неделя, 27 октомври 2013 г.

Мариан Бачев: Ако трябва, ще играя и слон



Боряна АНТИМОВА


Мариан Бачев е като дете, попаднало в “Лунапарк” – иска всичко да опита, а там, където е натрупал опит, с готовност го споделя с по-младите си колеги. Извън сцената и екрана е сладкодумник, говори с увлечение за работата си…

Роден е на 8 юли 1976 г. в София. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Надежда Сейкова. Бил е на щат в театрите в Габрово и Шумен. От 2000 до 2005 г. е в трупата на театър „София“, където играе в над 10 главни роли, включително и в мюзикли като “Коса” (като Клод Буковски) и “Любовни булеварди”, но напуска недоволен от управлението на театъра.


Остава на свободна практика близо 2 години, в които усилено озвучава филми. През май 2007 г. завършва с пълно отличие магистърска програма „Мениджмънт в сценичните изкуства“ в НАТФИЗ и е награден от ректора на Академията.

Играе на сцените на Народния, Сатиричния, Младежкия театър, в “Сълза и смях” и Старозагорската опера, както и в театрите в Пловдив, Кюстендил, Перник, Смолян, Търговище, Шумен, Габрово, Театрална Формация “Мелпомена”.Озвучавал е в много сериали и анимация, където най-запомнящ е с гласа на готвача Лингуини в „Рататуй“.


Има две награди за главна мъжка роля от Фестивала в Шумен „Нова българска драма“ и една за талантлив млад актьор на Фондация „Иван Димов“, четири номинации за “Аскеер” и една за “Златен кукерикон”.

От октомври 2007 е актьор в „Шоуто на Слави“ по bTV.
Обвързан е с актрисата Милена Видер и има една дъщеря - Александрина на 6 години.

- Мариане, заварваме ви да репетирате усилено за премиерата на 17 ноември на спектакъла “Операцията” в “Сатирата”. Разкажете за него.

- Това е един сатиричен текст за театър, написан от Иво Сиромахов. Той е работил и като театрален режисьор, освен като сценарист в “Шоуто на Слави”. Текстът е писан с много добро чувство, много остро и е сатиричен, в стила е на Монти Пайтън и черната комедия. Разказва какво се случва на един човечец по време на една операция – нещо, което може да сполети всеки българин. Действието се развива в една българска болница.

Пиесата е един особен, остър поглед към случващото се тук и сега в България. Сигурен съм, че няма българин, който да не се е допрял до това, да ползва лекарска помощ, да се е срещал както с изключително добри, така и с изключително цинични лекари, както, впрочем, се случва навсякъде. Финалът е много разтърсващ и пречистващ и това е много важно за спектакъла.

- Коя роля ви отредиха – на хирурга или на неговата жертва?

- На хирурга. Орлин Горанов е анестезиологът, Тони Минасян е асистентът, Жанет Иванова е медицинска сестра, а Добрина Гецова е чиновникът, който идва от Министерството на здравеопазването по време на операцията, за да подпише около 270 документа…





- Като подход това сякаш напомня за скечовете, които правите в “Шоуто на Слави”.

- В скечовете се представят много злободневни, конкретни неща, адресирани са към конкретни събития. В пиесата не е точно така. В нея със средствата на сатирата, по-глобално е погледнато върху част от нашето общество – здравната система. Система, в която всички сме пациенти. Система, която също боледува. Разказва се какво се случва в една българска болница и на какво са подложени едни специалисти, които вероятно някога са били много добри.





Така е впрочем и с артистите. Ако един актьор дълго време остане в извънстоличен театър, където няма с кого да се съревновава – защото професионалистите израстват чрез конкуренцията – и когато го притисне битът, който според мен е страшен бич за добрия професионалист, той се алкохолизира, деградира. Много малко от тези хора успяват да се запазят, тъй като професията и на лекаря, и на актьора не е хоби. С нея трябва да изхранваш семейството си.
С Цветелина Грахич в "Шоуто на Слави"


Играеш Мария Антоанета да речем, а нямаш пари не хляб, не пасти, а геврек да си купиш, а същевременно трябва вечерта да излезеш като кралица с короната, с дрехите, да внушаваш респект, хората да ти ръкопляскат и да се чувстват пречистени емоционално... А ти нямаш средствата да си платиш тока и да се нахраниш като хората… Това е много страшно.

Като коментатор в "Шоуто на Слави"
- Повечето ваши колеги обаче са достойни хора и твърдят, че са в театъра, защото го обичат.

- Това е безспорно качество на колегите и аз дълбоко ги ценя за тази им всеотдайност. Някои казват, че артистът трябва да е винаги в криза, за да ражда изкуство. Аз не мисля така. Не виждам как човек може да работи добре, ако се чувства зле. Представете си – много се ядосвам на това - някой като каже, че артистите си позволяват да излизат пияни, а друг каже: “Е, ама той е артист, дайте да гледаме по-широко на нещата”. А искате ли да ви оперира сърцето някой леко подпийнал лекар, ей така, за настроение?! Не искате, нали? Но има и такива случаи.

Има обаче и други случаи на страхотни лекари, които са уникални, които дават от съня си, от времето си, за да спасят човешки живот. Наскоро гледах една лекарка, която на свои доброволни начала ходи до бежанските лагери и помага на сирийците. Казва, че е дала над 200 лева от собствените си пари, за да им купи най-елементарни неща. Ако видите какво става в Сирия, дори и само на снимки, косите ви ще настръхнат! А тук ние ги държим в някаква мизерия… Това е огледало на цялата ни мизерна ситуация.

- Доколко е важно един артист да бъде опънат като струна за тези проблеми?

- Не може да не бъде. Ти използваш сетивността си, нервната си система, емоционалността си, и ако си “опериран” от тази емоционалност, как ще я пресъздадеш на сцената? От сутринта се сблъскваш с всичко. Ето, аз водя си детето на предучилищна, после идвам в театъра. Пътувам с градския транспорт, защото няма къде да се паркира и защото имам право само на два часа в синя зона, а аз ще прекарам целия ден тук. Пътувам в тролея, а там знаете колко малко са усмихнатите и спокойни хора…

- Как това рефлектира върху работата ви?

- Действа ми хем обезсърчаващо и в същото време мотивиращо. Трябва с добре свършената работа да пречистя тези хора, преди да се приберат вкъщи и да си легнат, с изразните средства на моята професия – театъра, на сатирата, така че поне за няколко часа да са заредени за следващия ден.

- Какво ново ви дава ролята на хирурга в поредицата от комедийни и сатирични образи – продължение на това, което правите, или нещо ново?

- Всяка роля е нещо ново. С колегите, с някои от които се срещам за първи, с други за втори път обменяме енергия, която е силно зареждаща и провокираща. Професията ми дава възможност да си избирам хората, с които да работя. В повечето случаи приемам, защото все повече се срещам с млади и различни хора. Театърът е лабораторията за актьора – мястото, където да изгражда образи.

При шоуто в телевизията се изисква друг рефлекс, там трябва в един скеч в рамките на 4-5 минути да се извади есенцията на нещата. На сцената имаш възможност за час и 20 минути да направиш пълнокръвен образ в развитие със спецификата на жанра. Това е много ценно и затова харесвам работата в театъра, пък и живият контакт с публиката е много важен.

С Орлин Горанов и Диана Любенова в "Апокалипсис кога"


- Споменахте, че имате възможност да избирате партньори. С певеца Орлин Горанов сте заедно във втори спектакъл, след “Апокалипсис кога?”…

- Да, работихме заедно в “Апокалипсис кога“ – пиеса, написана специално за Общински драматичен театър – Кюстендил. Тя е създадена от трима от младите сценаристи в Шоуто – Мирослав Милков, Йордан Колев, Тодор Карагяуров. Радваме се на завиден интерес и правим гастроли из цяла България. Изключително ми е приятно да работя с Орлин – виждат го като артист в необичайна светлина. Лесно се работи с него, а и хората го харесват.

- Продължавате и с “Досадникът” в “Сатирата”, също много смешна комедия.

- Да, той също се играе на сцената на “Сатирата”, но е спектакъл на Пернишкия театър и Театрална Формация “Мелпомена”. Режисьор е Богдан Петканин, партнираме си с Александър Кадиев. За ролята си там бях номиниран за наградите “Златен Кукерикон”, за постижения в комедийното и сатирично изкуство, които бяха учредени в Сатиричния театър по инициатива на предишния директор Калин Сърменов. Бяха номинирани и Камен Донев и Герасим Георгиев – Геро. Герасим взе наградата за “Господин Балкански”.

С Александър Кадиев в "Досадникът"


- Александър Кадиев каза, че с много възторг е приел тази роля.

- Да, разбирам го – с такъв партньор, като мен! (смее се) Когато започнахме да работим с него, имах чувството, че цял живот сме работили заедно, а се запознахме едва на първата репетиция. Само след 40 минути започнахме да се разбираме от половин дума и ми беше много приятно, защото той е много талантливо момче – нова генерация, нова енергия.

- И за вас така казват, че сте желан партньор на сцената, имате ли свое обяснение защо?

- Малко е особено да говоря за себе си. Надявам се причината да е съвкупността от качествата, които притежавам и като професионалист, на първо място, и като човек – не на последно място. Големият Леон Даниел казва, че театър се прави от добра компания. Във времето, когато останах без щатната си работа в Театър „София“ и се оказах на свободния пазар, започнах много повече да ценя времето на колегите си, и да бъда по-толерантен. И очаквам това и от другите. Щастлив съм, че имам тази насрещност.

Сълзата на клоуна...
- Защо не се разбрахте с директора Доротея Тончева, при толкова много главни роли, не сте бил ощетен?

- Разбира се, че не съм бил ощетен и фактите го доказват. Аз излязох в един пиков момент от театър “София” като щатен актьор, когато за 5 години бях направил 10 главни роли и след множество театрални отличия. Едно трябва да е ясно – Доротея Тончева е прекрасна актриса и много я харесвам, но като директор не приемах политиката ѝ. Но това е минало, да не се връщаме назад.

Тези проблеми изостриха чувството ми на справедливост и лоялност към професията. Тогава аз останах без работа. Потърсих работа в другите столични театри, но не се получи, тъй като другите директори не искаха да влизат в конфликт с нея, вземайки ме на работа. Стигна се до там, че се записах в бюрото по труда и 4 месеца бях без работа.

Беше 2005-а, вече бях на ръба дори да се откажа от професията изобщо. Тогава жена ми Милена Видер, която също е актриса, и брат ми, който имаше строителна фирма, ми казаха: “Въобще не трябва се отказваш, не трябва!”

Лека полека започнах да се занимавам с дублаж, беше трудно, специфична професия е, трябва човек да има търпение, за да учи по-млад и неопитен актьор. Защото когато сбъркаш, седем човека трябва да те изчакат. Но аз попаднах на хубави екипи и започнах лека-полека да озвучавам, понеже пък имам специфичен висок мъжки глас, който е много подходящ за озвучаване на анимация.

С Патрик Суейзи в Москва

- От този период май най-запомнящ е гласът ви в ролята на готвача Лингуини в “Рататуй”?

- Да, любим филм. Тогава се отвориха и два телевизионни канала, които трябваше да се заредят с много анимация и започнах изведнъж да имам много работа. Печелех повече, отколкото когато бях на щатна работа в театър “София”. Тогава се появи и дъщеря ми Александрина.

Няколко месеца по-късно започнах работа и в “Шоуто на Слави”, което стана пак съвсем случайно. Даже колегите се смееха, че тази ми работа са ми я намерили от Бюрото по труда. Но онзи критичен момент ме научи да бъда много търпелив към млади хора и към такива, които имат желание да се научат и трябва да им се даде шанс. Работил съм над 2 години и като режисьор на дублажа, където бях предимно с опитни актьори, но задължително вземах 2-3 млади гласа, на които отделях специално време, защото знам, че иначе няма как и къде да се научат.

"Велик кадър с Ангел Георгиев - Ачо два месеца преди да ни напусне..."


- Имате вид на човек, “опериран” от професионална  ревност и завист, кой да бъде най-най на сцената и екрана, така ли е?

- Старая се, да. По принцип не сме особено толерантни и това, според мен, е дошло от дългите години липса на справедливост във всяко отношение. Всички социални процеси, които текат в момента, са свързани с липсата на справедливост. И тъй като към мен невинаги са се отнасяли справедливо, съм търпелив към другите.

В “Шоуто на Слави” имах късмета да попадна в един високо професионален екип, където хората са много напред с материала и с много по-голям опит. Слави и колегите ми дадоха кредит на доверие, от който аз се възползвах максимално. На 2 октомври  2007 беше първата ми поява. Вече започнах седма година в шоуто. Това допълнително ми дава самочувствие и отговорност.

Вече с удоволствие предавам опита си на по-млади колеги – стига да го искат, разбира се. Какво, ако го задържа? Къде ще го отнеса след 30 години? Както каза една баба в едно Родопско село, “Трябва да сме добри, щот’ ше се умира”. Старая се да се отнасям с хората с любов и доброта, другото е безсмислено. Станал съм по-толерантен на пътя, не че преди не съм бил, но съм свиркал на някой, пресичащ неправилно.

Публикувано във в. "Преса", 27 октомври 2013 г.

ВЪВ ВТОРАТА ЧАСТ Мариан разказва за работата си в "Шоуто на Слави", за жената на живота си Милена и дъщеря си Александрина...

Няма коментари:

Публикуване на коментар