Лилия Маравиля: Домът е там, където е любовта – II част

Сн. Велислава Каймаканова-Ножарова

сн. Кирил Проданов и Веселин Христов

Боряна АНТИМОВА


Лилия Маравиля е родена на 18 януари във Варна. От малка е увлечена по театъра и във втори клас се записва в детската театрална школа на братя Райкови в родния си град. През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, а след това и майсторски клас при руския режисьор В. Фокин по системата на Мейерхолд.

Прави десетки силни роли на сцените на Младежкия театър, „Сълза и смях”, „Българска армия”, Сатирата. От 1996 г. е в трупата на театър „София”. Има две номинации за „Аскеер” (г-ца Д Олбак в „Развратникът” и дойката в “Ромео и Жулиета”) и за “Икар” (Леони в “Ужасните родители”).

През 2011 г. получи “Златна роза” за ролята на Мила във филма “Love.net”. Стана широко популярна като Марго в сериала “Под прикритие”, снима се и в “Стъклен дом”. През ноември при голям успех премина премиерата й в главната роля в “Госпожа Министершата” в театър “София”.

Омъжена е за италианския банков консултант Лука Маравиля от 2001 г., има дъщеря Паола на 12 години.


(В първата част Лили разказа за работата си по ролята си на госпожа Министершата, за сериала “Под прикритие” и за филмите “Love.net” и “Слънчево")

"Мацките на Коко", от ляво на дясно: Койна Русева, Лили Маравиля, Стефка Янорова, Красимира Кузманова и Касиел Ноа Ашер

-Лили, ти си една от “мацките на Коко”, от випуска, в който Азарян избира няколко красавици за класа си в НАТФИЗ…

-Най-интересното е, че всички тези красавици доказахме с годините защо ни е избрал. Днес всички са утвърдени актриси – Касиел Ноа Ашер, Койна Русева, Стефка Янорова, Красимира Кузманова, Лиза Шопова. Много ми хареса определението “мацките на Коко”, което измисли Касиел, защото има нещо парадоксално в него.

Още в първи курс ни казаха, че Коко за пръв път избира красиви жени в класа си и ние сега кво – да се радваме ли или да се ядосваме? Той обикновено избира характерни лица. Веднага ни сложиха в категорията “хубавичките”, а него – в категорията “предател”.

С годините обаче всичките красавици показаха какво могат и на изпитите ни колегите много ни се радваха. Казаха: “Ама вие не само сте хубави, вие сте и много интересни”. Най-интересното беше, че казваха: “Ако се обърнете с гръб и шестте, сте един тип. Когато обаче се обърнете с лице – всяка е със собствен характер и излъчване, със собствена острота… Толкова сте различни!”

Ние наистина сме много различни като актриси и Коко много се гордееше с нас. А аз имам чувството, че всички тези момичета стават все по-хубави с годините. Това наистина беше златният клас на Коко, защото се оказа, че днес всички се занимаваме с тази професия. Да не говоря, че в момента те са сред най-добрите актьори в България. Това са звезди, на които им свалят шапка.

Всеки път като се видим, и следват коментари: “То пък бива, бива, ама като вашето няма – вместо да се превръщате в лелки, ставате все по-хубави”. Ние много се обичаме, имаме много добри взаимоотношения, гледаме се на премиерите си, събираме се на чаша червено вино. Когато Галин Стоев си дойде от Белгия или от Франция, гледаме да се съберем на купон.

Като лейди Милфорд в "Коварство и любов", театър "София"

-Ти и Коко?

-Коко е духовният ми баща, учител, гуру, както за всички други от класа ни. Имах удоволствието да работя с него на сцената още във втори курс. Той ме взе за главната роля на Лулу в “Лулу или кутията на Пандора” от Ведекинд в Армията. А тогава нямаше още такава практика да се ангажират студенти в постановки. Беше прецедент, изядоха го. Там беше най-голямата ми школа.

Той не само ме хвърли в дълбокото, но и ме срещна с най-големите “зверове” на театралната сцена, като Йосиф Сърчаджиев, Васил Михайлов. Абсолютно всички големи актьори в театъра тогава и аз – една пикла между тях. Бях доста притеснена, но със започването на репетиции на маса почнах да усещам как те ме харесват за начина, по който чета.

Приеха ме, не съм имала никакви проблеми, напротив, много са ми помагали. Толкова много ме заобичаха! Аз бях тяхното дете, което си отглеждаха, пък на всичкото отгоре трябваше да играя и мацката изкусителка, заради която в пиесата половината умират.

С Калин Врачански в "Електра или свалянето на маските", театър "София

-Какво ти е останало от тогава като съвет или думи от учителя ти?

-Имаше тогава едни художествени съвети, бяха кошмарни. Играем, след което се събират всички тези хора и започва едно обсъждане… Майко мила, аз такъв ужас не съм преживявала! Като започнаха едни коментари - защо е избрал мен, анализираха играта ми… Може и да не е било толкова жестоко, но в моите уши беше страшно, имах чувството, че ще получа инфаркт!

Тръгнах да бягам, но Коко ме хвана за ръката и ме върна. Като свърши, такъв рев ревах... Задавях се от унижение, но големият ми проблем беше не, че аз съм се изложила, а че съм изложила него, че съм го предала.

Той вика: “Защо бе, мойто момиче”. Казах, че много ме е страх, а той: “Много се радвам, че те е страх, защото, ако не се страхуваше, мен щеше да ме е страх… Всичко имаш, прекрасна си, ти си моят избор. От утре на репетиции искам следното: махни всякакви задръжки, излез и покажи това, което можеш! Досега се пестеше, край с пестенето. Дори с риск да те гоня по коридора и да те питам какво правиш, искам те по-разпищолена!”.

На другия ден си казах, че няма да му мисля повече, каквото било, било. Излязох на сцената и… вярваш ли, че не помня какво точно съм правила? Помня само как Йосо (Сърчаджиев – бел. ред.) вдигаше стиснати юмруци и викаше тихо: “Така, така, само така!”. На премиерата… беше фурор. Коко след това само ме прегърна просълзен и от вълнение остана безмълвен… За мен това беше най-големият подарък.

Като лейди Милфорд с Мира Бояджиева и Йоанна Темелкова
в "Коварство и любов", театър "София"

-Имала ли си проблеми в професията затова, че си красива?

-Клишето “или красива, или талантлива” се опровергава с годините. Щом си хубавичка, значи си тъпа и некадърна. Някои пък коментират, че съм от онези хубави артистки, дето ги вземат да красят сцената, и когато покажеш, че можеш, някак всички много се изненадват…

Много странно, каквото и да направя, после всички са много изненадани от мен. (Смее се) Като чуя “Е, ти направо ми счупи главата”… Да, много се радвам на това, но от друга страна не мога да разбера, защо се изненадват.





-Ти си все още като момиченце…

-В “Министершата” някои много се изненадват как изглеждам. Както каза режисьорът Недялко Делчев, много рязко съм влязла в една друга сериозна възрастова група. Преди това съм била в едни такива роли, дето не може да се определи на колко години си. Пък и продължават да ми казват, че с годините ставам все по-хубава (Смее се)

Но вече никой не си позволява да ми каже първо: “Беше много хубава в постановката”- ако го чуя, ще се ядосам много. Обидно е за един актьор. А и понеже знаят, че тренирам  бокс, са още по-внимателни. (Смее се) По-добре да ми кажат нещо за играта ми, това ми е важно. Макар че съм естет и като зрител обичам да гледам хубави лица на сцената и на екрана. Ако пък са и талантливи, толкова е хубаво!

В проекта "Да оставим следи"

-Завършила си майсторския клас на големия руски режисьор Валерий Фокин по системата на Мейерхолд. Какво промени това в теб?

-Фокин беше във Варна лятото. Там може би научих най-много за самата себе си. Имаше такива моменти, в които вътрешният ти свят някак си излизаше на показ. Трябваше да изиграваме някакво свое преживяване. Фокин каза, че това не може да се прави от аматьори, много е опасно за актьора, може да изпадне в някакво разстройство.

Дадох си сметка какви неподозирани възможности има в нас. Всичко, което е събрано някъде в главата ни, тази емоционална памет… Един актьор трябва да знае, че я има като инструмент, и да я използва. Страхотно е да си в състояние да извадиш събраната и заключена там някъде в теб информация. Ако може да се отключи, е страхотно. Много ми стана интересно. Ние сме един малък компютър с огромна мощност и всички файлове са затворени. Важно е да можеш да ги отваряш…

В "Тирамису", театър "София", от ляво на дясно: Дария Сшимеонова, Снежана Макавеева, Лора Мутишева, Луиза Григорова, Лили Маравиля, Мила Банчева и Силвия Петкова

-Важно ли е един актьор да е добър човек?

-Никак не е лошо, макар да има много световни примери за недобри хора, които са много добри актьори. Но професията ни е много егоистична. Когато търсиш някакъв образ, ти крадеш отвсякъде и се занимаваш основно със себе си. Това е повече от необходимо. Актьорите са самовлюбени, но това някак им е простено.

Изграждането на роля е много сериозна, къртовска работа, натоварването е страхотно – и физическо, и психическо. Това е изключителен труд. Говоря за сериозните актьори. Когато работим на сцената, месец и половина си нонстоп на репетиции. Аз например не усещам, че съм на сцената.

При подготовката на “Министершата” съм репетирала по 4 часа нонстоп, без да усетя. Чак като се прибера вкъщи, усещам как изведнъж като че ли са ми спрели тока. Дотогава всичко работи, всичко е включено. Колко километри се навъртат на сцената, само при влизане и излизане… Някои хора, като ни гледат отстрани, си казват, какво толкова, те излизат да ни разсмиват… Да разсмееш човек е изключително трудно! Трябва да имаш чувство за хумор, а това го могат интелигентните хора.

-Ако ви сравним с холивудските кинаджии, някои просто отиват, застават пред камерата, изиграват си нещо и гледат на всичко като на бизнес.

-Не съм много сигурна, че е така. Сигурно има много треторазредни филми. Но там правилата са много ясни. Там независимо какъв е филмът – нискобюджетен или високобюджетен, треторазреден или престижен, малко са тези, които гледат на снимките само като на бизнес. Тези, които искат да се изявяват, също много работят. Отиват много подготвени.

За Холивуд не мога да говоря, там има железни правила, тук при нас са по-разпуснати – смятат, че като отиват за две-три реплики, не е нужно да се престарават чак толкова. Но съм била в една италианска продукция, в която в главната роля беше ангажирана жена, която не беше актриса, а гаджето на продуцента. Решиха, че е хубавичка и трябва да й се даде роля и да я правят известна. Аз бях някаква “цвъчка” в продукцията.

Тази жена, между нас казано, и като външност не беше нещо особено, но влизаше в една каравана, където имаше лични фризьори и гримьори, и излизаше след три часа неузнаваема. Направо ми падаше ченето. То бяха едни коси, едни екстеншъни… На снимачната площадка – гола вода. Трийсет пъти правим един дубъл. Но това може да се случи само в киното. В театъра е трудно да стане.

С Калин Врачански в "Електра или свалянето на маските", театър "София"

-Май театърът е твоята голяма любов?

-Да, винаги съм казвала, че искам да играя в театъра. Там трябва да намериш човека, в чиято роля си. След като го намериш, на всяко представление трябва да живееш неговия живот, наживо и сега, пред този определен брой зрители, дошли в този момент да те гледат. Затова ми харесва това живо изкуство, и като емоция, и като контакт с хората. Чувстваш се страхотно, когато гръмнат аплаузите, защото адреналинът е висок…

-Това прословуто дуенде, за което говорят, изпитвала ли си го?

-Да, много пъти, и е много трудно да се обясни. То се появява в някакъв момент. Нещо се случва извън теб… Случвало ми се е в спектакъла “Електра или свалянето на маските” например. Беше много тежко, час и половина бях на сцената от началото до края. Почти във всяко представление съм изживявала дуенде, но то е нещо извън теб, нещо по-силно от теб, не може да се самонаблюдаваш, нито да се самоконтролираш…

То затова е толкова прекрасно, защото когато се самонаблюдаваш, нещо не е както трябва. В киното е по-различно. Там в момента на снимките концентрацията ти трябва да е на максимум, да влезеш бързо в ролята. Освен това се заснема и остава, може да го видиш след това.

Във филма "Love.net"

-Какво изпитваш, като се гледаш в готовия филм?

-Повечето актьори не се гледат преди премиерата и това е нещо нормално, защото все ти се струва, че не е както си го мислил, че трябва да е… Какво да ти кажа, шизофренично е… От друга страна пък е много важно да се гледаш, за да оправиш някои неща в играта си. Аз съм го направила както съм смятала, че трябва да е, но после почват да ротират историята, да я пренареждат... В киното се притеснявам дали ще ми хареса крайният резултат, докато в театъра всичко е в твои ръце и зависи от теб.

-Подвластна ли си на сценичната треска?

-Има я. Преди да изляза на сцената, седя мирно, все едно дали се концентрирам или ей така. Когато изляза на сцената, усещането е все едно съм риба, която е била на сухо, и се гмурка в морето. Успокоявам се и “плувам” с удоволствие в спектакъла.

(СЛЕДВА)

ПЪРВА ЧАСТ
ТРЕТА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 29 януари 2013 г.