Николай Урумов: На сцената аз летя – II част

Боряна АНТИМОВА


Николай Урумов е роден на 6 юни 1963 г. в Каварна. До VIII клас учи в с. Българево до нос Калиакра, а гимназия – в Балчик. През 1990 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Николай Люцканов. Бил е на щат в театър "София", Народния и Младежкия театър, а след 3 сезона на свободна практика през 2011 г. се завръща в Народния театър.

Играл е на сцените на “Театър 199” и Армията, а също и на Пловдивския, Шуменския, Габровския, Търговищкия, Добричкия, Старозагорския, Русенския и Плевенския театър. Има 72 роли в наши и чуждестранни филмови продукции и сериали, 62 роли на сцената и десетки в телевизионни програми.

Сн. Александър Нишков

Има 14 награди от международни театрални фестивали. С пет номинации за "Аскеер" (1993, 1995, 2000, 2002, 2009), два пъти е носител на наградата (Каракалпаков в “Двубой”, 2000 и Клов в “Краят на играта”, 2009 г.). С две номинации за "Икар" (2002, 2004), като през 2004 е носител на наградата (Маргариди в „Криворазбраната цивилизация“). 

Носител е и на наградите "Най-добра мъжка роля" на Друмевите празници в Шумен (2011) и на "Чудомир" в Казанлък (2012). Озвучава анимационни филми, сред които “Ледена епоха” (Диего), “Алиса в страната на чудесата” (Додо), “Цар Лъв” (Скар) и др. Автор е на  разкази, публикувани във в. "Литературен форум". Женен е, има дъщеря Далия-Никол на 20 г.

В моноспектакъла "Живот в кашони"

(В първата част Николай Урумов разказа за новите си роли, за предстоящите планове и как се чувства на 50)


-Николай, много твои колеги хвърчат от снимки на сериал на сцената. Ти също си се снимал преди, но не и напоследък.

-Последните три години не се снимам в сериали.

-И то точно в разцвета на българските сериали. Защо?

-Сега е разцветът на сезонните сериали. Аз в такъв тип продукции не съм се снимал. Моите роли са били в един малко по-дълъг филм, който е от 6, 7, 8 серии от няколко часа кино.

-Причината да не се снимаш в сезонните сериали не е ли, защото в тях не може да създадеш един по-дълбок образ?

-Различни са причините. Имало е случаи, в които съм отказвал, защото не са ме провокирали предложенията. Друг път съм отказвал заради финансовата страна на договора. На някои съм отказвал, защото съм бил прекалено много зает. Защото те искат да разполагат с времето ти. Съгласи се, че не мога да играя в толкова много спектакли, да пътувам из страната и в същото време 4 или 5 дни в седмицата по 12 часа да бъда на разположение на един снимачен екип.

Аз съм имал такъв тип прекъсвания на театралните си ангажименти. Напускал съм щатния състав на Народния театър, прекратявал съм безсрочния си доживотен договор, и то в продължение на три години. Бил съм на свободна практика само и само да не бъда в тежест на театъра и да се отдам на киното.

В моноспектакъла "Лалугер"

-Кога беше това?

-От 2003-а до 2006-а. В този период се снимах в сериите на “Бай Ганьо се завръща от Европа”, сериала “Патриархат” с Дочо Боджаков,“Изпепеляване” със Станимир Трифонов. Тогава гостувах в театъра само на хонорар. Явно сега ми е повече театрален период. А има и други сериали, в които не са ме поканили, може би не съм се вписвал в техния кастинг. Но се радвам, че има такъв разцвет на нашите сериали, защото това означава тренинг, създава се среда за израстване.

-Да, но много театрални режисьори канят актьори с екранна популярност, за да привлекат повече зрители на сцената.

-Има различен тип популярност. Може би някои хора идват в театъра да ме гледат, защото са ме харесали, когато са гледали “Хайка за вълци”, “Патриархат”, “Бай Ганьо се завръща от Европа”, “Клиника на третия етаж”, “Английският съсед”, или ме помнят още от първия ми сериал – “Дом за нашите деца”…

Но популярността не играе на сцената. Популярността играе на билетната каса, докато хората си купят билети. После всичко е в ръцете на актьора на сцената.

Като смахнатия професор в сериала "Клиника на четвъртия етаж"

-Някои прекалено “стерилни” интелектуалци казват, че сериалите били едва ли не чалгата на актьорската професия.

-Не бих казал. Имаме добри сериали, като “Под прикритие”. И въобще Димитър Гочев, Димитър Митовски и Росен Цанков са един успешен екип. Всичко, което те са произвели, не бих го нарекъл чалга, напротив, работи се по законите на голямото кино. И те го знаят и владеят много добре, защото преди да стигнат до тези сериали, имаха доста филми. Освен това много четат, интересуват се, внасят най-новата техника, с която се снима навън… Е, има и такива сериали, в които на третата минута ти идва да превключиш канала.

-Някои актьори обаче съвсем искрено споделят, че се снимат в сериали за скърпване на семейния бюджет. Актьор къща храни ли?

-Преди време с оператора Емил Христов си говорихме за това, че да, ние не снимаме в сериали, държим на някаква хигиена, но в крайна сметка не се знае докога можем да издържим така. От една страна имах нужда малко от откъсване от екрана чисто на физиономията ми, но от друга страна пък трябва да се поддържа тренинг. И не бих казал, че някои колеги отиват само, за да не гладуват, не, човек би могъл да се нахрани и по достоен начин.

Не е казано, че само от сериали може да се издържаш. Ако това е причината един актьор да се снима в сериал, значи при него компромисът е бил доста голям. Разбирам ги тия колеги, вероятно не са имали достатъчно друга мотивация. Жалко…

Като смахнатия професор в сериала "Клиника на четвортия етаж"

-Някои казват: “С халтурата си осигурявам средства за живот, а пък иначе си играя каквото си искам”.

-Е да, ама не става… Във времето съм се старал да се вслушвам в хора, които уважавам и чието мнение ценя. Например за това да не се впускам в какво да е и как да е, да не допускам всеядност, ми е говорил още като студент във ВИТИЗ Теди Москов.

Беше дошъл на един от нашите годишни изпити и ме виждаше как се пробвам от едно в друго, защото ми се играеше, защото исках да опитам. Попита ме: “Защо го правиш? Ти си силен в това, което можеш, в комедията например”, а аз: “Ами нека да опитам, да видя какво е”.

Той тогава ми каза неговата максима, нещо, над което човек не може да не се замисли: “Аз не искам да свиря по малко на тромпет, на пиано, на цигулка. Може да свиря на един инструмент, но да е виртуозно”. Тези негови думи още ми стоят в съзнанието.

Коста Кейкенов във филма "Моето мъничко нещо"

Помня и друго. Когато през 2009-а получих “Аскеер” за главна мъжка роля за “Края на играта” на Бекет, режисьорът Лилия Абаджиева ми каза: “След това ти не би трябвало да приемаш каквото и да е на каквато и да е цена и както и да е. Не можеш да правиш каквото и да е”.

Старал съм се във времето и това да не изтрия от паметта си. Много са тези съвети, мисли, които са ме водили крачка по крачка напред. В главата ми още кънтят думите на Коко Азарян, Стоян Камбарев, Елена Цикова, Вили Цанков, Николай Люцканов. Това са оценките и напътствията, които са ми давани в професията. Те ме подготвиха за ситуации, в които бих могъл да попадна.

В главата ми изникват мъдри думи от разговорите с Иван Кондов, Наум Шопов, Константин Коцев, Георги Черкелов… Те са ми още някъде в мен. Спомням си какво казваше Крикор Азарян за моя герой Чеботикин от “Три сестри”, но всъщност като че ли това беше самият Азарян: “Той стои, гледа и поставя диагнози. Всичко онова, което ще им се случи на другите, на него вече му се е случило”. Тъй като всичко онова, което на мен предстоеше да ми се случи, на Азарян вече му се беше случвало, той се опитваше да ме предпази и да ме насочи в правилната посока.

С режисьора Лилия Абаджиева

-Поел си по трудния път – отдаден на театъра, не снимаш сериали, където заплащането е по-добро… Жена ти Пепа проявява ли разбиране?

-Никога не съм имал противоречие с близките ми по този въпрос. Дори майка ми и баща ми да са били на друго мнение, никога не са го изразявали открито пред мен, защото са ми вярвали, че правя правилното. И това доверие за мен е било винаги важно. Когато вкъщи при най-близките си хора имаш спокойствието и доверието, ти вече в работата си можеш да летиш.

Както казва Константин Станиславски, влизайки в театъра, човек трябва да окачи на закачалката личните си проблеми. Когато прекрачиш прага, необременен от такива проблеми, полетът ти на сцената е много по-лек.

Озвучава тигъра Диего в "Ледена епоха"...

-Озвучавал си симпатични анимации, за кеф ли го правиш?

-Да, по Коледа излезе “Нико - 2”, едно коледно филмче за едно малко еленче. Аз озвучавам един стар елен Тобиас, който е бил някога един от елените на Дядо Коледа, но вече е ослепял, остарял, пък не иска да си го признае пред мъничкото еленче. А то наивно, попада в един враждебен свят, в който този елен Тобиас му помага да оцелее… Една много красива приказка, която препоръчвам на всички, и малки, и големи.

-Напълно в традициите на големите холивудски актьори, които дават гласа си под наем за хубави анимации.

-Преди това озвучихме “Кумба”. В “Цар Лъв” съм чичо Тоскар…., който в оригинала се озвучава от Джеръми Айрънс. Но най си ми е любим “Ледена епоха”, там съм тигърът Диего. Не знам защо така се случва, но всички тигри, лъвове и леопарди ги озвучавам аз. Може би има нещо характерно в тембъра ми…

Сн. Александър Нишков

-А може би, защото си като тигър на сцената и пред камерата?

-Може. (Смее се) Но подборът на гласовете за тези озвучавания не се прави тук. Всеки глас за всяка една от ролите се записва и изпраща в Щатите, в продуцентската компания, била тя “Туенти Сенчъри фъкс” или в “Уолт Дисни”. Там прослушват всички записи и казват: “Това е гласът, който ще озвучава на български този герой”. Така попаднах в тези емблематични за последните години анимационни филми.

СЛЕДВА
ПЪРВА ЧАСТ
ТРЕТА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 5 януари 2014 г.

Николай Урумов: На сцената аз летя

Боряна АНТИМОВА


Николай Урумов е роден на 6 юни 1963 г. в Каварна. До VIII клас учи в с. Българево до нос Калиакра, а гимназия – в Балчик. През 1990 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Николай Люцканов. Бил е на щат в театър "София", Народния и Младежкия театър, а след 3 сезона на свободна практика през 2011 г. се завръща в Народния театър.

Играл е на сцените на “Театър 199” и Армията, а също и на Пловдивския, Шуменския, Габровския, Търговищкия, Добричкия, Старозагорския, Русенския и Плевенския театър. Има 72 роли в наши и чуждестранни филмови продукции и сериали, 62 роли на сцената и десетки в телевизионни програми.

Сн. Александър Нишков

Има 14 награди от международни театрални фестивали. С пет номинации за "Аскеер" (1993, 1995, 2000, 2002, 2009), два пъти е носител на наградата (Каракалпаков в “Двубой”, 2000 и Клов в “Краят на играта”, 2009 г.). С две номинации за "Икар" (2002, 2004), като през 2004 е носител на наградата (Маргариди в „Криворазбраната цивилизация“). 

Носител е и на наградите "Най-добра мъжка роля" на Друмевите празници в Шумен (2011) и на "Чудомир" в Казанлък (2012). Озвучава анимационни филми, сред които “Ледена епоха” (Диего), “Алиса в страната на чудесата” (Додо), “Цар Лъв” (Скар) и др. 

Автор е на  разкази, публикувани във в. "Литературен форум". Женен е, има дъщеря Далия-Никол на 20 г.

Сн. Александър Нишков

-Николай, за теб режисьорът Григор Лефтеров казва, че си “актьор като мерцедес”, защото можеш всичко. Харесва ли ти сравнението?

-Ако приемем, че мерцедесът е класа и еталон за качество, това ме ласкае. По-добре е, отколкото да те нарекат “актьор като трабант”. (Смее се)

-Не ти липсва самочувствие, нали?

-В нашата професия не може без това. Липсата на самочувствие е пагубна за актьора. Когато правиш нещо и нямаш самочувствието, нито убедеността, че е точно това, което трябва, и че е правилното, а имаш някакви колебания и съмнения, това колебание неминуемо се пренася в театралната зала или от екрана върху зрителите.

-Как се опази през годините от откъсването на педя от земята, също пагубно за актьора?

-Слава Богу, не ми се е случвало. Актьор съм вече 24 години и за този период са ми се случвали достатъчно приятни мигове и поводи да заживея в някаква медийна показност, звездност. Но не съм тръгнал да робувам на суетата какви дрехи да нося, какви приятели да имам, какви заведения да посещавам, какви автомобили да карам – всички атрибути на една звездност и маниакалност.

Не ходя на партита, не занимавам обществото с това, откъде съм си купил пердета, къде съм посрещнал Нова година и къде съм бил на почивка. Всичко, което по някакъв начин е ставало достояние на читателите и зрителите, е било благодарение на това, че съм ходил някъде да играя спектакъл, да снимам или да показвам филм и съм го споделял на срещи със зрителите. Естествено, не съм стоял встрани от обществени, социални проблеми, но не толкова показвайки себе си, колкото посочвайки проблема.

С Надя Новоселска, Елица Анева и Красимира Кузманова в "Последният полов атлет", Плевески театър,
сн. Ирен Костова

-През декември игра в Сатирата в плевенската постановка “Последният полов атлет”, с която гастролирате из страната. Пълни ли са салоните?

-Препълнени! От една страна беше приятно, от друга неприятно, че в Стара Загора например са върнали повече от сто човека, в Хасково и Габрово също не са дошли всички желаещи, бяха продадени и билетите за правостоящи. Така беше и в Русе.

За мен има една причина за големия зрителски интерес – просто спектакълът вълнува. Аз разделям театралните постановки и филмите на два вида – вълнуващи и невълнуващи. Иначе те могат да бъдат всякакви – и модернистични, и консервативни, в старите традиции, но еднакво може да вълнуват или да не вълнуват.

С Красимира Кузманова в "Последният полов атлет", Плевенски театър, сн. Ирен Костова

-Какво е комерсиален спектакъл в твоите представи?

-Комерсиалното не е антипод на вълнуващото. Спектакълът може да е и комерсиален, и фестивален, и в същото време въобще да не вълнува и да си остане в рамките на три-четири фестивала, на които ще бъде показан, и пред осем специалиста.

-В “Последният полов атлет” играеш собственик на рибен ресторант, който на 47 осъзнава, че много неща е пропуснал…

-Това е проблемът на човека, наближаващ 50-те, и той е общочовешки. Започваш да си задаваш едни екзистенциални въпроси и все повече да се плашиш, дали животът не преминава край теб, дали не си го изпуснал; насладил ли си се на всичко, опитал ли си от всичко, или просто ще си отидеш ей така; дали си успял да надникнеш зад табутата, тайнството, потайното, където може би се крият някаква мъдрост, душевно богатство, смутове и отговори на въпросите, които си задаваш. С това спектакълът е силен и верен.

В Стара Загора моята братовчедка, оперната певица Правда Янкова, каза след представлението:  “Николай, за мен това не беше комедия, това беше една драма”.

С Красимира Кузманова в "Последният полов атлет", Плевенски театър, сн. Ирен Костова

-Попитах те, защото от юни миналата година ти влезе в “Клуб 50”. Почувства ли някаква разлика?

-В този “Клуб 50” аз се осмелих най-после да застана и от другата страна, със същото любопитство, с което моят герой Барни Кешман от спектакъла “Последният полов атлет” наднича отвъд. При мен нямаше никаква разлика. Ако си започнал да си задаваш едни въпроси, това става още преди да навършиш 50. Героят ми Барни Кешман си ги задава, когато е на 47.

-Говориш, сякаш прословутата криза на 40-50-годишните мъже е минала край теб, без да те докосне…

-От много работа не съм се замислял за някаква такава криза. Никога не съм се възприемал извън работата, да се огледам, да се замисля въобще за това, какво е било в живота ми и какво е сега. Е, ясно е, бил си много по-енергичен, по-импулсивен, по-безразсъдно смел и луд. Сега ставаш малко по-умерен. Това някой може да разбере и да стигне до отговорите и смирението много по-рано.

С 5 номинации за "Аскеер", 2 пъти носител на престижната статуетка

-Наскоро имаше режисьорски дебют в Габровския театър. Разкажи за него.

-Направих първия си спектакъл, заставайки със същото любопитство от другата, режисьорската страна. Той е по пиесата на Иван Вазов “Двубой” в Габровския театър. Излезе под моя сценична редакция и със заглавието “А майка ми в Ямбол”. Спектакълът гостува на сцената на Сатирата на 20 декември. Аз не играя в него, играят звездите на Габровския театър.

На сцената са, като започнеш от доайените Ружа Николова и Илия Костадинов и стигнеш до най-младите, като Петко Петков, Надежда Петкова, Мирослав Симеонов и Светослав Славчев, които са младите актьори в театъра. Получи се един весел, жизнен спектакъл по най-изстраданата пиеса на Вазов, най-дълго писаната – цели 27 години, и Вазов така и не я вижда на сцената.

-Защо избра заглавието “А майка ми в Ямбол”?

-Това е цитат от самата пиеса, в която главният герой Чушкаров казва, отивайки на дуел: “А майка ми в Ямбол нищо не подозира”. В моята редакция обаче, в моя прочит на този текст майка му подозира и затова се случват много неща.

Така че тази крилата, станала емблематична фраза е рефренът на нашата постановка. След като спектакълът гостува в Плевен, директорът на театъра в града Илко Иларионов ме покани за моята втора режисьорска работа и сега от януари започваме репетиции на “Женитба” на Гогол в Плевенския театър.

-По класическия начин ли смяташ да представиш пиесата?

-Да, изключително класически. Имам много добър екип. Сценограф и художник на костюмите е Кирил Наумов, музикалните картини са на Иван Стоянов, диригент на хора на оркестър “Габрово”. И Вазовия “Дуел”, със заглавието “А майка ми в Ямбол”, също е решен в класически стил и с традиционните похвати на жанра комедия.

-Къде още може да те гледаме?

-На щат съм в Народния театър, там играя в “Кълбовидна мълния” на Иван Радоев, в “Сако от велур” на Станислав Стратиев. Репетираме една пиеса на Райнер Фасбиндер – “Свобода в Бремен”, премиерата е на 27 и 28 януари. Освен това играя в Сатирата в “Прах в очите” от Дьорд Шпиро, комедия. В “Театър 199” играя в “Краят на играта” на Самюъл Бекет, постановка на Лилия Абаджиева.

Във Военния театър играя в моноспектакъла “Лалугер”, по разкази на Александър Урумов и по мои текстове. Отварям скоба – нямам родствени връзки с него, просто съвпадение на името. Играя в Младежкия театър в “Страхотни момчета”, в “Студио 5” в НДК в “За секса, политиката и други просташки неща” - “уан мен шоу”, в стила на “стенд ъп комеди”, по текст на Митко Динев, постановка на Старозагорския театър.

Това са софийските заглавия, в които играя. Освен в Плевен, гостувам в Русе, в “Службогонци” от Иван Вазов и в Добрич, в “Свидетелите”, авторски спектакъл на Пламен Панев.

Като Какавидов в "Службогонци", Русенски театър

-А ако надзърнем малко напред във времето?

-През февруари би трябвало да си довърша една работа, която съм започнал с режисьора Лилия Абаджиева за Хасковския театър. Това отново е моноспектакъл, “Дневникът на един луд” на Гогол. Започнахме го лятото, есента го записахме за радиотеатър, сега трябва да му намерим сценичния вариант и прочит. Премиерата е на 20 и 21 февруари.

След това трябва да си довърша работата по втория ми режисьорски спектакъл в Плевен – “Женитба” от Гогол. Трябва да са готови костюмите и декорите, за да може на 8 – 10 март да излезе премиерата. След това, след глътка въздух би трябвало с Бина Харалампиева да поставим моноспектакъл по текста на Илко Иларионов за невероятните истории на Гошо железничаря, и ще е в афиша отново на Добричкия театър.

Като Ганьо Балкански в "Ганьо Балкански се завръща", реж. Иван Ничев

-Бай Ганьо, който според някои е върхът в кариерата ти, сега не се играе, защо?

-Не, защото последната година боледуваха някои възрастни колеги от Пловдивския театър, прекрасни актьори. Даже в края на сезона един от тях почина – Стефан Бобадов. Има идея спектакълът да се възстанови, но пък и театърът изгоря…

-Ти нали участваше в кампанията за събиране на средства за възстановяването му?

-Да, средствата от премиерното представление на “А майка ми в Ямбол” и едно от представленията на “Последния полов атлет” отидоха изцяло за възстановяване на Пловдивския театър.

Като префинения коцкар Жорж в сериала "Секънд хенд"

-Приемаш ли образа на Бай Ганьо като връх в кариерата си?

-Не знам, не мога да кажа, че е само това или че е това. Имал съм и други интересни роли.

-Той е бил най-органичен, според някои.

-Стремял съм се всички мои образи да са органични. Трудно е да говоря за себе си, както и да отделя само една от ролите, които съм изиграл. Това са твоите творения, твоите деца, и никой актьор не би казал, тая роля ми е любима, пък другата не е, това ми е върха, пък другото не ми е върха…

В сериала "Английският съсед"

Ако в едно отношение този спектакъл и този герой са били постижение, отбелязани от критиката и публиката, то от друга гледна точка, в друг смисъл друга публика и критика е оценила друг спектакъл.

Ако трябва отново да посоча пример с футболните срещи и отбори (защото сега се радвам много на това, което прави “Лудогорец” на европейската сцена) това, че си имал един добре изигран футболен мач и си победил с 3:0 не значи, че другия също с 3:0 е по-малко важно. “Лудогорец” победи на два пъти холандците от “ПСВ Айндховен” с 2:0 холандците, и двата мача са добри. При нас на сцената се разсъждава по същия начин.

СЛЕДВА

ВТОРА ЧАСТ
ТРЕТА ЧАСТ


Публикувано във в. “Преса”, 5 януари 2014 г.

Лилия Маравиля: Домът е там, където е любовта – III част

Сн. Велислава Каймаканова-Ножарова

Боряна АНТИМОВА


Лилия Маравиля е родена на 18 януари във Варна. От малка е увлечена по театъра и във втори клас се записва в детската театрална школа на братя Райкови в родния си град.

През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, а след това и майсторски клас при руския режисьор В. Фокин по системата на Мейерхолд.

Прави десетки силни роли на сцените на Младежкия театър, „Сълза и смях”, „Българска армия”, Сатирата. От 1996 г. е в трупата на театър „София”. Има две номинации за „Аскеер” (г-ца Д Олбак в „Развратникът” и дойката в “Ромео и Жулиета”) и за “Икар” (Леони в “Ужасните родители”).

През 2011 г. получи “Златна роза” за ролята на Мила във филма “Love.net”. Стана широко популярна като Марго в сериала “Под прикритие”, снима се и в “Стъклен дом”. През ноември при голям успех премина премиерата й в главната роля в “Госпожа Министершата” в театър “София”.

Омъжена е за италианския банков консултант Лука Маравиля от 2001 г., има дъщеря Паола на 12 години.


(Във втората част Лили разказа за работата си със своя учител от НАТФИЗ Крикор Азарян, за приятелството си с “мацките на Коко”, за проблемите си заради това, че е руса красавица, и за прословутото актьорско дуенде)

-Лили, личи си, че си щастлива, че си госпожа Министершата, че си в екипа на един от най-успешните сериали “Под прикритие”, но съдбата не винаги е била благосклонна към теб, нали?

-Много съм щастлива, как иначе! Преди това имах голям период на застой – постоянно се явявах на кастинг и все не ме вземаха за филми. Това продължи доста време – 10-15 години. И в театъра ролите не бяха кой знае колко големи. Почнах вече да се отчайвам, казах си, че явно нещо не ставам за кино, явно само си мисля, че съм готина, пък не ме вземат за главни роли.

Аз съм от хората, които не търсят проблема в другите, а в себе си. На един кастинг обаче за филма “Пътят към върха” режисьорката беше жена и ме хареса. След това дойде една чудесна режисьорка, която направи сериала “Магна Аура” и ме взе за главната женска роля. Казах си, колко странно, виж как жените режисьори ме харесват и ме вземат, а мъжете - не. Защо?

-Може би, за да не ги обвинят, както навремето са нападали Коко, че са те избирали по хубост?

-Така и не разбрах защо. Но когато се явих на кастинг за “Love.net”, ролята ме привлече много силно и явно съм си изиграла добре етюда. Явих се и на втори, и на трети кастинг и си ме харесаха. Много се радвам, че ме избраха! Точно това ми беше ролята, и точно в този филм, който според мен е един от най-добрите, правени в последно време. Този жанр – романтична история, тук не беше много разпространен.

А знаеш ли, че преди да излезе филмът, на пресконференцията журналистите бяха заявили интервюта към всички актьори, а с мен никой не пожела да говори. Беше ми много обидно. Но пък след като излезе филмът, всички ме търсеха и така е по-добре – интересът към теб да дойде, след като видят работата ти.

-Оттам ли тръгна твоят втори ренесанс като актриса?

-Да. Последва “Под прикритие”. Извикаха ме на кастинг и бях сигурна, че няма да ме вземат, защото до момента никой не ме взе в друга продукция. В “Стъклен дом” се снимах в епизодичната роля на майката на Калин Врачански и там отидох само заради него. В “Под прикритие” ми предложиха ролята на жената на Попов и ме посъветваха да я приема, защото е хубава, има развитие.

Когато чух, че ще играя съпруга на Владо Пенев, приех веднага. Бях вече подписала договора за сериала и на другия ден ми излезе премиерата на “Love.net”. Хората от “Под прикритие” ме видяха във филма и много се зарадваха, че съм част от екипа. Как да не съм щастлива! Влизам в домовете на хора, които няма как да ме видят на сцена, защото никога не са били на театър например.

-Харесва ли ти този начин на привличане на публика: хората да те заобичат в някой сериал и да дойдат да те гледат и на сцена?

-Виж, аз не съм от хората, които държат да са популярни на всяка цена. Между нас казано, има много актриси, които не са толкова добри, но са по-известни от мен. И какво от това? Аз нямам тези претенции. Рядко ходя по светски партита, не се навирам на хората в очите. Предпочитам чистата оценка. Искам да ме запомнят не защото съм известна, а след като ме видят на сцената, във филм или сериал.

И досега всичко, което ми се е случвало в професията, е заради тази чиста оценка – защото някой ме е харесал в някоя предишна роля. Аз знам, че почитателите на театралното изкуство са много по-малко от зрителите на един телевизионен сериал, но предпочитам в залата да идват хората, които са ме харесали в някоя роля, а не в някое интервю или репортаж например.

Лилия и Паола

-Спомена, че си отвратена от политиката, както много хора у нас. Но представи си, че и в живота си госпожа Министершата и времето е сегашно…

-Аз съм отвратена не от политиката толкова, колкото от хората, които тук се занимават с това, и то от определени хора. Не може да се подхожда толкова елементарно към властта. Казват, че това е мръсна работа. Сигурно. Но забравяме, че политиката е отговорност, и че е една много сериозна професия. В нея трябва да бъдат хора, които се отнасят отговорно и сериозно към работата си и имат свое виждане какво трябва да се направи. Сигурна съм, че има хора, които са родени за политици и водачи, и винаги ще бъдат водачи, без значение дали са на власт или не.

-Подкрепяше ли протестите?

-Да, на колата си отзад имам една лепенка “Оставка”. Много е важно да имаш позиция, не само да излезеш и да викаш: “У-у”, а да не знаеш какво искаш да се промени. Аз искам прости, но важни неща – хората, които се занимават с политика, да са отговорни не само към семейството си, а и към другите.

В “Госпожа Министершата” роднина идва при Живка и й казва: “Чакай сега, ти първо трябва да помислиш за родата си, после за родината, защото родата е много по-близко от родината!”. Същото се случва и у нас. Тази шуробаджанащина не може да продължава. Но вярвам, че това ще се промени с времето.

Младите, които излизат, и които наричат как ли не, искат промяна. И не бива да упрекваме това поколение, че за нищо не става. Не, напротив, те са много по-различни от нас, но са иновативни, живеят в крак с това време. Аз виждам по дъщеря ми Паола, която е на 12 години. Тя няма нужда да се рови в речниците - сяда на компютъра и за нула време отсява информацията.

Не може да кажем за тези деца, че са тъпи, защото не четат. Те просто имат други възможности и нагласа. Това поколение няма защо да бъде обричано от едни хора, които продължават да живеят в онова време… Мислете за бъдещето на тези млади хора, защото ние нямаме вече бъдеще… Дайте им възможност на способните и талантливи млади хора да се развиват тук, да имат мотивация да останат и да градят.


-Това ли би казала на мъжа си, ако е министър, защото всички казват: “О, ако аз бях на неговото/нейното място, знаеш ли какви неща щях да направя!”…

-Мъжът ми Лука е страшно интелигентен човек. Той много се интересува от политика. Италианец е, но е живял на всички континенти. На 10 години е излязъл от Италия, защото баща му е бил директор на авиолинии “Ал Италия”.

На 10 години е излязъл от Италия, живял е в Африка, Америка, Европа. С баща му непрекъснато са пътували, били са в Етиопия, Ирак, Иран... Станал е космополит, много е отворен към света. Знае абсолютно всичко: къде какъв режим коя година е имало. Аз много му се възхищавам, защото не съм натрупала такава информация, моите интереси са в друга област.

С мъжа си Лука

Аз чета художествена литература, това ми е страстта. Но Лука в момента, в който се случи нещо някъде по света, веднага прави цялостен анализ на ситуацията в световен мащаб. Като го слушам да коментира, си мисля колко отговорен човек е. Много пъти съм му казвала: “Лука, при тези твои възможности защо не се занимаваш с политика? Има нужда от хора като теб, които знаят във всяка ситуация какво трябва да се направи”.

Той е завършил едно от престижните йезуитски училища в Италия, които дават много стабилно образование и възпитание. Ти знаеш ли колко е различен като възпитание и държание. Освен това е с едно ей такова огромно сърце. Много се радвам, че моята дъщеря се възпитава от него.

С Паола на миналата Нова година

-Как я възпитава Лука?

-Когато Паола беше много мъничка, беше много сладка. Всички наоколо много я обичаха и като дойдеше Коледа, стаята й беше пълна с подаръци. Ние с мъжа ми бяхме смутени от това, но не можеш да кажеш на хората да не я глезят толкова.

Когато тя беше на 3 години, на Коледа баща й каза: “Ти сега ще отваряш подаръците, но даваш ли си сметка колко щастливо дете си?”, а тя: “Си, папа” – на италиански. Той продължи: “Знаеш ли колко много деца на тоя свят нямат нито майка, нито баща, нито възможност да празнуват Коледа? Ето, ти имаш семейство и много други хора мислят за теб и те обичат, носят ти подаръци. Трябва да си много благодарна за това и никога да не го забравяш”...

Паола

След този разговор Паола беше неузнаваема. Нали всяко малко дете като види много подаръци, взема един, хвърля го, взема друг. А тя стоя няколко часа. Много внимателно отвори всеки подарък, обърна внимание на всеки и тогава посягаше към другия.

Паола от много малка е възпитавана в милосърдие и състрадание. Трябва да научим децата да мислят по този начин. Не може да се надяваме само на училище, детето трябва да се възпитава вкъщи.

Сега Паола със свои приятелки прави гривнички, продават ги. Попитах я за какво събират пари, а тя: “Да нахраним гладните деца”. Казах й: “Не може да очакваш да нахраниш гладните деца по този начин”. Тя попита как, а аз й казах: “Като учиш. Когато получиш добро образование, ще знаеш как по-добре да помогнеш на гладните деца”.

-Чие влияние е по-силно при избора й на професия – твоето или на Лука?

-И на двамата. Паола винаги идва с мен, когато гласувам, а аз не съм пропуснала нито едни избори. Не става да кажеш, че няма да гласуваш, защото всичките са маскари. Това не го разбирам. То е наша отговорност. Който не гласува, няма право да протестира.

Паола е решила да става политик, за да помага на бедните, но и не се е отказала да става актриса. Има талант в изкуството. Много добре стои на сцена, ходи в театралната школа на Ганета Атанасова – Ганди. Сама се записа там и участва с голямо желание. Но за мен по-важното е тя да общува с деца, вместо да се мота по улиците. Ганди казва: “Аз не ги правя артисти, а ги възпитавам в отношение към изкуството”. Много съм доволна, че ги учи как да се държат с другите деца.

-Къде намери този страхотен италианец?

-Когато се запознахме, аз и приятелите ми се събирахме в две заведения – “Арт клуб” на ул. “Иван Асен II” и “Суингинг хол”. Лука ме видял в “Арт кафе”. Той се познаваше с Шошо, сина на Константин Коцев. Разпитал го за мен. След това в “Суингинг хол” той дойде при мен, заговори ме на английски, попита ме актриса ли съм. Каза, че ме гледал на интервю по телевизията.

Започнахме да се срещаме. Ухажването му не беше от оня тип некрасиви свалки, бях много впечатлена от неговия интелект и възпитание. Пък и много ме дразнеха някои момичета, които гледаха да хванат чужденец на всяка цена, за да се измъкнат от България, затова бях доста резервирана – той да не си мисли, че като е чужденец, всичко може… И така, след петгодишна връзка, преди 12 години се оженихме.

сн. Кирил Проданов и Веселин Христов

-Той е финансов консултант, как го нави да остане тук?

-Не съм го навила, беше тук при родителите си, защото неговият баща, след като основа авиокомпанията “Ал Италия България”, 10 години работи като представител тук. Лука беше завършил следването си в Бостън и беше дошъл в София да види родителите си. Междувременно продължи да учи в Италия, а после остана тук и след като баща му си замина. Заради мен… Някои неща просто стават, без да си правим планове.

сн. Кирил Проданов и Веселин Христов

-Във Фейсбук си публикувала латинската сентенция, че “човек се намира не където живее, а където обича”. Говориш с много любов за мъжа си след 17-годишна връзка…

-Аз много го уважавам и съм сигурна, че го обичам. Вече не мога да си представя живота си без него. Разбира се, имаме караници, дразним се, но реагираме винаги с чувство за хумор. Харесвам си го и съм една щастлива жена, защото съм намерила такъв мъж.

-Морско момиче си, от Варна…

-Да, морска сирена. Загубих родителите си, но имам брат там, Дарин Лазаров, който живя в Италия. Той е скулптор, 9 години по-голям от мен е и се е грижил за мен, докато родителите ми бяха на работа. Много дължа на него като възпитание, етикеция… Обичаше например да ме учи на латински сентенции… Много му се радвам.

Сега като си дойде във Варна от Италия, направи една много хубава скулптура в града, на път за морската гара, над една чешма – два дракона, един женски и един мъжки, които държат яйце… Страхотен символ! Казвам му: “Много се радвам, че след теб ще остане нещо”. От моето изкуство - театъра не остава нищо материално…

-Казват, че морските хора им е трудно дълго време да живеят далече от брега.

-Сигурно. Аз вече съм свикнала. Лятото много се зареждам край морето, но в началото, когато дойдох да живея в София заради ВИТИЗ, имах чувството, че се задушавам, че нямам пространство. Първия път като се прибрах във Варна, веднага отидох да погледам морето. Гледаш тази безкрайна шир и няма бариера пред очите ти…

-Учила ли си роли на морския бряг?

-Не, но новината, че аз ще играя в “Love.net”, я чух на морския бряг. Бях на плаж, тъкмо излизах във водата и звънна телефонът. Беше режисьорът Илиян Джевелеков…

Със Снежана Макавеева по време на снимките на "Под прикритие"

-Като си толкова влюбена в професията, остава ли ти време за хоби, пишеш ли нещо?

-Писала съм есета като студентка и сега като си ги чета, много ми харесват. Но нямам много време. Виж, да гледам филми - ей това е нещо, което обожавам! Ама всякакви филми, особено умните. Много обичам британското кино, за мен то е върха като актьорска школа. Като видиш един британски актьор в холивудска продукция, веднага го разпознаваш, че е от тази школа.

Та напоследък излезе една чудна статия в “Литературен вестник” за “Госпожа Министершата”… Ама толкова хубави неща пишеше за мен! Като в хубавите британски комедии… За мен това е най-хубавият комплимент, който някога съм получавала. Това е за мен най-високата топка.

Харесвам тези качествени, умни британски филми, защото в тях всичко е загатнато, деликатно поднесено. В тях непрекъснато нещо си харесвам, някоя актриса например и си казвам: “Ох, как хубаво е направила това, искам като нея!”.

-Най-романтичното ви прекарване на Нова година с Лука?

-Спомням си как посрещнахме Милениума в Лугано, Швейцария. Бяхме в едно луксозно казино, където хай обществото танцува валсове сред перфектно подредени маси и сребърни прибори.  Когато се прибирахме, улиците и площадите бяха пълни с весели хора. Беше прекрасно.

-Тази година как ще празнувате?

-От доста години сме си тук. Родителите на Лука идваха за Коледа. Преди това, като бяха живи родителите ми, също идваха от Варна и се събирахме всички у нас. За мен Коледа е празникът, на който семейството се събира. А Нова година ще споделим с приятели.

ПЪРВА ЧАСТ
ВТОРА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 29 януари 2013 г.

Лилия Маравиля: Домът е там, където е любовта – II част

Сн. Велислава Каймаканова-Ножарова

сн. Кирил Проданов и Веселин Христов

Боряна АНТИМОВА


Лилия Маравиля е родена на 18 януари във Варна. От малка е увлечена по театъра и във втори клас се записва в детската театрална школа на братя Райкови в родния си град. През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, а след това и майсторски клас при руския режисьор В. Фокин по системата на Мейерхолд.

Прави десетки силни роли на сцените на Младежкия театър, „Сълза и смях”, „Българска армия”, Сатирата. От 1996 г. е в трупата на театър „София”. Има две номинации за „Аскеер” (г-ца Д Олбак в „Развратникът” и дойката в “Ромео и Жулиета”) и за “Икар” (Леони в “Ужасните родители”).

През 2011 г. получи “Златна роза” за ролята на Мила във филма “Love.net”. Стана широко популярна като Марго в сериала “Под прикритие”, снима се и в “Стъклен дом”. През ноември при голям успех премина премиерата й в главната роля в “Госпожа Министершата” в театър “София”.

Омъжена е за италианския банков консултант Лука Маравиля от 2001 г., има дъщеря Паола на 12 години.


(В първата част Лили разказа за работата си по ролята си на госпожа Министершата, за сериала “Под прикритие” и за филмите “Love.net” и “Слънчево")

"Мацките на Коко", от ляво на дясно: Койна Русева, Лили Маравиля, Стефка Янорова, Красимира Кузманова и Касиел Ноа Ашер

-Лили, ти си една от “мацките на Коко”, от випуска, в който Азарян избира няколко красавици за класа си в НАТФИЗ…

-Най-интересното е, че всички тези красавици доказахме с годините защо ни е избрал. Днес всички са утвърдени актриси – Касиел Ноа Ашер, Койна Русева, Стефка Янорова, Красимира Кузманова, Лиза Шопова. Много ми хареса определението “мацките на Коко”, което измисли Касиел, защото има нещо парадоксално в него.

Още в първи курс ни казаха, че Коко за пръв път избира красиви жени в класа си и ние сега кво – да се радваме ли или да се ядосваме? Той обикновено избира характерни лица. Веднага ни сложиха в категорията “хубавичките”, а него – в категорията “предател”.

С годините обаче всичките красавици показаха какво могат и на изпитите ни колегите много ни се радваха. Казаха: “Ама вие не само сте хубави, вие сте и много интересни”. Най-интересното беше, че казваха: “Ако се обърнете с гръб и шестте, сте един тип. Когато обаче се обърнете с лице – всяка е със собствен характер и излъчване, със собствена острота… Толкова сте различни!”

Ние наистина сме много различни като актриси и Коко много се гордееше с нас. А аз имам чувството, че всички тези момичета стават все по-хубави с годините. Това наистина беше златният клас на Коко, защото се оказа, че днес всички се занимаваме с тази професия. Да не говоря, че в момента те са сред най-добрите актьори в България. Това са звезди, на които им свалят шапка.

Всеки път като се видим, и следват коментари: “То пък бива, бива, ама като вашето няма – вместо да се превръщате в лелки, ставате все по-хубави”. Ние много се обичаме, имаме много добри взаимоотношения, гледаме се на премиерите си, събираме се на чаша червено вино. Когато Галин Стоев си дойде от Белгия или от Франция, гледаме да се съберем на купон.

Като лейди Милфорд в "Коварство и любов", театър "София"

-Ти и Коко?

-Коко е духовният ми баща, учител, гуру, както за всички други от класа ни. Имах удоволствието да работя с него на сцената още във втори курс. Той ме взе за главната роля на Лулу в “Лулу или кутията на Пандора” от Ведекинд в Армията. А тогава нямаше още такава практика да се ангажират студенти в постановки. Беше прецедент, изядоха го. Там беше най-голямата ми школа.

Той не само ме хвърли в дълбокото, но и ме срещна с най-големите “зверове” на театралната сцена, като Йосиф Сърчаджиев, Васил Михайлов. Абсолютно всички големи актьори в театъра тогава и аз – една пикла между тях. Бях доста притеснена, но със започването на репетиции на маса почнах да усещам как те ме харесват за начина, по който чета.

Приеха ме, не съм имала никакви проблеми, напротив, много са ми помагали. Толкова много ме заобичаха! Аз бях тяхното дете, което си отглеждаха, пък на всичкото отгоре трябваше да играя и мацката изкусителка, заради която в пиесата половината умират.

С Калин Врачански в "Електра или свалянето на маските", театър "София

-Какво ти е останало от тогава като съвет или думи от учителя ти?

-Имаше тогава едни художествени съвети, бяха кошмарни. Играем, след което се събират всички тези хора и започва едно обсъждане… Майко мила, аз такъв ужас не съм преживявала! Като започнаха едни коментари - защо е избрал мен, анализираха играта ми… Може и да не е било толкова жестоко, но в моите уши беше страшно, имах чувството, че ще получа инфаркт!

Тръгнах да бягам, но Коко ме хвана за ръката и ме върна. Като свърши, такъв рев ревах... Задавях се от унижение, но големият ми проблем беше не, че аз съм се изложила, а че съм изложила него, че съм го предала.

Той вика: “Защо бе, мойто момиче”. Казах, че много ме е страх, а той: “Много се радвам, че те е страх, защото, ако не се страхуваше, мен щеше да ме е страх… Всичко имаш, прекрасна си, ти си моят избор. От утре на репетиции искам следното: махни всякакви задръжки, излез и покажи това, което можеш! Досега се пестеше, край с пестенето. Дори с риск да те гоня по коридора и да те питам какво правиш, искам те по-разпищолена!”.

На другия ден си казах, че няма да му мисля повече, каквото било, било. Излязох на сцената и… вярваш ли, че не помня какво точно съм правила? Помня само как Йосо (Сърчаджиев – бел. ред.) вдигаше стиснати юмруци и викаше тихо: “Така, така, само така!”. На премиерата… беше фурор. Коко след това само ме прегърна просълзен и от вълнение остана безмълвен… За мен това беше най-големият подарък.

Като лейди Милфорд с Мира Бояджиева и Йоанна Темелкова
в "Коварство и любов", театър "София"

-Имала ли си проблеми в професията затова, че си красива?

-Клишето “или красива, или талантлива” се опровергава с годините. Щом си хубавичка, значи си тъпа и некадърна. Някои пък коментират, че съм от онези хубави артистки, дето ги вземат да красят сцената, и когато покажеш, че можеш, някак всички много се изненадват…

Много странно, каквото и да направя, после всички са много изненадани от мен. (Смее се) Като чуя “Е, ти направо ми счупи главата”… Да, много се радвам на това, но от друга страна не мога да разбера, защо се изненадват.





-Ти си все още като момиченце…

-В “Министершата” някои много се изненадват как изглеждам. Както каза режисьорът Недялко Делчев, много рязко съм влязла в една друга сериозна възрастова група. Преди това съм била в едни такива роли, дето не може да се определи на колко години си. Пък и продължават да ми казват, че с годините ставам все по-хубава (Смее се)

Но вече никой не си позволява да ми каже първо: “Беше много хубава в постановката”- ако го чуя, ще се ядосам много. Обидно е за един актьор. А и понеже знаят, че тренирам  бокс, са още по-внимателни. (Смее се) По-добре да ми кажат нещо за играта ми, това ми е важно. Макар че съм естет и като зрител обичам да гледам хубави лица на сцената и на екрана. Ако пък са и талантливи, толкова е хубаво!

В проекта "Да оставим следи"

-Завършила си майсторския клас на големия руски режисьор Валерий Фокин по системата на Мейерхолд. Какво промени това в теб?

-Фокин беше във Варна лятото. Там може би научих най-много за самата себе си. Имаше такива моменти, в които вътрешният ти свят някак си излизаше на показ. Трябваше да изиграваме някакво свое преживяване. Фокин каза, че това не може да се прави от аматьори, много е опасно за актьора, може да изпадне в някакво разстройство.

Дадох си сметка какви неподозирани възможности има в нас. Всичко, което е събрано някъде в главата ни, тази емоционална памет… Един актьор трябва да знае, че я има като инструмент, и да я използва. Страхотно е да си в състояние да извадиш събраната и заключена там някъде в теб информация. Ако може да се отключи, е страхотно. Много ми стана интересно. Ние сме един малък компютър с огромна мощност и всички файлове са затворени. Важно е да можеш да ги отваряш…

В "Тирамису", театър "София", от ляво на дясно: Дария Сшимеонова, Снежана Макавеева, Лора Мутишева, Луиза Григорова, Лили Маравиля, Мила Банчева и Силвия Петкова

-Важно ли е един актьор да е добър човек?

-Никак не е лошо, макар да има много световни примери за недобри хора, които са много добри актьори. Но професията ни е много егоистична. Когато търсиш някакъв образ, ти крадеш отвсякъде и се занимаваш основно със себе си. Това е повече от необходимо. Актьорите са самовлюбени, но това някак им е простено.

Изграждането на роля е много сериозна, къртовска работа, натоварването е страхотно – и физическо, и психическо. Това е изключителен труд. Говоря за сериозните актьори. Когато работим на сцената, месец и половина си нонстоп на репетиции. Аз например не усещам, че съм на сцената.

При подготовката на “Министершата” съм репетирала по 4 часа нонстоп, без да усетя. Чак като се прибера вкъщи, усещам как изведнъж като че ли са ми спрели тока. Дотогава всичко работи, всичко е включено. Колко километри се навъртат на сцената, само при влизане и излизане… Някои хора, като ни гледат отстрани, си казват, какво толкова, те излизат да ни разсмиват… Да разсмееш човек е изключително трудно! Трябва да имаш чувство за хумор, а това го могат интелигентните хора.

-Ако ви сравним с холивудските кинаджии, някои просто отиват, застават пред камерата, изиграват си нещо и гледат на всичко като на бизнес.

-Не съм много сигурна, че е така. Сигурно има много треторазредни филми. Но там правилата са много ясни. Там независимо какъв е филмът – нискобюджетен или високобюджетен, треторазреден или престижен, малко са тези, които гледат на снимките само като на бизнес. Тези, които искат да се изявяват, също много работят. Отиват много подготвени.

За Холивуд не мога да говоря, там има железни правила, тук при нас са по-разпуснати – смятат, че като отиват за две-три реплики, не е нужно да се престарават чак толкова. Но съм била в една италианска продукция, в която в главната роля беше ангажирана жена, която не беше актриса, а гаджето на продуцента. Решиха, че е хубавичка и трябва да й се даде роля и да я правят известна. Аз бях някаква “цвъчка” в продукцията.

Тази жена, между нас казано, и като външност не беше нещо особено, но влизаше в една каравана, където имаше лични фризьори и гримьори, и излизаше след три часа неузнаваема. Направо ми падаше ченето. То бяха едни коси, едни екстеншъни… На снимачната площадка – гола вода. Трийсет пъти правим един дубъл. Но това може да се случи само в киното. В театъра е трудно да стане.

С Калин Врачански в "Електра или свалянето на маските", театър "София"

-Май театърът е твоята голяма любов?

-Да, винаги съм казвала, че искам да играя в театъра. Там трябва да намериш човека, в чиято роля си. След като го намериш, на всяко представление трябва да живееш неговия живот, наживо и сега, пред този определен брой зрители, дошли в този момент да те гледат. Затова ми харесва това живо изкуство, и като емоция, и като контакт с хората. Чувстваш се страхотно, когато гръмнат аплаузите, защото адреналинът е висок…

-Това прословуто дуенде, за което говорят, изпитвала ли си го?

-Да, много пъти, и е много трудно да се обясни. То се появява в някакъв момент. Нещо се случва извън теб… Случвало ми се е в спектакъла “Електра или свалянето на маските” например. Беше много тежко, час и половина бях на сцената от началото до края. Почти във всяко представление съм изживявала дуенде, но то е нещо извън теб, нещо по-силно от теб, не може да се самонаблюдаваш, нито да се самоконтролираш…

То затова е толкова прекрасно, защото когато се самонаблюдаваш, нещо не е както трябва. В киното е по-различно. Там в момента на снимките концентрацията ти трябва да е на максимум, да влезеш бързо в ролята. Освен това се заснема и остава, може да го видиш след това.

Във филма "Love.net"

-Какво изпитваш, като се гледаш в готовия филм?

-Повечето актьори не се гледат преди премиерата и това е нещо нормално, защото все ти се струва, че не е както си го мислил, че трябва да е… Какво да ти кажа, шизофренично е… От друга страна пък е много важно да се гледаш, за да оправиш някои неща в играта си. Аз съм го направила както съм смятала, че трябва да е, но после почват да ротират историята, да я пренареждат... В киното се притеснявам дали ще ми хареса крайният резултат, докато в театъра всичко е в твои ръце и зависи от теб.

-Подвластна ли си на сценичната треска?

-Има я. Преди да изляза на сцената, седя мирно, все едно дали се концентрирам или ей така. Когато изляза на сцената, усещането е все едно съм риба, която е била на сухо, и се гмурка в морето. Успокоявам се и “плувам” с удоволствие в спектакъла.

(СЛЕДВА)

ПЪРВА ЧАСТ
ТРЕТА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 29 януари 2013 г.