Диагноза "Живот": Тони, която бърза да живее

Най-трудно е да вярваш, че ще има утре, казва онкоболната Теодорина Аначкова


Боряна АНТИМОВА


Когато позната ми разказа за нея, изтръпнах. Изпратих й покана във Фейсбук, като написах, че харесвам стиховете й. Скрих, че знам за ужасната й диагноза. Тя ми отговори, отворих албумите й и онемях: стотици снимки – сама, с гаджето, с приятели, на път, на бурен купон… Заснемаше всяко свое пътуване, всяко ново място, на което е била. Теодорина Аначкова – Тони сякаш методично запечатваше за близките си важните моменти от живота си. Спомените за нея, които ще им останат, когато вече няма да я има…

Тони превръща в прекрасни прически перуките, които й се налага да носи. А импровизираните фотосесии, уловили различни нейни състояния и жизнерадостното кокетничене в новите й дрешки самоиронично нарича “Нарцисизъм”. “Влюбена съм в новата си рокля – пише под една от снимките – видях я на една витрина, влязох и я купих”.

Тони няма като другите много време за чудене. Тя просто бърза да живее. Роклята – като своеобразен фетиш – оживява и в стиховете й: “Нося черни дрехи, даже ми отиват/ Всяка рокля спомня ми история./С дантелената къса бях на парти,/ а с дългата - в една любов пародия”.


“След толкова много смърти около мен ми е трудно пак да се върна към моите 5 години борба с коварната болест”, започва разказа си Тони. През 2007-ма неин приятел забелязва, че една нейна бенка на кръста, която има по рождение, се е възпалила.


“Тя ме е боляла и кървяла, ама аз, тогава на 31, забързана в тези най-силни години да живея, да работя, да уча, да намеря мястото си под слънцето, не съм обърнала внимание”, спомня си дамата. Бенката е отстранена и биопсията показва смразяваща диагноза: меланом. Изрязват и по-голяма част от плътта около бенката.




“Доста болезнено преживях дните, преди да излязат резултатите от хистологията. Блажени са незнаещите! Не исках да чета нищо за този рак и се надявах да не е това. Така и беше - докторът ми даде листчето от патологията и отсече: “Живей! Всичко е наред”. По-късно се оказа друго.

Но тогава повярвах и се втурнах да живея на бързи обороти. За година и половина обиколих света, повишиха ме в службата, взех си успешно всички изпити, имах приятел, когото обичах и се надявах да създам най-накрая семейство... До есента на 2008-ма, когато разбрах, че меланомът е метастазирал в лимфните ми възли...”

Ударите вървят в комплект – в деня, в който разбира за връщането на болестта, момъкът до нея си тръгва, ей така, без да й каже и дума. Тони не го вини, казва, че всеки си избира как да живее. Следва нова операция. Изписват я по Коледа, няколко курса химиотерапия – и решава, че вече всичко ще е наред.

“Отново се хвърлих в омаята на живота - работа, приятели, пътувания, следване... Тогава наистина живеех на пълни обороти. Понякога се чудех на себе си, откъде имам толкова желание и сили. Но пролетта на 2010-а се оказа, че тази гадинка не си е тръгнала от мен...”

Междувременно Тони вече е изчела всичко в интернет за малигнения меланом. А данните никак не са обнадеждаващи. Но предпочита да не мисли за статистиката. Има метастази в лимфните възли и в мастната тъкан около мястото на последната си операция. “Изпадах в депресии, но успявах да изплувам”, признава тя.

“Момчето Дидо стана мъж пред очите ми, сега сме неразделни"

Малко преди да влезе за първата си от 10 поредни химиотерапии, които продължават по пет дни всеки месец, Тони се запознава с Него – Дидо, “момчето, което не се уплаши да застане до мен и сянката на онази с косата”. През тези месеци Тони се бори с “бюрокрацията на нашето мило здравеопазване, което е решило, че болните от меланом в България няма смисъл да получават безплатно лекарството дакарбазин.

Сега си мисля, че и тази борба ме е поддържала що-горе добре, за да преживея ужасните 5 дни в болницата, вързана за системата по 7 часа. И после поне 5 дни "реанимация" у дома... След това 3 седмици на работа и пак в болницата...” В тези тежки дни до нея неотстъпно е нейният Дидо.

По това време Съдбата й праща и втори подарък в лицето на Ангелина Бонева – журналист, един от активистите в Центъра за защита правата в здравеопазването. Онкоболната Бонева също като покойната Теодора Стефанова осъди държавата за отказан достъп до лечение. “Тя не само спомогна да се появи дакарбазинът в аптеките, но и ми стана добра приятелка, на която винаги мога да звънна и през сълзи да се посмеем. Защото сме на едно дередже”, разказва Тони.

Пролетта на 2011-а тя се включва в клинично изпитване на ново лекарство. “Тялото ми беше уморено от химията и лъчетерапията, имах чувството, че полудявам... Наближеше ли време да влизам за вливането й, ме тресеше треска, а и нямаше почти никакъв резултат. Оказа се, че не съм от щастливите 10 процента, които се влияят от тази терапия...

И така вече 8 месеца пия всеки ден по две шепи хапчета, които би трябвало да задържат болестта в ремисия или да смалят гадните ракови клетки. Само не знам докога ще ги пия... Страничните ефекти са отвратителни и не ми се говори за тях... Понякога с дни не мога да използвам пълноценно крайниците си - ставите се подуват.

Болката е стресираща и изнервяща, защото си безсилен пред нея. Но не съм спирала да работя, да обичам. Само трябва да се стегна най-накрая и да се дипломирам в университета”, разказва задъхано дамата, която работи като IT специалист в една от сериозните институции, но не желае да говори за това.

Лудата глава Тони все още прави щуротии, но по-умерено.Снимки: личен архив

“Засега държа положението. Опитвам се да живея малко по-спокойно и да вярвам, че ще има утре. Длъжна съм да го правя! Щастлива съм, че имам до себе си хора с големи сърца - семейството ми, прекрасните ми колеги, моята “втора майка” - Краси Ковачка.

Щастлива съм и с моя Дидо - момчето, с 8 години по-малко от мен, което пред очите ми стана мъж. Наложи му се. Въпреки че аз в никакъв случай не съм ревла и отстрани погледнато, никой не би казал, че съм болна. Такава и се опитвам да бъда в неговите очи. Е, понякога се предавам за минути и плача, а той ме прегръща и ми казва, че няма по-силна от мен и ще се оправя.”

Двамата обичат да обхождат красиви кътчета от страната и да си говорят с часове. Вече две години са заедно и не са си омръзнали. А тя се е научила да готви и да върти домакинство. “Ако някой преди 5 години ми беше казал, че аз, лудата глава, ще заобичам така домашния уют, щях да му се изсмея. Сега разбирам, че е важно не да съм винаги в центъра на вниманието, а да си намеря моята си вселена, която да подредя по начин, любим на мен и хората, които обичам.

Дори и да не доживея чудото си - в което аз все още вярвам, защото съм родена на Великден - до последно няма да съжалявам, че ми се е случило всичко това”, казва развълнувано Тони. И признава, че ще съжалява само за едно. “Винаги съм мечтаела да имам поне трима сина”, усмихва се дамата и бърза да си гушне своя Дидо, “защото се е прибрал премръзнал от работа”.

"Най-трудно е да вярваш, че ще има утре..."

Всяка пролет Тони си купува ябълковочервена рокля -
значи наближава лятото с щуротиите и скиталчествата...

Публикувано във в. "Преса", 3 април 2012 г.