неделя, 27 юли 2014 г.

Параскева Джукелова: По-трудно получавам роли, отколкото награди

Сн. Светослав Караджов


Боряна АНТИМОВА


Параскева Джукелова е родена в Панагюрище. През 1992 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в ървия клас на проф. Стефан Данаилов. Играла е на сцените на Сатирата, “Възраждане” и театър “Българска армия.

В трупата е на Народния театър, където играе в постановките “Пет жени в еднакви рокли” и “Ричард III”. Прави поредица от силни роли в киното в “Сезонът на канарчетата (“Златна роза”), “Суламит”, “Изпепеляване”, “Време за жени”, “Джулай” (награда на киноакадемията 2014). 

Два пъти е носител на награда от фестивала “Любовта е лудост” – за “Изпепеляване” и “Суламит”, и една награда на Фестивала на киноактьорите в Карлово.

Снимала се е и в няколко чуждестранни кинопродукции, като в „Икона“ партнира на Патрик Суейзи. През 2012 г. се снима в сериала “Къде е Маги”. Била е водеща на тв предаванията „Понеделник 8 и 1/2“ и “Неделя Х3” по БНТ.
От дълги години живее с кинорежисьора Виктор Божинов, имат дъщеря Калина на 5 години.


Касиел Ноа Ашер, Параскева Джукелова и Яна Титова във филма "Джулай". И трите бяха номинирани за главна женска роля от киноакадемията, спечели Параскева


-Параскева, на 7 юни ти получи наградата на киноакадемията за ролята си във филма “Джулай”. Честито! По-ценна ли е за теб заради това, че е от киногилдията?

-В изкуството наградите  винаги са субективни – на един му харесва, на друг не. Но ценното е реакцията на зрителите, които след като гледат филма, споделят какво са изпитали при моето изпълнение. Да, много е ласкателно, че колегите са забелязали моя труд, както и на другите две актриси в “Джулай” – Касиел Ноа Ашер и Яна Титова, които също бяха номинирани за главна роля тази година.


С Касиел Ноа Ашер и Яна Титова на Московския кинофестивал, 2014 г.


-На церемонията ти каза: “Тази награда е и ваша, момичета, аз съм само част от триглавата ламя в “Джулай”.

-Защото в този филм трите сме в някаква симбиоза, една без друга не можем да изградим ролите си, така е по сценарий. Вложих много желание в ролята, много любов и искреност. Беше предизвикателство, нещо различно от това, което човек би си представил, че мога да изиграя.

Героинята ми е цинична жена, с много разочарования, която почти се е отказала да се бори в живота си – нещо, което на пръв поглед не излъчвам. Всъщност най-голямата ми награда беше, когато режисьорът Кирил Станков ме одобри за ролята. Шегувам се, че по-трудно вземам роли, отколкото награди. Може да звучи високомерно, но след като се снимат толкова малко филми, естествено е да са малко хубавите женски роли.


Яна, Касиел и Параскева на плакат за "Джулай". Сн. Михаил Вучков


-Заради “Джулай” ти се прости с разкошните си руси къдрици. Не ти ли беше жал?

-Напротив, аз го поисках. Представях си героинята с тъмна коса, даже исках да е прошарена. Видът и трябваше да е по-запуснат. Външният вид говори много за начина на живот на образа.

-От дете наивно съм се чудила как актриси красавици като теб доброволно се подлагат на загрозяване в ролите си.

-Когато работя над роля, суетата я оставям на заден план. Ако една актриса държи на всяка цена да е нещо като фатална жена и секссимвол – трябва да подбира роли, в които ще изглежда красива. Но това не е актьорско предизвикателство. В театъра и в киното ми е по-интересно да направя такава промяна, че да не могат да ме познаят.

-Е, ти си една от красавиците в гилдията.

- Смея да твърдя, че съм фотогенична, а и красотата  е относително понятие, има роли, които няма как да получа, защото там трябва дълъг крак, пищен бюст и т. н. Тези роли си ги взимат манекенките, утешителното е, че малко от тях имат и нужното актьорско присъствие...


Последната й роля в киното - във филма "Съдилище"


-Но ето че силни режисьори като Стефан Командарев те ангажират - заснехте филма “Съдилището”, който есента ще е по екраните.

-Там също играя жена, която няма възможности да посещава фризьорския салон. Трябва да се приближиш максимално до образа, написан от автора. Предизвикателството е не да приближаваш образа до себе си, а да търсиш интересното в непознатото.

-Ти си жената до Виктор Божинов, един от най-изявените режисьори на сериали. Снимал е “Стъклен дом” и “Под прикритие”, а теб те няма там. Защо?

-Във всеки проект има определени роли и се търси определен типаж, има и разни продуцентски влияния и желания. Всичко около един кастинг е сложна система.

С Койна Русева, Ева Техавичарова, София Бобчева и Симона Халачева
в "Пет жени в еднакви рокли", "Сълза и смях"
-Божинов е любим на много артисти. Ти би ли приела да те режисира?

-Непрекъснато ми казват колеги колко добър режисьор е Виктор. Аз го знам, защото застанах до него още преди той да се беше доказал като режисьор и винаги съм вярвала в неговите качества. Естествено че бих работила с удоволствие с него, защото е един от малкото професионално работещи режисьори у нас. Натрупал е много опит в работата си и с американци, и с руснаци – две коренно различни школи.

Той е маниак на  тема кино, иска нещата да се изпипват докрай. Надявам се да има шанса да снима и игрален филм… Не сме решавали да не участвам в негов проект, така се случи. Два пъти имаше възможност, но единия път бях току-що родила и не бях във форма, другия път преценихме, че ролята не е достасъчно интересна за мен.


-Ваканцията още не е започнала за теб, работиш.

-Да, репетираме едно ново представление на Търговищкия театър с работно заглавие “Пеперудите са свободни”. Поканиха  ме  режисьорът на спектакъла Александър Илинденов и директорът на театъра, и на мен ми хареса идеята да се срещна с трима млади интересни актьори в добра камерна пиеса.

Играя ролята на майката на сляпо момче - жена, подчинена на правилата и предразсъдъците, и най-вече майка-орлица. Тя претърпява драматичен обрат в отношението си към сина си и точно това ме интересува в образа. Опитвам се да играя  на ръба на смешното и тъжното, движа се по острието на бръснача – хем да е ярък и почти карикатурен образ, хем да внушава някакви важни, сериозни послания.


С Асен Блатечки в "Кожа и небе", Врачански театър


-В Народния те режисира Теди Москов. Какво е усещането?

-В “Ричард III” играя кралица Елизабет или Темида, дублираме се с Радена Вълканова. Интересно предизвикателство е в рамките на едно представление да играеш две различни роли. С Теди Москов беше много интересно да се работи. Той е  уникален режисьор с изключително чувство за хумор, стигащо  до сарказъм. Трябва да имаш по-висока обща култура, за да го разбереш, да си чел повечко.

-Какво друго правиш в момента?

-Превеждам пиеси от английски. Намерила съм няколко интересни текста. Българският театър има нужда от текстове, третиращи актуални проблеми, като този за класовото неравенство. Днес има страшно търкане между различните слоеве у нас – на по-високо платените, които искат да си изградят собствен оазис, в който да не се докосват до мизерията, и на другите, които всеки ден се борят за оцеляването си. Една от пиесите се занимава с този проблем и то много интелигентно, дълбоко, но и с ирония.

Друга пиеса пък е много актуална с темата за емиграцията, за това как търсим реализация някъде, където нямаме корени, култура, приятели. Извън  родината емигрантите печелят повече, живеят един по-уреден и луксозен живот. Но трябва да се примирят с това, че децата им ще говорят чуждия език и ще скъсат връзките си с България.

Голяма част от тези хора са разкъсани между носталгията  и упоритостта си да се впишат в на пръв поглед по-благоприятната, но чужда среда. Този текст ми е много близък, защото сестра ми живее в Канада. Сега съм в процес на търсене на режисьор и на театър за тези пиеси.

-Като превеждаш, разиграваш ли всички роли?

-Когато превеждам пиеса, пробвам всички реплики на глас, как звучат, изигравам всички роли. Може да се каже, че тези пиеси вече съм ги изиграла във въображението си – и то от гледна точка на всички персонажи.

На две годинки в ролята на... мак
-Най-ярката следа от твоя професор Стефан Данаилов?

- За мен един от най-ценните му съвети и примери е стремежът да се работи  в екип - да сме много лоялни към колегите си, да си помагаме взаимно, защото театърът е отборно изкуство.

-Все повече се говори за хигиена на актьорската професия.

-Важно е, защото е позанемарена. Много мои колеги, стигнали до някакво ниво в професията, смятат, че няма нужда повече да се борят, или да поддържат актьорските инструменти – тялото и гласа.

Свикнали сме да мислим, че талантът е достатъчен, а дисциплината също е много важна, както и характерът. В западните държави няма значение, че имаш талант, ако не успяваш да го развиеш и наложиш.


-Беше и тв водеща на “Понеделник 8 ½” и “Неделя Х3”. Харесва ли ти това амплоа?

-“Неделя Х3” с Камен Воденичаров беше по-различен опит, защото се излъчваше на живо. Беше страшничко – трябва да си много съобразителен, да импровизираш, не може да разчиташ само на текста от сценаристите. Харесва ми, но не съм „телевизионер”.

Воденето на предавания не е проста работа, иска се висока обща култура, бързи рефлекси и много компромиси. Бих опитала отново в предаване само ако темите ме интересуват, ако се говори за култура и изкуство. Но в колко телевизии има предавания за култура?! Сещам се само за една!


С дъщеря си Калина


-Дъщеря ти Калина, зачената инвитро, вече е на 5 – едно изстрадано дете, чакано 10 години. Това направи ли те по-тревожна майка?

-По-тревожна като че ли беше бременността, имаше много страхове дали всичко ще е наред. Като се роди детето, нещата се нормализираха. Не мисля, че съм по-плашлива, не съм такъв характер, че да треперя.

-Какво мечтаеш за нея?

-Мечтая си да живее в подредена държава, която може би няма да е България. Виждам как вървим все повече към забатачване. Имам чувството, че нищо не се помръдва в правилната посока.


С Калина


-Мислили ли сте с Виктор за емигриране?

-Не, макар че неговата професия може да се практикува навън, той вече е работил в Русия. Но с актьорството трудно може да пробиеш в страна с различен от твоя език. Но не изключвам възможността Калина да учи и да живее в чужбина. Трябва да й дадем възможност да избере дали да бъде космополит, ако ще и изборът й да е на другия край на планетата.

-Би ли повторила отново това ходене по мъките за второ дете?

-Приемам го като доста голямо предизвикателство. Много е отговорно да имаш дете. Проблемът не е само в това да го родиш, нужно е и да му посветиш много време. Някои майки се посвещават изцяло на децата си, което сигурно е изключително полезно и ценно. Но аз пък не мога да си представя да зарежа изцяло другите си интереси, за да се посветя само на формирането на новия човек. Опитвам се да балансирам между професията и майчинството. И си признавам, че е трудно.


С Теменуга Первазова на репетиции на "Пеперудите са свободни", Търговищки театър


-Къде се срещнахте с Виктор?

-В кафето на НАТФИЗ. Той  беше гледал “Сезонът на канарчетата” и се възхищаваше на работата ми там. Беше студент по кинорежисура и един негов преподавател ни запозна. Снима ме в дипломната си работа – един  късометражен филм, заедно с Малин Кръстев и още двама колеги. Всичко започна като професионална среща, после физическото привличане и многото общи интереси ни сближиха, и така вече 20 години...

Като водеща на "Понеделник 8 1/2"
-Панагюрките и жените от тези подбалкански градчета като че ли се отличават от другите българки?

-Не мога да кажа. Да, в тези градчета - Панагюрище, Копривщица, Сопот, Карлово, Калофер като че ли по-силно са изразени възрожденските пориви и стремежът да се поддържа българското. Хората от този край са с един леко по-горд и остър манталитет.

Имаме си пример за горда панагюрка-българка - Райна Княгиня. Може би малко хора знаят, че освен че е ушила знаме и го е развявала, тази жена след това е отгледала 5 сина, офицери в българката армия и е била първата дипломирана акушерка в България. Работела е в най-бедните квартали на София и е умряла в мизерия...

-В патриархално семейство ли си отрасла?

-Да, имаше правила в детството ми, и то не толкова заради традицията, колкото, защото родителите ми са учители и държаха на дисциплината. Като дете не съм била някаква пакостница, напротив, обичах да чета, да уча. Бях пълна отличничка не защото някой ме е карал, а защото така съм искала. Научена съм да уважавам правилата, което понякога е в мой ущърб. Да си отговорен, точен и да уважаваш авторитетите в днешно време като че ли е повече минус за теб.


С Виктор на концерт на U2 в Истанбул


-Когато имате два свободни дни с Виктор, къде обичате да ходите?

-На някое от хубавите и не толкова популярни български места. Преди обичахме да ходим до разни по-трудно достъпни исторически забележителности, които не са в топ дестинациите. Сега гледаме да има и детска площадка, за да има и детето какво да прави.

А иначе обичаме да ходим на концерт в някой европейски град. Основно Виктор го организира. Последно бяхме в Букурещ на концерт на Питър Гейбриъл. Тези концерти са и урок как трябва да правиш всичко, как да се държиш към талантите си – нещо, което у нас липсва.




-Твоите хобита?

-Имам много различни интереси. Понякога се втурвам в област, която въобще не познавам, само за да видя дали мога да се справя. Миналата година така се бях втурнала към мозайката. Бях напълнила къщата в Панагюрище с парчета от керамика и тръгнах да изучавам правенето на различни мозайки.

Страшно удовлетворение ми носи да видя нещо, сътворено от собствените ми ръце. Независимо дали е содена питка, ушита от мен пола или крила на фея за Калина. Благодарение на баба ми мога да плета на една и две куки. Изработвала съм рокли на една кука, дизайнерски модели, много красиви и много сложни. Но за всичко това се иска много време. Всъщност най-силното ми хоби е актьорството, готова съм да репетирам и играя  заради удоволствието от самата игра, от превъплъщаването.

Публикувано във в. "Преса", 27 юли 2014 г.

неделя, 13 юли 2014 г.

Деян Донков: Искам да остана дете на изкуството





Боряна АНТИМОВА

Деян Донков е роден на 27 август 1974 г. във Видин. През 1997 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Енчо Халачев и Снежина Танковска и магистратура при проф. Крикор Азарян.

Прави десетки запомнящи се роли в "Българска армия", а от 2003 г. – в Народния театър. Последните му силни изяви са в "Дон Жуан", "Хъшове", "Вишнева градина", "Крал Лир", “Госпожица Юлия", "Дом за разбити сърца", "Сирано дьо Бержерак", "Отело", "Полет над кукувиче гнездо", "Дневникът на Дракула” и др.

Има 4 награди “Аскеер”, 2 “Икар” и “Златна роза”. Впечатляващо е и участието му в киното - над 30 филми и сериали, между които “Цветът на  хамелеона”, “Стъпки в пясъка”,  “Изпепеляване”, “Откраднати очи”, “Подгряване на вчерашния обяд”.

Има син Деян на 8 г. от актрисата Анастасия Ингилизова и любима – актрисата Радина Кърджилова.




-Деяне, след края на театралния ти сезон ще се снима ли това лято, или ще се почива? Чу се, че ще участваш и във филм, и в сериал, и то заедно с Радина…

-Рано е още, не сме се договорили за всички подробности и роли. С Радина ще участваме в едни и същи проекти, но не се знае още дали персонажите ни ще имат нещо общо в тях. Очертава се един проект на Петър Попзлатев, но всичко е на много ранен етап. А миналата есен снимах с Коцето Бонев филма “Потъването на Созопол” и сега ходя да озвучавам. Предполагам, есента ще излезе на екран.

-Защо се включи в шоуто “Като две капки вода”?

-Най-малкото заради това, че зарадвах много деца. Като разговарям с родители и съученици на сина ми, разбирам, че голям процент от зрителите на подобни шоута са деца. Другото е предизвикателството да направиш една сериозна имитация. Доставях си удоволствие с абсолютно всички образи, но с Луис Армстронг беше по-специално, той самият е по-специален за мен.


В шоуто "Като две капки вода"


-Участието ти в “Дневника на Дракула” също е голям твой експеримент - в балетното изкуство.

-Чувствах се идеално, но нямах достатъчно време за репетиции. Аз имам афинитет към това, харесвам танците, но в България няма много традиции за такъв продукт. На театъра му трябва сериозен пиар. Понякога се изисква старото да го разръчкаш малко и да кажеш: “Тпрууу, ей натам отивай да видиш, там има по-хубаво пасище”. Да го вкараш в залата и да каже: “А! Глей ти, театър, кво било, а аз си мислих, че е нещо остаряло… То било интересно и хубаво, бе!”.

-Защо не виждаме по-често популярния Деян Донков в сериали?

-Участвах в първи и втори сезон на “Под прикритие”. Аз имам някаква хигиена на актьорския ми труд. Предпочитам да разполагам с малко повече свободно време, отколкото да се занимавам с нещо само заради пари. Винаги обичам нещата да са комплексни, да има за какво да се хване и сърцето ми в даден проект или идея.


Като Ейми Уайнхаус в "Като две капки вода"


-Ти си “модерно”,  “вървежно” име. Как се отнасяш към такъв тип определения?

-С ирония. Човек се променя всеки ден. Ние сме живи хора. Хората могат да те виждат по хиляди начини. А като актьор да ме виждат като лош, добър, такъв, онакъв, за мен е абсолютно нормално, аз самият не се познавам още дотам добре, понякога успявам да изненадам сам себе си.

-Как се чувства отличникът на НАТФИЗ почти 20 години след завършването - по-зрял, по-помъдрял, уморен?

-Като актьор доста по-помъдрял, зрял и в стихията си. Не чувствам още творческа умора, напротив, винаги си оставам готов за всичко, което ми предстои. Човек винаги трябва да пълни всичко до дупка, да се опитва да е максимално зает.

-Имал ли си периоди на синдрома на “прегаряне”?

-Не, дотам не съм стигал. Винаги съм чувствал работата си като хоби, правил съм го преди всичко с удоволствие. Съхранявам това с изключително внимание, бдя над това огънче. През годините съм направил така, че хората да ми имат доверие и да знаят, че като гледат представление с мое участие, ще изпитат удоволствие от тази душевна храна и понякога катарзис. Надявам се да имам още път нагоре.


Дон Жуан в Народния


-Все още ли се вълнуваш преди всеки спектакъл, както момчето Деян преди 20 години?

-Да, по същия начин се вълнувам. Много мечти съм загубил, понеже са се сбъднали и това е прекрасно, но знаеш, че по-хубав е пътят към тях. Човек не трябва да спира да мечтае, тогава знае накъде върви. Дори да не е конкретно нещо, но да мечтаеш за щастие, за свобода, за неща, които нито можеш да купиш с пари, нито можеш да видиш или обемеш, а да ги усещаш.

Ето, гледам колелото си тук (той го показва облегнато на масичката си в гримьорната). Като карам колело, се чувствам свободен, щастлив, мога да мина оттук, оттам, да карам бързо, бавно, мога да пея, да си свиркам, да си говоря, да слушам музика и какво ли не още. Това може да те направи абсолютно свободен и щастлив.

Дракула, сн. Милена Фучеджиева

В "Дневникът на Дракула"




-Четири “Аскеер”-а, два “Икар”-а, “Златна роза”… Пазиш ли си статуетките?

-Не, единия “Аскеер” го подарих на Асето, Анастасия Ингилизова, майката на сина ми, тя ми е страшно добър приятел, един от най-добрите. Е, не са захвърлени на произвола, просто са на различни места.

-Попитах те, защото твои колеги твърдят, че не им пукало за награди, вълнували ги единствено аплаузите.

-Няма човек, който да не се радва на признание, в каквато и да било насока. Лошото е, че с това не ти се вдига цената в България и не ставаш по-специален, а би трябвало да е така. Както е при “Оскарите” – вземаш един и после не може да подпишеш договор под еди-каква си сума.

Със Стефан Вълдобрев в "Потъването на Созопол"


-Мечтаеш ли все още за роли?

-О, да, как… Човек винаги мечтае. Преди няколко дена се сетих за Фауст и ми дойде някаква идея. Даже ей сега отивам да си го купя.

-А защо не го поставиш на сцена?

-Досега не съм режисирал постановки. Оставям си го засега, гледам, че и това безброй колеги го правят просто ей така. Първо съвсем не е лесно да работиш с жива материя, с хора. Второ – важно е да знаеш защо правиш нещо, къде да го направиш и как. Оставил съм тия неща засега. Говорил съм с Крикор Азарян, който е мой ментор...


Като бунтаря Рандъл Патрик Макмърфи в "Полет над кукувиче гнездо"
-Искаш да останеш добрият актьор, а не да се разконцентрираш и в режисура?

-Естествено, това си ми е най-важното. И ако някога реша да го направя, ще е от сърце и душа, без някакви други цели.

-Определят те като силно експресивен актьор, като че ли повече ти върви драмата, отколкото комедията?

-Определям се като трагикомичен актьор. По-скоро се старая да съм универсален. По-интересно е. И абсурден дори, ако щеш. Невъзможен, хе-хе… Такива неща са ми интересни. Лудост в най-хубавия смисъл.

-През ноември ти излезе с видеообръщение в подкрепа на стачкуващите студенти. Какво мислиш сега, когато не й се вижда краят на политическата криза?

-Аз съм лаик в политиката, не се интересувам, не гледам новините, защото голяма част от тях са манипулирани. Вярваш в някакви хора, после се обезверяваш, пак тръгваш да вярваш в други… Знам от политически ангажираните хора, че се уморяват и отчайват. Аз не искам да стигам до това. Искам да си остана това дете на природата, на изкуството, на свободата. Тук има големи лъжи за големи пари и по-малки лъжи за по-малки пари.

-Като каза лъжи, ако човек отвори Гугъл за последни новини за теб, трябва да прескочи цели страници с жълти “новини”… Защо толкова те нападат?

-Не знам. Може би поради същите неща, за които говорих току-що. Видят ли, че си талантлив, успяващ или щастливо влюбен, гледат да ти прережат крилцата! Гледат да те смачкат! Има изключително много хора, които завиждат, обсебени от злото и дявола.

-За да си каже публиката, че популярните хора като Деян също плачат?

-Знаеш ли кое ми е най-гадно и за какво съжалявам и дори изпитвам състрадание към тия хора, които пишат разни измислени гадости? Ние обичаме изкуството, а то е свобода. Раздаваш се на хората, отваряш душата си пред тях и истинските зрители в театъра те обичат заради това. А тези… как да ги нарека… Те са много мръсни хора. Душите им не са жълти, а са направо клоака отвътре. Само гадории минават през тях, като отходна тръба.


Деян и Радина


-Какво ново внесе в живота ти Радина?

-Много спокойствие и много вълнение и напрежение, в най-общия и чист смисъл.

-Напрежение? Боиш ли се, че може да я загубиш?

-Не се ръководя толкова от страха. Мразя да ме е страх. Виждам на колко хора това им е определящото. Толкова лесно се води един човек, когато го е страх.


С Радина


-Велосипедът ти в гримьорната е готов за път, какво още обичаш да правиш, когато си почиваш?

-Аз много не обичам така да легна и да почивам. Ще легна, когато тръгна към отвъдното. Сега обичам да намирам нови или пък да развивам стари умения. Зимата карам сноуборд, с колело в града също ми е много приятно. Харесвам също кайт, сърф. Обичам и кола да шофирам, да пътешествам, да плувам, да се гмуркам, водолаз съм също. Остава време и за четене на книги, и за гледане на филми.

Ето сега “Фауст” ми е в главата, искам да седна и да го прочета, защото е едно от най-великите произведения. Искам да го чета по-втренчено, за да мога да видя по-дълбоко някои неща за себе си. По-внимателно, задълбочено, обстойно и подробно, детайлно. С Радина обичаме и да гледаме филми. Напоследък ми се върти в главата една идея - да направя бутик с моя дизайнерска марка.

-Ти нали можеш да шиеш на машина, завършил си училище с такава специалност.

-Е, няма да имам време и за това, но мога само да измислям модели и да ги давам да ги шият. Да направят например от един модел 5 размера от S до XL, бутикови неща. Мисля, че ще имам успех, защото имам нестандартно мислене. Ще бъдат еклектични неща, и дамска, и мъжка мода. Но не съм много деен, аз самият да тръгна, да настоявам. В тоя смисъл не съм амбициозен. Повече вярвам на случайността.


Деян на квадрат - лято със сина



-Амбициозен татко ли си на Деян-младши?

-Какви амбиции, важното е да го възпиташ така, че да е достоен човек. И задължително да се занимава с някакво изкуство. Сега свири на китара от 2-3 години и се развива добре.Талантлив е, смешко е, прави смешки и е много чувствителен, забавен… Чудесен е.

-Любимото ви занимание заедно?

-О, правим какво ли не. Сега сме на тема футбол, понеже Деян играе в един отбор “RD спорт”, вратар е. Снощи имаше изумителен мач на световното и трябва да му звънна и да му кажа, че вече имам фаворит за купата. Аз не гледам футбол, но на световно е по-различно, интересно е да видиш една държава срещу друга. По-велики са битките.

-Израсъл си близо до Белоградчик...

-Магично място е за мен. Моето детство е минало в едно селце Пролазница. Там сме турлаци. Ние сме хора с изключително мистично усещане за живота и много свободолюбиви. Турлаците много ожесточено са се били с турците. Били са много неподатливи на дресировка. Такива хора сме и детството ми беше много хубаво до пубертета. След това във Видин, училище. Но помня летата, много слънчево и хубаво детство имах.

Много скитахме по реката, ловяхме раци, за да си ги печем и ядем, бяха много вкусни. На Дунава беше вторият етап от детството ми, по-страшният, защото тогава много пъти преплувахме Дунава, ходехме до Румъния, до един остров. Случвало ми се е да спасявам удавници. Добър плувец съм, обичам водата и явно и тя ме обича, щом не ме убива. Бях много буйно и палаво дете, чак веднъж бях умрял.

-Как така умрял?

-Паднах с главата надолу в една варница, дупка с негасена вар. Бил съм в безсъзнание и баба ми чула, че нещо пада, и случайно ме е намерила. Видяла само краката ми да стърчат от варницата. После се събудих в болницата. Не знам каква би била съдбата ми, ако баба ми не беше кметица. Единственият телефон в селото беше вкъщи, такъв, от старите, с врътка. С него тя се свързваше с полиция и бърза помощ през някаква централа. Та ако тя не беше отреагирала толкова бързо, аз нямаше да разговарям сега с теб.


Радина, Деян и Деян-младши на път


-А губил ли си се из Белоградчишките скали?

-Не, не съм се разхождал много по скалите, защото там има много змии лятото, и то пепелянки. Пък и ни беше далече да ходим пеша като деца, моето селце е на 5-6 км по стария път. Имахме респект от тия скали, като тръгнехме да се катерим, беше опасно, знаехме случаи как някои са падали. Сега обаче ходя там по скалите, спирам с колата, сядам някъде… Изумително красиво и наистина магично място по всяко време на годината.

-Какво би казал на хората за финал?

-По-често да гледат в небето и там в някое облаче да потърсят своето детство.


Публикувано във в. "Преса", 29 юни 2014 г.