неделя, 25 ноември 2012 г.

Дина Шнайдерман: Купих си цигулката със заем от Вълко Червенков

Сн. в. "Преса"

Интервю на Боряна АНТИМОВА за любовта, пиетета към музиката, таланта и завистта
Проф. Дина Шнайдерман е родена в Одеса. Съпруга е на един от най-знаменитите ни цигулари, Емил Камиларов (1928 – 2007), наречен “българския Паганини”. Ученичка е на легендарния цигулар на ХХ век проф. Давид Ойстрах. Печели първа награда на конкурси в Берлин и Женева. Учи дирижиране при проф. Владимир Симеонов в София и завършва при проф. Цеки и проф. Феррара в Италия. След като се омъжва за Емил Камиларов, идва в България. Днес e сред най-ценените професори в цял свят. През 2003 г. е обявена за жена на годината в Оксфорд, а през 2006 г. – за Genius Laureate от Американския биографичен институт.

У нея няма и следа от превзетостта на примадона на класическата музика. Любезна и сияеща от добронамереност, тя разбива втори мит – че е с тежък характер. Над 30 години живее в чужбина, но все още се чувства българка – казва “нашите цигулари”, “нашата цигулкова школа”. Категорично обаче не желае да спомене рождената си дата. “О, да не сте се заели да ми търсите мъж? - смее се тя. – Не, нямам никакво намерение, оставам с моя Камиларов”, казва просто тя. Така го нарича – по фамилия, а не по малко име. След толкова години живот с него (и вече почти 7 без него) тя е изпълнена с пиетет към големия музикант. “Мой дълг е името му да се помни”, казва тя по повод фестивала и конкурса за млади цигулари “Емил Камиларов”, който организира за втори път в края на октомври в София…

-Професор Шнайдерман, много ви отиваше да сте учителка на малките цигуларчета на конкурса. Бяхте много сърдечна с тях, учехте ги как да се държат на сцената...
-Да, така е, целият фестивал и конкурс бяха вълнуващи за мен, макар организацията им да ми костваше много нерви. В сравнение с миналата година разликата е голяма и в количествено, и в качествено отношение. Но децата бяха прелестни, особено двете момиченца от Южна Корея. Малката, 8-годишната Ю Джин, беше пътувала 22 часа в самолет за конкурса, посрещнах ги в 11.30 на летището, а сутринта в хотела в 9 часа единственият участник, който вече свиреше, беше тя.

Между другото, при нея има българска следа. Майка й е цигуларка, завършила в Есен при проф. Веселин Парашкевов, който беше наш ученик – на Камиларов и мой. За съжаление, минаха толкова години, откакто съпругът ми спечели конкурса “Паганини”, но никой наш цигулар не можа да го спечели отново. Би трябвало някой да се замисли, какво става. Къде отиде нашата школа, “българската цигулкова кръв”, както я наричам. Какво се промени – преподаването или нещо друго, та вече не печелим награди.

Емил Камиларов и Дина Шнайдерман през 70-те г.

-Но затова пък невръстните цигуларчета на конкурса, където и да отидат по света, ще кажат с гордост, че имат наградата “Емил Камиларов”…
-Това завинаги се вписва в творческите им биографии. Освен това, програмата никак не беше лека. Малката Ю Джин например на 8 годинки свири “Каприз” от Паганини… Заради 7-годишната българка Амелия пък промених регламента на конкурса и включих и нулева група за малки участници.

-Знаете ли, преди известно време интервюирах цигуларката и концертмайстор на Бароковия оркестър на ЕС Зефира Вълова, която създаде фестивала “Изкуството на барока”. Събрала музиканти, поръчали специални инструменти с антично звучене при лютиер и вече шеста година организира този фестивал.
-Прекрасно. Бароковото изкуство и за мен е интересно, познавателно, да знаеш какво са слушали тогава. Зефира Вълова тук ли живее?

-Не, в Париж, с любимия си, също музикант. Между другото, това интервю събра в Информационна агенция “Кросс” 14 хиляди посещения! Това предизвика лек шок у мен, в хубавия смисъл, казах си, добре де, нали уж малко хора слушат и четат за класически музиканти… Оказа се, че не е така, че си има публика за всичко.
-Похвално е, че една толкова млада жена се е наела да организира всичко това – изработката на старинни инструменти, събирането на музиканти, че и цял фестивал с толкова много концерти със старинна музика… Като организатор на фестивал, си представям колко трудно й е било на Зефира и искрено й се възхищавам за хъса и усилията. Най-ценното е, че така тя образова и облагородява хората.

-А не би ли могло догодина да се протегне мост между двата фестивала?
-Разбира се, с удоволствие, ако сме живи дотогава (смях).

-В Швеция ли живеете сега?
-Да, имам апартамент в Упсала, но напоследък казвам, че съм там, където имам да правя нещо – да свиря, да преподавам или да участвам в журито на някакъв конкурс. Откакто останах сама, бягам от това, което наричаме къща, защото всичко е свързано още много силно с Емил Камиларов… Ние живяхме с него много интензивен живот. Не сме се развеждали, не сме се женили втори път.

-Романтична ли беше вашата първа среща?
-Той ме чака 8 години, за да се оженим, защото аз бях ученичка още в музикалното училище в Ленинград. Емил Камиларов беше един от първите, които заедно с Николай Гяуров дойдоха на специализация в Ленинград. Тогава не знаех нищо за него. Видяхме се в Берлин на един конкурс, който се провеждаше в рамките на младежкия фестивал. И в Берлин се явихме, той от страна на България, аз от страна на Съветския съюз тогава. Тогава се видяхме за пръв път.

-Кой спечели конкурса от двамата?
-Аз взех първа награда, но това няма никакво значение. Та той казва, че тогава се влюбил в мен, на този фестивал, но трябваше доста да почака, за да завърша училище. Аз тогава имах едно другарче в училище и към края вече винаги по някакъв начин Камиларов се явяваше на всички мои срещи с това момче (смях).

-Хубавец е бил вашият Камиларов, нали? Висок, строен?
-Е, важна е вътрешната красота. Но бяхме млади. Започнахме да свирим заедно и така, в свирене мина целият ни живот – на сцената, на репетиции или вкъщи. Преодолявахме заедно най-различни проблеми, както всички нормални хора.



-Имало ли е между двама ви ревност на професионална и лична основа?
-Не, в професията винаги съм имала чувството, че се допълваме един друг. Аз живеех с репертоара си от Моцарт и Бетовен, а той се вълнуваше повече от техниката на свиренето. Затова и се яви на конкурса “Паганини”. Колкото до ревността в личен план, той беше нормален мъж, аз – нормална жена, така че нищо човешко не ни беше чуждо. Но най-невероятното беше, че успявахме да преодолеем всички проблеми по пътя си, а ни се случваше какво ли не.

-Нали казват, че когато една двойка са заедно и в работата, и вкъщи, си омръзват?
-Не знам. Животът ни мина толкова бързо… Не успяхме да си омръзнем (смях).

-Разкажете за последните му дни, последния му концерт?
-Седма година вече го няма. Но той се разболя много преди това. Преживя много години от обявяването на диагнозата му – рак на простататата - в края на миналия век. Лекарите казват, че толкова дълго успя да се пребори, защото нито за миг не го оставих сам, в ръцете на някой друг, никъде. Освен това гледах да продължава да свири, да живее пълноценен живот и това го вдигаше години наред.

Последното ни свирене беше, когато България влезе в ЕС. В навечерието, на 31 декември 2006 г., ни се обадиха от София, от предаването “Чай”. Поканиха ни да свирим и той да каже няколко думи във връзка с влизането на България в ЕС. Дойдохме, предаването беше директно. Свирихме и Камиларов говори. Това беше последното му директно свирене в ефир. Беше много щастлив. На 1 януари 2007 г. бяхме в София, хората спираха Камиларов по улицата и му благодариха…

-Все още много хора ви обичат и ценят.
-Аз затова се нагърбих с тоя проект, защото е престъпление, че не правим нищо, за да не се забрави какви световноизвестни музиканти като Камиларов е имало. И говоря не само за цигулковото наследство. Ако отидете в Музикална академия и попитате кой е Васил Стефанов, Леон Суржо, много малко ще ви отговорят. Но младите хабер нямат. Разбира се, вероятно е много интересно вие, журналистите да пишете как археолозите са изровили находки за хора, живели преди хиляди години, но е престъпление да се пренебрегва богатото ни културно наследство.

-Как гледате на модернизирането на класическите концерти с електрически цигулки например, а секс излъчването на музиканти като момичетата от Bond?
-Не ми е чуждо нищо от това, новото, което се прави, стига то да е талантливо. Вярно, електрическата цигулка като звук няма нищо общо с моята, но ако е направено добре, защо не. Не бих приела, ако музикантите излязат като дрипли на сцената, с някакви смешни шапки например и да подскачат – това не може да бъде критерий за талант. Но вземете Бийтълс или Елвис Пресли - кой може да каже, че това не е хубаво! Но подражателството например не го приемам.



-Музиканти като Bond и “Стрингс” у нас се опитват да “продават” музиката си чрез сексуално излъчване.
-Това е търговия. Но не го отричам. Преди много години една млада челистка в Париж реши да даде камерна вечер. Излезе, нямаше почти никаква публика, на другия ден излезе много лоша критика за концерта й. Но някой я посъветвал да направи следващия концерт с прозрачна рокля и без бельо. А нали знаете, при челото трябва да седнеш разкрачен и да го разположиш между краката си. И изведнъж такъв успех имаше. Оттам нататък нейните концерти станаха мъжко-посетени (смях). А какво прави Мадона? Яви се преди години с едни конусовидни сутиени…

-Тоест, не осъждате подобни опити?
-Просто не ме засягат. Но ако красотата е съчетана с талант – това е страхотно. И в спорта е така. Аз например съм влюбена в швейцареца Федерер и един млад сърбин. Просто ми доставя удоволствие да ги гледам, защото са талантливи. Няма значение дали свирят на инструмент, ритат топка или играят на тенис. Но донякъде ми е мъчно, че децата, които идват на състезанията, не получават това възнаграждение, което имат спортистите. Не съм чувала някой цигулар да получи награда, каквато Абрамович даде на футболистите от своя отбор “Челси”. А пък аз тук ходих и просих, ако може по 300-400 лева на победител в конкурса… Реклама и пари са нужни на изкуството ни.

Сн. "Шоуто на Слави"

Още за нея. Композитори като Йохан Непомук (ректор на Виенската консерватория) и Панчо Владигеров посвещават някои от най-хубавите си произведения за дуета Дина Шнайдерман – Емил Камиларов.
С голям успех Дина Шнайдерман свири и дирижира в цяла Европа, Япония и Америка. Много композитори пишат за нея и й посвещават свои произведения – между тях Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев, Димитър Христов, Дмитрий Кабалевский, Луиджи Кортезе, Ингер Викстрьом и много други.
Тя е сред създателите на български камерен оркестър, с който изнасят с огромен успех концерти из цяла Европа, Япония и други държави, връщайки се в България с възторжени коментари от цял свят.
Една от създателките на „Упсала” камерен ансамбъл и международния музикален фестивал в Упсала.
Носител е на орден “Стара планина”, почетен гражданин на София, Варна и на област Упсала в Швеция, доктор хонорис кауза на Национална музикална академия “Панчо Владигеров”. Носител на шведския златен орден “Illis Quorum Meruere Laborum”, първа степен.


-Преди години имаше големи вълнения около вашата цигулка – че била иззета незаконно от наследниците на Недялка Симеонова и дадена на вас от Вълко Червенков, тогава министър на културата… Каква е истината?
-Кампанията беше подета от хора, които наистина ползват цигулки, собственост на държавата, за да оправдаят себе си. Те подеха една кампания, която е абсолютна лъжа. Цигулката, с която аз свиря, принадлежеше на Недялка Симеонова. Тя не е от първи клас, не е Гуарниери, Страдивариус или Амати. Недялка имаше един син Димитър Симеонов, който се отказа от майка си още докато тя беше жива. Сега се оплаква, че съм задигнала цигулката от майка му. Когато тя почина, тя беше омъжена за третия си мъж Сарафов, от фамилията на големия Кръстю Сарафов.

На 2 декември 2011 г. хасковлии отбелязаха 110-годишнината от рождението на тяхната съгражданка, детето-чудо Недялка Симеонова. На снимката тя е с любимата си цигулка “Галиано”, която след смъртта й нейният съпруг Борис Сарафов продава на Дина Шнайдерман 

-Как цигулката й попадна при вас?
-След смъртта на Недялка мъжът й ни се обади, тогава живеехме на ул. “Денкоглу”. Аз бях на телефона и той ме помоли да оценя тази цигулка, защото от катедрата в Консерваторията искали да я изнесат в Чехия, под предлог, че няма кой да я оцени тук. Той каза: “Сигурен съм, че ако я изнесат в Чехия, нито парите ще видя, нито цигулката. Много ви моля да помогнете, инструментът е вече на митницата”. Тогава с Камиларов бяхме много млади, за да оценяваме цигулки и му го казах. Но му обещах, че следващата седмица моят професор Давид Ойстрах ще дойде в София за концерт и ще ги свържа. И наистина така стана.

Това беше някъде 1959-а, културен министър по това време беше Вълко Червенков. Той спря изнасянето на цигулката на митницата, Ойстрах я оцени. А тази цигулка беше преживяла бомбардировка в Париж, когато Недялка е била там по време на войната. Не се счупила, но от налягането при бомбардировките има едни пукнатини. Ойстрах определи цената, Червенков даде на Камиларов един заем от собствените си пари, защото не му достигаха. А аз тогава бях назначена държавен артист в “Концертна дирекция” и всеки месец ми удържаха от заплатата, за да върнем тоя заем.

След това дойде нападението от жълтата преса тук и при едно наше идване проф. Емил Янев каза на Камиларов: “Иди при букинистите на площад “Славейков”, потърси книгата "Вълко Червенков през погледа на негови съвременници", съставена от един от съветниците на Червенков. Там между другото пише за това, как той помагал на млади български таланти – на Николай Гяуров, на Олга Винер, на Катя Попова и т.н. И се споменава и за тая цигулка (тук проф. Шнайдерман показва ксерокопие от книгата “Вълко Червенков през погледа на негови съвременници”).

По това време аз се бях явила на конкурс преди Камиларов във Виена, бях взела първа награда и нямах хубав инструмент. А Камиларов замина за Генуа за конкурса “Паганини” през 1961 г. и го спечели, оттогава цял свят го нарича “Паганини булгаро”.

-Разкажете за този конкурс.
-Има нещо, за което никой не пише – че Камиларов получи и наградата “Колумб”. Това се случи същата година, когато го наградиха с “Паганини” – 1961-ва. Тогава по някакво недоглеждане италианците издали разрешение да се срути къщата на Паганини в Генуа. И когато разбраха каква грешка са направили, се хванаха да спасяват къщата на Колумб, също в Генуа. Тогава учредиха и наградата “Колумб”. На първото издание дадоха награда на Юрий Гагарин, който току-що беше излетял в Космоса, за техническо постижение. Награден беше и Камиларов, за големите му постижения в музиката. Така че това е единственият българин досега, който има и наградата “Колумб".

Като се върна, мина около година и ни се обаждат италианци да ни питат, дали харесваме филма, заснет по церемонията, с важни особи от цял свят. Оказа се, че наистина е получено копие, но е загубено някъде. Тичахме насам-натам, в митницата намерихме подписи, че е получен, но и досега го няма. Чакат ме сигурно да умра и тогава ще го продадат (бурен смях).


Родната къща на Христофор Колумб в Генуа, която италианците се втурват да спасяват

-Като е тръгнал разговор за скандали, кажете, моля, защо, когато емигрирахте двамата, казахте “плащаха ни, за да не свирим”?
-Когато Камиларов почина, някой ми изпрати факс с копия от цялата тая жълта преса. Аз бях в много тежко състояние и не ми беше до това. Но по-късно събрах всичките тези заповеди и дойдох в “Шоуто на Слави”. Помолих го да прочете заповедите, за да знае народът и да не прощава на тия, които плюят по Камиларов. Целият процес започва през 1980-а. Махат мъжа ми от Консерваторията, където преподава. Преместват го като държавен артист във Филхармонията. Мен ме прехвърлят от “Концертна дирекция” във Филхармонията като държавен артист. Издават една заповед, че ни прехвърлят там, повишават ни заплатата по 100 лева, без право да свирим.

-Но защо?!
-Ами кажете ми защо (бурен смях). Ти можеш да забраниш на някого да говори, но да му забраниш да свири – това е вече престъпление от страна на тези така наречени колеги, които по това време бяха завзели важните административни постове в министерството, в “Концертна дирекция”, навсякъде…

На световната премиера на “Сюита” от Красимир Кюркчийски, заедно с “Колегиум Музикум Банкя” с дир. проф. Емил Янев, 2002 г. От ляво на дясно: професорите Емил Камиларов, Дина Шнайдерман, Лилия Гюлева, Дора Христова и композиторът Красимир Кюркчийски

-Били сте трън в очите на някого с таланта и постиженията си пред други цигулари?
-Не само пред цигуларите. Двамата с Камиларов единствени препълвахме залите винаги. Той много тежко понесе всичко това. Разтича се, писа до кого ли не. Да, вярно е, че това не идваше директно от държавата, както каза и Слави. Но държавата беше длъжна да реагира, ако уважава себе си и талантите си. Една година Камиларов, горкият, тичаше насам-натам, при Живков и къде ли не – нищо, никаква реакция. И тогава сами платихме за отпечатването на едни афиши, на които написахме “Прощален концерт на Емил Камиларов и Дина Шнайдерман в зала “България”. Още има достатъчно живи хора, били на този концерт.

Залата щеше да се пръсне и никой не разбираше, какъв прощален концерт, защо. Та ние тогава пълнехме залите, ние издържахме импресарската дирекция. Тогава който пътуваше в чужбина и имаше някакви договори, отчиташе проценти на импресарската дирекция. Бяхме пълни с договори за Япония, за Америка, навсякъде. И изведнъж – прощален концерт, и то открито.

По това време хората обикновено излизаха тайно зад граница, а ние нямахме нужда от това. Преди да започнем да свирим, Камиларов прочете тази заповед, в която пишеше “без право да свирим”. Каза, че смята, че още сме млади, още можем да свирим и преподаваме. Но понеже с тая заповед не можем никъде да свирим, не вижда друг изход, освен да емигрираме. Тръгнахме ей така. Оставихме всичко тук.

Емил Камиларов

-Къде беше първата ви спирка?
-В Упсала, Швеция. Харесваше ни, че в тази държава всеки млад човек, който напишеше, че е пацифист, можеше да не ходи войник. Можехме да се установим и в Италия, където имахме много договори. Но това беше времето на “Бригади росо” (“червените бригади”), които стреляха на всеки ъгъл. В Упсала отново започнахме от нулата.

-Вписани сте в Гинес за най-дълго свирене на Моцарт. Колко продължи експериментът
-Много. Те са 19 сонати, свирих 7 часа без почивка. Проведе се в Упсала, Швеция, където живеех, през 2000 г. Майтапът беше, че си мислехме, че публиката ще окапе постепенно и ще останем сами в залата с моя мъж и жената на пианиста. Нито един не е мръднал през цялото време! И накрая се изправиха на крака и искаха бис. Бях принудена да се пошегувам, че няма как да свирим на бис, защото Моцарт няма 20-а соната, написал е само 19.

-Вместо навремето да останете двамата в оня прекрасен Ленинград, където имаше много по-добри условия за развитие на музикантите, вие станахте българка?
-Не беше никак лесно. Започнахме от нищо. Една година чаках български паспорт. Взех го с връзки. Тогава ни спаси, че един архитект – Иван Татаров беше също на специализация с Камиларов. Татаров се залюби с една ленинградчанка, а тя се оказа племенничка на Шостакович, та покрай нея и на мен ми дадоха по-бързо български паспорт (смях).

--Когато си отиваше, Камиларов пожела ли нещо да направите за България?
-Той искаше да прави такъв конкурс за млади музиканти, докато беше жив. Тогава не можахме да се преборим. А сега мое задължение е да не се забравя това име. Дълг към моя съпруг. Който, за съжаление, се оказа невероятно чист човек и истински българин. И сигурно това не можаха да му простят неговите колеги…

-Е, трудно се преглъща големият талант... 
-Когато ми стане много мъчно, си казвам: “Чакай малко, как е живял Моцарт, как е живял Бетовен!” Та коя съм аз, да не ми е трудно?” (бурен смях). Ето при Моцарт Салиери е пример как човек на административна длъжност е унищожавал таланти! Нищо ново под слънцето…

Пубкикувано във в. "Преса", 25 ноември 2012 г.

понеделник, 19 ноември 2012 г.

Целият свят на Нина

"Целият свят - 2"




Художничката Нина Златева с изложба в галерия "Класика"

Виолета ПАНАЙОТОВА

19.11.2012…понеделник, нов ден, нова седмица, ново Начало, нов…Живот.
Влизам в галерията с прехапана на две душа от тичащите по стъпките ми ежедневности…
 Светвам всички лампи. Паля свещта на Дена – за да я повика да намине, преди да отпътува за другия край на България – за да поседнем и да помълчим преди тръгване, както е обичаят на Пътниците…

 Вътре, в Галерията (която всъщност е Животът ми) е топло. Тихо. Светло. И душата ми се сеща, че животът й е БезВремие…; че е Той в Нея, а не Тя в Него…; че всичко и всички Сме Едно…

 И, че вместо да наднича плахо зад собственоръчно пуснатите Решетки, по-добре да ги превърне в Прозорци, през които да излети навън…Там, където е „Целият свят – 2” – този, който обича и създава сама…Ето го, пред вас е – в карти(Ни)ната на Нина…

Нина Златева (вляво), Кръстьо и Елена Лафазанови ("откривателите" на изложбата)
под картината "Млечния път"




Оглеждам се – и разбирам, че съм богата, щастлива, многоцветна и истинска – всяка от карти(Ни)ните на Нина ми кима и шепне – да, така е, повярвай ми, така е!

До 30.11.2012 имам уникалния шанс да живея всеки ден сред този пъстър, летящ, усмихнат и пречистващ Свят, населен с пеещи риби с криле, летящи хора и животни, усмихнати прозорци, розови (като Моята!) и сини котки, ята от пъстри чадъри и…палави, рошави, закачливо намигащи думи – ЛаФаЗаними, извили най-игривото хорословие и носещи ме нанякъде…дори не питам накъде, стига ми, че Душата ми е отново Цяла и летяща...

 Заповядайте, ако ви липсва смелост и компания за Летене…! Картините на Нина Златева могат да ви ги дадат…Дори имате време да си отнесете някоя от тях, да топли всекидневието и дома ви.

Изложбата на Нина ще остане в галерия-музей „Класика” – София, ул. „Юрий Венелин” 32 до 30.11.2012 г. включително.

Заповядайте!

"Аромат на кафе"


"Закачка към Модилиани"


"Девет и три четвърти"

понеделник, 5 ноември 2012 г.

Лайза Минели два пъти ходи в гипс на премиера

superstarmagazine.com

Боряна АНТИМОВА

Една от най-талантливите звезди на нашето време, покорила сърцето и на самия Робърт де Ниро, два пъти ходи на важни събития в живота си гипсирана – веднъж на премиера, втори път – след като е номинирана за “Оскар”. И това не са единствените премеждия в живота й.

Очаква се, че родената на 12 март 1946 г. дъщеря на изключителната актриса Джуди Гарланд и големия режисьор Винсенте Минели я очаква щастливо безпроблемно детство с много глезотии. Но съдбата й поднася друго. Още преди малката Лайза да проходи, майка й е с психично разстройство и е настанена в клиника. Малката Лайза живее в доста потискаща среда. Джуди Гарланд е постоянно изнервена от проблеми, злоупотребява с успокоителните, подвластна е на чести смени в настроението.

През 1951 г. компанията MGM разваля договора си с Гарланд, тя се развежда с Минели и се омъжва за Сид Лафт, от когото ражда син и дъщеря. Семейството живее в почти постоянна бедност и постоянно се мести, а Лайза десет пъти сменя училищата и приятелите си.

Като много от децата на актьорите тя израства на снимачната площадка още от 3-годишна. Там тя си измисля разни детски игри. На 7 г. танцува на сцената на нюйоркски театър. На 13 г. участва в известно по онова време телевизионно шоу с Джин Кели. На 17 г. пее с майка си в Лондон. Пеенето и сцената така я увличат, че губи интерес и желание да учи. Отказва се от “Сорбоната” няколко месеца след постъпването си.

Лайза расте като слабо, нервно момиче с бледо изпито лице, на което още по-силно се открояват големите очи с трескав поглед. Магнетичните й “очи на клоун”, винаги тъжни, непрекъснато привличат погледите на холивудските режисьори и продуценти. Всички специалисти били единодушни, че това момиче го очаква бляскава артистична кариера. Но Лайза има подобна на майка си зла участ.

През 1963 Лайза Минели прави своя дебют в главната роля в спектакъла „Beat Foot Forward”, но в навечерието на премиерата чупи крака си. Но успява да запише песента „You Are For Loving” и да я издаде, като тя моментално е разпродадена в тираж над половин милион копия. Това й се случва, когато е само на 17. На 19 тя вече е покорила и „Бродуей”, като участва в мюзикъл, и получава най-голямата театрална награда „Тони”.

Лайза в мюзикъла "Кабаре", сн. broadwayworld.com

Годината 1968-ма е знаменателна за Лайза. Тогава за пръв път се появява на екран във второстепенна драматична роля в „Чарли Бъбълс”. Същата година се омъжва за младия австралийски фолкпевец Питър Алън. Тогава получава номинация да “Оскар” за ролята й във филма на Алън Пакула „The Sterile Cuckoo” (1969).

В навечерието на тържествената церемония по връчването на наградите обаче отново претърпява злополука – счупено рамо. И отново отива в гипс на наградите. Но мъките й се оказват напразни – друга актриса взема наградата. Три месеца по-късно Джуди Гарланд умира от свръхдоза приспивателно и оставя след себе си огромни дългове, които Лайза трябва да плаща.

Големият й успех идва чак през 1972, след като в знаменития филм на Боб Фос „Кабаре” тя изиграва Сали Боулс — кабаретна певица в Берлин в началото на 30-те години. За което Минели получава „Оскар”, „Златен глобус” и наградата на Британската киноакадемия. В същата определено щастлива за нея година тя получава и „Еми” за най-добро телевизионно шоу за „Liza With A Z”.

След развода с Алън Лайза се омъжва за кинопродуцента и режисьор Джак Хейли Джуниър. Следващите двайсет години се оказват не много успешни за жена с такъв огромен талант. Малко филми, повторения на вече видяно, романтичният мюзикъл „Ню Йорк, Ню Йорк” (1977).

Лайза пее основно в нощни клубове, пие много и често сменя мъжете, сред които личности като Михаил Баришников, Робърт Де Ниро, Питър Селърс. Омъжва се за трети път за скулптора Марк Геро, а четвърти съпруг й става 13 години по-младият от нея Били Стрич.
През 1990 Лайза Минели получи специална награда Grammy Legend, с което е сред малкото артисти, спечелили и четирите най-важни награди в шоубизнеса – „Оскар”, „Тони”, „Еми” и „Грами”.

Публикувано във в. Преса, 4 ноември 2012 г.

неделя, 4 ноември 2012 г.

Венцеслав Кисьов: Милея за свободата на духа

Сн. Иво Хаджимишев



Боряна АНТИМОВА

Мирисът на сцената и вълнуващата театрална атмосфера със сигурност не липсват на Венцеслав Кисьов след закриването на “Сълза и смях”, на който професорът беше директор. Успял е някак да притъпи тази болка, а животът му е изпълнен с любими занимания, най-вдъхновяващо от които е класът му по актьорско майсторство в Югозападния университет в Благоевград. Вече 10 години преподава там.

“Смятам за нормално да се оттегля вече. Когато човек наближи 70, трябва да си даде сметка, че може да играе само определени роли. Предпочитам това, което съм натрупал като опит, да го приложа като преподавател”, казва професорът. Но и не скрива, че превежда една пиеса, която е за възрастен актьор и младо момиче. “Ако успея да я довърша, ще я предложа на Театър 199. Но е тайна, да не ми откраднат идеята”, смее се Кисьов.

Казва, че е кукла неваляшка – от онези кръглите, с оловна тежест отдолу, които, накъдето и да ги наклониш, се изправят на “крака”. Успял е два пъти да се изправи след съкращението на театър “Сълза и смях”, превежда, пише, работи със студентите и продължава да е арт директор в издателство “Захари Стоянов”, където организира литературни премиери и четения и пише малки сценарии.

След 42 години в светлината на прожекторите равносметката на Венцеслав Кисьов е 140 роли в театъра, телевизията и радиото, и около 30 в киното. Издал е пет стихосбирки, една книга с есета и разкази и една по специалността му театрална педагогика – “Методология на първите стъпки”. Професурата си е защитил във ВИТИЗ, където преподава от 1974 г. Бил е асистент при Сашо Стоянов и Гриша Островски. Цели 30 години, заедно с Бончо Урумов, посвещава на легендарната детска школа към “Сълза и смях”. Актьори като Йоана Буковска, Филип Аврамов, Деси Бакърджиева, Евгени Будинов и много други са направили първи стъпки на сцената там.

С Николай Илчев в спектакъла "Солунските атентатори" - театър "Сълза и смях" 




Професор Кисьов е изпълнен с надежди за новия си втори клас студенти в ЮЗУ, но и признава: “Длъжен съм да мога да работя като тях с компютъра, да познавам повече неща от живота днес от тях самите, да имам отговори на всички въпроси, да си признавам, когато нещо не знам. Те не биха ми простили, ако престана да съм във форма. Отпуснеш ли се, те зачеркват”.

От повече от година Венцеслав Кисьов се бори юнашки и с друго голямо изпитание - рак на белите дробове. Как се живее с такава диагноза? “Човек първо трябва да разбере, че 90 на сто от лечението е в негови ръце. Отпусне ли се и признае ли, че е болен – той е свършил”, казва той. В момента е в ремисия, спрял е с химио- и лъчетерапията и е обещал на близките си и на любимите студенти, че ще продължи да се бори.

С вълнение разказва как му помагат студентите от предишния клас, завършили тази година: “Миличките… Те ме пазеха като рохко яйце. По време на кризата аз репетирах и изкарах две постановки с тях. Но уважението, желанието да ми помогнат, работейки, е нещо, което те задължава да живееш, за да им помогнеш!”

Въпреки прекрасните си роли във филми като “Мера според мера” (1988) “Борис I”, “Защитете дребните животни” (1988) Венцеслав Кисьов остава в паметта на почитателите си като младият Маркс в едноименния сериал. Признава, че като всеки актьор е суетен, но само по отношение на играта си, а бялата коса и промененото тяло не го притесняват. “От 16 години спрях цигарите. Бях много жесток пушач и отрязах изведнъж като с нож. Все още нося в себе си странния модел на това, че не съм остарял. Като тръгвам да вървя, ми правят забележки, че много бързо ходя”, казва актьорът с много роли в живота си.

Проф. Кисьов със своя клас по актьорско майсторство в Югозападен университет, випуск 2012 г.


“Младият Маркс” не крие симпатиите си към БСП, макар да не членува в партията. “Бих искал БСП да са наистина социално настроени. Вълнува ме, че хората продължават да обедняват и да стават все по-низши не само финансово, но и духом, което е страшно. Тогава да каква свобода и демокрация говорим? Демокрацията е на първо място свобода на духа. Къде е тоя дух? Аз искам да имам дух! Дух имаше Солженицин в онова време като свободен човек. Ей, за тази свобода аз просто милея! А там някакви жалки отрепки ми обясняват, че съм имал право да говоря всичко. Да, говоря всичко, но какво постигам? Демокрацията трябва да носи някаква промяна, която ти трябва, за да промениш другите. Иначе става безпаметно ненужна на тоя свят”, обяснява разпалено Кисьов.

Казва, че е бил един от онези щастливи българи, които са преживели възторжено свалянето на Тодор Живков от власт на 10 ноември 1989 г. Спомня си как са се прегръщали на улицата до хотел “Славянска беседа” с приятеля му Марко Семов, как са крещели на площада на 18 ноември, защото “дълбоко в себе си, както огромната част от хората вярва, че ще запазим доброто и към него ще добавим още добри неща. Но стана точно обратното – увеличихме лошото с мащаби, които са страшни”.

По повод преминалия наскоро на Ден на будителите Кисьов е категоричен: “Да кажеш “Аз съм само артист, аполитичен съм и не ме интересува какво се случва около мен” е смешно. Актьорът е мембрана, длъжна да откликва на дишането на публиката в днешния ден. Ако е дистанциран от това, което се случва, той просто е ненужен на сцената. Вълнува ме светът на човека срещу мен. Всеки има право да си избере мястото – вляво, вдясно. Но трябва да се премахне това зачеркване на мнението на другия. Противопоставяне… Докога тези неща ще властват у нас? С кого се противопоставяме? Погледнато реално, на един бащата е царски офицер, а той е бил партиен секретар… Това са смешни неща!”, възмущава се професорът.

Твърди, че най-любимото му хоби е да наблюдава хората, и че трябва да се опитваме да ги разбираме и да не ги съдим. Допада му латинската сентенция Еrare humanum est “човешко е да се греши”. “Да спрем с това противопоставяне и да мислим конкретно какво трябва да се направи за тази държава. Стремежът да седнеш във властта само за да благоденстваш лично доведе държавата ни до това състояние”, възмущава се Кисьов.





Неговите красиви “мигове на бягство от гадостите наоколо” са в срещите с приятели. “Дал Бог, много са. Говорим за хиляда неща, опитваме се да запазим онова малко кръгче на атмосфера, което сме създали още по онуй време. И в онуй време си разказвахме анекдоти, за които можеха да ни арестуват, но не ни е пукало, защото се чувствахме свободни в това наше кръгче”, казва актьорът.

Той признава, че обича и да бъде сам. “Имам всеки ден план, на който ми се смеят всички близки и приятели: трябва да преведа толкова страници, да напиша толкова страници, да подготвя лекция за децата…” А ако музата не идва? “Няма как да не дойде. Това е възпитание на професията. При нас не може да чакаш вдъхновението, в 7 вечерта се вдига завесата.”

Лятото Венцеслав Кисьов със семейството си прекарва в уютната си стогодишна къща в троянското село Терзийско. “Там са написани повечето от книгите ми, защото на това място цялата акумулирана енергия в столицата се подрежда на пластове”, казва той.

Материалните неща никога не са го блазнили. Събира единствено тефтери-календари, които фирмите всяка година издават щедро по Коледа. Удобни са му, а навикът му е останал от преди, когато е нямало достатъчно хартия. Сега ги използва при работата със студентите, да нанася бързи бележки при репетиции. И въпреки че работи с лаптоп, обича да усети химикалката в ръцете си, да попише на ръка.

За разлика от много свои събратя в гилдията, Венцеслав Кисьов повече от 40 години остава верен на една жена. Съпругата му Калина Попова е също актриса, играе дълги години в Малък градски театър зад канала и “София”. Формулата за брачно дълголетие? “Всеки да уважава свободата на другия. Появи ли се ревност, тя е знак за недоверие и всичко започва да се цепи”, казва актьорът, чиито почитатели трудно могат да повярват, че наближава достолепните 70.

Публикувано във в. ПРЕСА, 4 ноември 2012 г.

Ник Нолти – богат на таланти, беден на воля





 Боряна АНТИМОВА

Ник Нолти, станал любимец на българските зрители с ролята си на Том Джордаш в екранизацията по романа на Ъруин Шоу – “Богат, беден” не може да се оплаче от липса на актьорски талант, спортна фигура и мачо излъчване и на 71. Но печели известност едва на 35 години, със сериала “Богат, беден”. Пълната неизвестност на Ник продължава цели 12 години. Той се скита с пътуващи трупи из страната и прекарва свободното си от спектакли време в дневни и нощни барове. Всъщност фамилията Нолти е известна, но по друга линия – баща му е популярен футболист.

Преди да стане актьор и продуцент, роденият на 8 февруари 1941 г. в Омаха, Небраска Никълъс Кинг Нолти (Nicholas King Nolte) е манекен. Майка му Хелън Нолти притежава супермаркет, а бащата Франк Нолти се състезава. Ник завършва гимназия в Омаха и тъй като също като баща си има данни за футболист, е приет със стипендия в университет в Аризона. Въпреки спортните му изяви обаче скоро е изключен, тъй като въобще не си прави труда да учи. По-късно той ще каже, че този провал е за добро, тъй като заминава за Пасадена, където изучава театрално изкуство.

За българските зрители Ник прави много силни роли в “Принцът на приливите” и “Нос страх (1991), Закуска за шампиони“ (1999), „Тънка червена линия“ (1998), „48 Часа“ (1982). Нолти много разчита, че успехът му в телевизията ще му помогне да получи главната роля във филма на Франсис Форд Копола „Апокалипсис сега", но режисьорът кани Мартин Шийн.





Ник Нолти си спечелва репутацията на надежден и способен актьор, но железният имидж е разбит от липсата му на воля да се справи с алкохолизма си. Известен е още със слабия си ангел по отношение на жените. Женил се е три пъти: за Шийла Пейдж (1966—1970), за Шерин Хадад (1978—1983) и за Ребека Лингер (1984—1994). От нея има син Броули. Освен това има сериозни връзки с Дебра Уингър, Вики Люис. Сега живее в Малибу, Калифорния с Клайти Лейн, с която няма сключен бра. Тя му роди дъщеря Софи Лейн Нолти.

Личният му живот е объркан и пълен с неприятности. От 1990 г. той има непрестанни проблеми с алкохола, а и с наркотиците. Върхът на неудачите е, когато в края на 2002-ра атьорът е осъден на три години условно и заставен да се лекува под непрестанно лекарско наблюдение. През 2008 г. актьорът заяви, че е успял да пребори алкохолната зависимост и че е абсолютно чист.

Имал е и проблеми със закона. Арестуван е за продажба на фалшификати през 1962 г. И до днес актьорът няма право да гласува и дори отказва покани от Белия дом, защото смята, че президентът не бива да се среща с осъдени престъпници.

"Правил съм много грешки и не съжалявам за нито една от тях. Понякога това е единственият начин да се научиш", казва, сякаш да се оправдае, емблематичният актьор. Големите в киноиндустрията в Холивуд са категорични, че богато надареният с актьорски таланти Нолти би постигнал много повече в света на киното, ако не беше толкова слабоволев.

Публикувано във в. Преса, 28 октомври 2012 г.

петък, 2 ноември 2012 г.

Доктор Елиза


В един прекрасен летен ден на площада в село Гривица до Плевен има три щастливи жени. Баба Роза и баба Божана се радват на новите си зъбни протези, дарени от фондация, ръководена от д-р Елиза Георгиева. А самата тя е щастлива да види реализирана поредната си смела мечта - подвижен стоматологичен кабинет за прегледи и безплатни протези на социално слаби възрастни хора.

Който има баба на село и все още го бодва сърцето, когато я чуе да се жали, че не може да дъвче, защото пенсийката й не стига за чене, се умилява искрено от идеята на д-р Елиза. “Не мога да повярвам, че това се случва у нас! Тези жени заслужават поклон!”, е написала във Фейсбук Неве Гачева.

“Този ден сякаш не стъпвах по земята, толкова бях щастлива и приповдигната, че сме успели. Защото самата линейка беше много скъпа, оборудването – също и не беше ясно дали ще можем да си го позволим”, обяснява Елиза. Не е типичен доктор, спокоен и безстрастен. Просълзява се, когато разказва как едната баба й споделя: “Другата седмица имаме сватба на внука, ще мога да се усмихвам, докторке”. “Ще можеш и да си изядеш спокойно пържолата, бабе”, й обяснява д-р Елиза.



Мобилният стоматологичен кабинет започва работа през май с инвестиция от 25 000 лв. В него работят стоматолози по договори със здравната каса, като до момента са поставени 224 зъбни протези на социално слаби възрастни хора от пет села на Плевенска област. Предстои по график посещението и на други села. Как се определя кой да е щастливецът? “Кметовете правят списъци на хората с най-ниски пенсии, и след преглед стоматологът преценява кой е най-зле”, обяснява д-р Георгиева.

Всъщност тази идея и сбъдната мечта е на съпруга й, д-р Йордан Георгиев, с когото заедно създават болница “Св. Панталеймон” в Плевен. А нейната мечта – да осигуряват безплатни гръдни импланти на жени, загубили гърдата си след операция от рак на млечната жлеза, се реализира още през февруари. Тогава тя, заедно с приятелката си инж. Мария Кръстева основа фондация “Св. Иван Рилски”. На 19 юли беше успешно поставен първият гръден имплант на жена след операция за отстраняване на гърдата, а през октомври беше оперирана втора жена, загубила гърдата си преди 5 години.

“На кого хрумна това сравнение с д-р Куин Лечителката?”, противи се д-р Елиза. Не смята, че е достойна за него. Не така обаче мислят хората от селата в Плевенско, където е минал мобилният стоматологичен кабинет - месеци след това само за нея говорят. "Доктор Елиза" - така я наричат с любов.

Трудно е да се каже кой беше по-щастлив на 11 юли на площада в с. Гривица - баба Божана, заради новата си "холивудска" усмивка, или доктор Елиза...

"Като се замисля, все пак имам нещо общо с доктор Куин… И аз като нея се боря да се докажа в един мъжки свят”, смее се Елиза. И се оплаква чисто по женски как работи наравно със силния пол, но в болницата имат още двама съдружници мъже и като се съберат заедно със съпруга й, казват: “Ами ние тримата, мъжете…”, и трябва да се бори с тях при вземане на решения, смее се дамата.

Всъщност двете мъжки момичета – Елиза и Мария направиха нещо, което още никой мъж не е правил у нас – фондация за осигуряване на дарения за гръдни импланти и зъбни протези. В ЕС няма програми за финансиране на подобни дейности, а и нашенецът все още недоверчиво гледа на това и трудно развързва кесията за такава благотворителност. Да не говорим, че “фондация” по принцип е мръсна дума у нас.


Някои мечтаят за велики дела, други - за скъпи коли и екзотични пътешествия, а Елиза се радва на радостта на старите хора. “Толкова ли е трудно да подариш зъби на възрастен беден човек?  Да си  изживее достойно старините, да си позволи елементарни неща – да се храни нормално", чуди се Елиза.

Българинът първо си мисли, дали няма някаква шашма в тая работа, във фондацията. Как се справя Елиза с това недоверие и нихилизъм? “Трудно ми беше в началото, но се научих да приемам хейтърите и приказките. Спя спокойно и съвестта ми е чиста. Нали трябва да има първи път? Нали трябва да се почне отнякъде?

Да се променят мисленето, средата, в която живеем! “По делата ще ни познаете” – казвам на неверниците”, вълнува се дамата. И допълва, че за да има прозрачност, е поканила в управителния съвет психолог и свещеник.

Доктор Елиза със статуетката "Мисис Дама 2012" и в компанията на двамата мъже на живота си - съпруга Йордан и сина Радослав

Визитната картичка на д-р Елиза Георгиева е впечатляваща. Тя е управляващ съдружник в „МБАЛ Св. Панталеймон-Плевен” ООД , „ДКЦ Св. Панталеймон ” ООД  и „Прометей-ЕА” ООД. Управител е на фондацията “Св. Иван Рилски, съучредител е на асоциация “Промени живота си сега”. Ръководи екип от около 200 високо квалифицирани специалисти и медици. Специалист по образна диагностика и здравен мениджмънт.

“От дълги години аз се занимавам с диагностика на млечната жлеза. Ракът на гърдата е бич за съвременната жена. Всяко осмо семейство в България има този проблем. Там е насочена и моята енергия и предизвикателство в професионален план. Винаги съм търсила новото”, казва д-р Георгиева.

Изследването на млечната жлеза на ядрено-магнитен резонанс (ЯМР мамография) е нов метод с огромни диагностични възможности и в България не е популярен. Другото му предимство е, че е абсолютно безвреден за жената, защото няма облъчване с рентгенови лъчи. През лятото на 2011-а тя и екипът й разработват в детайли методика за изследване на матката и маточните тръби на жената отново с ядрено-магнитен резонанс. При него отново е избегнато вредното влияние на рентгеновите лъчи върху яйчниците.

На благотворителния бал за набиране на средства за фондацията на 22 март в шоурума на "Мото Пфое", който компанията предостави безмъзмездно за каузата

За специалиста по образна диагностика д-р Георгиева ракът започва от най-обикновено на вид бяло петно на снимката. От нея се очаква първа да обяви страшната диагноза или да успокои пациента, че не е карцином. “Дали е страшно? Страшно е… Особено при карцинома на гърдата. Там най-разпространената диагностика е мамография – когато ти притиснат гърдата и пуснат рентгенови лъчи.

Но за съжаление има малък процент случаи, при които на мамографията не се вижда нищо. Затова при всяка жена прилагам трите метода на диагностиката – мамография, ехография за уточняване и накрая магнитен резонанс, ако се наложи. Много е отговорно, много! - въздиша Елиза. Ако неглижираш – може да обречеш жената.

Ако хипердиагностицираш, тя си направи операция и излезе, че не е карцином, може да ти каже: “Ти защо така ме изплаши!” Деликатна работа…” Дали това я натоварва? “Много! Изключително много… Но това е моят път, това е моят живот, това е моята любима работа, чрез нея се чувствам жива.”

Председателят на парламента Цецка Цачева подкрепя и с присъствието си всички инициативи и изяви на своята приятелка Елиза. На връчването на статуетките "Мисис Дама 2012 г."

Затова двамата с мъжа й Йордан през 2-3 месеца се качват в колата и пътуват из Европа. Това са нейните бягства, за да поеме въздух и да си почине от свръх отговорността. “Йордан е малко труден на тръгването, но затова пък аз съм настоятелна”, смее се дамата. Като всеки мъж зодия Везни той е уравновесен. Как вземат решения в болницата, която двамата ръководят? “Той даде някаква идея, а аз почвам да я реализирам”, обяснява Елиза.

“За мен средствата никога не са били самоцел. Когато с мъжа ми започнахме болницата, казахме: “Ние ще правим медицина. А парите все някога ще дойдат”. И те наистина дойдоха. И двамата бяхме минали през държавни болници и ДКЦ, бяхме видели неуредиците в системата и това още повече ни амбицира да покажем нов модел на медицинско обслужване. Изкарвам достатъчно, за да живея спокойно. Големи неща не искам. Но чувствах енергия в себе си, че мога да направя още. И направих фондацията”, споделя дамата.

Парламентарният шеф Цецка Цачева дойде да подкрепи приятелката си и на благотворителния бал на 22 март

Екипът около д-р Георгиева работи “при затворен цикъл”. Започва се от образната диагностика. При диагностициране на рак идват онкологът и хирургът, ако се налага операция. Новото, което включват, е, че поставянето на гръден имплант става едновременно с отстраняването на гърдата. Така на болната се спестява стресът от още една операция при пластичен хирург и периодът, при който тя трябва да живее с с една гърда. В лечението се включва и психолог.

Как се осигуряват дарения за такава мащабна дейност? “Мнооого трудно. Станах като просяк! Звъня поред на всички познати, ходя, убеждавам. Дори когато съм на друг бизнес разговор, накрая казвам: “Много ви моля, законните 10 % от дължимия данък дарете на фондацията, за да мога спокойно да работя. Държавата признава това като разход.”

На 22 март д-р Георгиева организира благотворителен бал в Плевен за набиране на дарения за фондацията. Но признава, че на търга за картини три от платната са закупили тя, приятелката й Мария Кръстева и синът й. Семейството е вложило свои пари, за да стартира фондацията. "Събраните 16 хиляди лева от бала свършиха бързо, разчитаме и на приходите от есенния бал на 19 октомври, които са 28 412 лева”, казва Елиза. Радва се, че почти са удвоили събраната сума: “Дейността ни е прозрачна и все повече са хората, които ни повярваха и нашата кауза стана и тяхна”, споделя лекарят.

Две мъжки момичета - д-р Елиза Георгиева и инж. Мария Кръстева направиха това, което години наред плеяда мастити медици само се каниха, че ще направят...

Пари трудно идват, но затова пък инициативите й са горещо подкрепени от Цецка Цачева, която лично присъства на събитията. Елиза е сред малкото българи, които могат да кажат, че 15 години са имали за личен адвокат председателя на парламента.

“Какво да се прави, хем се радвах се за успеха й, хем бях малко натъжена, че си губя адвоката”, смее се Елиза. Тя признава, че довереникът й е много добър и отворен човек, с много широки интереси, голям професионалист и компаньон. Дали е била желязната лейди и като адвокат? Да, категорична е Елиза.

От няколко месеца д-р Елиза Георгиева е приета за член на Бизнес лейди клуб. Заедно с тях започват национална кампания “Ангели в борба с карцинома на гърдата”. Дамите прегръщат с въодушевление идеята да се събират средства за фондацията, за осигуряването на безплатни гръдни импланти на повече жени.

На освещаването на мобилния стоматологичен кабинет, Плевен, 18 май 2012 г.

На 17 юли дамите, заедно с психолога, онкохирурга и пластичния хирург на фондацията дадоха пресконференцияя, за да привлекат повече хора за каузата. Зад тях вече са застанали здравният министър Десислава Атанасова, председателят на здравната парламентарна комисия д-р Дариткова и председателят на учителския синдикат Янка Такева.

Откакто се помни, още от детската градина, Елиза винаги е мечтала да стане лекар. “И аз знаех, че ще стана. Завърших училище, кандидатствах и ме приеха веднага”,    казва дамата. В Плевен, където следва медицина, красивата видинчанка се влюбва в плевенчанина Йордан, също студент медик. Женят се и на бял свят се появява и студентското бебе.

Синът Радослав, който сега на свой ред е студент, не тръгва по пътя на родителите си, а ще се развива като IT специалист. Елиза вече си обича града, в който е живяла повече, отколкото в родния Видин. “В Плевен дойдох на 18 години и не съжалявам, че направихме болница тук, а не в столицата. Много софиянци идват да се лекуват при нас.”

Доктор Елиза пред реализираната мечта - мобилния стоматологичен кабинет

Тази година д-р Елиза Георгиева стана “Мисис Дама 2012”. “Това е титла, която се дава на жени, които сами са направили нещо, а не са били сателит на партньора си”, смее се дамата. Думата “сателит” била нейна добавка. “Пробивна и експанзивна като всяка жена зодия Овен”, смее се Елиза.

Признава като слабост бързото си говорене. Но си личи, че мисълта й лети, жестикулира развълнувано, а очите й светят с блясъка на въодушевлението. Емоционална е. Нали казват, че лекарите били сухари, че трябвало да са обрани, защото емоциите пречели на точното и безпристрастно диагностициране. Доктор Елиза обаче не е съгласна: “Много съм емоционална и съхраних това. Аз съм един нормален човек! Когато професионализмът е налице, чувствата не могат да му повлияят, а само да те направят още по-нахъсан в работата”.




   Публикувано във в. "ПРЕСА", 2 ноември 2012 г. 

7-годишни деца свириха виртуозно на цигулка

Амелия Лорен Станчев, сн. в. Дума


Заради две момиченца промениха регламента на конкурса "Емил Камилеров"

Боряна АНТИМОВА

Дина Шнайдерман, организатор на конкурс за млади цигулари “Емил Камиларов”, промени регламента му заради две талантливи момиченца. Българката, която живее във Виена, Амелия Лорен Станчев (на 7 г.) и Ю Джин Шим (ненавършила 8 г.) от Южна Корея показаха изключителен талант. Заради тяхното участие надпреварата вече ще има и нулева възрастова група.

По сега съществуващия регламент Ю Джин Шим грабна първата награда за деца под 14 г. заедно с Далина Угарте от Венецуела (втора) и Васил Сариев (трети). При по-големите цигулари – над 14 г. отново девойка от Южна Корея грабна сърцата на журито – Ун Юнг Канг. Втора остана унгарката Елжсбет Хуташ, трета награда не беше присъдена.

Дина Шнайдерман




Амелия пристигна за конкурса от австрийската столица, където живее с родителите си. Свири на цигулка по час и половина на ден от 5-годишна. “Дъщеря ми започна занимания по метода на Сузуки. В началото детето свири без ноти, по слух, като заедно с него започва и един от родителите. Учи се по същия начин, както чужд език – като детето имитира това, което чува”, разказа през “Преса” майката на талантливото момиченце Елисавета Новакова. Тя е учила същите етюди като Амелия, а след това й ги показвала.

Амбициозна и посветена майка е в основата на успеха и на малката корейка Ю Джин. Тя получила първите уроци по цигулка от родителката си на невръстната възраст 3 години. И двете момиченца обясниха пред “Преса”, че свиренето не пречи на игрите им, и че им харесва да излизат на сцена и хората да им ръкопляскат.

“Щастлива съм, че конкурсът "Емил Камиларов" става все по-световен, каза организаторът му проф. Дина Шнайдерман. Пред “Преса” тя призна, че й е доста трудно на достолепната си възраст да се занимава с всякакви битови и организационни проблеми, но че дължи това на починалия си съпруг и го прави в негова памет. Проф. Шнайдерман не можеше да се нахвали от приятелката си Мария Атанасова, която й помага напълно доброволно от създаването на конкурса. “Вече я наричам “мама” на фестивала”, каза проф. Шнайдерман.

Благодарна е и на военния министър Аню Ангелов, че й предостави красивата зала на Централния военен клуб, на посланика на Кралство Швеция Хелена Алин и на столичния кмет Йорданка Фандъкова, под чийто патронаж се проведе събитието. “Конкурсът със сигурност може да помогне за кандидатурата на София за културна столица на Европа през 2019 г. Доволна съм, че въпреки трудностите набира все по-голяма популярност. Заявки пристигаха от страни от Европа, Азия и Латинска Америка”, каза световноизвестната цигуларка.

Тази година конкурсът се проведе в рамките на международен музикален фестивал “Емил Камиларов”, който включи няколко концерта. А поводът беше 50-годишнината, откакто през 1961 г. Емил Камиларов (1928 – 2007) печели Голямата награда на конкурса "Николо Паганини" в Генуа. "След това целият свят започна да нарича Камиларов “Паганини булгаро” и досега остава единственият ни сънародник, печелил престижното отличие” припомни Дина Шнайдерман.

В чест на именития й съпруг тя закри тържествения концерт на наградените на 31 октомври с "Романс" от шведския композитор Ларс-Ерик Ларсон – творба за една цигулка, която Камиларов е преработил за две, за да я свирят заедно. Тя помоли никой да не я аплодира и изпълнението й завърши при абсолютна тишина, в памет на великия й съпруг.

На фестивала Дина Шнайдерман, освен като солист, излезе и като диригент на оркестър “Симфониета” – София. Тя доведе от Швеция и една истинска атракция за публиката - солиста Ерик Петерсен. “Той е световно явление. Свири на пишеща машина, на прахосмукачка, на чадър, на счупен стол, на развален велосипед. тоест на всичко, което вижда около себе си. Идва у нас с 40 килограма свръх багаж”, пошегува се цигуларката.

Публикувано във в. "Преса", 2 ноември 2012 г.