неделя, 11 март 2012 г.

Мадлен Чолакова: Посипе ли те сценичен прах, то е завинаги



Боряна АНТИМОВА

Мадлен Чолакова е сред малкото българи, получили шанса да се занимават с театър в Меката на това изкуство - Ню Йорк. Родена е в София на 3 май 1953 г. Приета е в НАТФИЗ в класа на Апостол Карамитев, а след кончината му завършва актьорско майсторство в класа на проф. Енчо Халачев през 1977 г. По-късно преподава 8 години в академията, има клас по актьорско майсторство. Участва в много театрални и телевизионни постановки. Зрителите помнят красавицата Мадлен и от филмите "Последна дума", "Дубльорът", "Роялът", "Игра на любов", "Ешелоните на смъртта", “Иван Кондарев”. През 1996 г. се премества при баща си, емигрант в Ню Йорк. Там продължава да живее и работи и днес като театрален преподавател и консултант на постановки по руска и славянска класика.

 
-Мадлен, по-трудно ли е да си на 50+ в Ню Йорк, отколкото в София?
 -Човек е на толкова години, на колкото е и където и да е. Не вярвам, че има значение как се чувстваш. Може да ти е трудно на всяка възраст и навсякъде по света. Но определено е по-лесно там, където няма очебийна възрастова дискриминация - говоря и в двете посоки - и поколенията съжителстват с взаимен респект.

-Как една дама в благородната си възраст да се помири с промененото си тяло и лице?
 -По-лесно се помиряваш, ако имаш и цениш личността си повече от опаковката и. Напоследък за моята възраст предпочитаната опаковка е „катедрала“. Нямам представа как се постига. На някои им идва отвътре. Но само когато има нещо вътре.

-По-различна ли е любовта на 50+ години?
-Любовта не се съобразява с времето. Обичаме на всяка възраст. По-важно е как го правим. Любовта най-силно изразява характера ни. С други думи - покажи ми как обичаш и ще ти кажа кой си.

-Промениха ли се приоритетите ви от времето, когато бяхте млада актриса у нас?
-Да, безусловно. И сигурно още ще се променят. Живеем в най-бързо променящите се и променящи ни времена от началото на цивилизацията. Същите останаха само основните ми ценностни ориентири – тези за добро и зло, уважение и себеуважение, достойнство и честност.



-Трудно ли е да се занимаваш с театър в Ню Йорк?
-С Театър с главно “Т” е трудно да се занимаваш навсякъде. С подобията му не толкова. Това е едно непечеливше, трудоемко и скъпо струващо изкуство. Америка  не прави изключение. И Ню Йорк е мястото. В града има 41 театъра на Броудуей, 40 “оф Броудуей” и 300 независими, пръснати в петте района на града. Не изброявам университетските театри и тези към актьорските школи.

Спецификата на страната – англоезична, мултикултурна и без дотации в културата - е определила и една традиция, много различна от европейската.  И като финансиране, и като продукция, и като подготовка. И е оставила в световното тетрално наследство имена като Артър Милър, Юджийн О‘Нийл, Едуард Олби и още много. Актьорите ги познава светът. Затова казват, че който успее в Ню Йорк, успява навсякъде. Но за мен най-доброто в театралната култура тук си остава цялостното разбиране и използване на това изкуство като мощен образователен инструмент.

Снимки: личен архив

-Какво правите в момента, все още ли консултирате постановки по руски автори?
-През 1996-та дойдох тук, за да живея с баща си, не за да правя кариера. Осем години преподавателска работа в НАТФИЗ ми дадоха куража да се опитам да преподавам. Започнах с четене на лекции по източноевропейски театър. Тогава американците го откриваха. После разбрах, че да влезеш в академичните среди е почти толкова трудно, колкото и да подпишеш договор за роля на Броудуей.

Така или иначе имам в резюмето си преподаване на актьорско майсторство и режисура в добри университети и множество бивши студенти, на които се радвам. Преди месец един от тях дебютира на Нюйоркска сцена, а миналата година моя студентка игра главната роля в спечелилия “Оскар” късометражен филм – God of Love. А консултациите на постановки по руска и славяноезична драматургия са голяма забава  при малко натоварване и с добро заплащане, и винаги с радост ги приемам.

-Работите ли нещо друго, или останахте изцяло вярна на театъра и киното?
-Веднъж като те посипе сценичен прах, сърбежът остава завинаги. Работя десетки неща едновременно. Поставям, пиша, преподавам, снимам. Много малко от тези неща са заплатени. Но неизбежно всяка работа, която върша, лежи върху живота и опита ми в театъра, телевизията и киното в България. Помага и ако си имал лош опит. Защото и това е опит.

С актьора Анани Явашев, 2011 г.
-Как минава един ваш ден?
-Различно. Много чета. Много седя в интернет. Много гледам телевизия. Много ходя на театър, опера, кино. Много вися по музеите и библиотеките. Много седя в книжарници. Много пия кафе. Много пуша. Малко спортувам. Малко общувам.  Малко са твърдите ми мнения. Не критикувам, като правило.


В ролята на Иглика в едноименния телевизионен филм по Йордан Йовков
-Защо според вас толкова наши артисти са влюбени в “Голямата ябълка”?
-Защото... това е Ню Йорк. Харесва ли ни или не, но това е културната столица на света в нашия век. Пословична съм с това колко често посрещам гости и ги запознавам с града. Познавам го добре, не колкото сина ми, но добре. И после задължително ги оставям насаме с него. За да открият своя Ню Йорк. Защото той е с толкова лица, колкото са хората, които живеят или идват в него.

Той е огромен и същевременно интимен. Шумен и романичен. Невероятно забързан и неочаквано съсредоточен. И лъскав, и мръсен. И богат, и беден. Дружелюбен и гостоприемен, горещ през лятото и студен през зимата. Най-многоезичният в света. Най-космополитният. Най-шареният. И най-непредвидимият.

С Велко Кънев във филма “Дублъорът”
-Мислили ли сте някога за връщане в България?
-Не съм. Защото не съм напускала България. Не можеш да напуснеш майка си. Може да си и сърдит или да си скаран с нея, може да си се преместил някъде, но не можеш да я смениш или напуснеш. Така мисля. Живея тук, когато не живея в Близкия Изток или в България. Опитвам се да съм жител на света. От България.

-Актриси от вашето поколение, живеещи в САЩ – Ирен Кривошиева, Ваня Цветкова – се снимат успешно тук във филми и сериали. Заради каква роля бихте прекосили океана?
-Идея нямам какво може да ме върне в професията. С годините критерият и очакванията ми са пораснали неимоверно. То е като да се влюбиш след 50. Имаш непосилни изисквания. Съдбата ни е личен избор. Или поредица от лични избори. Искам да се науча, не, искам всички да се научим да носим отговорността за избора си, а не да търсим виновните за него. За да можем, както учителят ми Апостол Карамитев, в края на дните си да кажем  – „ ...за нищо не съжалявам, от нищо не се срамувам“.


Публикувано във в. "Преса", 11 март 2012 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар