Калин Вельов е роден на 18 юни 1973 г. в София. Занимава се с музика от 7-годишен в школата по ударни инструменти и солфеж към Двореца на пионерите.
На 10 години е перкусионист в група ”Пим Пам”, ходи и на уроци при корифеите по ударни инструменти - семейство Палиеви. През 1989-90 г. пътува с Детска Филхармония ”Пионер”.
През 1991 г. участва в сформирането на “Акага”. През 1992 г. завършва НМУ ”Л. Пипков” и е приет да следва в НМА ”Панчо Владигеров”.
От 1992 г. е барабанист и перкусионист на “Медикус”, Дони и Момчил, „Форте“, “Нона Йотова бенд”, а през 1998 г. става част от “Ку-Ку бенд”.
От 1999 до 2004 г. учи латино музика в Ротердамската консерватория. От 2004 до 2005 г. преподава ударни инструменти в НМУ „Л.Пипков“.
През 2008 г. излиза съвместният му албум с Нина Николина “Абсент”, а през 2011 г. - първият му самостоятелен албум “2 лица”. През 2007 г. реализира проекта си “Тумбаито” – салса формация, чийто първи албум със същото име излезе на 19 ноември 2013 г. Живее с Диана, двамата имат дъщеря Карина, родена на 1 юни 2012 г.
-Калине, на 19 ноември представихте новия си албум заедно с група “Тумбаито” по нетрадиционен начин – с латино мюзикъл…
-Спектакълът беше различен от всичко, което сме правили досега. Целият концерт беше на фона на мултимедия. Ако отзад се виждаше снимка на улица в Хавана, отпред на сцената тя излизаше реално – с пейка, сергия с цитрусови плодове, бар, ресторантче, хора минаваха с колело, танцьорите влязоха в ролята на актьори.
Особено вълнуващо беше излизането на 85-годишната Маргрет Николова на сцената…
Толкова светлина и енергия в погледа имаше тази жена, невероятно беше… Хората станаха на крака, а тя се разплака, когато изпълнявахме “Приказка” на Йосиф Цанков.
Заснехме целия концерт за телевизия, предстоят ми 2-3 седмици монтаж и се надявам да бъде излъчен по коледните празници.
"Ропотамо", Маргрет Николова и "Тумбаито":
https://www.youtube.com/watch?v=GD3HeJeuokA
-Какво означава “Тумбаито”?
-Тумбао се нарича основният ритъм в латино музиката, а тумбаито е умалителното. Всичко около групата и албума започна през 2007-ма. Тогава реализирах своя мечта – завърших Консерваторията в Ротердам със специалност латино музика. Свирих с големи имена, с латино банди и имах една мечта - като се прибера в България, да имам такава банда от музиканти, която да свири в стил салса латино. През 2007-ма тази мечта се осъществи.
 |
| "Тумбаито" |
Събрахме сев състав: Мартин Ташев и Мишо Йосифов (вокал и тромпет), Милен Петров (тропмет), Вили Стоянов (тромбон и вокал), Милен Кукошаров (пиано и вокал), Борис Таслев (бас), Стефан Кожухаров (тимбалес) и аз с конги и вокал. Те всички са големи музиканти, но това, което аз исках, беше да обичат тази музика. Прекарахме дълги месеци в репетиции, в навлизане в същността.
Това е традиционната музика на цял един континент, и както българският фолклор е труден за изпълнение на чужденците, така салса музиката е сложна материя за европейците, защото тръгва от Африка и е музика на етноса. В края на 2007-ма вече стъпихме на сцена, имахме големи изпълнения. Първата авторска песен, която записахме през 2008-ма, беше “Тъмнокосо момиче”, втората – “Ден след ден”, по моя музика и текст.
 |
| "Тумбаито" |
-Не сте свирили много у нас.
-Да, имахме само няколко концерта в България през годините. Така се случиха нещата в “Тумбаито”, че още от 2008 г. започнаха поредица от концерти с международни имена на латино музиканти, които идваха тук за големи латино фестивали. Първият беше тромбонистът Джими Бош, вторият Франки Моралес и третият Херман Оливера.
Тези концерти ни дадоха допълнително стимул да работим, много енергия и позитивна емоция - това са световни имена и ти излизаш с тях на сцената, репетираш… Благодарение на това и с “Тумбаито” натрупахме един много сериозен репертоар от над 200 латино парчета.
Всеки от тези музиканти има репертоар от по 20-30 песни, които ние трябваше да подготвим, отделно репертоарът на "Тумбаито”, отделно сега албумът с български песни… За 6-7 години може да се каже, че всяка година сме правили по 20-30 парчета, някой път и повече.
-Албумът тръгна отначалото с авторски песни, но един приятел ми подхвърли диск с песента “Ропотамо”, записана през 1963 г. Написва я композиторът Атанас Бояджиев, по текст на Радой Ралин и тя разказва за ресторанта “Ропотамо”. Изпята е от Маргрет Николова и става голям хит тогава. Песента е тиражирана в 200-300-хиляден тираж в Русия. Тя носи в себе си като оригинал латино стила, защото тогава са пунтирали ча-ча стила. Ние записахме песента в чисто латино, ча-ча, а после решихме да потърсим и други стари български парчета в този стил.
Намерихме много сладурски стари български хитове от 60-70-80-те години. Някои от тях преобърнахме на 180 градуса изцяло в латино вариант, например “Болката отляво” на Васил Найденов. Направихме “Черно и бяло” на Георги Христов в латино стил, а също и “Приказка” на Йосиф Цанков. Песента “Сбогом, море” от първия албум на Лили Иванова през 1967 г., по музика на Морис Аладжем, направихме в меренге, един доминикански стил. Въобще, заиграхме се и албумът стана много цветен и различен.
 |
| В първите години на "Акага", 1992 г. |
-Теб дълго време те свързваха с “Акага”…
-Аз съм кръстник на групата, Акага е име на прабългарска жрица, бабата, която е отгледала хан Аспарух. Изрових го от книгата “Сказания и легенди за хан Аспарух”, предложих го на групата и ми отне известно време да ги убеждавам, че е страхотно, защото е с прабългарски корен. Участвах в сформирането на “Акага” и 10 години работих с групата.
-“Акага” е група, започнала като джаз-рок формация, с фюжън, фънк и латино нюанси, докато “Тумбаито” е изцяло салса във всичките чисти форми на латино стила. Както вече споменах, по време на следването ми в Ротердам свирих в три от най-големите латино групи в Холандия. Така че освен образованието, успях практически да науча нещата от самите латиноси на сцената.
Затова казвам, че когато “Тумбаито” свири салса латино музика, нещата са много чисти и стилни. Разбира се, с групата правим и някои неща с повече поп звучене, навлизаме и в други територии. В репертоара си вкарахме и световни поп диско песни, леко в латино вариант, например “Proud Mary” на Тина Търнър. “Акага” я има във фънки вариант, ние я вкарахме като салса ча-ча. “I Can Get No” на “Ролинг Стоунс” я правим в ча-ча звучене.
-От дете датира желанието ми да свиря на барабани и перкусии. Бях на 6 години, когато обърнах тенджерите и започнах да думкам с вилици и лъжици по тиганите. Бях се побъркал от желание да свиря на барабани. Но началото на любовта ми към латино музиката е свързано отново с “Акага”.
Отидох на няколко уъркшопа на големи латино джаз имена, видях кубинския барабанист Хулио Берето. Така латино музиката ме грабна, омагьоса ме и не ме пусна оттогава. Когато се върнах в България, си казах, че трябва да науча повече за тази музика. В България тогава никой нищо не знаеше за нея.
-Как попадна в Ротердам?
-Проучих какви са възможностите да уча в Европа, приеха ме в Щатите в два университета, но беше прекалено далеч и прекалено скъпо образованието, не можех да си го позволя. Затова избрах да остана в Европа, а на континента има две места, където латино образованието е на световно ниво – Париж и Ротердам. За Парижката консерватория знаех предварително, че ми трябва френски, затова избрах холандската, където можех да уча с английски.
 |
| В "Пим-Пам" |
-Животът ти е невероятно динамичен – всеки две години започваш нещо ново…
-Да, такъв съм, много динамичен, и се движих динамично през годините. Група “Пим-пам” беше първата ми професионална изява, бях перкусионист и барабанист. Тогава бях на 10 години и това бяха първите ми турнета из България, първите срещи с камери.
След това, по време на ученето ми в музикалното училище “Любомир Пипков” сформирахме “Акага”.
Бях на 18 и с тази група бяха първите ми професионални изяви. Малко след това група “Медикус” ме поканиха за барабанист и с тях направих турнета. Последваха турнета и с Дони и Момчил, Коцето-Калки...
 |
| С "Акага", 1992 |
 |
| С "Медикус", 1994 г. |
 |
| На турне с Дони и Момчил, 1995 г. |
Успоредно с това с “Акага” записахме първите албуми с джаз, рок и фънк, имахме много телевизионни изяви. Тогава “Акага” беше и група на БНТ, затова поехме няколко пъти конкурсите “Мелодия на годината”, фестивала “Златния Орфей” и т.н.
Малко след това започнах с една група, която се казва “Форте”, свиреше кавъри и в нея бяхме с големия пианист Живко Петров. С тази група свирихме 2 години и половина в Скандинавия – Швеция, Дания, Норвегия, Гренландия, Германия. Свирехме по кораби, което беше също много полезно, защото ми даде познания като барабанист и бек вокал. Хубаво беше и, че шлифовах английския си език.
 |
| Със Слави в "Ку-ку бенд", 1999 г. |
След като се върнах тук, година и половина свирих с “Ку-ку бенд”, Лили Иванова, Нона Йотова, Стоян Захариев… Много интензивни две години, в които обикалях по турнета. След това през 1998 г. заминах да уча в Холандия, по време на 5-годишния ми престой направихме едно турне в Оман, Африка, 3 пъти бях в Индонезия, като направихме 4-месечно турне по всички градове и острови там.
 |
| С "Мариана Попова бенд", 2006 г. |
-Имаш вече и свой лейбъл, кого още продуцираш?
-Издават се албумите, които аз продуцирам и записвам. Това са албумът ми с Нина Николина, моят солов албум, сега с “Тумбаито”. С Нина правим нов проект – “Пендара етно проджект”. Това е съчетание на български чист фолклор с електронна диджейска клубна музика, тоест модерното, комерсиалното, танцувалното в съчетание с българския фолклор.
 |
| С Нина Николина |
-Попитахме Нина Николина, която също гостува на тази рубрика на “Преса”, дали двамата се ревнувате професионално от другите проекти, заради твоя “Тумбаито” и заради нейния с Берковската духова музика…
-Не, напротив, даже си помагаме. Ние с Нина продължаваме да работим заедно, дори в албума на “Тумбаито” тя записа песен – “Търпение” в дует с Мартин Ташев. Аз много често се съветвам и се допитвам до Нина дали концертът се е получил добре, дали песните са подредени добре. Тя пък ме пита за своя албум… Ние сме като брат и сестра с нея и непрекъснато се чуваме и се допитваме един друг.
-Така съм се родил – с енергия. Майка ми е бивша спортистка и много енергичен човек. Тя е от Тракия, от село Ценино до Нова Загора, а баща ми - от македонския край, от село Пастра до Рилския манастир. Той е буен мъж и планинар.
Така че съм съчетал тракийска топлина и усмивка с македонска емоция, хъс и енергия. Черпя заряд от природата, обичам да съм на планина, на море, с каяка в язовира, с колело по пътеките. Обичам да спя на палатка, лятото на каравана. Но по природа съм си роден енергичен…
-Ти винаги си толкова широко усмихнат, че някои се чудят, има ли и малко поза в това…
-Няма поза. Много обичам да се смея, да ми разказват вицове. Някой път ми разказват по няколко пъти един и същи виц и аз всеки път се смея на него като на нов. Обичам хората с чувство за хумор, които казват и правят смешки. Това ми е наследство от майка ми, която също много се е смяла като малка. И до ден днешен с нея като се съберем, си пускаме шеги и се забавляваме, и се хилим много…
Гледам позитивно на света, защото живеем кратко време, някои прекалено кратко, не знаем кога ще си отидем. Затова трябва да се наслаждаваш на света и да гледаш позитивно въпреки лошите неща, които се случват около нас.
Възхищавам се на хора като Маргрет Николова, която е на 85 и продължава да е слънчев човек. Тези позитивни емоции са я задържали толкова време да е жива и здрава, да може да излезе на сцената на 85 и да изпее “Ропотамо”, а хората да станат на крака.
-Казвали ли са ти, че си като слънчев оазис сред мрака на омразата и отчаянието?
-Аз също имам позиция и своите критични негативни коментари към управляващи и отделни личности. Мога да се изказвам също много остро, но само по злободневни теми. Когато се видя с дъщеря си и тя ми се усмихне, или когато отида на репетиция с музикантите и започнем да свирим, или заминем за някъде, ставам пак весел.
Обкръжен съм от смешни и забавни хора. В последно време няколко пъти пътуваме до Румъния за международни фестивали, пътят дотам е 10-12 часа, и всички заедно сме в един автобус… Ама това е такъв хилеж непрекъснато, такива глупости се говорят… Няма как това да не те погълне. Музикантите сме такива.
-Някои артисти обаче се вземат много насериозно, не мислиш ли?
-Е, да, сега им се радвам много на участниците в риалити форматите.Те се вземат много насериозно… То са едни приказки, едни коментарииии…
-Ти си минал през какво ли не, и като образование, и като реализация, а си винаги естествен и дружелюбен…
-Може би именно защото съм минал много, съм такъв. Нали знаеш, колкото по-нагоре отиваш, колкото по-голям ставаш, толкова повече осъзнаваш колко си малък всъщност. Аз съм общувал със световни, големи имена, и всички те се държат толкова естествено… Навлязъл съм много надълбоко в латино музиката и знам, че съм много малък, сравнен с големите световни величини.
 |
| Dance Parade, 2003 г. |
Трябва да посветиш един човешки живот, за да стигнеш до дълбините на нещата. Същото е и в българската народна музика, в етно музиката, в класиката. Трябва ти цял един живот… Бъдещето вече е на тесните специалисти.
Минаха времената, когато един човек можеше да си поправи в неделя колата, пералнята и котлона, и да може и да пее хубаво, и да свири на инструмент… Светът толкова се специализира, че ти сега, за да можеш да оправяш модерните коли, трябва да изкараш специален курс и образование, защото те са вече много сложни.
 |
| Калин и Диана |
 |
| С Диана на мотор из Турция, 2011 |
-Като крачиш с такива широки бързи крачки през живота, половинката ти Диана сигурно трябва да тича след теб?
-Да, не й е лесно, но пък в момента имаме това малко същество Карина, което отнема цялото й време и внимание. През деня тя се грижи за дъщеря ни, вечер аз се опитвам, преди да заспи Карина, да стигна до вкъщи навреме, за да мога да си поиграя с нея поне един час. Събота и неделя гледаме да прекараме повече време тримата. Сега като падне сняг, отиваме на ски, на планина.
-Миналото лято сте водили едномесечната Карина на къмпинг?
-Да, това лято прекарахме с нея два месеца на палатка, а миналото лято тя беше на 40 дена бебенце и си взехме каравана. Гледаме да сме максимално време заедно, но истината е, че музикантите прекарват доста време в студио. Ние сме погълнати от това, което правим, и проблемът не е само във времето, а във вниманието…
-Трудно… Мисля, че половинките на хората на изкуството трябва философски да преглътнат и приемат това, че винаги ще има и някой друг или нещо друго в съзнанието на човека до тях, което ще му поглъща вниманието.
Няма как да имаш стабилна връзка с някого, ако той не може да ме разбере, че ще се прибера тая нощ в 12 или в 1, защото ми е дошло вдъхновение и съм останал в студиото до късно, за да “сложа” това вдъхновение на пианото, за да запиша песен; ако не може да разбере, че ще се приберем в 3 през нощта, защото сме свирили…
Като слезеш от сцената, не можеш веднага да си легнеш. Адреналинът в теб е толкова силен, че оставаш с музикантите да си говориш за разни неща… Диана е завършила моден дизайн. Между другото, тя подготви графичния дизайн на албума на “Тумбаито”, за което сме много горди, получи се страхотно.
-Къде намери тази търпелива и отдадена на теб жена?
-Набързо и случайно се намерихме. Ние сме сравнително отскоро заедно, така че времето ще покаже дали и колко ще оцелеем като двойка. Надявам се да е завинаги, разбира се.
-Искаше ми се денят да е не 24, а 36 часа. Аз съм зодия Близнаци и природата ми е такава, че опитвам от всичко по малко, от всичко по нещо, не може да ме ограничиш.
Ако свиря само на барабани – доскучава ми; ако само латино музика правя – също. Трябва всичко при мен да е динамично, да правя различни неща, които са ми интересни.
Имам нужда и да композирам, и да продуцирам; имам нужда и да пея, и да свиря. Затова гледам да захапя от всичко.
Не мога във всичко да навляза надълбоко. Не мога да бъда страхотният техничен певец, или само виртуозът барабанист, защото не съм се отдал само на това.
Но за мен удоволствието е в разнообразието. Такъв съм.
-Обичаш скоростите, моторът и джипът само хоби ли са?
-Джипът ми трябва, за да ходя по планините и да усещам офроуд изпитанията – нещо, което също много ми харесва. Имам голям мотор, с който правим с Диана обиколки през лятото. Ходим до Турция, Румъния, Гърция. Имам малък скутер, който ми е за града. Тук съм изключително мобилен и съм на скутер дори и през зимата.
Сложил съм му зимни гуми и едни специални плащове, които покриват тялото ми, слюда отпред, стъкло, което да ме пази, мембрани, истории… Само и само да го карам целогодишно, както го правят хората в Северна Италия, Швейцария, Германия. За българската култура това е непонятно, защото не сме израсли с това и не сме го виждали, докато сме растели по улиците.
Каякът е от няколко години голямата ми страст. Изключително удоволствие ми доставя да съм например в Родопите, на Голям Беглик или на някоя широка поляна, или в някоя голяма река и да съм сред природата с каяка. Карина също я качихме това лято на каяка.
-Остава и да е музикална…-Според мен ще е, защото майка й пее много чисто, аз съм музикален по призвание или по образование, все едно.
Но със сигурност ще вкарам Карина и в тази моя любов към природата и към спорта. Аз мисля, че това е неизбежно. Качих я да я повозя за малко на скутера, на каяка лятото, пуснахме я във водата да плува…
Спортът, движението са много важни. Движението е живот.
Публикувано във в. "Преса", 1 декември 2013 г.
Митарствата на Калин по света в снимки:
 |
| Норвегия, Берген, 1995 |
 |
| Гренландия, 1996 |
 |
| Амстердам, 2003 |
 |
| Калин-авиатор, 2011 |
 |
| Бали, 2002 |
 |
| Бали, 2005 |
 |
| На частен остров в Индонезия |
Няма коментари:
Публикуване на коментар