неделя, 28 юли 2013 г.

Топмоделът Креми Оташлийска: Не очаквах, че Лагерфелд е толкова забавен

Ревю на "Шанел", есен-зима 2013-2014

Боряна АНТИМОВА

Креми Оташлийска, любимката на дизайнера на Chanel Карл Лагерфелд крачи смело по най-високите модни подиуми с лекотата на дете, което се забавлява. Първата българка топмодел в истинския смисъл на думата представя висша мода с елегантност, финес и женственост, но сякаш не иска да се раздели с детството си. “Малка съм още”, казва често тя.
Ревю на Макс Мара, есен-зима 2013-2014 г.

Кремена Оташлийска е родена на 21 септември 1995 г. в София. Майка й е “златното момиче” на художествената ни гимнастика Юлия Мумджиева, шампионка с ансамбъла, а баща й Ивайло Оташлийски е бивш състезател по волейбол, сега с бизнес в областта на пътищата. Завършила е 78-мо СОУ в Банкя.


Креми започва кариерата си с летящ старт от американската “фабрика за топмодели” – агенция “Ford Models” в Ню Йорк. Едва от година е в големия моден бизнес, но вече е участвала в 52 ревюта. Българката е неизменна част от седмиците на модата в Ню Йорк, Париж, Милано и Лондон. Всички търсят нейното “изискано присъствие”.




Представяла е дрехи на всички големи модни марки - Chanel, Dolce&Gabbana, Marc Jacobs, Lanvin, Peter Pilotto, Just Cavalli, Roberto Cavalli, Saint Laurent, Max Mara, Valentino, Louis Vuitton, Giambattista Valli, Elie Saab, Balenciaga и много други. Има зад гърба си фотосесии за водещи списания като AnOther, Vestal,  Numero, Muse, W, Vogue… Лично ексцентричният Карл Лагерфелд снима своето ново вдъхновение за look-book-а на Chanel Cruise 2014 за Сигапур, което е изключително завоевание в света на големите.

Креми по улиците на Ню Йорк
-Креми, кое беше последното ти голямо ревю?
-На традиционните дни на висша мода в Париж, беше преди три седмици. Тогава представих Шанел, Валентино, Джанбатиста Вали и още двама френски дизайнери. Малко дизайнери имат лиценза да представят висша мода.

-Любимка си на дизайнера на Chanel Карл Лагерфелд, снимали са го как те снима в негов тоалет… Каква е историята?
-Той трябва да каже дали съм му любимка, но снимах look-book-а Chanel за Сингапур, бях лице на тази колекция. Това са всички дрехи за колекцията на модната къща и аз трябваше да се снимам с всеки тоалет поотделно. От тези снимки се прави нещо като скица и се раздава на гостите на шоуто. Засега съм ангажирана с всички шоута на Лагерфелд, снимала съм с него. Аз съм моделът му, който рекламира колекцията.

Карл Лагерфелд снима своето ново вдъхновение Креми в модел от последната колекция на "Шанел"

-Какво си говорихте при първата среща?
-Агентът ми звънна и ми каза, че ще се снимам за Chanel. Когато се запознахме, Лагерфелд ме попита откъде съм. Казах му, а той:“А, от България, никого не познавам от там”. Каза, че е доволен от мен, че снимките са излезли много хубаво.

-Твоят поглед върху колекциите на най-големите?
-Харесват ми дрехите на Валентино, които вече изработват други дизайнери. Много женствени, класически, изпипани, хубави. И Кавали ми харесва, той винаги включва много цветове, щампи, без да е претрупано и кичозно, е много ефектно. Много харесвам колекциите на Долче и Габана, на тях им правих само шоуто, но не съм имала личен контакт, защото всичко стана много бързо и трябваше да ходя на следващото ревю.



Когато имаш много шоута едно след друго, нямаш време да седнеш и да си говориш с някого. Винаги бързаш за други ревюта, за кастинги, за проби на дрехите за шоуто, да ги направят по твои мерки. Ели Сааб набляга на рокли предимно. Той е от Мароко и много готин като човек, като ме види, винаги “Оо, здрасти, Креми”. Всички дизайнери се държат много добре с мен, винаги ме поздравяват със “Здравей, как си?” Приятно е да се работи с тях.

Ревю на "Шанел", есен-зима 2013-2014 г.
-С кого ти беше най-интересно да контактуваш в чисто човешки план?
-С Карл Лагерфелд, може би защото винаги съм си мислила, че студен и недостъпен. Не ми е хрумвало, че е толкова забавен, шегува се, енергичен, винаги на всички ще каже по нещо. Това ме изненада.

-Казват, че те подготвят за световен топ модел, и ти доста уверено вървиш към това…
-Защо не? (Смее се). Но трябва години наред да се снимаш за най-големите марки и най-известните списания.

-Как малката Кремена се качи на най-високите подиуми?
-От деветгодишна живях в Барселона с майка ми и сестра ми Бистра, която играеше професионален тенис. Баща ми беше в България, понеже работата му беше тук. Наша семейна приятелка – Ирина Папазова с нейната агенция “Интермоделс” от малка настояваше пред нашите: “Дайте да снимаме Креми”.

И един път, когато бях на 13 или 14, реших да ме снимат, нищо не ми костваше. Направихме едни тест снимки и тя ги прати в агенция в Барселона, защото тогава там живеех. От Барселона ме харесаха и ме предложиха на “Форд моделс” в Ню Йорк и после всичко се разви светкавично...

"Тати, аз, мама и Бистра преди много години"
Бекстейдж снимки
-В Ню Йорк ли живееш сега?
-Да, но пътувам постоянно за ревюта и снимки в целия свят. Живея в апартамент в Манхатън с моя колежка, но от другия месец ще живея сама. Ще си търся апартамент, но това е много сложно в Ню Йорк. Жилищата в Манхатън са много скъпи. Но си смених агенцията, сега работя за “Supreme” (“Сюприйм”), защото “Форд моделс” уволниха шефовете и всички добри момичета напуснаха.
-Това ли беше мечтата ти като малка? Играеше ли си на манекенка?
-О, да, даже много пъти съм падала по стълбите с обувките на майка ми на токчета и постоянно бях със синини по колената и дори на челото. Обличала съм се в нейни дрехи, носила съм нейни чанти, но никога не съм мислила, че ще стана модел. Просто си играех. Като малка исках да стана артистка. Бях на 13 години, когато пробвах, но се отказах.

Бекстейдж снимки. Креми е в син панталон
-Защо?
-Бях в Торонто. Отидох там лятото, защото вуйчо ми Кирил Мумджиев живее в Канада, там е известен фризьор със собствен салон. Записах се един месец на курсове по актьорско майсторство, но не ми хареса и се отказах. Не ме грабна, не ми беше забавно.

-Казват, че и подиумът е като наркотик както сцената…
-Не мога да кажа, още съм в началото. Ревютата са само два пъти в годината – февруари и септември, а тези за висша мода са два пъти в годината по 4-5 дена. Но засега като че ли повече се забавлявам по време на снимки, повторенията не са ми досадни.

Креми (вляво) със сестра си Бистра

Креми с мама преди...
... и сега
-Дъщеря си на “златното момиче” Юлия Мумджиева – европейска шампионка с ансамбъла по художествена гимнастика. Какво наследи от нея като качества?
-Дисциплина. Майка ми винаги е изисквала много от мен и от сестра ми. Не ни се е карала, но е настоявала всичко, което правим, да е “най-най”. И със сестра ми беше взискателна, докато тренираше тенис, но тя спря, защото получи травма на корема и сега учи в Маями.

Ревю на "Джъст Кавали", есен-зима 2013-2014
-Тази прецизност сигурно ти помага сега, в условията на зверска конкуренция… Има ли паника, че ще спрат да те търсят?
-Паника – не, може би страх понякога… Но да се надявам, че това няма да стане. Разчитам на себе си и на моята агенция.

-Приятели, гадже имаш ли до себе си?
-Приятелки да, но гадже не. Много пътувам и няма как да имам сериозна връзка в момента. Пък и съм малка, и претенциозна…

-Какъв мъж би покорил сърцето ти?
-Много е важно да е мъж не само на думи. Характерът е важен. Защото много момчета се перчат, че са мъже, но като ти потрябват – “ама не мога”. Руснаците много ми харесват (Смее се).

-Ти си само на 17, толкова много момичета се записват в агенции с надеждата да достигнат там, където си ти, но само ти успя… Как?
-Не знам, може би характерът ми е такъв. Сериозна съм, организирана, винаги ходя на работа 5-10 минути по-рано. Много е важно винаги да си приветлив, с приятни обноски, да поздравяваш всички, да питаш “Как сте?”. И трябва да продължа да работя както досега и да се постарая личните проблеми или славата да не ме променят.

Ревю на "Валентино", есен-зима 2013-2014
-Чувала ли си коментари, че си прекалено слаба?
-Не, тежа 50-51 кг, при ръст 178 см. Ако съм прекалено слаба, едва ли ще вървя за “Шанел”, “Долче и Габана” или “Луи Вюитон”. Чела съм доста коментари в българските страници под статии за мен, че съм анорексичка, че се друсам, че не ям… А това не е истина, аз всичко си хапвам – Макдоналдс, пържоли, манджи. Тя и майка ми е слаба, сестра ми също. Баща ми също е бил слаб, сега вече не е. Генът ни е такъв.

-С тия пържоли разбиваш всички митове за гладуващите модели…
-Нямам никакви ограничения. Всеки, който ме познава, знае колко си хапвам. Никога не ми се е налагало да свалям килограми, за да пазя диети. И ако ми се наложи някога, ще ми е много трудно.

-Как родителите ти възприеха идеята да сe занимаваш с моделство?
-Нормално. Те винаги са ме подкрепяли. Е, вярно, баща ми много искаше да уча право, но казах, че не ми харесва и той не настоя.

Ревю на "Шанел", есен-зима 2013-2014 г.

-А какво би искала да работиш, когато слезеш от модния подиум?
-Другата година през януари ще кандидатствам в частен университет с бизнес специалност. Много харесвам мениджмънт, може да си направя частна фирма… Ако не ми провърви в модата, знам три езика – английски, френски и испански, учила съм в добро училище в Барселона…

-Казваш, “ако не ти провърви”, та не си ли стигнала вече върха?
-Да, но винаги може и повече.

-Кое е “повече”?
-Досега съм била лице само на колекция – на Chanel Cruise 2014 за Сигапур. Следващият етап е да съм лице на някоя модна марка.

-Често ли ти се случва да представяш дрехи, които не харесваш?
-Да. Но не е нужно аз да ги харесвам. Гледам на дрехите и като професионалист, който трябва да ги покаже по най-добрия начин и да ги харесат хората, и като изкуство.

Ревю на Джанбатиста Вали, есен-зима 2013-2014 г.
-Ти самата какво предпочиташ да носиш?
-Харесвам италианската мода – Роберто Кавали, Фенди, Долче и Габана, Гучи, които предлагат по-младежка визия. За Валентино съм още малка, той прави по-женствени модели.

И френските марки ми харесват, Шанел например, Диор, но те също са повече за жени, а не за момичета. Всички обичат марковите дрехи, но не е задължително дънките ми да са на Долче и Габана, може да са и от “Зара” – популярна и евтина марка. За всеки ден ходя в дънки, кецове и блуза, така ми е най-удобно.

-Ти вече печелиш сериозно, как си организираш финансите?
-Повече гледам да дам за мама и сестра ми. Аз самата най-много харча за обувки, бих дала 2-3 хиляди евро за един чифт. Най обичам кецовете на Гучи. Обувки на токчета не нося много, но обичам да си купувам.

Креми за сп. Нумеро - Токио
-Какво най обичаш да правиш, като си дойдеш в София?
-Най обичам да си хапна хубави домашни манджи, сготвени от мама и баба. Много обичам да ходя в българското KFC, най ми е вкусно.

-Без да броим София, кой е твоят град, в който би искала да живееш?
-Не знам, още съм много малка да преценя. Засега Ню Йорк ми харесва. Не съм мислила да остана за постоянно в София. В месеца винаги пътувам за един-два дена. Ню Йорк ми харесва, защото е динамичен. Обичам да живея и работя с бързи, динамични хора, които знаят какво искат и какво трябва да направят.

Бих искала българите да не са толкова злобни, да са по-позитивни. От всичко ще намерят нещо криво. Пишат ужасни коментари под статиите за мен – че съм спала с дизайнери, за да се издигна. Първо, повечето дизайнери са гей… Но дори и да не са, как може да пишат такива неща, без да знаят?!

Фотосесия за фешън изданието на The New York Times
-Ще кажат, че на Креми й е лесно да е позитивна, като няма проблеми със сметките…
-Да, но преди това съм изминала труден път!

-Ами нали представата е, че манекенките спят до обяд…
-Да-да… Преди две седмици снимах за списание “Воуг” в Русия. Станах в 4.30 през нощта, снимах докъм 15 часа, обаче не в студио, а навън. В Ню Йорк беше най-топлата седмица за годината, 34 градуса жега и аз не бях по бански, а с кожи и зимни дрехи! Защото лятото снимаме зимните колекции, а зимата – летните.

Бяха на улицата, и то от тези снимки, при които те хващат в движение и трябваше не знам колко пъти да се връщам, да тичам и да вървя на токчета. По едно време едва не припаднах от това слънце и тези тежки дрехи, вода течеше от мен… Но тия неща не ги разказвам, защото не обичам да се оплаквам.


С най-добрата приятелка Ашли

Момент от фотосесията по улиците за Vogue Русия по улиците на Ню Йорк
Публикувано във в. "Преса", 28 юли 2013 г.

неделя, 21 юли 2013 г.

Бисер Киров: Моята обетована земя е Русия



Боряна АНТИМОВА

Бисер Киров е роден на 4 септември 1942 г. в София. Следва ВХТИ, специалност “полупроводникови материали”, и завършва РАТИ (Руската академия за театрално изкуство) по специалността “музикална режисура”. Две години следва  журналистика в СУ. Като дете свири на цигулка и виола, а по-късно на китара, създава първата си група заедно с Георги Минчев. Открит е за естрадата от Морис Аладжем през 1967 г. Има над 4500 концерта в Европа, Америка, Азия и Африка, 20 години името му е в топ 10 на най-популярните изпълнители в Източна Европа, а 18 години е най-популярният певец чужденец в ГДР.


Като композитор има записани над 300 свои песни и има каталог от над 700 записани песни на български, руски, испански, немски и английски композитори, на 7 езика. Има издадени 15 дългосвирещи плочи в България, Куба, ГДР, Полша, СССР и малки плочи и в Испания и САЩ, както и 16 компактдиска в България и Русия с общ тираж над 7 млн. Режисьор и продуцент на десетки музикални предавания у нас и в Русия. Единствен чужденец - „заслужил артист на РФ“. От ноември 2006 г. до 2010 г. е съветник по културата при посолството на Р. България в Москва, а от юни 2010 г. е посланик на добра воля на страната ни в Руската федерация.

-Господин Киров, в какво се състои работата ви като посланик на добра воля на България в Руската федерация?
-Посредник съм за решаване на културни и хуманитарни въпроси между Русия и България. Преди всичко това са въпросите на българската диаспора, на така наречената културна автономия, която се създаде в Коми и която вече е републиканска – повече от 600 българи и техните семейства живеят там.

-Защо Москва, а не София избрахте за ваш постоянен адрес?
-Отново се връщаме към онзи базисен въпрос аз ли ги избрах, или те мен избраха… Аз започнах да пея през 1967-ма, така че през 2017-а ще направя 50 години на сцената. През цялото това време аз никога не съм бил местният, само българският герой.

Територията на духа няма граници. Изкуството ги прескача независимо от политическите системи. В моята творческа история значимите  „пристанища“ бяха  СССР, ГДР, Куба, САЩ Чехословакия, Полша. За мен песента е най-перфектната връзка между душите на хората. Музиката е езикът на ангелите и най-голямото богатство е да можеш да  общуваш чрез този език.

Под една шапка с Евгений Евтушенко, 2009 г.

-Нарекоха ви “певеца на народите”, но без ирония…
-Смятам, че е нещо съвсем логично, пял съм на толкова много езици… Даже в момента подготвям диск “Бисер Киров вокруг света за 80 минут” с песни на 15 езика. Работил съм повече от 3 години в Куба, повече от 8 – в ГДР. В момента съм почти 20 години в Русия. Пял съм на суахили, нкоса, суоми, на татарски, казахски и на още много други редки езици. А когато имаш радостта на хората, значи си изпълнил мисията си.

-“Кичили” са ви с всички възможни квалификации, включително и “мега звезда” в Москва и Берлин. Това дразни ли ви?
-Аз никога не съм се чувствал мега, гига или крал на еди-какво си. Аз съм певецът Бисер Киров, който за щастие сам си композира песните, пее си ги и си ги режисира. Аз съм Бисер Киров - оригиналът …не си спомням да  съм имитирал някого, нито пък да съм изпитвал притеснение от конкуренти. В изкуството всеки лети толкова, колкото Бог му даде. Бог дава на всеки различни крила и всеки достига дотам, докъдето Бог му разреши.


"А бяхме млади с Митка..."
-Миналата година празнувахте 70-годишен юбилей. Позволявате ли на ЕГН-то да повлияе на самочувствието ви?
-Не, за мен годините са като километрични камъни по шосето, наречено живот, и всеки е свързан с един завет, с едно вътрешно обещание, когато стигнеш до него, да свършиш нещо. Аз съм много щастлив, че успях миналата година да свърша нещо много важно да мен – документалния филм, който направихме с Димитър Шарков – “Библията на моето детство”. Това е моята лична раздяла с детството - фундаментът, който определя бъдещето ни. Много бих се радвал, ако хората, които четат това интервю, гледат „Библията на моето детство“ в Интернет. Ще им бъда благодарен за тази среща… там.

-Вашият приятел Йордан Караджов от “Сигнал” каза, че би искал Бог да го прибере от сцената. А вие?
-Аз ще престана да пея тогава, когато намеря най-малката причина за това. Не се чувствам като някакъв Матусалем или Тутанкамон, но има неща, които човек трябва да завърши. Изкуството е  бродерия, на която и последния бод поставя Всевишният.

На сцената на любимия за барлинчани театър Фридрихщадпалас, 1978 г.
-Роден сте в семейството на пастор, и то от рядка религиозна група – Църквата на адвентистите от седмия ден…
-Аз съм живял с тази църква, аз съм роден с нея, аз съм бил в утробата на майка си, когато съм започнал да слушам песните, които са се пели в нея. Адвентизмът е с много строги правила, с изключително регламентирани норми на живот, една деноминация с много сериозни принципи. Тя покрива всички правила в юдейския кашер, в празнуването на съботния ден.

Всъщност пътят от тази моя аскетична битност като дете до сцената не беше чак толкова далечен, защото всяка църковна проповед, всяко църковно събиране е един тържествен концерт. Това, което правя на сцената, е едно продължение на онова, което съм видял в действията на баща ми.

-Синът ви Бисер-младши и дъщеря ви Венциноса продължиха ли да посещават тази църква?
-Не, тя има свои правила. Трябва да бъдеш кръстен там, когато си възрастен, пълнолетен. Църквата е със строги канони, които за нещастие не можех да изпълнявам в своята работа. Кръстен съм като православен в Русия. Имах здравословен проблем и бях решил, ако той бъде преодолян, да се кръстя. И съм щастлив с това, като смятам, че всеки намира Бога по свой собствен начин и най-важното е, че го е намерил, а не как се назовава, защото Бог е един.

"През далечната 1968 г. заедно с приятеля Христо Обрешков заснехме първия български видеоклип"


-Този по-аскетичен начин на живот в детството дали не е оформил у вас качествата, издигнали ви до висотата на идол в няколко държави?
-Не смятам, че аскетизмът във възпитанието е причина за високите постижения, но обръщайки се назад, си мисля, че времето, упреквано, че е тоталитарно време на несвобода, роди най-ярките литературни, музикални, театрални произведения. След 1989-а до сега няма съизмерими произведения с тогавашните.

Бисер Киров (на преден план) с рок група с Франк Шобел и Михаел Ханзен на фестивала в Дрезден, 1974 г.
-Някои хора живеят с носталгия по социализма. И при вас ли е така, след като цялата ви бляскава кариера се разви тогава?
-Не може да няма носталгия, това беше времето на нашата младост, времето на мечтите, на далечния хоризонт пред нас. Това време, което хората наричат “черно-бяло”, беше с много светлина за всички. Имаше очакване, имаше някакъв идеал, имаше нещо, което ни правеше по-добри.

А днес, както каза Николай Петев, „големите пари изядоха големите идеали“. И вероятно е така, защото  идеалите  са загубени. И ако виждаме тези млади хора, които се щуркат по площадите с интересни, екстравагантни, иронични лозунги – това е  поколение, което хаотично търси своя идеал. А ние тогава го имахме, дори и грешен да е бил, но го имахме.

С група "Пеещите китари", среща след 40 години, 2011 г.
-Академичният ви избор е бил и в хуманитарни посоки –  музикална режисура и журналистика… Защо?
-Заради словото, което е било част от живота ни. Баща ми всяка седмица имаше по три проповеди, понякога и по четири. Аз дълги години съм присъствал на писането на тези проповеди и съм му помагал. Бях се научил да пиша много добре на пишеща машина, на неговия “Ъндъруд”. И съм щастлив, когато срещна и чета хора, които изсипват пътеки от светли думи – един Любо Левчев, Андрей Пантев, Валери Петров…

Започнах с композиции по стихове на Димитър Методиев, но написах и много песни по Георги Константинов, Владимир Голев, Андрей Дементиев, Владимир Исайчев, Васил Сотиров и много други… За мен поетите са пророците на своята епоха. В едно интервю Валери Петров казва нещо, която и досега нося в мен: “Алчността ще унищожи света”. Това е страшно…

Бисер Киров и Дийн Рийд, който му подарява първата каубойска шапка
и оттогава става негова запазена марка, 1985 г.

-При такава любов към поезията, защо записахте„химия на полупроводниците“ във ВХТИ?
-Аз завърших с пълно отличие 22-ра гимназия в София. За мен не беше проблем къде ще уча. Кандидатствах и химия и биохимия. Приеха ме и в двете специалности. Бях още  войник в Симеоновград  и там получих телеграма от майка ми: “Приет си биохимия в СУ и във ВХТИ, но аз искам синът ми да бъде инженер”. Така записах ВХТИ, но не станах инженер. Инженер стана Митка, жена ми.

-Първата ви среща с Георги Минчев?
-С него сме приятели от X клас и той ме научи на текстовете на песните, които пеехме на английски и френски. Това бяха песни на Рики Нелсон, на Трини Лопец, на Жорж Мустаки. В X – XI клас с него вече бяхме дует, преди да отидем в казармата. Служихме в едно поделение в Симитли, а след това и в Симеоновград.Той стана студент по външна търговия, а аз – във ВХТИ. Двамата получихме първата награда на Първия фестивал за студентска  песен като дует.

Първата рокгрупа в казармата, Бисер Киров е в средата с китарата, отляво е Георги Минчев, отдясно Васил Попвасилев, 1962 г.
-Композиторът Морис Аладжем ви е открил за голямата сцена. Как стана това?
-Беше една случайна среща на 8 декември 1966 г. Помолих една позната да ни намери пропуск за зала “България”, където имаше традиционното за студентските балове  “Микрофонът е ваш”. Излязох, пях и Морис Аладжем ме чул. Той ме намери след около месец и така започна всичко - с договор с “Балкантон”.

Това беше невероятният университет, моята школа за музикална кариера. Първите четири години бях сред  големите български музиканти: Димитър Ганев, Тончо Русев,  Недко Трошанов,  Николай Кюлджиев,  Николай Арабаджиев и с Морис Аладжем. Моите първи сценични „професори“.

Бисер Киров с Митка, Мишо и Милена Моллови (вляво) на оная паметна вечер в зала "България" през 1966 г., когато Морис Аладжем го чува

-Имате над 300 авторски песни… А кое ви вдъхновява да композирате?
-Вдъхновението е един полет на душата, не може да го предизвикаш. Не е кон, който да шибнеш с камшика и той да хукне. Не мога да кажа какво ме вдъхновява, но чувам неща, нашепват ми се звуци и акорди, които мога да повторя, но не мога да обясня.Това е чудо. Затова всичко, което съм написал, наричам “музиката, която ми е нашепната”. Продължавам да работя, и снощи съм работил. Правя го често. Китарата е винаги до мен.

-С Митка, вашата съпруга, сте почти 50 години заедно… Как се постига такава хармония?
-Хармония - силно казано. Основното е доверието и разбирането. Жената трябва да остави мъжа да лети свободно, за да може той да намира своите върхове. Познавам много жени, които вървят с кепчето (мрежа за ловене на риба или насекоми – бел.ред.) и искат да хванат мъжа си, да го заведат и качат на някакво друго по-високо място. Но той няма да долети, а ще бъде поставен там. Аз съм щастлив с летенето ми, което беше много дълго. Пък и съм щастлив със съпругата си. Попаднах на изключителен човек.

С приятели пред семейната къща в родопското с. Чокманово

-Къде прекарвате времето си, когато сте в България – в дома ви в Павлово или в семейната ви къща в родопското село Чокманово?
-Сложно е да се определи. Имаме ангажименти с внуците и децата ни, част от които живеят в Германия, другите бяха тук тази година. Всеки месец летя до Москва и се връщам. А къщата ни в Чокманово е двестагодишна, строена от моите предци. Самото село е основано от тях в края на XVII век, при последното ислямизиране на родопския край.

Родовете ни идват от Долен Смилян. Но на местото на Чокманово са били летните им къшли, били са каба кехаи, или “големи овчари”. Там те са избягали от ислямизацията, плащали са си за това да бъдат свободни. Така се е основало село Чокманово, от “чок” „иман”, което означава “голяма вяра”. Това е село с две църкви, сега с 6 параклиса и с един манастир.

Със сина Бикер-младши и дъщерята Венциноса
-Децата ви все още ли живеят в Берлин?
-Да, Бисер е компютърен специалист, Венциноса е телевизионен продуцент, но в момента си гледа дечицата, които са още много малки.

-Три прелестни внучки и един внук – това ли е голямата ви любов и радост днес?
-Човек с годините разбира, че бъдещето може да бъде достижимо само чрез внуците ти, които оставяш след себе си. Че ти преминаваш „оттатък“, чрез гените… на тези, които те обичат и  носят твоите спомени. Опитвам се да им оставя изживяното.

Аз отдавна написах моите мемоари, които съм нарекъл “Благодарствена песен”. Книгата не е излязла просто, защото смятам, че все още не ѝ е времето. Искам да оставя на внуците си нишани, които да ги връщат назад и да могат да си представят миналото такова, каквото е било в нашите очи.

Семейство Кирови. В скута на Митка е Максимилиан, до него са Фрида, Малена, Елиса и дядо им
-Те са родени в Германия, нали?
-Да, всичките – Малена, Елиса, Фрида и Максимилиан. Най-голямата - Малена е вече  на 9 години. Двете с Елиса ходят на българско училище в Берлин, говорят много добър български, пеят с удоволствие  български народни песни. Децата са изключително привързани към България. Фрида говори перфектно български, Максимилиан все още проговаря първите думи “дядо”, “баба”, “да”, “не”.

-Какво още ви доставя удоволствие да правите извън музиката?
-Да ходя за гъби. Обичам и редовно ходя. Даже и в Русия го правя. Не винаги и не често намирам гъби и нямам опасения от натравяне. По-важна е срещата с природата, тя е един изключителен подарък. Спомням си чудесния апел на Румен Леонидов…„измъчва ли ви нещо – потърсете природата“… и го правя с удоволствие.

С любимите поети Димитър Методиев и Владимир Голев

-Кое ви вдъхновява най-силно в Русия?
-Русия е една огромна територия на духовност, в която ми е приятно да се занимавам с всичко, свързано с духа. Русия е страната, където има Бог и е хубаво да имаш усещане, че си близо до него.

-Ето, че отговаряме на въпроса защо сте в Русия…
-Но повтарям, не аз нея избрах, тя мен ме избра. Познавам много хора, които се опитаха да си изберат страни, но се върнаха и продължиха да пеят между Драгоман и Капитан Андреево. Никога не съм имал някакви специални амбиции да покорявам руската публика. Тя ме покори! Считам, че всеки има своя обетована земя. Моята обетована земя се нарича Русия.

Най-голямата радост на Дядо Бисер

-Съжалявате ли за нещо, което не сте успял да направите?
-Човек трябва да живее с усещането, че това, което има, е достатъчно. Това е моята теория. И разбирам, че всяко недоволство е недоволството на растежа, на таланта, на изкачването. А животът при всички случаи е красив. И е великолепен такъв, какъвто е. Важното е Бог да има милост към нас със здравето и в старостта да останем такива, каквито сме били.

Публикувано във в. "Преса", 21 юли 2013 г.

неделя, 14 юли 2013 г.

Тончо Токмакчиев на 50: Животът ти дава само един дубъл

Сн. informiran24.com


Боряна АНТИМОВА
Тончо Токмакчиев е роден на 2 май 1963 г. в Бургас. Син е на известния художник Ненко Токмакчиев. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на Николина Георгиева. От 1990 г. е в Бургаския театър, а от 1992-ра е в част от екипа на Първи частен театър "Ла Страда" и шоуто "Улицата". През 1989-1990 г. е сред основателите на Федерацията на независимите студентски дружества, а през 1999-2001 г. е член на "Новото време".

Един от основателите на студентската програма "Ку-ку" през 1990  г., по-късно и на "Каналето". В момента играе в няколко постановки на Бургаския и Шуменския театър, сред които "Мармалад", "Маршрутка", "Балкански аристократи", "Доктор", "Бай Ганьо в театъра"  . Продуцент и водещ на "Шоуто на Канала" по БНТ.

С Камен Воденичаров в най-енигматичното му превъплъщение - като хамалин

-Тончо, тази година ти е юбилейна, как се чувстваш на 50, усещаш ли някаква разлика?

-Има разлика, но сякаш много малко време ми остава да се замислям над това. Имам достатъчно работа и ангажименти, от които съм погълнат изцяло. Честването беше един приятен миг, събрахме се много приятели, близки, колеги.

-Има ли примес на тъга за пропуснати мигове и възможности?

С Мария Сапунджиева и Ванча Дойчева в "Д-р" на Бранислав Нушич, Шумен
-Тъга - не, по-скоро носталгия за времето, за неща, които си можел да направиш по друг начин. Но красотата на живота е в това, че е неповторим и не можеш да се върнеш. Това е най-голямото очарование - в неповторимостта. Не е като в киното - да правиш по десет дубъла, от които да избереш. Животът ти дава един дубъл и трябва да внимаваш.

-Казват, че на 50 мъжете преживявали криза, равна по сила на менопаузата при жените...
-Това са неща, които се използват като оправдание за лошите постъпки на мъжете. Други пък казват, че имало криза и на 40, и на 30 години, и на 50, че и на 60... Да сме живи и здрави...

-Чувстваш ли по-голяма умора да правиш нещата, които обичаш?

-Чак умора - не, но започвам да преценявам дали си струват усилията за някои неща. Когато си бил по-млад, не си се щадял, а днес виждаш, че някои усилия са били безсмислени. Но трупаш опит, мъдрост. И ако ти през годините не си си направил извод за важните неща в живота си, вече е по-трудно.

-В какво днес виждаш най-голям смисъл?
-Колкото и тривиално да звучи, най-важното е да си жив и здрав и така да се чувстваш. А това, което в момента оценявам като важно, е да постигаш хармония с околния свят, да чувстваш онова спокойствие и вътрешно вдъхновение... Днес ми е важно да успявам не само аз, но и хората около мен.




С Марта Вачкова като Кирето и Сийка

-Много компромиси ли са нужни, за да постигнеш хармонията?
-Зависи кой какво усещане и разбиране има за нея. Волно или неволно всеки от нас прави компромиси и ако чуеш, че някой казва "Аз съм безкомпромисен...", това са глупости. Но има някакъв праг, предел на търпимост. Има неща, от които не може да отстъпваш. С предателство, простотия, лош вкус и арогантност аз не мога да правя компромиси и не съм го правил.

-А допускал ли си компромиси в нещата, които правиш в професията - театър, шоу, кино?

-Не съм допускал да бъда купен, свързан, подчинен, наведен и да ми казват: "Прави едно, прави две". И затова може би това, което правя, звучи малко по по-друг начин. Никой нищо не ми е нареждал, не съм участвал в някакви огромни, генерални схеми за промотиране и създаване на нещо, за моделиране на общественото мнение. Това си е моята представа за професията.

Кирето (без Сийка)



-Последните ти ангажименти в театъра са свързани все с "Българан". Каква е тая любов на един бургазлия към една варненска сцена?
-Не е любов, просто участвам. "Българан" всъщност не е точно театър, а една отворена сцена. Организаторите са много активни и канят най-гледаните и най-касовите постановки от цяла България. Основният принцип е в тях да участват актьори, обичани от публиката. Там се представят спектакли от София, Бургас, Пловдив, Хасково. Играя в няколко постановки на Бургаския и Шуменския театър, които имат много представления и в "Българан".

-Продължавате да играете "Балкански аристократи"?
-Да, това е едно представление на Бургаския театър, което се играе от четири години. Една балканска комедия на нравите, писана е от сръбски автор - Лубинка Бобич в 20-те години на миналия век и е един по-модерен прочит на "Криворазбраната цивилизация". Основният акцент в нея е сблъсъкът на култури и какво е възприятието ни за другите, различните от нашите нрави.


-А ти все така не си обвързан с никой театър. Това не е случайно май?
-Нашата професия как се води? "Свободна професия". Е, някои са избрали да бъдат на договор към някой театър - няма лошо. Но аз цял живот съм бил така. До миналата година играх в постановката "Характери" в Сатиричния татър. Сега от есента ми предстои участие в два авторски проекта и вече репетирам за тях. Единият е авторски спектакъл в "Театър 199" с Мария Сапунджиева и режисьор Бойко Богданов. Вторият проект е с Албена Колева и Димитър Рачков и с нетърпение очаквам реализацията.

Като бай Ганьо в спектакъла "Бай Ганьо в театъра", Бургаски театър
-Ти влезе смело в кожата на Бай Ганьо в постановката "Бай Ганьо в театъра". Как смяташ, правилно ли е решението на просветното министерство да свали романа на Алеко Константинов, като остави за разглеждане само главата "Бай Ганьо в банята" в VII-ми клас?
-Аз просто не мога да го осъзная... Не го разбирам това, да сваляш класически произведения от българската литература и да преценяваш до каква степен да се изучава класиката ни. Едната голяма простотия беше с Ботев - да махнеш едно от най-хубавите му стихотворения. Нямам коментар... Друг е въпросът, че дори и да го има в програмата, ако ти не създадеш интерес към това произведение - да бъде прочетено и осъзнато, това зависи много от учителя. Пък и кой е този, който решава да махне Алеко Константинов?! За сметка на кого?


-С какво се е променил съвременният образ на Бай Ганьо?
-Това е някакъв комплекс български, при който ние или изпадаме във възхищение от неговата простащина и се чудим по какъв начин да изтъкнем, че той бил имал и положителни качества, или изпадаме в интелектуално отчуждение. Всъщност това е тотална сатира. Бай Ганьо е диагноза.

Ганевщината я има навсякъде, но въпросът е че ние в България имаме търпимост към нея. Простащината я има не само в България, ние не трябва да мислим, че сме най-зле. Ние сме с някакво самочевствие, че сме най-големите простаци. Няма такова нещо! Тя е навсякъде - и в Гърция, и в Турция, и в Америка, и в Англия... Къде ли не! Но ние имаме търпимост и дори ни е приятно да се определяме като такива.


Хамалите на Тончо и Камен на сцената



-Продуцираш "Шоуто на Канала", продължаваш и да си водиш, и да правиш скечовете.

-Продължаваме с политическата сатира. Това е нещо, в което виждам смисъл след събитията, които преживяхме последните 24 години. Някои хора смятаха, че след 10 ноември няма нужда от такива неща, то се оказа точно обратното - сега има повече теми за сатира.

-Толкова години сте с Камен и Марта... Какво задържа заедно трима толкова различни по характери хора?
-Задържа ни приятелството в годините, това, че винаги съм могъл да разчитам на тях, и техния професионализъм, че ми дават възможност да работя с тях приятно. А кобкото до различието в характерите - не може човек да си намери същия характер за работа. В това е красотата на работата ни - че сме различни характери.

-Кой образ от съвременния ни бурен политически живот те предизвиква да го шаржираш, след като Лостов (Иван Костов - б.а.) вече не е на политическата авансцена?
-Нито един. Това да шаржираш някого не е голямо постижение и голямо достойнство.


В "Балкански аристокати", Бургаски театър

-Нали политическата сатира се прави с образи на хора, които те възмущават?
-Да, в образите на хамалина, Кирето и рома джебчия са обобщени проблемите, които ни възмущават. Днешните политици като че ли живеят в друга реалност. Неадекватни са на ситуацията в момента, с действията и неразбирането си. Преди години, по време на така наречената промяна на 10 ноември, всички си мислехме, че нещата до 5-10-20, максимум 25 години ще се оправят. И заложихме сякаш търпение и желание за финал, който днес виждаме, че не се е състоял. И точно това най-много вбесява протестиращите - че нищо не се променя.

-Какво мислиш за сегашните протести?

-От какво се вбесяват младите - че излизат едни хора, сякаш изровени от пещерната епоха, и ни казват какво да правим! Казват, ама ние ще ви нахраним. А протестиращите отговарят: "О, не, господа, не ви искаме манджата! Вашата манджа е прокиснала!". Не им вярват, защото от години сценарият е един и същ и нищо съществено не се променя за хората.

С Мария Сапунджиева и Ванча Дойчева в "Д-р" на Бранислав Нушич, Шумен

-Управниците пък казват, че не им се дава шанс да реализират програмата си, тоест 100 дни като на другите...
-Как да им се даде шанс, като направиха гаф в самото начало! На Орешарски му предстоеше фина оперативна намеса, а той вместо скалпел извади касапски нож и реши да го забие директно в сърцето...

-Ти беше сред основателите на Федерацията на независимите студентски дружества и на групата за натиск "Новото време". Мъчно ли ти е за онова време?
-Чак мъчно - не. Животът, както споменах в началото, ти дава един дубъл за всичко.

-Попитах Камен Воденичаров, питам и теб: сега с новите студенти би ли могло да се създаде едно ново атомно "Ку-ку"?
-Те го правят всъщност. Тогава единственият начин за информация бяха една телевизия, едно радио, вестник "Работническо дело" и каквото кажат вътре - това е. Затова бяхме такова общество. Сегашните студенти са много активни чрез интернет. Това, което се случва около нас и начинът, по който го правят, е съвсем различен.

С Ани Михайлова като водещи на "Шоуто на Канала"

-Беше ли при тях на протестите?
-Една вечер минах през Орлов мост при протестиращите. Те дойдоха, говориха с мен, казаха: "Благодарим ви, че сте тук. Знаем, че преди години и вие сте били тук. И да ви кажем нещо: ние сега може да се махнем, но след нас ще дойдат други, които също ще бъдат тук". Така че не бяха толкова голи, боси и прости, както искат да ги изкарат. Всичко знаят! Знаят, че управляващите искат да има малограмотна и тъпа маса, за да бъде машина за фекалии и за гласуване, и това ги вбесява!

-С ръка на сърцето - радваше ли им се, без капка завист?
-Да, разбира се! Това бяха нашите деца, на възрастта на моята дъщеря Таня, между 20 и 25-годишни. Стояха на Орлов мост, по съвсем друг начин облечени от нас, по съвсем друг начин контактуват, с десет пъти повече познания за света, отколкото ние имахме, с 3-4 езика повече от нас! Основният проблем на властимащите е, че мислят, че те са пазителите на времето. Като в романа "Името на розата". А нашите млади си контактуват със стачкуващите от парка Гези в Истанбул, с Бразилия. Светът е друг. Те вече са "пазителите на времето". Те тяхното "атомно "Ку-ку" отдавна са си го направили.



-Сега ако решат наистина да направят такова предаване, би ли ги подкрепил?

-Естествено, но няма да им се меся. Защото през годините у нас имаше няколко пъти опит да се правят подобни формати, и то дори от хора, участвали в създаването, и всички бяха неуспешни. Това показа, че създаването и подреждането на този профил е било на случаен принцип. Хората по някакъв начин с тяхната активност се намериха. Това не е било продуцентски проект, както някой обича да казва - "бащите на "Ку-ку", "майките на "Ку-ку", дрън, дрън... Това си беше една случка, щастлива и удачна случка. Реализирано беше на голи мускули, абсолютно безкористно, с минимален бюджет.

-Често споменаваш Преображенския манастир до Велико Търново, може ли да се каже, че възстановяването му е твоята лична, любима кауза?
-Това е моето място. Обичам да ходя там, а игуменът на манастира отец Герги е мой личен изповедник. Аз съм един от многото хора през вековете, ангажирани с това, но съм много малък, за да се съизмервам с някои хора, които са го построили и доизграждали. Аз имам едно желание - по някакъв начин да помагам на този манастир. Такава потребност усещам в мен, въпреки, че не е необходимо. Просто помагам, не само заради манастира, но най-вече заради игумена отец Георги, който е един много добър, духовен човек, който доста неща ми е казал, доста ми е помогнал в духовен план. Това е моето място.

С Камен Воденичаров и легендарната кукла на "Ку-ку"

-Къде почиват лятото бургазлии?
-Където им харесва (Смях). Ходя си често в Бургас, там имам приятели. Пък и в последните години Бургас стана един изключително красив и привлекателен град. Той винаги е бил много хубава среда, но сега има и друго лице.

-Как е баща ти?
-Работи още в ателието, колкото може. На 82 години продължава да рисува, да е жив и здрав.

-Ти самият също си рисувал, свирил си на пиано, продължаваш ли с тези занимания?
-Не. Сега обичам да спортувам, да ходя на лов, да карам ски, да плувам, да играя тенис, да бъда с приятели... Нормални неща. Митология е да се смята, че около известните хора се случват някакви по-различни, по-интересни неща. Далече съм от пренесените от Холувуд псевдозвездни аури.


В "Бай Ганьо в театъра", Бургаски театър

-Как върви бизнесът с розово масло?
-Добре, съсобственик съм с двама съдружници на общо 1000 дка. Насасажденията са от лавандула и рози в казанлъшкото село Ясеново. Започнахме през 2000 г., изградихме и собствена дистилерия. Но това е тема за дълъг разговор... Но насажденията, които лично аз притежавам, не са точно 500 дка, както беше писано, ама не ми се изпада в подробности. Избрах го, защото е най-българският бизнес, с вековни традиции у нас.

-Звучи комично - играеш Бай Ганьо, търговец на мускалчета, а ти самият произвеждаш розово масло...
-Да, така е и когато започнах да репетирам ролята на Бай Ганьо, казах на колегите, че съм много навътре в тоя бизнес (Смее се). Макар че не търговийката му с розово масло беше най-важният акцент в образа, а сблъсъкът на културите.

С Камен Воденичаров и Христо Стоичков на церемонията „Футболист на годината“ през  2010 г., сн. БГНЕС

-Напоследък се говори, че ще се впускаш в ресторантьорския бизнес и ще правиш пицария в Созопол?
-Това са глупости! Няма да правя, разбира се. Хората все ще измислят нещо. Другото е да ме развеждат през два-три месеца!

-Ти го спомена за развода, както виждаш, не те попитах за Ани Михайлова, защото ти това го изясни - че нямаш връзка с нея и че няма да се развеждаш...
-Разбира се, че няма такова нещо, ако искаш, говори си и с Ани Михайлова. Не съм се развеждал и нямам намерение да го правя. Просто работим заедно и се разбираме добре, приятели сме, както с всички останали от шоуто.

Публикувано във в. "Преса", 14 юли 2013 г.