неделя, 29 септември 2013 г.

Георги Христов: Все същата луда глава съм




Боряна АНТИМОВА

Всяко интервю на един от най-големите гласове на българската поп сцена се превръща в събитие, тъй като той много рядко излиза в медиите.

Според приятелите му това не е поза, и в личния си живот певецът не обича да говори за себе си. Повече от 30 години Георги Христов държи високо летвата на своя перфекционизъм и безкомпромисност, стил и престиж.

Роден е на 28 януари 1964 г. в София. Завършва НМА “Панчо Владигеров”, специалност “Поп и джаз”. Певец, композитор, поет, продуцент и издател. Автор е на по-голямата част от песните в репертоара си, който включва от балади, диско, латино, мелъди рок, през фолклор до предкласика.

Има 13 албума, повечето най-продавани за годината. Четирикратно е удостояван с най-високото отличие – Гран При на международни форуми и два пъти – с наградата “Кристална лира” на Съюза на музикалните и танцовите дейци в България (1996 г. и 2008 г.) за изключителни творчески постижения.

Печелил е всички престижни музикални конкурси у нас, стотици зрителски и слушателски класации. Многократно е обявяван за певец на годината. Снимани са четири филма за него. Пял е на три континента, а концертите му винаги са при препълнени зали. Всяка година представя с огромен успех нови спектакли в зала 1 на НДК. През 2012-а отбеляза 30-годишен юбилей със спектакъла си "30 златни" в Зала 1 на НДК.


Георги Христов ънплъгт - една от запазените марки на изпълнителя

- Господин Христов, напоследък все по-рядко сте в медиите. Оставате ли верен на принципите си - всичко да е изпипано до последен детайл, включително и изявите ви в пресата?
-Не се стремя да бъда част от гъстия, мъглив пейзаж на медийната гора, а и нямам такава необходимост. Един артист с име трябва да подбира много внимателно моментите и подходящите медии, в които да се появява, и да го прави само когато има какво да сподели с публиката, а не да досажда безсмислено с присъствието си, защото такива образци имаме много.

- Дали заради вашия перфекционизъм, създавате у някои хора представата, че сте "дръпнат", "високомерен", "особняк". Тази привидна надменност какво е - защитна маска против злото, или стремеж да останете на пиедестала на звездата, запазвайки мистичния ореол?
-Никога не съм бил надменен. Много си изпатих и продължавам да си патя от своята откровеност и честност. Затова съм избрал да стоя настрана от медийната суматоха. А какво си мислят хората, които не ме познават – не ме интересува. Не мога да бъда приятел с всеки!

На Коледен концерт в зала "България., декември 2012 г. Една от големите мечти на Георги Христов е била да пее с орган, и тя се сбъдва през 2010 г., и втори път - през 2012 г.

- Такъв перфекционист ли сте и в живота си, извън музиката?
-Да, такъв съм и в личния си живот, заради което често съм недолюбван. Много би ми било лесно да я карам „джаста-праста”. Но, за съжаление, не мога. Не съм такъв характер.

- Над какво работите напоследък?
-Концентрирал съм се върху няколко свои проекта. Щастлив съм, че албумът ми „Златни балади” – „Още те обичам”, който издадох през миналата година, се радва на огромен успех. Предстои негов ретираж. Подготвям и новия си албум. Според мен, той ще събере изключителни песни, които селектирам дълго време и които се надявам да се харесат на моите почитатели.

Албумът ще се появи на пазара през следваща година. Планирам да го представя с концерт в зала „Арена Армеец”. Но подобен проект е страшно скъпо удоволствие и без спонсори трудно би могло да се осъществи. А много бих искал...

В дует с Нели Рангелова - любима партньорка на сцената

- Защо приехте да бъдете част от журито на „Музикална академия”, която стартира в ефира на ТВ7 наскоро?
-Защото това е първият оригинален български музикален формат и в него ще се изпълнява много българска музика. Особено ми е приятно, че ще имам възможност да работя с Иван и Андрей, които са утвърдени телевизионни продуценти, както и че до мен ще стоят такива професионалисти като Люси Дяковска, като моят състудент Димитър Ковачев-Фънки и моят приятел и колега Здравко от дует "Ритон”.

В детската градина
- Имате опит в журирането на различни конкурси... Строг ли ще бъдете в оценките?
-Строг, но справедлив! Освен, че съм изнасял рецитал на престижния международен фестивал „Славянский базар” във Витебск, два пъти съм бил и в журито на конкурсната програма, много пъти в журито на различни конкурси за млади изпълнители.


Различното в този случай е, че участниците са разделени в три групи – на изпълнителите от златното време, на съвременните звезди и на неизвестни, но талантливи певци.


С популярните изпълнители ще се запозная отново през следващите три месеца. След приключването на предаването всичко ще продължи постарому.


Просто ще бъда 200 процента обективен, защото не желая да ощетявам и наранявам когото и да било от участниците. Никого няма да надценя, но и никого няма да подценя.

На "Златния Орфей", 1992 г.

- През 90-те често изразявахте възмущението си от различни човешки прояви. Станахте ли по-търпелив и сдържан с годините?
-Не бих казал. Все още трудно преброявам до десет. Но съм от хората, които бързо избухват и бързо се овладяват. Имам това достойнство да мога да се извиня, когато съм сбъркал. Безгрешни хора няма! Не мога да се примиря с лъжата, лицемерието и пошлостта във всеки един аспект на живота, а още по-малко в професионален план, като например с новата професия „известни, защото са известни”.

- На последния конкурс за Евровизия разкритикувахте в отворено писмо неуспешния според вас избор на състезателна песен. Все още ли сте непримирим към пошлото и некачественото в музиката и към чалгата като музика и начин на живот?

-Да, такъв съм и, ако не съм, няма да бъда себе си. А чалгата се превърна в начин на живот, но аз не съм неин потребител!

-В подем или в застой е българската популярна музика през последните години?

-В абсолютен подем. Има много нови имена, много добри млади певци.
Щастлив съм, че всяка година успявам да предложа на своите почитатели поне по два нови сингъла, които се превръщат в хитове за тях. Това съумяват да направят и други мои колеги от различните поколения.


Друг е въпросът, че вече години наред радиостанциите и телевизиите у нас проявяват геноцид спрямо българските изпълнители. Когато моят ПР им предоставя поредния ми хит-сингъл, повечето заявяват, че не пускат българска музика.

Е, питам – на чия територия работят тези медии, за каква публика и чии пари харчат? Когато си пусна радиото в колата в Италия, звучи италианска музика, в Гърция - гръцка, в Турция – турска... Единствено в България не можеш да разбереш къде се намираш – в Америка ли, в Англия ли, в Италия ли, във Франция ли, в Испания?...

-И все пак има медии, които държат на българското.
-За радост отскоро функционират две нови музикални телевизии - BG Music Channel и BOX TV, които излъчват изключително българска поп и рок музика и това им прави чест. Щастлив съм, че имам ползотворно сътрудничество и с двете. Но моето мнение е, че трябва и в България, както в други уважаващи себе си европейски държави, да има закон, който да определя задължителен минимален процент българска музика в ефира на радиостанциите и телевизиите. И колкото по-рано това стане факт, толкова по-добре, защото медийният геноцид спрямо българските изпълнители вреди на развитието на бранша.

Разбира се, лично мен той не може да ме уплаши, нито да ми попречи, тъй като вече съществуват социални мрежи и платформи в Интернет, които са бързо и лесно достъпни за публиката. Аз съм първият български музикант с официален канал в YouTube, той съществува от 11 февруари 2010-а и чрез него песните ми достигат до моите почитатели по целия свят.



- Като безспорна звезда и утвърден певец, бихте ли се захванали с продуциране на млади таланти и преподаване?
-Бих, с най-голямо удоволствие, когато открия човека, когато открия таланта и когато му дойде времето.

- "На попрището жизнено в средата" чувствате ли се по-улегнал, промени ли се нещо във вас?
-Може би с годините съм станал по-безкомпромисен първо към себе си, а после и към останалите. По-улегнал в никакъв случай. Продължавам да бъда същата луда глава и не виждам защо да се променям! Ще се повторя с цитат от моя авторска песен: „Какъвто съм – такъв съм, живея си живота, на никого на преча, но не ми пречете!”...


- Притесняват ли ви външните белези на приближаващата старост?
-Не, не ме притесняват изобщо. Не се страхувам от годините, защото за мен е по-важен духът и той е този, който те кара да се чувстваш млад или стар...  „...за любовта годините са нищо...”.

- Причината да останете необвързан ваш личен избор ли е, или просто не срещнахте Жената с главна буква?
-Откъде знаете, че не съм бил и не съм обвързан?! Пак ще се повторя, това е моят личен живот и смятам да остане такъв, за разлика от всичко друго, което е на показ. Напротив, обвързан съм дълбоко и силно със своята любов!

- Казват, че всички големи певци са искали да бъдат такива още в детската градина. Какво си спомняте за първата ви сценична изява на сцената на бар "Москва", когато сте 6-годишен?
-Не мога да говоря от името на другите. Лично аз винаги съм искал да стана певец и съм се стремял да бъда най-добрият в моята професия. Този спомен в мен е избледнял, живея в настоящето, а не с миналото.

- Все още ли се доверявате на малко на брой приятели, както в песента си "Нямам нужда от много приятели -/ стигат ми двама-трима,/ ала само такива, които в сърцата си/ рани от моите болки да имат"?
-Да, и не смятам да променям това. Щастлив съм, че имам своите малко, но верни приятели и те са ми достатъчни. С тях се чувствам спокойно и комфортно! А ако питате за песента, тя има интересна история. Получих текста в един букет на мой концерт в Казанлък преди години. Харесах го, написах музиката, вече бяхме реализирали записа, но не знаех името на автора, той не го беше написал.

При едно мое телевизионно интервю попитах – ако някой знае кой е авторът на текста, нека да каже и така разбрах, че е Рашко Стойков. Едва тогава си позволих да издам песента в свой албум и до днес тя е един от най-големите ми хитове.

С ансамбъл "Филип Кутев", концерт-спектакъл в Зала 1 на НДК, 2006 г.

- Колко време ви е нужно, за да преодолеете едно предателство?
-За предателството няма срок! Понякога горчивината и болката остават за цял живот. Но аз съм силен характер и винаги продължавам напред. Игнорирам го подсъзнателно, но никога не го забравям!

- Вярващ човек сте, лесно ли давате прошка и какво не бихте простили?
-Вярващ човек съм, но не прощавам лесно. Бих простил неволни грешки, но когато са направени умишлено с цел да ми навредят или да ме наранят, няма как да ги простя и не ги прощавам.

С балет "Веда джуниър", концерт-спектакъл в Зала 1 на НДК, 2007 г.

- Познали сте вкуса на славата, но какво ви отне тя в личен план?
-Не бих казал, че ми е отнела нещо съществено. Напротив, дава ми много хубави мигове с моите почитатели. Може би ми е взела единствено анонимността.

- Могат ли да съжителстват мирно в живота ви славата и любовта към жената, не са ли непримирими съперници?
-Жените, които са били и са с мен, не могат да съжителстват мирно с моята слава и ревнуват от нея. А това винаги им е изигравало лоша шега. Аз съм от хората, които и любовта бих дал за свободата. Не обичам да бъда доминиран, задушаван и притискан дори от любовта, защото съм свободен дух.



- Продължавате да живеете в уютния ви дом във Волуяк. Какво обичате да правите у вас, кои малки неща от живота ви радват?
-Нищо човешко не ми е чуждо. Водя нормален, обикновен живот. Може би малко по-затворен. У дома релаксирам, занимавам се с градината си, обичам да посрещам гости и да приготвям вкусни вечери за приятелите си... В никакъв случай не живея скучно и самотно, както твърдят някои медии.

- Имали ли сте моменти, в които да чувствате, че се задушавате, и да пожелаете неистово да емигрирате?
-Не, нямал съм! Когато чашата прелее, се затварям в своята крепост, преодолявам сам моментното състояние и продължавам напред!

Публикувано във в. "Преса", 29 септември 2013 г.

неделя, 22 септември 2013 г.

Зефира Вълова: Радвам се на младите българи, които слушат барокова музика



Боряна АНТИМОВА

Тя е кръстена на бога на южния вятър, носещ топлина, страст и вдъхновение, и името много й отива. Изящна като порцеланова статуетка, емоционална и пламенна на сцената, Зефира разнася славата на българската “цигулкова кръв” по света. Топлият страстен зефир отвя Зефира във Франция, при любовта на живота й, френския флейтист Алекси Косенко. Преди седем месеца любовта й донесе най-голямото вдъхновение – дъщеря Елена Бореа. Сега крехката Зефира жонглира между бебешкото легло, цигулката и любимата барокова музика и твърди, че върви неотклонно по верния път…




Зефира Вълова е родена в София. Започва да свири на цигулка на 5, от 1996 г. учи при Райна Манолова. Завършва НМА „П.Владигеров" в класа на проф. Йосиф Радионов, и магистърска степен в класа на проф. Стойка Миланова. През 2009г.специализира барокова цигулка при проф. Антон Щек (Германия) и Луси ван Даел (Холандия). От дете печели награди в конкурси, завършва майсторски класове у нас, Германия, Италия и Холандия. Концертмайстор е на няколко оркестъра: на “Орфей” (2001-2003), на “Класик - ФМ" радио (2002) и на “Лез Амбасадор" до днес. Тази година за пети път беше концертмайстор на Бароковия оркестър на Европейския съюз (EUBO) под диригентството на Ларс Улрих Мортенсен.Учредител е и артистичен директор на първия по рода си у нас фестивал за старинна музика “Изкуството на барока”, който се провежда за седми пореден път и чието откриване предстои на 25 септември с концерта “Бах в Берлин” в Аулата на СУ.

- Зефира, завършихте поредното си турне като концертмайстор на Бароковия оркестър на ЕС. Каква беше вашата роля?

- Бароковият оркестър на Европейския съюз с главен диригент Ларс Улрих Мортенсен ме кани за пета поредна година като концертмайстор. На “кухненски” език казано, ролята ми е на преводач от диригентска реч на речта на музикантите. Ларс Улрих Мортенсен е човек с дългогодишен опит, клавесинист и диригент на “Кончерто Копенхаген” – един оркестър, базиран в Дания. Колегите музиканти пък идват от всички кътчета на Европа и повечето са в началото на обучението си и не знаят какво е важно в оркестровата работа. Концертмайсторът е там, за да преведе посланията, да ги направи разбираеми и да помогне в комуникацията, а понякога се налага да скръцне със зъби, ако на диригента му се работи по-дълго от уреченото време, ако забрави паузата.

Концерт с Василий Илисавски, 2011 г.


- За седми път организирате фестивала за старинна европейска музика “Изкуството на барока”. Все така ли сте изпълнена с хъс и амбиции?

- Амбициите са фестивалът да расте, въпреки че не винаги финансите растат, и мисля, че се справяме. Седми път – звучи сериозно като за фестивал пионер в този вид музика, но всъщност е една доста малка цифра. Има много още да градим, да разнообразяваме и разширяваме спектъра на програмата, но на тоя етап смятам, че постигнатото дотук като брой и качество на събитията показва, че растем.

- Какво ново в програмата тази година? Внасяте ли промени, или предпочитате да залагате традиции?

- Ние сме алтернативен фестивал, традициите за класическа музика и концертни програми са заложени у нас преди десетилетия. Предлагаме нещо ново, което не се прави всеки ден, като качество е на много високо ниво и в този смисъл сме поставили традиция на изискванията, на качеството. Стараем се да поднасяме и новиимена на изпълнители и композитори.Тази година не само ще демонстрираме на слушателите аристократичните забавления на онова време, но и сме поканили двама изпълнители, чиято страст е музиката произхождаща от фолклора на Франция и Италия.

- С какво са по-различни от предишните солисти?

- Занимават се с народното творчество и популярната музикална традиция в Западна Европа през Ренесанса и Барока. Франсоа Лазаревич е изпълнител на френски гайди. Във Франция гайдата достига до много високо ниво, влиза и в кралската опера. Включена е в десетки опери, пишат се и солови композиции за нея през 18-и век. Другата изпълнителка е италианката Вива Бианка Луна Бифи, доста самобитна и автентична. Тя се занимава с поезия и музика от Ренесанса. Сама си акомпанира на виола д'арко поеми от антични автори, към които избира мелодии от 16 век или сама импровизира. Атмосферата на нейните концерти спира дъха на публиката!



- Миналата година рекламирахте по впечатляващ начин предишния фестивал – с флашмоб в красивия подлез до ЦУМ, между руините. Какво ново разбрахте за отношението на обикновените минувачи към бароковата музика?

- Беше успешно начинание. Хората са любопитни и често се сблъскваме с парадокса, че това, което биха чули в концертната зала, несъмнено е познато и ще им хареса. Но не винаги информацията от афиша:названието на творбата, името на композитораговорят достатъчно, за да ги привлекат да дойдат.

- В друго интервю споменавате, че бароковата музика лекува душата и разгаря любовта. Какво имахте предвид, вероятно има изследвания за влиянието й?

- Има научни сведения за това влияние. Доста се говори за Моцарт - че е успял да улови специално измерение в музиката, което влияе едва ли не на клетъчно ниво. Не знам много в тази област, но мога да съдя по седем-месечната ми дъщеря Елена, която още от утробата слуша непрекъснато класическа музика. Свирила съм сигурно на стотина концерти с нея, слуша и сега, и на репетиции също. На концерти ни е страх да я водим, защото пее. Но действително се развива много хармонично. Може да е случайност, но може и да е резултат от това, че е заобиколена от музикална хармония.

- Вие самата плакала ли сте на музика?

- О, да, наскоро се случи на сол-мажорната соната от Бах за две флейти. Не е задължително музиката да е написана по тъжен повод за да вълнува. Скоро с Лез Амбасадор ще свирим едно произведение от Локатели, написано по повод загубата на съпругата му, което е пълно с дисонанси и напрегнати хармонии и може да бъде много впечатляващо и драматично. Но на сцената е трудно човек да се вживее в нещо такова, едновременно да бъде отдаден на музиката и да се отпусне по линията на емоцията. В един трактат на Атанасиус Кирхер отXVIIвек пише, че ухапаните от тарантула хора стават много по-лесно подвластни на афектите в музиката. Има и илюстрации за това как танцуват в транс под звуците на музика.

Концерт с оркестър "Кончерто Антико", 2009 г.


- Как кризата се отрази на ангажиментите на музикантите в Европа?

- Различно е, все още някои държави се крепят. В Германия сякаш няма такъв застой, но много инструменталисти от Испания и Португалия се оплакват, че няма хляб, особено когато си на свободна практика. Ние с оркестър “Лез Амбасадор”, но който съм концертмайстор, се стараем да поддържаме широк кръг от колеги от различни краища на Европа. Невероятно е, че наскоро се наложи да записваме без хонорари. Всички тези "гладни, безработни и бедни" музиканти свирихме вдъхновено и себеотдайно, защото душите ни са сити.

- Споменахте, че се радвате на младите българи, които ви слушат. Но някои хора смятат, че е недостъпно за тях, че билетите са на много висока цена?

- Организацията на фестивала се стреми да поддържа достъпа до концертите възможен за българския джоб. В сравнение с други концерти, на които съм свирила и присъствала в Западна Европа ние сме на най-ниска цена. Билети могат да си купят на касата на “Кантус Фирмус” в зала "България" и на място преди концертите, а цените са от 10 до 15 лева.

- Свирите с инструменти, специално изработени за барокова музика, и то от български лютиер – Христо Георгиев, даже на фестивала ще представяте копия от такива. По какво се отличава една барокова цигулка от стандартната?

- Страдивари, Гуарнери, Амати – това са все майстори, живели в така наречената епоха на барока и най-гениалните образци на инструменти от цигулковото семейство са изработени тогава. Характеристиките на звука обаче се отличават от това, което днес сме свикнали да чуваме, защото в края на XVIII-и век във Франция започва една мода за реконструиране на тези инструменти с цел те да отговорят на изискванията на големи концертни зали. Концертният живот през епохата на барока е съсредоточен предимно в катедралите, където има пищна акустика и голяма реверберация, или в дворцовите зали. С промяната на организацията на концертния живот възниква нуждата от инструменти с по-силен звук. Има конструктивна разлика между двата вида. Основното е по-пробивният тон на модерните инструменти, и по-мекият и матов, но богат на обертонове звук на бароковите.



- Ще има изложба на лютиера Христо Георгиев, кажете нещо повече за него.

- Той е един от малкото майстори у нас, които се занимават с изучаване на оригинали от онова време и изработка на реплики на старинни инструменти. Аз имам цигулка, правена от него. Има няколко вече във Франция, в Америка. Лютнистът Явор Генов свири с лютня и барокова китара, изработени от него. Изработвал е виола да гамба, и виола д’аморе, ренесансов виел...

- В интервюто си Дина Шнайдерман каза: “Къде отиде нашата школа, “българската цигулкова кръв”, та все по-малко българчета печелят конкурси?”

- “Българската цигулкова кръв”, образно казано, изпълва с живот немански и американски оркестри. Пръснати сме по света, това е. Колко добри преподаватели избират да останат в България, колко обещаващи млади инструменталисти са поощрени от близките си да останат тук? А може да сме се променили и като поведение, да сме станали по-малко трудолюбиви. Затова класическата музика е завладяна от източни хора. Япония, Корея, Китай дават страшно много силни, трудолюбиви, нахъсани музиканти, не винаги с най-високо ниво на музициране, но те вземат наградите, те печелят позиции в оркестри. И все пак няма добър оркестър, за който съм чувала, или пък изявен ансамбъл, в който да няма българи на водещи позиции.

- Какъв беше вашият път до големите сцени? Като дете сте мечтаела за пиано или подобно на по-големия си брат – за виолончело. Как започна всичко с цигулката?

- Майка ми ми даде цигулката, защото е някак по-малка, по-подходяща да момиче. Това са били възможностите на времето, но сега не съжалявам. Колкото до моето усещане, имаше един критичен момент, в който започна да ми става трудно да се упражнявам по няколко часа дневно и същевременно да се справям добре в училище. Бях готова да се откажа, а майка ми ме остави да реша сама. Каза: “Или се отказваш сега, или продължаваш”. Не ми стискаше да кажа, че спирам, така че си изпуснах шанса, когато бях на 10 (Смее се).

Концерт на бароковия оркестър на ЕС, юли 2013 г.


- А имаше ли често критични моменти - разранени пръсти от струните, сълзи?

- Е, имаше, разбира се, и кръв от брадичката ми е текла. Всъщност тежкото идва с възрастта, защото тялото се променя, гръбнакът и ставите трябва да понасят това неестествено положение.

- Каква музика звучи в дома ви, само класика ли?

- Е, не, понякога и джаз, и съвременна музика, романтична, от всички епохи, може би без поп.

- Представата за цигуларката е в повечето случаи малка черна рокля… До каква степен сте подвластна на суетата, как подбирате облеклото си?

- Животът на сцената се превръща в един момент във всекидневие, но се старая да съм по-скоро неглиже извън сцената, предпочитам комфортното и функционално облекло. Високите токове например не вървят добре с куфар и бебешка количка.

- В дом, в който живеят цигулар и флейтист, кой се заема с кухненската работа, като трябва да си пазите ръцете?

- По-често флейтистът (Смях). Така се случва, но разпределяме задачите. Алекси е страхотен майстор на салати, импровизира и прави чудеса. Аз си падам по манджи, вдъхновени от кухнята на баба Златка.

Флашмоб в подлеза до ЦУМ - представяне на шестия фестивал "Изкуството на барока", 2012 г.


- Вие последвахте любовта в Париж в лицето на флейтиста Алекси Косенко. Как живеят двама музиканти с бебе?

- Не си стоят много вкъщи, пътуват из цяла Европа. Когато единият свири, другият гледа бебето. Коментират се непрекъснато музикантски или организационни въпроси. Прекарват 30 процента от времето си в купуване на самолетни и влакови билети, организират десетки концерти и нямат време да отидат на кино. А когато и двамата трябва да свирят, се намесват бабите. Елена засега е навсякъде с нас, но си има добри баби и от българска, и от френска страна.

- А как се запазва любовта между двама човека, толкова силно отдадени на музиката?

- Музиката ги събира. Връзката е по-силна, когато двамата могат да споделят една и съща страст, независимо дали това е тенис, музика, литература.

- Как релаксирате?

- Релакс между цигулката и Елена?… Разходки на чист въздух е най-доброто, което може да се направи в случая.



- Кръстена сте на бога на южния вятър Зефир, който носи топлина, страст… Такава ли сте?

- Между другото, дъщеря ми има второ име Бореа. Тя пък е кръстена на северния вятър… Да, аз съм по-скоро емоционална, отколкото прагматична и пресметлива.

- Смятате ли се за успял човек?

- В личен план мисля, че нещата вървят към такова усещане. В професионален сега съм по пътя и мисля, че е верният път. Не съм допуснала непоправими грешки досега, да видим какво ще предвещае бъдещето.

Една от великолепните интерпртации на Вивалди в изпълнение на ЗЕФИРА ВЪЛОВА:
http://www.youtube.com/watch?v=nsmzDdFpgpk

Публикувано в Информационна агенция "КРОСС", 23 септември 2013 г.

Програма на седми фестивал "Изкуството на барока" /25 септември - 22 ноември

ОЩЕ ЗА ЗЕФИРА:


Катя и Здравко от “Ритон”: Ние сме двете половинки, които са се намерили (II част)



Боряна АНТИМОВА


Дует “Ритон” е основан през 1977 г. Екатерина Михайлова е родена в София на 18 март 1958 г., а Здравко Желязков – в Кърджали на 20 януари 1953 г. Запознават се като студенти в Българската държавна консерватория през 1975 г. Първите им стъпки като певци са в студентската група "Тонус".

Около година пеят в театър- вариетета в Полша под името "Студио 2". През 1978 г. се връщат в България и сключват брак. Имат над 10 албума, награди на наши и чужди фестивали и десетки хитове като "Джалма", "Елате ни на гости", "Болка от любов", "Цяла нощ", "Как си амиго". Миналата година дуетът отбеляза 35 години на сцена с юбилейно турне и концерт в Зала 1 на НДК.




“Ето, там живеем, в нищото” – Здравко показва кокетната вила на края на Банкя, до която води неравен път. Къщата е единствена на улицата, така че не е ясно кога ще оправят настилката, но двамата са оборудвани с коли 4х4 и всевъзможни аларми, и за нищо на света не биха слезли обратно в центъра на столицата. Зад белите зидове са си устроили малък оазис на спокойствието.

Минаваме през хол с разчупена архитектура, обзаведен с много вкус, и сядаме на масичка навън, с изглед към малък, перфектно подреден двор. Той е на три нива и изумително чист, сякаш предния ден не са имали гости край малкия кокетен басейн. Домакините са любезни, но с лека дистанция. Звезди, но без нотка фалш. Получава им се.


Държавният им изпит като студенти в Консерваторията

Като студенти в Консерваторията
-Кагя, Здравко, консерваторията ви събра, нали?
Катя: Да, беше 1975-а., бяхме в един курс в Консерваторията. Випускът беше от 40 човека, 20 инструменталисти и 20 певци. Бяхме при различни преподаватели, но само когато ходехме на урок по пеене. На всичките други уроци бяхме заедно.

-Имаше ли романтика в началото?
Катя: В началото имаше едно приятелство. Виждаме се септември месец 75-а и някъде февруари-март на 76-а вече сме гаджета. За този период сме били просто приятели. Аз никога не се влюбвам от пръв поглед, трябва много добре да познавам човека, от всичките му страни. Една привлекателна външност не може да е достатъчна. Тази година на 23 декември правим 35 години брачен живот.

Но как се загаджихме. Нали има една приказка, че краставите магарета веднага се надушват. Бяхме приятели, явно е имало някакво привличане. Здравко като студент беше солист на една група също от студенти към младежкия дом “Лиляна Димитрова”, сега “Средец”. Беше заедно с Мая Нешкова в тази група, но тъй като тя се хвана с друга група – “Трио “Обектив”, останаха без момиче. Казват му на Здравко да избере някоя от състудентките си, която може да пее.

Това явно е бил момент, в който а-ха да станем гаджета и Здравко ме води в тази група. Ставаме двама солисти – мъж и жена. Така покрай ученето и групата вече имахме много общи неща. Ти опознаваш човека, както казах преди малко. Може би и при него е било така. И той не е от тези влюбчивите, да види някоя жена и изведнъж да й се хвърли на врата. Така че привличането и общите интереси ни събраха.

Сватбата през 1978 г.
-Къде пеехте в началото?
Катя: Започнахме да работим по заведения, както смятам, че е нормалният път, по който трябва да започне един млад изпълнител. В момента единственото поле за изява на младите са тези пианобарове, дискотеки и клубове. Но така се почва. Те трябва да се научат да ходят по сцената, да контактуват с публиката, затова се тръгва от най-ниското стъпало. Двамата със Здравко между първи и втори курс лятото, вместо да тръгнем по почивки и купони, останахме с групата. Казахме си, че трябва да работим, да натрупаме опит”.

Първата ни работа беше в Боровец, в ресторант “Бор”. Но както обикновено се случва, в последния момент на нашия пианист му излезе някакъв договор за чужбина и ние изведнъж оставаме аз по съвместителство седнах и на пианото, като бях и вокал. Първия месец бяхме в ресторант “Бор” и след това заминахме за два месеца на къмпинг “Перла”.

Лятото мина, дойде пак септември, започнахме да учим втори курс, бяхме твърдо гаджета и бяхме решили, че това е нашето бъдеще – дали ще бъдем дует, дали нещо друго, но трябва да сме заедно. В тоя период ходихме при Тончо Русев, за да ни чуе и да каже, дали ще стане нещо от нас. Но композиторът Любен Цветков беше човекът, който ни амбицира, че трябва да пеем в дует.

Здравко: Тогава да те приеме Тончо Русев беше голяма работа. Винаги сме имали респект към големите. Минавали сме на пръсти покрай гримьорните на Йорданка Христова и Марга Хранова. Ние още студенти, а те бяха супер звезди. То беше цял ритуал, ние се подготвяхме как да отидем при тях! Сега такова нещо няма…

Следсватбена снимка
-Кой е виновен, че не се уважават големите ни имена?
Здравко: Основният виновник е пълният хаос в цялата ни държава. Потъпкаха се традициите, липсва ценностна система. Това зловещо, ненаситно първоначално трупане на капитали, тази парвенющина на бързо забогатели простаци, които не са дорасли да мислят за някаква културна история и приемственост...

Катя: Но дайте да се върнем през 90-а година и да си спомним какво звучеше по радиата – само англосаксонска музика.
Здравко:… и народът "избра българското", макар и чалга.
Катя: И стана “давай сега всичко, което ни е забранявано, да го пускаме”, и народът потъна в българска музика...

Дует "Ритон" с танцьорките си през 80-те

Здравко: Много е просто всичко – разрушихме една ценностна система, преди да сме изградили новата, за разлика от всички останали бивши соц държави. На първо място слагам Полша, Чехия, за Русия да не говорим. Русия е велика страна, те си имат съвсем друго отношение, силно развито национално самочувствие, защото това е една велика сила. Говоря за държави от нашата черга, които изградиха новата ценностна система, подчинена на националните стойности, които защитаваше старата.



Катя: Ние понеже доста ходим в Русия и много пътуваме с таксита. Аз не си спомням друго, освен руска поп музика вътре да звучи.
Здравко: Те се себеуважават, а ние се себенеуважаваме! Ние сме комплексари!
Катя: Вчера с едни приятели гледахме в youtube, понеже там е много модерно отпред в колата вътре да сложиш камерка, да снимаш какво се случва в колата, всичко е качено в канала и се чува реакцията на хората, които се возят вътре в колата. Отвътре звучи само руска музика, как не чух нещо западно!



Здравко: Кате, това го казахме – себеуважаващият се народ е нация. Това е приоритетна философия на великите нации. А ние се държим като васали. При нас комплексарщината е страшна. Според мен 90 % англосаксонска музика по националните радиа – това е супер комплексарщина и тя е на ниско ниво.

Навремето бях си спечелил гнева на някои музикални редактори, като им казах, че повечето от тях са нереализирани музиканти. С музикално образование, обаче станали чиновници. И като по-млад и като не толкова мъдър си го тълкувах това, че те си избиват комплексите затова, че не са се реализирали. Търсил съм много отговори, не съм ги намерил.


Ние си имаме една позиция, план, виждане относно нашата професия и си спазваме нещата, а пък каквото сабя покаже. Не може да променим света, но пък от друга гледна точка всеки ако си казва, че не може нищо да промени, нищо не се променя. Някой трябва най-после да вземе някакви мерки! Правим асоциации, събираме се, музикални сдружения, но вече се отказахме, не ходим, като видяхме вътре за какъв кариеризъм и сметки става въпрос.

Аз спрях да ходя на всякакви сбирки на музикални дейци и на незнам си какво. Толкова “началници” се смениха, които са и действащи музиканти, и единствената им цел е лично облагодетелстване във финансов и духовен план. Страшна работа! И винаги си мисля, колко е мъдър, Господи, българският народ! Един българин – хайдутин, двама българи – чета, трима – чета с предател! Ние не може да се съберем и да правим нещо градивно в името на тая държава!



-Като ви слушам как разпалено говорите, Здравко, ще ви отива да се включите в политиката…
Здравко: Не искам. То човек никога не трябва да се зарича, но мисля, че в политиката трябва да влязат амбициозни хора, възпитани от родителите си в дух на обич към тая държава и себеуважение; хора със самочувствие, а не комплексари. Повтарям се, но пак ще кажа, че ми омръзна от бързозабогатели простаци, избиващи комплексите си в геометрична прогресия. Комплексарщината им върви правопропорционално на забогатяването.

Здравко и Катя получават първа награда на фестивала в Рощок, Германия, 1983 г.

-Рядко се случва мегазвезда като Филип Киркоров да е фен на някого, а вас ви обожава, даже пее ваши песни. Никога ли не ви е хрумвало да се установите в Русия?
Здравко: Те са страшно много местата, където можехме да живеем, Русия е само едно от тях.
Катя: Там щяхме да бъдем много по-добре, защото е един голям пазар.
Здравко: По-добре само във финансов план, в духовно измерение нямаше да сме достатъчно задоволени, защото ние сме големи националисти.

С Филип Киркоров
-Здравко, това, че сте от Момчилград, от Кърджалийския край, има ли значение за ярко изразения ви национализъм?
Здравко: Аз не съм някакъв фанатик. Аз не съм фашист, не съм расист, държа най-вече да си уважаваме историята. Не искам да се подценявам. Аз дотолкова съм националист, че по нищо не бих се дал и не давам нито един българин на един американец, англичанин или германец. Много ме дразни, когато фаворизираме обикновени посредствени хора, само заради това, че са се родили в Германия или Англия, и потъпкваме наши страшно кадърни хора във всички области.

Понеже много обичам да чета за български постижения, много се радвам, когато нещо е постигнато. Но колкото повече постигат българи, толкова по-малко се пише за тях. Не обичам да чета и хейтърските писаници под статиите в електронните сайтове. Прави ми впечатление, че подобни хейтърски писаници се появяват под статия за някой български успех. Не съм някакъв болен националист, просто държа да си уважаваме своето!



-Отстрани създавате впечатление, че Катя е говорителят на дуета, а излиза точно обратното…
Катя: Аз съм зодия Риби и съм много мълчалива. Аз на сцената съм по-агресивна и това създава впечатление, че такива са и житейските ни роли.

-Вероятно ви е писнало да ви питат кой е водещият в тандема?
Здравко: Ако единият беше водещ, тандемът щеше да се разбие, а ние до ден днешен си доказваме кой е по-водещ.

-35 години – как се задържа едно партньорство и в музиката, и в личния живот?
Здравко: Интелигентните хора знаят, че такова нещо е възможно само с много компромиси. Разбира се, не трябва да се минава границата – компромисите да са много големи и да са за сметка на потъпкване и на отнемане на лично пространство, убиване на самочувствие и т.н. Те трябва да са разумни и взаимни.

-Какво не бихте простили у другия?
Здравко: Е, не, ние вече сме толкова много години заедно… Аз оня ден си мислех, ние сме като дясната и лявата половина на един организъм. Като един човек, като дясната и лявата ръка. Някой път лявата ръка като изпусне нещо и дясната я плесне… Е, сега да не звучи много напудрено, но оня ден си го мислех това под душа. Там ми идват гениалните прозрения (Смях).

Преди време водихме един разговор с приятели за Сътворението. Че човекът е разцепен на две, едната половина му е женска, другата – мъжка, и че трябва да срещнеш половинката си. Замислих се над тия неща и си викам, ето, ние сме двете половинки, които са се намерили.

Катя: Е, сигурно ако някой от нас се впусне в сериозна връзка, няма да може да си простим. Чувала съм разни изказвания: “Е, ако отиде и направи нещо, пък аз не разбера”… Аз това не го приемам за нормално.
Здравко: Е какво, няма да разбереш, но в очите на хората си глупак.
Катя: Отстрани никога не може да кажеш как ще се почувстваш, дали ще ти е все едно.





-За да останеш с някого, има ли значение доколко приемаш различието у другия?
Здравко: Има неща, с които не може да се примириш никога. Естествено, винаги има търкания. Аз например не мога да се примиря за нещо, което според мен е правилно, да не го правя само защото на другия му е неприятно. Има неща, с които не може да се правят компромиси.

-Вие сте от малкото двойки, които не са правили опити да развеждат, не е имало и скандали на тема изневяра...
Здравко: Е, ние затова сме им безинтересни на жълтата преса. А някои хора се развеждат фиктивно по няколко пъти, само и само за да се шуми за тях в обществото.
Катя: А, писаха, че сме пред развод, но беше отдавна. Няма как да ни засекат мен с чужд мъж, него с чужда жена, защото сме все заедно.

-Вие просто излъчвате спокойствието на двойка, която няма сериозни проблеми…
Здравко: Аз не вярвам на тия, безпроблемните. Както нямат проблеми и хоп – след месец се развеждат. Който казва, че няма проблеми, е фалшивец. Няма такъв филм! Нямало проблеми… Бе ти само с кучето си живееш, пък имаш проблеми…

-Да си дойдем на думата: вече половин час не споменаваме за красивия бюст на Катя, който, според някои, е разковничето за успешния ви брак…
Здравко: Иска им се, много им се иска едва ли не всичко при нас е свързано с две цици. Ама не е това бе, Боже Господи… Ако беше само за циците – не става!
Катя: Е, те днес всички имат цици и не е интересно (Смее се). Сега вече всеки може да си сложи еди-колко си кубика. Няма интервю, в което да не се спомене за циците на Катя или за Филип Киркоров (Смях).



-А защо се дразните за Киркоров?
Катя: Не се дразним, напротив, ние толкова много го обичаме. Непрекъснато се чуваме по телефона и си споделяме, и се съветваме, и обменяме идеи. Той е един много интересен човек и ние по това си падаме с него, въпреки че имаме немалка разлика. Той с мен има по-малка разлика, отколкото със Здравко (Смее се). И той мене затова повече ме обича.


Здравко: Той тебе и по други причини повече те обича (Следва бурен смях).
Катя: Той беше казал: “Ако Здравко един ден те изостави, веднага ще се оженя за тебе!”. Това го каза, след като се разведе с Ала Пугачова.
Здравко: Той ако се ожени за тебе, все едно се жени за тийнейджърка, след като се разведе с Алла.
Катя: А другият човек, който пак в кръга на шегата – Ивайло, мениджърът на Васил Найденов, някой пък като се видим, хваща Здравко и казва: “Слушай, ти ако оставиш тая жена, ще те убия от бой!"



-Шегата настрани, чест ви прави, че и двамата младеете и сте пълни с енергия, не знам как го постигате… Нещата опират до стил и начин на живот…
Здравко: Живеем в един хроничен стрес.
Катя: Днес слушах по телевизията, че за да са здрави тялото и духът ти, трябва от време на време да се качваш над 500 м надморска височина. А ние си живеем на 778 м. Може би заради това.



-Далече сте да ви гостуват досадници, идват ви само приятели на гости.
Катя: Какво значи досадници? У нас не идват неканени гости. Ние преди много-много години живеехме в идеалния център, точно тогава, когато се създаде песента “Елате ни на гости” и тогава у нас беше Аврамов дом.

Здравко: Ама тук пак ни идват гости за уикенда и остават с преспиване. Задължителната програма е събота и неделя, сяда се в 4 и половина на масата, става се няколко пъти, но пак се връщаме към масата. На другия ден ставаме, правим си плаж и ни е приятно. Вчера бяхме с едно приятелско семейство.



-Приятелите ви предимно от музикантските среди ли са?
Катя: Повечето не са. От колегите най-близки са ни Кристина и Михаил Белчеви, тв водещият Драгомир Драганов, който е много добронамерен и зареждащ, Нели Рангелова и мъжът й, Искра Радева, Марги Хранова.



-А какво обичате да правите в този оазис на спокойствието и уюта?
Здравко: Сутринта като станем, всеки си прави кафето отделно, защото аз най-хубавото кафе да й направя, Катя ще каже, че ще си го направи по-хубаво, и обратното. Не закусваме. Катя много обича да си седне тук в градината, а аз се качвам горе в кабинета, сядам на компютъра и с първото кафе започвам да чета новините. Прехвърлям повечето електронни вестници. Преглеждам и дали има нещо оптимистично за любимия ми отбор ЦСКА. Напоследък няма толкова много оптимистични неща, но това не ми разваля настроението, защото надеждата крепи човека.

Много обичам да си седя на компютъра, купил съм си всякакъв софтуер и си свалям филми от интернет. Напоследък ми е хоби да вграждам субтитри в 3D филми.
Катя: Здравковото хоби е всичко, свързано с IT технологиите, много е напред с материала.
Здравко: Ще ме изгонят от къщи, аз съм познат на няколко вносители на техника в България.

-А фитнеса?
Здравко: Колкото до фитнеса, имаме уреди долу, на които основно Катя тренира. Аз съм много мързелив, но тя е много стриктна и почти винаги, като има свободно време, след първото кафе прекарва по час и половина във фитнеса.

Катя: Вечер не мога да се занимавам с фитнес, уморено ми е. Сутрин, когато се чувствам пълна с енергия, тогава обичам да го правя. Затова съм си сложила уреди вкъщи, защото съм сигурна, че ще ме домързи да се кача на колата и да ходя някъде в зала. Имам пост тренажор, велоергометър, гладиатор, имам още 2-3 уреда за бедра, каиши, които много обичам, за ханша. Имам си сауна, която ми е любима.

-Хранителен режим спазвате ли?
Здравко: При нея е желязно. Аз нямам хигиена на храненето обаче.

-Друго хоби? Градината?
Здравко: Аз обичам да си кося тревата. Имам си машина и всякакви възможни градински електро и моторни уреди. Много си падам по това. Като дойдат приятели, се шегуват, че съм приличал на домакин от почивна станция (Смее се). Един път месечно идва един агроном, а два пъти месечно идва жена, която чисти.
Катя: На мен също ми е любимо градинарството. Обичам и кулинарията.
Здравко: И аз готвя, но го ям сам.
Катя: Добра съм в кухнята, мога да го кажа с гордост, без да се притеснявам, че няма да бъда скромна.

-Как виждате бъдещето си, когато слезете от сцената?
Здравко: То няма да е в тоя живот.
Катя: Е, то ние ще слезем от сцената след 20-30 години.
Здравко: Който истински е стъпил на сцената и това е неговият живот, не може да слезе от нея. Това означава да предадеш себе си, мечтите си, всичко, което си постигнал; хората, които са те сложили на тая сцена.


Катя: Аз не обичам да чертая нито творчески планове за бъдещето. Но ние бихме могли да бъдем успешни продуценти.
Здравко: В изкуството не може да има успоредни неща – и да пееш, и да продуцираш. Или едното, или другото, защото половинчати работи няма. Изкуството не ги търпи тия неща.


-Това ли е формулата за вашия успех – да правите само нещата, в които сте най-силни?
Здравко: Това е формулата на високо развитото човешко общество – всеки да си гледа работата. Колкото повече хора си мислят, че могат да свършат по-добре чуждата работа, толкова по-болно е това общество. За жалост ние сме хронично болни тук, в България. Затова все още сме в преход.

Публикувано във в. "Преса", 22 септември 2012 г.

ПЪРВА ЧАСТ ОТ ИНТЕРВЮТО:

Катя и Здравко от “Ритон”: Ние сме двете половинки, които са се намерили



Боряна АНТИМОВА

Дует “Ритон” е основан през 1977 г. Екатерина Михайлова е родена в София на 18 март 1958 г., а Здравко Желязков – в Кърджали на 20 януари 1953 г. Запознават се като студенти в Българската държавна консерватория през 1975 г. Първите им стъпки като певци са в студентската група "Тонус".

Около година пеят в театър- вариетета в Полша под името "Студио 2". През 1978 г. се връщат в България и сключват брак. Имат над 10 албума, награди на наши и чужди фестивали и десетки хитове като "Джалма", "Елате ни на гости", "Болка от любов", "Цяла нощ", "Как си амиго". Миналата година дуетът отбеляза 35 години на сцена с юбилейно турне и концерт в Зала 1 на НДК.




“Ето, там живеем, в нищото” – Здравко показва кокетната вила на края на Банкя, до която води неравен път. Къщата е единствена на улицата, така че не е ясно кога ще оправят настилката, но двамата са оборудвани с коли 4х4 и всевъзможни аларми, и за нищо на света не биха слезли обратно в центъра на столицата. Зад белите зидове са си устроили малък оазис на спокойствието.

Минаваме през хол с разчупена архитектура, обзаведен с много вкус, и сядаме на масичка навън, с изглед към малък, перфектно подреден двор. Той е на три нива и изумително чист, сякаш предния ден не са имали гости край малкия кокетен басейн. Домакините са любезни, но с лека дистанция. Звезди, но без нотка фалш. Получава им се.




Катя, Здравко, в началото на лятото обявихте, че събирате нови парчета за албум. Какво правите в момента?
Катя: Миналата година започнахме новия си албум и първата песен, която записахме за него, беше “Лято за двама”, по музика на Стефан Димитров и текст на Богдана Карадочева.

Започнахме да готвим и другите песни, обаче самата организация, самата подготовка, която продължи 7 месеца, с безкрайни репетиции, и решихме, че за да си изпипаме нещата с албума, леко ще го оставим за един по-късен период. Тази година с това се занимаваме, с песните. Наскоро стартира една нова песен – “Пътят към твойто сърце”, по музика, текст и аранжимент на едно много младо момиче, 22-23-годишна, Ана Пешева, която е и тонрежисьор.



Миналата година направихте грандиозен концерт по случай 35-годишнината на дуета.
Катя: Да, проектът беше много грандиозен. Събрахме една група от музиканти, вокалистки, технически персонал, тридесет и няколко човека, което за сегашните условия е едно много мащабно мероприятие – да тръгнеш да правиш концерти с музиканти, които свирят наживо.

Напоследък концертите се правят на плейбек, но ние решихме да рискуваме, тъй като по-голямата част от живота ни е минала на концерти точно с жив оркестър и собствена група, собствено осветление, озвучаване и т.н. Накрая завършихме с концерт в НДК, който се излъчи по БНТ на Бъдни вечер и направихме най-големия рейтинг, за което сме безкрайно щастливи.



Здравко: Правим и съвсем нов сайт на “Ритон”, в който ще има всичко за дуета. Освен това на него ще се продават онлайн всякакви аксесоари за фенове. Защото на всички годишнини оркестърът и целият технически и помощен персонал е облечен с наши тениски, шапки, всичко е посветено на проекта и са ограничено количество.

На концертите подаряваме аксесоари на фенове, но не можем на всички да дадем и на сайта всеки ще може да си купи. Ще продаваме нещата благотворително и всичките приходи ще отиват за проекти на млади изпълнители, а също и за възрастните артисти от Дома на ветераните на изкуството. Имаме и други идеи за работа с младите, но засега още не са оформени напълно.

Говорите за аксесоари, игри с феновете, всичко това много напомня за един хубав звезден имидж на западен дует…

Здравко: То всичко вече е измислено. Просто човек не трябва да спира. Една секунда да изгубиш, да не я реализираш както трябва, ти си загубен. Не трябва да се гледа назад изобщо. Ние сме си забранили двамата с Катя да казваме: “Ама помниш ли еди-какво си”…

Катя: Стари лаври…

Здравко: Не правим всяка година концерти, защото е безсмислено. Няма такъв творец, който всяка година да може да го реализира.

Ако не изненадаш публиката с нещо ново, ти си скучен и ставаш някакъв “казионен” певец.

Ето, на годишнината ни миналата година включихме за пръв път 3D мапинга в концерт на български поп изпълнител. Това дава триизмерна асоциация и е адски скъпо, защото първо се съобразява декорът с проектори.

Няма LED екрани, а всичко се прожектира от специални проектори, които под различен ъгъл на специалния декор така пресъздават нещата, сякаш са в 3D измерение. Ето, преди дни идва Роджър Уотърс, “Пинк Флойд” са доайени в това отношение, но ние го направихме преди него тук, за да покажем, че и България може. На предишната ни годишнина правихме едно шоу със 7 балета, което беше страхотно.



Стремежът ви към иновативност, професионализмът, всичко това звучи респектиращо. Но все пак сте от поколението певци, които свързват преди всичко с естрадата, а много ваши събратя се жалват, че заради кризата нямат достатъчно ангажименти.

Здравко: Сега ако може някой да нареди: “Хоп! – да се спре чалгата. Хоп! – да стане еди-какво си”… Не става. Е, няма го това време. Ако не осъзнаем, че е минало, сме загубени. Човек трябва да работи и – каквото сабя покаже.

Един ваш колега беше казал, че в кризата трябва да се опитват още повече неща.
Здравко: Естествено неща, от които човек разбира. Ето, не мога аз да започна да произвеждам зеленчуци. Нищо няма да стане, ще ми се развалят.




Приятно е да се чуе това, защото някои млади изпълнители се отнасят едва ли не с пренебрежение към поколението на естрадата…
Здравко: Е, те още не са стигнали на етапа да се изхранват от професията. Те са при мама и тате и им е адски интересно всичко, като първа грижа им е да станат известни, да ги познават по улиците и магазините (Смее се).

Но идва момент, ставаш много известен, но тогава пък хората стават страшно критични и започва тежкото. Защото един млад певец като излезе на сцената, всички му се радват и хората не са толкова критични към него. Но стане ли популярен, хората започват много да изискват.
К.: Колкото повече години минават и колкото по-известни ставаме, толкова ни е по-трудно, защото хората стават все по-взискателни към нас.

Здравко: Ние затова днес не записваме толкова песни, това е и една от причините да спрем албума миналата година, защото ни заляха с песни, които ние вече сме изпели. Преди 20 години сме изпели същите неща.

Катя: Ние нужда от количество нямаме. Имаме нужда от качество. Може за 5 години да запишем 2 песни, но трябва да са бум!

Иначе просто да си записваме песнички – нямаме нужда, защото като излезем на концерт или участие, така или иначе не можем да си изпеем всичко.

Преди участие си правим репертоар според публиката. Зависи къде ще пеем – дали ще е на площад в някой град, на частно или корпоративно парти. И като почнем да пишем репертоара на един лист за нашия тонрежисьор, който ни управлява сингбека, и почват едни разправии: “Ама сега защо да пеем тая песен, дай да изпеем нещо друго”. Така че в един рецитал от 40 минути или час, или концерт от 2-3 часа в НДК пак не можеш да изпееш всичко.

Някои ваши колеги твърдят, че е хубаво човек по-често да се появява, за да не го забравят, ще забравят навика да слушат него.
Катя: Разбира се, но дозирано, защото има и нещо друго. Трябва много умно да прецениш присъствието си в медиите, печатни или електронни. Трябва човек да пази малко хигиена на присъствие…

Здравко: Като нямаш какво да кажеш на хората, почваш да се натрапваш.
Катя: Аз много обичам думата “мандрахерцаш” се по телевизиите, но точно така се получава с някои хора – от предаване в предаване едно и също се говори.

Здравко: Има хора не само в нашия бранш, които имам чувството, че като вляза в банята, ще ми изскочат отнякъде. Колкото и умни неща да казват, в един момент ти втръсват, защото се превръщат в някакви ментори, без да си ги молил за това. А иначе няма да те забравят, ако правиш стойностни неща като продукти.



Подбирате ли си и участията, докъде и доколко?
Катя: Да, в клубове и нощни заведения не работим. Там нещата се развиват след 12 и тоя нощен живот не го искаме. Ние навремето така сме почнали.

Здравко: Там хората отиват основно да си пийнат и хапнат, а ти се явяваш като притурка. Не може да пееш в един клуб, който е в подземията на НДК, а след това да обявиш концерт и да влязат 5000 души горе в Зала 1. Не става! Това е един от факторите, посочващ нашата настройка към понятието хигиена на присъствието.

Катя: Това са частни и корпоративни партита, празници на градове, общински мероприятия.
Здравко: Това с празниците на градовете е страшно, като отвързани са хората, непрекъснато ни канят. През няколко дни сме на празника на някой град.



Катя: Миналия месец бяхме в Самоков на празника на града, имаше 10 000 души на площада.
З.: Това са хора, които нямат възможност да дойдат в НДК. А ние не можем да отидем в малкия град да направим концерт, защото билетите трябва да са на фантастични цени, за да покрият разходите ни.

Катя: Много искаме да правим такива концерти, каквито сме правили цял живот, но за съжаление в малкия град можем да си позволим само на синбек, защото няма как да отидем с оркестър. Но на плейбек – не. Никога не сме работили така.

Да пееш наживо – това не е ли една от привилегиите и задълженията на звездите?
Здравко: Да, едно уважение към професията. Ами те хората го усещат.

Даже сега на последния ни концерт получихме веднага писмо в сайта от един човек, който пише:


“Аз от родителите си ви помня, те ви обичаха. Аз в момента толкова исках да чуя любими песни, които съм слушал. И честно да ви кажа, малко останах разочарован, защото вие половината от песента давахте публиката да пее. А аз искам да чуя вас”.







Аз лично свързвам “Ритон” с един романтичен спомен от концерт в летен театър край морето… Танцувахте страхотно и с много хъс…
Здравко: Е, това беше по времето, когато имахме собствен оркестър, 12 години.





-Споменахте, че ви се занимава с млади хора. Предстои ви участие в “Музикална академия” по ТВ 7. Какво очаквате и бихте искали да дадете от себе си?

Катя: Здравко ще бъде жури, а аз ще съм ментор на класическите звезди. Идеята, както е обявена в рекламите, е за сблъсък на поколенията. Ще има 3 отбора по 5 човека – класическите звезди, на които аз ще съм ментор или музикален продуцент, настоящите и бъдещите, съвсем млади звезди.

Здравко: Не може да говорим много за регламента, но всички ще живеем в една къща, ще има музикални задачи. Това е един урок по приемственост, а продуцентите Иван и Андрей са използвали думата “сблъсък”, която е като запазена марка на предаването им. Най-важното е, че проектът е български, не е лиценз на чуждо предаване.



Лошото при закупуването на чужд продукт е, че продуцентите се задължават да пускат по-голям процент чужда музика. А тук ние с Катето се навихме основно заради това, че сме националисти. Аз съм болен на тема национално богатство, което трябва да се пази.

Колкото и напомпано и помпозно да звучи, аз съм убеден, и не играя, не снобея, а казвам истината: болен съм на темата българската музика, българската култура  да не се потъпкват от разни водещи и репортери, които си избиват комплексите с това. И като дойде тук някоя вече залязла на Запад чужда звезда, да ходят едва ли не да й лижат подметките и да пишат от сутрин до вечер за това, и по телевизиите само за това да се говори.



Когато обаче наша българска звезда има концерт, едва ли не трябва да си плати, за да получи благоволението на същия този репортер или водещ, за да каже със стиснати устни, с две думи да спомене, че българският певец Х има концерт еди-къде си. И даже няма да каже къде точно е концертът, щото ще е реклама!

Откъде идва всичко това според вас?
Катя: Още в пиесата “Криворазбраната цивилизация” е казано за чуждопоклонничеството. То ни е вродено от векове.



Сигурно често са ви казвали “Ако бяхте певци на Запад, сигурно щяхте да сте милионери”…
Здравко: Ако бях на Запад, може би щях да карам тир някъде в Аризона, и щях да умирам от жега, и щях да съм космясал, брадясал американски средностатистически бачкатор. Не всичко е талант. Може да си пееш и в камиона, ако нямаш условията. Например майка ми ако не ме е пращала на школа, ако съм израснал в някое американско градче, където пианото е нещо екзотично. Понякога си задавам въпроса: “Защо смятаме, че Америка винаги е ней-добрата възможност?”.

Катя: Здравко много харесва Америка, за разлика от мен. Пели сме много пъти и в Щатите, и в Канада.

Здравко: Е, харесвам три града, в които пак бих се върнал: Лос Анджелис, Финикс, Маями, но не за да пея, а като турист. Иначе навсякъде българите са еднакви. В Бостън например има толкова български мозъци, че като отидеш, ти става лошо. Става ти кофти колко много хора са изтекли - млади, качествени хора между 25 и 35 години, със семействата си, живеят в тоя прекрасен Бостън, люлка на науката…



Може би сто пъти е казвано преди, но кой ви кръсти “Ритон”?
Катя: Ние две-три години се подвизавахме като дует “Студио 2”, а името ни даде Тончо Русев.
З.: Тончо не ни е само кръстник, той ни подтикна да правим дует. Ние ходихме да ни слуша, когато бяхме студенти.

Катя: Човекът, който най-много ни е помогнал в кариерата, е нашият кум Любен Цветков.
Здравко: Той е един малко популярен композитор, писал е няколко хита на Стефка Берова и Йордан Марчинков, и на нас ни написа някои песни като млади певци.

“Ритон” е античен съд, каква символика вложихте в това име?
Катя: Първите си две песни записахме в Радио София навремето и тогава Дечо Таралежков, който беше шеф на музикалната редакция, каза: “Трябва да измислите обаче друго име, защото “Студио 2” се дублира звуково със “Студио В”.

Здравко: А по онова време всички музикални термини вече бяха заети.
Катя: Любен Цветков ни даде ей такъв дебел музикален речник да си търсим музикален термин за име,но всички хубави думи бяха заети.



Здравко: Тогава той предложи “ритон” и аз като го чух, викам: “Малеей…” Някак грубичко ми прозвуча. Но името е свързано с нашата история и със златното съкровище, а в музикален план ритон в древността в Англия е бил рог за даване на сигнали по време на лов, тоест вид музикален инструмент. А другото е, че е ритуален съд за вино, от който се пие до дъно, адски ни хареса.

Катя: Като емблема ни стана този ритон с козята главичка, а Здравко е от зодия Козирог. Нямаше ритон с рибешка главичка, да ми пасне на мен, понеже съм зодия Риби (Смее се). Но един художник ни беше направил на графика нещо стилизирано между Козирог и Риба.

Здравко: Тия неща не се знаят, защото ние, българите, сме на крайностите. Ние не си уважаваме историята, ето една от причините да сме гъзолизци и неуважавани от света. Защото ако не уважаваш себе си, не те уважава и светът. А не може да уважаваш себе си, без да познаваш историята. И не само пре нас е така, а във всички области. Ние не уважаваме предишните поколения, не заимстваме техните знания и мислим, че всичко започва от нашия нос.

Публикувано във в. “Преса”, 22 септември 2013 г.

Интервю в 2 части, за втората следвайте връзката по-долу

ВТОРА ЧАСТ: КАК СА СЕ СЪБРАЛИ И КАКВО ПРАВЯТ ВКЪЩИ: