![]() |
Сн: Деница Дабижева |
Боряна АНТИМОВА
Обичам я много по най-традиционния начин - като почитател – с преклонение пред поезията й. И колкото и близки да ставаме двете, колкото и да разговарям и пиша за нея като журналист, винаги ще изпитвам точно същото обожание пред Поета, който “работи единствено при Бог”…
Снощи в пиано-бара на Столична библиотека въздухът беше наситен с любов и обожание. Тъй като вече бях отбелязала премиерата й с интервю във в. "Преса", отидох просто като фен, по-рано, за да си взема автограф и да я попитам слуша ли я непокорният й болен крак…
Но бях закъсняла – дълга опашка от гости с цвете и книга в ръка… Наредих се. Купчина цветя, прегръдки, целувки… Оказа се, че цял час преди това е започнало писането на автографи, а опашката така и не оредя, докато не поканиха Марги на сцената.

Дойде и композиторът Стефан Димитров, на когото любимата поетеса каза, че благодарение на него и Богдана Карадочева стиховете й са станали популярни навремето. Нейната поезия прозвуча, изпята по маниер, който най-много й отива – с китара, по бардовски. Бойко Георгиев откри купона с “Обратната страна на луната”. Толкова го обичам това стихотворение! Ще ви го напиша тук:
Обратната страна на луната
Маргарита Петкова
Хайде, разказвай ми за жена си –
колко е свястна, колко е готина,
как в очите те гледа прехласнато,
какви вкуснотийки готви.
Как ти подрежда по цвят чорапките,
как сръчно си сгъва ризите,
колко е нежна, колко е сладка
и никак не е капризна.
Как сам-самичка се справя с всичко,
как те обгръща с внимание,
как ти – разбира се – я обичаш,
как втора такава – няма.
Как тя непрестанно за тебе мисли –
през час звъни да те пита
бира ли пиеш или уиски
и сърчицето ти в ритъм ли е.
Как и насън не ти дава мира
нейната кроткост и крехкост...
Разказвай ми, докато събираш
по пода пръснати – дрехите ми.
“От нейната поезия неизменно произтича живот” – каза авторката на предговора към новата книга Камелия Кондова. И тъй като думите й много ми харесаха, ще ви цитирам целия предговор:
“Пиша тези думи с предчувствие за празник. Защото появата на нова книга на Маргарита Петкова си е литературен празник. И то не само за изкушените над белия лист. За безбройните почитатели – читатели, които са обикнали съвременната българска поезия заради нея. Нещо повече – покрай поезията й са обикнали живота – не защото е лесен и песенен, а защото са си припомнили характера и достойнството, с които е препоръчително да се живее.
Пиша тези думи, убедена, че стиховете й са преобърнали не една съдба – защото са преляли смелост, обич и прошка – там, където делникът подвежда и не допуска подобни понятия да те извадят от измамното равновесие на рутината.
Давам си и плаха сметка за цената, с която се плащат тези безсъници. Защото поезията е безсъние – не буквалното от полунощ до зори, а онова безсъние, което не ти позволява да проспиш болката. Болката, която се носи с ударни дози гордост – затова няма хленчене, оплакване и вайкане.
Затова с моите приятели твърде често наричаме поезията на Маргарита Петкова „шамарена” – толкова категорична и безкомпромисна може да бъде само истината и само там, където не може да бъде изкривена – в стиховете.
Разминах се с амбицията на родителите си да стана юрист – така се разминах и с това да науча гражданско-процесуалния кодекс наизуст, но Моралния (не морализаторски!) кодекс, излязъл под перото на поетесата, съм изяла с кориците. Защото не са стихове, просто приятни, които прочиташ и оставяш да прашасат в библиотеката.

Опираш до тях почти ежедневно, решавайки някоя сложнотия и тогава ти става ясно, че нещата са категорично простички: „Рано е за рани. Късно е за късане. Ако е разпятие – значи е възкръсване”.
Тази жена е научила много хора (сред щастливците съм и аз), че драматичната поезия не е сълзливата поезия, че автоиронията е задължителна, когато наймного те боли и че болката може да се трансформира в красота, послание, философия.
И ако от живота не винаги произтича поезия – от поезията є непременно произтича живот. Най-неоспоримото доказателство, че любов и живот са синоними, съществува точно в тази книга. „От любов, е знайно, никой не умира. Впрочем, а без нея – има ли живот?”
И ти става едно безстрашно и дори едно красиво... при мисълта за смъртта. Защото по Маргаритенски към Голгота се тръгва „подсвирквайки”."
![]() |
Марги със своя ангел - литературен агент Леда Аврамова |
По някое време се случи нещо изключително – цялата зала започна да рецитира заедно с Марги стихотворението “Last”… Което никой дотогава не беше чел… Ще ви го напиша тук:

От Маргарита Петкова
Не че няма къде да отидеш,
но под този пласт рехав озон
аз съм твойта последна Колхида,
ти си моят последен Язон.
Завържи ме за мачтата яко
и за мен да забравяш не смей –
аз съм твойта последна Итака,
ти – последният мой Одисей.
Не че взе да нагарча животът,
но му помня и сладкия вкус –
аз съм твойта последна Голгота,
ти си моят последен Иисус.
На ръба на вселенската бездна
райска ябълка ще ти подам –
аз съм твоята Ева – последната,
ти си моят последен Адам.
Интервю с Маргарита Петкова - ТУК
Няма коментари:
Публикуване на коментар