Чаровницата с дрезгав глас е родена като Антоанета Димитрова Петкова в Бургас, но едва през 1977 г. заживява там. Преди това израства в с. Звездец и в Сливен. Баща ѝ е военен, майка ѝ - волнонаемен служител с педагогическо образование. Има брат с Йордан с 4 години по-възрастен от нея.
След гимназията в Бургас завършва курсове по машинопис и стенография и работи като машинописка в общинската администрация на града. През 1990 г. започва да пее в заведения в Бургас.
През 1995 г. се явява на конкурс, организиран от Ева и Гого от „Тоника“. В журито на конкурса е Стефан Диомов, който търси хора за попълнение на група „Горещ пясък“ и от януари 1996 г. е назначена като солистка.
От този момент започва шеметната й кариера на певица, обичана от хората. Има 8 издадени албума, сред които един дуетен през 2002 г., включващ песни с Веселин Маринов, Орлин Горанов, Гого Найденов, Пламен Ставрев, Васил Найденов. Сред най-успешните й дуети са "За кой ли път" с Борис Годжунов и “Чаша кафе” с Пламен Ставрев. Много от песните й са евъргрийни, като “Ах, морето”, “Още те обичам”, “Малка водка с портокалов сок”, “Песента на щурците”. Има дъщеря Магдалена на 13 години.
-Тони, в срамния за цялата поп гилдия и лично за Деян Неделчев скандал в средата на септември, при който той написа във Фейсбук след смъртта на Ана-Мария Тонкова, че си е заслужавала съдбата да се разболее, защото била пускала в "БГ радио" само песни на свои хора, а други пренебрегвала, единственото хубаво нещо беше твоето отворено писмо.
В него между другото ти пишеш: “Злото властва там, където доброто бездейства”… Как ти лично противодействаш на злото?
-Това не е моя мисъл. Все пак имам нещо, на което да се опра. Обикновено когато се скараме с някого, включително с Икебаната или преди време в прераканията ми с една колежка, се чуват коментари: “тя не може да пее, не може да вземе вярно два тона” и т.н.
Ако това беше така, нямаше да се случи така, че от 1998-ма година насам да нямам въобще почивка.
Ако бях случайно попаднала на тая сцена и ако наистина имах само два тона в гърлото си, ако не ставах за нищо, нямаше да получавам непрекъснато покани за участия. Няма да говоря за големите зали, за НДК и прочие. Когато на един певец не му вървят нещата, естествено, виновен му е друг певец.
Не се имам за представител на доброто, но в никакъв случай няма да премълча на някой, който си измисля, който не е доказал нищо през годините, освен да се самоизтъква, самообожествява и превзема. Няма как да премълча на човек, който бълва зло и несправедливо определя някого за некадърен. На никого не съм заела мястото… Абе ние сме потънали в лицемерие и озлобяване.
Сред тях са имена на колеги, които и аз съм уважавала, те не са от най-широко популярните, и вероятно точно поради това се го подкрепили.
С някои от тях аз поне съм била искрена в душата си, познавала съм ги и не съм очаквала това. Най-тъжното е, че го подкрепят колеги…
…Вероятно такива, които не са въртяни достатъчно в “БГ радио”…
-Ама това ли е начинът да си отмъстиш – да тъпчеш по гроба на една жена?! Иди в радиото, говори, но така да постъпваш с един умрял… Защо преди не го правеха? Защо преди не излязоха с имената си, със същите тези думи, и той, и тези, които го подкрепят? Смелостта не е за всеки, а да си подлец и страхливец е по-лесно, отколкото да си честен и смел.
-В писмото си ти пишеш още: “Отровата ти няма да ме стигне, защото освен октави в гласа, на певеца му трябва и поне октава душа”. Колко октави има в твоята душа?
-Разсъждавала съм много по темата и това си беше моя мисъл. Понякога и аз раждам умни неща. Не помня по какъв повод беше, но един ден казах, че в душата ми има повече октави, отколкото в гласи ми (Смее се). После перефразирах тази моя измишльотина. Гледам колкото се може по-често мислите да са мои, а не откраднати. Въпреки че много чета, мисля, че разсъждавам по начин, който ме отличава от общата маса на думите и клишетата.
-Омразата е в основата на всичките ни проблеми. Когато правиш нещо с омраза, то никога не води до добър край.
Когато тръгнеш с омраза с цел отмъщение, не стигаш до никъде. Аз не знам дали е правилно това, което се случва, тия протести навсякъде, тези воища от сутрин до вечер.
Аз досега не съм пропускала гласуване. Може да съм се прибрала в 5 часа сутринта в деня на изборите, на отивам и гласувам.
Сигурна съм, че голяма част от тези, които най-много вият, не са гласували. Не може ти да си спиш вкъщи и да си казваш: “А, майната му”, както казваме ние, българите, и после в един момент да не ти харесват избраниците. Ами къде бяхте бе, хора, аз ходих и гласувах нонстоп! Що си седяхте вкъщи?…
Ето, във Варна, обожавам този град, там виха, крещяха, излизаха и после кво – отидоха да гласуват една десета от населението. Защо?! Това е резултат от нашето безразличие. Не знам доколко са искрени тези протести, дали не са подбудени от някакви други групи хора… Щом като има съмнения за плащане, за организирани неща, аз не знам на кого да вярвам.
Нали на всяко нещо така казваме, и като дойдат избори пак така казваме, и затова нищо не правим! Чакаме някой да дойде и да ни оправи.
Това е цялата ни народопсихология – консуматорска, реваншистка, наблъскана с омраза. Отде толкоз омраза в тоз малък народ, не знам…
-Като говорим за политика, след като миналата година ти спряха тока заради Бойко Борисов и ти го попита фронтално защо, имаше ли развитие в отношенията ви?
-Това беше тиражирано навсякъде, истината е, че тока не ми го спря никой, ами Росен Сеновски, моят китарист, е спрял микрофона, защото като видял Бойко, е решил, че трябва. Бяхме се уговорили, че докато се появи Борисов, ще пеем и тогава ще спра.
Но това, че съм била с гръб и не съм видяла, не прави виновен Бойко Борисов. Той сто пъти ми се извини човекът, чак ми стана неудобно. Разбира се, че се обадиха хора от който вестник се сетиш, да ме питат дали той има право да ми спира тока. Казах, да, има право, но не той лично, а техническото лице, защото предстоеше официална церемония.
Ако исках да си направя пиар, щях да имам голяма трибуна, но това е под достойнството ми. Човекът се почувства толкова неудобно…
-Не сте се срещали след това?
-Не сме, но какво, ако се срещнем, за това ли ще си говорим? Това е все едно да изляза на сцената, да се спъна и да си изтърва микрофона. Освен всичко мен, като ми спрат тока, като го пуснат, пак мога за продължа да пея от там, откъдето съм спряла.
-Израсла си в семейство на военен и учителка и човек си представя, че си възпитавана много строго…
-Ужасно строго. Всъщност майка ми никога не е работила като учителка. Тя е завършила педагогическо училище в Благоевград, но поради това, че татко беше военен цял живот и така се пенсионира, се местехме от град на град и нямаше как бъде учителка. Затова почна като волнонаемен в армията, работеше по поделенията и така се пенсионира.
Беше служителка в деловодства, в секретни и полусекретни дейности, в последните си години ходеше и по занятия. Татко беше полковник и имам дефицит на родителска ласка… Никога не съм го казвала… Това е едно от нещата, които винаги са ме карали да се чувствам недостатъчно обичана. Родителите ми са живи и здрави.
 |
| 4-годишната Тони с брат си Йордан в Звездец |
Точната дума е сурово. Но аз никога не съм ги упреквала за това. Написах им едно писъмце, разказах им някакви историйки.
Тогава им писах: “Искам си милувките за тези 40 и няколко години, които ми се полагаха през тоя живот” (Очите й се насълзяват, гласът трепери).
Тези неща няма как да се върнат, но това някакси ме направи точно обратния тип човек.
Хващам се понякога, че прекалено много прегръщам хората, може би по някакъв начин наваксвам тези дефицити. Ние не си приличаме изобщо. Този мой избор на професия за тях беше нещо чудовищно (Смее се). Те военни, аз – певица!
-Този дефицит на ласки комплексира ли те като по-млада?
-Не, ама все ми се искаше някакси вратите ми към моите приятели и към моят дом да бъдат отворени за повече чувства и повече ласки. Защото в дома на родителите ми не беше така. Може би затова вратите ми са отворени като хан. Каня всеки. У нас често идват приятели на гости. Е, пак ям шамари понякога заради това, ама то иначе няма да ми е интересен животът.
 |
| Тони с китарата, 1987 г., Бургас |
-Понякога разсъждавам като психолог и си казвам, че може би тия дефицити в детството ме карат да приемам всички с отворено сърце и понякога имам разочарования, които приемам като шамари.
-Известно време си живяла при баба си и дядо си в Звездец?
-Да, първите ми седем години. Родена съм в Бургас. Майка ми е от Симитли и там е родила брат ми, а мен е родила в Бургас и се връща с мен в Звездец. Така че първите ми седем години са там, вторите седем – в Сливен, защото преместиха татко там.
После, когато трябваше да вземем решение – защото едно време беше така, повишават те в чин и се местиш, татко трябваше да избира между София и Бургас и той избра второто. Оттогава съм най-върлата бургазлийка на света (Смее се).
 |
| Тони на 19 г. с баща си, Бургас |
-Никога не съм се чувствала като жертва на любовта, напротив. Да, казвала съм, че повече съм пяла за любов, отколкото съм я преживявала, но и не мога да се оплача от липса на преживявания. Това е една дълга пауза, която аз обаче не намирам за драматична и трагична, просто съм приела, че така трябва да бъде.
Освен това някак си не мога да тръгна на лов, да кажа, гледай аз сега съм тръгнала да си търся гадже. Далече ми е от акъла. А колкото до килограмите, не съм спряла тази битка да намалявам килограми, после да ги връщам. То това му е интересното (Смее се). Но в никакъв случай не се чувствам онеправдана.
Която любов съм искала през живота си, съм преживявала, някои даже съм преживявала, без да съм ги искала.Ако съм можела, щях да си спестя две-три любовни истории, за да няма някакви кофти спомени после. Ама то и без това не може. Не се отказвам и за секунда от всичките си битки, поражения и победи.
-Оборудвала си, казват, фитнес център вкъщи…
-Какъв фитнес център, нищичко нямам! То вкъщи всичката Мара втасала, та и това… Апартаментът ми е много малък, че даже и бягаща пътека нямам. Ходя всяка сутрин да плувам.
Миналата година ходих при доктор Емилова, но тази година не успях, защото беше важна за дъщеря ми Магдалена, завърши VII клас и постъпи в гимназия. Не можех да я оставя, тя е в такава възраст…
Но колкото до отслабването, независимо дали връщам килограми или не, при мен борбата трябва да е постоянна. Чувствала съм се най-лека, като перце, най-безпроблемна, когато съм била при д-р Емилова и съм гладувала. На третия ден ми е идело да хвръкна. Искам го това усещане пак, защото то някак те повдига. Може да си гладен, обаче си лек като перце. Трудно е вкъщи да го направя, но начинът на отслабване е този – глад.
-Психолозите казват да се обичаш такава, каквато си.
-А, аз не се мразя такава, каквато съм, просто понякога ме е яд на мен.
 |
| С дъшеря си Магдалена на 50-годишния си юбилей, януари 2013 г. |
-Магдалена вече е девойка, почти на 14. Как й понася професията на майка й?
-Не й е лесно. Тя не казва чия дъщеря е, така съм я научила, никога не се е чувствала по-специална или привилегирована, даже в гимназията учителката е казала. Единственият й дискомфорт е при моите безкрайни пътувания. Сега вече го разбира, но когато беше по-малка, ме е питала защо не работя нещо като на другите майки.
 |
| Тони признава, че още я боли за загубата на Пламен Ставрев скъп приятел и дуетен парттньор |
-Да, разбира се. Преди около месец ме изненада страхотно, като ми каза, че иска да бъде актриса, и аз подскочих 30 сантиметра, защото това е моята детска мечта, нещо, до което се докоснах едва последните две години.
-Разкажи за твоята осъществена мечта.
-Участвах в два спектакъла на Бургаския театър. Преди няколко години бях по покана на Велко Кънев, Бог да го прости, играех учителка в спектакъла “Паднал от Марс”.
Сега директорът Борислав Чакринов ме покани в една пиеса на Станислав Стратиев – “Българският модел 20 години по-късно”.
Имаме идея за още един спектакъл малко по-нататък. Така че когато Маги ми каза, че иска да стане актриса, й казах: “Браво, мамо, това е моята мечта!”. Преди, като ми е казвала, че иска да стане певица, лошо ми е ставало…
Знаеш ли, и маникюристка да стане, бих я подкрепила, това ще е нейният път, който тя си е избрала и поради това ще е най-светлият. Моля се само да е доволна от себе си, да харесва това, което прави, и да го прави с удоволствие. Няма срамна професия. Някъде бях прочела, че “няма срамен труд, има срам без труд”.
 |
| Тони пее на рождения си ден, Драго Драганов я аплодира |
-Защо се отказа от приключението да участваш в тв шоуто "Африка. Звездите сигурно са полудели"?
-Защото по времето, когато трябваше да замина за снимки, вече имах доста вече потвърдени участия с концерти. Трябваше да отцепя цели 40 дни от програмата си, а пък аз имам поети доста участия. Това означаваше да бъда некоректна към хората.
 |
| Тони като идола си Едит Пиаф |
-А ако можеше да заминеш, би ли яла червеи, би ли скачала с бънджи например като участниците?
-О, за червеите… бих умряла от глад, но няма да ги вкуся. А пък за бънджи… Олеле, майко, като си знам аерофобията… Но пък съм смел човек и ако е за отбора, ще скоча, какво да правя! Освен това ноември заминавам за ЮАР и Зимбабве за 10 дена, така че много ми стават тия дестинации. Канили са ме и в други риалити проекти, но работя прекалено много. Участвала съм в два, единият благотворителен – “Великолепната шесторка” и в “Пей с мен” през 2008-ма.
-Как изглежда при теб един прекрасен ден, прекаран без всякакви ангажименти?
-Направо скука за уважаемите читатели, но за мен прекрасният ден означава сутринта като стана, да си изпия кафето, това е ритуал за мен, пред телевизора, сутрешните блокове ги обикалям всички. После, ако дъщеря ми е първа смяна, аз съм я събудила и е тръгнала на училище.
После разхождам кучето, ходя да плувам, оправям си вкъщи нещата, сготвя нещо, събирам се понякога с приятели и денят ми преминава с много четене. Много чета. Натрупала съм купища книги, които искам да прочета. Ходя и купувам непрекъснато книги и не мога да насмогна, защото все купувам, купувам и ако за годината прочета 40-50, чакат ме купени още 100 (Смее се). Имам си определени автори, които си събирам.
-Кои са те?
-Може на някои да прозвучи разочароващо, но събирам Ли Чайлд, Дейвид Балдачи, Майкъл Конъли, Харлан Кобън. Но най-любимият на света ми е Чудомир. Понеже къщата ми е малка, няма къде да ги слагам, ги опаковам в колет и ги пращам по разни читалища.
Публикувано във в. "Преса", 20 октомври 2013 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар