събота, 19 октомври 2013 г.

Тони Димитрова на 50: В душата имам повече октави, отколкото в гласа




Боряна АНТИМОВА

Чаровницата с дрезгав глас е родена като Антоанета Димитрова Петкова в Бургас, но едва през 1977 г. заживява там. Преди това израства в с. Звездец и в Сливен. Баща ѝ е военен, майка ѝ - волнонаемен служител с педагогическо образование. Има брат с Йордан с 4 години по-възрастен от нея.

След гимназията в Бургас завършва курсове по машинопис и стенография и работи като машинописка в общинската администрация на града. През 1990 г. започва да пее в заведения в Бургас. 

През 1995 г. се явява на конкурс, организиран от Ева и Гого от „Тоника“. В журито на конкурса е Стефан Диомов, който търси хора за попълнение на група „Горещ пясък“ и от януари 1996 г. е назначена като солистка.


От този момент започва шеметната й кариера на певица, обичана от хората. Има 8 издадени албума, сред които един дуетен през 2002 г., включващ песни с Веселин Маринов, Орлин Горанов, Гого Найденов, Пламен Ставрев, Васил Найденов. Сред най-успешните й дуети са "За кой ли път" с Борис Годжунов и “Чаша кафе” с Пламен Ставрев. Много от песните й са евъргрийни, като “Ах, морето”, “Още те обичам”, “Малка водка с портокалов сок”, “Песента на щурците”. Има дъщеря Магдалена на 13 години.


-Тони, тази година отпразнува юбилей – 2 по 25, както пишеше на тортата ти. Как се чувстваш?

-Няма разлика от преди, нито от времето, когато бях на 2 по 20, нито – на 2 по 15. Може би е редно да съм помъдряла и долу-горе така се чувствам.

-Този “скок в петицата” като цифра във възрастта прекърши ли нещо в теб, промени ли нещо съществено към добро или зло?

-Не. Ами то преди, когато отпред си беше двойка, тройка или четворка, не съм намирала някаква свръхпромяна в себе си с годините. Не мисля, че е някаква фатална цифра…

Не, аз пак съм си такава, каквато съм – чувствителна. Нещата, които преди са ме радвали, пак ме радват, а тези, които са ме дразнили, пак ме дразнят.


Сетивата са ми същите. Вече се чувствам голяма жена и в тоя ред на мисли може би отговорностите ми се увеличават. Някои с годините казват: “Ей, тоя най-накрая си седна на дупето”. Аз никога не съм подскачала кой знае колко, за да се укротя. Не съм била някаква буйна натура, винаги съм била умерена.

-Казват, че един от признаците на остаряването бил да започнеш да забравяш за предишни събития, да изгониш детското от себе си.

-Преди дни имах среща с хора, с които съм била, когато пеех по заведенията в Бургас. Пътувах до София с кола и се върнех със самолет. Пях на едно честване – годишнина от времето, когато пеех по заведенията, и си намислих да им разкажа колко са ярки спомените ми от тогава. Те не са избледнели, нито тези, нито от по-раншните ми години, нито от детството ми.

Аз имам много красиви спомени. В живота си досега съм търсила красивото и чистото. Бих искала да напиша разказчета по тези спомени. Имам такива идеи, без да съм графоманка някаква. Мисля, че ще разкажа красиви истории, човешки истории, защото моят живот винаги е бил повече човешки, отколкото нещо друго.

Никога не съм се заслепявала от лъскавата страна на нещата, в които без да искам попаднах. Те не са ме повдигали над земята. Винаги съм живяла по човешки начин и продължавам да живея така.

-Можеш ли да кажеш за себе си “същата щура Тони съм”?

-По-скоро - наивница. През годините не спрях да бъда такава. Приемам за чиста монета това, което ми кажат. Обикновено хората тръгват с някакви съмнения. Но понеже не приемам лъжата като начин на общуване и понякога ям шамари за това.

Щура съм понякога, ако ме видиш как ходя по улицата с едни дънки и ниски обувки, видът ми е леко хулигански, да не кажа хлапашки, защото отдавна не съм хлапе. По-скоро се чувствам свободен човек.

-Какво правиш в момента, записваш ли нови песни?

-Да, говорих с Казахстан, има един композитор Макзад Жукаев, запознахме се преди време на един фестивал. Предложи ми две песни човекът, иска да ми ги подари. Аз им сложих имената. Говорихме много, той е един много приятен човек. За разлика от нас, в тези държави, свързани с Русия и излезли от СССР, ценят страшно много хората на изкуството, продължават да им присъждат титли. Жукаев например е заслужил деятел на културата там.

Колкото до песните, в момента Руслан Карагьозов и Светослав Лобошки са направили песни за мен, съвсем скоро ще имам и от Диомов. В това безумно време, когато никой не издава албуми, аз съм от тези, които ги правят, не знам поради какви причини.

Наясно съм, че днес никой не купува албуми, но пък разсъждавам по простичкия начин, че един певец ако не прави нови песни, защо е певец. Плащам си всичките песни, и авторските права и продължавам да правя албуми, защото това ми е работата.

-Значи предстои албум?

-През 2011-а издадох осмия си албум – “Добър вечер, добър ден” и за моя голяма радост песните ги запяха хората, макар че аз не съм от тия, които звучат от сутрин до вечер по радиата, но колкото – толкова, благодаря на Господ.

Освен всичкото, като контрапункт на това, че не повръщат от мен хората по радиата, това пък сякаш ги подтиква повече да ме канят на концерти и участия.

В тоя ред на мисли се чувствам облагодетелствана и благодарна за това. След осмия си албум аз дълго време си казвах, че може скоро да не издам, че то времето едно такова странно.

Да, ама момчетата, с които работя почнаха да се радват на новите песни. Едната – “Моите нощи”, често звучи по БГ радио. Другата е на Хайго Агасян.


Имам 2-3 завършени песни и оттам почнаха да ми предлагат песни и Светльо Лобошки, и Руслан Карагьозов, и Митко Щерев, и Стефан Диомов, така че вървя към девети албум.

-Прави впечатление, че всичките ти песни са еднакво силни като мелодия и като текст. Как ги подбираш?
-Дано не прозвучи изтъркано, ама със сърцето си. Аз имам някакви странни индикации. Наскоро пях в Русе и знаех, че в един момент, като пея определена песен, и почувствах някакви тръпки в едното си рамо и си казах, че в момента хвърлям някакви флуиди. Така е и с песента – когато си я позная, хвърлям някакви флуиди и чувствам някакви тръпки по раменете и казвам: “Това е моята песен!”.

Тони като идола си Едит Пиаф
В първите ми години, когато още не знаех нещата в тази професия, съм правила компромиси с някои песни, вземала съм ги и без чак толкова много да ми харесват.

Вярно е, нямам песен, която въобще не харесвам, но има такива, които съм взела, защото тогава не можех да казвам “не”. Сега си разпознавам моите песни и бих се подписала под всяка думичка и нотичка в тях.

Тайната на песните е, че първо аз си ги обичам, не пея по задължение.

Ако трябваше да спазвам модерните тенденции, щях да пея в малко по-модерен стил, но това не е моят стил, не го харесвам и не го искам.

Моя стил си го намерих още от първите години и определението за него е “човешки”.



Във всяка моя песен има някаква история, в която нерядко и аз се припознавам като главен герой. Хубавото е, че и хората се припознават като такива. Думичките не ми ги пишат текстописци. Аз такова нещо текстописец не признавам, звучи ми като словоблудец. Моите песни ги пишат поети – Пейо Панталеев, Иван Ненков, Гриша Трифонов, Михаил Белчев – това са хора магьосници на перото.

Може би заради това, че ме познават, някакси успяват да разкажат донякъде и моя история във всяка песен. Е, понякога и прекалено драматизират в тъжните песни, ама няма лошо. Работя с едни и същи хора вече много години, нито сме се предавали, нито сме се карали. Работим с обич и затова се раждат такива песни, които хората заобичват.

-Толкова си сладкодумна… Ти трябва да седнеш и наистина за започнеш своите мемоари…

-Аз много пъти съм имала подобни предложения, но още е рано, сега си събирам мислите.


-Сигурно често те канят по различни събития?

-Преди две седмици бях в Костенец на празника на града, преди това бях в Каварна, Пазарджик, Русе, преди това пях на фармацевти във Велико Търново, в София, в Казанлък.


-На какви събития пееш най-често?

-Бях на празниците на града в Смядово и Тутракан, на частни партита… разнообразни неща. Канят ме хората и аз ходя.



-Какви покани отказваш?

-Когато разговорът започне ето така: “Госпожо Димитрова, за 3-4 песни колко ще ми вземете?”, тогава казвам, че съм заета. Това е един странен пазарлък, не го умея и нямам желание да го правя. Отказвам и на хора, които ми се държат прекалено началнически и надменно, ги отрязвам. Както ми говорят отгоре-отгоре, те така и ще ме слушат, затова им отказвам.

Със Стефан Диомов на 50-годишнината
-Може ли да се каже, че Стефан Диомов те открива за музиката?

-Ако трябва да бъдем точни, първо ме чуха Ева и Гого от “Тоника” на един конкурс в Бургас, на който Стефан Диомов беше председател на журито. Това беше в далечната 1975-а година.


Идеята на конкурса беше много хубава, всеки месец се явяваха четирима, състезаваха се, пеят няколко песни – индивидуални, на дуети, на квартети. Когато аз се появих там, объркахме песента, не тръгна синбека, втори път го пускаха.


Тогава дойде Ева, силна-вилна, казах си, че ще ме направи на нищо, а тя каза: “Къде си била ти до тоз момент, бе?”. На другия ден на репетицията аз, понеже съм лекичко късогледа, видях в далечината силуета на един човек.


Гого каза: “Тук един човек иска да говори с теб”. А той ме чул на репетицията отвън. Това беше Диомов. Той също каза: “Ти къде си била досега? Да не би да си гъркиня? На колко си години?”. Само след няколко дни ме извика в студиото и така започнахме.


-Пътищата ти се пресичат и с “Тоника”, нали?

-В “Тоника” никога не съм била, пяла съм на техни концерти, участвала съм в един техен албум през 1996-а с песента “Ах, морето”. Общото между мен и “Тоника” е Стефан Диомов, който е написал за мен страшно много песни, и това, че с Ева и Гого ни е свързвало дългогодишно приятелство. Уважавам всички от “Тоника”, до ден днешен се чувам с Ваня, те си имат свое лице, което никой не би могъл да измести от музикалния ни фон.

Стефан Диомов говори на 50-годишнината на Тони, януари 2013 г.

-Преди години обаче се коментираше някаква ревност от страна на “Тоника” затова, че Стефан Диомов много те лансира, едва ли не за сметка на тях?

-Чувала съм някакви неща. Истината обаче е друга. Диомов не ме лансираше много, в началото не вярваше, че с мен ще се получи, защото не съм показвала някакви индикации, не съм метър и 70, не съм с талийка 50 см, малко далеч съм от общоприетите представи за сексапилна певица. Пък и винаги съм била леко срамежлива. Затова в началото той самият не повярва.

Песента “Сезони”, която той написа, когато започнахме да работим, има много интересна история. Започваше така: (Пее) “Пролет е, / някой стих ми подари/ - вятър среднощен./ Ти ли, ти ли бе това?”. Аз я чух, но той каза: “Да, ама аз тая песен не мога да ти я дам, тя не е за тебе, тя е за “Тоника”. Тогава групата преживяваше своя ренесанс.

Тони на рождения си ден с тортата, на която пише "25 х 2", януари 2013 г.

Никога не съм плакала така за песен, както тогава. Те я изпяха, даже направиха много варианти. През 2006-а, когато готвех албум, “Тоника” вече бяха в конфликт с Диомов и той каза: “Еее, тая песен толкова исках да й се случи нещо хубаво, да я запеят хората!” Аз тогава казах: “Господин Диомов, ами той Господ каил не става, толкова плаках за тая песен”. И той ми я даде. Това е единствената песен на “Тоника”, която аз мисля, че лееекинко така, морално, ми се полага.

През годините съм чувала разни работи за ревност между “Тоника” и мен за Диомов, може би малко не можехме да го разделим.

Когато излезе албумът ми през декември 1997-ма, нямаше никакви индикации, че нещо хубаво ще ми се случи.

Едва в средата на май-юни 1998-ма започнаха първите ми покани, когато аз вече въобще не ги чаках и си казах: “Ми то явно, че ще продължа да си пея по заведенията”.


Тогава изведнъж като ми се отпуши телефонът… Почнах да пътувам като луда по участия, от град на град… Не знаех къде се намирам.

Диомов също беше изненадан, каза: “Това не е възможно”… Може би точно в този момент някой от “Тоника” се е издразнил, но е факт, че никога не съм вземала техния хляб.


Винаги, когато е било възможно някъде да пеем заедно, съм ги предлагала, давала съм им телефоните за контакт. Винаги ми е било драго, когато сме заедно някъде…

Да, подразбрах туй-онуй за техни коментари, но не ги съдя. Може би в някакъв момент не са успели да ме преглътнат през годините, но не се чувствам виновна за каквото и да било. Не съм отнела и частица от тяхната слава, защото си пея песни, написани само за мен, не съм пипала техни.

"Чаша кафе" с Пламен Ставрев, любимия й дуетен партньор
-Ти май държиш рекорда по най-голям брой дуети с колеги, даже през 2002 г. издаде албум. Пяла си с Веселин Маринов, Орлин Горанов, Гого Найденов, Пламен Ставрев, Васил Найденов, Борис Годжунов…


-Много от песните не видяха бял свят. Най-много се лансират “Чаша кафе” с добрия ми приятел Пламен Ставрев и “Още те обичам” с Орлин Горанов, “Приливът на любовта” с Жан Шейтанов.

Този албум мина и замина, без някой да го знае. Сега скоро се сетих, че там някъде в албума имам дует с Асен Георгиев, прекрасен певец, песента “Ако ти си отидеш за миг” на Нелко Коларов.

Отскоро почнах да си я пея сама само със съпровод на китара, защото много я обичам.



-Този дуетен рекорд дали пък няма нещо общо с характера ти – че си диалогична, сговорчива, че бързо се сприятеляваш с хората?

-Съжалявам, че Пламен Ставрев го няма, той ми е голяма болка… С всеки от дуетните ми партньори от този албум съм в отлични отношения. Не знам дали съм диалогична, след като в последните години съм намесена в няколко скандала. Няма как да премълча някои простотии.

"За кой ли път" с Борис Годжунов
Понеже в последните години Диомов спря да бъде виновен за това, че някои колеги не вземат награди в конкурса “Бургас и морето”, нещата се прехвърлиха върху мен.

Последните месеци, след някои събития, които се случиха, включително и с Деян Икебаната и “Бургас и морето”, за себе си взех решение, че на всички тези хора, които страшно много съм уважавала, не съм направила на никого нищо лошо, когато съм могла, съм помагала. Обратното не съм правила никога.

С една много малка част от хората чувствам, че мога да бъда същата, както преди, с другата част отказвам да бъда добра и всеопрощаваща, и щедра, защото има една друга дума, която се казва приличие, и една друга дума – етика. Изглежда не всички знаят значението на тези думи и говорим на различни езици. С такива хора отказвам да комуникирам.




Във втората част на интервюто четете: за срамния скандал с Деян Икебаната и за големите й проблеми в детството, любовта и с килограмите

Публикувано във в. "Преса", 20 октомври 2013 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар