неделя, 10 юни 2012 г.

България в сърцето: Отвъд Африка Родопите са прекрасни



Върнах се в родината, за да дойда на себе си, казва Нина Коларова

Боряна АНТИМОВА


“С какво ли мога да съм интересна на хората, освен с депресията си от безсмислено прекарания си живот?”, кокетничи Нина. Избрала е да посрещне 55-ия си рожден ден не под магнетичното африканско небе на Претория, приютило я за цели 20 години, а сред магията на Родопите, където всичко ухае на близко и родно.

“И хората тук са различни. Много са добри, милосърдни, природно интелигентни и духовни. Пеят, рисуват, пишат, рецитират стихове или свирят на гайда и пиано… Тук осъзнах, че без духовната храна се превръщаме в роботи, в зомбита, в човекоподобни същества. Без любов и милосърдие сме едно провалено поколение”, въздиша Нина.

“Добре че посетих Родопите, за да дойда на себе си. Живеех 20 години в Претория като в кошмарен сън. Излизах от казината само когато ми свършваха парите, за да поработя и пак да се върна обратно”, продължава дамата. Дошла е в Родопите по покана на своя приятелка от Фейсбук, художничката Нина Пишинова, чиито картини я омагьосали.

Говорим за това, в какво се превърнаха бунтарките от нашето поколение. “В най-различни героини се превърнаха… Някои станаха алкохолички, други – като мен гемблери (комарджии), трети еснафки, четвърти – огорчени неудачници. Пети се самоубиха… И тук-таме “преуспели” благодарение на успешен брак с чужденец богат…

Но има и “щастливи бунтарки”, или по-точно, те си внушават това… Със сигурност всички сме остарели – някои като външност, други като душа. И сега се надяваме внучетата да ни внесат последната порция щастие в живота”, казва тъжно дамата.

Младата актриса Нина Коларова е сред щастливците, завършили първия клас на Тодор Колев и Крикор Азарян във ВИТИЗ през 1980 г. Заедно с още четирима млади актьори я изпращат по разпределение в Димитровградския театър. Всичките са ентусиазирани, оптимистично настроени, вярващи и обичащи театъра.

При тях отива Илия Добрев и правят постановката “Пеперудите са свободни”. А Тодор Колев специално отива в Димитровград, за да направи “Човекоядката”, с голям успех. Азарян взема Нина в Сатиричния театър и играе в главната роля в “Максималиста” на Станислав Стратиев, заедно с Кирил Варийски, и в “Мъртви души” на Здравко Митков.

С Кирил Варийски в "Максималистът" 
на Станислав Стратиев  в Сатирата,
постановка Крикор Азарян, 1983 г. 
Нина емигрира през 1992 г., когато “комунизмът колабира”, а тя не може да понесе как хората се редят на опашки за насъщния и не им е до театър. Тогава е разведена, с дете на 4 години – Паолина, и среща Васил Кованджийски, технически директор в Сатиричния театър. Двамата заминават за Южна Африка, заедно с двете негови дъщери и нейната.

Установяват се в столицата Претория. “Нямахме никого там, но Васил си беше наумил, че това е най-добрият вариант за емиграция. По това време се беше разчуло, че в Претория търсят бели хора, че плащат билетите на емигрантите от страните като нашата, с нова демокрация”, разказва Нина.

Привлича ги и “най-хубавият климат в света”. Зимата там е много мека, през нощта понякога е хладно, но през деня е до 20 – 25 градуса. И всеки ден грее слънце, което, оказва се, не е чак толкова хубаво. Там също много хора гълтат антидепресанти като бонбончета.

Оказва се, че климат с недостиг на слънце и с прекалено много слънце еднакво отключват депресиите. Пък и белите жителки там са свикнали всички да живеят като кралици, преди да се намесят американците и да поискат повече свободи за тъмнокожите. “След като те превзеха властта, всичко се сгромоляса и тръгна надолу, а много бели жени започнаха да се тъпчат с антидепресанти и да карат кола, което е абсолютно противопоказно”, споделя българката.

Нина и Паолина - коя е майката?
Първата работа на Нина в Претория е като сервитьорка, за да учи езика, а мъжът й започва търговия с електроуреди. “Каква актьорска кариера?! Простих се с това още като заминах”, казва Нина. Тя отваря малко кокетно магазинче за домашни потреби в центъра на Претория и в начало нещата вървят добре.

Но постепенно кварталът около магазина се заселва от тъмнокожи. “Те нахлуха в слънчевия ни квартал - “Съни сайд” – и стана страшно. Белите започнаха да се изнасят по покрайнините, тъй като престъпността много се засили. Нямаше човек да не е пропищял от обир на къщата, или че са му отмъкнали колата.

Когато и на мен ми откраднаха моята и ми разбиха прозореца на светофар, в центъра на града, всички ми казаха, че съм била късметлийка, че съм останала жива. Защото в повечето случаи белите там са убивани и изнасилвани. В Претория е като военно положение.

По-рано беше опасно единствено когато минавахме през кварталите на африканците. Сега обаче те станаха още по-нагли, влизат в охраняеми къщи и убиват деца пред родителите им, гаврят се с тях… Напоследък съвсем са се разпасали, обират и убиват и по-заможни сънародници”, въздиша Нина.

Тя опитва и бизнес с шивашки цех, като с още две българки шият якета, блузи и печелят добре, но после дамите напускат страната и Нина закрива бизнеса. Напоследък е агент по недвижими имоти. Междувременно се разделя със съпруга си и живее 6 години сама с детето си в апартамент с ипотека.



“Преживях тежки дни, но и през ум не ми мина да се прибера. Чувах, че е нас има голяма безработица и хората бедстват. Преди 12 години, когато идвах за последен път, всичко ми се стори ужасно – мръсотия, зли, уплашени, стреснати хора. Но сега България е просто прекрасна. Това вече е Европа. Сигурно на старини ще се върна тук. Ще си купя къща в Родопите. Преди това обаче искам да поживея във Франция, на Ривиерата”, мечтае Нина.

Навремето тя изпраща дъщеря си на 18 години да учи езици в Италия, а Паолина става истинска гражданка на света. Живее година в Англия, след това в Рим, Барселона, Милано, във Франция - Ница и Монте Карло. Владее няколко езика и наскоро ще замине на работа в Швеция, хвали я щастливата майка.

“А как ухае божурът в Родопите…” – Нина с артиста от Смолянския театър Никола Пашов на разходка край с. Горна Арда 
В Претория Нина се омъжва за трети път за немския евреин от Америка Джоуи Бишоф, също агент по недвижими имоти. С него живее от 10 години, но признава, че не й върви с мъжете. “Бях много самотна в Претория. Нямаше любов, нито приятелство и след работа отивах в казиното. Бях се пристрастила и печелех много добри пари. Не съм залагала сериозни неща, като кола или жилище. Издържах детето си в Европа и се чувствах отговорна за финансите ни”, признава Нина.

“Не мога да повярвам… Станах на 55, а съм с все същия акъл и държание като в късен пубертет”, смее се Нина. Не й е много приятно, че остарява. Но смята, че промените са за добро.

“Представяш ли си цял живот да си млада, хубава, желана – така няма да ти се иска да си отидеш от тоя свят. Трябва да се опиташ да преживееш всичко, което искаш, за да си тръгнеш с удоволствие”, смята българката с африкански тен, по който времето сякаш не е изписало нито една бръчица.

Публикувано във в. "Преса", 10 юни 2012 г.


2 коментара:

  1. Анонимен10 юни 2012 г., 1:36

    V CIALA SOUTH AFRICA E KATO VOENNO POLOJENIE,NE SAMO V PRETORIA,PRESTUPNOSTTA E NAVSIAKUDE.V JOHANESBURG.CAPETOWN,PRETORIA,PORT ELIZABET. . DURBAN. . .A I V MALKITE SELISHTA. . .

    ОтговорИзтриване
  2. Значи между голямата част от чернокожите южноафриканци и голяма част от нашите цигани няма никаква разлика. Крадливи!

    ОтговорИзтриване