неделя, 29 декември 2013 г.

Лилия Маравиля: Домът е там, където е любовта – III част





Сн. Велислава Каймаканова-Ножарова
Боряна АНТИМОВА


Лилия Маравиля е родена на 18 януари във Варна. От малка е увлечена по театъра и във втори клас се записва в детската театрална школа на братя Райкови в родния си град.

През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, а след това и майсторски клас при руския режисьор В. Фокин по системата на Мейерхолд.

Прави десетки силни роли на сцените на Младежкия театър, „Сълза и смях”, „Българска армия”, Сатирата. От 1996 г. е в трупата на театър „София”. Има две номинации за „Аскеер” (г-ца Д Олбак в „Развратникът” и дойката в “Ромео и Жулиета”) и за “Икар” (Леони в “Ужасните родители”).

През 2011 г. получи “Златна роза” за ролята на Мила във филма “Love.net”. Стана широко популярна като Марго в сериала “Под прикритие”, снима се и в “Стъклен дом”. През ноември при голям успех премина премиерата й в главната роля в “Госпожа Министершата” в театър “София”.





Омъжена е за италианския банков консултант Лука Маравиля от 2001 г., има дъщеря Паола на 12 години.


(Във втората част Лили разказа за работата си със своя учител от НАТФИЗ Крикор Азарян, за приятелството си с “мацките на Коко”, за проблемите си заради това, че е руса красавица, и за прословутото актьорско дуенде)




-Лили, личи си, че си щастлива, че си госпожа Министершата, че си в екипа на един от най-успешните сериали “Под прикритие”, но съдбата не винаги е била благосклонна към теб, нали?

-Много съм щастлива, как иначе! Преди това имах голям период на застой – постоянно се явявах на кастинг и все не ме вземаха за филми. Това продължи доста време – 10-15 години. И в театъра ролите не бяха кой знае колко големи. Почнах вече да се отчайвам, казах си, че явно нещо не ставам за кино, явно само си мисля, че съм готина, пък не ме вземат за главни роли.

Аз съм от хората, които не търсят проблема в другите, а в себе си. На един кастинг обаче за филма “Пътят към върха” режисьорката беше жена и ме хареса. След това дойде една чудесна режисьорка, която направи сериала “Магна Аура” и ме взе за главната женска роля. Казах си, колко странно, виж как жените режисьори ме харесват и ме вземат, а мъжете - не. Защо?




-Може би, за да не ги обвинят, както навремето са нападали Коко, че са те избирали по хубост?

-Така и не разбрах защо. Но когато се явих на кастинг за “Love.net”, ролята ме привлече много силно и явно съм си изиграла добре етюда. Явих се и на втори, и на трети кастинг и си ме харесаха. Много се радвам, че ме избраха! Точно това ми беше ролята, и точно в този филм, който според мен е един от най-добрите, правени в последно време. Този жанр – романтична история, тук не беше много разпространен.

А знаеш ли, че преди да излезе филмът, на пресконференцията журналистите бяха заявили интервюта към всички актьори, а с мен никой не пожела да говори. Беше ми много обидно. Но пък след като излезе филмът, всички ме търсеха и така е по-добре – интересът към теб да дойде, след като видят работата ти.




-Оттам ли тръгна твоят втори ренесанс като актриса?

-Да. Последва “Под прикритие”. Извикаха ме на кастинг и бях сигурна, че няма да ме вземат, защото до момента никой не ме взе в друга продукция. В “Стъклен дом” се снимах в епизодичната роля на майката на Калин Врачански и там отидох само заради него. В “Под прикритие” ми предложиха ролята на жената на Попов и ме посъветваха да я приема, защото е хубава, има развитие.

Когато чух, че ще играя съпруга на Владо Пенев, приех веднага. Бях вече подписала договора за сериала и на другия ден ми излезе премиерата на “Love.net”. Хората от “Под прикритие” ме видяха във филма и много се зарадваха, че съм част от екипа. Как да не съм щастлива! Влизам в домовете на хора, които няма как да ме видят на сцена, защото никога не са били на театър например.




-Харесва ли ти този начин на привличане на публика: хората да те заобичат в някой сериал и да дойдат да те гледат и на сцена?

-Виж, аз не съм от хората, които държат да са популярни на всяка цена. Между нас казано, има много актриси, които не са толкова добри, но са по-известни от мен. И какво от това? Аз нямам тези претенции. Рядко ходя по светски партита, не се навирам на хората в очите. Предпочитам чистата оценка. Искам да ме запомнят не защото съм известна, а след като ме видят на сцената, във филм или сериал.

И досега всичко, което ми се е случвало в професията, е заради тази чиста оценка – защото някой ме е харесал в някоя предишна роля. Аз знам, че почитателите на театралното изкуство са много по-малко от зрителите на един телевизионен сериал, но предпочитам в залата да идват хората, които са ме харесали в някоя роля, а не в някое интервю или репортаж например.


Лилия и Паола


-Спомена, че си отвратена от политиката, както много хора у нас. Но представи си, че и в живота си госпожа Министершата и времето е сегашно…

-Аз съм отвратена не от политиката толкова, колкото от хората, които тук се занимават с това, и то от определени хора. Не може да се подхожда толкова елементарно към властта. Казват, че това е мръсна работа. Сигурно. Но забравяме, че политиката е отговорност, и че е една много сериозна професия. В нея трябва да бъдат хора, които се отнасят отговорно и сериозно към работата си и имат свое виждане какво трябва да се направи. Сигурна съм, че има хора, които са родени за политици и водачи, и винаги ще бъдат водачи, без значение дали са на власт или не.

-Подкрепяше ли протестите?

-Да, на колата си отзад имам една лепенка “Оставка”. Много е важно да имаш позиция, не само да излезеш и да викаш: “У-у”, а да не знаеш какво искаш да се промени. Аз искам прости, но важни неща – хората, които се занимават с политика, да са отговорни не само към семейството си, а и към другите.

В “Госпожа Министершата” роднина идва при Живка и й казва: “Чакай сега, ти първо трябва да помислиш за родата си, после за родината, защото родата е много по-близко от родината!”. Същото се случва и у нас. Тази шуробаджанащина не може да продължава. Но вярвам, че това ще се промени с времето.


Младите, които излизат, и които наричат как ли не, искат промяна. И не бива да упрекваме това поколение, че за нищо не става. Не, напротив, те са много по-различни от нас, но са иновативни, живеят в крак с това време. Аз виждам по дъщеря ми Паола, която е на 12 години. Тя няма нужда да се рови в речниците - сяда на компютъра и за нула време отсява информацията.

Не може да кажем за тези деца, че са тъпи, защото не четат. Те просто имат други възможности и нагласа. Това поколение няма защо да бъде обричано от едни хора, които продължават да живеят в онова време… Мислете за бъдещето на тези млади хора, защото ние нямаме вече бъдеще… Дайте им възможност на способните и талантливи млади хора да се развиват тук, да имат мотивация да останат и да градят.


-Това ли би казала на мъжа си, ако е министър, защото всички казват: “О, ако аз бях на неговото/нейното място, знаеш ли какви неща щях да направя!”…

-Мъжът ми Лука е страшно интелигентен човек. Той много се интересува от политика. Италианец е, но е живял на всички континенти. На 10 години е излязъл от Италия, защото баща му е бил директор на авиолинии “Ал Италия”.

На 10 години е излязъл от Италия, живял е в Африка, Америка, Европа. С баща му непрекъснато са пътували, били са в Етиопия, Ирак, Иран... Станал е космополит, много е отворен към света. Знае абсолютно всичко: къде какъв режим коя година е имало. Аз много му се възхищавам, защото не съм натрупала такава информация, моите интереси са в друга област.


С мъжа си Лука


Аз чета художествена литература, това ми е страстта. Но Лука в момента, в който се случи нещо някъде по света, веднага прави цялостен анализ на ситуацията в световен мащаб. Като го слушам да коментира, си мисля колко отговорен човек е. Много пъти съм му казвала: “Лука, при тези твои възможности защо не се занимаваш с политика? Има нужда от хора като теб, които знаят във всяка ситуация какво трябва да се направи”.

Той е завършил едно от престижните йезуитски училища в Италия, които дават много стабилно образование и възпитание. Ти знаеш ли колко е различен като възпитание и държание. Освен това е с едно ей такова огромно сърце. Много се радвам, че моята дъщеря се възпитава от него.


С Паола на миналата Нова година


-Как я възпитава Лука?

-Когато Паола беше много мъничка, беше много сладка. Всички наоколо много я обичаха и като дойдеше Коледа, стаята й беше пълна с подаръци. Ние с мъжа ми бяхме смутени от това, но не можеш да кажеш на хората да не я глезят толкова.

Когато тя беше на 3 години, на Коледа баща й каза: “Ти сега ще отваряш подаръците, но даваш ли си сметка колко щастливо дете си?”, а тя: “Си, папа” – на италиански. Той продължи: “Знаеш ли колко много деца на тоя свят нямат нито майка, нито баща, нито възможност да празнуват Коледа? Ето, ти имаш семейство и много други хора мислят за теб и те обичат, носят ти подаръци. Трябва да си много благодарна за това и никога да не го забравяш”...


Паола


След този разговор Паола беше неузнаваема. Нали всяко малко дете като види много подаръци, взема един, хвърля го, взема друг. А тя стоя няколко часа. Много внимателно отвори всеки подарък, обърна внимание на всеки и тогава посягаше към другия.

Паола от много малка е възпитавана в милосърдие и състрадание. Трябва да научим децата да мислят по този начин. Не може да се надяваме само на училище, детето трябва да се възпитава вкъщи.

Сега Паола със свои приятелки прави гривнички, продават ги. Попитах я за какво събират пари, а тя: “Да нахраним гладните деца”. Казах й: “Не може да очакваш да нахраниш гладните деца по този начин”. Тя попита как, а аз й казах: “Като учиш. Когато получиш добро образование, ще знаеш как по-добре да помогнеш на гладните деца”.




-Чие влияние е по-силно при избора й на професия – твоето или на Лука?

-И на двамата. Паола винаги идва с мен, когато гласувам, а аз не съм пропуснала нито едни избори. Не става да кажеш, че няма да гласуваш, защото всичките са маскари. Това не го разбирам. То е наша отговорност. Който не гласува, няма право да протестира.

Паола е решила да става политик, за да помага на бедните, но и не се е отказала да става актриса. Има талант в изкуството. Много добре стои на сцена, ходи в театралната школа на Ганета Атанасова – Ганди. Сама се записа там и участва с голямо желание. Но за мен по-важното е тя да общува с деца, вместо да се мота по улиците. Ганди казва: “Аз не ги правя артисти, а ги възпитавам в отношение към изкуството”. Много съм доволна, че ги учи как да се държат с другите деца.





-Къде намери този страхотен италианец?

-Когато се запознахме, аз и приятелите ми се събирахме в две заведения – “Арт клуб” на ул. “Иван Асен II” и “Суингинг хол”. Лука ме видял в “Арт кафе”. Той се познаваше с Шошо, сина на Константин Коцев. Разпитал го за мен. След това в “Суингинг хол” той дойде при мен, заговори ме на английски, попита ме актриса ли съм. Каза, че ме гледал на интервю по телевизията.

Започнахме да се срещаме. Ухажването му не беше от оня тип некрасиви свалки, бях много впечатлена от неговия интелект и възпитание. Пък и много ме дразнеха някои момичета, които гледаха да хванат чужденец на всяка цена, за да се измъкнат от България, затова бях доста резервирана – той да не си мисли, че като е чужденец, всичко може… И така, след петгодишна връзка, преди 12 години се оженихме.


сн. Кирил Проданов и Веселин Христов


-Той е финансов консултант, как го нави да остане тук?

-Не съм го навила, беше тук при родителите си, защото неговият баща, след като основа авиокомпанията “Ал Италия България”, 10 години работи като представител тук. Лука беше завършил следването си в Бостън и беше дошъл в София да види родителите си. Междувременно продължи да учи в Италия, а после остана тук и след като баща му си замина. Заради мен… Някои неща просто стават, без да си правим планове.


сн. Кирил Проданов и Веселин Христов


-Във Фейсбук си публикувала латинската сентенция, че “човек се намира не където живее, а където обича”. Говориш с много любов за мъжа си след 17-годишна връзка…

-Аз много го уважавам и съм сигурна, че го обичам. Вече не мога да си представя живота си без него. Разбира се, имаме караници, дразним се, но реагираме винаги с чувство за хумор. Харесвам си го и съм една щастлива жена, защото съм намерила такъв мъж.

-Морско момиче си, от Варна…

-Да, морска сирена. Загубих родителите си, но имам брат там, Дарин Лазаров, който живя в Италия. Той е скулптор, 9 години по-голям от мен е и се е грижил за мен, докато родителите ми бяха на работа. Много дължа на него като възпитание, етикеция… Обичаше например да ме учи на латински сентенции… Много му се радвам.

Сега като си дойде във Варна от Италия, направи една много хубава скулптура в града, на път за морската гара, над една чешма – два дракона, един женски и един мъжки, които държат яйце… Страхотен символ! Казвам му: “Много се радвам, че след теб ще остане нещо”. От моето изкуство - театъра не остава нищо материално…




-Казват, че морските хора им е трудно дълго време да живеят далече от брега.

-Сигурно. Аз вече съм свикнала. Лятото много се зареждам край морето, но в началото, когато дойдох да живея в София заради ВИТИЗ, имах чувството, че се задушавам, че нямам пространство. Първия път като се прибрах във Варна, веднага отидох да погледам морето. Гледаш тази безкрайна шир и няма бариера пред очите ти…

-Учила ли си роли на морския бряг?

-Не, но новината, че аз ще играя в “Love.net”, я чух на морския бряг. Бях на плаж, тъкмо излизах във водата и звънна телефонът. Беше режисьорът Илиян Джевелеков…


Със Снежана Макавеева по време на снимките на "Под прикритие"


-Като си толкова влюбена в професията, остава ли ти време за хоби, пишеш ли нещо?

-Писала съм есета като студентка и сега като си ги чета, много ми харесват. Но нямам много време. Виж, да гледам филми - ей това е нещо, което обожавам! Ама всякакви филми, особено умните. Много обичам британското кино, за мен то е върха като актьорска школа. Като видиш един британски актьор в холивудска продукция, веднага го разпознаваш, че е от тази школа.

Та напоследък излезе една чудна статия в “Литературен вестник” за “Госпожа Министершата”… Ама толкова хубави неща пишеше за мен! Като в хубавите британски комедии… За мен това е най-хубавият комплимент, който някога съм получавала. Това е за мен най-високата топка.

Харесвам тези качествени, умни британски филми, защото в тях всичко е загатнато, деликатно поднесено. В тях непрекъснато нещо си харесвам, някоя актриса например и си казвам: “Ох, как хубаво е направила това, искам като нея!”.




-Най-романтичното ви прекарване на Нова година с Лука?

-Спомням си как посрещнахме Милениума в Лугано, Швейцария. Бяхме в едно луксозно казино, където хай обществото танцува валсове сред перфектно подредени маси и сребърни прибори.  Когато се прибирахме, улиците и площадите бяха пълни с весели хора. Беше прекрасно.

-Тази година как ще празнувате?

-От доста години сме си тук. Родителите на Лука идваха за Коледа. Преди това, като бяха живи родителите ми, също идваха от Варна и се събирахме всички у нас. За мен Коледа е празникът, на който семейството се събира. А Нова година ще споделим с приятели.

ПЪРВА ЧАСТ
ВТОРА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 29 януари 2013 г.

Лилия Маравиля: Домът е там, където е любовта – II част

Сн. Велислава Каймаканова-Ножарова



сн. Кирил Проданов и Веселин Христов
Боряна АНТИМОВА


Лилия Маравиля е родена на 18 януари във Варна. От малка е увлечена по театъра и във втори клас се записва в детската театрална школа на братя Райкови в родния си град. През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, а след това и майсторски клас при руския режисьор В. Фокин по системата на Мейерхолд.

Прави десетки силни роли на сцените на Младежкия театър, „Сълза и смях”, „Българска армия”, Сатирата. От 1996 г. е в трупата на театър „София”. Има две номинации за „Аскеер” (г-ца Д Олбак в „Развратникът” и дойката в “Ромео и Жулиета”) и за “Икар” (Леони в “Ужасните родители”).

През 2011 г. получи “Златна роза” за ролята на Мила във филма “Love.net”. Стана широко популярна като Марго в сериала “Под прикритие”, снима се и в “Стъклен дом”. През ноември при голям успех премина премиерата й в главната роля в “Госпожа Министершата” в театър “София”.

Омъжена е за италианския банков консултант Лука Маравиля от 2001 г., има дъщеря Паола на 12 години.


първата част Лили разказа за работата си по ролята си на госпожа Министершата, за сериала “Под прикритие” и за филмите “Love.net” и “Слънчево")



"Мацките на Коко", от ляво на дясно: Койна Русева, Лили Маравиля, Стефка Янорова, Красимира Кузманова и Касиел Ноа Ашер


-Лили, ти си една от “мацките на Коко”, от випуска, в който Азарян избира няколко красавици за класа си в НАТФИЗ…

-Най-интересното е, че всички тези красавици доказахме с годините защо ни е избрал. Днес всички са утвърдени актриси – Касиел Ноа Ашер, Койна Русева, Стефка Янорова, Красимира Кузманова, Лиза Шопова. Много ми хареса определението “мацките на Коко”, което измисли Касиел, защото има нещо парадоксално в него.

Още в първи курс ни казаха, че Коко за пръв път избира красиви жени в класа си и ние сега кво – да се радваме ли или да се ядосваме? Той обикновено избира характерни лица. Веднага ни сложиха в категорията “хубавичките”, а него – в категорията “предател”.




С годините обаче всичките красавици показаха какво могат и на изпитите ни колегите много ни се радваха. Казаха: “Ама вие не само сте хубави, вие сте и много интересни”. Най-интересното беше, че казваха: “Ако се обърнете с гръб и шестте, сте един тип. Когато обаче се обърнете с лице – всяка е със собствен характер и излъчване, със собствена острота… Толкова сте различни!”

Ние наистина сме много различни като актриси и Коко много се гордееше с нас. А аз имам чувството, че всички тези момичета стават все по-хубави с годините. Това наистина беше златният клас на Коко, защото се оказа, че днес всички се занимаваме с тази професия. Да не говоря, че в момента те са сред най-добрите актьори в България. Това са звезди, на които им свалят шапка.

Всеки път като се видим, и следват коментари: “То пък бива, бива, ама като вашето няма – вместо да се превръщате в лелки, ставате все по-хубави”. Ние много се обичаме, имаме много добри взаимоотношения, гледаме се на премиерите си, събираме се на чаша червено вино. Когато Галин Стоев си дойде от Белгия или от Франция, гледаме да се съберем на купон.


Като лейди Милфорд в "Коварство и любов", театър "София"


-Ти и Коко?

-Коко е духовният ми баща, учител, гуру, както за всички други от класа ни. Имах удоволствието да работя с него на сцената още във втори курс. Той ме взе за главната роля на Лулу в “Лулу или кутията на Пандора” от Ведекинд в Армията. А тогава нямаше още такава практика да се ангажират студенти в постановки. Беше прецедент, изядоха го. Там беше най-голямата ми школа.

Той не само ме хвърли в дълбокото, но и ме срещна с най-големите “зверове” на театралната сцена, като Йосиф Сърчаджиев, Васил Михайлов. Абсолютно всички големи актьори в театъра тогава и аз – една пикла между тях. Бях доста притеснена, но със започването на репетиции на маса почнах да усещам как те ме харесват за начина, по който чета.

Приеха ме, не съм имала никакви проблеми, напротив, много са ми помагали. Толкова много ме заобичаха! Аз бях тяхното дете, което си отглеждаха, пък на всичкото отгоре трябваше да играя и мацката изкусителка, заради която в пиесата половината умират.


С Калин Врачански в "Електра или свалянето на маските", театър "София


-Какво ти е останало от тогава като съвет или думи от учителя ти?

-Имаше тогава едни художествени съвети, бяха кошмарни. Играем, след което се събират всички тези хора и започва едно обсъждане… Майко мила, аз такъв ужас не съм преживявала! Като започнаха едни коментари - защо е избрал мен, анализираха играта ми… Може и да не е било толкова жестоко, но в моите уши беше страшно, имах чувството, че ще получа инфаркт!

Тръгнах да бягам, но Коко ме хвана за ръката и ме върна. Като свърши, такъв рев ревах... Задавях се от унижение, но големият ми проблем беше не, че аз съм се изложила, а че съм изложила него, че съм го предала.

Той вика: “Защо бе, мойто момиче”. Казах, че много ме е страх, а той: “Много се радвам, че те е страх, защото, ако не се страхуваше, мен щеше да ме е страх… Всичко имаш, прекрасна си, ти си моят избор. От утре на репетиции искам следното: махни всякакви задръжки, излез и покажи това, което можеш! Досега се пестеше, край с пестенето. Дори с риск да те гоня по коридора и да те питам какво правиш, искам те по-разпищолена!”.

На другия ден си казах, че няма да му мисля повече, каквото било, било. Излязох на сцената и… вярваш ли, че не помня какво точно съм правила? Помня само как Йосо (Сърчаджиев – бел. ред.) вдигаше стиснати юмруци и викаше тихо: “Така, така, само така!”. На премиерата… беше фурор. Коко след това само ме прегърна просълзен и от вълнение остана безмълвен… За мен това беше най-големият подарък.


Като лейди Милфорд с Мира Бояджиева и Йоанна Темелкова
в "Коварство и любов", театър "София"


-Имала ли си проблеми в професията затова, че си красива?

-Клишето “или красива, или талантлива” се опровергава с годините. Щом си хубавичка, значи си тъпа и некадърна. Някои пък коментират, че съм от онези хубави артистки, дето ги вземат да красят сцената, и когато покажеш, че можеш, някак всички много се изненадват…

Много странно, каквото и да направя, после всички са много изненадани от мен. (Смее се) Като чуя “Е, ти направо ми счупи главата”… Да, много се радвам на това, но от друга страна не мога да разбера, защо се изненадват.





-Ти си все още като момиченце…

-В “Министершата” някои много се изненадват как изглеждам. Както каза режисьорът Недялко Делчев, много рязко съм влязла в една друга сериозна възрастова група. Преди това съм била в едни такива роли, дето не може да се определи на колко години си. Пък и продължават да ми казват, че с годините ставам все по-хубава (Смее се)

Но вече никой не си позволява да ми каже първо: “Беше много хубава в постановката”- ако го чуя, ще се ядосам много. Обидно е за един актьор. А и понеже знаят, че тренирам  бокс, са още по-внимателни. (Смее се) По-добре да ми кажат нещо за играта ми, това ми е важно. Макар че съм естет и като зрител обичам да гледам хубави лица на сцената и на екрана. Ако пък са и талантливи, толкова е хубаво!


В проекта "Да оставим следи"


-Завършила си майсторския клас на големия руски режисьор Валерий Фокин по системата на Мейерхолд. Какво промени това в теб?

-Фокин беше във Варна лятото. Там може би научих най-много за самата себе си. Имаше такива моменти, в които вътрешният ти свят някак си излизаше на показ. Трябваше да изиграваме някакво свое преживяване. Фокин каза, че това не може да се прави от аматьори, много е опасно за актьора, може да изпадне в някакво разстройство.

Дадох си сметка какви неподозирани възможности има в нас. Всичко, което е събрано някъде в главата ни, тази емоционална памет… Един актьор трябва да знае, че я има като инструмент, и да я използва. Страхотно е да си в състояние да извадиш събраната и заключена там някъде в теб информация. Ако може да се отключи, е страхотно. Много ми стана интересно. Ние сме един малък компютър с огромна мощност и всички файлове са затворени. Важно е да можеш да ги отваряш…


В "Тирамису", театър "София", от ляво на дясно: Дария Сшимеонова, Снежана Макавеева, Лора Мутишева, Луиза Григорова, Лили Маравиля, Мила Банчева и Силвия Петкова


-Важно ли е един актьор да е добър човек?

-Никак не е лошо, макар да има много световни примери за недобри хора, които са много добри актьори. Но професията ни е много егоистична. Когато търсиш някакъв образ, ти крадеш отвсякъде и се занимаваш основно със себе си. Това е повече от необходимо. Актьорите са самовлюбени, но това някак им е простено.

Изграждането на роля е много сериозна, къртовска работа, натоварването е страхотно – и физическо, и психическо. Това е изключителен труд. Говоря за сериозните актьори. Когато работим на сцената, месец и половина си нонстоп на репетиции. Аз например не усещам, че съм на сцената.

При подготовката на “Министершата” съм репетирала по 4 часа нонстоп, без да усетя. Чак като се прибера вкъщи, усещам как изведнъж като че ли са ми спрели тока. Дотогава всичко работи, всичко е включено. Колко километри се навъртат на сцената, само при влизане и излизане… Някои хора, като ни гледат отстрани, си казват, какво толкова, те излизат да ни разсмиват… Да разсмееш човек е изключително трудно! Трябва да имаш чувство за хумор, а това го могат интелигентните хора.




-Ако ви сравним с холивудските кинаджии, някои просто отиват, застават пред камерата, изиграват си нещо и гледат на всичко като на бизнес.

-Не съм много сигурна, че е така. Сигурно има много треторазредни филми. Но там правилата са много ясни. Там независимо какъв е филмът – нискобюджетен или високобюджетен, треторазреден или престижен, малко са тези, които гледат на снимките само като на бизнес. Тези, които искат да се изявяват, също много работят. Отиват много подготвени.

За Холивуд не мога да говоря, там има железни правила, тук при нас са по-разпуснати – смятат, че като отиват за две-три реплики, не е нужно да се престарават чак толкова. Но съм била в една италианска продукция, в която в главната роля беше ангажирана жена, която не беше актриса, а гаджето на продуцента. Решиха, че е хубавичка и трябва да й се даде роля и да я правят известна. Аз бях някаква “цвъчка” в продукцията.

Тази жена, между нас казано, и като външност не беше нещо особено, но влизаше в една каравана, където имаше лични фризьори и гримьори, и излизаше след три часа неузнаваема. Направо ми падаше ченето. То бяха едни коси, едни екстеншъни… На снимачната площадка – гола вода. Трийсет пъти правим един дубъл. Но това може да се случи само в киното. В театъра е трудно да стане.


С Калин Врачански в "Електра или свалянето на маските", театър "София"


-Май театърът е твоята голяма любов?

-Да, винаги съм казвала, че искам да играя в театъра. Там трябва да намериш човека, в чиято роля си. След като го намериш, на всяко представление трябва да живееш неговия живот, наживо и сега, пред този определен брой зрители, дошли в този момент да те гледат. Затова ми харесва това живо изкуство, и като емоция, и като контакт с хората. Чувстваш се страхотно, когато гръмнат аплаузите, защото адреналинът е висок…

-Това прословуто дуенде, за което говорят, изпитвала ли си го?

-Да, много пъти, и е много трудно да се обясни. То се появява в някакъв момент. Нещо се случва извън теб… Случвало ми се е в спектакъла “Електра или свалянето на маските” например. Беше много тежко, час и половина бях на сцената от началото до края. Почти във всяко представление съм изживявала дуенде, но то е нещо извън теб, нещо по-силно от теб, не може да се самонаблюдаваш, нито да се самоконтролираш…

То затова е толкова прекрасно, защото когато се самонаблюдаваш, нещо не е както трябва. В киното е по-различно. Там в момента на снимките концентрацията ти трябва да е на максимум, да влезеш бързо в ролята. Освен това се заснема и остава, може да го видиш след това.


Във филма "Love.net"


-Какво изпитваш, като се гледаш в готовия филм?

-Повечето актьори не се гледат преди премиерата и това е нещо нормално, защото все ти се струва, че не е както си го мислил, че трябва да е… Какво да ти кажа, шизофренично е… От друга страна пък е много важно да се гледаш, за да оправиш някои неща в играта си. Аз съм го направила както съм смятала, че трябва да е, но после почват да ротират историята, да я пренареждат... В киното се притеснявам дали ще ми хареса крайният резултат, докато в театъра всичко е в твои ръце и зависи от теб.

-Подвластна ли си на сценичната треска?

-Има я. Преди да изляза на сцената, седя мирно, все едно дали се концентрирам или ей така. Когато изляза на сцената, усещането е все едно съм риба, която е била на сухо, и се гмурка в морето. Успокоявам се и “плувам” с удоволствие в спектакъла.

(СЛЕДВА)

ПЪРВА ЧАСТ
ТРЕТА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 29 януари 2013 г.

Лилия Маравиля: Домът е там, където е любовта






Сн. Велислава Каймаканова-Ножарова
Боряна АНТИМОВА


Лилия Маравиля е родена на 18 януари във Варна. От малка е увлечена по театъра и във втори клас се записва в детската театрална школа на братя Райкови в родния си град.

През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, а след това и майсторски клас при руския режисьор В. Фокин по системата на Мейерхолд.

Прави десетки силни роли на сцените на Младежкия театър, „Сълза и смях”, „Българска армия”, Сатирата. От 1996 г. е в трупата на театър „София”. Има две номинации за „Аскеер” (г-ца Д Олбак в „Развратникът” и дойката в “Ромео и Жулиета”) и за “Икар” (Леони в “Ужасните родители”).



сн. Кирил Проданов и Веселин Христов



През 2011 г. получи “Златна роза” за ролята на Мила във филма “Love.net”. Стана широко популярна като Марго в сериала “Под прикритие”, снима се и в “Стъклен дом”. През ноември при голям успех премина премиерата й в главната роля в “Госпожа Министершата” в театър “София”.

Омъжена е за италианския банков консултант Лука Маравиля от 2001 г., има дъщеря Паола на 12 години.






-Лили, успешна ли беше годината за теб?

-Много съм доволна от изминалата година, защото се отдадох на театъра. Имах едно много хубаво предложение – ролята на госпожа Министершата. Много се радвам, че се получи и жъна успехи с нея. На публиката много й хареса моята интерпретация и спектакълът като цяло. Салоните са пълни и съм много щастлива. За нас, актьорите, това е най-голямата награда.

-Много нетрадиционен прочит на пиесата на Бранислав Нушич, пък и на ролята ти.

-Да, тя е много различна от моя натюрел, но много й се радвах. Както казва режисьорът Недялко Делчев, опитахме се да не правим скечово представление, но едновременно с това – да се изтръгнем и от битовото, и от духовното. Да, моята Живка е по-различна, много се забавлявам с нея.


сн. Кирил Проданов и Веселин Христов
Досега винаги са ме вкарвали в клишето на хубава, мила, чувствителна, деликатна жена. Госпожа Министершата е една много силна жена, която от мизерията изведнъж много бързо се издига в обществото. Мъжа й го канят министър и за нея започва един нов живот. (Смее се) Аз много мислих за тая жена Живка. Тя всъщност е моторът в къщата, и когато имат пари, и когато нямат, тя е главнокомандващият. Има много такива жени, които са силни вкъщи и командорят.

За нейно съжаление обаче мъжът й е доста по-почтен и не може да пробие. От самото начало пиесата започва с това: “Ех, бе моят, бе той не става за нищо! Другите се бутат в разни комисии, заседания, ама моят не умее! Ей на, виж, другите покрай партията къщи вдигнаха, моят разтури!”

Но когато внезапно идва новината, че правителството е паднало и мъжа й го викат в двореца да му предложат министерско място, изведнъж тая жена се развихря. Веднага се прекръства от Живка на Живана Попович. Както си говорихме с режисьора, изведнъж на тази жена много й се прииска да живее, да опита от това, от онова. И е амбициозна, иска да научи и това, и онова. Хвърля се в живот, в танци… Дай на простака власт и му гледай сеира.


сн. Кирил Проданов и Веселин Христов
Тя не може да се промени, защото си е една простакеса. Този тип хора са безкомпромисни във взаимоотношенията си, те нямат никакво уважение към други личности и това го наблюдаваме откак свят светува. И днес има много такива хора, особено тези, които изведнъж заемат някаква висока позиция и не са подготвени житейски за това. Пък и интелектуално не са на това ниво. Тези хора озверяват, те се срастват с поста си и нищо човешко не остава в тях.

-С какво най-много те привлича този образ?

-Най-интересното за мен е, че Живка много бързо се преобразява от женицата с проблемите и мизерията в една госпожа с всякакви възможности – само вдига телефона и животът на хората се променя. Но и претърпява много бързо фиаско, защото заради нея мъжът й си подава оставката, а тя много бързо от пиедестала слиза на земята.

Обратът е много интересен не само за мен, но и за публиката. Зрителите направо са шокирани. Всичко се случва много бързо пред очите им, а след краха Живка се обръща към публиката: “Какво ме гледате? Вие сте същите!”. Когато някой те посочи и ти каже това, започваш да се замисляш. Забавно ми е всичко в спектакъла, защото преминава със страхотно темпо, има много забързан вътрешен ритъм, с много хубави обрати. Така трябва да се прави комедия.


сн. Кирил Проданов и Веселин Христов
Харесва ми и защото е една типична балканска битова комедия. Недялко Делчев е от този тип по-деликатни режисьори. Той я представи по-интелигентно, по-различно като послание. Към това трябва да прибавим и великолепната мултимедия на Димитър Сарджев, който е направил страхотни неща. Много фина и интелигентна работа. Декорът е абсолютно изчистен, няма столове, няма маси…

-И вие, актьорите, трябва да “напълните” сцената с присъствие…

-Това беше доста трудно в началото, защото на празна сцена много трудно се играе. От друга страна пък е най-голямото удоволствие за актьора, защото това е едно актьорско представление. Екипът е от млади симпатични колеги и като отидем на представление, още докато ни гримират и обличат, всички вече играят…

А няма нищо по-хубаво в театъра от това – да отиваш с такова желание да играеш, да излезеш, да усетиш публиката и тя да те подеме… Много е хубаво! Пожелавам на всички мои колеги да имат такъв късмет да попаднат на роля, която им харесва, и да играят с такова удоволствие като мен.

-Ти се дистанцираш от Живка-Живана, но си личи, че ти е симпотична. С какво?

-Много е странно, защото аз никак не харесвам такива агресивни хора. Аз съм по-чувствителна и деликатна и такъв тип агресия като на Живка много ме притеснява, дори ме отвращава. Особено в политиката. Като видя такива хора, искрено се възмущавам и имам чувството, че това лично ме наранява. Такава безпардонност много ме дразни.

Но пък от друга страна аз исках Живка да е такава – драстично агресивна, безпардонна, простачка. Но хора, които са гледали, казват: “Тя е безпардонна, простакеса, но въпреки всичко има нещо симпатично в нея”. Може би симпатичността идва от това, че тя е любопитна, иска да се развива, да се усъвършенства.


сн. Кирил Проданов и Веселин Христов


Един приятел ми каза нещо много интересно. Той ме е гледал и като дойката в “Ромео и Жулиета”, където също имах комедийна роля и може би за пръв път ме видяха в такава светлина. След като гледа “Министершата”, ми каза: “Много странно… Дойката ми беше симпатична, докато тази ми е гадничка”. Казах: “Много се радвам, защото явно съм успяла”. Хората уж не я харесват, но по някакъв начин тази амбиция и простотията й е симпатична. (Смее се)


-На плаката на спектакъла Живана е с балетна пачка и вълнени чорапи. Това е някакъв символ, нали?

-Балетът е едно от нейните стъпала към изкачването. В някакъв момент тя решава, че трябва да отиде в балетната зала и да се научи да танцува. Ушиха ми професионална балетна пачка и това стана много емблематично и много комично, едно намигване – че може всичко, но тя ще си остане простачката с вълнените чорапи.

-От януари върви четвърти сезон на сериала “Под прикритие”, какво ще става със семейство Попови, като се разделихте?

-Много ме е яд, че са решили да ни разделят с “мъжа ми” Владо Пенев. Мъчно ми е, защото с него снимах с такова удоволствие!


С Владо Пенев като семейство Попови в сериала "Под прикритие"


-Във Фейсбук имаш цял албум “семейство Попови”…

-Да, трябваше да направим семейни снимки за сериала и един цял ден премина във фотосесия с Владо. Той е прекрасен, с него няма как снимките да не са с настроение. Много го обичам като човек и му се възхищавам, защото е прекрасен актьор. Удоволствие е да се работи с такъв човек, още повече, че той е изключително забавен човек. По време на снимките сме се смели през цялото време.

Много се обичаме с него и със Снежана Макавеева, която играе нашата дъщеря в сериала. Тримата имаме сходно чувство за хумор и  много се забавлявахме. И извън снимките се обичаме като семейство. Много леко се работи с Владо и на него му е приятно да снима с мен. Сега ми е мъчно, че са ни разделили, защото това са едни от най-хубавите ми преживявания като актриса.


С Владо Пенев като семейство попови в сериала "Под прикритие"


Знаеш ли, снимали сме много драматични епизоди, и докато минаваме през грим и коса, си повтаряме текста, пародираме и се забавляваме. Но в момента, в който сме пред камерата и кажат “Екшън”, и двамата вече сме на сто процента концентрирани и стават много вълнуващи сцени, в които и двамата плачем. Разбрах, че Владо играл прекрасно в “Скъперникът”, ще отида да го гледам, че ми липсва, а Попови трябва да се подкрепят (Смее се)


Във филма "Слънчево"


-Известно е, че някои театрални примадони и преди и сега не са обичали репортерите. Ти, след като игра журналистката Дима във филма “Слънчево”, промени ли отношението си към професията журналист?

-Аз съм научена на едно нещо от родителите си и от брат ми, който е с 10 години по-голям от мен – че трябва да уважаваме труда на всеки човек. Няма причина да не уважавам журналистите. Дразнила съм се, когато за мен се пишат неверни неща, но тези, които си измислят – това журналисти ли са?! Чувствах се добре в ролята на Дима, уважавах я. Това да си по горещите точки в света е такава отговорност, да можеш бързо да реагираш при инциденти – това изисква бърза мисъл, комбинативност.




-Във филма “Love.net” представи история, която все по-често се среща и в живота – една жена решава да си създаде фалшив профил, за да съблазни отново мъжа си, който има афера в мрежата…

-Много харесвам героинята си Мила, начина й на мислене. Тя е една изключително модерна и смела жена. В подобна ситуация, когато разбереш, че мъжът ти има любовна връзка в нета, една женка как реагира? Вдига скандал на мъжа си или намира съперницата си, нарича я кучка и я обижда. Не го разбирам това.

Сигурно е тежко да се преживее подобна измяна, но трябва да запазиш достойнството си, не може да реагираш по този начин. Замисляла съм се как аз бих реагирала, ако аз изпадна в подобна ситуация. Сигурно ще съм много гневна, но никога няма да унижа нито себе си, нито любимия си.


С Христо Шопов във филма "Love.net"


Кажи ми сега, тази жена, с която изневерява мъжът ми, какво ми е виновна? Да ми се е клела на мен във вярност? Защо трябва да оправдавам мъжа си, пък тя да е кучката, а не обратно? Какво значи “да ми откраднат мъжа”? Това е тъпо. Той ме е предал. Затова много ми хареса Мила – тя запази собственото си достойнство и това на мъжа си. Много ми хареса финала.

-Какво точно от финала?

-Той отиде при един хакер, за да разбере коя е Моника, в която се влюби в нета. Когато разбра, че всъщност се е влюбил в жена си за втори път, той отиде и я помоли да му прости, като много ми харесват финалните му реплики: “Моля те, нека Моника остане”… Много жени забравят това, заради което мъжете им са се влюбили в тях. Животът след брака не е само бит, деца и ходене на работа.




-Явно много горещо си прегърнала тази роля, защото взе и “Златна роза” за нея.

-Когато поема дадена роля, аз трябва много добре да знам какво играя. Искам да знам как мисли този човек, за да го пресъздам добре. Не е толкова важно как ходи и как изглежда, важно е как мисли. Оттам нататък всичко друго се подрежда. Актьорите рядко се харесват в ролите си, но на мен много ми харесва как отиграх последната сцена – когато Мила отваря имейла си и чете писмото от мъжа си: “Аз разбрах, че си ти”.

Колкото и нескромно да е, много ми харесва как съм го изиграла… Усетила съм го, преживяла съм го, минало е през мен… Гледам го като зрител и се вълнувам също като зрител, все едно не съм аз там… Много съм благодарна на режисьора, че ми е дал тази възможност да изградя образа по този начин.



С Владо Пенев като сем. Попови в сериала "Под прикритие"

-Сега, след еуфорията на Министершата, има ли някакъв нов проект, който да те грабне така?

-Да, има един проект, живот и здраве, дано да стане… Един сериал, в който ролята е просто убиец! Стискай палци проектът да тръгне!

(СЛЕДВА)

ВТОРА ЧАСТ
ТРЕТА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 29 януари 2013 г.

неделя, 22 декември 2013 г.

Башар Рахал: Аз съм българин с финикийски нрав - II част





Боряна АНТИМОВА


Башар Рахал е роден е на 20 октомври 1974 г. в Дубай в семейството на Мунзер Рахал - ливанец и Мариана Рахал - българка. Има сестра Карла Рахал, актриса и певица. През 1980 г. семейството му идва в България.

На 12 години започва да играе в телевизионни скечове, 2 години по-късно е в трупата на театър “Сълза и смях”. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Стефан Данаилов.

Снимал се е в над 60 филма, включително и много холивудски продукции, заедно със знаменитости като Джон Кюсак, Джъд Лоу, Кейт Бекинсейл. Снима се и в едни от най-успешните български ленти - "Стъклен дом", "Дървото на живота", "Корпус за бързо реагиране", на който е и продуцент.




През 2012 г. е тв водещ в научно-популярната поредица на bTV "Големите загадки", а по-късно и на гейм шоуто на TV 7 "Съблечи си късмета". От есента води гейм шоуто "Следващият, моля" по ТВ 7. Женен е за Калина Рахал, продуцент на сутрешен новинарски блок в Лос Анджелис, имат две дъщери – Клоуи на 11 г. и Индия на 4 г.



първата част Башар разказа как е водил деца от дом на пица и кино, за предаването, което води - “Следващият, моля”, за ролята му на Шаки в “Стъклен дом”, за голямата му тръпка - филма, който продуцира “Корпус за бързо реагиране” и какво го задържа тук, след като има дом и семейство в Лос Анджелис)


-Башар, обичаш да цитираш де Ниро, който казва: “Снимам се за кеф. Чакането в караваната струва пари”.

-Ами да, нека да не се лъжем, аз за Холивуд съм мистър Никой. Държа да напишеш това. Много по-интересно ще е да кажа за новините: “О, супер съм, знаеш ли какви роли ме чакат в Холивуд”…

Имам агенти и мениджъри, когато отида в Лос Анджелис, пак се явявам на кастинги. Но човек си тежи на мястото. Хората тук ме познават. Там, където си тежиш на мястото, струваш повече. Освен това едно е да правиш роля на английски, друго – на български.

-Едно саморазголващо признание… Може да го изтълкуват погрешно?

-Няма значение. Аз гледам да се развивам в професията. Това е нещо, което ме зарежда. Професията е едно от нещата, което ни кара да живеем добре и да сме щастливи. Искаме първо всички около нас да са здрави и оттам нататък имаш две важни неща в живота – децата и професията.

-След като си видял “две и двеста” в киноиндустрията, как се прави филм за 50 млн. долара и за 50 хил. лева?

-Може филм за 50 милиона долара да е абсолютен провал и такъв за 50 хиляди лева – абсолютен успех. Много е важно да се събереш с отбор юнаци, с които мислите еднакво. Тогава парите нямат чак такова голямо значение.


Мога да кажа категорично, че в сравнение с филма “Код червено”, който беше сниман за 2 млн. долара, “Корпус за бързо реагиране” с бюджет 200 хиляди лева, се снимаше с 10 пъти по-голямо желание и хъс. Вярно, че е комедия и че ни беше много забавно, но отборът там беше много по-добър. Докато в “Код червено” много хора бяха дошли просто да изкарат един пари и да свършат колкото могат работата… И това е жалкото.

-Сред 60-те филма, които си снимал, преобладават екшъни и трилъри.

-То с моето лице в какво друго да ме снимат… (Смее се)

-Винаги ли си ползвал дубльор?

-О, да, трудно е да поддържаш физиката си в такава форма. Ето, един Асен Блатечки е с отлична физика и много му се радвам, но аз нямам това желание да развивам физиката си.

-Радваш се на Блатечки? Непрекъснато някой се старае да създаде интрига между вас, кой е по-мъжкар…

-Това са глупости. С Асен бяхме в един клас в НАТФИЗ и досега сме си страхотни приятели, чуваме се. Завършихме при проф. Стефан Данаилов и бяхме много силен клас – Иван Бърнев, Стефания Колева, Ненчо Илчев, Даниел Владимиров, който сега е във “Фамилията”.

-Къде остана театърът в плановете ти?

-Няма време за театър, но и категорично не ми е мъчно. Киното и телевизията винаги са били голямата ми страст. Като малък, след като със семейството ми се върнахме от Дубай тук, се включих в детско-юношеската школа на Бончо Урумов в “Сълза и смях” и ми харесваше. Но за театъра трябва да имаш време. Трябва да можеш да отделиш 2-3 месеца за репетиции всеки ден, и определен брой вечери месечно за представления.


С Калина и Клоуи


-Твоята прекрасна съпруга Калина направи шеметна кариера в Лос Анджелис – продуцент на много успешен сутрешен блок, с 4 награди “Еми”… При двама толкова заети хора и един голям океан между вас, как се гледат две деца?

-Калина е майка лъвица. Тя в момента е “на пангара” с децата, а аз тук си вея байряка и си разигравам коня… Но това си е част от изпитанието да си женен за актьор.

-Как се поддържа тръпката, любовта на такова голямо разстояние?

-Тя винаги минава през пречупената призма на любовта към децата. А пък и не искам да говоря за това. Не ми се обяснява през какви мъки и тегоби минаваме с този живот между София и Лос Анджлис...




Башар приспива Индия...
-Носи ти се славата на нежен баща. Даже писаха, че по едно време си гледал малката, Индия, като бебе в София?

-Глупости, никога не съм я гледал в София. Клоуи вече е на 10, Индия на почти 5, идват тук за месец и половина лятото. Иначе са родени в Лос Анджелис, там си живеят и учат.

-Какво обичаш да правиш с тях?

-Клоуи обичам да я дразня и да я хапя. Това са ни игрите. Всъщност характерчето в семейството е малката Инди, тя е чепатата. Калина казва: “Откакто те няма 2 месеца и половина, Индия толкова се е разлигавила, че идваш – и ти я мятам да се разправяш с нея”.

-Различават ли се заниманията ви в Лос Анджелис и тук?

-Разбира се, в Лос Анджелис забавите с децата са различни. Там развлеченията на възрастните са подчинени на желанията на децата. Като отидем на кино, ще гледаме детски филм, а не някой хорър за възрастни, който на мен ми се гледа. Там се съобразяват със следобедния сън на децата, с техните разходки, с нещата, които биха ги заредили позитивно.








С Индия


Но там има и прекалено много центрове, където може да се забавляваш – Юнивърсъл студио, Дисни ленд. Понякога тръгваме да разгледаме някое малко градче по посока Сан Франциско. Винаги има нещо, което не си видял още, а би искал. А в България няма място, където не съм бил, всичко съм обиколил. Когато имам време, винаги гледам да щипна за 2-3 дена извън София.

-Интересно детство си имал – до 6-годишен в Дубай, после тук.

-Имах супер щастливо детство. Няма какво да си кривим душата, по време на соца децата
можеха да тичат свободно по улиците, да крадат череши от дърветата. Имаха съвсем други игри, които им действаха позитивно. Сега са затворени в едни стаи, цъкат на разни айподи и айфони.

Предполагам, че детството на моите родители е било още по-ведро. Колкото по-малко неща имаш, толкова си по-щастлив. Израснах в София и най-любимото ми беше лятото да изляза сутринта с топката и да се прибера вечерта, забравил дори да обядвам, целият в кал, но наиграл се до насита. И без нашите да се притесняват, защото са чули, че нечие дете е отвлечено. Сега не можем да пуснем децата си за 15 минути до магазина пеша.




-Имал ли си други шантави момчешки мечти?

-Исках да ставам пилот, представях си как карам самолет и днес съм в Ню Йорк, утре в Лос Анджелис, вдругиден в Париж… Е, сега само летя назад-напред, но се возя…

-Какво прави Карла?

-Играе си в Народния театър, гледа си детето.





-Риболовът ли е любимото ти хоби?

-Да, обичам да ходя за риба, карам ски от време на време. Не знам, може би ако се метна на един мотор, ще ме изкефи и ще си взема веднага, затова не го правя. Не обичам рискованите неща. Много силно съм падал с колело, няколко пъти, с тежки травми по ръце и крака, затова сега внимавам.

-Снима се за кампанията за бездомни животни “Прибери ме вкъщи” с едно кученце Инка. Твоя ли е?

-Не, просто кампанията ми хареса и пожелах да участвам. Имах едно куче, което се спомина, и сега нямам.


С кучето Инка във фотосесия за кампанията "Прибери ме вкъщи"

-Поддържаш ли връзки с ливанския род на баща ти?

-Да, баща ми е от голям християнски род, 2500 човека са. В Ливан до 1970 г. близо 70 процента са били християни, сега са 40 процента. В ливанските ни паспорти пише, че сме католици, но това не е вярно, ние сме православни християни.


Това е семо роля...


Дядо ми по бащина линия е от много силен християнски род в Ливан, а баба ми е сирийка. Имам много роднини там, но са се разпростряли между Дамаск и Бейрут. Разстоянието между двете столици е само 100 км и там примесът е голям.

Аз съм кръщаван в църквата “Света Неделя” още като малък и понеже не били сигурни дали Башар е християнско име, са ме кръстили Кристиян, а сестра ми Карла, понеже решили, че името й е католическо, я кръстили Мария. Даже от V до VII клас ме водеха Кристиян, мислеха, че Башар е някакъв прякор.


С Клоуи и Индия на протестите лятото


-Като имаш баба сирийка, какво мислиш за цялата истерия около бежанците тук?

-Моята позиция може да прозвучи странно, но си пиша с братовчедите си, някои са в Ливан, други в Сирия. Те всички са православни християни и са на страната на Башар Асад. Категорично. Доверявам се на тяхното мнение повече от всякакви други.

Те смятат, че бунтовниците са ултрамохамедани, които искат да въведат шериата, и ще наложат още по-голямо избиване и изтребване на християните там. Така че нека нашите управници проверяват внимателно кой влиза в тази държава, дали е наистина страдащ от войната.

Някои бягат и от Асад, и от бунтовниците. Много от тези канали се използват на 50 процента за всякакви хора от други държави, терористи, араби с нечисти мисли и това може да ни създаде много проблеми.




-Тук обикновено хората страдат заради бежанците, а ти си на страната на Асад…

-Не мисля, че много хора са запознати с детайлите. С Калина споря на тази тема. Тя казва какво е казал Барак Обама, а аз: “Барак Обама може да ти каже каквото си иска, аз ти казвам какво ми съобщават моите роднини. Аз не казвам, че Асад е добър, не, но е по-малкото зло.

Той също е мохамеданин, но не е ултра, не организира гонения на християни. Той е много светски човек, пътува много, има добри контакти. Виждаме какво стана по останалите арабски държави, които си смениха режимите – шериат, и нищо добро. Пълен провал навсякъде.


С Диана Любенова в Истамбул по време на снимките на
"Корпус за бързо реагиране"

А какво правят сирийските бунтовници? Влизат в най-стария сирийски град-светиня Маалула, единственият град в света, в който се говори на западен арамейски - езика на Исус Христос, взривиха най-старата църква там. Как ще управляват тази държава след това, щом взривяват църкви, колят, бесят и измъчват християни!

А всички знаем, че тези конфликти там са заради шистовия газ, който се откри в Сирия, и до който искат да се докопат както Америка, така и Русия. Едните дават пари на управниците, другите – на бунтовниците, а страда цяла Сирия.


Башар като дете с баща си Мунзер и сестра си Карла


-Какво нещо е неинформираността… Някои хора казват, какъв българин е Башар Рахал, той е арабин…

-Аз повече няма да се поддавам на тези инсинуации. Много е странно да седиш и да убеждаваш някого кой си. Всеки човек има достойнството да каже каква религия изповядва.

-Ще те попитам по детски наивно: какъв се чувстваш - ливанец, американец или българин?

-Аз наистина нося финикийския темперамент, защото ливанците не са араби, а финикийци. От Америка съм взел стремежа да бъда малко повече политически коректен. А от България… Всичко останало е България.

-Как празнувате Коледа в твоето семейство?

-Както всички българи. На Бъдни вечер се готвят постни манджи и аз съм готвачът. Вечерта правя капама, която оставям на слаб огън за цялата нощ и си лягам. На сутринта още в 11.30 – 12 идват приятели, сяда се на трапезата с червено вино и така до вечерта.

Снимаме реакциите на децата с подаръците, това е много приятно. Калина никога не си идва по това време, защото работи между Коледа и Нова година. Може да си вземе единствено месец отпуск през лятото, което е много голяма почивка за Америка. Затова на Коледа винаги аз съм там.




Публикувано във в. "Преса" на 22 декември 2013 г.