv 2012

Обикни себе си, за да обикнеш света, казва 25-годишният IT специалист

Боряна АНТИМОВА

Поколението Y - така социолозите наричат родените през 80-те и 90-те години. Те са независими, с подчертана индивидуалност и ревниво пазена свобода. Израсли покрай компютрите и дигиталните устройства, те всекидневно ни напомнят, че светът е станал различен. Българите от авангарда на това поколение изглеждат, сякаш кризата е минала край тях, а те не са я забелязали. И докато родителите им говорят за безработица и безпаричие, те обсъждат нови проекти.Слав е само на 25 години, а вече е съдружник в компания за Фейсбук маркетинг. Междувременно е успял да завърши информатика и технологично предприемачество. Работи и за втора, международна компания - Post Planner. В нея, заедно с американски и френски партньори подготвя инструменти за администриране на Фейсбук страници. Труди се успешно, без да се е виждал наживо със съдружниците си. Трудно може да бъде затворен в офис. Най-често работи в заведения или вкъщи. Но не отрича, че е нужно хората да се виждат от време на време, за да се чувстват по-свързани.

-Слав, какво е усещането да си от другата страна на Фейсбук – там, където нещата се раждат?
-Доста е интересно и забавно, подобно е на пъзел - така да нагласиш нещата, че да е интересно на хората. Този бутон тук, картинка там, това да не отвлича вниманието, онова да привлича очите.

-Какво точно правиш там?
-Компаниите, в които съм съдружник, правят допълнения към основните функции на социалната мрежа. Например, наскоро направихме интересна игра за най-големия швейцарски телекомуникационен оператор - показват ти се клипчета от различни филми, и се задават въпроси към клипа, които гледаш. Имаше и награди. Хората доста го харесаха, оцениха възможността да сравняват знанията си с другите.

Другата компания прави инструмент за хора, които се занимават с маркетинг във Фейсбук. Това са тези, които поддръжат страници на големи марки или имат малък бизнес. Помагаме им да достигнат до възможно най-голям брой хора, от тези, които са "харесали" страницата. Всъщност фейсбук показва това, което си споделил, на малка част от хората, с които си свързан като "приятел".

-Мрежата – това ли е най-доброто място за рекламата в бъдеще?
-Дори и фейсбук да залезе, хората ще имат нужда от социален контакт онлайн, простиращ се извън техния тесен социален кръг. А рекламодателите винаги следват хората. Където има хора, има и реклама. Затова не се притеснявам, че ще останем без работа.

-Да, но купища спам се изсипват във Фейсбук пощата. Това какво показва - липса на пари или на култура за правене на реклама?
-По-скоро липса на култура. И аз често получавам лични съобщения, адресирани до десетки хора. Когато някой отговори, всички в този "разговор" получават това и е наистина много дразнещо. Лично аз напускам тези разговори веднага. Разбираемо е да информираш приятелите си за нещо, което те вълнува, но това може да бъде направено и без ги изнервяш.

-Преди месец изнесоха акциите на Фейсбук на борсата. Би ли си купил от тях?
-Те все още не се предлагат свободно на борсата. А дали ще си купя, зависи от цената. Очаквам в началото рязък скок на цената на акция, следван от малък спад. Разбира се, всичко това, което се прави в момента с оповестяването на продажбата, е спекулация. Защото още не е обявена първоначалната цена за акция.

Слав със своята съмишленичка Неда Борисова на семинар
"Към Същността" – с книгата по себепознаване на Менис Юсри
 
-Ако имаше властта на Марк Зукърбърг, какво би променил в социалната мрежа?
-Има един виц: "Фейсбук е като празен хладилник. Може да знаеш, че вътре няма нищо, и все пак отваряш да провериш". Та това, което бих променил в социалната мрежа, не би било най-доброто за компанията (смее се). Доста хора са се забили там и по цял ден "цъкат" безцелно. Това води до умора и дискомфорт в дългосрочен план.

Нещо като fast food (бърза храна – бел.ред.) - в момента ти носи удовлетворение, но отвътре се чувстваш гадно, че си подложил тялото си на това. Същото усещане е и във Фейсбук - проверяваш през 5 минути и ти е добре, когато някой ти хареса публикацията. Дълбоко в себе си обаче знаеш, че може да правиш далеч по-смислени неща.

-Какво влиза в твоя списък от смислени неща?
-Много обичам да работя над себе си. Любимата ми максима е “Обикни себе си, за да обикнеш света". Духовните и енергийни занимания напоследък са все по-важна част от живота ми: медитации, психологически семинари, отскоро се занимавам с рейки*.

-Рейки? Как това се "връзва" с точния свят на IT технологиите?
-Ако човек живее само в материалния свят, животът му става безсмислен низ от ядене, секс, спане и изкарване на пари. Ако човек е отдаден само на духовното обаче, махалото се завърта в другата посока - бяга от материалното, от тялото, което му е дадено с причина. За мен истината е в баланса.

-Кое преобладава у теб, по твоя преценка - емоционалното или рационалното?
-Мисля, че съм балансиран. И все пак понякога съм емоционален, по-рядко рационален.

-Ти си от динамичните млади хора, които отказват да работят в офис. Какво най-много те въодушевява при този начин на работа?

-Свободата определено. Чувството, че може да се вдигнеш и да заминеш за морето, Цюрих или Индия във всеки един момент, е прекрасно. Разбира се, преди да се печеш на плажа, трябва да си си свършил работата. Но никой не те задължава да я вършиш от 9 до 17 ч., от понеделник до петък. Не чакаш уикенда с нетърпение, и понеделник сутрин не ти се иска да убиеш будилника.

Слав с приятеля си и съдружник Крис Георгиев на конференцията Technology Innovation Summit: Eastern Europe 2011, съорганизирана от българския инвестиционен фонд NEVEQ. Снимки: личен архив
-По-практични ли сте от поколението на вашите родители?
-Нямам такива наблюдения. Нашите родители са израснали при социализма - на мен това ми се струва като студено време без емоция. Сега имаме достъп до толкова преживявания и информация, колкото може да поеме човек.

*Рейки е форма на японска алтернативна медицина. От йероглифите Рей („вселена“, „дух“, „душа“) и Ки/Чи („енергия“, „живот“). Или “Универсална жизнена енергия“.

Публикувано във в. "Преса", 14 март 2012 г.

Внук на Толстой пише пиеси


Тийнейджърът Стефан Прохоров се надява скоро и да режисира

Боряна АНТИМОВА

Тийнейджърът Стефан Прохоров, който нашумя като най-младият драматург у нас, е на път да види на сцена и втората си пиеса. 18-годишният писател е получил заветното "да" от Пловдивския театър, където са одобрили неговата "Братята, това е". Миналата година в Младежкия театър поставиха "Правилата на играта", която също е написана от Стефан. Творецът е потомък на писателя Алексей Толстой, който е негов прапрадядо по бащина линия. "За мен е важно да си знам родословието, но това прави ли ме нещо повече?”, гневи се младият писател и иска утре за него да говорят като за талантлив театрален режисьор, а не като за праправнук на класика. “През майка ми пък съм далечен потомък на Георги Бенковски, но какво от това”, добавя той.

Признава, че се дразни от такива коментари, както и да го обявяват за детето-чудо на театъра. Казва, че не гледа футбол и показва кое има стойност за него – снимка, на която е пред култовия нюйоркски хотел “Челси”, посещаван от Ленърд Коен, Дилън Томас, Джанис Джоплин и други арт величия.



Майката на Стефан е българка, завършила е Московския университет (МГУ) и там баща му се запознал с нея, влюбил се и дошъл в България. Днес тя е изкуствовед, а той – оперен певец. Всички в семейството им са полиглоти, самият Стефан владее английски и френски на доста добро ниво, руски и гръцки - на разговорно.

Той завършва 9-а столична френска гимназия и е решен още наесен да влезе театрална режисура в НАТФИЗ. Пише от от 3-и клас, основно поезия. “Една вечер седнах и написах десетина стихотворения – темите бяха за наука и екология”, спомня си Стефан. После се записва в едно литературно студио в столичната библиотека. Има публикации в изданията “Родна реч”, “Литературен вестник”, “Съвременник” и в някои онлайн медии, и няколко награди от поетични конкурси.

Сн. личен архив
Макар че прави опити и с проза – приказки – първата му пиеса е скок в дълбоката вода. Казва, че е написал "Правилата на играта" случайно. През 2010-а той вече е решил, че ще става театрален режисьор, ходи на всички постановки и следи всички новини. Чува, че в Младежкия театър се провежда фестивал “Панаир на младите”. Става голямото откритие на конкурса за млад автор. Печели и му прикрепват току-що дипломиралия се режисьор Димитър Стефанов.

Двамата събират екип от млади талантливи актьори и само за седмица правят по-кратък вариант на пиесата, който е одобрен. Така се ражда абсурдната комедия “Правилата на играта”, чиято премиера беше на 30 април миналата година.

“Група хора седят в един голям зар и им се случват различни неща. Много е смешно! Понякога представлението се е удължавало с половин час, заради смеха в залата”, радва се Стефан.

СЛЕДВАЩОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ НА "ПРАВИЛАТА НА ИГРАТА" Е НА 27 МАРТ В МЛАДЕЖКИЯ ТЕАТЪР.


Публикувано във в. "Преса", 14  март 2012 г.

неделя, 11 март 2012 г.

Мадлен Чолакова: Посипе ли те сценичен прах, то е завинаги



Боряна АНТИМОВА

Мадлен Чолакова е сред малкото българи, получили шанса да се занимават с театър в Меката на това изкуство - Ню Йорк. Родена е в София на 3 май 1953 г. Приета е в НАТФИЗ в класа на Апостол Карамитев, а след кончината му завършва актьорско майсторство в класа на проф. Енчо Халачев през 1977 г. По-късно преподава 8 години в академията, има клас по актьорско майсторство. Участва в много театрални и телевизионни постановки. Зрителите помнят красавицата Мадлен и от филмите "Последна дума", "Дубльорът", "Роялът", "Игра на любов", "Ешелоните на смъртта", “Иван Кондарев”. През 1996 г. се премества при баща си, емигрант в Ню Йорк. Там продължава да живее и работи и днес като театрален преподавател и консултант на постановки по руска и славянска класика.

 
-Мадлен, по-трудно ли е да си на 50+ в Ню Йорк, отколкото в София?
 -Човек е на толкова години, на колкото е и където и да е. Не вярвам, че има значение как се чувстваш. Може да ти е трудно на всяка възраст и навсякъде по света. Но определено е по-лесно там, където няма очебийна възрастова дискриминация - говоря и в двете посоки - и поколенията съжителстват с взаимен респект.

-Как една дама в благородната си възраст да се помири с промененото си тяло и лице?
 -По-лесно се помиряваш, ако имаш и цениш личността си повече от опаковката и. Напоследък за моята възраст предпочитаната опаковка е „катедрала“. Нямам представа как се постига. На някои им идва отвътре. Но само когато има нещо вътре.

-По-различна ли е любовта на 50+ години?
-Любовта не се съобразява с времето. Обичаме на всяка възраст. По-важно е как го правим. Любовта най-силно изразява характера ни. С други думи - покажи ми как обичаш и ще ти кажа кой си.

-Промениха ли се приоритетите ви от времето, когато бяхте млада актриса у нас?
-Да, безусловно. И сигурно още ще се променят. Живеем в най-бързо променящите се и променящи ни времена от началото на цивилизацията. Същите останаха само основните ми ценностни ориентири – тези за добро и зло, уважение и себеуважение, достойнство и честност.



-Трудно ли е да се занимаваш с театър в Ню Йорк?
-С Театър с главно “Т” е трудно да се занимаваш навсякъде. С подобията му не толкова. Това е едно непечеливше, трудоемко и скъпо струващо изкуство. Америка  не прави изключение. И Ню Йорк е мястото. В града има 41 театъра на Броудуей, 40 “оф Броудуей” и 300 независими, пръснати в петте района на града. Не изброявам университетските театри и тези към актьорските школи.

Спецификата на страната – англоезична, мултикултурна и без дотации в културата - е определила и една традиция, много различна от европейската.  И като финансиране, и като продукция, и като подготовка. И е оставила в световното тетрално наследство имена като Артър Милър, Юджийн О‘Нийл, Едуард Олби и още много. Актьорите ги познава светът. Затова казват, че който успее в Ню Йорк, успява навсякъде. Но за мен най-доброто в театралната култура тук си остава цялостното разбиране и използване на това изкуство като мощен образователен инструмент.

Снимки: личен архив

-Какво правите в момента, все още ли консултирате постановки по руски автори?
-През 1996-та дойдох тук, за да живея с баща си, не за да правя кариера. Осем години преподавателска работа в НАТФИЗ ми дадоха куража да се опитам да преподавам. Започнах с четене на лекции по източноевропейски театър. Тогава американците го откриваха. После разбрах, че да влезеш в академичните среди е почти толкова трудно, колкото и да подпишеш договор за роля на Броудуей.

Така или иначе имам в резюмето си преподаване на актьорско майсторство и режисура в добри университети и множество бивши студенти, на които се радвам. Преди месец един от тях дебютира на Нюйоркска сцена, а миналата година моя студентка игра главната роля в спечелилия “Оскар” късометражен филм – God of Love. А консултациите на постановки по руска и славяноезична драматургия са голяма забава  при малко натоварване и с добро заплащане, и винаги с радост ги приемам.

-Работите ли нещо друго, или останахте изцяло вярна на театъра и киното?
-Веднъж като те посипе сценичен прах, сърбежът остава завинаги. Работя десетки неща едновременно. Поставям, пиша, преподавам, снимам. Много малко от тези неща са заплатени. Но неизбежно всяка работа, която върша, лежи върху живота и опита ми в театъра, телевизията и киното в България. Помага и ако си имал лош опит. Защото и това е опит.

С актьора Анани Явашев, 2011 г.
-Как минава един ваш ден?
-Различно. Много чета. Много седя в интернет. Много гледам телевизия. Много ходя на театър, опера, кино. Много вися по музеите и библиотеките. Много седя в книжарници. Много пия кафе. Много пуша. Малко спортувам. Малко общувам.  Малко са твърдите ми мнения. Не критикувам, като правило.


В ролята на Иглика в едноименния телевизионен филм по Йордан Йовков
-Защо според вас толкова наши артисти са влюбени в “Голямата ябълка”?
-Защото... това е Ню Йорк. Харесва ли ни или не, но това е културната столица на света в нашия век. Пословична съм с това колко често посрещам гости и ги запознавам с града. Познавам го добре, не колкото сина ми, но добре. И после задължително ги оставям насаме с него. За да открият своя Ню Йорк. Защото той е с толкова лица, колкото са хората, които живеят или идват в него.

Той е огромен и същевременно интимен. Шумен и романичен. Невероятно забързан и неочаквано съсредоточен. И лъскав, и мръсен. И богат, и беден. Дружелюбен и гостоприемен, горещ през лятото и студен през зимата. Най-многоезичният в света. Най-космополитният. Най-шареният. И най-непредвидимият.

С Велко Кънев във филма “Дублъорът”
-Мислили ли сте някога за връщане в България?
-Не съм. Защото не съм напускала България. Не можеш да напуснеш майка си. Може да си и сърдит или да си скаран с нея, може да си се преместил някъде, но не можеш да я смениш или напуснеш. Така мисля. Живея тук, когато не живея в Близкия Изток или в България. Опитвам се да съм жител на света. От България.

-Актриси от вашето поколение, живеещи в САЩ – Ирен Кривошиева, Ваня Цветкова – се снимат успешно тук във филми и сериали. Заради каква роля бихте прекосили океана?
-Идея нямам какво може да ме върне в професията. С годините критерият и очакванията ми са пораснали неимоверно. То е като да се влюбиш след 50. Имаш непосилни изисквания. Съдбата ни е личен избор. Или поредица от лични избори. Искам да се науча, не, искам всички да се научим да носим отговорността за избора си, а не да търсим виновните за него. За да можем, както учителят ми Апостол Карамитев, в края на дните си да кажем  – „ ...за нищо не съжалявам, от нищо не се срамувам“.


Публикувано във в. "Преса", 11 март 2012 г.