неделя, 29 януари 2012 г.

Прехвърлим ли 50-те, ставаме сомнамбули


Биоритмите диктуват правилата във всекидневието


Боряна АНТИМОВА

Всички сме различни според времето на най-голяма биологична активност. Общо се разделяме на два вида. „Чучулигите” си лягат рано и стават рано, като най-активни са в часовете преди обед. „Совите” будуват по малките часове и до обяд не са способни на каквато и да било сериозна дейност.

Хората в третата възраст обаче се жалват, че всички след 50 г. нощем стават като сомнамбули. Те спят по-малко и се събуждат по-често, сънят им е накъсан и трудно се унасят. Нощта им се превръща в кошмар - кръстосват дома, включват телевизора, отварят хладилника, пускат си музика, четат, ядат… И така – до сутринта.

С общовалидните  правила за отдих и бодърстване се занимава науката хронобиология. Тя изучава дневния режим, месечното и годишно разписание и проявите на цикличност в работата на органите и системите (биоритмите). Според денонощното „разписание” на работата на вътрешните органи са съставени биоритмични съвети за всеки ден.

Кафето е най-приятно до обяд. По това време с най-голяма сила работят органите за обоняние. Но във времето от 7 до 10 ч. сутринта, когато организмът се събужда, рязко скача артериалното налягане. Ако сте с хипертония, по-добре пийнете плодов сок и се разходете в парка – ароматите на природата са най-отчетливи.

Ако от месец не ви се удава да довършите плетиво или дрехата, която шиете, направете го от 15 до 16 ч.. Тогава ще ви спори всяка работа, свързана с фината моторика на ръцете.
Избягвайте важни и бързи решения до 9 ч. сутринта. Впрочем, и прекалено дългите колебания също няма да са ви от полза. Оптималното време е в 12 ч. на обяд. Не шофирайте от 2 до 4 ч. през нощта. Работоспособността е силно понижена. Отслабени са зрението и способността за различаване на цветовете.

Помолете зъболекаря да ви приеме от 18 до 20 ч. Особено ако ви предстоят болезнени процедури. Тэова е най-удачното време и за епилация. Тогава е значително по-нисък прагът на чувствителността към болката. При фризьор е най-добре да ходите от 14 до 15 ч. По това време в организма има малко статично електричество и косата най-лесно се поддава на различни манипулации. В 20 ч. не стъпвайте на кантара. Ще се разочаровате - тогава сте най-тежки.

Ако трябва да се съобразявате стриктно с хронобиологията, за да поддържате по-добър външен вид, ще ви се наложи да скачате от леглото не по-късно от 7 ч. От 4 до 7 ч. се активизират жлезите с вътрешна секреция и е хубаво да се нанесе лек овлажняващ крем. Уместни са също контрастен душ (бързо редуване на топла със студена вода) или масаж с кубчета лед. Маски обаче по това време не се препоръчват. Но затова пък от 8 до 10 ч. е добре да нанесете дневния крем.

Около 13 ч. е подходящ тонизиращ лосион, а от 17 до 20 ч. настъпва златното време за маски, пилинг и лифтинг – всичките хранителни вещества от продуктите, които използвате при тези процедури, ще отидат където трябва. От 20 до 22 ч. кожата с благодарност ще приеме почистващи процедури и истински ще се “зарадва” на ваната и душа. От 22 до 24 ч. е най-добре да се спи.

Любовните срещи – по график?

Казват, че любовта след 50 г. е много дълбока и страстна, стига да сте здрави и в добра форма. Защото по това време започват да се обаждат разни болежки. Ако мъжът, с когото се срещате отскоро, ви е поканил на ресторант, най-здравословно е да се ходи от 17 до 19 ч. По това време рискът да се натровите с храна е минимален. Пийването е най-безпроблемно между 18 и 20 ч., когато черният дроб е в пиковата си форма за справяне с алкохола.

Ако сте решили обаче да шашнете новата си късна любов със свежия си и секси вид, може и да не отделяте часове за подготовка. Във времето от 10 до 11 и от 16 до 18 ч. изглеждаме по-свежи от всякога. Ако любимият ви е поканил на обяд от 13 до 15 ч., имайте предвид, че по тогава обмяната е забавена и изглеждаме по-вяли.

Във възрастта след 50 г., когато силата на мъжа намалява, сутрешният секс е сред най-желаните му удоволствия. Тогава е най-висока концентрацията на тестостерон. При жените обаче пикът на половата активност е в 23 ч. Тогава партньорът също няма нищо против един сеанс, но бързо се унася в дълбок сън, придружен с хъркане. Но има компромисно мъжко-женско време за секс – 16 ч. За много хора обаче това е невъзможно - тогава са на работа.

Публикувано във в. "Преса", 29 януари 2012 г.

Досие: работохолик

Той се труди не за да живее по-добре, а защото не може без това

Боряна АНТИМОВА

Много често на интервюта за работа кандидатите изтъкват като свой плюс, че са работохолици. Кой предприемач не би желал в екипа си повече отдадени на фирмата служители? Но медалът има и обратна страна – прекалената пристрастеност. Някои специалисти я наричат наркотичен работохолизъм, други – синдром на изгарянето.

Определят я и като една от модерните болести на нашето време. Основното при тази зависимост е, че балансът на ценности е силно наклонен в полза на работата. Трудолюбивият човек го прави, за да живее по-добре. Работохоликът наркоман не може да живее без това.

Допреди век единствено мъжът беше отговорен за прехраната на домочадието. Сега все повече жени поемат сами грижата за себе си, а понякога и за всички вкъщи. Не е трудно обаче да се разграничи зависимият човек от този, който работи на две-три места, за да издържа семейството си.

Особено тежко е положението при хората от третата възраст. Който цял живот е бил зависим работохолик, след 50-ата си година става още по-неудържим. Вече е опитал много неща и притежава силата и рутината на “универсалния боец”. И понеже непрекъснато има нужда да доказва на по-младите, че не е остарял, се пренапряга все повече и повече.

Идват и самотата и усещането, че е ненужен. Децата са пораснали и имат свой живот, а отношенията с партньора са хладни. Сексът е силно разреден, двамата спят в отделни стаи. И спасението е в труда. Когато пък човекът над 50 г. загуби работата си, го връхлитат всички възможни болести – реални и мними.

Тази зависимост, също като алкохолизма, е опит да избягаш от действителността, да се забиеш в своята самота, тревога и страх. Потапянето в работата е и предлог да не решаваш своите собствени проблеми. При такъв човек трудът е не просто средство за постигане на целите, а смисъл на живота. Все му е едно какво ще работи и колко ще печели. Той харесва процеса, а не резултата. Работното време е подчинено на трима „богове”: Ред, Дисциплина, Подчинение. Извън работата се чувства неуютно. Не умее да почива и да се весели, а безделието е смърт за него.

Някои хора стават заклети работохолици като опит да компенсират загуба на близки хора. За тях трудът е лекарство. Така те забравят и за своите болести и физически недъзи, за провалите в личния живот.

Работохолиците по-често от другите са подложени на болести и психични разстройства. Животът им е един постоянен стрес, организмът хронично не получава почивка дори и за кратко. Основни спътници на синдрома на изгарянето са хроничната умора и неврозите. Често се появяват и проблеми с кръста, стомаха, съдовете и сърцето. При това бавно и сигурно се движи към инфаркт.

В семейството също не всичко е наред. Чести са разводите заради зациклянето в работата на единия или двамата партньори. Фанатизираните работохолици обикновено остаряват и умират в самота.

В работата също възникват проблеми. Работохоликът е обичан от шефовете си, но не и от колегите. За тях той е жив укор и единица мярка за издържливост на натоварване в очите на началството. Но докато колегите му учат за втора магистратура, четат книги или просто завързват полезни връзки, той е залепен за работното място и така стеснява хоризонтите пред себе си.

На работохолика може да се помогне. Както другите зависими, той първо трябва да осъзнае, че нещо не е наред. После идват консултациите със специалисти. Близките трябва да го убедят, че усложнява преди всичко своя живот. Но не бива постоянно да му се натяква това. Много по-голям ефект ще има промяната на атмосферата вкъщи, за да му е приятно да се прибира по-рано от работа.


Робърт де Ниро спи само по по 4 часа на ден

Легендата Робърт де Ниро догодина ще навърши, но продължава да спи само по 4 часа в денонощието. Останалото време режисира или се превъплъщава в нечий образ и не се уморява да повтаря: “Ще си почиваме след смъртта”.

След 43 години работа в киното де Ниро твърди, че продължава да изпитва неописуема радост при всяко излизане на снимачната площадка. Злите езици в Холивуд твърдят, че със своето невиждано трудолюбие актьорът компенсира не съвсем високия си интелект. Но това, дори и да е така, явно не му е попречило да стане един от най-великите актьори на нашето време.

На работната си маса, освен двата “Оскара” той държи медна табелка с мисъл на Наполеон “Неуспехът е майка на гения”. “Смятам, че съм не по-малко велик от него и думите му ме подкрепят в трудни моменти”, отбелязва шегаджията.

Преди дни в интервю за немски вестник той се обърна към младите: “Използвайте времето си! Когато бях още млад, исках да се заема с нещо неопределено, да направя еди-какво си и еди-какво си някога си, някой ден... Но докато мигна - и 40 години бяха отлетели. Така че ако наистина искате да направите нещо, направете го сега! Не чакайте!” 

Публикувано във в. "Преса", 29 януари, 2012 г.



събота, 28 януари 2012 г.

Последовател на Брус Лий готви мешана скара без месо


Готвачът-инструктор по източни бойни изкуства Владимир Нгуйен прави мешана скара без месо и патица по пекински без… патица

Боряна АНТИМОВА

Той е само на 24 години и още си няма визитка, но ако реши да си поръча, ще бъде сериозно затруднен, кое от многото си амплоа да сложи най-отпред. Владимир Нгуйен е завършил УНСС със специалност маркетинг. Работи като готвач в ресторант за вегетарианска, веганска и здравословна храна. Инструктор е по кунг фу (Джийт Кун До) и филипински бойни изкуства.

Освен това е уеб дизайнер, работещ като freelancer (на свободна практика – бел.ред). Но това още не е всичко. От 6 години Влади е вегетарианец, а от 3 - заклет веган. Той е уеб-дизайнер и редактор на сайта за екология и вегетарианство www.ecovege.org. Това, последното, го прави без никакво заплащане. Заради каузата.

На семинар с грандмайстор Ричард Бустило
(личен ученик на Брус Лий), 2011 г.
Влади е плод на легендарната българо-виетнамска дружба. Баща му е от онези виетнамци, които преди трийсетина години пристигат да работят в България, съгласно спогодбата между двата “братски народа”. Разпределен е в завод “Балкан” в Ловеч, където среща българката Валя, влюбват се и се женят. Така на бял свят се появява Влади.

Днес обаче таткото работи в Лондон, а със сина си разговаря на български, защото младежът не знае виетнамски. “Преди няколко години почнах да уча езика на баща си сам, от един сайт на английски, създаден от един професор от град Сайгон, и знам някои начални неща”, смее се българинът с източни черти.

Стигаме до произхода и тук следват важни уточнения: “Винаги съм бил горд от това, че живея в България, а също и че корените ми са от Изтока. Роден съм тук и никога не съм се чувствал чужденец, човек от друго място. Общувам повече с българи, но имам и ученици виетнамци. Като гражданин на света, ценя хората по добродетелите, а не по произхода”.

Демонстрация на кобудо (бойни изкуства с оръжие) на снимките за филма
“Нинджа 2009” – американска продукция, заснета в Бояна
Инструкторът Владимир Нгуйен е четвърто поколение ученик на Брус Лий. Изучавал е Джийт Кун До (концепция в бойните изкуства на Брус Лий – бел.ред.) и филипински бойни изкуства от сифу Божидар Станчев. Практикувал е също Карате До - Шотокан, Таекуондо и кик бокс. Сега обучава предимно деца.

Другата му голяма страст са екологията и веганството. Той е култова фигура сред веганите. Обичат го не само заради източната му приветливост - винаги усмихнат и готов да помогне, а и заради голямата начетеност и мъдрост, нетипични за неговите 24 години. Известен е с прякора си Владо ЕкоВеге – заради сайта, който прави. Той мисли екологично, храни се само като веган – изключвайки всякакви животински продукти и смята, че човекът на новото време ще бъде точно такъв – “ековег” (съкращение от екология и веганство – бел.ред.).

“Преди 3 години бях вегетарианец, тоест, изключвах само месото, но използвах млечни продукти и яйца. Тогава попаднах на описание за обичайна направа на промишлено сирене и в него имаше всичко, освен мляко. Преди страдах и от някои неприятни кожни проблеми. От собствения си организъм научих, че няма по-вредна комбинация от смесване на хляб с мляко. Откакто не ям животински продукти, тези проблеми силно намаляха и смятам, че това се дължи именно на отсъствието на млякото и сиренето”, обяснява веганът.

Влади (в средата) на шествие с еколози за Деня на земята – 22 април 2011 г.
Според Влади, хората са длъжни да живеят така, че да щадят природата: “Начинът ни на хранене и използването на ресурсите на Земята променят средата, в която живеем. Затова трябва да сме пестеливи в харченето на енергия, да употребяваме повече щадящи околната среда електроуреди и препарати, да садим дървета и да бъдем вегетарианци или вегани”. Той е в основата на организираните няколко семинара „Бъди веган”, чиято цел е да се покаже чрез научни доказателства, че наистина е дошло време за промяна в мисленето.

За веганството може да говори с часове: “Отказът от животински продукти освобождава ресурси, с които могат да се нахранят милиарди гладуващи хора по света. Сега тези ресурси отиват за храна на животните. Ако не бях веган, сигурно никога нямаше да опитам вкуса на авокадото, кълновете, тофуто, сайтана, кърито, хумуса”.

Патица по пекински без… патица. Изглежда апетитно…
В ресторанта, където работи, Влади приготвя мешана скара и джинджифилови филенца без месо, патица по пекински без патица… Не, няма грешка. Става дума за специален растителен продукт - сайтанът, който наподобява месото, а скарата с него става “толкова апетитна, че пръстите да си оближеш”.

Сайтанът (на англ.: “seitan” – бел.ред.) е храна от пшеничен глутен. Той се приготвя, като от тестото, направено от брашно и вода, се отмие нишестето, за да остане само глутенът. Името идва от  поддръжниците на макробиотичното хранене, които популяризират тази глутенова храна на Запад.

А така изглеждат шишчетата без месо... Снимки: личен архив

Произходът на сайтана се свързва с Китай. Една история приписва създаването му на готвачи на китайския император, които искали да направят храна, наподобяваща на вид и вкус месо, за да не му липсва то в разтоварващата вегетарианска седмица.

“Приготвен, сайтанът наистина малко наподобява месо, но за разлика от него не е отнеман живот за добиването му, не съдържа токсини и не замърсява физическото ни и душевно здраве”, обяснява веганът.

Публикувано във в. "Преса",
28 януари 2012 г.

четвъртък, 26 януари 2012 г.

Потомък на цар Шишман почете Мама Злата


Актьорът Светозар Кнезовски – Заро представи моноспектакъла си “Забравени от небето”

Боряна АНТИМОВА

Актьорът Светозар Кнезовски - Заро представи на камерната сцена "Възраждане" моноспектакъла си "Забравени от небето”. Реализиран е от театър “Грифон” и сдружение “АртКулт”, по текстове от едноименната  книга на Екатерина Томова, и под режисурата на Кристиана Бояджиева. Актьорът е посветил спектакъла на голямата българска актриса Златина Тодева, напуснала ни през 2007-ма, тъй като тя дълги години го е играла на сцената на театър 199.

 “Забравени от небето” е красива история, разказана от един млад човек. С проникновението на възрастен младият Кнезовски успява да навлезе в света на родопчани и в съкровищницата на техните мисли и чувства. “Отдавна ми се прави нещо българско – сподели пред “Преса” актьорът. - Още повече, че текстът е пълен с ценности, които са и мои. За същността на човека и неговата връзка с природата. Вълнува ме съдбата на столетниците. “Забравени от небето” не значи забравени от Бога, просто небето не ги е прибрало тогава, когато е трябвало.

Столетниците имат и особено отношение към звездите, към живота и смъртта. Издигнали са мъртвите в култ, за да имат с кого да си приказват, след като са преживели смъртта на всичките си близки”, обяснява Заро.

“Мама Злата? Обичам тази жена! – усмихва се актьорът при спомена за Златина Тодева. – Светлината, която тя излъчва, и до ден днешен изпълва душите на всички, които са я познавали. Има нещо особено в това, да си "Мама" на толкова много хора!”


Кнезовски не е играл с нея на една сцена, но и до днес една случка го просълзява: “Блъснах я без да искам на улицата пред театър "Сълза и смях", обърнах се и я видях. Такава една мъничка и крехка. Извиних й се и я попитах: “Как си, маме?” Тя ме погледна, усмихна ми се и ми каза: “Ми-и-и-и, самотата, майко, е много хубаво нещо. Ако я поискаш! Ама ако те споходи, майче-е-е-е ...” Не довърши, обърна се, запали си цигарата и бавно тръгна по “Раковски”.”

Актьорът е с особен пиетет към експерименталните постановки. От години прави бар-театър в Париж и София. В момента играе в галерия "Снежана". През февруари там ще представя моноспектаклите "Забравени от небето" и "Смъртта на Дон Жуан". “Правил съм и бар-театър, и таван-театър” – смее се Заро. - Играе ми се в алтернативни пространства – в подводница, в самолет, на върха на някоя планина…”, мечтае на глас актьорът.


 “Как звучи компилация от четири противоречащи си школи – на Евгений Вахтангов, Бертолт Брехт, Всеволод Мейерхолд и Константин Станиславски?” – така Кнезовски описва театралното си образование. Завършил е експерименталния клас на проф. Грегоре Грегориу с гл.ас.Светлана Тома към ГИТИС - Москва. В света само 12 артисти са подготвени по тази експериментална програма. Всеки от тях е самодостатъчен, за да създава огромни зрелищни постановки, без помощни средства като пищни декори.

Кнезовски подготвя кандидат-студенти за НАТФИЗ, но не може да преподава по своята школа, тъй като тя не отговаря на стандартите в националната ни академия. “Иска ми се актьорите да бъдат преди всичко личности. Напоследък има все повече артисти и все по-малко личности в театъра”, споделя той. Мечтата за сцената се ражда в Плевен, където от 7-годишен се подготвя за ГИТИС в детската група на Орхи. Много обича първата си роля - Светльо в "Меко казано" на Валери Петров.

Кнезовски е от княжеско потекло. Майка му е от рода Кнезовци. Така са ги наричали преди векове. Грижливо и ревниво пазената семейна история разказва, че покойната му баба – княгиня Николина Кнезовска - с която говорел на име и фамилия, като аристократ, е съпруга на потомствения княз Захари Кнезовски. Той е кръвен потомък на Сара еврейката - майката на цар Иван Шишман.

Родът им е разделен на три - с трите клона на християнството. Православните християни живеят в Петербург, католиците – в България, а протестантите са разпръснати из Европа. Известни са с три фамилии - Кнезовски, Банкови и Колеви. “По документи съм Николов - по баща, а мама е княгиня Люба Кнезовски. Нейно Величество живее в "двореца" си в Дупница, заедно с баща ми”, шегува се Заро.


Актьорът Светозар Кнезовски – Заро в моноспектакъла “Забравени от небето” Снимки: Десислава Петрова
 
Когато негови колеги разбират, че е от княжески род, започват да го наричат “черния княз” -  тъй като негов любим образ е Воланд от романа “Майстора и Маргарита” на Михаил Булгаков. Освен това ходи предимно в черни дрехи. Затова с много самоирония актьорът се подписва във Фейсбук като “Н.В.Черния Княз”.


Публикувано във в. "Преса", 26 януари 2012 г.

сряда, 25 януари 2012 г.

Как да търсим работа, когато сме пред пенсия


Ходене по мъките

Боряна АНТИМОВА


За никого не е тайна, че хората над определена възраст е трудно да намерят работа. Съществува ли у нас дискриминация по възраст, или просто те живеят с остарелите представи и умения, които вече никому не са нужни? Дали наистина проблемът не е в самите тях и в нежеланието им да се адаптират към постоянно променящия се свят? Тези въпроси, разбира се, нямат еднозначен отговор. Защото всеки човек има своя индивидуалност и всеки случай е уникален сам по себе си.

Но все пак специалистите откриват нещо общо между хората, останали без работа, които вече не са в първа младост, но са далеч и от пенсионната възраст. На първо място това е неспособността да си представят ново поле на реализация. Повечето от тях са израснали и възпитани по времето на соца, когато беше нормално да се работи на едно и също място цял живот. Много малко са тези, склонни да сменят често обстановката и заниманието си. Това обаче стеснява полето на избор за следващата реализация на пазара на труда.

Липсата на самочувствие е друга обща между безработните над 50 години. Голяма част от тях например не са на “ти” с компютрите и новите технологии. Но вместо да се постараят и да се научат да работят с тях, те се страхуват. Не си дават сметка, че това са просто инструменти за работа, както всички други. Вместо да се ужасяват от мисълта, че ще се сблъскат с нещо непознато, по-добре би било да разсъждават за това като за способ да улеснят труда си. В края на краищата, щом децата могат да работят с тях, едва ли ще е трудно и за техните баби и дядовци, които са се справяли с далеч по-сложни неща в живота си.

Неспособността да се “пазарят” за заплата е допълнителен проблем. Най-често хората, които не могат да се отърсят от социализма, са свикнали да работят за твърда заплата, която се определя от държавата. Затова не смеят да поискат високо възнаграждение за труда си. Това е причината в много случаи доста от по-младите им колеги да вземат много повече, макара и да не са толкова добри специалисти. Причината е проста – сами са сложили по-високата си цена.

Печелившата стратегия
Не си внушавайте, че не са ви приели на работа заради възрастта. Нищо не ви коства да кандидатствате за подходяща за вас позиция. В най-лошия случай няма да ви отговорят, а в най-добрия ще ви поканят за събеседване.

Информирайте се за правата си. Работодателят е длъжен да се запознае с кандидатурата ви и няма право да я отхвърли заради възрастта ви. Изискайте адекватна обосновка за отказа му да ви приеме на работа.

Докажете, че удовлетворявате основните изисквания на работодателя – с биография, мотивационно писмо и всички останали документи, посочени в обявата. За да избегнете свалянето на цената ви на пазара на труда, поддържайте и повишавайте своето професионално развитие. Повечето хора над 50 са живели в друга система, при друга организация на труда и други стереотипи. Днес работодателите имат съвсем различни изисквания и вие трябва да докажете, че не сте “в очакване на пенсията”, а активен съвременен човек, който иска и може да допринесе голяма полза именно на тази длъжност и именно заради опита и знанията си.

Убедете работодателя в своите предимства. Отбележете в мотивационното си писмо плюсовете си: опит, умения и навици; стабилност – няма да “скачате” от фирма на фирма заради болезнен кариеризъм; нова роля в семейството – децата ви са големи и самостоятелни, така че имате възможност да оставате до късно и да пътувате в командировки; и накрая мотивацията – че желаете да спечелите средства за един по-нормален живот след пенсионирането, а не да бъдете в тежест на децата си.

Поддържайте се в тонус. Посещавайте тренинги, курсове, семинари, запишете втора магистратура.

Подобрете външния си вид. Сменете прическата, цвета на косата, свалете някой килограм. Лицето ви трябва да излъчва здраве и свежест, а не умора от живота.

Използвайте връзките и контактите си. Колкото повече контакти поддържате – толкова по-голяма е вероятността да си намерите работа. Направете си блог, профил в www.jobs.bg (от който всеки ден ще получавате известия за свободни места по вашата специалност) и в някоя социална мрежа, запознайте се с нови хора.

Не парадирайте с авторитет. На събеседването покажете готовност за работа в екип и за развитие и усъвършенстване.

Избягвайте дъмпинга. Ако ви попитат, какви са вашите очаквания за възнаграждението, не съобщавайте прекалено ниска сума – с това само ще покажете, че не се цените достатъчно, че сте в безизходица и сте готови да работите за жълти стотинки. Но и не вдигайте прекалено летвата – в днешно време стойност имат не дългият стаж, а доказаният успешен опит.

Сменете сферата на дейност. Това ще ви отвори нови по-големи възможности.

5 идеи от мен как да се чувствате по-добре
 
1. Върнете се към хобито си. Спомнете си, кое занимание ви доставяше най-голямо удоволствие тогава, когато животът ти беше по-пълнокръвен.

2. Направете си профил във Фейсбук. Статистиката сочи, че сред българските потребители на социалната мрежа най-много и най-активни са дамите над 55 години. Така че ето ви възможност да се запознаете с нови хора на вашата възраст, с близки до вашите интереси, и да смените приятелския си кръг. Това ще ви накара да се чувствате по-свободни и независими.

3.Ходете пеша по 2 часа всеки ден. Набележете си маршрут по улици, по които ви е приятно да минавате, и ходете. Това страхотно тонизира, а студът, поледицата и безпаричието не може да са ви оправдания да не излизате.

4.Сгответе нещо вкусно и съберете семейството си. Поговорете с децата си спокойно, прекарайте приятни минути заедно. Това ще заздрави връзките с най-близките ви хора.

5. Сменете нещо по себе си. И за това не са нужни много пари, а по-скоро желание. Извадете някои стари любими дрехи, стегнете ги, ако сте сръчна в шиенето, внесете някои промени. Подстрижете се – някъде все още цените на тази услуга са 5-6 лева. Сложете си лек грим, малко червило, и се усмихнете. Правете го по-често и ще усетите, че и светът около вас ви се усмихва!


Публикувано във в. "Преса", 22 януари 2012 г.

Снимки: The Telegraph

Сидромът на Квазимодо

Мерил Стрийп със “Златен глобус” – блестяща на 62 г. и обичаща… бръчките си.
Или страхът да се погледнеш в огледалото

Боряна АНТИМОВА


Всички сме критични към външността си в различна степен. Никой не е удовлетворен напълно от това, което вижда в огледалото. Има обаче хора, които зациклят на тема телесен недостатък. При някои става въпрос за ниско самочувствие, при други – за сериозно психическо отклонение. Учените го наричат дисморфофобия или синдромът на Квазимодо.

Недостатъците във външността може да са реални или мними. Може да си депресиран от голяма брадавица на носа, която наистина те загрозява. Но се случва среден на ръст човек да си въобрази, че е джудже, а жена с размер 46 – че е дебела.

Всички сме страдали от дисморфофобия в пубертета. При някои обаче тя така и не преминава и се засилва особено във възрастта след 50 години. Жените страдат най-много от увисналата кожа под брадичката и от наедрелите талия и ханш. Мъжете пък се шокират от олисялото теме и биреното коремче. Неумолимите белези на остаряването могат да изкарат от релси всеки нормален човек, дори и никога да не е бил прекалено суетен. Затова повечето хора над 50 г. избягват срещата с огледалото.

Понякога синдромът на Квазимодо придобива уродливи форми. Страдащият изцяло се фокусира върху своя „недъг” и това се превръща в натрапчива идея. Животът му се превръща в ад: страх го е да се устрои на работа, свързана с много хора и общуване; бои се да завъди приятели; не позволява да го снимат; за личен живот и дума не може да става.

Страданието може неочаквано да се появи отново при психологически травми. Мъж заявява на жена си: „Тръгвам си от теб, защото си дебела крава”. И жената, иначе с нормално тегло, страда, че е дебела. Развива дисморфофобия, която може да завърши с булимия (психично отклонение, при което се повръща поетата храна, за да не се пълнее – бел. ред.).

Телевизията също може да е травмиращ фактор – при предавания от типа “коренна промяна”. Те са построени на принципа: Таня (Петя и т.н.) има физически недостатък, направили са й операция и тя се чувства прекрасна и щастлива. А ако не можеш да си направиш операция, какво - оставаш си урод? И се отключва страданието.

При някои хора става дума за тревожно разстройство, водещо до натрапчиви мисли. Дори да убедиш човек, мразещ носа си, че в профил прилича на гръцки бог, той ще се вторачи в нещо друго, което не харесва - уши, очи, колена – все едно какво. В редки случаи дисморфофобията може да е симптом на шизофрения или психопатии от шизоиден тип, като част от налудните мисли.

Тези хора са маниаци на тема разкрасяване: тренират до изнемога в спортните зали; изстискват жестоко пъпките по лицето, като нараняват кожата си; слагат си силикон на гърдите или уголемяват с помпи пениса си; прекарват часове пред огледалото в гримиране и прически; закъсняват винаги, защото все им се струва, че нещо по тях не е наред. Точно те са най-честите клиенти на козметиците и естетичните хирурзи.

В западните страни и САЩ, когато заподозрат, че някой кандидат за операция проявява симптоми на дисморфофобия, организират консултация при психолог или психиатър. Същото правят и у нас уважаващите себе си естетични хирурзи. И ако се установи психично отклонение, отказват да оперират. Защото такива клиенти никога не са доволни от резултата от операциите, колкото и качествени да са те.

При психично отклонение първо се лекува болестта, която го причинява. Ако е резултат от сериозен физически недъг, се прилага терапия за по-добро познаване на тялото. При загрозяващ белег психолозите съветват той да се отстрани оперативно, за да се повиши себеоценката. Но има опасност страдащият да тръгне да коригира всичко наред. Моралът задължава естетичния хирург да не гони само печалбата, а да предупреди за рисковете и да напомни, че най-ценна е естествената хубост, не тази, която ни залива от екраните –звезди с лица и тела, окарикатурени от безброй реконструкции.


На 62 г.
Мерил Стрийп обича бръчките си

Мерил Стрийп, която преди дни получи поредната си награда - "Златен глобус" за най-добра актриса в драма за ролята си на Маргарет Тачър във филма "Желязната лейди", е родена на 22 юни 1949 г. Не крие, че вече е на 62 г., и изглежда отлично без намесата на пластични хирурзи. Манията по изкуственото подмладяване тя иронизира в типично неин стил: “Смешни са ми хората, които “замразяват” лицата си”.

Рецептата й за красота е семпла: първо трябва да заобичаш бръчките си. Без тях лицето би изглеждало скучно и “мъртво. В бръчиците е отразен нашият живот – радостите, трудностите, които са ни направили по-мъдри, моментите на щастие, казва тя. Важни фактори за успеха според кинодивата са усмивката и умението да се глезиш и релаксираш. Когато сме прекалено твърди и взискателни към себе си, това краде от красотата ни, смята Мерил.

Звездата от “Дяволът носи Прада” има свой установен стил в козметичните процедури. Не препоръчва на “момичетата след 40” блестящ перлен грим. По-важно е кожата да изглежда поддържана, а гримът – незабележим. Стрийп съветва също да не се спестява от козметика, защото евтините кремове и грим могат и да състарят лицето.

Публикувано във в. "Преса", 22 януари 2012 г.

Вторият пубертет при мъжа

Джордж Клуни също прехвърли 50-те през май,
но не му личи да е минал през “втори пубертет”

Боряна АНТИМОВА

Наричат кризата на средната възраст “втори пубертет”, защото преминава не по-малко болезнено и мъчително от въпросния период при децата. Мъжът над 50 години обаче може да я прескочи, ако е удовлетворен от живота си, ако няма проблеми с половинката си, и ако кариерата му бележи ръст или бизнесът му се развива успешно.

Съвсем различно е положението при човек с разрушен брак, загубил вкус към живота и удоволствие от работата си. Започва да му се струва, че е отлетяла по-добрата половина от живота му, а той нищо не е постигнал. Отношенията с половинката са охладнели, децата са пораснали и с тях вече говорят на различни езици. Тежи му също, че трябва да работи нещо, което не му харесва, за да осигури семейството си. А животът препуска, хубавите години на творчески усилия и стремежи са отминали безвъзвратно и той вече няма сили да започне нещо ново.

Често в такова състояние мъжете стават импулсивни и търсят нови връзки и тръпка. Най-силно това се проявява в желанието да доказват безспир своята потентност и привлекателност. Затова другото лице на кризата са многочислените любовни връзки, разводи и сключването на нови бракове, най-често с много по-млади жени. Импулсивните и необмислени постъпки довеждат до нова криза, преминаваща в депресия. Мъжът се измъчва от натрапчивата мисъл, че трябва веднага да получи от живота всичко, което е пропуснал.

Някои търсят нови възможности в кариерата или рязко сменят посоката на дейността си. Високите стандарти на богаташите, наложени от медиите, провокират доста тягостни мисли. Дори и тези, които отстрани създават впечатление за успели, често се чувстват неудачници, защото не са, примерно, милионери. И колкото повече постига мъжът в криза, толкова по-незначителни му се струват собствените успехи.

Понякога натрапчиво го измъчва мисълта, че е похабил най-хубавите си години за неправилните неща и с неправилните хора. Може също да се появи натрапчив страх от смъртта или, че могат да умрат близките му хора. Страхува се също от бедността и че няма да може да издържа семейството си и го очаква мизерен пенсионерски живот.

Подобна криза не могат да избегнат и хора, които отстрани изглеждат, сякаш са реализирали американската мечта за бързо забогатяване. При тях проблемът е друг – наляга ги скуката, заради пълната достъпност и пренасищането с всичко, което си пожелаят – коли, яхти, пътешествия, приключения. Често като лекарство те избират дрогата или алкохола – средства, които “решават” проблемите за час-два, но после кризата отново ги връхлита.

Изминалият двадесети век може да се нарече век на нормите, тоест, всеки преценява доколко животът му е бил успешен и правилен, като го сравнява с някакъв еталон. И ако в предишните векове един мъж се е чувствал удовлетворен от това, че е посадил дърво, отгледал син и построил дом, то в съвременния свят той може да се приеме като неудачник заради това, че не е оставил милиони на наследниците си.

Какво да се прави, когато кризата вече е настъпила? Много е важно мъжът да осъзнае това – както казват психолозите, решаването на проблема започва с неговото признаване. Преди да прибегне до услугите на специалист, мъжът трябва да прецени, устройват ли го правилата, по които живее и работи, или са му натрапени от близките и обществото. И дали може да ги промени. При такъв човек кризата преминава по-леко.

Публикувано във в. "Преса", 15 януари 2012 г.
Снимка: www.canihelpyousir.com

вторник, 24 януари 2012 г.

Фотограф омайва отровна змия на български, тя му прави път


Митко – автопортрет на фона на плажа Даниела



Пътешественикът Митко Момчев откри изложба под наслов “Мечтай! Бразилия”в столичния арт център “Фотосинтезис”


Боряна Антимова


Наш фотограф-пътешественик оцеля в бразилска джунгла, след като заговори на български на силно отровна змия, изпречила се на пътя му. Колкото и невероятно да звучи, влечугото му сторило път. Срещата на Митко Момчев очи в очи с жълтозелената отровна змия е на южнобразилския остров Флорианополис, по пътеката за плажа Лагоиня до лейчи, минаваща през девствена джунгла, със стръмни спускания и изкачвания.

“Появи се на два метра пред мен отляво на пътеката. Беше дълга над два метра и за мой късмет не беше агресивна. Изненадах се от рекацията си – вместо да се уплаша (тъй като за първи път в живота си се сблъсквам с влечуго, още повече силно отровно), аз й се зарадвах и тръгнах да я снимам с малкия фотоапарат, който ми беше под ръка. Основната ми техника беше в раница на гърба и реших, че няма да е разумно, ако правя резки движения, за да я извадя. Снимките не се получиха заради по-слабата светлина, но успях да я заснема във видео режим.

Кадри от фавелата – бедняшкия квартал на Флорианополис
Змията беше наистина прекрасна със своята жълтозелена окраска. Приближих се на метър от нея, за да я снимам. През ум не ми мина, че може да ме нападне. Тъй като тя беше на пътя ни, нямаше как да продължим. Тогава реших като в приказките да я помоля да си тръгне. Започнах да й говоря на български – колко е красива и уникална, как ни спира пътешествието и няма начин да я заобиколим. Накрая я помолих да се върне там, откъдето дойде.

И стана чудо – змията се върна в джунглата на същото място, от което се появи! Страхът така и не ме обзе нито в момента, нито в пътя наобратно, който изминахме в сумрак, а последните неколкостотин метра - в пълен мрак”, спомня си пътешественикът. Когато после се разровил из справочници, открил, че неговата “приятелка” е от тези с най-смъртоносна отрова - Златна змия или Златен Ботропс (с латинско име Bothrops Insularis).


Авторът на откриването на изложбата “Мечтай! Бразилия” в столичния арт център “Фотосинтезис”. Снимки: Митко Момчев


“Мечтай! Бразилия” е нарекъл Митко Момчев изложбата си, която е отворена до 25 януари в столичния арт център “Фотосинтезис” на бул. “Васил Левски” 57 (до “Попа”). Представени са 49 фотоса, разпечатани на 33 пана. “Селекцията беше трудна и трябваше да избирам от над 3500 снимки. Много от кадрите, заедно с видео материал  ще покажа в едноименната страница във фейсбук”, споделя авторът, като допълва, че основен акцент в изложбата е поставил върху снимките с деца, които са най-големите и смели мечтатели.

Митко и кучето - весело настроение на плажа Лагоиня до лейчи.
Бездомните кучета на острова са навсякъде,
дори и на този труднодостъпен плаж
Цялото пътешествие на Митко Момчев до Бразилия е една негова сбъдната мечта. Шансът-подарък от съдбата идва с един неизползван билет. Приятел го кани на негови разноски на двуседмично пътуване до бразилския град-остров Флорианополис, известен с 42-та си плажа и райската си красота. Вторият билет приятелят му Светослав е купил за майка си, но тя се отказва и така Митко Момчев реализира своя отдавнашна мечта – да посети Бразилия. Приятелите обикалят целия остров. После отскачат до континента, в курортното градче Палмас  и до „малкото Рио” – град Балнеарио Камбурио.

Митко твърди, че в щата Санта Катарина и във Фрлорианополис бразилците много приличат на нас. В този регион 85% от жителите са със светъл цвят на кожата и са смесица от германци, италианци, други европейски народи, тъмнокожи и мулати. “Някои много приличаха на мои приятели и познати, дори се запознах с мой бразилски двойник – разказва фотографът. - Това беше първото нещо, което ме накара да се чувствам като у дома си. Второто беше природата – същите красоти, които имаме и тук – плажове, гори, езера, реки.”

И тъй като това приключение е подарък за него, Момчев е решил половината събрани средства от продажбата на снимки да дари на четири български семейства и най-вече на техните деца. “Първо ще разбера за какво мечтаят, и ще се опитам да сбъдна част от мечтите им. Като на малкия първокласник Иван, когото качих заедно с баща му на стоп преди време. Той мечтае да има собствен фотоапарат и да снима”, сподели Митко. Историите на тези семейства, начинът, по които се е запознал с тях и продължението на историята за мечтите фотографът ще разкаже в сайта svoizbor.com - медиен партньор на изложбата.

(публикувано във в. “Преса”, 24 януари 2012 г.)


Бразилец се усмихва пред къщата, в която живее, след като е разбрал, че фотографът е от България – страната, от която е коренът на любимият му президент Дилма Русев



Плажът на втория по известност бразилски курорт Журере Интернасионал. Многобройни търговци предлагат на туристите храни, напитки, дрехи и сувенири


Плажът Лагоиня до лейчи – изглежда досущ като този в Синеморец. Близо до него е срещата със змията


Малкият Жуниор в двора на къщата, в която живее с майка си и брат си. Бедняшките квартали са разположени нависоко и имат невероятни гледки към града и океана


Малкият Мики - плод на любовта между германец и бразилка – с майка си

Рибари на фона на „Малкото Рио” – град Балнеарио Камбурио - уникален град, който се изгражда и застроява с невероятна скорост