неделя, 5 януари 2014 г.

Николай Урумов: На сцената аз летя – III част

Сн. Александър Нишков



Боряна АНТИМОВА


Николай Урумов е роден на 6 юни 1963 г. в Каварна. До VIII клас учи в с. Българево до нос Калиакра, а гимназия – в Балчик. През 1990 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Николай Люцканов. Бил е на щат в театър "София", Народния и Младежкия театър, а след 3 сезона на свободна практика през 2011 г. се завръща в Народния театър.

Играл е на сцените на “Театър 199” и Армията, а също и на Пловдивския, Шуменския, Габровския, Търговищкия, Добричкия, Старозагорския, Русенския и Плевенския театър. Има 72 роли в наши и чуждестранни филмови продукции и сериали, 62 роли на сцената и десетки в телевизионни програми.







Има 14 награди от международни театрални фестивали. С пет номинации за "Аскеер" (1993, 1995, 2000, 2002, 2009), два пъти е носител на наградата (Каракалпаков в “Двубой”, 2000 и Клов в “Краят на играта”, 2009 г.). С две номинации за "Икар" (2002, 2004), като през 2004 е носител на наградата (Маргариди в „Криворазбраната цивилизация“). 

Носител е и на наградите "Най-добра мъжка роля" на Друмевите празници в Шумен (2011) и на "Чудомир" в Казанлък (2012). Озвучава анимационни филми, сред които “Ледена епоха” (Диего), “Алиса в страната на чудесата” (Додо), “Цар Лъв” (Скар) и др. Автор е на  разкази, публикувани във в. "Литературен форум". Женен е, има дъщеря Далия-Никол на 20 г.



Сн. Александър Нишков



(Във втората част Николай Урумов разказва за работата си по сериалите и озвучаването на анимации)


-Николай, ти си първият български актьор, играл на австралийска сцена. Колко страни си обиколил с игра?

-Не съм ги броил, но съм играл на три континента – Европа, Азия и Австралия. Предстои да играя и в Щатите, имам покана за Ню Йорк, а също и за Аржентина. За чужбина съм направил сборен спектакъл с откъси от различни мои роли, защото хората там искат да видят повече неща – малко от “Бай Ганю”, малко от Санчо Панса, малко от “Лалугер”, от “Януари” на Радичков, от “Скъперникът” на Молиер…

Всичко е свързано и между отделните откъси звучат мои песни, които съм пял във времето, или разказвам интересни истории, които са се случвали по време на репетиции на тези спектакли или на самите представления с прекрасните колеги, с които съм играл.

Разказвам на зрителите истории, които са ми се случвали с Кръстю Лафазанов, със Стоянка Мутафова, с Георги Калоянчев, с Георги Черкелов, с Константин Коцев, Никола Анастасов, Тодор Колев… В Австралия например бяха озаглавили спектакъла ми “Разходка в театралния свят на Николай Урумов”.





-Пред чужденци играл ли си?

-Да, естествено, но спектакъл да се играе на чужд език е трудно. Играл съм със субтитри, които се прожектират на един екран. Другият вариант – със симултанен превод, не е добър, защото преводът върви една идея след репликите ми. Но не знам доколко си струва усилието да подготвиш един моноспектакъл от 24-25 страници на друг език.

-Адекватно ли са оценени нашите артисти от чужденците?

-Разбира се. Тези нестихващи аплодисменти… Но колкото до езика, на фестивалите на монодрамата, на които съм участвал и имам 14 международни награди, в регламента влиза изискването всеки актьор да си играе на родния език. Имаш право преди началото на спектакъла водещите да анонсират на английски това, което зрителите ще гледат. И ако спектакълът разчита единствено и само на някакво словесно действие, ти си загинал.


В "За секса, политиката и разни други просташки неща"
one man show, stand-up comedy, сн. Александър Нишков


-Имал ли си предложения за чужбина, за големите сцени на Ню Йорк и други като тях?

-Не, то трябва някой да те види, за да имаш предложения. Театралното изкуство си е строго специфично за всяка държава. Ти използваш езика като основно изразно средство. От друга страна пресъздаваш характера на една конкретна националност. Както трудно някой би споменал име на немски актьор, който играе в Ню Йорк, защото такива хора са единици, така също и рядко ще чуеш име на американски актьор, който играе в Карлсруе, например.

Театралният актьор си тежи на своето място. Когато френска трупа пристигне да играе в Русия, тя не учи текста на пиесата на руски. Що се отнася до киното, има няколко актьора, които се снимат в американски продукции, и те са испаноезичните и азиатските, защото има пазар за тези филми в цяла Латинска Америка, Испания или Азия. Може да кажем много малко имена на немци, австрийци, холанци, французи или италианци, които да са играли в американското кино, защото това не е техният пазар. В Америка киното не е изкуство. То е индустрия.


Като Маргариди в "Криворазбраната цивилизация, заедно с Албена Начева, Шуменски театър


-Отричаш библейската максима, че никой не е пророк в собственото си село?

-Какво значи “тук не ме оцениха, пък там ме оцениха”. Оценката за един актьор са аплодисментите. Има и лобиране при всяка награда. Изкуството е субективно – нещо на теб може да не ти хареса, а на мен да ми хареса. Докато критерият, както вече казах, е да правиш нещо, което да вълнува.

Ето, в моноспектакъла “Лалугер”, който трае час и 15 минути, в първите 60 минути зрителите се смеят, а последните 15 минути плачат. И когато те връщат отново и отново на сцената с аплодисментите си, и не искат да си тръгнат, това е най-голямата награда. Това нито може да се режисира, нито да се купи, нито да му повлияе някой…


Като булка в "Криворазбраната цивилизация", Шуменски театър


-Пишеш хубаво, даже си публикувал в “Литературен форум”. Като имаш такива страхотни преживявания със свои именити колеги, би ли ги описал в книга със спомени?

-О, аз имах щастието да получа първите съвети като актьор от Коста Цонев, още като влязох в театър “София” след ВИТИЗ. Бях 6 години на щат там веднага след ВИТИЗ, след това 4 години на щат в Сатиричния театър, 4 години на щат в Народния театър, 3 години и половина на свободна практика, 5 години на щат в Младежкия театър, сега вече трета година, откакто се върнах в Народния театър…

В тези години съм се срещал с какви ли не големи актьори, режисьори, с които преди съм мечтаел да се срещна. Ами като погледнеш тези 62 спектакъла, тези 72 филма, ще видиш с какви големи режисьори съм работил например – Едуард Захариев и Иван Андонов в киното…




Играл съм с големите театрални режисьори, с които съм се срещнал на сцените на тези големи театри, пък и играейки после на сцените на Пловдивския, Габровския, Шуменския, Търговищкия, Добричкия, Старозагорския, Плевенския, Русенския театър. Там също съм се срещал с големи артисти.

Ето например в Карлово на сцената е Ружа Николова, която е на 83 години, и играе все още, и е прекрасна… Не бих седнал да пиша, бих разказал на теб, а ти да го  напишеш. Много ми се иска да го направя, защото това са незабравими срещи. Това са велики актьори, които си отиват, а театралната ни памет е кратка. Те могат да живеят чрез нас, които сме останали, като разказваме за тях и като възраждаме отново тяхната неповторимост.


С Мария Статулова


-Първите ти срещи с големите на сцената?

-Започнах с Кирил Господинов в театър “София”, Досю Досев, да е жив и здрав, Коста Цонев, Стоян Гъдев, Йордан Спиров – актьори, с които после и в киното се снимах. Като започнем още от първи курс на ВИТИЗ, още от стъпването ми в Народния театър в постановката на проф. Люцканов “От ума си тегли”. Аз играя Петрушка, слугата на Фамосов, а в ролята - Георги Черкелов…

А пък Стефан Данаилов играеше Чацки. И на сцената около мен Маргарита Дупаринова, Сава Хашъмов, Велко Кънев, Георги Мамалев, Виолета Бхчеванова, Добринка Станкова – мечтани артисти! И аз съм край тях – студентче първи курс, с малка роличка… С такова страхопочитание пристъпвах всеки път в тази сграда, която изглеждаше за мен толкова голяма, такъв храм… Храм, който ми наподобяваше Парижката “Света Богородица”…


Павлин в "Българи от старо време", като ученик в XI клас,
в читалището в Балчик
-Сега подкрепяш ли дъщеря си Далия, както навремето са те подкрепяли твоите родители?

-Да, радвам се, че избра това и очаквам да се реализира. Мисля, че е тръгнала по правилен път, при добри педагози е. Уми при проф. Мила Дюлгерова, много добре я подготви за консерваторията Росица Вълканова.

-Какво беше детството ти в село Българево до Калиакра?

-Безгрижно, палаво, тичащо, търкалящо се в прахта, с наранени колене, смеещо се и гонещо се с вятъра.


-Играл ли си на театър?

-Да, като всяко дете, но не съм мечтал да стана актьор. Моето село Българево лятото се превръщаше в един малък Холивуд. Снимаха се филми на Русалка и Калиакра. Бях трети за четвърти клас лятото, въртях се край снимачния екип на поредния филм, който се снимаше в моето село, и бях момченце за всичко. Пращаха ме да им купувам цигари или да им свърша някаква услуга. А аз се въртях се около артистите и беше много вълшебно всичко…

Та някъде по това време реших, че искам да стана актьор, и от този момент нататък за мен не съществуваше нищо друго. Играех във всякакви сценки, понякога даже бягах от часове, за да репетирам. Гледах с насмешка и ирония на учебния процес, дразнех някои преподаватели.

В различни периоди от живота си съм се докосвал и до музиката. Свирех на най-различни инструменти – на баритон, на фанфар във фанфарния оркестър, на китара. Играех в любителските театрални трупи към читалището в Българево и в Балчик, където завърших гимназия.

Посещавах всички постановки, които пристигаха, на Армията, Народния, Сатирата, Добричкия, Варненския театър в Балчик… Много от театралите имаха къщи и почивни станции там, и лятото, когато идваха на почивка, изнасяха спектакли в традчето. А аз ги гледах и мечтаех един ден да се кача като тях на сцената…




-От раз ли те приеха в НАТФИЗ?

-Не, от втори път. При първото кандидатстване му скъсаха на третия кръг. По това време се искаше 8 месеца трудов стаж, за да кандидатстваш отново. Но изведнъж моя набор от казармата го уволняват, а тези, които не са приети студенти, трябва да дослужват още три месеца. И аз какво да направя, не ми се стоеше още три месеца в казармата, и записах икономика, счетоводство и контрол.

Три месеца посещавах първия семестър, докато се уволни наборът ми, защото, ако не ходех на лекции, можеше да ме върнат обратно в казармата.Тогава станах възпитател на VI-в и VI-г клас в Балчишката гимназия, където бях завършил. Бях любим учител на децата, защото веднага след като си научаваха уроците и си написваха домашните, класната стая се превръщаше в театрална зала, аз започвах да рецитирам и да играя пред тях, да си подготвям материалите за ВИТИЗ, а дечицата бяха моето жури и моята комисия. (Смее се)


В моноспектакъла "Живот в кашони"


-Как беше в казармата?

-Първата година бях в Русе, в школата за медицински инструктори. Мога не само да давам първа помощ, а нещо повече, защото там учихме анатомия и физиология на човешкото тяло, вътрешни болести, фармация, хирургия, епидемиология. Така че в казармата бяхме това, което са медицинските сестри в цивилния живот. Това, което учеха в цивилния живот за две години, ние при строг казармен живот го минавахме за една. Имаме дипломи и много, които са завършили тази школа, по-късно станаха фелдшери и до ден днешен работят това. Познавам поне двама, които са фелдшери в “Бърза помощ”.

-Какво се случи в НАТФИЗ втория път?

-Постъпих първо в класа на проф. Атанас Илков, актьорско майсторство за куклен театър, но го зарязах след две години и започнах пак отначало – драма при проф. Николай Люцканов, с асистенти Маргарита Младенова и Здравко Митков.


Като Санчо Панса в "Дон Кихот", реж. Александър Морфов


-Равносметката ти е 72 филмови и 62 театрални роли за 50 години, 24 от които – в професията… Какво смяташ да правиш в следващите 50 години?

-Не знам, ако мислиш, че преди да почна първите 50 съм измислил какво да правя… То се случва. Каквото каже съдбата.

-Това непрекъснато излизане-влизане в толкова роли не е ли леко шизофренно?

-Аз бих го сравнил с футбола. Има някои отбори, които играят няколко срещи само в първенството, а има други, които играят в цикъл сряда – събота, и в същото време участват и в турнири. Тези футболисти, колкото повече играят, стават все по-издържливи, устойчиви, натренирани и все по-добри. Така че по-малкото игра не е гаранция да бъдеш по-силен, по-здрав и по-добър. Всяко представление ме зарежда с енергия и ме развива.




-Не мерцедес, а ракета… Откъде тази нескончаема енергия и хъс?

-Не знам. За мен театралното пространство е защитено, имунизирано против много неща. Затова като че ли бягството ми и съществуването ми в него ме предпазва от някои неприятни неща, които ни заобикалят. От друга страна, ме зарежда много с енергия и оптимизъм, за да вървят нещата.

Иначе, ако се поставя в неимунизираната среда, която е наоколо, сигурно много бързо ще се отчая, ще се предам или ще рухна. Този измислен свят, който обаче е по-красив и по-чист, на моменти дори, ако щеш, и по-истински, е нещото, в което да летиш е прекрасно…


Сидни, Австралия, 2013 г., one-man show

-Често използваш думите “летя”, “полет” за работата си, така ли се чувстваш на сцената?

-Да, на сцената се чувствам в полет.

-Попитах преди Лили Маравиля, ще те попитам и теб: това дуенде ли е, изпитвал ли си го?

-Не мога да материализирам с думи чувството и усещането по време на полет. Моето дуенде е полетът. Да набереш и да се пуснеш, да се рееш… Колко красиво се рееше един орел днес в небето…

ПЪРВА ЧАСТ
ВТОРА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 5 януари 2014 г.

Николай Урумов: На сцената аз летя – II част




Боряна АНТИМОВА


Николай Урумов е роден на 6 юни 1963 г. в Каварна. До VIII клас учи в с. Българево до нос Калиакра, а гимназия – в Балчик. През 1990 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Николай Люцканов. Бил е на щат в театър "София", Народния и Младежкия театър, а след 3 сезона на свободна практика през 2011 г. се завръща в Народния театър.

Играл е на сцените на “Театър 199” и Армията, а също и на Пловдивския, Шуменския, Габровския, Търговищкия, Добричкия, Старозагорския, Русенския и Плевенския театър. Има 72 роли в наши и чуждестранни филмови продукции и сериали, 62 роли на сцената и десетки в телевизионни програми.



Сн. Александър Нишков


Има 14 награди от международни театрални фестивали. С пет номинации за "Аскеер" (1993, 1995, 2000, 2002, 2009), два пъти е носител на наградата (Каракалпаков в “Двубой”, 2000 и Клов в “Краят на играта”, 2009 г.). С две номинации за "Икар" (2002, 2004), като през 2004 е носител на наградата (Маргариди в „Криворазбраната цивилизация“). 

Носител е и на наградите "Най-добра мъжка роля" на Друмевите празници в Шумен (2011) и на "Чудомир" в Казанлък (2012). Озвучава анимационни филми, сред които “Ледена епоха” (Диего), “Алиса в страната на чудесата” (Додо), “Цар Лъв” (Скар) и др. Автор е на  разкази, публикувани във в. "Литературен форум". Женен е, има дъщеря Далия-Никол на 20 г.



В моноспектакъла "Живот в кашони"


първата част Николай Урумов разказа за новите си роли, за предстоящите планове и как се чувства на 50)


-Николай, много твои колеги хвърчат от снимки на сериал на сцената. Ти също си се снимал преди, но не и напоследък.

-Последните три години не се снимам в сериали.

-И то точно в разцвета на българските сериали. Защо?

-Сега е разцветът на сезонните сериали. Аз в такъв тип продукции не съм се снимал. Моите роли са били в един малко по-дълъг филм, който е от 6, 7, 8 серии от няколко часа кино.





-Причината да не се снимаш в сезонните сериали не е ли, защото в тях не може да създадеш един по-дълбок образ?

-Различни са причините. Имало е случаи, в които съм отказвал, защото не са ме провокирали предложенията. Друг път съм отказвал заради финансовата страна на договора. На някои съм отказвал, защото съм бил прекалено много зает. Защото те искат да разполагат с времето ти. Съгласи се, че не мога да играя в толкова много спектакли, да пътувам из страната и в същото време 4 или 5 дни в седмицата по 12 часа да бъда на разположение на един снимачен екип.

Аз съм имал такъв тип прекъсвания на театралните си ангажименти. Напускал съм щатния състав на Народния театър, прекратявал съм безсрочния си доживотен договор, и то в продължение на три години. Бил съм на свободна практика само и само да не бъда в тежест на театъра и да се отдам на киното.


В моноспектакъла "Лалугер"


-Кога беше това?

-От 2003-а до 2006-а. В този период се снимах в сериите на “Бай Ганьо се завръща от Европа”, сериала “Патриархат” с Дочо Боджаков,“Изпепеляване” със Станимир Трифонов. Тогава гостувах в театъра само на хонорар. Явно сега ми е повече театрален период. А има и други сериали, в които не са ме поканили, може би не съм се вписвал в техния кастинг. Но се радвам, че има такъв разцвет на нашите сериали, защото това означава тренинг, създава се среда за израстване.

-Да, но много театрални режисьори канят актьори с екранна популярност, за да привлекат повече зрители на сцената.

-Има различен тип популярност. Може би някои хора идват в театъра да ме гледат, защото са ме харесали, когато са гледали “Хайка за вълци”, “Патриархат”, “Бай Ганьо се завръща от Европа”, “Клиника на третия етаж”, “Английският съсед”, или ме помнят още от първия ми сериал – “Дом за нашите деца”…

Но популярността не играе на сцената. Популярността играе на билетната каса, докато хората си купят билети. После всичко е в ръцете на актьора на сцената.


Като смахнатия професор в сериала "Клиника на четвъртия етаж"


-Някои прекалено “стерилни” интелектуалци казват, че сериалите били едва ли не чалгата на актьорската професия.

-Не бих казал. Имаме добри сериали, като “Под прикритие”. И въобще Димитър Гочев, Димитър Митовски и Росен Цанков са един успешен екип. Всичко, което те са произвели, не бих го нарекъл чалга, напротив, работи се по законите на голямото кино. И те го знаят и владеят много добре, защото преди да стигнат до тези сериали, имаха доста филми. Освен това много четат, интересуват се, внасят най-новата техника, с която се снима навън… Е, има и такива сериали, в които на третата минута ти идва да превключиш канала.

-Някои актьори обаче съвсем искрено споделят, че се снимат в сериали за скърпване на семейния бюджет. Актьор къща храни ли?

-Преди време с оператора Емил Христов си говорихме за това, че да, ние не снимаме в сериали, държим на някаква хигиена, но в крайна сметка не се знае докога можем да издържим така. От една страна имах нужда малко от откъсване от екрана чисто на физиономията ми, но от друга страна пък трябва да се поддържа тренинг. И не бих казал, че някои колеги отиват само, за да не гладуват, не, човек би могъл да се нахрани и по достоен начин.

Не е казано, че само от сериали може да се издържаш. Ако това е причината един актьор да се снима в сериал, значи при него компромисът е бил доста голям. Разбирам ги тия колеги, вероятно не са имали достатъчно друга мотивация. Жалко…


Като смахнатия професор в сериала "Клиника на четвортия етаж"


-Някои казват: “С халтурата си осигурявам средства за живот, а пък иначе си играя каквото си искам”.

-Е да, ама не става… Във времето съм се старал да се вслушвам в хора, които уважавам и чието мнение ценя. Например за това да не се впускам в какво да е и как да е, да не допускам всеядност, ми е говорил още като студент във ВИТИЗ Теди Москов.

Беше дошъл на един от нашите годишни изпити и ме виждаше как се пробвам от едно в друго, защото ми се играеше, защото исках да опитам. Попита ме: “Защо го правиш? Ти си силен в това, което можеш, в комедията например”, а аз: “Ами нека да опитам, да видя какво е”.

Той тогава ми каза неговата максима, нещо, над което човек не може да не се замисли: “Аз не искам да свиря по малко на тромпет, на пиано, на цигулка. Може да свиря на един инструмент, но да е виртуозно”. Тези негови думи още ми стоят в съзнанието.


Коста Кейкенов във филма "Моето мъничко нещо"


Помня и друго. Когато през 2009-а получих “Аскеер” за главна мъжка роля за “Края на играта” на Бекет, режисьорът Лилия Абаджиева ми каза: “След това ти не би трябвало да приемаш каквото и да е на каквато и да е цена и както и да е. Не можеш да правиш каквото и да е”.

Старал съм се във времето и това да не изтрия от паметта си. Много са тези съвети, мисли, които са ме водили крачка по крачка напред. В главата ми още кънтят думите на Коко Азарян, Стоян Камбарев, Елена Цикова, Вили Цанков, Николай Люцканов. Това са оценките и напътствията, които са ми давани в професията. Те ме подготвиха за ситуации, в които бих могъл да попадна.

В главата ми изникват мъдри думи от разговорите с Иван Кондов, Наум Шопов, Константин Коцев, Георги Черкелов… Те са ми още някъде в мен. Спомням си какво казваше Крикор Азарян за моя герой Чеботикин от “Три сестри”, но всъщност като че ли това беше самият Азарян: “Той стои, гледа и поставя диагнози. Всичко онова, което ще им се случи на другите, на него вече му се е случило”. Тъй като всичко онова, което на мен предстоеше да ми се случи, на Азарян вече му се беше случвало, той се опитваше да ме предпази и да ме насочи в правилната посока.


С режисьора Лилия Абаджиева


-Поел си по трудния път – отдаден на театъра, не снимаш сериали, където заплащането е по-добро… Жена ти Пепа проявява ли разбиране?

-Никога не съм имал противоречие с близките ми по този въпрос. Дори майка ми и баща ми да са били на друго мнение, никога не са го изразявали открито пред мен, защото са ми вярвали, че правя правилното. И това доверие за мен е било винаги важно. Когато вкъщи при най-близките си хора имаш спокойствието и доверието, ти вече в работата си можеш да летиш.

Както казва Константин Станиславски, влизайки в театъра, човек трябва да окачи на закачалката личните си проблеми. Когато прекрачиш прага, необременен от такива проблеми, полетът ти на сцената е много по-лек.


Озвучава тигъра Диего в "Ледена епоха"...


-Озвучавал си симпатични анимации, за кеф ли го правиш?

-Да, по Коледа излезе “Нико - 2”, едно коледно филмче за едно малко еленче. Аз озвучавам един стар елен Тобиас, който е бил някога един от елените на Дядо Коледа, но вече е ослепял, остарял, пък не иска да си го признае пред мъничкото еленче. А то наивно, попада в един враждебен свят, в който този елен Тобиас му помага да оцелее… Една много красива приказка, която препоръчвам на всички, и малки, и големи.

-Напълно в традициите на големите холивудски актьори, които дават гласа си под наем за хубави анимации.

-Преди това озвучихме “Кумба”. В “Цар Лъв” съм чичо Тоскар…., който в оригинала се озвучава от Джеръми Айрънс. Но най си ми е любим “Ледена епоха”, там съм тигърът Диего. Не знам защо така се случва, но всички тигри, лъвове и леопарди ги озвучавам аз. Може би има нещо характерно в тембъра ми…


Сн. Александър Нишков


-А може би, защото си като тигър на сцената и пред камерата?

-Може. (Смее се) Но подборът на гласовете за тези озвучавания не се прави тук. Всеки глас за всяка една от ролите се записва и изпраща в Щатите, в продуцентската компания, била тя “Туенти Сенчъри фъкс” или в “Уолт Дисни”. Там прослушват всички записи и казват: “Това е гласът, който ще озвучава на български този герой”. Така попаднах в тези емблематични за последните години анимационни филми.

СЛЕДВА
ПЪРВА ЧАСТ
ТРЕТА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 5 януари 2014 г.

Николай Урумов: На сцената аз летя




Боряна АНТИМОВА


Николай Урумов е роден на 6 юни 1963 г. в Каварна. До VIII клас учи в с. Българево до нос Калиакра, а гимназия – в Балчик. През 1990 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Николай Люцканов. Бил е на щат в театър "София", Народния и Младежкия театър, а след 3 сезона на свободна практика през 2011 г. се завръща в Народния театър.

Играл е на сцените на “Театър 199” и Армията, а също и на Пловдивския, Шуменския, Габровския, Търговищкия, Добричкия, Старозагорския, Русенския и Плевенския театър. Има 72 роли в наши и чуждестранни филмови продукции и сериали, 62 роли на сцената и десетки в телевизионни програми.



Сн. Александър Нишков


Има 14 награди от международни театрални фестивали. С пет номинации за "Аскеер" (1993, 1995, 2000, 2002, 2009), два пъти е носител на наградата (Каракалпаков в “Двубой”, 2000 и Клов в “Краят на играта”, 2009 г.). С две номинации за "Икар" (2002, 2004), като през 2004 е носител на наградата (Маргариди в „Криворазбраната цивилизация“). 

Носител е и на наградите "Най-добра мъжка роля" на Друмевите празници в Шумен (2011) и на "Чудомир" в Казанлък (2012). Озвучава анимационни филми, сред които “Ледена епоха” (Диего), “Алиса в страната на чудесата” (Додо), “Цар Лъв” (Скар) и др. 

Автор е на  разкази, публикувани във в. "Литературен форум". Женен е, има дъщеря Далия-Никол на 20 г.



Сн. Александър Нишков
-Николай, за теб режисьорът Григор Лефтеров казва, че си “актьор като мерцедес”, защото можеш всичко. Харесва ли ти сравнението?

-Ако приемем, че мерцедесът е класа и еталон за качество, това ме ласкае. По-добре е, отколкото да те нарекат “актьор като трабант”. (Смее се)

-Не ти липсва самочувствие, нали?

-В нашата професия не може без това. Липсата на самочувствие е пагубна за актьора. Когато правиш нещо и нямаш самочувствието, нито убедеността, че е точно това, което трябва, и че е правилното, а имаш някакви колебания и съмнения, това колебание неминуемо се пренася в театралната зала или от екрана върху зрителите.

-Как се опази през годините от откъсването на педя от земята, също пагубно за актьора?

-Слава Богу, не ми се е случвало. Актьор съм вече 24 години и за този период са ми се случвали достатъчно приятни мигове и поводи да заживея в някаква медийна показност, звездност. Но не съм тръгнал да робувам на суетата какви дрехи да нося, какви приятели да имам, какви заведения да посещавам, какви автомобили да карам – всички атрибути на една звездност и маниакалност.

Не ходя на партита, не занимавам обществото с това, откъде съм си купил пердета, къде съм посрещнал Нова година и къде съм бил на почивка. Всичко, което по някакъв начин е ставало достояние на читателите и зрителите, е било благодарение на това, че съм ходил някъде да играя спектакъл, да снимам или да показвам филм и съм го споделял на срещи със зрителите. Естествено, не съм стоял встрани от обществени, социални проблеми, но не толкова показвайки себе си, колкото посочвайки проблема.


С Надя Новоселска, Елица Анева и Красимира Кузманова в "Последният полов атлет", Плевески театър,
сн. Ирен Костова


-През декември игра в Сатирата в плевенската постановка “Последният полов атлет”, с която гастролирате из страната. Пълни ли са салоните?

-Препълнени! От една страна беше приятно, от друга неприятно, че в Стара Загора например са върнали повече от сто човека, в Хасково и Габрово също не са дошли всички желаещи, бяха продадени и билетите за правостоящи. Така беше и в Русе.

За мен има една причина за големия зрителски интерес – просто спектакълът вълнува. Аз разделям театралните постановки и филмите на два вида – вълнуващи и невълнуващи. Иначе те могат да бъдат всякакви – и модернистични, и консервативни, в старите традиции, но еднакво може да вълнуват или да не вълнуват.


С Красимира Кузманова в "Последният полов атлет", Плевенски театър, сн. Ирен Костова


-Какво е комерсиален спектакъл в твоите представи?

-Комерсиалното не е антипод на вълнуващото. Спектакълът може да е и комерсиален, и фестивален, и в същото време въобще да не вълнува и да си остане в рамките на три-четири фестивала, на които ще бъде показан, и пред осем специалиста.

-В “Последният полов атлет” играеш собственик на рибен ресторант, който на 47 осъзнава, че много неща е пропуснал…

-Това е проблемът на човека, наближаващ 50-те, и той е общочовешки. Започваш да си задаваш едни екзистенциални въпроси и все повече да се плашиш, дали животът не преминава край теб, дали не си го изпуснал; насладил ли си се на всичко, опитал ли си от всичко, или просто ще си отидеш ей така; дали си успял да надникнеш зад табутата, тайнството, потайното, където може би се крият някаква мъдрост, душевно богатство, смутове и отговори на въпросите, които си задаваш. С това спектакълът е силен и верен.

В Стара Загора моята братовчедка, оперната певица Правда Янкова, каза след представлението:  “Николай, за мен това не беше комедия, това беше една драма”.


С Красимира Кузманова в "Последният полов атлет", Плевенски театър, сн. Ирен Костова


-Попитах те, защото от юни миналата година ти влезе в “Клуб 50”. Почувства ли някаква разлика?

-В този “Клуб 50” аз се осмелих най-после да застана и от другата страна, със същото любопитство, с което моят герой Барни Кешман от спектакъла “Последният полов атлет” наднича отвъд. При мен нямаше никаква разлика. Ако си започнал да си задаваш едни въпроси, това става още преди да навършиш 50. Героят ми Барни Кешман си ги задава, когато е на 47.

-Говориш, сякаш прословутата криза на 40-50-годишните мъже е минала край теб, без да те докосне…

-От много работа не съм се замислял за някаква такава криза. Никога не съм се възприемал извън работата, да се огледам, да се замисля въобще за това, какво е било в живота ми и какво е сега. Е, ясно е, бил си много по-енергичен, по-импулсивен, по-безразсъдно смел и луд. Сега ставаш малко по-умерен. Това някой може да разбере и да стигне до отговорите и смирението много по-рано.


С 5 номинации за "Аскеер", 2 пъти носител на престижната статуетка


-Наскоро имаше режисьорски дебют в Габровския театър. Разкажи за него.

-Направих първия си спектакъл, заставайки със същото любопитство от другата, режисьорската страна. Той е по пиесата на Иван Вазов “Двубой” в Габровския театър. Излезе под моя сценична редакция и със заглавието “А майка ми в Ямбол”. Спектакълът гостува на сцената на Сатирата на 20 декември. Аз не играя в него, играят звездите на Габровския театър.

На сцената са, като започнеш от доайените Ружа Николова и Илия Костадинов и стигнеш до най-младите, като Петко Петков, Надежда Петкова, Мирослав Симеонов и Светослав Славчев, които са младите актьори в театъра. Получи се един весел, жизнен спектакъл по най-изстраданата пиеса на Вазов, най-дълго писаната – цели 27 години, и Вазов така и не я вижда на сцената.




-Защо избра заглавието “А майка ми в Ямбол”?

-Това е цитат от самата пиеса, в която главният герой Чушкаров казва, отивайки на дуел: “А майка ми в Ямбол нищо не подозира”. В моята редакция обаче, в моя прочит на този текст майка му подозира и затова се случват много неща.

Така че тази крилата, станала емблематична фраза е рефренът на нашата постановка. След като спектакълът гостува в Плевен, директорът на театъра в града Илко Иларионов ме покани за моята втора режисьорска работа и сега от януари започваме репетиции на “Женитба” на Гогол в Плевенския театър.

-По класическия начин ли смяташ да представиш пиесата?

-Да, изключително класически. Имам много добър екип. Сценограф и художник на костюмите е Кирил Наумов, музикалните картини са на Иван Стоянов, диригент на хора на оркестър “Габрово”. И Вазовия “Дуел”, със заглавието “А майка ми в Ямбол”, също е решен в класически стил и с традиционните похвати на жанра комедия.





-Къде още може да те гледаме?

-На щат съм в Народния театър, там играя в “Кълбовидна мълния” на Иван Радоев, в “Сако от велур” на Станислав Стратиев. Репетираме една пиеса на Райнер Фасбиндер – “Свобода в Бремен”, премиерата е на 27 и 28 януари. Освен това играя в Сатирата в “Прах в очите” от Дьорд Шпиро, комедия. В “Театър 199” играя в “Краят на играта” на Самюъл Бекет, постановка на Лилия Абаджиева.

Във Военния театър играя в моноспектакъла “Лалугер”, по разкази на Александър Урумов и по мои текстове. Отварям скоба – нямам родствени връзки с него, просто съвпадение на името. Играя в Младежкия театър в “Страхотни момчета”, в “Студио 5” в НДК в “За секса, политиката и други просташки неща” - “уан мен шоу”, в стила на “стенд ъп комеди”, по текст на Митко Динев, постановка на Старозагорския театър.

Това са софийските заглавия, в които играя. Освен в Плевен, гостувам в Русе, в “Службогонци” от Иван Вазов и в Добрич, в “Свидетелите”, авторски спектакъл на Пламен Панев.


Като Какавидов в "Службогонци", Русенски театър


-А ако надзърнем малко напред във времето?

-През февруари би трябвало да си довърша една работа, която съм започнал с режисьора Лилия Абаджиева за Хасковския театър. Това отново е моноспектакъл, “Дневникът на един луд” на Гогол. Започнахме го лятото, есента го записахме за радиотеатър, сега трябва да му намерим сценичния вариант и прочит. Премиерата е на 20 и 21 февруари.

След това трябва да си довърша работата по втория ми режисьорски спектакъл в Плевен – “Женитба” от Гогол. Трябва да са готови костюмите и декорите, за да може на 8 – 10 март да излезе премиерата. След това, след глътка въздух би трябвало с Бина Харалампиева да поставим моноспектакъл по текста на Илко Иларионов за невероятните истории на Гошо железничаря, и ще е в афиша отново на Добричкия театър.


Като Ганьо Балкански в "Ганьо Балкански се завръща", реж. Иван Ничев


-Бай Ганьо, който според някои е върхът в кариерата ти, сега не се играе, защо?

-Не, защото последната година боледуваха някои възрастни колеги от Пловдивския театър, прекрасни актьори. Даже в края на сезона един от тях почина – Стефан Бобадов. Има идея спектакълът да се възстанови, но пък и театърът изгоря…

-Ти нали участваше в кампанията за събиране на средства за възстановяването му?

-Да, средствата от премиерното представление на “А майка ми в Ямбол” и едно от представленията на “Последния полов атлет” отидоха изцяло за възстановяване на Пловдивския театър.


Като префинения коцкар Жорж в сериала "Секънд хенд"


-Приемаш ли образа на Бай Ганьо като връх в кариерата си?

-Не знам, не мога да кажа, че е само това или че е това. Имал съм и други интересни роли.

-Той е бил най-органичен, според някои.

-Стремял съм се всички мои образи да са органични. Трудно е да говоря за себе си, както и да отделя само една от ролите, които съм изиграл. Това са твоите творения, твоите деца, и никой актьор не би казал, тая роля ми е любима, пък другата не е, това ми е върха, пък другото не ми е върха…


В сериала "Английският съсед"


Ако в едно отношение този спектакъл и този герой са били постижение, отбелязани от критиката и публиката, то от друга гледна точка, в друг смисъл друга публика и критика е оценила друг спектакъл.

Ако трябва отново да посоча пример с футболните срещи и отбори (защото сега се радвам много на това, което прави “Лудогорец” на европейската сцена) това, че си имал един добре изигран футболен мач и си победил с 3:0 не значи, че другия също с 3:0 е по-малко важно. “Лудогорец” победи на два пъти холандците от “ПСВ Айндховен” с 2:0 холандците, и двата мача са добри. При нас на сцената се разсъждава по същия начин.

СЛЕДВА

ВТОРА ЧАСТ
ТРЕТА ЧАСТ


Публикувано във в. “Преса”, 5 януари 2014 г.