събота, 30 юни 2012 г.

Павел Миланов - Палигара: Гунди беше по-велик от Тато



Павел Миланов - Палигара, сн. pressadaily.bg

Боряна АНТИМОВА

В стара барачка на бул. "Сливница" в Коньовица има две вълшебни зарчета за табла. Паднат ли, старци на по 80 и повече години лазят по земята, докато не ги намерят. Светиня са, защото са ги хвърляли ръцете на Гунди... Не, не е възможно някой да е толкова съвършен, без един недостатък…

"Възможно е, Георги Аспарухов беше такъв. Хора като него се раждат веднъж на сто години. Или никога не се раждат", уверява ме пламенно домакинът ми Павел Миланов - Палигара. "Той беше сякаш от друг свят", добавя старецът и очите му се пълнят със сълзи.

И той самият изглежда, сякаш току-що изваден от някакъв друг свят. На 85 години е, а е все така висок, слаб и мускулест, стои изправено, макар контузиите често да се обаждат в краката му. Стегнат е и продължава да обикаля София на колело.

Павел целува ръка, говори някак бавно и подредено, с красиви думи, които сякаш остават във въздуха. Извинява се предварително за съвсем безобидни изрази като "спал с жена" . Защото и той като Гунди не знае що е цинизъм...

В сумрака на притихналата барачка, в компанията на бременната котка Сузи, легнала в ъгъла, и френската булонка, спомените нахлуват като свеж бриз в лятната юнска жега... Ей ги, двамата, Гундарата и Павел седят на миндера отсреща в барачката, а откъм мивката на двора се чува веселият смях на Котарака (Никола Котков). Мие марули и репички...

"Никола много обичаше мастичката. И като дойде - ще донесе една бутилка. Ние с Гунди играем табла, а той прави салатата. И Кукуша (Димитър Йорданов - б.р.) идваше понякога. Той пък донасяше голяма диня и със спринцовка вкарваше в нея мастика. Слагаше я в хладилника и ставаше резняк. А Гундара му разправяше: "Абе ти докога с тая мастика ще имаш това сърце?"

Кукуша имаше голямо, здраво сърце и на "втория етаж" - високите топки, на наш футболен език - беше най-добрият. България по онова време седем пъти участва за световната купа. Двете десетилетия от 1950-а до 1970-а са златни години за футбола ни. А с гибелта на Гунди и Котков на 30 юни 1971 г. сякаш и тази велика игра тръгва надолу.

Но други, романтични години са били тогава. Павел Миланов - Палигара е бил капитан на "Спартак София" и на "Славия". Опитва се да си спомни, дали не е останал единственият жив играч, републикански шампион със "Славия" от 1947 г. 12 години е играч на националния, има ордени и медали, за които не иска да говори. Нали темата е великият Гунди...



Никога не се е женил. Имал е приятелки, но до брак все не стига. Но една полякиня "тича по него така, както жените тичат по Гунди". "Много я обичах, но пожела да зарежа бащиния си дом и да живея с нея в Полша, а аз съм родолюбец", въздиша Павката.

Излизал е, макар и само за един сезон, и срещу Гунди, но... "Тогава между нас имаше приятелство. На игрището може да се бутаме, да се ръгаме с лакти. Но след това, в ресторанта, се прегръщахме се и пак си бяхме приятели", разказва Палигара. Тогава след мач имало два вида банкети: при победа - "червен салон" - много скъпо, луксозно заведение; при равен - "бежов салон", по-скромно.

Давали са и премии, различни при победа и равен. Наистина ли тогава са получавали малко пари? "Зависи. Аз си внасям още от началото и досега тегля от лихвите. При победи ни даваха и монети от сребро" - Павката ги нарежда на масата, отзад с лика на цар Борис III.

Точно Павел е човекът, запознал Гунди с Котков. Тогава великият футболист е още юноша и играе в ДНА (Дом на народната армия) - Пловдив. Там го вземат като войник. Палигара пък е в "Спартак София" - отбор, който сега не съществува, но тогава е бил в А група.

Двамата излизат един срещу друг за Купата на Съветската армия. Никола Котков тогава играе в "Локомотив София". Гунди го убеждава да отиде в "Левски". На тренировките двамата се обиграват бързо и са неудържими на терена.




Павката и Гунди постепенно стават такива приятели, че след мачовете той идва заедно с Котков в бараката. "Беше голям запалянко по табла и шах, милият, и като седнеше да играе с мен, не му се ставаше. А аз му викам: "Гундара, хайде да свършваме, че Величка (съпругата на Гунди - б.р.) колко пъти ти звъня да се прибереш, утре имаш мач. А той си стоеше с Котарака", спомня си Павел.

Защо "Котарака"? Защото Котков като котарак се вреше между отбраната на противника. Като тръгне, направи един финт, втори финт и с демараж (бързина) се мушкаше между отбранителите и вкарваше", смее се през сълзи Павел.

Та съберем ли се тримата, Котарака се провиква откъм чешмата: "Аз после ще ти играя шах на тебе, да ти докажа, че шахът не е да скачаш високо и да риташ, а е умствена игра". Имал бил повече акъл от нас. А Гундара му отвръща: "Щом имаш толкова много акъл, седни тук на една табла, да те направим за смях". Ей такива закачки си разменяха."

"Гундара беше душата на Левски. Той е най-добрият футболист от създаването на българския футбол досега, и по-добър едва ли ще се роди някога, категоричен е Павел. Сега всички залитат по Стоичков, но той има само един силен крак - левия, и не може да вкарва гол с десен или с глава.

Докато Гунди веднъж един брадат португалски защитник го направи за смях! Три гола вкара! Португалецът го хващаше, буташе го, сваляше го, даже една дузпа свириха. Бихме ги с 1:0, Португалия отпадна, а по онова време беше футболно величие."

Трима легендарни футболисти: Бобата (Добромир Жeчeв),
Котето (Никола Котков) и Гунди (Герги Аспарухов)

Хората няма да се уморят да питат, какво правеше Гунди изключителен... "Неговата скромност и талант на футболист. Талантът трябва да е скромен - така ни учеха навремето. Сега ги учат да ядат и да пият, и да водят, с извинение, безразборен секс... Ужас! А нас, националите, десет дена преди важен мач ни изолираха на Белмекен, на Боровец или в Банкя. През прозорците сме бягали", спомня си ветеранът. И се сеща за една случка в Пловдив.

"Една вечер Гунди ми вика: "Аз тука имам едни филибелийки (пловдивчанки - б.р.), ела. Ще ти кажа откъде да се измъкнем. В тоалетната до хола имаше отворен прозорец и излязохме оттам. Той тогава беше още ергенче. Викам му да внимава, че имаме важен мач на другия ден. Гунди обаче не се плашеше от нищо. Но беше много скромен, чак срамежлив.

На другия ден сме с него под душовете и го питам: "Абе снощи какво стана с ония русите?" А, вика, целувахме се, гушкахме се, ама нищо повече, нали ти ми каза, че трябва да си пазя силите за другия ден", разказва Павел.

Стигаме до темата Величка, която много от футболните другари на Гунди недолюбват, доверява ветеранът. "Той нямаше да се ожени за нея, ако не беше го свалила. Тогава беше много натоварен, спортуваше и следваше във ВИФ. След всеки мач, като излезе от съблекалнята, Величка го чака пред вратата с още една приятелка и вика: "Хайде, ще ходим на танцова забава". Така станаха нещата", спомня си Павката.

"Величка много го ревнуваше. А той й казваше: "Абе писна ми, ела да видиш, само мъже сме тук, при Павката. Нямаме ли право да си кажем по една мъжка дума?" Беше направо обожаван от жените - и верен само на една жена! Като се ожени, беше същото. Излизаме от стадиона, а след нас - делегация от момичета, някои - ученички с престилки и чанти. Искат му автографи.




Той подпира листчето на коляното си и пише, а някоя го гали по гърба... Нахални! Той вика: "Извинявайте, уважих ви, ето ви автограф. Но моля ви, не посягайте, съпругата ми е много ревнива". Така се опитваше културно да ги отблъсне...

Абе идеален мъж! Предан до смърт на Величка и непокварен като дете... Мои приятелки, като ме поканеха на рожден ден, ми казваха да заведа и Гунди. Беше все едно да съм с Тодор Живков. Даже за обществеността у нас Гунди беше по-велик от Тато", уверява футболистът.
В ушите му още звучи атмосферата на онези трибуни, когато двамата с Гунди са излизали на мач на националния, а 25-30 хиляди души стават на крака и ръкопляскат.

Е как е възможно никой да не му е завиждал?! "Възможно е, защото беше благородник. С всеки беше добър, учтив, възпитан. Даже имаше един от ЦСКА, няма да му кажа името, викахме му "Първа хирургия", защото беше много груб на терена - рита, хапе, щипе. Щипеше, все едно ти късаше месото. Имаше и друг, с прякор "Втора хирургия".

Двамата гледаха как да изкарат Гунди навън, защото нямаше друг начин да го спрат. А той често играеше на инжекции, иначе болките от контузиите бяха непоносими. Но на терена Гунди с държанието си просто ги възпираше да злобеят срещу него. Псувни никога не ползваше, дори и когато беше напечено. Представете си, противник му вика: "Ей сега ще ти извадя червата, мамка ти!". А нашият отминава, все едно оня говори на вятъра", пали се Павлето.

Гунди е 11 пъти подред футболист на годината. "Но тогава това означаваше да си много скромен и дисциплиниран в тренировките и на терена. Трябваше да си възпитан, културен, да се държиш дружелюбно с противника си, през целия сезон да нямаш жълт и червен картон. А сега Бербатов, Стоичков псуват и настъпват даже съдиите, карат се с публика и гости, и пак са футболисти на годината", възмущава се ветеранът.

Веднъж арестуват Гунди. Предстои мач България - Франция тук, срещата е в 15 ч., а в 10.30 ч. Гундарата и Котарака пристигат при Павката за порцията си табла и шах. "И някак си ми вървеше зарът, все аз биех. По едно време звъни Величка: "Хайде, бе, обаждат ми се от националния, има пресконференция на стадион "Юнак", а капитана Георги Аспарухов го няма. Викам, при Павката ще е".

А Гунди вика: "Чакай бе, Вели, защо толкова зор даваш... Не, не съм с дами, тука съм, при Павката, вземи кола и ела". И по едно време пристига черна волга със сини перденца, служебна, на МВР. "Левски" тогава е отборът на МВР и пожарната.

Влизат милиционерите тук в двора: "Идваме да арестуваме Георги Аспарухов. Защо не е отишъл на пресконференцията на стадион "Юнак"? А после се засмяха и викат: "Айде, Гунди, влизай в нашата кола, че цяла пресконференция тебе чака", смее се ветеранът.

Павката с легендарната си барака е като Странджата за бившите ни футболисти. Тук продължават да идват старите му другари. Има и красиви чашки за кафе, за дамите им. Като дойдат те, Павката вади кафето и мелачката. На стените са залепени плакат на "Славия" и снимки от календар с разголени момичета - радост за окото на Павката и гостите му.

Като млад легендата е играл в "Ботев Враца", отборът има юбилейно честване - 50-годишнината от създаването си, и за да привлекат хора от цяла България, канят като почетни гости Гунди и Котков. "Като дойде, ме помоли за туба. Попитах: "Ти нямаш ли пари, бе? По пътя има бензиностанция, ще заредиш, ако не ти стигне". Вика: "Всички пари оставих на Величка", и се засмя.

Беше заредил, но искаше да си има резерва, че можело с врачанци да се почерпят на Леденика, в ресторанта над пещерата. "Беше толкова обаятелен, че всички искаха да го видят, да се докоснат до него, да бъдат с него", умилява се Павката. Дава му туба от 10 л и му заръчва да му я върне.

"Бензинът тогава струваше стотинки, но Гунди даваше всичките си пари на Величка. Беше над тия неща, за него парите никога не са били важни. Но тогава ми се молеше: "Хайде, ела с нас, бе, Павка, знаеш ли как хубаво ще си прекараме!". И това май бяха последните му думи към мен", просълзява се отново Павката.

На другия ден много рано сутринта Гунди и Котков тръгват за Враца. Някои по-възрастни запалянковци помнят в детайли какво се случва след това. На Ботевград спират да закусят. Пред закусвалнята катаджия пита, ще го вземат ли до Враца. Двамата се шегуват: "Разбира се, тъкмо ще караме с по-висока скорост и никой няма да ни спре, нали си имаме катаджия с нас".

"Колата на Гунди беше истинско бижу, много силна и мощна, но пътищата бяха ужасни - тежки, с камънаци. И като тръгват тримата с катаджията, още на втория завой се случва лошото. Гунди изобщо не пиеше, имаше почетна карта за пълен въздържател", казва насълзен Павката.

Но на завоя от пресечка излиза камион. Аспарухов кара с голяма скорост, а при този модел камиони резервоарът с бензин е под вратата. От силния удар той се възпламенява, пламва и алфата и Гунди и Котков изгарят като факли. Почти нищо не е останало и от тялото на катаджията отзад.



Кадри от зверската катастрофа на 30 юни 1971 г.

На погребението ковчегът на Гунди е закован, за да не види никой обезобразеното му тяло. Величка, с шише валериан, моли Павката да стои до нея, ако й стане лошо. Тя припада в ръцете му. "Бил съм и на погребението на цар Борис III. От гарата по "Мария Луиза" всички прозорци бяха отворени и от тях - спуснати черни знамена. Но такова погребение като на Гунди и Котков не се помни!

Бяха дошли с автобуси хора от цялата страна и всички плачеха. Когато започнаха да слагат венци на гроба, се образува камара, висока колкото моята двуетажна къща. Дойдоха пожарникари и сложиха стълби, за да могат да качат всички венци. Цяла България скърбеше.

Предприятия, министерства, всички спряха работа и отидоха на погребението, но не под строй, а спонтанно. Цяла София беше тръгнала към гробищата. Кордони от полиция спираха хората, тъй като нямаше къде да се поберат всички и тълпата можеше да премаже някого", трие очите си Павката.



В бараката старите другари всяка година продължават да се събират, за да почетат Гундарата и Котарака. И задължително сипват ракията в елегантни чашки с дръжки и розички по тях. "Гунди ги донесе от Португалия, бяха 12, но за повече от 40 години все пак четири оцеляха. Гунди каза тогава: "Харесаха ми, че са малки и пикантни", казва тъжно Павката. С тях и сега пият ракия, вермут.

На шкафчето в ъгъла, където сега спи бременната котка Сузи, всяка година слагат тепсийка, пълна с пясък, и палят свещи за всички наши ветерани, които са починали. Вдигат тост за здраве на живите и заупокой на мъртвите. Вярва ли Павката, че духът на Гунди още броди из двора и в бараката? "Често го сънувам, и сега, като хвърля зар и ми върви много, викам: "Гунди е зад гърба ми".

Зарчетата и те са подарък от него. Още ги пазя. И като паднат на земята, казвам на приятелите: "Никой да не мърда, докато не ги намерим, няма да си тръгвате. Те за мен са светиня! Неговите ръце са ги хвърляли!", трие сълзите си Павката. Опитва се да си спомни колко години трае дружбата им. "От 1955-а до 1965-а Гунди идваше по два-три пъти седмично. После разреди посещенията, защото Величка много му се сърдеше, че я пренебрегва заради другарите си", казва ветеранът.


Величка  днес

Разговорът е към края си, а на лицето му се изписва разочарование. Сякаш, разказвайки, иска да остане в оня красив свят... Но темата Гунди е безкрайна. "Той беше такъв добряк, че и лъжицата ще ти даде, няма да яде, за да има за теб. Случвало се е в ресторант някой да си изпусне прибор, а Гунди веднага му дава своя и търпеливо изчаква сервитьорът да му донесе нов.

Като идваха у нас, Котарака снабдяваше с продукти, а Гунди винаги го питаше: "Колко пари ти трябват? Ето от мене". И не вадеше 10 или 20, а направо 100 лева, които тогава бяха страшно много пари. Скрил 100 лева от Величка, но не за друго, а да има за приятелите. Душата си даваше, такъв беше!

Алкохол пийваше по един пръст, само за здравето на някого. "Викам му, колко е чашката, да я изпие докрай. А той: "Не, аз имам правило в живота". Чист и по душа - и психически, и физически. Величка го поддържаше винаги изряден, а и той поддържаше идеална хигиена, като си вдигнеше ризата, потникът му светеше от чистота.

А като вдигнеше потника, отдолу се виждаха плочките му - само мускули! Природа, тренировки и натовареност. Но никога не се жалеше. Спомням си, правехме кросове из Парка на свободата, в Борисовата градина. Ходехме чак до басейните, обикаляхме и пак се връщахме, но той никога не се оплака, не измърмори, че е изморен.

А пък към Величка как мило се отнасяше: "Хайде бе, Вели, моля ти се, не ми се карай. Аз още малко ще остана, само още един час. После, като се върна, ще те гушна...".

Публикувано във в. "Преса", 30 юни 2012 г.


Българска филмова премиера в руската столица





Васко Михайлов, кор. на БНР в Москва


Българска филмова премиера имаше снощи в руската столица. Дебютният игрален филм на Кирил Станков "Джулай" за първи път беше показан пред публика по време на 34-тия Московски международен кинофестивал.

Филмът "Джулай" участва в конкурсната програма на фестивала заедно с още 16 ленти от цял свят. Монтажът му е завършил буквално преди дни, като дори Кирил Станков, който е режисьор и сценарист, го изгледа в Москва за първи път на голям екран: "Най-интересното е, че след 14 версии това, което видяхте, фактически е много близо до оригиналния сценарий.

Много неща, които не са влезли след монтажа, но повечето според мен са влезли във филма, са резултат на импровизация не само моя, но и на актрисите и на целия екип. Конкуренцията тук е доста сериозна и се надявам филмът просто да се хареса. Това за мен ще е най-доброто, което може да се случи, а оттам нататък е божа работа, каза специално за БНР Крил Станков.

Главните роли във филма са поверени на Параскева Джукелова, Касиел Ноа Ашер и Яна Титова. Те пресъздават на екрана съдбата на три жени, които в годините на прехода са изгубили себе си, но при едно приключение край морето отново успяват да открият приятелството и сами се изправят срещу насилието.

Извън конкурсната програма киноманите на Московския фестивал видяха още един нов български игрален филм - "Инкогнито" на режисьора Михаил Пандурски, който е по мотиви от повестта "Бариерата" на Павел Вежинов.

Йожени Бел: Дано остане доволна Касиел


“След полунощ гледах репортаж от пресконференцията, която българският екип даде за 34тия кинофестивал, който се провежда от 21 до 30 юни в Москва. Филмът „July” на Кирил Станков, с участието на Касиел Ноа Ашер, Параскева Джукелова и Яна Титова е за пътуването на три жени около 40-те, които търсят себе си и мястото си в днешния живот.

Стигнали до морския бряг при Крапец, посрещат July Morning на фона, на песента в изпълнение на Uriah Heep. Журналистите фокусираха на атрактивната, червенокоска Касиел. Член на журито е Явор Гърдев, който преди 4 години получи “Сребърен Свети Георги”, за филма “Дзифт”.

Призовите статуетки от злато с проба 999,9, пресъздаващи знаменитата сцена на битката между Свети Георги Победоносец на коня, сражаващ се със змея очакват своите победители в Международния Московски Кинофестивал. Успех за нашите участници! Дано остане доволна Касиел Ноа Ашер.”


ОЩЕ ЗА ФИЛМА JULY - ТУК: Джукелова си отряза косата за филм

Анна Мария Гюзелева: Посветих се на Никола, но не се обезличих






Боряна АНТИМОВА




Анна Мария Петрова-Гюзелева е българска актриса, журналист, хореограф, кино и тв продуцент. Родена е в Лом. Завършила е хореография в Музикална академия, София и театър в НБУ. Тв журналист и дългогодишен сътрудник на БНТ, и на италианските RАИ, TВ La 7 и Mediaset. Снимала се е в над 50 игрални филма, сериала и копродукции в България, Италия, Германия, Франция и САЩ. Играла е на няколко театрални сцени у нас. Хореограф и преподавател по класически и джаз балет в Италия и България. В последните 15 години е кино и телевизионен продуцент в Италия и България. Член е на италианския Национален орден на журналистите и на СБЖ, на журито на Италианската Филмова Академия – за наградите “Давид на Донателло” за киноизкуство, на Българската Академия за наука и изкуство (БАНИ).




Закачлив женски смях и бърборене нахлуват в следобедния покой на вилата на Гюзелеви в Бояна. Хладно е в юнската жега и ухае на бор от високите дървета, обгърнали тихата бяла къща. Артистичното студио е проектирано специално за великия бас от известния архитект Богдан Томалевски, обяснява Анна Мария. През открехнатия френски прозорец се лее оперна музика, а в хола – изненада! – седи самият Никола Гюзелев, по копринен халат и поотслабнал, но все така артистичен и достолепен.


“Водя гостенка, Кольо. Ще си говори с мен, за изкуство” – уточнява Анна Мария. “Щом разбирате от изкуство”, иронизира ни той в типичния си стил. Сякаш чувам мефистофелския му гръмовен смях в култовата му ария от “Фауст”. После учтиво и с лекота отхвърля идеята за интервю “някой ден”. “Каквото съм имал да казвам, съм го изпял”, казва великият бас, поръчва си кафе и отново потъва в своята музика.



Анна Мария по време на фестивала “Плаца Италия”, София, юни 2012 г. 

-Анна Мария, напоследък се изгуби, добре че беше италианският фестивал “Плаца Италия”, за да те видим.
-Да, той стана традиция, провежда се всяка година по това време. На 2 юни ние честваме Деня на Ботев, а в Италия е Празникът на републиката. Бях поканена да представя втората си книга с поезия, която излезе на италиански. Посветена е на 150-годишнината от обединението на моята втора родина – Италия, които се навършиха миналата година.

До няколко месеца ще излезе и на български. Заглавието - “Цветя и бодли на Виа Егнатия” е от името на втория римски път, свързващ Халкидическия полуостров с Константинопол през морето. Харесах името, тъй като често минавам по този маршрут. Повечето ми проекти сега са свързани с Италия.


Анна Мария Гюзелева с втората си книга със стихове на италиански
“Цветя и бодли на Виа Егнатия”, 2012 г.
 

Напоследък организирам или снимки на филми, или поетично-музикални тържества в Рим, с изпълнители и автори от България и Италия. През ноември беше третото биенале “Изкуство и приятелство” там. Продължавам да се снимам като актриса, но имам проекти като продуцент – кино и телевизионни. В момента и в Италия е много тежко да се правят филми.

-Красива, умна, успяла и съпруга на световноизвестен оперен ас… Някои дребни душици не могат да ти простят това.
-От малка съм се сблъскала със завистта у нас и съм свикнала да се защитавам. Но няма общовалидна формула за предпазване от нея. Дребнавост, комплексираност и завист са трите ни големи проблема като нация. Завистта идва от комплекса. Не знам дали за него са виновни само робските периоди, или не сме успели още да се издигнем над тези неща.

-А ти, когато за пръв път отиде в Италия, не носеше ли същия товар от комплекси?
-И тогава на никого не съм завидила! А комплексът се преодолява, като докажеш на какво си способен. Когато видиш оценката и блясъка в очите на хората, си казваш: “Абе аз нещо правя!”. Не обичам да се бия в гърдите и да казвам коя съм. Нека хората го признаят. И Никола е същият. Но това не помага особено. Тези, които се изтъкват, живеят по-добре.



В ролята на Неда от “Пътят към София, 1978 г.

-Има ли нещо в миналото ти, което би искала да скриеш?
-Чак да скрия – не. Но попаднах в дупка през 1995 г., когато загубих мама, а на следващата година - татко. И двамата много духовни личности, медици по образование. Татко беше зоо инженер, а мама фармацевт. Дядо ми по майчина линия имаше необикновен живец. Беше директор на пощата в Лом и театрал, създал трупа...

-Малко се знае за живота ти преди Гюзелев.
-Както написах при представянето на втората си стихосбирка, “родена съм на Дунав – в Лом и съм израсла в полите на Балкана – във Враца. После София, после Парма, после Рим... От вечната общност между тази велика река и тази мощна планина - до несломимото единство на изкуствата, любовта към които ме съпътства цял един живот и съзижда съдбата ми - танц, музика, кино, театър, поезия, за да ме отпраща по широкия свят да величая страната си, тази малка, смела и древна България - моята майчина люлка!”


В ролята на Неда от “Пътят към София, 1978 г.


Но говорехме за завист. Бях обкръжена от нея много преди да изляза в Италия, от малка. Явих се на конкурсен изпит за балета на операта, бях приета и ми откраднаха паспорта! За да ми създадат проблеми! А колкото до миналото ми, от 7-8-годишна играя балет, на 10 бях приета в Държавното хореографско училище с конкурс.

Завърших го, после следвах балетна педагогика и хореография, специализирах при гениалния балетмайстор Морис Бежар в Лозана. Междувременно на 15 започнах да се снимам във филми, на 18 ми беше сериозният дебют с ролята на Неда в “Пътят към София”. Имало е години, в които съм правила само балетни спектакли. Имах и малко дете, семейство и постоянно пътуващ съпруг със световна кариера…


Уникална снимка: Гюзелеви, току-що оженени, в Тулон, Франция, 1984 г. 
-Някога чувствала ли си се в сянката му?
-Никога. Да, аз го поставих на пиедестал и досега е така. Той е велик артист и с него сравнение няма. Но бях негов мениджър, посредник между агентите му. Менажирах и изявите на някои от първите му ученици. Когато беше директор на Българската академия в Рим и излязоха два випуска студенти, на тях също помагах. Обаче в един момент казах: “Момчета, и аз съм артист, трябва да помисля малко и за себе си!” (смее се).

-Някои жени, посвещавайки се на великите си съпрузи, напълно се обезличават. Може би това не могат да ти простят?
-Да, така е! Винаги съм била около него като орлица, квачка. Менажирах, продуцирах и издаването на книгите за него. Адриана израсна по сцените и снимачните площадки. Но сега, като се замисля, сигурно това не могат да ми простят някои хора – че не се обезличих покрай Никола.



В култовия сериал “La Piovra” (“Октопод”), 1994 г.

-Вееше буйната си грива насам-натам…
-Лъвската грива (смее се). И двамата с Никола сме зодия Лъв. И аз много държах винаги да подчертавам ролята му в изкуството. Но имах нужда и от мое вътрешно изразяване. Пиша стихове от 1978-ма и това ми е като отдушник. Но съм чувала да казват за мен: “Хем иска да се ползва от славата на световноизвестната фамилия, хем говори за еманципация!”. Аз не искам еманципация. Аз си имам своето изкуство, вървя по своя път, и в същото време винаги съм била до Никола и съм го подкрепяла – психически и физически.

-Живееш динамично, какво е усещането на две места да ти е “вкъщи”?
-Цял живот сме били така, даже в един период живеехме на три места, и навсякъде ми е “вкъщи”. Понякога си казвам: “О, господи, къде оставих еди-акво си”. Но се е случвало двамата с Никола да сме на различни места и той да ме попита по телефона: “Анче, къде си сложила еди-какво си?”.

А аз от другата страна му казвам: “Иди при този шкаф, отвори това чекмедже”. И той ми се чуди (смях). Тази моя организираност и дисциплина дължа на балета. Свиря на пиано от 14-годишна. Навремето моят учител казваше, че съм много талантлива и че ще ме приемат с пиано в Консерваторита. Свирех Лист, Бетовен, Менделсон. Но пътят ми беше тръгнал към балета и киното.


В ролята на дона Филиана във филма “I Dimenticati” (“Забравените”), 1998 г.




-Балерина, хореограф, актриса, поет, журналист, продуцент… Кое пише първо на визитката ти?
-Актриса. Но намалих снимките си, защото продуцирането страшно ми изсмуква времето. Но от 1989-1990 г. се занимавам и с телевизионна журналистика. В Италия работих доста време, а тук около 9 години бях кореспондент на предаването “Добро утро” по БНТ. Бяхме страхотен екип с милия Александър Авджиев, който ни напусна рано. В рубриката си “Крупен план” правих интервюта с Бернардо Бертолучи, Пипо Балдо, Дзукеро, ДжАни Моранди, Вирна Лизи…

-Това въодушевление ли те държи винаги свежа и сякаш не докосната от годините?
-Може би. А също и това, че не желая зло никому. Таиш ли злоба в сърцето си, това състарява и погрознява. На пръв поглед всичко ми е наред. Но знаеш ли колко пъти ми е било неимоверно тежко, и се събуждам, сякаш са ми потънали гемиите. Обаче сама се вдигам, като с кран! И си казвам: “Не, трябва да вървиш напред!”. Подмладяват и идеите за нещо ново. В нашия бранш има много парашутисти. Но ако нямаш вътрешния заряд, познанията и таланта, рано или късно се проваляш.

-И това го казва човек, чиято кариера според някои е градена на здравия гръб на Гюзелев…
-О, да, усещам този гръб като психологическа стабилност, като сигурност в семейството. Но противно на общоприетите представи, името му не ми отваря вратите. Сама трябва да се боря.

Адриана и Анна Мария по време на фестивала “Плаца Италия”, София, юни 2012 г. 

-Адриана наследила ли е някого от вас?
-Тя вече е на 26 години и опита от всичките неща, които сме правили. И не беше зле, тя има глас и е музикална, баща й държеше да я разпее. Имаше планове за ар-ен-би. Снимала се е и във филми с мен, изкара театрални курсове, много я харесаха. Но тя се разочарова от нашия сектор и аз съм напълно съгласна с нея. Ади перфектно владее няколко езика. Казах й: “Ако искаш да ставаш актриса, иди в Париж, в Лондон или в Ню Йорк. Но не в Италия или България”. Защото у нас и в Италия се опошлява името на артиста.


-Кои са нещата, които ви държат заедно с Никола толкова години?
-Такава връзка – 27-годишен брак - се поддържа с взаимно зачитане и уважение. И двамата сме силни характери. Отстрани на някого може да се стори, че нещо не е наред, защото си подвикваме, иронизираме се. Но това е нашият свят. Аз не му се обиждам. Преди обичахме много да пътуваме, но напоследък той има здравословни проблеми и насила го карам да излиза.

Обичаме да гледаме заедно музикални предавания. Сега има свой клас с оперни певци и се стреми да ме приобщи към процеса, пита ме непрекъснато какво мисля. Потребно му е да разбере, дали е постигнал ефект с преподавателския си метод. Приятно му е, че организирам концерти на неговите студенти.


Семейството след удостояването на Никола Гюзелев с титлата
“Доктор хонорис кауза” на БАН, 2009 г.
 


-Подкрепяш ли решението му да не се връща повече на сцената?
-Да, той вече не приема ангажименти, макар че гласът му е в много добро състояние. Сега е на вълна преподаване и иска да научи колкото може повече хора как да пеят правилно и добре, да имат по-дълга кариера, а не да свърши гласът им след 5 години. Смята, че ще е най-полезен с мъжките гласове.

Последното му сценично участие беше през 2009 г. по време на Коледния концерт с учениците му. Накрая изпяха заедно арията на клеветата от “Севилския бръснар”, той започна и те довършиха. Някои негови колеги продължават да пеят на неговата възраст – той скоро ще навърши 76 години - и стават жалки на сцената. Никола иска хората да го запомнят в силата му.



Публикувано във в. "Преса", 30 юни 2012 г.

петък, 29 юни 2012 г.

Нитратите са полезни при старческо слабоумие




9 открития, които разбиват митове и променят представи за здравето

Боряна АНТИМОВА

Презрените нитрати можели да бъдат полезни? Трезвениците живеели по-малко? Понякога учените изглеждат комични в ревността си към откритията на другите и в стремежа си да ги опровергават и да разбиват митове. Но е факт, че науката напредва със стремителни темпове и е полезно непрекъснато да се информираме за някои открития, свързани със здравето ни.

Слънчевият хормон. Според изследване, публикувано в American Journal of Epidemiology (американско списание по епидемиология), жените, които са били на слънце не по-малко от 3 часа дневно, страдат с 50 % по-рядко от рак на гърдата и стомаха, отколкото тези, които стоят по-малко от един час дневно. Мъжете пък, които се излагат по-често на слънце, с 16% по-рядко страдат от инсулт и сърдечни пристъпи.

Нитратите може да са полезни. Тези вещества повече няма да се смятат за вредни и причиняващи злокачествени тумори. Учени от американския WakeForestUniversity (университета в Уейк Форест) са установили, че веществото нитрозамин, което попада в храносмилателния тракт при поемането на нитрати, подобрява снабдяването с кислород.

Така че предстои в бъдеще то да бъде използвано в борбата със старческото слабоумие и болестите на кръвообращението. А научна група по стандартите за храните във Великобритания е доказала, че екологично чистите продукти, отгледани без синтетични торове, не са по-полезни от обичайните.





Наздраве за… алкохола. Учени от Харвардския университет са доказали, че 15–30 г спиртни напитки дневно действат положително на дамите над 50 години. А животът на пълните трезвенички е с 30% по-лош. Жените, които си пийват умерено, страдат по-рядко от диабет, сърдечни пристъпи и инсулт. А чаша вино дневно при мъжете удължава живота им с 5 години, в сравнение с пълните въздържатели.

Сънят изморява. Професор Джим Хорн от университета Лафборо в САЩ, който работи в център за изследване на съня, е стигнал до извода, че ако системно се заставяме насила да спим по 8 часа в денонощие, както препоръчват лекарите, това може да ни докара хронична умора. Потребността от осемчасов сън е мит, уверява проф. Хорн.

В действителност спим толкова, колкото ни е нужно, също както ядем, когато сме гладни. Затова ако сте се събудили посред нощ, не се изнервяйте. По-добре почетете книга, докато отново се унесете, съветва професорът. Между другото, учените от Калифорнийския университет в Сан Диего пък доказаха, че оптималното време за сън е 5-6 часа.


Да се къпя или да не се къпя? Много хора прекалено често вземат душ, а горещата вода и силно алкалният сапун отнемат от кожата нужните й мазнини. Тя става суха и намаляват защитните й функции. До този извод са стигнали в лондонската клиника Cranley. Същото се отнася и за зъбите.

Лондонският стоматолог Фил Стемър не съветва да се изплаква устата след миене на зъбите, за да не се отмива флуорното покритие, което се нанася заедно с качествените пасти. Не е полезно също да пъхате четката в устата веднага след ядене, тъй като храната за кратко смазва по естествен начин зъбния емайл.

Депресирайте се на воля. Холандски учени от университета Дюк са установили, че хората, преодолели депресия, са по-здрави, с по-устойчива психика и живеят по-дълго. Те по-добре се адаптират към новите реалности в живота си и умеят да избягват опасностите. А в Нюйоркския университет пък са доказали, че депресията много често ни подтиква към позитивни промени.





Живот с вкус на шоколад. Сладкото изкушение, за което непрекъснато ни плашат, че докарва затлъстяване и диабет, е много полезно. Учени от университета Кеймбридж, след изследване на 100 хиляди пациенти, са изяснили: който хапва два-три пъти парче шоколад седмично, намалява с 37% риска от сърдечно-съдови заболявания и с 29% - от инсулт. Шоколадът сваля и високото кръвно налягане, но все още не е изяснено, кое вещество в него подобрява работата на мозъка и сърцето.


Операция “Витаминизация”. В онкологичния център “Фред Хъчинсън” в Сиатъл, САЩ са изследвали менюто на 162 хиляди американци и са установили, че мултивитамините не намаляват риска от образуване на злокачествени тумори и не влияят на сърдечните заболявания.

Така че според учените няма смисъл от комплексните витамини. Достатъчно е да се включваме в менюто си качествени продукти, а излишъкът от водноразтворимите витамини така или иначе се извежда с урината от тялото. Мастноразтворимите витамини пък могат да заседнат в черния дроб и да ни докарат проблеми.

Да се наливаме с вода или да не се наливаме? В British Medical Journal (британски медицински журнал) пише, че е пълна глупост да се пие задължително по 1,5–2 л вода за профилактика на бъбречните заболявания и затлъстяването. Точно обратното, прекалената употреба на течности може да предизвика бъбречни заболявания, а намаляването на солите може да доведе до мозъчен оток. Според учените, няма сигурни доказателства, че водата притъпява апетита и помага при отслабване.

Публикувано във в. "Преса", 24 юни 2012 г.


четвъртък, 28 юни 2012 г.

Да доживеем до сто години


Ние не умираме, а се самоубиваме, казва Сенека

Боряна АНТИМОВА


Мечтата за безсмъртие, или поне за живот до сто години, преследва човечеството откакто то съществува. Чували сме за дървото на живота, чиито плодове ни даряват вечен живот, за живата вода, за еликсира на живот и философския камък… Но столетниците все още са рядкост, и е трудно да се определят общи правила за удължаване на живота.

У нас например учените се затрудняват да обяснят, защо в Родопите и най-вече в Смолянско са най-много столетниците. Смолянските рекордьори пък дават доста противоречиви обяснения. Някои признават, че не си забраняват нищо – алкохол, цигари, тлъсти храни.

Тайната за дълголетието все още не е разкрита напълно, но има различни общовалидни правила как да удължим живота си. Всички столетници обаче имат нещо общо: не са пълни и имат свой ефективен начин за сваляне на стреса.

На Запад и в САЩ вълшебната дума е аnti-aging. Тя означава да се запази здравето, което е пряко свързано със забавянето на процесите на стареенето. Според американски учени, човек може спокойно да доживее до 120 години, че и повече, ако започне отрано да прилага предпазни мерки срещу стареенето.

Днес повишаването на средната възраст е белег за висок стандарт на живот. На Запад са много популярни книгите на проф. Маркус Метка, президент на Австрийското дружество по менопауза и андропауза и автор на книги по антиейджинг. В книгата си „Сготви така, че да се подмладиш” той определя пет стълба за щастливото здравословно стареене – храненето, достатъчното движение, душевността, околната среда и влиянието на хормоните.

Хранене. „Защо ридаеш, че си болен. Ти сам знаеш, колкото здрав или болен си! ”, е казал още навремето Хипократ. Според проучвания, стареенето е генетично заложено само до 30 %. Повечето гени за здравословно стареене се наследяват по майчина, а не по бащина линия.

70 % се дължат на грешно хранене, като поемане на „лоши” въглехидрати (бяла захар) и „лоши” мазнини (трансмазнини). Те водят до сърдечно-съдови заболявания, рак, Алцхаймер. Приемайте захари от растенията, те действат антиоксидантно и противовъзпалително.

Движение. Спортът по естествен начин изпълва с енергия ораганизма. Фитнес упражненията задвижват производството на близки до хормоните вещества като ендорфини, които свалят стреса. Само след 20 минути редовно, средно натоварващо движение хормоните в кръвта се повишават двойно и тялото се подмладява.

Но не трябва да се прекалява. При екстремно физическо натоварване в тялото се отделя по-голямо количество от отравящите свободни радикали. Разходките, ходенето пеша по един час дневно и лекото бягане са идеалната форма за тези, които дълго не са се занимавали със спорт.




Душевност. Без душевно равновесие е невъзможен пълноценен живот. То може да се постигне по различни начини - любов, религия или медитация. Достигналите вътрешен баланс чувстват сигурна опора в живота.

Ако са запазили желанието за живот, ако гледат на проблемите като на шансове за усъвършенстване, това е най-безболезненият начин за преодоляване на стреса. Факт е, че хората с богата душевност изглеждат по-млади, по-енергични и непринудени, защото водят хармоничен живот.

Околна среда. Тя също оказва влияние за по-бързото ни остаряване. Ако живеем в голям град, трудно е да избегнем шума, праха и стреса. Но можем частично да компенсиране вредното им въздействие с достатъчно сън, отказване от никотина и излизане на свеж въздух сред зелени площи. Такива има във всеки град. Отглеждайте цветя навсякъде, където можете – на двора, на балкона, на вилата и в стаите.

Хормони. Тяхното добро функциониране гарантира младост и вдъхновение, а това стимулира здравето и забавя процеса на стареене. Всяка мастна клетка в повече оказва негативно влияние върху работата на хормоните. Съдържащият се в мастните клетки ензим ароматаза служи за преработка на мъжкия хормон тестостерон в женския естроген. Затова при натрупване на мастни клетки се увеличава естрогенът.

При жените излишъкът от естроген може да доведе до рак, а при мъжете той довежда до изнежване и женски форми. Здравословната храна влияе позитивно върху нивото на хормоните, благодарение на което се запазва младежкото излъчване дори и на старини.

Главният хормон против стареенето е соматотропинът, който се секретира в първите дълбоки фази на съня. Не случайно се говори и за т. нар. сън на красотата. Но трябва да внимаваме с късното хранене, защото то пречи на този възстановителен сън.






“Кралицата” Хелън Мирън би Джей Ло по красиво тяло

Британската актриса Хелън Мирън, която взе “Оскар” за ролята на кралица Елизабет Втора във филма “Кралицата”, на 67 години продължава да се състезава с младите дами в класации за най-добре поддържано тяло. Миналата година тя зае първото място, като издуха едва на почетното пето сексапилната Дженифър Лопес.

Скромната и стилна дама, внучка на руски аристократ и с рождено име Елена Миронова твърди, че на тази възраст поддържа форма с пътечка за бягане вкъщи, продължителни разходки с кучето си и малък трик.

Достатъчно е по-често да стягате корема, и това ще ви помогне не само да изглеждате, но и да се чувствате по-добре, смята носителката на “Оскар” за филма “Кралицата”. В списъка си от тайни за вечна младост тя поставя вътрешната хармония, 8-часовия сън, пълноценното хранене без преяждане и фитнес, но само ако той доставя удоволствие.


Публикувано във в. "Преса", 24 юни 2012 г.


вторник, 26 юни 2012 г.

Чаят и кафето хидратират




В жегите помагат плодови и зеленчукови салати и фрешове

Боряна АНТИМОВА

Докато повечето проучвания обявяват напитките, съдържащи кофеин, за обезводняващи, най-нови изследвания показват точно обратното. Чаят и кафето, наред с плодовете и зеленчуците под формата на фрешове, са много по-ефикасни за възстановяване на водния баланс в тялото ни.


Ако изядете няколко стръка маруля например, ще влеете около една чаша от живителната течност в тялото си, защото 97 на сто от този зеленчук е вода. Това показват изследвания на австралийски учени.


С настъпването на летните жеги отново сме изправени пред проблема, как да се предпазим от критично обезводняване. Стига вече с тези осем чаши вода дневно, някои други съставки хидратират много по-добре от водата, твърдят специалистите. Преди 30 години никой не се е разхождал навсякъде с бутилка вода в ръка, а сега всеки носи пластмасовите шишета едва ли не като моден аксесоар, казват медиците.

Според тях, големите количества вода не ни помагат да отслабнем. Хидратацията на тялото е жизненоважен процес, но пиенето на осем чаши вода на ден е пресилено. По-добре яжте храни, богати на водни запаси като краставици, домати, диня и боровинки.

Около 65% от нас е вода и ако по някаква причина това количество рязко намалее, се нарушават всички процеси в организма: от химичните реакции в клетките до сривове в работата на сърдечно-съдовата система и даже мозъка. Без храна човек може да преживее повече от месец, но без вода – в най-добрия случай няколко дни.

Има обаче състояния, при които злото вече се е случило и трябва да се вземат мерки. Когато организмът е сериозно обезводнен, два са основните начина това да се поправи: с приемане на течности през устата и ако те не се усвояват добре - с вкарване на солев разтвор през абокат. Така се процедира, когато става дума за общо обезводняване на организма, което, за щастие, се случва много рядко.

Колко вода да пием? На ден възрастен човек трябва да приема не повече от 35 мл вода за всеки  килограм тегло. Но това съвсем не значи, че стокилограмов човек трябва да пие 3,5 л. Първо, вредно е за сърцето и бъбреците. Второ, 3,5 л е цялото количество, което трябва да поеме човек, в това число и водата, постъпваща с твърдата храна (а такава съдържат дори и сухите продукти) – 1 л, и водата, която се синтезира в организма – 0,3 л.

Тоест, дори ако тежите 100 кг, ви е достатъчно 2,2 л вода на ден, а при по-ниско тегло - не повече от 1,5 л. В жегите най-добре е поне половината от това количество да бъде поемано под формата на чай.





Обезводняване на кожата

Тя става суха, опъната, раздразнителна, появяват се бръчици и там, където преди не сме забелязали. И колкото и да се наливаме с вода, това сякаш не й влияе. Не е възможно така просто да се овлажни най-горният слой на епидермиса. Но колкото и да се поливаме с вода и да се пръскаме с пулверизатор, това няма да помогне. За тази цел са създадени разнообразни козметични средства.

Но не всяко от тях е подходящо за всеки тип кожа. Сухата кожа не е заболяване, а симптом. Същият, както, да речем, болките в корема. Така че не може просто да се намажем с някакъв овлажняващ крем и да очакваме бързи резултати. За да се избере подходящата козметика, трябва да се знаят причините, поради които изсъхва кожата ни, и по-точно – роговият й слой.

Кожата се обезводнява при кожни болести, заболявания на вътрешните органи (инфекциозни, хормонални, проблеми с храносмилането и пикочополовата система и т.н.), неблагоприятни външни въздействия (ултравиолетово излъчване, студ, вятър, прах, сух въздух, химични вещества), неправилно хранене.









Качествената козметика:



- забавя изпаряването на влагата от горните слоеве на кожата, като създава „парников ефект” – създава полупроницаем филм (вместо недостатъчната кожна мазнина), който задържа водата. Съставки: минерално масло, вазелин, течен парафин, церезин; ланолин; животинска мазнина – гъша, свинска, от кит; растителни масла, восъци и т.н.

Плюсове: бързо се премахват симптомите за сухота; намаляват се раздразнението и сърбежите; защитава се кожата от агресивните въздействия (например, миещите средства). Минуси: забавя възстановяването на собствената липидна бариера, има краткотраен ефект - престанем ли да използваме такъв крем, усещането за сухота се връща.

- овлажнява външните слоеве на кожата на принципа на „овлажняващия компрес”: големите молекули-полимери прилепват към повърхността на кожата и всмукват влага от въздуха. Съставки: глицерин; сорбитол; етилен-пропилен-гликол; полизахариди (хиалуронова киселина, хитозан, мукополизахариди, хондроитинсулфат); белтъчни молекули (колаген, еластин) и др.

Плюсове: при висока влажност на въздуха има и добър лифтинг ефект. Минуси: ако въздухът е сух, „овлажняващият компрес” започва да изсушава кожата.
В един овлажяващ крем може да има от всички тези компоненти, затова трябва да четем внимателно етикетите.

Публикувано във в. "Преса", 17 юни 2012 г.

неделя, 24 юни 2012 г.

България в сърцето: Ани в огледалния свят



Боряна АНТИМОВА


“Каква жена!” – с тези думи – на френски и на български – днес мъжете продължават да се обръщат след Ани. На 56 години българката с корен от град Бяла, Русенско и актуален адрес Париж продължава да вижда възхищение и в мъжките, и в женските очи.

“Защо там да е огледален свят?”, пита ме Ани Миланова. Защото ние, българките, откакто се помним, все се оглеждаме в тия пусти французойки, все се сравняваме с тях – дали сме толкова тънки или толкова елегантни. А тя, пухкавата рубенсова Ани се движи с такава царственост по улиците, че събира очите на парижани. “И не само на парижани”, смее се дамата. А после уточнява, че всъщност София е нейният огледален свят.

“Когато съм в България, се взирам непрекъснато в очите на другите, искам да разбера какво мислят за мен. Не мога да си позволя да изляза дори до хлебарницата по домашни одежди. А в Париж и по пижама да се измъкна - не бих се притеснявала”, смее се Ани.





Трябва ли една дама да отиде чак в Париж, за да свери часовника си и с този на чужденците да разбере, колко струва всъщност? “Ммм… май да, замисля се българката, - през друга призма те наблюдават. Да, струва си да се огледаш в очите на чужденците, но… за да видиш себе си”, обяснява развълнувано тя.

“За жалост, в България с подобно поведение и стил на обличане ми се струва, че ще бъда линчувана и ще ми се лепне етикет, който не понасям. А в Париж съм освободена, без да ми се налага да се съобразявам постоянно с това, че съм вече една жена на 56”, казва Ани. И се смее, че в София я приемат за модерно облечена парижанка, а всъщност повечето от ефектните си тоалети купува от тук.

“Моят стайлинг, както напоследък е модерно да се казва, е доста по-различен от този на французойките. Те са далеч по-семпли. Много дами се обличат завидно добре. Харесвам стила им, но ми се струва, че класически костюми няма да ми отиват. Имам ги, но си стоят закачени в гардероба. Стилът ми е а ла Ани”, смее се дамата. Но признава, че обличането не й е любимото занимание напоследък.

“Между другото, в този тоалет миналата година бях на концерта на CINDERELLA”



Отделя много време на внучката Рая, която е била първокласничка и само от година е в Париж. Учат и пишат заедно, води я на училище, заедно пътуват до България. Модерната баба с радост показва на видео как взема интервю “наужким” от момиченцето, а то се превъплъщава ту в ролята на принцеса, ту на холивудска звезда.

Париж е сбъднатата мечта на малката Ани. “Мой роднина емигрира в далечната 1966-а, бях 10-годишна тогава и май единствената, която му пишеше писма. По онова време на тези хора се гледаше с лошо око, наричаха ги „родоизменници“. Всяко писмо се четеше и не всички пристигаха… Знаеш какви години бяха” въздиша Ани.

“Първата картичка с изглед от Париж все още си я пазя ревниво. Това беше най-хубавото нещо, което съм получавала някога... Тя ухаеше!”

И така, години наред, Ани вдишва аромата на Париж през картичката, до 1990-а, когато вече всички могат да пътуват в чужбина. Тогава дамата получава покана от своя чичо. “Понеже беше доста млад, му виках бате Мирьо - Правдомир Папасчиков, от Бяла, Русенско”, смее се дамата.

“За вълнението си преди заминаването ми за пръв път на Запад няма да разказвам… То беше цял роман, невероятна емоция. Тръгнахме с влак през бивша Югославия, после през Италия. Във Венеция имахме три часа престой, но беше достатъчно, за да видя, че има и друг свят, различен от нашия”, още се вълнува Ани.

Тя заминава със съпруга си Варадин, с който и до ден днешен са заедно в Париж – вече 35 години. Първо отиват за два месеца на гости, да се огледат и преценят, дали ще се “прихванат” там.







Ани е завършила  рехабилитация, но не е работила по професията си, тъй като е гледала двете си дъщери Аделина и Силвия, родени през 1977-ма и 1979-а. Мъжът й е работил в “Товарни таксита”. “Дали в Париж съм започнала да живея, както ми харесва? Аз винаги съм живяла добре!

Имаше известни препятствия, които се преодоляват във времето. Когато се върнахме след двумесечния престой, решихме, че е добре да заминем вече с децата, но не беше лесно - къде да живеем? Квартирите в Париж са били винаги голям проблем. После намиране на училище за децата, езикът, който никой от нас не знаеше… И работа, с която да се храним…

И тук е мястото да кажа, че много от тогавашните стари емигранти, както ги наричахме, ни помагаха за всичко! Не е вярно, че не те подкрепят! Лош човек ли си в България, навсякъде си оставаш такъв и не чакай някой да ти помогне”, обяснява разпалено Ани.

“Париж, колкото и красив град да е, не е много гостоприемен... Но се чувствам прекрасно тук, малката ми дъщеря - семейна и с дъщеричка, е при нас със семейството си. Тя работи, зетят е при съпруга ми, а внучката Рая оставят на мен”, обяснява младата баба. Другата дъщеря е в София, внукът й – 14-годишният Кристиан - е там.

Как се запазва един брак след 35 години, 20 от които - в Париж? “Имам най-прекрасния човек до себе си! Такова съкровище не може никъде да се срещне! Та кой би ме търпял толкова години?… Защо казвам “търпял” ли? Защото аз, жената, майката и бабата, все още съм върла рокаджийка, и няма сила, която да ме спре да ходя на рок концерти!

Скоро пак бях на Мetallica, сега в София ще ходим с другата ми дъщеря и внука на Guns N'Roses... А той, Варадин, миличкият, работи като пчеличка и никога не ми е забранил нищо в този живот, има ми доверие за всичко”, вълнува се Ани.


Баба Ани с внуците Рая (на 7 г.) и Кристиан (на 14 г.) 


Как зарежда “батериите” на душата си? Как съумява да запази душевно равновесие напук на годините, които трупат неумолимо следи по тялото и душата й? “Семейството, приятелите, с които се срещаме всекидневно в Париж - повечето българи, работата, децата…

“Зареждам батерии” и като ходя на концерти в България. Там не пропускам и театър”, разказва Ани. “И нещо много важно – обичам се! Правя всичко, за да изглеждам добре, обичам една жена да има излъчване”, казва дамата.


Кое е предизвикало културен шок у нея в Париж? “Шокират ме всеки път – в хубавия смисъл - виещите се опашки пред техните концертни зали. А също и фактът, че французинът чете навсякъде и най-вече в градския транспорт. Това не го срещам у нас, колкото и да се носят легенди, че българите сме високообразовани”, казва Ани.

“Двадесет години е трудно да се разкажат в едно интервю”, спира изведнъж уморено дамата и обяснява, че днес съпругът й има строителна фирма, а тя се занимава с административните неща - скучна и еднообразна работа.

“Затова пък съм си вкъщи и мога във всеки момент да тръгна накъдето си поискам, в това число и към България”, обяснява Ани Миланова причината, поради която не страда от носталгия по родината. После ме поздравява с класическо парче: “Нали не мислиш, че дивата рокаджийка слуша само рок?”



Ето, така се ходи на концерт на GUN'S... Нямаше как да не добавя тази снимка, защото в нея е цялата Ани




Публикувано във в. "Преса", 24 юни 2012 г.


сряда, 20 юни 2012 г.

Камен Влахов: Все още се гледам спокойно в огледалото





Боряна АНТИМОВА

Камен Влахов е роден на 11 април 1956 г. в Кубрат. Магистър по право в СУ "Св. Климент Охридски". Преди промените се занимава с външна търговия, 2 години е единственият безпартиен съветник на Пенчо Кубадински. Един от първите членове на КТ "Подкрепа", където е шеф на правната дирекция и председател на централната ревизионна комисия. Заедно с Иван Куртев и Иван Пушкаров възстановява БСДП и създава СДС "Лозенец" през 1990 г. Бил е съветник на синдикалния шеф Константин Тренчев и на бившия столичен кмет Александър Янчулев. Основател и първи зам.-председател на Българската евродесница. Депутат в 39-ото НС от листата на НДСВ. Съосновател е на регистрираната преди дни фондация “Вси български светии”.


-Господин Влахов, у нас “фондация” стана мръсна дума. С какво “Вси български светии” ще е по-различна от другите?
-У нас думата стана символ на нечистоплътност след аферата „Сапио”. Навсякъде по света фондациите се използват и за пране на пари, но повечето работят за постигане на идеалните си цели. Все пак, дейността на нашата е обвързана с религията. Бихме искали да окажем помощ и съдействие на Българската православна църква. Стига, разбира се, и тя да е отворена за това.

-А тя отворена ли е? Получихте ли благословията на патриарх Максим?
- Смятам, да. Имаме угорка с отец Ангел, протосингел на Софийска епархия и предстоятел на църквата Света София, дейността на фондацията да бъде под егидата на храма. Сега, след освещаването, предстои да уведомим Негово светейшество и да помолим официално с писмо за аудиенция и за благословията му. И мисля, че ще я получим, тъй като сме направили неофициални предварителни сондажи.

-Какви ще са приоритетите ви?
-Катехизация на религиозно непросветените българи. Тоест, да обясним на християните защо са християни, и да ги запознаем с моралните им задължения. Ще подпомагаме духовно и финансово хосписи, домове за сираци и стари хора. Основно ще осигуряваме подкрепа за икономическата и социална дейност на храмове, манастири и православни християнски общности на българи в чужбина. Ще работим и за по-добро реинтегриране на хората, лишени от свобода. И нещо особено важно – за диалог и толерантност между религиозните общности.

-Малко се знае за патроните ви – всите български светии.
-Защото Светата църква не е свързана с региони, държави или отделни общества. Тя е съборна, в нея няма разлики между етноси, цвят на кожата, език и пол. Но местните светии, като част от един народ, отправят по-горещи и пламенни молитви към Отеца за добруването на сънародниците си. Затова и при всяка света литургия се призовава тяхното застъпничество, като се започне от Св. Патриарх Евтимий и се стигне до Св. Йоан Рилски и Св. Климент Охридски.

-Как да влязат повече деца в храмовете?
-Разработваме проект за изучаване на религия в училищата, който ще предложим на образователното министерство за широко обществено обсъждане. Тук не става дума за спора религия или вероучение. Вярата не се учи, тя се формира от най-ранна възраст и най-вече в семейна среда. Училището може да помогне тя да се осмисли. А също и да изгради най-общи познания за другите изповедания и децата да видят до каква степен те са сходни.

Както е казал Махатма Ганди, Бог няма религия. Той е един. Ние само го наричаме с различни имена, обръщаме се към Него по различен начин и на различни езици. Ако децата разберат това, ще има повече религиозна толерантност и уважение към другомислещите. Стига вече с религиозно противопоставяне. Нека не забравяме, че най страшните престъпления са извършвани в името на вярата.

-Малко или много са ни храмовете? Кое ще е приоритет за вас – изграждането на нови или реставрацията на старите?
-Има нужда от още храмове, особено в регионите с преобладаващо мюсюлманско население. Не за да противопоставяме  вярващите, а да имат християните свой храм, в който да поддържат искрата на вярата. За съжаление кризата в църквата ни се отразява и тук.

Липсата на свещеници прави трудно осъществими такива проекти, но може да се построят поне параклиси, които да бъдат обслужвани от съответните енорийски свещеници поне веднъж седмично. Особено активни ще сме в реставрацията на съществуващите храмове. Много от тях се нуждаят от ремонт и възстановяване, а средства липсват. Например стенописите на “Св.Александър Невски” са в плачевно състояние.


"Приятелството ни с Вежди остана непокътнато във времето, независимо кой от двамата какви постове е заемал. Постовете са нещо временно, а приятелството - вечно"



-Някои заможни българи даряват средства за храмове с надеждата, че така ще изпросят от Бог индулгенция за греховете си.
-Напразно. В православието опрощение на греховете се получава само след пост, изповед и приемане на Свето причастие. Сам Христос казва едната ръка да не знае какво прави другата. Независимо от подбудите обаче, всяко дарение за подпомагане на духовните средища на вярата е добре дошло.


-Не е ли парадоксално, че православието, поне според нас, е по-хуманно от католицизма, а техните свещеници са в много по-близки отношения с паството си от нашите?
-Всяко изповедание е хуманно по същността си. Затова не може да твърдим, че православието е по-хуманно от католицизма. В някои аспекти православната църква е по-либерална, за разлика от католическата. Например по въпроса за безбрачието на свещениците. Католическата църква държи твърдо на целибата, тоест на безбрачието на техните свещеници, докато в православието е обратното.

Същото е и с т.нар. анати - задължителните годишни вноски, които отиват при папата. Тук такова нещо няма. Само православната църква проявява висше снизхождение към вярващите на Възкресение, като на възкресната литургия поканва всички да се включат в радостта от чудото и да приемат Свето причастие без пост и изповед. Нещо немислимо за католическата църква.

От другата страна пък стои институтът на индулгенциите. На всяко свое обръщение урби ет орби папата дава индулгенция на всички, които присъстват, независимо дали на площада или чрез медиите. Съществена разлика има и в организацията на двете най-големи християнски църкви.

Католическата е строго йерархична и единонална - папата е глава на всички католици. Докато праваславните църкви са поместни и автокефални. Тук самостоятелноста е голяма.  Вселенският патриарх е символ - пръв между равни, но  на прастика е глава на гръцката православна църква.





С водосвет, извършен от протосингела на Софийската епархия Ангел Ангелов навръх празника Вси български светии - 17 юни, фондацията със същото име даде старт на дейността си. Сред учредителите й е бившият депутат Камен Влахов (в черно). В храма "Света София" дойде и асоциираният член на фондацията ген.-лейт. Христо Бояджиев (в бяла униформа), който е шеф на алианс "Командоси". Сн. Георги Димитров, в. "ПРЕСА"

-Трябва ли двете църкви да вървят в посока сближаване?
-Разликите между тях са основно догматични по определени въпроси, но като цяло те са братски християнски общества с еднакви цели. Затова е по-добре да се съсредоточим върху общото, а не върху това, което ни разделя и ни е разделяло по време на великата схизма от 1054 до 1967 г. Защото за 913 години разделение християнството е понесло неизброими щети, отразили се по пагубен начин както на вярата, така и на цели народи и държави.

Що се отнася до връзките на свещениците с паството, тук нашата църква определено е в дълг. Но и това си има своето историческо обяснение. Проблемът е, че православната църква не е минала през реформация, която да доведе до катарзис и ново осмисляне на задълженията й, и укрепване на връзката между клира и вярващите.

Това дава основната сила на църквата. Католиците са го преживели, осмислили и разбрали. Затова влиянието и е толкова голямо. Друг е въпросът, че не са преживели периоди на гонения, както православната църква през периода на османското владичество и комунистическия режим.

-Как може да се променят нещата?
-Клирът трябва да се отвори към миряните, защото те са църквата. Нужно е обаче осмисляне и преодоляване на рутината, която за съжаление е обзела нашата църква. И нови млади, образовани и желаещи това свещеници.

-Защо сред духовенството са единици хора като отец Иван от Нови хан, създал приют за бездомници? Защо нашите църковни настоятелства не организират достатъчно кухни с топла храна за бездомници например?
-И за това се изисква дух, размах, себеотрицание и най-вече истинска вяра. Да си осъзнал призванието на свещеника и да следваш пътя на това призвание. Много е трудно в нашите условия, като имаме предвид как преживяват огромната част от миряните, а и самите свещеници. Но не е само отец Иван, има и други, макар не толкова известни. Въпросът е не отделен свещеник, а църквата, като институция да се заеме с тази дейност. Но и тук опираме до промяна в мисленето на висшия клир.

-След толкова години в синдикатите и политиката, как да разбираме това ваше потапяне в религията?
-Тя винаги ме е интересувала, но само и единствено в академичен план. Истината е във вярата. А обяснението е в сърцето на вярващия. Иначе книжници и фарисеи, колкото искате. В този смисъл съм абсолютно нерелигиозен човек и едновременно с това съм дълбоко вярващ. Вярата винаги е съществувала и ме е крепяла. Просто с течение на времето човек я осмисля и вижда себе си от различни ъгли именно чрез нея. Така ставаме ако не по-мъдри, то поне по-добри.

-Бяхте сред енигматичните депутати с пълен мандат в 39-ото народно събрание. Как ви изглежда отстрани сегашният състав?
-Такъв, какъвто сме го избрали всички. Съставът на парламента за съжаление се определя от негласуващите, които са по-голямата част от избирателите. Така че нека си направим труда да гласуваме. Сега виждаме какво е - една парламентарна група, която мисли с една глава. И тази глава не е в парламента. По конституция е подчинена на парламента, но де факто го управлява само доколкото ГЕРБ има най-голямо присъствие там. И принципът е проба - грешка и отново същото.

-Адекватна ли е опозицията в тази ситуация на “човека-партия”?
-Тя имитира дейност, тъй като няма сили и възможност, и организация. Просто всички опозиционни сили се занимават с вътрешните си проблеми.  Да сте видели една запомняща се фигура от управляващите? Колко имена ще назовете? Безличие, сивота и страх - от вожда. Водещите опозиционни лица също градят повече собствен имидж на непримирими бойци за правда, което ще им донесе дивиденти за следващите избори.

-Като ревностен защитник на парламентаризма, не отчитате ли с тъга, че с всеки следващ състав нивото пада?
-Парламентаризъм и състав на парламента са различни неща. Народното събрание е вечно, членовете му - временни. Нали не мислите, че в България няма 240 свестни хора? Но докато съществува сегашният порочен партизански стил на избори, няма как да ги изберем. Свестните са отвратени. Значи трябва да принудим партиите да променят стила си. Нали в тях членуват хора като нас, не само управляваща върхушка.



-Съдбата ви като политик е симптоматична. Бяхте сред най-интересните събеседници в 39-ия парламент, имахте смели идеи за нови политически формации, а после не участвахте в следващата изборна листа.

-Интересен събеседник? Надявам се да съм бил. Някои от идеите ми се осъществиха. Но в рамките на 39-я парламент никога не съм замислял нова формация. Лоялността за мен е форма на чест. Лоялността към политическата сила, към която принадлежа и с която съм влязъл в парламента, както и към избирателите ми не ми позволяват такива действия.

По-скоро се изправих срещу определени лица от парламентарната група, на които бе даден голям кредит на доверие, а те го използваха за всичко друго, но не и за консолидиране на НДСВ, на парламентарната група. Вие видяхте какво се получи и къде отидоха тези хора – в „НИЕ”, „НОВОТО ВРЕМЕ”. Унищожиха каквото можаха и лишиха движението от втори мандат. И къде са сега? А може би действаха по поръчка? Това аз наричам липса на чест.

-Кои са тези хора? Бъдете по-конкретни, моля.
-Пламен Панайотов, Владимир Дончев, Величко Клингов, Емил Кошлуков. Всъщност забравил съм ги повечето. А вие спомняте ли си тези лица? Какво остана след тях, освен разруха в НДСВ, движението, което ги създаде? То тях, а не те него.

-На 22 юни се навършват 10 години от инцидента, който, според някои, разби кариерата ви – скандалът с “Паркинги и гаражи”.
-Държа да подчертая, не този случай беше причина да не участвувам отново в изборите. Там бях прав, макар че подходих по-емоционално, отколкото ми беше позволено като депутат. Тук ще отворя скоба: какво се случи с двамата директори на “Паркинги и гаражи”? Случайно ли загинаха? Дали всичко е чисто там? Не вярвам. На когото съм сметнал за нужно, съм се извинил още тогава публично.

А не ви ли хрумва, че неучастието ми в следващите избори може да се дължи на отвращение от лицемерието на някои хора, с които съм смятал, че съм в приятелски отношения и съм мислил, че може заедно да променим нещата, както вярвахме през 2001-ва? Или си мислите, че искам да съм в парламента на всяка цена? Все още се гледам спокойно в огледалото.

-Да, но едно предаване месеци наред ви иронизираше, набедиха ви за алкохолик, а вие просто махнахте с ръка, дори не направихте опит да се защитите…
-Всеки може да набеди другиго за всичко. Зловоние се пръска лесно. По-трудно е да направиш добро. Не смятам, че трябва да се оправдавам, така ще излезе, че може би има нещо вярно в твърденията им. Убий неравностойния на теб с мълчание. От какво да се защитавам? Който ме познава, знае за какво иде реч. Който не,  би могъл да се заинтересува. Ако не, то тогава има ли значение дали ще се защитавам, или ще мълча. Така се чувствам по-хигиенично.

-Как си обяснявате друг парадокс – че НДСВ, при управлението на което имахме най-висок ръст на БВП – 6%, сега не е парламентарно представено?
-Безспорно успешното ни управление се дължеше на премиера и икономическия екип на НДСВ. Ако си спомняте, прекратихме партийните боричкания, ликвидирахме двуполюсния модел, битуващ от 1990 г., създадохме условия за бизнеса, особено за малкия и среден такъв. И всичко това бе унищожено от личните амбиции на няколко лица, за които споменах преди.

Грешката на премиера бе, че им се предовери, даде им изключително широки правомощия, а те ги използваха, за да обслужат личното си тщеславие и амбиция. Така предадоха и него, и идеите, с които НДСВ спечели избирателите. А те не прощават. И винаги имат право.

-Смятате ли, че НДСВ би имало друга съдба, ако още през 2001 г. се бяхте разбрали с Иван Костов за дясноцентристка коалиция? Той ли е основният виновник за големия компромис на НДСВ – безпринципен съюз с левите?
-Определено НДСВ би се развило по по-различен начин, но такава коалиция беше невъзможна. Претенциите на сините бяха прекомерни, те искаха центриското ни либерално движение да промени идейната си база и да отиде твърде вдясно. Колкото до съюза с левите, такъв в 39-я парламент нямаше.

Той дойде по-късно с мисъл за националноотговорно правителство на широка основа. Но тя се оказа не толкова широка и може би това беше грешката на НДСВ, която още се плаща. Не винаги добрите намерения водят до добри резултати. Пътят към ада е постлан именно с такива намерения.



-Морално ли беше Меглена Кунева да се отделя от партията, която я издигна?
-Тя е прекрасен човек и колега. Винаги е имала собствено мнение и в рамките на НДСВ, и като министър, и по-късно, като еврокомисар. Като лоялен човек тя първо дискутира проекта си в рамките на партията.

Не ми е известно някой да е бил против, освен няколко хардлайнери, но те не са определящи. Меглена издига проекта НДСВ на ново ниво, съобразено с настоящата ситуация. Според мен сдружението й “България на гражданите” е продължение на проекта НДСВ под нова форма, детето, което се отделя от родителя си и тръгва по свой път.

-На 6-я конгрес на НДСВ на 17 юни за лидер беше преизбрана Христина Христова. Вярвате ли, че партията ще може да се вдигне, след като патронът й Симеон Сакскобургготски се оттегли от политиката?
-Познавам добре Христина Христова и въпреки критиките на Владо Каролев, тя е най-добрият избор. Досега тя беше в отбрана и успя да опази НДСВ в най-тежките моменти. Сега се надявам да тръгне в атака. Партията е жива и даже в Европарламента се чува думата и. А уравновесеността и спокойствието на Христина ще отекнат по-гръмко от някои крясъци.

Тъй че слуховете за смъртта на НДСВ са силно преувеличени. А колкото до царя, вие смятате ли, че един цар може да е вън от политиката? Той се ражда с нея, в нея, а понякога и поради нея. Това, че не участвува активно в живота на НДСВ, не означава, че е встрани. Във всеки момент би могъл да бъде потърсен за мнение и съвет. И това ще е толкова ценно, колкото и ако беше лидер на движението.

"Години наред ме гледаха в ръцете - дали държа чаша с алкохол, сякаш това беше най-важното, а не ме чуваха какво говоря по важни обществено-политически теми... О, суета на суетите, кой въведе това жълто недораумение, тази анти-журналистика - да се пише само за скандалите?!"

-Не ви ли се струва, че въпреки непрекъснатото роене на нови формации, в политическия ни живот има остър дефицит на идеи и стойностни платформи, за които хората да отидат по-масово да гласуват?
-Да, основният проблем е дефицит на идейни платформи с визия за общественото развитие от краткосрочен до 10-20-годишен план. Изглежда старите формации са изчерпани. Затова и движението на Меглена Кунева печели привърженици. Там има нови моменти, акцентиращи не само върху обществото, но и върху отделния човек. Но не забравяйте, че и ГОРД има идеи, а и Слави Бинев е мислещ човек.

-Какво мислите за протестите на еколозите  и подкрепяте ли ветото на президента върху Закона за горите?
-Това движение е вид екологичен тероризъм. Ако слушаме тези хора, ще трябва да живеем на пещерно ниво и да се храним с треви. Според тях май е по-добре хората да ги няма, за да не нарушават равновесието на планетата. Да не говорим за другите важни аспекти – за икономиката, за спортуването, свързано със здравето на хората. Така че съжалявам, че президентът се огъна. Не, не подкрепям ветото. Управляващите отново са неуправляеми. Те май сами не разбраха какво се случва. Но идват избори и те действат по схемата “пробваме температурата и после бягаме, за да не се опарим”. Смешно и жалко.

-Като трайно изкушен от парламентаризма, бихте ли се върнали в политиката и на каква цена?
-Да, но не на всяка цена. Зависи от кого идва предложението и какви са идеите.

-Ако синовете ви Сибин и Владислав пожелаят да се включат в политиката, какво бихте ги посъветвали?
-Те са големи хора и могат да вземат обмислени решения. Ако се изкушат от политиката и поискат съветите ми, ще ги подкрепя. Те са мои синове и са част от мен. Каквото и да решат, ще съм до тях.