Неподправеният чар на Островите на подправките

Откъс от книгата на Магдалена Гигова „Новите пътешествия на Маги, от Магелан”

Снимки Авторката

Молукските острови! Българите около и над 40-те ги свързват с пътеписите на руския антрополог и етнограф Миклухо Маклай, както местните племена произнасяли името Николай Николаевич. Останалите реагират както шопът на жираф: „Такова животно нема!”. Има, имааа! При това се е разпростряло на 851 000 кв. км суша и море. Твърдата земя обаче е едва 7,6 процента, т.е. около 86 000 кв. км, „нацвъкани” на 1000 острова.

Какъв е шансът една българка да се озове насред морето Банда и провинция Молуку в Индонезия? Почти нулев. Особено като се има предвид, че до преди година-две тук е имало междуособици и туристите от близо 300 000 през 2000 г., са намалели до 100 отчаяни любители на гмуркането годишно през 2010-а.

Но мюсюлманите и християните спрели да враждуват също така внезапно и неаргументирано, както започнали да се бият преди време. (Мълви се, че баталиите започнали в Джакарта между китайци и амбонци, а „разваленият телефон” между нациите ги превърнал във верски.)

Сега правителството в Джакарта се опитва да припомни на света, че Молукските острови са приказният тропически рай със съхранена природа, авантюристична щипка дивота и приемливи цени.

Един от начините е регатата „Сейл Банда”. На нея „дефилираха” 106 военни, спасителни и медицински кораби от 80 държави, тръгнали от остров Дарвин (Галапагос), за да акостират след седмица на Уакатоби (Сулавеси). Зрелище внушително и приповдигнато. Отчасти заради лъснатите порещи вълните грамади със строен по конец екипаж на палубите. Отчасти и поради присъствието на индонезийския президент Сусило Бамбанг Юдойоно.

Той приветства “дефилето” на корабите на Йос Сударсо порт в молукската столица Амбон и подкрепи етническия мир, като дари лични 1 млн. рупии (около 17 000 лева) поравно за построяването на църква и джамия. Хитро и дипломатично!

На арабски Ал Мулук означава „Страна на крале”, но името, с което тази част от Индонезия е била позната през вековете, е Островите на подправките. Откакто през 1512 г. португалците Антонио д’Абреу и Франсишку Серау откриват благословената земя, тя е единствен източник на мускатово орехче, карамфил и канела за целия свят.

Век по-късно холандците отвоюват Молуку и се възползват от благините му цели 350 години. Те оставили много колониални сгради и църкви, но не очаквайте да им се насладите изцяло. Столицата Амбон (където е бил и продължава да е съсредоточен „светският” живот) през Втората световна война е срината от японците.

Затова в рекламите си наблягат на природните забележителности, но не пропускат да споменат, че, ако Бали е островът на 1000-та храма, то Амбон е царството на хилядата църкви. Толкова са ми го набили в главата, че го споменавам за втори път.

Иначе изобилстват копринените плажове с бял пясък. Кораловите плантации са като кадър от „Нешънъл джеографик”, а вулканичните образувания, мангровите горички и тропическите джунгли (прорязани от асфалтови пътища без дупки!) радват душата на пътешественика.

Целта на „Сейл Банда” е те да не бъдат само местна забележителност, а и светът да научи за тях. Организацията на регатата напомня военна операция, само че с музика и детска глъч. Достъпът до пристанището е ограничен от три кордона.

Толкова са и вътрешните постове, които не вярват много на скенера и проверяват всекиго „мануално”. Учениците са строени с байрачета в ръце, а даскалиците им също са с униформи и извезани имена на реверите.

Дори да страдаш от неизлечима звездомания, чудодейно биваш изцерен, щом преминеш през „усмихнатата мелница” на няколко класа първолачета, всяко от които иска да се снима с теб и да получи автограф. Просто защото си различен.

Жителите на Молуку също са различни. Те са поне четири нюанса по-тъмни от останалите индонезийци, имат чупливи или къдрави коси и... всички пеят. Ненапразно последният „Мюзик Айдъл” в Джакарта бе спечелен от амбонското момче Иго.

Ако попаднете в ресторант на Молуку, ще се учудите колко много професионални певци сменя оркестърът. Отворили едни гърла, пеят, та се късат. Оказват се гости. Дошли да хапнат с приятели и решили да поздравят масата си с едно парче. Лично. Често пъти по-качествено от солистите на групата. Че и знаят всички песни докрай.

Във ВИП-ложата на регатата също звучи музика. Типично тексаска група с леко дръпнати очички изпълнява каубойски песни на... местен диалект. Шизофренична гледка! Сменят ги танцьорки в традиционни носии, президентът държи реч и се започва едно порене на вълните от кораби от всякакъв калибър. Тръпката от тяхното „дефиле” може да превърне и най-закостенелия сухоземец в морски вълк.

Но истинският Амбон е там, където и най-отявленият бедняк вечеря с омар, колкото пъти поиска. Просто като огладнее, отива и си го улавя. Населението на Молуку яде средно по 55 кг риба годишно. Някои много по-често. А други я използват за домашен любимец.

Селцето Уаии допълва рехавия си бюджет с необичайна атракция - галене на змиорки. Основното перо идва от ферма за водорасли, лодки под наем за гмуркачи и улов на риба. Но в никакъв случай не на змиорки.

Дъждът вали, сякаш му плащат по 5 евро на капка. Селцето Уаии е на 28 км от Амбон и допреди година е било съвсем обезлюдено. Жителите избягали от сблъсъците между християни и мюсюлмани - забягнали при роднини във вътрешността на острова.

Но от 2003 година започват да се връщат. Боядисват къщите, потягат лодките и отглеждат дългите по 1,5 метра змиорки като атракция за туристи. Странният гъдел да галиш нещо, което толкова прилича на змия, те кара да събуеш обувките и като селските дечица да заджапаш в барата, където се предполага, че се гушат ценните риби. Сапунът явно не ги тревожи, защото въпреки пороя жените млатят в камъните пране, сякаш на него си изкарват яда от снощната разправия с мъжете си.

Малчуганите, решени да се покажат пред гостите, правят неумели лупинги във водата. Юноша само по препаска чупи сурови яйца и издава странен пльокащ звук, но змиорките, наричани тук мореа, не идват. Сякаш ги е страх да не се намокрят от проливния дъжд. А би трябвало водата да е като супа с мърдащо фиде.

Говори се, че обитателите на канала са стотици. Повелителят на дългите риби носи титлата „Татко Марк Бакарбеси”, каквото и да значи това. Той пак чуква яйце и изпльоква с език. Най-сетне една се престрашава. Глътва набързо жълтъка и се гмурва. Помамена от лакомията, се връща пак. А може би не е същата? На пипане е като делфин – гладка, хладка и много гъвкава.

За хората от Уаии атракцията не са рибите, а туристите. Всеки иска да покаже дома си с оскъдна покъщнина, кокоши полози в кошове, закачени на стените, и балдахини от хасе върху рогозките на пода – против комари. Най се радват, когато снимат децата им.

Сред колибите изпъква двуетажно къще с варакосани в златно перила на балкончето. Еднозъбата Лорета отваря вратата с хвалба, като собственичка. После става ясно, че стопаните са на работа, а тя трябва да почисти. (Името й изглежда странно, но само докато разбереш, че доста от мъжете се казват... Фриц).

„Купешките” европейски мебели са опаковани с плътен найлон. Срещу влагата. Кухнята не се отличава от която и да е българска своя посестрима, но е на векове от струпаната на пластмасово столче посуда у комшиите.

На километър по-долу по пътя е Арбанас. Няма грешка. На местно наречие това означава „горещ извор”. В проливния дъжд няколко мъжаги дърпат огромно дърво, нагазили до кръста в бушуваща река. Корените му заприщват водата и тя заплашва да залее къщите им. Най-якият сече клоните с брадва.

От моста строго ги наблюдава Исмет, собственикът на извора. И на селото. Входът за топлата вода е 5000 рупии – към 85 стотинки. Тя е парцелирана на три циментови басейна – за мъже, за жени и деца и за мазохисти. Защото в третия водата е с температура над 40 градуса и рискуваш да станеш на телешко варено.

Жените, разбира се, се къпят с дрехите, а мъжете с панталони. Е „по-разгулните” от тях носят бермуди. Зад ресторанта, изграден от цели талпи дърво, са колибите на персонала. В една стая съхне пране, което при този порой ще си остане вечно влажно, в друга са струпани продукти, а в трета пластмасови щайги отделят леглото на децата от това на родителите. Разбирай, нещо като тънък дюшек на пода и парче плат за завивка.

Тези хора сигурно се топлят от усмивките си, толкова са широки. Младежите, за да изпъкнат, се катерят по дърветата така, сякаш искат да докажат теорията на Дарвин за произхода на човека. Отгоре политат странни плодове - лангса. Приличат на личи, без „косматата” му обвивка и са безкрайно вкусни. Балансирайки опасно върху клоните, момчетата не спират да позират героично.

Гмуркачите, които искат да се потопят в подводните красоти на кораловите плантации и пъстрите тропически риби, минават още няколко километра до Тулеху. Рибарско селце, разделено на „уседнали” и нещо като „цигани”. Към тях се отнасят с презрение, защото живеят, раждат се и умират на лодките си. Но пък са майстори на непотъващите катамарани от подръчни материали.

Къщичките в Тулеху са като на баба Яга – на кокоши крака. Пардон, на подпори. Защото не се знае кога на морето ще му хрумне да им дойде на гости. В калта до кокошките се ровят местни вариации на гларуси и чайки. Прозорците са с капаци, а балконите – по-пъстри от амбонска носия.

Децата, както навсякъде, са любопитни да видят чужденците. А ако някое случайно не е изскочило, майка му услужливо го изнася за снимка. Щом човек се размечтае за неподправен плаж с автентична тропическа красота, Молуку е неговото място. А ако иска да срещне истински неподправени хора – още повече.




В Амбон, нали съм доказана кукувица и искам всичко да опитам, се включих и в ритуала „лудият бамбук” или „бабму гила”. Той се е появил на Молукските острови векове преди християнството и исляма и може да се съпреживее само там.

Шаманът отсича бамбук, дълъг 2,5 и дебел към 9 см. Разпалва кандило с тамян и черупки от кокосов орех и на древния език тернате произнася кратки, известни само на него мантри и гръмогласно извиква три пъти „Гила!”. С това събужда духовете на предците, които придават магическа сила на гредата.

Бамбуковото дърво е подхванато от седмина любители на силни усещания, които предварително са махнали всичките си часовници и бижута. Не е препоръчително дори да имат металокерамика в устата. От личен опит казвам. Дървото наистина сякаш само се носи в различни посоки, докато шаманът не го спре с едно движение на ръката.

Незнайна сила подхвърля като лист отбрулен юнашката дружина. Доминира звукът от местния барабан тифа, публиката се включва с ритмично пляскане. Местни люде твърдят, че някои шамани дори постигали левитация – лудият бамбук издигал седмината на 20 см над земята.

Шаманското умение и мантрите се предавали по наследство. Нашият магьосник се казваше... Фриц. Но си беше натурален амбонец. И явно не беше във форма, защото само ни лашкаше от единия край на площадката до другия ,но не успя да ни издигне във въздуха.

На панаира на местната промишленост, ако може да се нарече така, видях най-смайващите перли, които някога съм срещала. А като ценител съм заглеждала бисери и в Китай, и в най-лъскавите западни магазини. Представете си гладка перла с големината на лешник шоколадово кафява на цвят.

Ако е извадена в Южните морета и се продава на „Кертнерщрасе” или „Банхофщрасе” във Виена или в Цюрих, би струвала десетки хиляди. Тук е само 170 евро. Преди пазарлъка. Но, от една страна, не съм сменила пари, а приемат само местна валута, а, от друга, се замислям има ли златар в София, който да превърне смайващата перла в бижу. Или да предизвика най-долните ми инстинкти, ако я повреди.

Разминаването с кафявия бисер подклажда фантазиите ми за връщане по онези места. Е, не си тръгнах съвсем празна, де. 69 карата лимонов топаз са отлична компенсация.

Откъсът, който прочетохте, е от новата книга на една от грандамите на светската журналистика и една от най-ярките дами, които познавам – Маги Гигова. Книгата със заглавие "Новите пътешествия на Маги, от Магелан" е по книжарниците от края на месец март.

Тя е четвърта по ред и втора от приключенската й поредица. В нея, на 424 страници, заедно с над 200 авторски снимки Маги разказва за 12 екзотични пътешествия - до Мартиника, Антигуа, Тортола, Гуджарат, Теотиуакан, Оман, Сингапур, Бирма, Рио де Жанейро, Малайзия, Макао и Хонгконг…

Представени са дивите племена в индийския щат Гуджарат и индианците ембера на езерото Гатун в Панамския канал, земите от остров Бонеър в Карибско море до Молукските острови в морето Банда, масаите в кенийския резерват Цаво и берберите край Дуз… Прочетох я на един дъх... Вълшебна е!