неделя, 31 март 2013 г.

Людмила Радкова, солистката на Горан Брегович: Емир Кустурица ни събра с Горан



Боряна АНТИМОВА

“Ето ме!” – Людмила маха от верандата на голямата триетажна къща на семейството в Драгалевци. Досадна настинка й пречи да се наслади пълно на една от почивките между две турнета. Съпругът Александър сервира кафе. Тихо е. Двамата са спокойни, сърдечни и много скромни. Няма и следа от суетата на семейство, в което съпругата е световноизвестната солистка на Горан Брегович.

Людмила Радкова е родена на 23 август 1968 г. в гр. Левски, в семейство с музикални традиции. Майка ѝ - Лиляна Живкова е секретар на читалището, библиотекар и запален самодеец. Баща ѝ - Радко Янков е известен певец и танцьор. Людмила завършва музикалното училище в Котел през 1987 г., след което е приета като солистка в ансамбъл "Филип Кутев", където пее заедно със сестра си Даниела Радкова. През 1995 г. се среща с Горан Брегович за записите на музиката във филма "Ъндърграунд" и оттогава е неизменно вокалистка и солистка в неговия "Оркестър за сватби и погребения".

 “Олимпия” в Париж, “Карнеги хол” в Ню Йорк, операта в Сидни - няма голяма световна сцена, на която да не е звучал уникалният й сопранов глас, наситен с обертонове, който омагьосва Горан през 1995 г. и го държи в плен и до днес… Как ли е звучала на тези световни сцени нейната “Вечеряй, Радо”?… А Людмила, хремава и подсмърчаща, разказва през смях как тази Нова година е пяла на руски олигарси…


-Людмила, трудно ли е да забавляваш богаташи, преситени от какви ли не удоволствия?
-Това ни е второ новогодишно участие заедно с “Оркестъра за сватби и погребения”. Партито на руските олигарси беше в Москва, в тяхна заличка в квартала на богатите Барвиха. Не ми бяха познати по име, но повечето бяха много богати, представители на голямата фирма за производство на коли и бижута “Шопард”.

Беше в един часа през нощта, някои бяха вече поизморени, но гледаха с интерес. Общо бяха 40-50 човека на кръгли маси, а най-важните хора седяха отпред на една дълга маса, като президиум, по комунистически маниер. Четири-пет жени през цялото време играха, а олигарсите само ядяха и пиеха (смях). Не се разчувстваха. Те вече бяха преяли (смях). На другия ден пък пяхме на руски евреи. Също малка тясна компания.

-Колко човека сте всъщност?
-На концертите сме десетима: седем музиканта, озвучител и ние двете със сестра ми. Последно през март бяхме на 20-дневно турне по няколко дни в Австралия, Нова Зеландия и Хонконг. В този тур участва бигбенд от 20 души. В него има цигулкова секция от 4 души, мъжки сръбски хор от 6 души и ние десетимата.

-Вие двете сте и солистки, и беквокали?
-Да, изпълняваме всичко на сцената. В някои песни сме беквокал на Горан, други пеем сами. Известната във всички балкански страни “Едерлезе” (“Гергьовден”) аз я изпълнявам. Има 4-5 хита, които на много места по света са любими на сърбите емигранти. Имам чувството, че голяма част от тази нация се е изнесла по света. Викат: “Айде, брате, давай! Волимо те! (“обичаме те”).”

Сестри Разкови на сцената на знаменитата Карнеги хол в сърцето на Ню Йорк - Манхатън

-Ти си се включила в оркестъра след албума “Аризонска мечта”, виждала ли си любимеца на много българки Джони Деп?
-Не, но изпълних и сега в Австралия вокала на мелодията от парчето Dreams от саундтрака на филма (извисява глас, за да напомни мелодията).

-Има ви двете сестри на прекрасна снимка на сцената на Карнеги хол през 2011-а?
-Да, и тази година октомври ще ходим пак. Горан проби в Америка малко по-късно и оттогава през две години правим турне там.

-Пели сте и в парижката зала “Олимпия”, мерило за професионализъм, а за това не се знае у нас?
-Да, и в операта в Сидни, и в Мелбърн. А в парижката “Олимпия” сме пели даже преди Лили Иванова.

-Двамата със съпруга ти сте уравновесени, скромни хора, ти не се правиш на звезда?
-Не, в никакъв случай. Аз не съм звезда.

-Е как да не си? Целият свят знае за този оркестър. И вие двете със сестра ти сте “цветята” в него…
-Много малко българи знаят, че солистките на този световноизвестен оркестър са българки. Не знам защо е така, явно малко се пише за това. Иначе ни знаят като сестри Радкови от записи по радиото и от ансамбъла “Филип Кутев”, където също бях солистка много години…

-Но, казваш, няма традиционните спътници на славата – алкохол, наркотици, скромен и уравновесен човек си, здраво стъпил на земята…
-Така трябва да бъде. Хората, колкото повече един известен човек се държи нормално с тях, толкова повече го обичат.

-Значи според теб, колкото по нависоко е една звезда, толкова по-естествен е с хората?
-Категорично! Забелязала съм го. Убедена съм. Колкото по е извисен човек, колкото по-голяма дарба му е дадена, толкова е по земен.

-Твоят шеф Горан такъв ли е? А режисьорът Емир Кустурица?
-Когато аз отидох да работя при Горан, скоро след това те се разделиха. Всъщност Емир е “виновникът” аз да се запозная с Горан, защото навремето той му предлага: “Защо не опиташ с български гласове?”. Горан идва тук в България да търси подходящото звучене за албума си “Ъндърграунд”, събираме се 12 певици на прослушването. И когато аз отидох за първия ми концерт в “Сава център” в Белград, те още не се бяха разделили. А нашият се задава с буйната си развята коса и вика: “А, това ли са българските гласове?” И толкова беше. След това двамата така се скараха, че не искаха да чуят един за друг.

-Да, това е известно, но защо стана така?
-Някаква надпревара започна между тях, макар че Кустурица е кум на Горан. Всеки от двамата говореше, че ако не е бил той, другият нямало да стане звезда. Нашият е много силен в музиката, обаче едва ли не си помисли, че ще е много добър режисьор. И тръгна да прави спектакъл “Кармен”, който не беше достатъчно успешен. Оня пък, Емир, много силен режисьор, включително и артист, за да покаже, че и той е музикант като Горан, прави банда, която тръгва също с етно стил като оркестъра на Брегович, но слабо…

"Горан никога не ме хвали, но усещам когато се кефи на мое изпълнение..."


-Типична балканска чeрта – да надничаш в канчето на другия и в двора на съседа…
-Прави си това, което можеш, в което си силен, и не си мисли, че си всеможещ.

-Както се случва при вас – певецът става продуцент.
-Не е реално това! Ти си артист и не бива да пробваш в друга област! Ако си режисьор, не бъди артист. Ако си певец – не бъди китарист. Ако си добър кавалджия, не се прави на композитор.

-Не мислиш ли, че на тази твоя лична философия е основната причина ти да се задържиш толкова години в този звезден оркестър?
-Смятам, че това мога най-добре – да пея. Много се раздавам на сцената и много сме издържливи със сестра ми на тези дълги тежки турнета… Пила съм антибиотици и съм пяла.

-Това да не е прословутият български или балкански инат?
-Български, български инат! Българска издържливост, като на кучета (смях).

През 2009 г. сестри Радкови са наградени с медал "За заслуга", за приноса им за популяризирането на българската култура по света


-Сто концерта на година – това е кажи-речи през ден, през два…
-О, пет години имахме и по 120. И когато се съберат повече от пет концерта на турне, в които сменяш град и имаш концерт, е страшно мъчително. Като парцал си. Носиш се нанякъде, после си сам в хотела…

-Твои колеги са обяснявали, че дори предния ден да са били в депресия, като излязат на сцената, се случва някакво чудо?
-Да, когато си си на мястото. Ако правиш това, в което си най-силен, се чувстваш добре на сцената. Понякога умората е толкова силна, че не ти се пее, а искаш да почиваш. Ама като нямаш избор… Докато излезеш на сцената, някак си се мобилизирал вече.

-“Вечеряй, Радо” – как избра точно тази българска песен да пееш на всеки концерт?
-Преди години изпяхме на Горан няколко. Всъщност в началото бяхме четири певици, отпадна едната, след това и другата и на нейно място дойде една циганка от Македония – Васка Янковска. С нея си бях строшила хиляди нерви, защото е жестоко да работиш с цигани… Те не са организирани, при тях не съществува понятие като дисциплина. Горан видя, че не може да се разчита на нея и вече пет години сме само двете със сестра ми.

Горан и Людмила по време на турне


-В детството си мислила ли си, че ще ти се случи тази слава?
-Започнали сме на читалищна сцена. Майка Лиляна Живкова беше секретар на читалището в родното ми село Градище, Плевенско. Много обичаше народните песни, често ни идваха гости. По радиото навремето се пускаха по два-три пъти дневно блокчета от народни песни. Тя е усетила, че със сестра ми сме музикални. Даниела е с 4 години по-малка от мен. И като ни чу, майка ми започна да ни включва в разни концерти.

Имаше Мартенски културни дни, които бяха 10 дни и майка канеше различни състави. В селото имаше много силно развита културна дейност. Имаше фолклорен състав, който печелеше доста награди в Копривщица. Така че детството ми премина в много песни. Сядахме пред радиото, майка записваше разни песни, тананикаше ги и така ги запомнихме и си ги пеехме. Освен фолклорната група, която изпълняваше разни обичаи, имаше голям хор от 25 до 30 жени, които идваше да ръководи диригент от Плевен. Той също ме прослушваше.

-Записаха ли те на задължителния инструмент?
-Да, имаше уроци по акордеон и ме записаха, беше модерно навремето. Първо баща ми донесе някакво акордеонче отнякъде, аз само натискам по клавишите и не мога да свиря, и нашите решиха, че щом съм толкова запалена, ще ми купят. Но като ми купиха, желанието ми падна. В стаята си пеех, дирижирах – това ме влечеше. Майка ми провери как се постъпва в училищата в Котел и Широка лъка.

Котел беше по-близо и майка говори с Йорданка Цанкова, директор и преподавател в музикалната школа в Павликени, да ми преподава солфеж и да ме подготвя за Котел. И тръгнах на уроци при нея – водеха ме баба, майка, за да не пътувам сама с влака. И така една година ходих при Цанкова, тя ме подготви и се класирах първа от сто девойки. В Котел нещата тръгнаха добре. Три години по-късно дойде сестра ми, аз бях последна, тя – първа година. При двете ни се получи добра комбинация от гласове, аз съм сопран, Даниела – алт.

"Сестри Радкови между два концерта... Друго си е да си на турне със сестра си - винаги имаш близък човек до себе си"

-Забележителна жена е била майка ти… Нали казват, че музикант къща не храни, а тя и двете си деца записала за певици…
-О, тя наскоро ми припомни, като дойде, е имаше разпределения, а директорът дойде, когато бях последна година, и ме покани да остана в Котел като учител. Беше много престижно. Обаче си казах, къде ще оставам в това забутано градче. Но един ден дойдоха да ни прослушат от ансамбъл “Филип Кутев” и ме харесаха.

Михаил Букурещлиев тогава беше ръководител, написал името ми в един тефтер и изпращат от министерството писмо в Котел, че има една бройка, ансамбълът има нужда от солистка и ако може, да е Людмила Радкова. Когато майка ми идва в Котел, учителката по пеене й показва писмото и казва: “Голямо щастие! Искат Людмила от “Филип Кутев” за солистка!”

-Как беше в началото?
-Дойдох тук с временно жителство, уредиха ми постоянно, а след шест месеца тези неща отпаднаха. Та в ансамбъла се бяха запънали, че нямам жителство!

-Колко години посвети на “Филип Кутев”?
-Пях 15 години, от които последните пет и при Горан, и в ансамбъла. Разкъсвах се. Но се появи злобата човешка между певиците. За всеки концерт на Горан или за всяко по-дълго турне влизахме в канцеларията на ансамбъла да се помолим. И се започваше: “Ама няма да ви пуснем, ама ще ви пуснем” и с хиляди уговорки ни освобождаваха за по месец-два. Пускахме неплатени отпуски.

И започнаха да ни завиждат за доларите. Но за добро е било, че напуснах ансамбъла. Аз така се разкъсвах – тичам от турне на работа в ансамбъла, после вкъщи бързам да си оправя багажа за турне с Горан. Вместо да си видя семейството вкъщи, аз бързам на репетиции! За какво? За потупване по рамото. По-късно едно семейство, които станаха ръководители, Георги Андреев и жена му, ходеха при директорката да говорят за мен… Колкото си по-некадърен, толкова си по-нещастен и нищожен. По-добре се получи, че се освободих от ангажиментите в ансамбъла, но защо по този начин?! Те си подадоха молбите за напускане – семейството – и казаха: “Или ние, или сестрите!”…



-Пяла си и при Здравко Михайлов във “Великите български гласове”?
-Да, като постъпих през 1987 г. в ансамбъл “Филип Кутев”, ме чуха на сцената на 40-годишния юбилей и ми се обадиха. По телефона ме търсят – един частен ансамбъл на Здравко Михайлов – хор “Великите български гласове”. Една жена ми каза, че той ме кани да пея в хора му. Беше допълнителен ангажимент и беше много трудно да освободят певиците. Но беше чест да пееш с тоя хор, защото само той пътуваше извън страната.

И аз не мога да повярвам! Аз съм млада певица на 22 години, всичките там опитни певици. Отивам и Здравко ми вика: “О, Людмила, ти ли си, с костюма изглеждаш по-стара. Хайде да ми запееш една песен сега”. Прасна два-три акорда на пианото и аз като зинах едно гърло – два гласа и ме попита, ще пея ли с тях. Казах “да”. Пътувахме често с този хор.

-Зад твоето избиране при Горан и за оставането ти обаче не е достатъчен само късметът – птичето да ти кацне на рамото?
-Аз чистосърдечно мога да кажа, че благодарение на сръбската и световна звезда Горан Брегович съм на тези сцени. Ако трябваше сама като народна певица да бъда на тях, нямаше да се получи. Така че тогава ми кацна пилето на рамото – когато ме избра Горан. И на второ, не по-малко важно място е да удържиш тази позиция.

-…което значи?
-…че винаги трябва да си на ниво с гласа. Винаги трябва да си засмян, приветлив и добре да изглеждаш на сцената. Важно е и да не си конфликтен, нахален и... тъп.

"Горан с дъщеря ми Маргарет по време на турнето ни във Франция. Двамата са голяма партия"


-Как се репетира с Горан? Какво беше в началото?
-Слушах ги като говорят, но не ги разбирах много, нищо че сръбския го мислим за близък. И почвам да питам: “Какво, какво каза?”. А той: “Какво, какво… Па разуми, разуми!”. Иска сама да се опитам да ги разбера. Викам: “Не разумим”, а той: “Не разумиш, ща да радим я?”.

-Нали казват, че талантите като Горан са чепати хора, чешити?
-Горан не е труден за работа. В първите години беше по-критичен и малко по-изнервен. Но с годините се поуспокои. Той е 1950-а година роден, вече е на 63…

-Тежко ли беше това начало като ниво за една солистка на “Филип Кутев?
-Не, тежко ми беше, докато научих езика, като ниво “Филип Кутев” тогава беше по-висока класа. Повтарям, “беше”…

-Само в парите ли е проблемът?
-Не. Те нямат ангажименти. Ето, вече границите са отворени, хайде, давай… Ама не може да си продаваме нещата... “Мистериите” също нямат ангажименти. Просто имаше едни десет силни години, в които се слушаше хорова музика в Европа, но вече отшумя. Но когато постъпвах при Горан, оная класа на “Филип Кутев” беше толкова висока, че не беше никакъв проблем да се адаптирам. Песните, мелодиите им изобщо не ми бяха трудни. Единствено трябваше да наизустя някои текстове, тъй като се пееше на различни езици, които не знаех. Пееш на гръцки, на полски, на сръбски, италиански…

-А самите музиканти от оркестъра забелязваха ли колко сте добри с Даниела?
-Забелязват, но не го признават. Те много си обичат своята държава и никога не признават, че има нещо по-добро извън нея. Но аз и не чакам от тях признание.

сн. БГНЕС


-Добре де, като са толкова ревниви към чуждото, не му ли мърморят на Горан, че толкова години държи българки за солистки?
-Да не мислиш, че не му се предлагат? Той има студио. Да не мислиш, че не отиват в студиото разни певици да записват? Интернет сега какво ли не предлага, какви ли не певици е чул! И по-добри от нас. Обаче той си е решил, че с нас ще работи.

-Оценил е класата ви, но не ви хвали?
-Не! Рядко ще каже нещо, по-скоро ще го покаже на сцената, на лицето му е изписано. Виждала съм го, много пъти се е кефил от мое изпълнение. Това ми стига. Това ми показва, че ме уважава. Но със сигурност има голямо предлагане на пазара на певици…

-А опитвали ли са да ви “дръпнат” от Горан за други формации?
-Да, пробвали са. Веднъж една дама ми даде визитка и предложи да пея в нейния спектакъл. Казах, че не е проблем, после тя участва в спектакъла на Горан – “Марго”, за Кралица Марго. Трябваше да пеем като фон на нейното изпълнение на сцената. Но съм доволна, че не отидох. Оказа се неуспешна. Много пъти като отидат при Горан известни изпълнители и менажери, винаги му казват: “Много са ти добри певиците”. А той е ревнив, не само нас ревнува, но и целия бенд, смята го едва ли не за своя собственост.

-Извън сцената що за човек е Горан?
-Доста естествен. Няма звездомания, не се държи гордо, но обича да го хвалят. Последните години рядко се събираме в компании след концерта. Но когато е имало партита с почерпка, често е не идва. Чувства се много изморен, изтощен след концерта, въпреки че не го показва и не го казва. Но понеже знае, че правят партитата заради него, отвреме навре ме ходи. Например в Румъния има практика да ни канят за обяд или вечеря, но много държат и той да е с нас. За да кажат после, че Горан Брегович е бил в кръчмата им.

-Кое те е мотивирало да останеш през годините – заплащането, пътуванията?
-Заплащането не е много високо, но е по-добро, отколкото в България. Мотивацията ми е главно, че пеем на престижни места и условията ни на работа са по-добри, отколкото, когато работех с български групи. Все още са по-добри. Самолет, не автобус, хотел 4-5 звезди, кетъринг, хубави сцени, винаги пълни зали. Полупразната зала е кошмар за Горан и отказва да работи с организатори, които не успяват да продадат всички билети.


"Съпругът Александър с дъщеря ми Маргарет... Златен ми е той... Не ме ревнува,
а се радва на гласа ми и на успехите ми"
-Да кажем две добри думи за тоя мъж Александър, който е приел нелеката участ да има толкова звездна и… толкова често отсъстваща жена?
-Освен мен и дъщеря ми, Александър обича изкуството и не му тежи да е, както съм го кръстила, “вечния посрещач”. С голяма любов приема всички мои успехи. Когато тук запея пред някого, той е вечно просълзен и се вълнува. Много обича моя глас, навсякъде се хвали с мен.

Може би му е било трудно в началото, но свикна с моите отсъствия и с голяма любов се занимава с нашата дъщеря Маргарет, която през май ще стане на 18 години. Двамата са си голяма партия. Идвали са понякога с мен на турнета. Имахме една Нова година подарък от менажерката – на всички от групата по един самолетен билет. Ходихме заедно в Италия, в Гърция няколко пъти. Дъщеря ми от 4 години насам всяко лято избира удобна дестинация и идва по 3-4 дена при мен. Горан много я обича и ако не е с мен, пита как е.

-Къде е семейството му?
-Той е заобиколен само от жени - три дъщери – Ема, Уна и Лула. Живеят в Париж с майката и периодично за ваканции или рождени дни той отива там. Иначе по-голямата част от времето живее в Белград, където му е и студиото. И когато ние почиваме, той работи, композира други песни. Та Маргарет като я види, му напомня за дъщерите му. Но той я свързва с нашето запознанство. Когато се запознах с него, бях бременна с дъщеря ми в деветия месец. И когато стане дума за мен пред други хора, той все това повтаря: “Сега дъщеря й е на 18 години! От тулико давно се знамо! (“От толкова отдавна се знаем!”).

-Как го намери тоя прекрасен мъж Сашо?
-Запознаха ни. Една наша обща позната ми каза, че има момче за мен. Тогава до обяд пеех във “Филип Кутев”, а след това имах 30-минутна фолклорна програма в хотел “Рила” и “Чипишев”, за да си изкарам някой лев допълнително. Една вечер сервитьора ми каза, че има трима посетители за мен. Стана ми смешно. Запознахме се, след това той ме закара до квартирата. Втората и третата вечер пак дойде да ме гледа в ресторанта. Наближаваше Нова година и той ме попита къде ще я карам. Казах, че ще пея на три места до 12 часа.

Сашо ме покани вкъщи, изчака ме да свърша и ме доведе тук, в тази къща. Това беше първото ми оставане. След това си отидох на моето село на зимен отпуск и той реши да ме вземе оттам с колата. И дойде с една голяма торта във формата на сърце, защото родителите му работеха в сладкарница. Носеше и бутилка уиски. А ме поиска, както е традицията, месец по-късно. Майка ми много се притесняваше, дали човекът, с който съм решила да се сгодявам, ще ме пуска на турнета. Още съществуваше онова разбиране, да не би мъжът ми да ме ревнува. И това беше въпросът й, когато дойдоха на моето село да ме искат. А тогава вече бях ходила два пъти в Япония с “Филип Кутев”.

Оркестърът на Горан Брегович с Людмила на преден план

-Любов от пръв поглед?
-Много набързо го решихме. Ние така и купуваме – бързо решаваме. Аз бях на 25, той на 30. Шегувам се, че той е хванал последния влак, и то най-красивата певица (смях). И до ден днешен не ме е притеснил дори и с намек на ревност. Или не го показва (смях). Най-дългото ми отсъствие и било три месеца в Гърция и тогава нямаше интернет. Сега всеки ден си говорим с дъщеря ми и с него по скайпа.

-Маргарет взела ли е нещо от таланта ти?
-Тя е артистична натура. В Драгалевци беше в любителска театрална група и много добре си играеше ролята. Много й се отдава писането, даже по едно време мислеше за журналистика, но избра архитектура. Приеха я в строителния, видяха таланта й и тя води всички концерти. Пълна отличничка и много умно дете. Но дано да има късмет в живота, че после не те питат по кой предмет си имал шестица. Аз имах късмет с моя Александър. Работата е до време, в някакъв момент може да останеш без нея, но много е важен човекът до тебе.

-Как си представяш идеалния отпуск, след като мечтата на много хора – да пътуват – при теб е реализирана?
-Тъй като лятото ни е много пълно с концерти, със семейството ми избираме някой уикенд, най-много до 5 дни, и почиваме по Банско, по Баня, най-много до 150 км от София, защото не ми се пътува. Затова през студените месеци, когато и детето е на училище, най-хубавата ми почивка е вкъщи. Обичам да сготвя нещо, да им сервирам. Обичаме да ни идват гости и да ходим на гости. Обичаме да се събираме с хора, не живеем затворено. Тази триетажна къща си е на Александър, но доста от обзавеждането е мое.

БЛАГОДАРЯ ОТ ВСЕ СЪРЦЕ НА ИЛИАН ЙОРДАНОВ, КОЙТО Е ГЛАВЕН "ВИНОВНИК" ДА СЕ РЕАЛИЗИРА ТОВА ИНТЕРВЮ!

Публикувано във в. "Преса", 31 март 2013 г.


понеделник, 25 март 2013 г.

Прана – жизнената сила, без която не можем


Ашрита Йога

Има думи и термини, които ни привличат със своята тайнственост и екзотика. Ако човек не се е занимавал с йога, не би могъл да знае например какво означава прана. Да, това е енергия, която притежава всяко живо същество, и тя е жизнено важна за нас, но какво още?

Прана е енергия, която присъства във всяко живо същество. Това е жизнената сила, която поддържа тялото-ума-духа, поддържа здравето на индивида на физическо, емоционално и духовно ниво. Не можем да затворим Прана в бутилка, но подобно на вятъра, можем да я почувстваме. Прана е универсална (частица божествена енергия) пренасяна по въздуха. Основният източник на жизнена сила за нашите тела е въздухът, който дишаме - въздушна Прана.

Други източници на Пранична енергия са слънцето и земята - земна и слънчева прана. Когато сме навън и се радваме на слънчевата светлина, нашите тела поемат слънчева прана. Всеки път, когато си поемем въздух, нашите тела поемат въздушна Прана, а когато ходим по земята или пясъка, поемаме земна прана и всичко това се случва автоматично и несъзнателно. Всички живи същества - растенията, дърветата, животните, храната, водата и хората се нуждаят от тази енергия, която ги храни и поддържа живота в тях. Това е активиращата енергия на вселената; енергия, която дава живот на тялото и определя нашето здраве и благосъстояние.

Прана е като поток, който пътува през тялото, и енергизира всяка клетка. Нашите тела използват тази жизнена сила, за да изграждат, поправят и поддържат жизнените функции. Когато Праната е слаба, изчерпана или блокирана, се появява болестта. Когато Прана е силна и тече свободно, ние сме здрави и изпълнени с живот.



Има много фактори, които отслабват жизнената сила Прана, като замърсяване на почвата, въздуха и водата. Химически наторяваните посеви имат по-ниска хранителна стойност, което води до недостатъчно храна за тялото. Ако нашата храна се отглежда в почва, която е лишена от хранителни вещества, телата ни не получават храната, която им е необходима, за да поддържат живот. Същото се отнася и за въздуха, който дишаме. Ако въздухът е замърсен с химикали и ние ги вдишваме, това влияе неблагоприятно на клетките и тъканите във всяка част на нашето тяло. Когато водата е замърсена, ефектът е същия. Нашето тяло се нуждае от чиста вода, за да оцелее. Важно е да се яде здравословна храна и да живеем в среда, в която въздухът и водата са чисти. Това поддържа високите нива на нашата жизнена сила и доброто здраве.

Има и други фактори, които могат да намалят или отслабят нашите енергийни тела. Нашите убеждения, емоции, травматични спомени - минало или настояще - нашето отношение към света, това което казваме, начинът по който реагираме на ситуациите, работната среда, семейната среда, всичко това влияе на нашето здраве.



Ето няколко фактора, които могат да намалят жизнената сила:

1. Емоционални: Притеснения или страхове, че нямаме достатъчно пари, за да си плащаме сметките; освобождаване от работа; повишение (въпреки, че обикновено това е положителна промяна, може да бъде стресираща); често включване в спорове и конфликти. Всичко това причинява намаляване на енергията.

2. Физически: Заболяване, инфекции, болка, фрактури и дислокации, недоспиване намаляват нашата жизнена сила. Също така прекаленото натоварване на телата ни (дълъг работен ден), хормонални фактори като пубертет, пмс, следродилен синдром и менопауза причиняват стрес и намаляват жизнената анергия.

3. Хранителни: Хранителни алергии, лошо храносмилане, недостатъчен прием на витамини и минерали, прекомерен прием на кофеин, тютюнопушене, алкохол и наркотици намаляват нашите енергийни нива.

4. Околна среда: Изтощение на организма от горещ климат или хипотермия, токсини или отрови като инсектициди, замърсяване от автомобили и смог, всичко това намалява енергията. Когато живеем и работим в негативна среда, праната, която вдишваме в телата си е негативна и причинява болести. И обратното, животът в положителна среда ни позволява да вдишваме положителна прана, което води до добро здраве.

Прана е онази сила, която ни поддържа живи. Силната прана, която тече в телата ни свободно е жизненоважна за нашето добро здраве. Качеството на всичко, което правим, включително дишане, усещания, хранене, движения, чувства, мисли, игра, работа, комуникация, обич, и т.н. - всичко зависи от начина, по който управляваме нашия живот и нашата енергия.

Ние всички сме носители на енергия, свързани с цялата вселена.

Източници: http://www.facebook.com/AashrithaYoga
http://www.positiveholisticapproaches.com/Prana.htm

неделя, 24 март 2013 г.

Виктория Терзийска: Търсят се “мастилени” хора




Боряна АНТИМОВА

Вики – такава, каквато я помним отпреди десет години от култовата песен на “Мастило” – “Мойте кафеви очи” твърди, че си е същата лудетина и че славата не е успяла да я повреди. Винаги искряща от жизненост и позитивизъм, тя създава впечатление на безгрижно и безпроблемно момиче. В действителност обаче Виктория е една амбициозна млада дама и след първото академично образование по журналистика е потопена в сериозната и отговорна материя на правото.

Виктория Терзийска е родена на 3 май 1979 година в Исперих, в семейство на юристи. Завършва английска езикова гимназия в Разград и журналистика в СУ. В момента следва право.

Вики е вокал и автор на всички текстове на “Мастило”, пише и за други изпълнители. Беше водеща на музикалната класация “Форте” по БНТ, както и в първия сезон на музикалния формат “Гласът на България” заедно с Мартен Роберто по bTV през 2011-а. Тази година е един от треньор в тв формата. Снима се и в сериала “Къде е Маги” в ролята на разследващия полицай Полина Павлова.

Вики Терзийска като треньор в “Гласът на България”


-Вики, на този конкурс “Гласът на България” вече си треньор, а не водещ. Какво ти липсва от предишната “роля” и какво ти харесва в сегашната? 
-Много ми липсва Мартен. И слушалката в ухото, от която чувах гласа на Тошко (Йорданов, главен редактор на „Гласът на България” –бел. ред.) Той беше моето духовно вдъхновение (усмихва се). С една дума, липсват ми партньорите в упражняването на тази роля!

-„Гласът на България” вече премина във втория си етап – „Вокалните двубои”, какво да очакват зрителите? Ти самата правиш ли стратегии относно това кой срещу кого от участниците изправяш един срещу друг?
-Да, този етап е доста интересен, предвид и новото правило и това, че всеки от нас, треньорите, може да си открадне по двама участници от чужд отбор. В това отношение определено е важно да се подходи стратегически, но колкото и да се опитваш, в един момент и сърцето, и емоцията оказват влияние. Двубоите бяха трудни за всички треньори, не само за участниците, защото правиш избор между двама силни и талантливи участници, които вече веднъж си харесал и приел в отбора си. Но това е играта и състезанието. Накрая ще остане само един и се надявам той да бъде от моя отбор.

Вики на сцената в “Гласът на България”
-Какви нови усещания ти донесе работата с талантите? 
-Много радост и притеснения. От една страна е огромна отговорност да насочваш тези талантливи деца в определена посока, да правиш избор вместо тях, но от друга е приятно, че можеш да споделиш това, което си научил ти самият по време на работата си на сцената и да споделиш с тях опита си! На мен е нямало кой да ми го покаже, неволята ме е учила.

-Разкажи, как точно ги насърчаваш, какво им казваш, когато усетиш, че са притеснени, без самочувствие или в депресия?
-Много е важно да вярват в себе си и да бъдат себе си! По-неопитните от тях трябва да се научат да овладеят стреса от сцената, публиката, прожекторите,  камерите. Както казва един мой приятел оператор, „може да си прекрасен и да имаш голям талант, но когато видиш „голямото око отпред - камерата”, трябва да не му позволиш да те погълне”. Затова, оттук нататък в състезанието е много важна силната психика. Всички, които останаха за музикалните двубои, притежават изключителни гласове, но на ринга ще победи по-големият боец!



-Какво зрителите не видяха, какво остана в бекстейджа, а си заслужава да се разкаже за него? 
-Там винаги се случват най-интересните неща (смее се). Много музика, непрекъснато пеещи хора, в един момент всичко ти идва в повече, защото работят и сешоарите на фризьорите! Много шеги, притеснение и малко суета!

-В сериала “Къде е Маги” се снима в много атрактивна роля – на следователката Полина Павлова. Какво се случва с нея? 
-Ами тя май все още чака инспектор Чернев да й звънне. Влюбена е в него и отдадена на работата си.

-По какво би искала да приличаш на героинята си? 
-По нищо. Интересна ми е, защото е много различна от мен. Но не искам да й подражавам.

В ролята на полицай Полина Павлова
от сериала “Къде е Маги” Сн. Борис Славков
-Учиш и право, което ти помага за образа на Полина. Но защо се реши на второ висше? 
-Защото ми харесваше, беше предизвикателство за мен. Потопих се в друга среда. Успях да намеря много приятели там.  Юридическият факултет на СУ е всичко друго, но не и скучен. За мен това беше най-приятната изненада.

-Представяш ли си бъдещето си извън музиката и в правото? Като адвокат, прокурор или съдия? 
-Едва ли ще успея да направя кариера на съдия или прокурор. За това са нужни много усилия, време и постоянство, които за съжаление аз нямам. С удоволствие бих работила в сферата на авторското право.

-Би ли се насочила по-трайно към актьорството? 
-Какво значи трайно, ако ми хареса някое предложение, бих му се отдала на сто процента, не съм човек, който се отдава трайно на каквото и да било, освен на музиката (усмихва се).

-Какво се случва с “Мастило”, готвите ли нов проект? 
-Готвим две нови песни. Едната е самостоятелна, а в другата поканихме Любо Киров да се присъедини към нашия тандем. Скоро ще ги чуете. Стартираме и голямо турне на групата през май. На него ще дам шанс и на най-успешните ми изпълнители от отбора ми в
„Гласът на България”, да излязат на готини сцени, да се срещнат с публиката и да пеят!

Вики с колегите си треньори в “Гласът на България” Данчо Караджов, Преслава и Миро


-Идеята е страхотна – да останеш техен треньор и след “Гласът на България”. Ще ангажираш ли тези, които са достигнали най-високо в класацията, или ще подбереш хора за турнето по други критерии, твои и на бандата?
-Обсъждаме го с колегите от „Мастило” разбира се, и със сигурност ще бъдат хора, които според нас притежават индивидуалност и са различни. Трябва да видим нещо „мастилено” в тях (Смее се).

-Напоследък е напълно в реда на нещата вокалистите на групи да правят и самостоятелни албуми. Мислила ли си за това?
-Ами не, не съм се замисляла. С групата имаме много текущи проекти и ни е добре да бъдем заедно (Усмихва се).

С група “Мастило”


-Какво от “момичето с кафевите очи” все още живее в теб от онези първи дни на групата? 
-Същата лудетина съм си (Смее се).

-При толкова много ангажименти, какво би написала днес на първо място във визитката си?
-Музикант!

С любимото куче Флин
-От какво черпиш вдъхновение в работата си? 
-От всичко, от ежедневието дори, от всичко, което преживявам.

-Как се спасяваш при лична криза – затваряш се за близките и приятелите, или обратното – черпиш сили от тях?
-Няма рецепта за това.

-Автор си на всички текстове на парчетата на “Мастило”. Пишеш ли поезия и смяташ ли да издаваш нещо?
-Пиша много неща, не съм мислила да издавам нищо, но благодаря за идеята! (Смее се)

-Кое от другите изкуства те вдъхновява? 
-Киното, мога по цял ден да гледам филми! Танците!

-Кой жанр в киното ти е най-любим?
-Най-любими са ми трилърите, а като филми „Обичайните заподозрени” и „Пианото”.

В тв състезанието “Форт Бояр” по bTV
-Плачеш ли на филми?
-Естествено, като всяка жена. Според мен и мъжете плачат, но не си го признават.

-За какво мечтаеше като дете?
-Да стана певица (Смее се).

-Казвала си, че обожаваш майка си. Какво ти дава силната емоционална връзка с нея? Какво обичате да правите заедно?
-Майка ми е разкошна жена, мой пример за подражание и истински приятел. Правим всичко заедно, смеем се, готвим, пазаруваме, и се обичаме!

-Мислила ли си, дали би била същата самоуверена и успешна млада дама, ако нямаше такава прекрасна майка, която да ти повтаря колко си хубава и умна, колко те обича?
-Със сигурност нейната любов и подкрепа са допринесли много за това да раста спокойна, да се развивам и да имам увереност във възможностите си.  Нямаше да бъда същата, ако нямах тази обич и свободата да бъда себе си.

-Как гледа любимият ти на многобройните ти и разнопосочни ангажименти? Ревнува ли те?
-Не коментирам личния си живот.

В ролята на полицай Полина Павлова от сериала "Къде е Маги"

-Как се задържа един мъж, когато една жена е толкова заета?
-Като ходи след нея! (Смях).

-Казваш, че обичаш разнообразието. Твоят любим начин за прекарване на свободното време? 
-Обожавам разходките в планината. България има уникална природа, излизайте по-често навън и й се наслаждавайте.

-За кое твое хоби все още не знаем?
-Ходя на Зумба! Обожавам Зумба!

-Кое те привлече в този фитнес танц, вдъхновен от латиноамериканските танци?
-Емоцията, възможността да развихриш цялата си енергия и да я вложиш в танца, да я излееш и това да не те измори, а напротив, да те зареди и да ти даде нови сили и дори вдъхновение.

-Като Телец, казваш още, че обичаш хубавата и вкусна храна, унищожителните купони… Обичаш ли да готвиш и да посрещаш гости вкъщи?
-Това е едно от любимите ми неща. Приятели, хубава храна и напитки и дълги разговори...

“Още от детската градина мечтаех да стана певица”
-От първите ти години в “Мастило” ти изглеждаш по един и същи начин – ослепителна! Как поддържаш тази перфектна форма?
-Благодаря (Смее се). Спортувам много, движа се много, танцувам и обръщам внимание на това, с какво се храня.

-Излъчваш позитивизъм, вярваш ли, че за да е успешен човек, трябва да си мисли само хубави неща?
-Хубаво е да се усмихваме повече. Трудно е и невинаги е възможно да се мислят само хубави неща, но е и някак неестествено. Важни са балансът, хармонията между това, което мислиш и това, което правиш. Така човек постига спокойствие, което му дава позитивен поглед и хубави мисли.

-Добронамерена си. Какво в поведението на хората около теб би могло да те изкара извън релси?
-Лъжата и предателството. Но не и извън релси, по-скоро биха ме натъжили, особено ако са свързани с близък човек.

По "мастилено" време
-Как се справяш с хейтърите, завистниците и недоброжелателите в мрежата и около теб?
-Не мисля за тях.

-Как изглежда твоят ден-мечта?
-Да спя до късно, да отида на Зумба, да си направя косата при Жоро Петков и вечерта да зарадвам хората на сцената!

-Завършила си журналистика, изкушават ли те чисто репортерски събитията напоследък – протестите, събуждането на хората?
-„Събуждането“ на хората трябваше да стане много по-рано. В България няма гражданско общество, или поне не такова, което е нужно на страна като нашата - посткомунистическа, нестабилна икономически, а сега и държава в политическа криза! От всички новини, които изчетох, от всички коментари, които чух, направих един основен извод - сега на нашата държава и се случват неща, които трябваше да са минали преди десет или може би петнадесет години.

Крайно време е българският народ да осъзнае, че изпълнителната, съдебната и законодателната власт му принадлежи и както пише в българската конституция, тя произтича от него! Надявам се всички организатори на протестите и най-активните млади и интелигентни участници в протестите, които събудиха хората на улицата, да се превърнат от лидери на мнение, в политически лидери с авторитет и ясно очертани платформи за политически реформи.

-Ако беше продължила с журналистика, къде би предпочела да работиш и с какво точно да се занимаваш? 
-Не знам, не виждам пътя си встрани от музиката.

-Какво те радва и разплаква в нашето тревожно време?
-Много малки неща ме радват и натъжават. Вчера един човек щеше да сгази едно куче и бях готова да се хвърля пред колата му! Бъдете по-внимателни, уважавайте другия и се усмихвайте. Така ще бъдем много по-успешни.


Публикувано във в. "Преса", 24 март 2013 г.



събота, 23 март 2013 г.

Моите коментари: Поръчахте ли “висящо кафе”?




Боряна АНТИМОВА

Тези дни попаднах на една вълнуваща и затрогваща история, която дойде до мен чрез поканата да участвам в група във Фейсбук със странно име – “Висящо кафе”. Ето историята:

"Влизаме в едно малко кафене, поръчваме си и сядаме на една маса. След нас влизат двама човека:
- Пет кафета. Двете са за нас и три "висящи".
Плащат петте кафета, изпиват своите две и си тръгват. Питам Де Сика:
- Какви са тези "висящи" кафета?
Отговаря ми:
- Почакай и ще разбереш.
След това влизат други хора. Две момичета си поръчват две кафета - плащат нормално. След малко влизат трима адвокати, поръчват седем кафета:
- Трите са за нас, а четирите "висящи".
Плащат за седем, изпиват своите три и си тръгват. След това младеж поръчва две кафета, изпива само едно, но плаща и двете. С Фелини и Де Сика седим, говорим си и гледаме през отворената врата огряния от слънцето площад пред кафенето. Изведнъж на вратата се появява тъмна сянка, някакъв много бедно облечен човек, пристъпва на прага и тихо пита:
- Имате ли "висящо" кафе?"

Тази история е разказана от италианския поет и сценарист Тонино Гуера. Той описва какво се е случило на него, Федерико Фелини и Виторио Де Сика – една благотворителна практика, започнала в Неапол. Не е ясно чия е блестящата идея, но там тя работи безотказно.

 “Механизмът” на реализация е прост. Когато влезете в кафенето да си поръчате кафе и се сетите, че някой друг човек не може да си позволи това удоволствие, просто плащате едно кафе повече за него – непознатия, който в момента е без стотинка в джоба… Представяте ли си да сте без стотинка в джоба, а някой да ви сервира топло ароматно кафе? Не, само си го представете!…

От вчера, 22 март, тази страхотна инициатива се настани трайно и в българския сектор на социалната мрежа. Научих за нея вчера, когато ме поканиха в група със същото име. Какво изпитах ли? Стана ми топло на душата. Спомних си как в едно интервю Владина Цекова беше казала: “Ако правиш банички и видиш как някой си брои стотинките, подари му една. Измисли нещо – че днес имаш повод да черпиш, за да не го унижиш… Когато видиш гладен, нахрани го, какво ти коства!”.

Така изглежда стикерът, който екипът на "Висящо кафе" е разработил, за да се залепва на вратите на заведенията, където се предлага "висящо кафе"

По-късно идеята за "Висящо кафе" се доразшири и този стикер е разработен от екипа, за да се залепва на заведенията, които ще предлагат "Висящ хляб"

Идеята набира светкавична популярност. Има и страница във Фейсбук Висящо кафе в България, харесана до момента от над 5500 човека. В нея е публикуван и списък на заведения в над 10 града, които вече участват в инициативата. Коментарите са много и разнопосочни. Едни предлагат към кафето и “висяща цигара”, “висяща кифла”, “висяща баничка”, за да бъде пълно удоволствието на човека, изпаднал в трудно положение. Междувременно се появи втора инициатива - "Висящ хляб". Всички говорят за “Висящо кафе” и "Висящ хляб", коментират, как по-ефективно да се разработи идеята и как да се предотвратят евентуални злоупотреби.

Практиката да се подарява кафе на непознати в неравностойно положение е разпространена в много страни по света. Проблемът тук обаче идва с традиционното балканско неверие: “Ами ако някой злоупотреби с парите ми? Ако съдържателят на кафенето просто прибере парите, дадени за “висящи кафета”, в собствения си джоб?”

Честно казано, вбесявам се от хората, които по навик са готови да стъпчат всяка добра идея в зародиш и вместо да я подкрепят, изваждат от девет кладенеца вода, за да обяснят как “това няма да стане”. Колкото до недоверието и съмнението за злоупотреби, има един прост и изпитан начин. Всеки от нас познава поне по един съдържател на кафе, при когото ходи най-често, и на когото може да се довери. И ако този човек приеме да се включи в инициативата – прекрасно. Ако ли не – намираме по списъка най-близкото кафе, където се прави това, и отиваме там. Заради идеята.

Освен списъка от заведения, включени в инициативата, организаторите планират на вратите им да бъде залепен стикер. Така ще спестят на хората без стотинка в джоба неудобния въпрос: "Извинете, има ли "висящо кафе"?

Всъщност въпросът не е съдържателят на кафенето да сипе на един одърпан и смазан човек кафе в една пластмасова чаша и да го отпрати на улицата. Идеята е, че всеки от нас може да изпадне в такова състояние, да няма стотинки за кафе. Важното е не просто да изпие едно кафе на крак на улицата, а да го поканят да седне на някоя маса, да се почувства отново човек, да общува с другите, да му вдъхнат надежда и сила. Да го обнадеждят, че проблемите са временни и да не се предава на апатията, а да се бори утре животът му да е по-добър...

Основният смисъл на италианската инициатива е не просто да платим кафето на някой човек в нужда, а да го поканим на масата и да покажем, че бедните хора не са отхвърлени от обществото!

Аз лично ще прегледам по списъка къде е удобното за мен място да подаря едно кафе на безпаричен непознат. Знам със сигурност, че удоволствието от мисълта, че ще стоплиш душата на един беден непознат, изпаднал в немилост, е много по-голямо от това, да изпиеш собствената си чаша ароматно кафе.

четвъртък, 21 март 2013 г.

Ура за истинските жени!




by Sabina

Ура за истинските жени!
В началото на седмицата The Nu Project набра виралитет (обичам тази дума!!! шегувам се разбира се) след като fuck you very much леко го промотираха.

Проектът е на Мат Блум, който снима обикновени жени голи и без грим. Аз лично смятам, че снимките са жестоки. И да, ура за истинските жени, които имат големи дупета, малки или провиснали гърди, целулит и косми тук-там.

Смятам, че огромната част от жените в проекта са красиви или поне Блум е успял да ги направи такива, въпреки че вероятно масовото мнение за много от тях е, че са дебели и грозни. Не се сдържах и откраднах горния кадър, защото намирам за прекрасни снимката и още повече усмивката на жената на нея. Казаното от самите жени на сайта пък е просто безценно! Само няколко цитата:

There is no candy coating in those pictures. Some make me cringe, some are absolutely beautiful and they are all, all me.
I was nervous to open myself up like that to someone I had just met, but was pleasantly surprised when the nervousness quickly faded and the confidence of “this is who I am, and this is my body” took over.

Накратко – проектът дава сила и увереност на жените, че могат да са красиви и без да са идеални, важното е да са истински.

И друг път съм говорила по темата за дебелите момичета. Около нея доста се коментира напоследък и покрай Лена Дънам и “Girls”. Ако  ви се чете повече за сериала, в другия блог има немалко. Мисълта ми беше, ура и за Дънам. Не само защото е гениален автор и страхотна актриса, но и за добрата й работа да промотира идеята, че може и да си дебела и невротична и да се обличаш лошо, но пак да имаш връзки и да си обичана.

Разбира се, това не е точно така в реалния живот. Например Адам Драйвър, който играе Адам в сериала, ходи с около 45-килограмова блондинка, а познат онзи ден ми каза да не се отчайвам (по отношение на мъжете и мен), защото видиш ли Адам все пак обича Хана. Нищо че въпросният познат също излиза с 45-килограмова девойка.

Въпреки това, ура за всеки опит на масовата и не толкова култура да възпитава, че  всяка жена може да бъде обичана. Не, не всяка жена е обичана и никоя жена на трябва да го взима твърде навътре и да подчинява живота си на липсата на обич, но пък ми се иска да вярвам, че такива проекти като цяло образоват и увеличават шанса ни.
www.sabinap.com

вторник, 19 март 2013 г.

Моите коментари: За Папа Франциск и толерантността




Боряна АНТИМОВА

Инагурацията на Папа Франциск в директно предаване от Ватикана... Вълнуващо... Настръхваш от величието на момента, и от това, че се случва наживо, пред очите ти...

Когато съобщиха новината за белия дим и че светът има папа, публикувах снимката на бъдещия Папа Франциск във Фейсбук, а някакви хора ме упрекнаха, че обръщам прекалено голямо внимание на един... католик... Това е толкова неуместно и нетолерантно, колкото би прозвучал всеки коментар на един католик за пищността на нашите православни християнски храмове например... Както се казва, някои се стараят да бъдат "по-католици от папата"...

Да не говорим, че освен всички държавни глави от целия свят, на инагурацията присъстват представители на еврейската църква и на много други религиозни общности. Там е и Вселенският патриарх на източноправославната църква Вартоломей. Което е сигурен знак за готовността на новия Папа да работи за сближаването на двата основни клона на християнството - православие и католицизъм.

Появата на представител на източноправославното християнство е първият такъв случай след източно-западния разкол (Великата схизма) между Рим и Константинопол през 1054 г. Това е политическото разделение на християнската църква на двата й основни дяла - Римокатолицизъм и Източно православие.

Какво значение има колко са католиците у нас! Нелеп е коментарът, че е неприемливо в една страна с преобладаваща източноправославна религия трите национални телевизии да предават директно инагурацията. Неуместен е, защото този човек, освен държавен глава на Ватикана, ще е духовен водач на милиарди хора по света!

В своята проповед към присъстващите Папа Франциск е такъв, какъвто заяви, че ще бъде веднага след избирането му - скромен, сдържан, обран, добронамерен, сърдечен и грижовен - като истински баща. По всичко личи, че йезуитът Папа Франциск ще въведе нов стил на поведение не само сред католическата, но и сред всички останали религиозни общности по света.

"Бъдете пазители на даровете от Бога", каза скромно Папа Франциск и като се обърна към всички важни ръководители в света, се обяви против агресията и разрушението и призова да изгоним от сърцата си омразата, завистта и надменността, които омърсяват света. Той многократно повтори в проповедта си "Не се бойте от добротата", като израз на висше благочестие.

"Не се уморявайте да искате прошка, каза още светият отец. Бог винаги прощава, напомни папата, само че ние се уморяваме да искаме прошка и ставаме самодоволни, самозабравяме се."

В годините на тоталитаризъм и стъпкване на вярата у нас думата "йезуит" е придобила доста негативен оттенък - на лицемерен човек, който "се извърта" и променя решението си според това, накъде духа вятърът. Това е неправилна трактовка на висшите принципи на йезуитството, които са свързани преди всичко със скромност, грижа към бедните и пълно отдаване на църквата и Бог.


Папа Франциск се възкачи на Светия престол, казвайки, че мисията на защитник не е единствено християнска мисия, а "означава да защитаваш всяко живо същество, красотата на сътворения свят... Означава да уважаваш всяко Божие творение и да уважаваш околната среда, в която живеем. Означава да защитаваш хората, да показваш обична загриженост към всяко човешко същество, особено към децата, възрастните, тези, които са в нужда и които често оставяме на последно място".



Толерантността и уважението към различната религия са сред най-големите ценности на нашия цивилизован свят. Затова, като благочестиви православни християни, да спрем с нелепите коментари, да се смирим и да уважим по подобаващия начин това световно събитие.

неделя, 10 март 2013 г.

Димо Алексиев: Всеки отглежда своя Левски в душата си

Сн.: pressadaily.bg


Боряна АНТИМОВА

“Ако може някакъв малък текст, с малка снимчица”, пазари се Димо по телефона. Но как ли ще се скрие от всенародната любов, след като в края на февруари започна снимките на филма за Левски, с режисьор Максим Генчев? Хората ще го олицетворяват с Апостола… С мерките си 194cm / 89kg, с чупливата си руса коса и сини очи той спокойно би могъл да се класира за секс символ. Но Димо мрази необузданата крещяща публичност и напудрените статии, които не носят нищо добро на артиста.

Сивито му за кастинги, в което пише дори номерът на обувките му (47-49!), е впечатляващо за 29-те му години. Роден е на 29 юли 1983 г. в София. Завършил е  НАТФИЗ при  доц. Веселин Ранков с наградата “НАЙ –НАЙ”. През 2009 г. Димо получи Аскеер за изгряваща звезда, за ролята си на Калигула във Варненския театър.

Бил е Ромео на същата сцена, Дон Жуан в НАТФИЗ и Сирано дьо Бержерак в Народния. Напоследък стана широко известен в ролите на близнаците Мирослав и Славомир в сериала “7 часа разлика”. Има дъщеря Лора на година и 9 месеца от актрисата и финалистка във втория “Мюзик айдъл” Ана Топалова. Двамата са неразделни вкъщи - а напоследък и като режисьорски тандем – от завършването им на НАТФИЗ.

-Димо, предстои ти премиера на “Буря” на А. Н. Островски в Руския културно-информационен център на 13 март?
-Да, събрахме се ентусиасти и поставихме началото. Правихме благотворителни концерти за събиране на средства за декори и костюми, подкрепиха ни “Грамофон”, “Точка Бг” и други приятели. Тримата заедно с Ана Топалова и Минко Ламбов бяхме първите, после се включиха и всички останали, които участват в този спектакъл. Към нашия екип са Ивелина Балчева, Явор Веселинов, Тихомир Делидобрев, Боби Борисов, Христо Порязов, Румен Григоров, а най-интересните си ги пазим само за хората, които ще дойдат да ни гледат.

На репетиции за премиерата на "Буря" в Руския културно-информационен център

-Ти си режисьор заедно с Ана Топалова. Не е ли много смело за един 29-годишен актьор да поставя това? Островски си е Островски?
-Това е много интересна пиеса. След като я прочетох, ми хареса как е изградена и написана. Като съдържание тя е много актьорска – колкото повече се играе, толкова по-добра ще става – има много накъде да зрее. Образите толкова добре са написани, толкова хубаво са изведени проблемите и всичко е така добре подредено и логично, че единствено трябва да се изиграе. Ама наистина да се изиграе, на просто “да се правиш на…”, а да говориш “от името на…”.

-Гаден режисьор ли си, или даваш място за лично пространство на всеки в постановката?
-Не се приемам като режисьор, а като гледащ актьор. Когато са работили с мен, много съм се дразнил винаги от тази невъзможност и неизчакване да чуеш какво ти подава актьора. Работата на режисьора би трябвало да е да вижда и да доразвива това, което показва актьора,в желаната от него посока, да го облагородява, да го развива, да го уголемява, да го дозира. А не да си наложи и изисква неговото гениално виждане. Комплексарско е някак.

В спектакъла "Буря" нежната половинка на Димо Ана Топалова
е и на сцената, и режисьор заедно с него


-До стила Бродуей или до стила Станиславски си по-близо?
-В Бродуей всички се покланят на Михаил Чехов, на Станиславски, там добре се развива една друга школа, добре си я отглеждат. Бродуей като цяло е на такова ниво, че най-лошият им мюзикъл е в хиляди пъти по-добър от всичко, което се предлага в България. Успокоителното е, че дори и да си некадърник, когато дълго време се занимаваш с нещо постоянно, то в крайна сметка ти се отдава.

Така че единственото истински важно нещо е да си постоянен в обичта си. От тази гледна точка аз и Ана винаги сме започвали от актьора и това е най-важното. Това е взаимна работа. Ако представлението е дете, което се ражда, значи работата между актьор и режисьор би трябвало да е като правене на любов. Това е взаимен процес.

-Казвали ли са ти, че ще станеш талантлив режисьор? Нали си още “млад, зелен”?
- Право на хората е да си говорят. Човек е хубаво да говори с делата си. Всеки може да дойде да гледа и след това да прецени. Важното е да не плямпаш, без да си гледал, което в България често се случва. Свръх свободията е обаче в интернет, като цяло хората обичат, чули-недочули, да си кажат нещото, а ако може и някого да наредиш, най-добре. Манталитет.

На снимките на филма за Васил Левски: режисьорът Максим Генчев (вляво) с последни наставления


-Прекрасно е, че си толкова скромен, че не обичаш големите шумотевици около теб, но даваш ли си сметка какво е да поемеш ролята на Левски, човече?
-Аз не мога да го разбера това. Знам, че хората много искат да чуят как им обяснявам за подготовката ми за Левски, че за тази роля  три месеца съм бил послушник в манастир, а успоредно е вървяла физическата ми подготовка и ездата, и други подобни истории, които сме слушали от онези там, отвъд океана. И аз също много бих се радвал подобно нещо да ми се случи, но за съжаление мястото е България и тук всичко се прави по-иначе.

-Но става въпрос все пак за националната ни икона… Това не те ли притеснява?
-Точно защото е националната ни икона, всеки си има своя Левски, всеки носи свой образ в сърцето си. Всеки си отглежда своя Левски. Ето защо хората ще видят това, което аз усещам и си представям за него, и после може да го харесат или не. Икона – хубаво, ама Левски е бил човек.

Освен това не вярвам, че той е истински идол на българския народ. Няма как да ме убедят, че е идол, а хиляди фенове да викат на стадиона “К.р за Левски”! Ама това е игра и те били запалянковци, ама българи ли са? И какво викат? И то е много показателно за всичко в чудната ни Държава -Град. И пак няма значение! Абсурдно е цялото положение, че може да кръстиш футболен отбор на идола си, а после да забравиш, че това не е просто име на отбор, а Левски! Или не кръщавай отбора така, или имай уважението към това име! Същото е с Ботев и с толкова други абсурди.

"Това са очите на Левски" - написа режисьорът Максим Генчев във Фейсбук


-Въодушевява ли те фактът, че това ще бъде всенароден проект, със събиране на пари от хората?
-Няма значение как се събират парите, за един такъв мащабен проект трябват много средства. Ние някак се опитваме вечно на мускули.И пак може,въпросът е да го приемеш като кауза и после да си свършиш съвестно работата. Като българин от онова Време .

-Стана широко известен на хората с двойната си роля на близнаците Мирослав и Славомир в сериала “7 часа разлика”. Тежко ли ти беше да се превъплътиш веднъж в гей, втори път – в хетеросексуален?
-Не, не ми беше трудно. Роли като всички други.

-По нашите ширини мъжете не са толерантни към гейовете, а някои актьори дори отказват подобни роли, да не ги свързват после с това…
-А това ми звучи,като "гузен негонен бяга". Българските  мъже обичат да играят гейове, всеки обича да се прави на пе..раст, особено в компания, то е преди циганин и след пиян , защото е много яко така да се превъплъщаваш. Аз щях да си направя много по-добре ролята, ако първо бях Славомир, а после трябваше да изиграя гея. Така че малко съжалявам за образа на Миро, сега бих го направил по-плътен и по-хубав.

На снимките на филма "Васил Левски"


-Съвсем сериозно си подходил към тези образи. Нали някои по инерция казват “щом е сериал, значи е сапунка с по-ниско качество”…
-Всеки си е сам за себе си! Това групиране на хората в много е вредно. Всеки сам носи на раменете си глава и трябва да я използва. Поставянето под общ знаменател някак много лесно сваля отговорността от личността и после е лесно да се оправдаеш, че нещо е масово.

-Минаваш за индивидуалист, това пречило ли ти е да реализираш някои свои планове и мечти?
-Не се приемам като индивидуалист, а като човек, който си защитава правата и съветва и други да го правят. Защото това е робство, за което не се говори, а съществува, затова ставаме неудобни и оттам плъзват и други зарази и да те много пречат за реализирането на каквото и да е.

Димо като модерния Калигула на Явор Гърдев
-През 2009 г. получи “Аскеер” за изгряваща звезда за страхотния Калигула, поставен от Явор Гърдев във Варна. Това не е ли като сбъдната мечта, нещо като да играеш Хамлет?
-Страхотен е наистина. Прекрасно го усещам, защото след толкова време вече мога да кажа, че това представление е узряло. И за съжаление то не мърда много от Варна. Но за мен друг такъв спектакъл няма в България, в момента е един от най-добрите. След като изгледаш “Калигула”, си мислиш поне половин час за него, след това те кара да си помислиш още,на всички налага да мислят. И той не е жесток образ, а един много чувствителен човек.

-Е как така?! В представите ни е някакъв изрод, чудовище?
-Хората го правят  чудовище. Той просто не може да понася тяхното спокойствие и търпение, затова стига до крайности, за да ги задейства. Това много пасва в момента на обстановката по нашите улици. Гениално построена постановка на Явор Гърдев, Никола Торуманов, Калин Николов и текстът на Албер Камю е зашеметяващ. Това е щастие, това е празник за актьорите! Но варненци не се вълнуват много от този тип празници… Ако не е нещо смешно и бързо смилаемо, не се решават. На 16 март са следващите представления във Варна. Представлението е само със сто места, за избрана публика.

-Във Фейсбук пише до името ти “Free Spirit Sofia – co-Director + Masajist”… Как да се разбира това?
-“Free Spirit” е просто свободен дух. Ние сме кръг от хора,с различни професии, които се обединяват от любовта към театъра. Хора, които обичат да правят театър и са готови да го правят, дори ако това за момента не им носи дивиденти.

Като Калигула
-Обявил си се още като “арт миньор”…
-Това означава първо, че актьорството е къртовска работа, второ, че непрекъснато се бориш с кал, опасности, мръсотия и мизерни условия, и всичко в крайна сметка е с надеждата,че някога ще напипаш скъпоценната жила. Ако вложиш достатъчно труд в копаенето, ще стигнеш до залеж. Така че с работа и късмет към по-добри дни .

-Както казва твоята колега Касиел Ноа Ашер, актьорската работа е и много тежък физически труд…
-Тя е доста сложна и натоварваща професия. И ако не “се правиш на…”, а се впускаш да си изиграваш ролята наистина, е доста тежко. Вече тук ти сам решаваш от кой тип да бъдеш – занаятчия или актьор…

-Какво от миналото ти те е накарало да се развиваш в тази посока?
-Аз имах много хубаво детство, в голям двор като на село - в едно малко градче, Кнежа. Имах много време за себе си. За жалост, тогава не бях открил щастието да се заровиш в книгите. Много време прекарвах с разни животни. Никога не съм си представял, че ще бъда актьор. И именно желанието ми за свобода ме е накарало вероятно да се пробвам в актьорството. Не съм си представял, че ще седя на някакъв стол от 8 до 12и 30, след това обедна почивка и т.н. Стигнах до актьорството, намерих си го!

Ромео на Варненска сцена


-В тежките моменти на депресия, когато си на дъното, в дупка, какви въпроси си задаваш и какви мисли те измъчват?
-Всеки си знае къде си пропада. Мислиш, кое те е накарало да стигнеш до дупката. Хубаво е бързо да разбираш къде си сгрешил и да не циклиш много в страданието, а да продължиш нататък. Аз съм много “за” човек да си изживява някакви неща, за да попълва емоционалния си опит и да се поддържа в добра форма, но не съм привърженик на забиванията, които не ти дават възможност да продължиш. Всичко е временно и знам, че няма нищо трайно, казва Калигула в края на пътя си. Ако нещо те спира и изважда от нещата, които те вълнуват и които обичаш, по-добре е бързо да го отстраниш.

-Любими актьори?
-Имам много любими актьори, които са чудовища в това, което правят. От нашите много харесвам Христо Шопов, Велизар Бинев, Виктор Калев. Има много талантливи хора, които не са в никой театър, за да не се цапат, а имат ужасно много какво да кажат и много и да покажат.  И  пак нищо.

-Не ги канят и ангажират?
-Ако ги канят, ги ангажират за неща, които те не биха приели да играят. Всеки актьор би играл в театърa  нещо стойностно.

В сериала "7 часа разлика"


-Е, някои правят компромиси заради хляба…
-Няма хора, които да не са го допуснали. Но най-хубавото е да го докараш дотам, че да не правиш компромиси със себе си…

-А възможно ли е това?
-Да, възможно е. С лишения, търпение и воля. Това е въпрос на избор. Ти или го правиш докрай, защото вярваш в това, или не го правиш. Трети вариант няма. Така е било и при Левски. Той е бил човек на крайностите – или-или, бяло-черно. Свобода или смърт. Това са неща конкретни и ясни, те не търпят отлагане, усукване и увъртане. И това е много хубаво!

Както всеки носи в себе си Левски, всеки може да му даде живот, като се опита да бъде като него. Хората са забравили някои неща. Изградили са си някакви свои представи от подочути неща, но ако всеки седне да попрочете малко, да види какви хора е имало тогава, какви българи е раждала нашата земя хубава… И ако в момента сме това, което сме, то е и, защото не знаем за тях.

Димо с Владо Карамазов в "Ревизор" в Народния, поставен от Мариус Куркински


-Има ли много патриоти на твоята възраст?
-Не, няма никакви патриоти на никаква възраст! И нямаше да сме в това положение, ако ги имаше! Хайде да не си говорим глупости! България с цялото си население от жалките под 7 милиона си е един град-държава и то не голям град … И ако в тези мащаби не можем да се оправим с тези дадености... Лакомията се е разляла над всичко.

-Ще останеш ли в България?
-Не, разбира се, какво да правя тук? Няма да се отказвам от това, което обичам, но предпочитам да се блъскам някъде и да успея на място, където ще си заслужава да успея. Защото в България е много лесно да успееш. Всъщност у нас е много лесно да станеш известен, и к’во от т’ва?

-И няма да има Островски?
-Изкуството ще трябва да обслужва хората, така че в скоро време то трябва да започне да се изражда, за да обслужва вкусовете, защото човек, който възприема света така, не може да разбере за какво му говориш. Или другият вариант е по някакъв хитър начин да ги лъжеш, но това също се превръща в кауза – да запазим изкуството в някаква форма, която няма да се продава, няма да се котира и ще бъде само за определен кръг. Театърът ще стане елитарно изкуство, а не масово. Въпрос на предпочитания, както е с операта.

През 2009 г. Димо получи "Аскеер" за изгряваща звезда
за своя великолепен Калигула


-Като гледа човек сивито ти, ще се продадеш без проблем на Запад. Какво пише тук – фехтовка, танци, пеене, екстремни спортове, езда, кънки на лед, волейбол, акробатика, ски, работил като каскадьор и клоун…
-Да, да, да. . .

-А каскадьор защо?
-Защото много рано разбрах, че нямам връзки да се вмъкна в тия среди и няма да е лесно, дори и да правя нещо, което другите актьори не могат добре и тъпака,вместо да научи перфектно няколко езика,той се хвана с каскади,за което главно е виновен Емил Видев и съм му много задължен,за което .

-Какви каскади точно правеше?
-Бойни с падания и такива разни мелета ....

-Клоунадата – къде?
-Ходих на един уъркшоп с един испански клоун в Холандия. После исках да уча клоунада и се оказа, че никъде не мога., аз тогава бях много зарибен да стана клоун . Моя преподавател в НАТФИЗ доц. Веселин Ранков - много му се отдава и е много добър.

Като Калигула, сн. Росен Донев


-Не отговаряш на лични въпроси, но кажи нещо за детето си?
-Имам прекрасна дъщеря, много сладко мъниче на година и девет месеца, казва се Лора.

-Как си представяш нейния живот, нейното бъдеще?
-Далече от България. Аз затова искам да изляза в чужбина.

-Твоите почитателки тепърва ще се увеличават, след като изиграеш един снажен и красив Левски, затова – един фенски въпрос: твоята представа за истинска жена?
-У жената ценя най-много искреността. Но тя много трудно се постига. Да си истински искрен с някого е по-болезнено от лукса, да имаш много истински приятел.

-Да, но нали мъжете цените гръдни обиколки, дължина на бедрата…
-Това влиза вече влиза в пълния пакет (Смее се). Всеки иска да има добра, вярна, умна и красива жена, проблемите започват, когато добрата разбере за вярната, а умната надуши красивата (Смее се).

В сериала "7 часа разлика"


-Като боравещ с езика на лицето, мислиш ли, че има връзка между душата и външния вид, и че вътрешната грозота загрозява?
-С възрастта хората, погрозняват много и бързо остаряват,ако са лоши, без значение мъже или жени.Започва да прозира и рано или късно вътрешната грозота излиза на показ.

-Ти си харесван мъж, но стоиш далече от звездната суета, не правиш фотосесии, на които си красив и лъскав…
-Чак пък красив – не бих казал, но нямам проблеми да съм в образа на красив или в образа на грозен човек. Важното е да си истински и да си го оправдаваш и защитаваш до край.

-Кое друго изкуство те вдъхновява в работата ти?
-Всичките. Музиката. А също и литературата – прекрасно. Ако имаш време да четеш и да не трябва да се занимаваш с ежедневни битови неуредици и т.н. Те затова хората отиват в Тибет или влизат в затвора – за да прочетат всички книги, които са искали, да си обърнат внимание малко и  на себе си.

-Искаш да отидеш в Тибет?
-Всички искат да отидат в Тибет…Всеки би желал в някакъв момент да се посвети само на себе си.

Проект "Младите лъвове" на сп. "Биограф", сн. Нели Томова


-Имаш ли някакъв специален момент от деня?
-Всеки момент е специален, когато му обърнеш внимание. Във фейсбук срещнах един невероятен експеримент за един от най-големите цигулари, Джошуа Бел, който свири в метрото като уличен музикант. Един от най-добрите  цигулари в света, който изсвирва най-сложните 6 пиеси на Бах, писани някога, с инструмент за 3.5 милиона долара… И  хората нямат време и уши да забележат, само децата се заслушвали, дърпани от родителите си. Положението е много страшно, защото у нас въобще не може да се проведе подобно нещо, твърде далеч сме...

-Какво може да те разплаче?
-Всичко. Аз съм чувствителен човек. Ако нещо те кара да плачеш – плачеш; ако нещо те кара да се смееш – се смееш. Всеки ден може да се разплачеш, достатъчно е да тръгнеш по улиците - страшно е, страшно! Разплакващи са не само просяците, а хората като цяло, отношенията между тях. Улицата е чудесен учител за живота и най-доброто място за всички актьорски търсения… Внимание, действа отчайващо…

-Затова ли те намирам в градинката на църквата “Св. Седмочисленици”?
-Това ми е останало от студентските години. И не само да наблюдаваш хората, тук можеш да правиш каквото си искаш – да си излязъл навън, да нямаш нещо над главата си и да си вземеш твоите двадесет минути, ако толкова имаш. Минути, в които да си ти, да правиш нещо, което искаш.

Проект "Младите лъвове" на сп. "Биограф", сн. Нели Томова


-Как се виждаш след десет години?
-Дано съм помъдрял тогава. Надявам се да мога да се занимавам свободно с това, което искам, да нямам толкова много пречки, като сега. Искам да съм свободен в желанието ми да случвам нещата, които искам.

-Твоята мечта? Например - да си имаш някакъв свой театър, в който да си свободен?
-Да! Мечтая да имам място, където да можеш безпрепятствено да се занимаваш с арт лаборатории например. След десет години със сигурност бих преподавал. Аз съм много за това да си издаваш тайните в актьорството. Има хора, които намират цаката на нещо, някакви леснинки, а след това си ги кътат и цял живот си живеят от тях. Аз предпочитам да ги издавам, когато по-отрано посееш нещо чисто и го направиш добре, няма как това да не даде много добър резултат след Време.

Често сме си говорили с Ана за това, но трябва време и много чисти подбуди – да помогнеш на едни хора да открият някакви неща за себе си, да усетят кое как се прави. Оттам нататък те със сигурност ще те надминат, ще ти покажат някакви нови светове. Това е обмен. Бих искал да обучавам хора преди НАТФИЗ. След десет години ще знам много повече, отколкото знам сега.

-Ако след десет години някой заговори за “театъра на Димо Алексиев”, какво би искал да представлява?
-Ще е жив театър. Театър, в който хората истински ще живеят, докато правят нещата. И ще горят в това. И ще играят като руснаци, които са емоционални и склонни към крайности. Такъв би бил моят театър – на крайности, които все пак не стигат до извратености.

Проект "Младите лъвове" на сп. "Биограф", сн. Нели Томова



ДОБРАТА НОВИНА В РАЗВИТИЕ
Или какво се случи във Фейсбук преди интервюто

В рубриката си “МЪЖЕ НА СВЪРШВАНЕ” на Фейсбук стената си в началото на седмицата публикувах статуса: "Отивам на интервю с един от онези мъже, които аз наричам "мъже на свършване", и се вълнувам точно като жена, не само като журналист... Защото този мъж е моята частица надежда в този ден на траур и протести... един от онези хем артистични, хем "обрани" мъжкари, които не си падат по големите снимки в медиите и гръмките слова...

Той е на около 30, много креативен и артистичен, с тяло на атлет и манталитет на победител... повече не мога да издам...

Та дайте идея, за какво да питам този страхотен мъж?"

Няколко креативни мои приятели ме нахъсаха с интересните си идеи за въпроси, а след интервюто “докладвах” в статус: “Мъжът се оказа още по-готин, отколкото очаквах. Всъщност, по-скоро бих казала, че вярно съм го усетила още преди да го видя... И освен че е страхотен мъжкар, си признава, че е романтичен, чувствителен и не се срамува да плаче... Получи се страхотно интервю, което ще публикувам изцяло, защото е прекалено хубаво, за да го режа заради пустите обеми. Но тъй като е предназначено за Преса, ще изчакам излизането му там в неделя.

Така че утре завесата пада! след невероятния Добромир Банев днес (на 9 март), още един страхотен мъж ще гостува в “Преса” и в блога ми “Икар”!

МОМИЧЕТА, СТРАХОТНИ СТЕ И ТОЙ МНОГО СЕ ИЗКЕФИ НА ВЪПРОСИТЕ ВИ И НА ИДЕЯТА ДА СЕ ВКЛЮЧИТЕ! :) :) :)”


Благодаря на Кристина Михова, Петя от “Академия на изкуствата – Созопол”, Микаела Ди, Таня Каменова, Ивалина Герасимова и Атанаска-Таня Пеева за ентусиазма, който вляха в мен с идеите си за въпроси!


Още кадри от великолепния проект на сп. "Биограф", с фотограф Нели Томова и автор на текста и идеята Касиел Ноа Ашер









Публикувано във в. “Преса”, 10 март 2013 г.