неделя, 2 декември 2012 г.

Марта Деянова: Бих закрила всички консерватории




Интервю на Боряна АНТИМОВА за любовта, цената на славата и магията на пианото и сцената

Марта Деянова е родена в София. От 5-годишна сяда на пианото, призната като дете гений на клавишите. На 16 и 17 г. печели първите награди у нас и в Италия. Това много бързо отваря вратите й към света.

“Тя е сензация в музиката и ще има страхотна кариера”, прогнозира прочутият Йехуди Менухин. И наистина още 20-годишна тя вече има договори с импресарии от много страни и концертни обиколки из цяла Европа, Северна и Южна Америка и Азия. Изправя на крака и публиката на Карнеги хол в Ню Йорк. Интензивно записва с фирми във Великобритания и Франция. От 20 години Марта Деянова живее и работи в Лондон.


“Интервю? Мерси, мисля, че много малко хора у нас знаят какво правя в Лондон. Дали са чули моите 15 CD-та, които съм записала тук, и които, заедно с целия интеграл на Моцарт и Шуберт, ще излязат над 25?… Съмнявам се. Не знам какво да ви кажа за пианото. Това не е само любов. Това е кръст, пот, раздаване… дълги пътувания сама по света още от 17-годишна … тотално отдаване…

А когато вече имах и двете малки момчета до себе си, стана почти непоносимо! И наистина не знам дали ми се говори много за това” – така започва интервюто си една от най-известните наши пианистки, която точно преди две години поля като със студен душ почитателите си с крайното си решение – да сложи кръст на всякакви концертни изяви.

Детето-чудо, седнало на пианото на 5, прекалено бързо пораснало, придобило световна слава на 18, казва “Край!”? Какво е това – синдром на прекалено бързото изгаряне? Много от феновете й тогава прогнозираха оптимистично, че това са временни настроения. Две години по-късно обаче няма никакви изгледи да е така…


Сн. Reda Mahmoud



-Марта, преди две години заявихте: “С пианото дотук! Повече нямам нерви за сцената”… Сега?
-Сега казвам същото.

-Някои прогнозираха, че е криза, която ще отмине…
-Това не е криза. Това е решение.

-И няма да ви липсва сцената?
-Сцената ми липсва, много, контактът с хората ми липсва още повече... лицата им… очите им. Аз съм един доста социален човек.

-Защо тогава се оттеглихте?
-Лично решение. Взех го в една безсънна нощ. На другия ден пуснах обява в нета за продажба на рояла ми – един съвсем нов Kaway, с който се разделих със сълзи… е, не пред купувача, разбира се.

-Но защо?!
-Защото разбрах, че любовта ми към него си е отишла. Не можех да го докосна повече. Не ми даваше нищо повече.





-Кое не ви даваше нищо повече - любовта към пианото?
-И към класическата музика изобщо. Уморяваше ме. Дори започна да ми досажда в някаква степен.

-Преди 3 години издадохте книга?
-Да, не свиря, но пиша. Не можех да стоя и да гледам в стената просто. Книгата ми се продава от 2009 г. по интернет, в сайта Amazon. Заглавието е “The dark side of the day”, на български “Тъмната страна на деня”. Още не е преведена.

-До каква степен е биографична?
-Почти 90 процента, без това да се афишира. Всъщност, това е доста лична история, която върви между редовете. Роман е, или фикшън, както го наричат тук. Корицата направи по-малкият ми син Марти, който завърши графичен дизайн. Както я усети, така я изрисува… Пиша я от години, мина през английска редакция на известна писателка тук. Отне ми много време. Два пъти я изтривах от началото до края и започвах отново.


Корицата на книгата "The dark side of the day"

-Продължавате ли да пишете? Ще има ли втора?
-Засега не, но първата е с отворен край, така че втората ще бъде естествено нейно продължение. Винаги съм обичала да драскам. Като малка пишех стихчета по трамвайни билети и си ги събирах. Един ден майка ми ги намери и ги подреди. Имаше материал почти за една стихосбирка (усмихва се). И сега продължавам да си пиша неща, само за себе си, кратки, леки… от типа на хайку. Това ме успокоява много.

-В Лондон работите в звукозаписната компания Nimbus Records. След като сте приключили с концертирането, преподавате ли?
-Не, музиката не се учи. Усвоява се само техниката, и то някъде в периода от 5 до 15-годишна възраст… Това се знае от всички. После вече никой повече не може да те научи на нищо. Аз на 15 бях абсолютно готова за сцената, което изцяло дължа на учителите си, разбира се. Но после… ако зависеше от мен, бих сложила катинар на всяка една консерватория по света.


Марта със сина си Мартин



-Звучи доста крайно… Защо?
-Защото музиката е Дар от Горе. Или го имаш, или не. И никакви уроци не могат да го заместят. Защо да ви звучи крайно? Аз казвам истини, които другите нямат куража да признаят.

-А слушате ли още класика?
-Не, от години не го правя. Страаашно ме натоварва, страшно… Сега слушам само това, което винаги съм харесвала – джаз, соул, чилаут и т.н. Без ангажименти. Без напрежение. Някои неща се нуждаят от много дълго време за освобождаване… И утешение.

-Бихте ли искала да се занимавате с друг вид музика, да свирите на нещо друго?
-Не, никакъв друг инструмент! Пианото е моята единствена любов. Тъй като от 20 години “принадлежа” на звукозаписната фирма във Великобритания, когато пожелая, винаги мога да свиря на техния фантастичен Steinway за “само” половин милион британски лири стерлинги. И да, приключих с концетирането. Защо ли? Защото за мен свиренето на пиано не значи нищо, ако не съм на сцената и в контакт с публиката...


На разходка с кралския боксер Рита


-Какво си свирите за удоволствие, когато седнете зад този фантастичен Steinway?
-Импровизирам си… с часове.

-Бяхте за два месеца в София. Как се справяте с носталгията?
-Мъчно ми е, естествено. Да живееш в чужбина не е най-добрият вариант, въпреки че 99 процента от българите мислят обратното... Живеенето в чужбина постепенно те променя и опустошава дори без да разбереш.

-Проблемът на нашите музиканти само финансов ли е - недостойното заплащане?
-Не, не, навсякъде заплащането на музиканта е по-ниско от най-ниската заплата… или тази на градинаря. Всеки класен музикант по света получава 1000 – 1200 долара месечно. Което за високия стандарт на живот е безобразно ниско заплащане. Тук един градинар получава долу-горе толкова – 1000 паунда месечно. Разбира се, не говорим за поп звездите, които с 5 песни стават милионери… Но това е вкусът на масовата публика.


Със синовете Мартин и Борис


-Нима? Мислех, че има класни музиканти с високи хонорари...
-Окей, посочете ми едно име на високоплатен класически музикант… Може би само евреите (смях).

-Наистина, първото име, за което се сетих, е Даниел Баренбойм.
-Исак Пърлман също. Те, за разлика от българите, си помагат безкрайно много помежду си, защото всички започват от нулата. А ние имахме един Георги Бадев, който напусна България завинаги. За мен той е равен на Пърлман. Знам само, че е в Япония, нищо повече не съм чула за него.

-Но вие сте световноизвестен музикант, нима допреди 2 години не бяхте добре платена?
-Е да, разбира се, в Щатите хонорарът беше най-висок и ми позволяваше да се чувствам свободна финансово. Живея доста комфортно, в хубава къща, с много красива голяма градина… И какво?…


Сн. БТА


-Споменахте за чалгата, какво да правим с нея и с извратения вкус на българина по пошлото?
-Абсолютно нищо. Това е вирус. За него трябва лекарство, а засега не виждам такова в България. А пропо, българинът става все повече не-българин. Чалгата не е българска, а някаква противна смесица от гръцка, турска, сръбска и арабска музика.

-Ваши колеги казват, че напоследък намаляват талантливите българи, които печелят награди на конкурси... Трябва ли да търсим причината за това в духовната и финансова криза?
-Аз си мисля, че талантливите винаги ще печелят конкурси, независимо дали има криза или не. Както ние правехме по време на Червеното робство.

-Червеното робство... Някои ваши колеги казват, че са били по-добре преди 10 ноември...
-Е, да, разбира се, тези, които бяха членове на единствената партия в България, получаваха безплатни инструменти като Stradivarius и Steinway от държавата и пътуваха с дипломатически паспорти… Хайде да не споменавам имена… Аз не бях от тях. Не станах член на тази партия и затова си свирех с години на един стар изпочупен източногермански роял... Същите тези хора и досега тъгуват за авторитарния режим… Разбирам ги напълно (смях).




-Два по-лични въпроса в едно: мъжът до вас, синовете и музиката?
-Мъжът ми Джералд Рейнолдс е британец, архитект по професия. Синовете… Ох, хайде да не започвам… Не, не се занимават с музика, защото никога не съм ги мъчила да свирят на пианото като малки. Борис и Марти вече са големи, на 24 и 25 години. Мартин е в Нова Зеландия вече една година, защото не си намери работа тук, във Великобритания, след като завърши като графичен дизайнер. Ужасно ми липсва, защото той също е точно толкова непоносимо сантиментален, колкото и аз… Скорпион съм като зодия и мисля, че няма нужда да обяснявам какво значи това.


Марта с мъжа си Джералд в Тунис

-Първите ви спомени, свързани с музиката?
-Майка ми ми е разказвала, че когато имала гости, винаги съм искала да се покатеря на масата и да пея и да танцувам на нея. И непременно арията на тореадора от операта “Кармен”. Била съм доста пълничка (за разлика от сега), с поличка на ноти. И разбира се, всички са умирали от смях… Била съм някъде на 3-4 години тогава. Като ме питали откъде знам арията, съм казвала, че съм я чула по радиото.

Мисля, че майка ми тогава е усетила нещо, защото по-късно ме е завела при известен солфежист в София, който установил, че имам абсолютен слух. И тя решава да купи пиано и да ме сложи пред него (смях). И така започнаха моите мъки… Иначе съм се родила на старата софийска улица “Иван Асен II” и съм била голяма побойничка в махалата (смях).


Албум с клавири на Скрябин и Прокофиев


-Вашите мъки?
-Да, майка ми ме мъчеше да свиря и ме заключваше отвън, за да не избягам. Но ако не беше тя, нямаше да направя нищо в този живот, защото всъщност бях ужасно мързелива (смях).

-Сантиментална сте, казвате, за какво плачете най-често?
-Да, много, но избягвам да го показвам, да плача пред приятели, а най-малко – пред децата си… Междувременно бих искала да ви поздравя с едно от нещата, които слушам сега – на Диана Крал. Ние си приличаме в нещо с нея като поведение на сцената и пред пианото, макар тя да е в съвсем друг жанр.


Марта, януари 2013-а

Незабравима на сцената










Публикувано във в. "Преса", 2 декември 2012 г.

1 коментар:

  1. Публикувам тук един прекрасен коментар по повод интервюто, публикуван във Фейсбук, който искам да запазя:
    Даниела Райчевска: "Марта - тя си остана едно лудо, усмихнато, топло момиче!:)) С нея се познаваме и извън виртуала...Свързват ни много общи приятели и познати, някои от които вече са в обятията на Небето...
    Благодаря ти, Боряна! Моят поклон и уважение към теб - един честен, точен, почтен журналист, който предано продължава да ни свързва с хората и ценностите на нашето време. С Незабравимите!

    ОтговорИзтриване