четвъртък, 31 май 2012 г.

АВТОБИОГРАФИЯ




Pодена съм на 30 ноември 1958 г. Завършила съм Руска езикова гимназия в Плевен през 1976 г. и Институт за начални учители също в Плевен през 1978 г. През 1985 г. завърших руска филология в Софийски университет, с втора специалност българска филология. Имам и двугодишна специализация в Института по руски език “А. С. Пушкин” в Москва.

Няколко години работих като учителка – в 45 ОУ, 141 СОУ с преподаване на руски език и 151 експериментално СОУ. Имам втори клас квалификация като педагог. Омъжена съм, имам двама сина на 32 и 31 години. Винаги съм искала да работя като журналист, но преди промените това беше доста трудно, ако не си партиен член.

Журналист съм от 1990 г., когато заедно с група ученици от профил “Масови комуникации” в 151 СОУ създадохме седмичния вестник “Икар”. По-късно започнах работа при Румен Балабанов като редактор във в. “Кой си ти”. Използвайки опита си от в. “Кой си ти”, поех като редактор (и.д. гл. ред.) вестник “Време Super S”, който беше с доста неопределен таргет и нисък тираж – 12 000.

Предложих на издателите (изд. “Време”) да го преобразуваме основно като издание за аудиторията от 12 до 19 г. и само за 2 години тиражът му се вдигна до 45 000, като през 1994 – 1996 г. беше най-тиражният вестник в тази ниша. От негови рубрики излязоха две списания.

Първият български fanzine (списание за фенове) със заглавие I Love и емисия I Love TAKE THAT се правеше само с тийнейджъри, които обучавах в движение, и се продаваше в много висок за времето и групата си тираж за списание – 12 000. Просто беше уловен пулсът на малките ни читатели.

Имахме един легендарен шеф с огромно сърце, който реализираше всички тийн мечти с широк замах, талант и професионализъм - Людмил Мирков... Няма вече нито такива списания, нито такива сърцати издатели...

"Нешлифован диамант" - така ме наричаше Людмил. Той ме научи на всичко ценно, което трябва да знае един журналист от печатните медии, но най-важното - вдъхна ми кураж и ми осигури най-здравия възможен гръб, за да реализирам всички свои планове.

Помня веднъж в ресторанта на Съюза на журналистите на "Граф Игнатиев" Людмил ме представи на един от първите главни редактори на в. "Труд", име легенда - Дамян Обрешков. Каза му: "Бай Дамяне, това е новата Валерия Велева".

Тогава Валя вече беше нашумяла с рубриката си интервюта с известни личности "По пантофи". Каква ирония на съдбата! За мой късмет тя сега ми е шеф в "Преса", където правя интервюта с популярни личности... За мен е чест, че точно тя ми е шеф. Изключителен професионалист и прекрасен човек!

По същото време направихме и второ специализирано списание “Лексикон 5 +”. То също беше с много висок тираж. И трите издания – седмичник и две месечни списания ръководех и редактирах сама, като екипът ми беше само от млади неопитни тийнейджъри на по 17-19 години.

Напуснах Издателска къща “Време” поради несъгласие с политиката й – в един момент решиха да превърнат успешния вестник в списание (заради по-качествения печат и евентуално по-големи възможности да реклама). Допуснаха груба грешка, като пренесоха абсолютно същите рубрики от вестника в списанието. Така на практика “убиха” успешния вестник и създадоха по-скъпо издание, което не можеше да се ползва от същата аудитория.

Беше пролетта на 1997 г., един ден минавах край редакцията на в. “Труд” на “Дондуков” и реших да вляза при главния редактор на “Нощен труд” – Пламен Каменов. Исках да кандидатствам там, защото беше значително по-трудно да излизаш след обед, след централните вестници, и да предлагаш алтернативни новини. Реших, че това е голямо предизвикателство, влязох при Каменов, представих му се и започнах да му говоря каква е моята представа за “Нощен труд”.

Казах, че като уникално, единствено издание за другата половина от живота на човека – нощта, той трябва да бъде коренно различен като рубрики и подход към новините и въобще към стила. Че нощем не се случват само катастрофи, убийства и купони, и че може да се пише не само за кръв и секс, но и за много други интересни неща и да се правят атрактивни репортажи и интервюта. Пламен Каменов ми каза да напиша идеите си и да му ги занеса.

Написах 10 страници с идеи за нови рубрики и разработки и ги занесох. Когато отидох отново при него, той ми връчи моите страници и каза: “Вземи, ще работиш по тази програма. По твоята концепция”. Беше 29-и, каза ми, че веднага, от 1-ви, започвам работа като редактор. На оперативката ме представи на екипа, каза, че ще работя по своя собствена програма и помоли колегите да не ми пречат.

Това беше голяма грешка и имаше точно обратния ефект – екипът веднага настръхна срещу мен. Поработих няколко месеца при неимоверни проблеми – непрекъснато ми сваляха репортажи, интервюта и т.н. Беше невъзможно да работя по програмата си, срещах страхотен отпор от колегите.

Каменов като разбра, ме караше всеки ден да нося разпечатки на свалените ми от вечерта текстове, после звънеше на дежурните редактори и им се караше. И така не се получаваше, колегите реагираха ревниво и продължиха да правят спънки – откъде накъде някаква си Боряна ще работи по собствена програма!

Тогава една издателка на порно вестник – Нина Петрова, ме покани на разговор. Сподели, че я е срам да я наричат “госпожа Чукова”, че не желае повече да я свързват с порно изданието и че иска да направим един успешен младежки вестник като “Време Super S”. Каза: “Знам, че успехът на “Време Super S” е твоя заслуга, всички знаят, че ти им вдигаше тиражите. Затова реших, че ако изобщо направя такъв вестник, ще е с теб”.

Тогава успешният “Време Super S” вече беше прекроен на списание и съответно съсипан, нишата беше свободна и аз реших да напусна екипа на “Труд”, където търпях само унижения, и да отида да направя един жизнерадостен вестник.

Колеги радиожурналисти  ми гостуват в редакцията на в."Нощен труд", 
1997. В средата е Жоро Игнатов, сега главен редактор на няколко
тв предавания. Аз съм вдясно на снимката, 48 кила с парцалите...
Попитах издателката само колко страници смята да го пуска, каква цветност и това беше. Сама го направих. Събрах си екип от репортери и дизайнери. Първия брой издателката го видя чак на рампата, четеше и му се радваше. Нарекохме го “Тийнейджър LOVE” и на третия месец вече беше с 28 000 тираж!

Нина Петрова вече беше усвоила ноу-хауто и реши да изгони главния си редактор! Не беше трудно – след един ожесточен служебен спор на другия ден багажът ми беше събран от секретарката, тоест – бях изгонена. Да я съдя за авторско право по онова време беше абсурдно.

Между другото, вестникът живя много дълго след моето напускане, 14 години, защото беше набрал силна инерция, имаше много здрава концепция за основа и беше построен върху нещата, които наистина обичат тийнейджърите. А те винаги са били най-трудният таргет. Днес вестникът е спрян временно, но не закрит.

Тръгнах да търся издател за моя младежки вестник – “Икар”. Тогава срещнах мой познат, който ми се оплака, че от 3 години не може да направи пчеларско списание за новия, втори пчеларски съюз, който беше регистрирал. Договорихме се аз да му направя списанието и да го ръководя, а той да се включи в издаването и на моя вестник “Икар”.

Връчи ми само съдебната регистрация на съюза, остави ми и пари за разходи и замина за месец в чужбина. Когато се върна, списание “Пчелар” имаше всички нужни документи, нает офис, екип, концепция и бяха направени дизайнерски проби за корицата и страниците. Беше подготвен и договор за дистрибуцията му. Беше ангажиран и най-добрият специалист по пчелите за главен консултант.

На втория месец вече беше излязъл първият брой и когато бизнесменът го взе в ръцете си, се разплака. Каза, че професорите и доцентите по болести по пчелите от 3 години правели опити да направят списание – и нищо. Буквално за два-три месеца издателство “Пчелар” се разви, водех разговори с автори и подготвяхме за печат книги по апитерапия (лечение с пчелни продукти).

По-късно обаче партньорът ми “забрави” за уговорката ни да се включи в издаването на “Икар”, и това стана причина да се разделим. Нямах достатъчно средства да поема планираните загуби от първите няколко месеца на моя вестник “Икар”, не намерих друг съдружник и го спрях в самото начало.

Някой ми каза, че “Вестник за жената” увеличава обема си, да попитам за работа. Вместо да говоря колко съм добра, занесох на главния редактор – Лияна Кирилова – двете последни издания, които бях правила – сп. “Пчелар” и в. “Икар”. Тя ги разгледа, беше много учудена, изсипа куп похвали за текстовете и заглавията и ми предложи от раз поста зам. главен редактор.

Кооператорите, които издаваха вестника, не позволиха външен човек да е на такъв висок пост и една година работих като отговорен редактор, после бях назначена като зам.-главен. Там работих 4 години. Напуснах заради издателската политика на Лияна Кирилова. Тя отказваше да осъвремени дизайна на изданието, да промени някои от рубриките. Заплатите оставаха ниски, имаше недопустима уравниловка – по социалистически.

Вълнуващ момент от кариерата ми: след интервю със "страшилището на ЩАЗИ" Маркус Волф в курорта "Русалка". Там се бяха събрали около 20 колеги на Волф, а аз ги спечелих с това, че като възпитаничка на руска гимназия знаех текстовете на абсолютно всички революционни песни, освен това притежавам абсолютен слух :) някъде през 2001 - 2002 г.


След напускането спечелих конкурса за главен редактор на предаването “На кафе” в Нова телевизия, но в първия ми работен ден дойде друга дама. Тогава програмният директор – Олга Лозанова, ми предложи позицията отговорен редактор, приех. Но след 20 дни промениха формата и свалиха рубриката ми. Тогава разработих рекламата и пиар концепцията на нов център за красота. Напуснах, защото собствениците ми плащаха много нередовно.

Работих известно време като шеф на отдел “Култура” в сп. “Лидер”, което обаче скоро закриха, поради лош мениджмънт. Тогава с някои колеги, между които и двамата Бойковци - Пангелов и Станкушев, и Иво Инджов, се хвърлихме да търсим друг издател и да вдигнем отново списанието, но не успяхме.

Междувременно с една изкуствоведка разработихме интернет портал за българско изобразително изкуство “Арката”, където продавахме платна и скулптури на наши художници онлайн. Разработихме и първия онлайн аукцион за български произведения на изкуството. Сключихме и договор със Съюза на българските художници. Оказа се обаче, че порталът е финансиран задкулисно от група съмнителни бизнесмени, които искаха да сложат ръка върху някои имоти на СБХ. Скоро след това беше свален от мрежата.

Междувременно част от екипа на сп. “Лидер” бяхме поканени да разработим нова здравна медийна група Health Media с петте възможни медийни форми – интернет портал, вестник, списание, радио и тв предаване. По-късно към нас се присъединиха Бойко Станкушев, Иво Инджов и бившият шеф на програма Хоризонт на БНР Петър Галев.

Аз участвах в създаването на вестника и трябваше да разработя сама портала – www.health.bg, тъй като никой в екипа нямаше опит с онлайн медии. Започнах от нищото - с новини, статии и т.н. - всичко на тема здраве, здравеопазване, социални дейности и екология. Отделно порталът включваше списание с по-трайни теми и интернет варианти на вестника, списанието, тв и радио предаването.

В началото го правех сама, после назначиха още един редактор и репортер. Осигурих и кореспонденции от страната. Бях на позицията отговорен редактор, бяха ми казали, че главен редактор няма да има. Но когато порталът беше подреден и и напълно разработен, доведоха отнякъде дама, която назначиха за главен редактор – на вече готовия ми и реализиран проект. И за мен беше въпрос на чест да подам веднага оставка.

Беше есента на 2008 г., видях, че в “Монитор” търсят редактори за вътрешен отдел. Разговарях с отговорния редактор Ива Николова и тя ми предложи да поема отдел “Кореспонденти”. Всъщност отдел нямаше, трябваше да се създаде. Имаше само няколко човека, “свободни валенции”, които преписваха новини от агенциите и не пращаха нищо качествено.

Никой не искаше да работи с тях, защото беше трудно. Бях част от красивата нова концепция, която тръгна през септември 2008 г., когато “Монитор” увеличи обема си  и промени рубриките си. Идеята беше значително да се засили регионалната информация и “Монитор” не само на думи, но и на практика да бъде национално издание, а не просто вестник за новините по жълтите павета.

С кореспондентите никой не беше работил и беше наистина много трудно – трябваше да се започне от промяна в манталитета и провинциалното мислене. Работата беше възрожденска. Трябваше да ги надъхам, да им повтарям често, че те са институцията “Монитор” в съответния град и регион, че са нужни, че работата им е много важна за екипа и много отговорна.

Постепенно пробвах нови репортери и след година страната беше покрита с мрежа от 20 кореспондента на три нива на заетост – на постоянен договор, на твърд хонорар и на хонорар за публикувани информации. Отговарях за всичко – договори, отпуски, командировъчни, техника, хонорари и т.н.

Адски трудно беше да се администрират и координират, защото по един човек от град захранваше с новини и репортажи двата всекидневника – “Монитор” и “Телеграф”, а понякога изпълняваше поръчки и за “Политика”. И за разлика от другите всекидневници, където в отдел “Кореспонденти” работеха 3-4 човека, аз бях сама. Казаха ми да почакам за помощник, докато се качи тиражът.

Шегувах се, че бюрото ми е като пулт за управление на полети – 3 телефона, 2 имейла и скайп. До обяд пристигаха около 70 имейла, половината от които бяха новини в развитие, като при сериозен инцидент се ангажираха кореспонденти от два града едновременно. Изискваше се невероятна концентрация, защото, освен всичко друго, трябваше всеки ден да подготвям като редактор 2 или 3 страници с новини.

Отделно всеки ден трябваше да подам за “Общество” по 2 репортажа от страната и почти всеки ден – по един редакционен коментар от някой кореспондент. Отделно – обзорни сборни информации за икономическия отдел по разни потребителски и сезонни теми и проблеми. Много често темата на броя беше подкрепена от кореспонденции от страната.

Обикновено всеки ден поне 2 от челата в новините бяха от страната, а по мои груби изчисления 30% от информацията, с която се захранваха новините, идваше от отдел “Кореспонденти”. От “свободни валенции” кореспондентите се бяха превърнали в здрав екип от журналисти, на които всички разчитаха по празниците, когато нищо не се случваше, да захранват двата всекидневника с чела, репортажи и новини.

Допълнителни проблеми създаваше фактът, че бях на щат към “Монитор”, между двата вестника имаше братска конкуренция, а от “Телеграф” всеки ден мърмореха, че обсебвам кореспондентите, като непрекъснато ги пращам по задачи за “Монитор” и нямат време за “Телеграф”.

Успявах някак да лавирам между двата екипа до края на юли 2009 г., когато дойде Делян Пеевски и реши, че няма да има отдел “Кореспонденти”, ще вземат регионални новини от агенциите. Съкратиха около 25% от екипа, в това число и мен, всички бяха много изплашени за местата си и нямаше кой да ме защити да остана като редови редактор.

Изкарах тежка зима, с колеги пробвахме да правим един здравен сайт, но не ни платиха и се отказахме. По препоръка на моя кореспондентка от “Монитор” (Вилдан Байрямова, сега е в “Труд”) започнах работа в Информационна агенция БГНЕС, отдел “Вътрешна информация” като редактор. В началото главният редактор – Зелма Алмалех, не спираше да сипе суперлативи, чак ми беше неудобно.

Покривах и всякакви събития – съд, прокуратура, МВР, МС, министерства, културни събития, та дори и икономически новини. Всичко, каквото е нужно. Зелма ме пращаше къде ли не, защото знаеше, че може да разчита на мен. Сутрин правехме резюмета от всички важни разговори в сутрешните блокове и трябваше 10 минути след излъчването да сме ги качили. Конкурирахме се с Фокус. Беше изключително динамично и страхотна школа по новинарство. Само за седмица вече бях постигнала скоростта на колегите редактори там.

В някакъв момент обаче Зелма Алмалех ми вдигна страхотен скандал, защото попитах, аз като редактор ли съм назначена, или като репортер. Пращаха ме по на 3 до 5 събития дневно, така губех тренинг в качването на новини като редактор, а останалите редактори не поемаха нито едно събитие. Попитах, другите редактори да не са свещени крави, че не ги пращат на нито едно събитие, а аз покривам по 3-4-5. И тогава се случи нещо, което и досега не мога да си обясня – Зелма Алмалех ми прекрати договора.

Отново тежка зима – имаше възможност  да работя само в жълти издания, нещо, което категорично отказвах да правя. Като уважаващ себе си журналист, предпочитах временно да започна каквато и да е друга работа, не по специалността, само не и в жълто издание. Тогава ме покани главният редактор на токшоуто “Споделено с Камелия” по ТВ7 Жоро Игнатов.

Навремето аз го бях открила за телевизията и той не беше забравил това. Не споменах по-горе, че когато бях във “Вестник за жената”, няколко месеца работих за Миглена Ангелова в “Искрено и лично”. Предаването беше в началото си, тогава тя искаше коренно да промени схемата.

Казах й, че щом bTV иска от нея “Искрено и лично” да бъде кошчето за душевни отпадъци на телевизията, нека бъде това, но да е качествено кошче. Предложих й не да нарежда по няколко специалисти до себе си на сцената, които да редят някакви скучни съвети, а да сложи там да седне само Проблемът, който да изплаче. А долу на първия ред да са специалистите, които да помогнат на Проблема.

Така и стана, Миглена беше доволна и ми каза да намеря още един “шантав и креативен” човек като мен. Жоро тогава беше радиоводещ в малко радио – 99. После от ръководството на телевизията поискаха да минем на директно излъчване, вече беше невъзможно да работя на двете места – във “Вестник за жената” и в “Искрено и лично”.

И аз, понеже съм си вестникар, предпочетох да съм зам.-главен редактор на “Вестник за жената”. По-късно помогнах на Миглена и да направи вестника си “Искрено и лично”. Посъветвах я да не пуска големи тиражи, че ще я подхлъзнат с продажбите и брака, но тя не ме послуша и няколко месеца след това спря вестника.

В “Споделено с Камелия” се оказа, че един средноинтелигентен водещ като нея може със стабилна слушалка в ухото да прави много раздвижени и интересни предавания. Токшоуто разчиташе на интересни теми и на интересни, а не популярни гости, и в това му беше силата. Беше въодушевяващо, защото имаше динамика.

В деня, в който разбрах, че гонят Камелия и че новата водеща Вихра води нов редактор, тоест – няма да работя повече за “Споделено…”, ми се даде шанс в “Преса”. Още като видях първия брой на 3 януари, бях категорична, че искам да работя за него. Не беше приятно да си седя и да работя от вкъщи, но реших, че ще чакам колкото е необходимо, но ще работя за “Преса”.

В тази моя импровизирана автобиография вероятно трябва да включа и факта, че бях член на Задругата на майсторите и на Творческия фонд на СБХ с уникални облекла. Имах авторска марка “Антима” и правех пуловери с тъкани пана отпред, продаваха се много скъпо в магазините на СБХ в София и по морските курорти.

Но след промените, когато навлязоха много модни марки, пазарът за уникати се стесни. Пък и предпочитам играта на словото пред играта на цветове, релефи и композиции. Занимавала съм се и с театрална режисура, на читалищно ниво, съосновател съм на най-младото столично читалище – “Хармония”, в базата на бившето АОНСУ.

Каквото и да съм работила обаче, винаги съм била вестникар до мозъка на костите. Шегувам се, че ако усвоя една програма за страниране, ще мога да затворя цикъла писане – дизайн – печат. Тоест, сама да си списвам и издавам вестник. Имам и особен пиетет и усет към фотографията. Много държа на подбора на снимки, на единството на текст и визия дори и при най-обикновена дописка.

Мога да направя калкулация на производствени разходи на един брой, знам как се печатат вестници, как се правят коли на книги и списания. Знам и как се прави финансов план на издание, с планирани загуби и всички бюджетни пера и т.н. Но предпочитам това, в което съм най-силна – съдържателната архитектура и режисурата на статии, рубрики и страници. Защото за мен редакторът в новините е и продуцент, и режисьор.

Като Стрелец, съм работохолик, амбициозна и вдъхновена, правя всичко с много любов и ми се удава да мотивирам хората и да ги увличам след себе си. Приятно ми е да работя с млади хора, те ме вдъхновяват. Всички екипи, които съм създавала досега, са били успешни и продължават да функционират добре и след моето напускане.

Като основни свои достойнства в работата си определям креативността, организираността и умението да координирам много хора и теми едновременно, а също и лоялността към изданието. Освен това лесно ми се удава да съм толерантна и сговорчива, тъй като не ми е трудно да приема различната позиция у другите.

Колкото до новините, мисля, че съм силна в структурирането и заглавията, имам усет за акцента. Не одобрявам някои залитания на медии, при които за централните новини от парламента и правителството например се избират послушни, скучни и прекалено праволинейни репортери, със задушаваща, сковаващо силна автоцензура. Многото съкращения в гилдията напоследък направиха репортерите още по-несигурни и сковани.

И дори и да притежават достатъчно силни собствени източници, това не е гаранция за успех. Ако усетът им за новината е притъпен от постоянна тревога за мястото и прехраната, ако не притежават собствени креативни инструменти за извличане на свой акцент и на собствена новина, те се превръщат в диктофони, лишени от инициатива и индивидуалност. Резултатът е скучни заглавия и още по-скучни новини. И никаква собствена новина.


Какво се случи във Фейсбук след тази публикация


Много сполучлив колаж на моя фейсбук приятелка. Лицето поне си е моето собствено :) Креативната дама е уловила най-важното у мен - авантюристичния ми бохемски дух...
С тези дрехи бих искала да кръстосвам любимото Мароко...



УНИКАЛНО! ПОЛУЧИХ МНОГО АТРАКТИВНО И ИНТЕРЕСНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА РАБОТА! Нали всички HR специалисти ни съветват да не се “разголваме” прекалено във фейсбук, че така има опасност да се изложим пред евентуален бъдещ работодател. Аз обаче реших да тръгна срещу течението и направих точно обратното – пльоснах цялата си подробна автобиография в блога. А бунтари като мен са, меко казано, надолюбвани от шефовете…

Нооо… освен че получих примамлива оферта за работа от човек, който я е чел, моята най-обикновена АВТОБИОГРАФИЯ се качи на ЧЕТВЪРТО МЯСТО В ТОП 10 на най-четените текстове в блога ми “ИКАР”! Ето за какво си заслужава да работиш…

Буца заседна в гърлото ми, след като прочетох последното писмо от Рада Петрова: "Боряна, зави ми се свят! Невероятна борба, невероятна енергия и сила за 1000 човека! И откъде се взема всичко това, господи! Тази творческа автобиография е емблематична и характеризира не само теб!

Тя говори многогласно за българското общество, за нравите, за истинската психология на съвременния българин - за този от едната и онзи от "другата" страна. Говори за творците, които имат дарба и за тези, които са се овластили.

Това, което си описала като професионален път, като емоция, като мечти и реализация, е страхотно! То е едно силно послание за хората, които остават в България. Ако могат така - като теб, ще оцелеят. Ако не могат - не знам. Лошо им се пише. Вече гледам на теб по друг начин, признавам си! Не знам дали да ти се радвам, дали да те поздравявам, дали да те оплаквам. Ще мисля...”

Друго писмо – от Лилия Койчева, направо ме разплака: “Боряна, с особен интерес и удоволствие чета това, което излиза изпод журналистическото ти перо. Възхищение буди у мен автобиографията ти, от която узнавам за упоритостта да следваш мечтите си, смелостта да ги осъществяваш и търпението да ги постигаш.

Адмирации и за качествата ти на професионалист, умело и вероятно не на каква да е цена съчетала с ролята на майка, достоен пример за борбеност, достойнство, себеуважение и морал. Като имам предвид колко слугинаж има в гилдията ви, истинско чудо е,че си оцеляла и си се наложила като име в професията,без да правиш компромиси със съвест и принципи.

Поклон пред куража ти да вървиш срещу вятъра и да отстояваш себе си! Да бъдеш бунтар в днешно време не е лесно, но не и невъзможно. Такива като теб ни дават надежда, че макар и много бавно, нещата у нас започват да се случват. Брилянтна си! Продължавай да ни радваш.”

С подобна надежда е заредено и писмото на Ирена Ганчева: “Вие сте необикновена жена и аз много Ви се възхищавам! Радвам се, че Ви намерих, наистина има надежда в този свят, въпреки пошлостта и мизерията! Така отчаянието от безсилието, което ни е обзело, леко започва да се отдръпва.... Благодаря Ви!”

И Росица Кирилова написа нещо много сериозно: “Ти си боец! Просто не се променяй...  Да, знам колко е изморително да си нонстоп боец. Понякога дори съм се питала дали си заслужава, дали да не обърна посоката и да свърна по някой асфалтиран и добре осветен път, с красиво изписани пътни знаци: "Наведете глава, за да оцелеете", "Правете се, че не чувате, не виждате и не знаете", "Научете се да казвате "шееефеее" сладко и продължително - спасява ви кариерата".... (можеш да допълниш знаците).

Заради неумението (или нежеланието) да предам себе си, ме предаваха много близки хора - не съм можела да "еволюирам" - сякаш основното правило при "еволюирането" е да съблечеш достойнството си и да го захвърлиш като ненужна дреха...

В такива моменти един приятел ми каза: "Ти си като вълк-единак, сега си в хралупата и ближеш рани, като оздравееш - сама ще излезеш..." Така се научих да оцелявам. Сега знам, че е важно животът ти да не се изгуби, да не се омърляви и да не се питаш един ден кой си... Когато прочетох автобиографията ти - те познах - отделих те като зърно от плявата... Затова - не се променяй...”

Lilia Paskova направо ме разби: “Боряна, току-що прочетох автобиографията ти. Сигурно няма да кажа нищо по-различно от изказаните преди мене мнения... Кое ми направи много силно впечатление? На първо място неизтощимия позитивизъм и стремеж към постигане на мечтата!

Защо това е най-важното според мен?! Защото позитивизмът и стремежът към постигане на успеха не са качества, те са характеристиката, матрицата, според която се формират характера на човек и качествата като такива. С тях човек се ражда, те не се придобиват, това го притежават само родените да бъдат иноватори, откриватели, победители!

Не на последно място ме впечатли способността ти да прощаваш. Човек не би могъл да постигне нищо на този свят, ако не се е научил да прощава! Желая ти полет на мечтите, дързост в делата и намеренията, сили и креативност да ги постигнеш и здраве!”

Още един мил колаж от моя фейсбук приятелка - трогателен коледен подарък...


Valia Bradshow от САЩ също ме разплака: “Възхищавам ти се всеки път, когато чета твоя публикация....Питам се какво ли трябва да се случи, за да си станеш сама господар на себе си...с целия този талант, ентусиазъм, енергия...Пожелавам ти го от все сърце!”

Много проникновен беше постът на Даниела Гаджева: "Как да предположи човек, че ще дойде ден, в който не само ще се зачета в нечия автобиография толкова съсредоточено, без да имам служебен или друг интерес, но ще я изчета на един дъх. Поздравления и благодарност, че ни направихте част от вашата история, която неумолимо подтиква човешката психика да зарови глава в собственото си минало, мечти, надежди и безвъзвратно загубени моменти, в които сме били на крачка да ги направим реалност".

Героинята на един мой очерк пък - Владина Цекова, беше разбиващо категорична: "Ами който разбира, търси добри и грамотни журналисти... Избор!!! Всичко е въпрос на избор!! Съжалявам издания, които залагат на неграмотни и некадърни журналисти..Губи единствено читателят. Така че, Борянка, който иска да има четено издание, смислени и добри материали, ще назначи на работа грамотни и дъбри журналисти като теб. Дай, Боже!"

А Регина Александрова ме надъха един ден още от сутринта: "Успехи, бунтарке! Точно такива като теб движат света!" Между другото, точно такива оценки - на хора, които високо ценя - ме вдигат и движат напред в тежки моменти...

В някакъв момент получих интересно предложение да направя група свързани информационни сайтове. Офертата беше отново от човек, чел тази автобиография. Това е най-сериозното предложение, родило се вследствие на моя експеримент - да предизвикам реакции, като "се разголя" с публикеване на професионалната ми биография.

Споделих идеята си във Фейсбук и най-интересната оценка и поощрение да реализирам проекта дойде от Lidiya Tomova, която написа: "....не знам твоята история, нито как си натрупала своята опитност, но чета нещата в блога ти и откривам следното: в теб има една рядка многопластовост, която притежава широтата както да развеселява, така и да занемява - вземи нещата, които сподели тук само тази сутрин - с част от тях много се смях, с друга, буца ми заседна на гърлото и пръстите ми отказаха да пробягат през клавиатурата.

Смятам, че притежаваш една особена, добре изразена автентичност, която завладява, една неподправена ексцентричност, която придава ниво на нещата, които носиш. Проявяваш широта и склонност да се ангажираш с широк спектър от неща - все едно, че съвместяваш творческите търсения на няколко човека - в този смисъл и аз бих те ангажирала за подобен проект - това, което си, те прави много точно попадение.

Имаш размах и визия. Бих ти казала само - има моменти когато под твоята язвителност прозира един разочарован идеалист - прояви щедрост и непременно го обуздай - трансформирай тази енергия в творческа." И тъй като Лидия е права във всичко, смятам да я послушам.

В студената зимна вечер на 8 януари, от далечна топла Коста Рика истински ме стопли постът на Ваня Апостолова: "Изчетох всичко на един дъх. Завладяващ разказ за пътя на един човек, който се бори да бъде себе си. И както винаги, когато чета публикации от блога ти, се усмихнах.  Второто ми сутрешно кафе изстина..."

Едно от най-красивите писма дойде в горещия летен ден на 7 юни 2013, от една непозната млада дама - Станка Славова, за която нищо друго не знам, тъй като дори не ми е приятел в профила: "Здравейте! Преди година Ви открих някак в интернет пространството. Дори не си спомням как. Но не е важно. Важното е, че сте истински вдъхновител с реалните си истории, с истински хора, с положителния си светоглед и усещане. Всеки може да пише за грозното (има го в изобилие), но да се съзре зрънцето красота в човека, да се акцентира върху стойностното, е истинско изкуство. Поздравявам Ви за това. Искрено ценя труда Ви и Ви благодаря за всеки миг отделено време, за да имам удоволствието да чета вашите материали.
Бъдете жива и здрава и творете, защото го можете.
С поздрав: Станка Славова"...

“Колко мило, – благодарих й аз от сърце, - подобни писма ме вдигат в минути на тежка депресия и обезверяване”. “В тази наша мила Родина, - откликна тя, - хората с правилна ценностна система и достатъчно здрав разум, има и от какво да се депресират , и от какво да се обезверят. Искрена съм в думите си към Вас и са напълно безкористни.Но не позволявайте пошлостта да Ви заличи. Бъдете като лотоса, който взема само чистото дори и в блатото. На мен сте ми нужна, потребна. Дерзайте.”

Marina-Livia Ivanova от Нюкясъл, Великобритания, написа нещо много ценно за мен: “Боряна, ти променяш човешкото виждане и мисленето на много хора! Чрез твоите публикации всички можем да се превърнем в човеци и да работим за подкрепата на човешкият дух! Благодаря ти!”.
Отвърнах й, че за съжаление у нас някои смятат, че така наречената non political журналистика е от по-нисък клас.
Тя ми написа: “Няма такова нещо! Просто хората трябва да се научат (а виждам, че има напредък ) да четат и да не подминават истинските неща! Адмирации, трудно е да прогледне човекът, но виждам, че много се излекуваха от слепотата и безчовечието! Заложила си на правилното, истинското! Чета те и те поздравявам и съм сигурна, че много хора са променили поне частица от светогледа си благодарение на публикациите ти! А това кой какво казва да го игнорираме! Знаеш, че злобата и неразбирането у "хората" са пословични! Успех и ти благодаря , че те има!”
Малко по-късно Марина реши да ме доразплаче, като публикува на фб страницата си последния ми очерк с думите: “Boryana Antimova, едно име, градено с годините! Това име, тази жена прави нещо, за което ние малко позабравихме, а именно да ни представя едни малки на глед, но всъщност истински и реални добрини! Един журналист, заложил на добрината у хората, вдъхновяващи личности и бягаща от жълтите глупости и политически размисли! Можете винаги да прегледате блога й и да научите много за човешкото и човещината! Може вие да сте следващият и вдъхновител ! Чета и се уча на добрина!”
В един горещ юлски ден Елица Горанова ме изненада с откровението: “Здравейте, Боряна! Аз съм Елица Горанова - читател на вестник Преса и дългогодишен ''последовател'' на вашата кариера. Искам да изразя огромното си уважение и огромна почит към Вас. Вие сте една от моите любими журналисти- дори имам любим ваш материал- този за Добромир Банев. Описахте го толкова реалистично, толкова истински...Наистина - моите огромни адмирации!”


А МОЯТ ЕКСПЕРИМЕНТ "РАСТЕ И ХУБАВЕЕ" :))) "без минало няма бъдеще"... Кой го беше казал това? Опитвам се да си спомня автора на това клише, докато проследявам как върви въпросният експеримент. Който още не е разбрал, публикувах в блога си моята автобиография. в знак на протест.

Това е полусух-получовешки текст, нещо като разширено CV, в който на нормален език, а не като таблица, разказах къде съм работила досега. Бяха ме помолили от едно издателство да го напиша така, "по човешки", и преди малко повече от месец го качих като четиво в блога си.

Защо го направих ли? Спомних си как на едно място размахваха пред очите ми въпросната биография и казваха колко е забележителна и необикновена, и как аз съм една “възрожденска личност”… докато ми съобщаваха, че няма да работя там… каква ирония…

Нали казват, че никой (от работодателите) не четял нашите сивита, че на никого не му пукало кой си бил преди това и за какво си се борил. Да, ама не (по Бочаров) - до момента отчитам над 2000 уникални посещения на скромната ми автобиография. Писмата не съм ги броила, но всичките са много мили и с искрено възхищение и подкрепа.

Един ми каза, че това си било направо основа за книга, друг - че от гледна точка на пиара не било полезно за мен толкова да се разголвам. някои ми направиха дори и нумерологичен хороскоп :). Откриха ме хора, чели като тийнейджъри изданията, които списвах.

В коментарите под автобиографията ми в блога ми писа една бивша репортерка. тогава, в онази младежка редакция, при мен, беше първото й докосване до вестник, а сега е уважаван и ценен театровед :) Всички, които минаха през школата на Боби, сега са НЯКОИ НЯКЪДЕ...

Не съжалявам, че публикувах този текст. нещо много хубаво и много ценно се е случвало там, където е горял моят дух, и за това си заслужава да разкажа :) безценно :)

Изобщо, публикацията заживя свой собствен, доста интензивен и интересен живот. та ми хрумна луда идея. Ами след като никой не чете CV-то ни (в масовия случай), да носим при интервю за работа "повест за нашия живот". Нещо като "повест за истинския човек", която изучавахме едно време в училище...

Та защо да не разкажем тази, истинската си история? През какво сме минали, за какво сме се борили… без да ни пука, какво ще кажат евентуалните ни работодатели, когато прочетат текста... а?




12 коментара:

  1. Чудесно. И съм сигурна, че предстоят още много приключения и преживявания, за които ще пишете скоро. Възхищавам се на искрения Ви труд и упорство във всичко, което сте направили/правите в работата си.

    ОтговорИзтриване
  2. Skupa Boriiana, neznaino zashto daze i sled tolkova mnogo godini izvun Bulgaria , chetiashta tvoata kratka, no izpulnena s tolkova mnogo vulnenia biografia mi stava niakaksi tolkova muchno za vsichki tezi kadurni i neymoverno silni i krasivi lichnosti kato teb, koito tursiat istinata v zivota i za zalost ostavat vinagi izxvurleni ot tezi koito sa monotonni i skychno ziveeshti "chovecheta", podchiniavashti se na sivotata i poslyshanieto samo i samo da ziveat spokoino!Suzaliavam che v Bulgaria vupreki visokoparnite izliania che neshtata se promeniat ne sa mrudnali i na jota , a tova beshe i goliamata prichina i za men da zapochna nov zivot na 10 000 km otvud okeana.!Ne me razbirai pogreshno ,preklaniam se pred silatata ti da produlzish i xaide malko po optimistichno DANO DANO namerish v edin svetul den TOVA KOETO TURSISH I DA SI KAZESH E PONE SI ZASLYZAVASHE TRYDA! KUSMET TI POZELAVAM OT SURTCE!
    SVETLANA

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Напълно споделям и аз това мнение...(живеейки в чужбина от близо 10 години). И аз се натъжавам за ситуацията в България, но това представлява живота там и е такъв, какъвто е. :)

      Изтриване
  3. От доста време следя и чета блога Ви, но едва сега, след като прочетох тази подробна и вълнуваща биография, се осмелявам да Ви пиша и да Ви поздравя за всеотдайността, с която преследвате и сбъдвате мечтите си!
    Като дете и тийнейджър израснах с вестниците "Кой си ти" и "Време Super S", които заедно с "Ритъм", "МРШ" и "Рок Булевард" формираха до голяма степен мирогледа ми и го насочиха, смятам, в правилната посока. Радвам се, че след толкова години Ви откривам и имам възможността да благодаря, за което.
    keep on rockin' :)

    ОтговорИзтриване
  4. Диана, Лана, Секамо, нямате си представа колко е важно за мен, че получавам подкрепата ви точно в този момент!
    Да, Секамо, аз съм Боби, която тийнейджърите свързваха с "Време Super S"... Имах страхотно вълнуващи преживявания навсякъде из страната! Помня, веднъж отидохме с част от екипа в дискотека в Перник. Диджеят отнякъде беше разбрал, че звездите от "Време Super S" са в залата, десетки тийнове ни обкръжиха и започнахме да танцуваме и да раздаваме автографи... Ами когато Роби Уилямс напусна TAKE THAT?... Обадиха ми се, че пред редакцията са се събрали хлипащи момичета... Направихме стена на Роби, после всички писма до него изпратихме в централния фенклуб на групата в Манчестър... Да, Секамо, ние се отнасяхме много сериозно към детските мечти и желания, и може би затова изданията, които правех, имаха такъв успех. И аз се радвам, че се срещаме. Най-мило ми е, когато млади мои колеги, репортери, изведнъж разбират, че аз съм онази Боби, и ми споделят как са ставали в 6.30 сутринта, за да си купят вестник "Време Super S"... Безценно!

    ОтговорИзтриване
  5. Анонимен5 юни 2012 г., 10:23

    Аз пък бях от онези дето четяха чувалите с писма от фенове във вестибюла на редакцията на Vreme Super S с вдигнати на масата крака и кутия Средец, ама от дългите... Дори имам такава снимка! Покрай работата ми като репортер о автор във вестника ми се случиха доста уникални неща като например лично вратарят Здравко Здравков да ме вози в колата си за първото ми и единствено футболно интервю, да правя интервю с бъдещите си колеги Камен Донев и Стефан Вълдобрев на покрива на театър Българска армия, да направя своето най-голямо проучване на тема ХИПИ движение, което излезе на двойна вътрешна страница и предизвика фурор, да се запозная с хора, които са днешните звезди на театъра и киното и да стана ... театровед. Научих много от работата си там, и най-вече - научих се на РАБОТА и любов към нея.
    Поздрави!
    Кремена

    ОтговорИзтриване
  6. Ех, Кремена, всички, които са минали през тази школа, са станали, първо, Човеци и освен това - Професионалисти!

    ОтговорИзтриване
  7. Моля те, изпрети тези снимки, да ги публикувам тук! Нещо много важно се случваше тогава и си заслужава то да бъде показано и за него да бъде разказано!

    ОтговорИзтриване
  8. Рада Петрова22 юли 2012 г., 5:05

    Боряна, зави ми се свят! Невероятна борба, невероятна енергия и сила за 1000 човека! И откъде се взема всичко това, господи! Тази творческа автобиография е емблематична и характеризира не само теб! Тя говори многогласно за българското общество, за нравите, за истинската психология на съвременния българин - за този от едната и онзи от "другата" страна. Говори за творците, които имат дарба и за тези, които са се овластили.
    Това, което си описала като професионален път, като емоция, като мечти и реализация, е страхотно! То е едно силно послание за хората,които остават в България. Ако могат така - като теб, ще оцелеят. Ако не могат - не знам. Лошо им се пише. Вече гледам на теб по друг начин, признавам си! Не знам дали да ти се радвам, дали да те поздравявам,дали да те оплаквам. Ще мисля...

    ОтговорИзтриване
  9. Имате моите огромни възхищения!

    ОтговорИзтриване
  10. Браво Стрелецо:)))...и двете ми дъщери са стрелчета и се надявам да имат много СВОЙ извоюван успех в живота като ВАС! Голямата завърши българска филология в СУ и сега работи като редактор в сайта Woman.bg. Казвам това, защото виждам, как се труди с любов и всеотдайност. Само с лаптопа под мишница и пише ли пише:))
    Харесвам и уважавам хора с биографии!/от личен опит го споделям...хаха)

    ОтговорИзтриване
  11. Йонко Крачунов14 септември 2012 г., 8:48

    Браво, Боряна!!! Аз също съм от Плевенско - с. Крушовица. Роден съм 1954 г. През 1967-1969 съм учил в училище Христо Смирненски в един клас с Цецка Николова-кореспондент на БНР за Плевен. То се намираше на втория етаж над Руската гимназия, сега медицински институт. Работя и живея в град София. Занимавам се с компютри и обучение по информационни технологии. Нямам блог, пиша понякога във фейсбук и ще се радвам ако ми пишеш на мейла и дори ако е възможно да се запознаем. И аз съм семен и имам син и дъщеря-семейни. Поздравявам те наистина за "дългия и труден" в истинския смисъл на думата професионален път и получения опит. i_vk@abv.bg - това е мейла ми. Още веднъж поздрави и приятна вечер!!!

    ОтговорИзтриване