Нейните героини Нели от “Стъклен дом” и Диана от “Фамилията” са толкова органични, че хората и в живота я приемат ту като оправната амбициозна секретарка, ту като русата “кифла”, вкопчена в богат мъж. Деси обаче не е нито едно от двете.
Освен че е доктор на науките и с черен колан по карате, амбициозната и борбена дама с класа и стил лавира между снимките за сериала, ролите в театъра, киното, научната работа, почти 11-годишната си дъщеря и работата си като стилист в семейния бизнес…
Деси е от онези вдъхновяващи, позитивни, струящи ярка светлина хора, за които съм благодарна на професията си, че имам шанса да ги срещна…
Десислава Бакърджиева e родена на 4 декември в София. От 4-годишна е на сцената, пее и участва в различни формации. През 1988 г. е приета в студията на проф. Венцислав Кисьов в „Сълза и смях“.
През 2001 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Енчо Халачев, а по-късно и магистратура по медийна информация, реклама и продуцентство в УНИБИТ, където тази година защити докторска степен. Две години се обучава и за стилист в Берлин при корифея Рене Кох.
Направила е над 20 запомнящи се роли на сцените на Народния, „Сълза и смях“, Сатиричния, „Сфумато“, “Българска армия” и др. Снимала се е в няколко филма, била е водеща на “Българският Топ 100” по БНТ, участва в “Клуб НЛО” и “Вечерното шоу на Азис”, в сериала „Тя и той“ по BTV и др.
Последните години придоби широка популярност с ролите си в сериалите “Стъклен дом” и “Фамилията” по bTV. Тази година е номинирана за “Жена на годината” в конкурса на сп. “Грация” в раздел “Телевизионна актриса”. Има дъщеря Анна Мариа на 10 години.
(Във втората част на интервюто Деси говори за ролите си на сцената, за докторантурата и специализациите си и какво мисли за “ранобудните” студенти)
-Деси, учила си и дизайн в Берлин. Защо?
-Да, завърших при стилиста Рене Кох. Това образование ми беше задължително. Както вече споменах, представители сме на марката Kryolan и в цял свят изискването е да имаш поне двама обучени професионалисти в екипа си.
-Kryolan е най-качественият сценичен грим в света. Всички световни звезди го използват, а и за обикновените хора е фантастичен…
-Виж как знаеш. (Смее се)
-Казвам го да е ясно за какво става въпрос, защото по този повод имаше някаква подигравателна публикация, че си станала продавачка.
-(Смее се) Много ми е любопитна тази работа и с удоволствие ходя при майка ми в магазина, обяснявам на някакви дами кое е полезно за кожата им, с какви цветове да съчетаят грима си… Това е много хубаво и въобще не ме интересува какво пишат по въпроса. Магазинът си е наш и няма нищо срамно. Не съм отишла да обирам, да убивам. Работя, с честен труд си изкарвам парите.
 |
| С дъщеря си Анна Мариа |
-Къде се чувстваш най-вече себе си – на сцената, на екрана, в университета?
-Вкъщи с детето. Роли много, но в крайна сметка остава това – семейството. Всичко останало минава, въпреки че… колко странно… животът ми е сякаш разделен в зависимост от ролите. Ами това ми е професията, обичам си я...
-Трудно е човек да си представи, че имаш дъщеря на почти 11 години…
-Да, и е в четвърти клас, най-трудния… Продължава да рисува. Сега иска да стане детектив. Вика: “Мамо, то много страшно, обаче много интересно”.
 |
| С дъщеря си Анна Мариа |
-От 10 години. Не знам дали заслужавам уважение за това, то е нещо, което на всеки може да се случи. Живот… Съдба…
-Но не се оплакваш…
-От какво да се оплаквам? Това дете е прекрасно, защо?
-А не ти ли тежи, че нямаш достатъчно време за нея?
-Как да нямам време, аз не ходя по купони! Не може ти като се прибереш в 9-10 часа вечерта от представление или от снимки, да не му обърнеш внимание. Аз за какво съм го раждала това дете? За да си го гледам, а не да го тръсна на гледачката или на някой друг. Но Анна Мариа вече е голяма и иска да се гледа сама. И ми тропа: “Искам да остана сама! Искам да съм самостоятелна! Мамо, ама ти постоянно си до мене, спокойно, ще се справя”.
Но е толкова свикнала с мен, че когато след представление извън София се прибирам в 1-2 часа по нощите, тя стои и ме чака. Казвам й: “Как може такова нещо, мамо! Утре как ще станеш за училище?”, а тя: “Искам да знам, че ще се прибереш жива и здрава”…
 |
| Деси (вдясно) като малка със сестра си Борислава |
-Как реагира, като те гледа в горещи сцени в сериала?
-Знае, че това е само кино. С нея си говорим на всякакви теми. Пчеличките бяха преди години. Анна Мариа е наясно с много неща, но и много й спестявам все още. Иначе детето трябва да има непрекъснат контакт с родителите си и да си говори с тях на всякакви теми.
-Номинирана си за “Жена на годината” на сп. “Грация” в категория “Телевизионна актриса”.
-Не вярвам да спечеля, защото там има такива достойни претендентки… Аз съм щастлива и много благодарна, че някой ме е забелязал и признал. Още повече, че не познавам екипа, не съм се снимала за това списание. Благодарна съм.
-Казват, че Тодор Живков ти станал на крака, когато 4-годишна си изпяла някаква песен в НДК, а после не си поискала да слезеш от сцената?
-Хареса ми сцената и не исках да сляза от нея... Детството ми е минало в БНР, Детския радиохор на Минчо Събев и студията на проф. Кисьов. Спрях да пея, защото се получи нещо с гласа ми, изчезна…
Ходила съм на няколко Асамблеи “Знаме на мира” и и това беше едно много хубаво начинание, много положително. Няма по-чисто нещо от детската усмивка, по-безценно нещо от това, едно дете да създаде нещо красиво… защото децата създават красиви, чисти неща… Рисувала съм. Печелила съм два пъти конкурси за художници. Писала съм стихове… Но това не значи, че съм добра, опитвала съм. Но книга скоро не смятам да пиша, достатъчна ми е работата по специализацията ми в момента...
 |
| Деси на 6 г. |
-Какво дете беше?
-Много, ама много палаво дете. Не мога да се сърдя на дъщеря ми, когато прави бели. Честно да си призная, разбирам милата ми майка какво е изживяла! На баба ми лисиците, тогава правихме ремонт и аз реших да ги изпера, защото ми се сториха много прашни. Натопих ги в един леген и от тях повече лисици не ставаше. Сложих да си суша кимоното за карате на печката и го подпалих… Постоянно бях с рани, защото се учех да карам скейтборд. Когато започнах да тренирам карате, милата ми мама беше в ужас…
 |
| Деси (вдясно) като каратека |
- Тренирала съм години, и то при най-добрия учител – Димитър Ангелов, така че е нормално за мен да се стремя към първи дан – черния колан. Сега от много време не тренирам, защото имам много травми, пък и като отида на тренировка, не се получава да се опазя, без да получа някоя синина. Подписала съм тежки контракти в театър, телевизия, кино, трябва да се пазя.
-Ти рядко се появяваш на партита, но казват, че където отидеш, показваш класа и стил.
-Много е мило, благодаря! Не може да отидеш неглиже на важно мероприятие. Трябва да покажеш отношение и уважение. В крайна сметка, за да те поканят, значи по някакъв начин държат на теб.
-Ти ли си режисираш фотосесиите?
-Не, просто екипите, с които съм работила, са ме предразполагали. Но ще бъда много честна с теб и ще кажа, че си подбирам ангажиментите.
-Вече можеш да си го позволиш?
-Не, и преди съм си го позволявала. После излезе една клюка: “Тя е много ангажирана и много трудно се съгласява за роля”, което пък ми направи лоша услуга. Имала съм такъв период в живота си, когато ми се е наложило да си седя вкъщи – след като родих детето. Тогава ми беше много трудно. После почнах от нула…
 |
| Деси (вдясно) в автомобилна реклама |
-Какво обичаш да правиш, когато никой не те вижда?
-Да съм с близките ми хора, с приятелите ми. Останаха ми малко приятели, но са ми ценни. Много хора не знаят каква съм. Слагат ми щампа, която няма нищо общо с мен… Имаше един филм с Джулия Робъртс,”Нотинг Хил”, в ресторанта тя чува как я обсъждат на съседната маса, и то по много грозен начин…. Много е неприятно, понякога много обидно!
 |
| На фотосесия за корица на сп. "Булка" |
-Няма проблем, това не ме обижда. Мартин ми е приятел, познавам го от много години, ходим често на кино. Аз излизам все пак с приятели, не съм монахиня и не съм пенсионерка! Той е много хубаво момче!
Понеже ме попита за мнението ми за брака. Бих се омъжила за някого само ако съм много влюбена. За мен любовта е движеща сила в живота. Ако има човек за мен, той ме чака някъде и просто ще го срещна или съм го срещнала, но е въпрос на време. Животът ми е като пътна карта с много маршрути и няколко гари, които, каквото и да направиш, не можеш да подминеш, а само да избереш по какъв път ще минеш.
Странното е, че много пъти съм избирала трънливия, не знам защо, да ми се чуди човек… Ето сега това учене, тази специализация, при цялата ми ангажираност в телевизията и на сцената, на някои се струва в повече. Но го правя, харесва ми.
-Явно си от хората, които обичат да им е трудно, да има предизвикателства…
-Не, просто животът ми поставя предизвикателства… Не знам, аз съм много скучен човек понякога. Не съм от тези хора, които, като седнат в компания, говорят, забавляват околните, разказват вицове. Не знам, чувството ми за хумор го няма…, но все ми дават да играя комедийни роли, на мен ми харесва…но пък реално от такива, малки неща може да се обидя и да ме наранят.
-И после плачеш?
-Да. Не искам да загубвам човека в себе си...
 |
| Деси (вдясно) със сестра си Борислава на абитуриентския си бал, 1997 г. |
-А турски сериали гледаш ли, за да правиш сравнение?
-Кога?! Гледам от време на време “Великолепният век”, много добре е направен. Кое по-напред да правя: да мисля и да пиша, да уча текстове, да ходя да играя, да ходя да снимам, да си гледам детето?…
-Какво още би искала да опиташ?
-Имаше период, в който исках да стана журналистка, друг път - пластичен хирург… Но това са били малки периоди в живота ми. Искам си професията, обичам си я!
-Пластичен хирург, казваш… Би ли променила нещо по себе си?
-О, много ми е рано да говоря за такива неща. Носът ми е чупен, не си го харесвам изобщо, не дишам с едната ноздра… Но ме е страх да правя корекции.
-За какво мечтаеш?
-Искам да отида в Япония, има нещо, което много ме привлича в тази нация, пък и детството ми е свързано с нея, заради каратето. Искам да отида в Италия с дъщеря ми и… да построя църква. Много го искам… Малко по малко някой ден може и да успея да събера нужните средства… Моята кауза е човек да се стреми към доброто и да не очаква да му се върне. Усещането да правиш добро е страхотно!
 |
| Деси във фотоетюда "Страх от огъня" на фотоизложбата "Премахни страха", 2010 г. |
-Във “Фамилията” играеш “кифла”, а си толкова далече от това…
-Ето, виждаш ли, аз съм кроасан. (Бурен смях) Винаги съм си мислила, че животът е такъв, какъвто си го създадеш. Японците са казали: “Не създавай повече демони, отколкото можеш да създадеш, отгледаш и да унищожиш”.
Публикувано във в. "Преса", 8 декември 2013 г.
ПЪРВА ЧАСТ
ВТОРА ЧАСТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар