неделя, 25 ноември 2012 г.

Дина Шнайдерман: Купих си цигулката със заем от Вълко Червенков

Сн. в. "Преса"

Интервю на Боряна АНТИМОВА за любовта, пиетета към музиката, таланта и завистта
Проф. Дина Шнайдерман е родена в Одеса. Съпруга е на един от най-знаменитите ни цигулари, Емил Камиларов (1928 – 2007), наречен “българския Паганини”. Ученичка е на легендарния цигулар на ХХ век проф. Давид Ойстрах. Печели първа награда на конкурси в Берлин и Женева. Учи дирижиране при проф. Владимир Симеонов в София и завършва при проф. Цеки и проф. Феррара в Италия. След като се омъжва за Емил Камиларов, идва в България. Днес e сред най-ценените професори в цял свят. През 2003 г. е обявена за жена на годината в Оксфорд, а през 2006 г. – за Genius Laureate от Американския биографичен институт.

У нея няма и следа от превзетостта на примадона на класическата музика. Любезна и сияеща от добронамереност, тя разбива втори мит – че е с тежък характер. Над 30 години живее в чужбина, но все още се чувства българка – казва “нашите цигулари”, “нашата цигулкова школа”. Категорично обаче не желае да спомене рождената си дата. “О, да не сте се заели да ми търсите мъж? - смее се тя. – Не, нямам никакво намерение, оставам с моя Камиларов”, казва просто тя. Така го нарича – по фамилия, а не по малко име. След толкова години живот с него (и вече почти 7 без него) тя е изпълнена с пиетет към големия музикант. “Мой дълг е името му да се помни”, казва тя по повод фестивала и конкурса за млади цигулари “Емил Камиларов”, който организира за втори път в края на октомври в София…

-Професор Шнайдерман, много ви отиваше да сте учителка на малките цигуларчета на конкурса. Бяхте много сърдечна с тях, учехте ги как да се държат на сцената...
-Да, така е, целият фестивал и конкурс бяха вълнуващи за мен, макар организацията им да ми костваше много нерви. В сравнение с миналата година разликата е голяма и в количествено, и в качествено отношение. Но децата бяха прелестни, особено двете момиченца от Южна Корея. Малката, 8-годишната Ю Джин, беше пътувала 22 часа в самолет за конкурса, посрещнах ги в 11.30 на летището, а сутринта в хотела в 9 часа единственият участник, който вече свиреше, беше тя.

Между другото, при нея има българска следа. Майка й е цигуларка, завършила в Есен при проф. Веселин Парашкевов, който беше наш ученик – на Камиларов и мой. За съжаление, минаха толкова години, откакто съпругът ми спечели конкурса “Паганини”, но никой наш цигулар не можа да го спечели отново. Би трябвало някой да се замисли, какво става. Къде отиде нашата школа, “българската цигулкова кръв”, както я наричам. Какво се промени – преподаването или нещо друго, та вече не печелим награди.

Емил Камиларов и Дина Шнайдерман през 70-те г.

-Но затова пък невръстните цигуларчета на конкурса, където и да отидат по света, ще кажат с гордост, че имат наградата “Емил Камиларов”…
-Това завинаги се вписва в творческите им биографии. Освен това, програмата никак не беше лека. Малката Ю Джин например на 8 годинки свири “Каприз” от Паганини… Заради 7-годишната българка Амелия пък промених регламента на конкурса и включих и нулева група за малки участници.

-Знаете ли, преди известно време интервюирах цигуларката и концертмайстор на Бароковия оркестър на ЕС Зефира Вълова, която създаде фестивала “Изкуството на барока”. Събрала музиканти, поръчали специални инструменти с антично звучене при лютиер и вече шеста година организира този фестивал.
-Прекрасно. Бароковото изкуство и за мен е интересно, познавателно, да знаеш какво са слушали тогава. Зефира Вълова тук ли живее?

-Не, в Париж, с любимия си, също музикант. Между другото, това интервю събра в Информационна агенция “Кросс” 14 хиляди посещения! Това предизвика лек шок у мен, в хубавия смисъл, казах си, добре де, нали уж малко хора слушат и четат за класически музиканти… Оказа се, че не е така, че си има публика за всичко.
-Похвално е, че една толкова млада жена се е наела да организира всичко това – изработката на старинни инструменти, събирането на музиканти, че и цял фестивал с толкова много концерти със старинна музика… Като организатор на фестивал, си представям колко трудно й е било на Зефира и искрено й се възхищавам за хъса и усилията. Най-ценното е, че така тя образова и облагородява хората.

-А не би ли могло догодина да се протегне мост между двата фестивала?
-Разбира се, с удоволствие, ако сме живи дотогава (смях).

-В Швеция ли живеете сега?
-Да, имам апартамент в Упсала, но напоследък казвам, че съм там, където имам да правя нещо – да свиря, да преподавам или да участвам в журито на някакъв конкурс. Откакто останах сама, бягам от това, което наричаме къща, защото всичко е свързано още много силно с Емил Камиларов… Ние живяхме с него много интензивен живот. Не сме се развеждали, не сме се женили втори път.

-Романтична ли беше вашата първа среща?
-Той ме чака 8 години, за да се оженим, защото аз бях ученичка още в музикалното училище в Ленинград. Емил Камиларов беше един от първите, които заедно с Николай Гяуров дойдоха на специализация в Ленинград. Тогава не знаех нищо за него. Видяхме се в Берлин на един конкурс, който се провеждаше в рамките на младежкия фестивал. И в Берлин се явихме, той от страна на България, аз от страна на Съветския съюз тогава. Тогава се видяхме за пръв път.

-Кой спечели конкурса от двамата?
-Аз взех първа награда, но това няма никакво значение. Та той казва, че тогава се влюбил в мен, на този фестивал, но трябваше доста да почака, за да завърша училище. Аз тогава имах едно другарче в училище и към края вече винаги по някакъв начин Камиларов се явяваше на всички мои срещи с това момче (смях).

-Хубавец е бил вашият Камиларов, нали? Висок, строен?
-Е, важна е вътрешната красота. Но бяхме млади. Започнахме да свирим заедно и така, в свирене мина целият ни живот – на сцената, на репетиции или вкъщи. Преодолявахме заедно най-различни проблеми, както всички нормални хора.



-Имало ли е между двама ви ревност на професионална и лична основа?
-Не, в професията винаги съм имала чувството, че се допълваме един друг. Аз живеех с репертоара си от Моцарт и Бетовен, а той се вълнуваше повече от техниката на свиренето. Затова и се яви на конкурса “Паганини”. Колкото до ревността в личен план, той беше нормален мъж, аз – нормална жена, така че нищо човешко не ни беше чуждо. Но най-невероятното беше, че успявахме да преодолеем всички проблеми по пътя си, а ни се случваше какво ли не.

-Нали казват, че когато една двойка са заедно и в работата, и вкъщи, си омръзват?
-Не знам. Животът ни мина толкова бързо… Не успяхме да си омръзнем (смях).

-Разкажете за последните му дни, последния му концерт?
-Седма година вече го няма. Но той се разболя много преди това. Преживя много години от обявяването на диагнозата му – рак на простататата - в края на миналия век. Лекарите казват, че толкова дълго успя да се пребори, защото нито за миг не го оставих сам, в ръцете на някой друг, никъде. Освен това гледах да продължава да свири, да живее пълноценен живот и това го вдигаше години наред.

Последното ни свирене беше, когато България влезе в ЕС. В навечерието, на 31 декември 2006 г., ни се обадиха от София, от предаването “Чай”. Поканиха ни да свирим и той да каже няколко думи във връзка с влизането на България в ЕС. Дойдохме, предаването беше директно. Свирихме и Камиларов говори. Това беше последното му директно свирене в ефир. Беше много щастлив. На 1 януари 2007 г. бяхме в София, хората спираха Камиларов по улицата и му благодариха…

-Все още много хора ви обичат и ценят.
-Аз затова се нагърбих с тоя проект, защото е престъпление, че не правим нищо, за да не се забрави какви световноизвестни музиканти като Камиларов е имало. И говоря не само за цигулковото наследство. Ако отидете в Музикална академия и попитате кой е Васил Стефанов, Леон Суржо, много малко ще ви отговорят. Но младите хабер нямат. Разбира се, вероятно е много интересно вие, журналистите да пишете как археолозите са изровили находки за хора, живели преди хиляди години, но е престъпление да се пренебрегва богатото ни културно наследство.

-Как гледате на модернизирането на класическите концерти с електрически цигулки например, а секс излъчването на музиканти като момичетата от Bond?
-Не ми е чуждо нищо от това, новото, което се прави, стига то да е талантливо. Вярно, електрическата цигулка като звук няма нищо общо с моята, но ако е направено добре, защо не. Не бих приела, ако музикантите излязат като дрипли на сцената, с някакви смешни шапки например и да подскачат – това не може да бъде критерий за талант. Но вземете Бийтълс или Елвис Пресли - кой може да каже, че това не е хубаво! Но подражателството например не го приемам.



-Музиканти като Bond и “Стрингс” у нас се опитват да “продават” музиката си чрез сексуално излъчване.
-Това е търговия. Но не го отричам. Преди много години една млада челистка в Париж реши да даде камерна вечер. Излезе, нямаше почти никаква публика, на другия ден излезе много лоша критика за концерта й. Но някой я посъветвал да направи следващия концерт с прозрачна рокля и без бельо. А нали знаете, при челото трябва да седнеш разкрачен и да го разположиш между краката си. И изведнъж такъв успех имаше. Оттам нататък нейните концерти станаха мъжко-посетени (смях). А какво прави Мадона? Яви се преди години с едни конусовидни сутиени…

-Тоест, не осъждате подобни опити?
-Просто не ме засягат. Но ако красотата е съчетана с талант – това е страхотно. И в спорта е така. Аз например съм влюбена в швейцареца Федерер и един млад сърбин. Просто ми доставя удоволствие да ги гледам, защото са талантливи. Няма значение дали свирят на инструмент, ритат топка или играят на тенис. Но донякъде ми е мъчно, че децата, които идват на състезанията, не получават това възнаграждение, което имат спортистите. Не съм чувала някой цигулар да получи награда, каквато Абрамович даде на футболистите от своя отбор “Челси”. А пък аз тук ходих и просих, ако може по 300-400 лева на победител в конкурса… Реклама и пари са нужни на изкуството ни.

Сн. "Шоуто на Слави"

Още за нея. Композитори като Йохан Непомук (ректор на Виенската консерватория) и Панчо Владигеров посвещават някои от най-хубавите си произведения за дуета Дина Шнайдерман – Емил Камиларов.
С голям успех Дина Шнайдерман свири и дирижира в цяла Европа, Япония и Америка. Много композитори пишат за нея и й посвещават свои произведения – между тях Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев, Димитър Христов, Дмитрий Кабалевский, Луиджи Кортезе, Ингер Викстрьом и много други.
Тя е сред създателите на български камерен оркестър, с който изнасят с огромен успех концерти из цяла Европа, Япония и други държави, връщайки се в България с възторжени коментари от цял свят.
Една от създателките на „Упсала” камерен ансамбъл и международния музикален фестивал в Упсала.
Носител е на орден “Стара планина”, почетен гражданин на София, Варна и на област Упсала в Швеция, доктор хонорис кауза на Национална музикална академия “Панчо Владигеров”. Носител на шведския златен орден “Illis Quorum Meruere Laborum”, първа степен.


-Преди години имаше големи вълнения около вашата цигулка – че била иззета незаконно от наследниците на Недялка Симеонова и дадена на вас от Вълко Червенков, тогава министър на културата… Каква е истината?
-Кампанията беше подета от хора, които наистина ползват цигулки, собственост на държавата, за да оправдаят себе си. Те подеха една кампания, която е абсолютна лъжа. Цигулката, с която аз свиря, принадлежеше на Недялка Симеонова. Тя не е от първи клас, не е Гуарниери, Страдивариус или Амати. Недялка имаше един син Димитър Симеонов, който се отказа от майка си още докато тя беше жива. Сега се оплаква, че съм задигнала цигулката от майка му. Когато тя почина, тя беше омъжена за третия си мъж Сарафов, от фамилията на големия Кръстю Сарафов.

На 2 декември 2011 г. хасковлии отбелязаха 110-годишнината от рождението на тяхната съгражданка, детето-чудо Недялка Симеонова. На снимката тя е с любимата си цигулка “Галиано”, която след смъртта й нейният съпруг Борис Сарафов продава на Дина Шнайдерман 

-Как цигулката й попадна при вас?
-След смъртта на Недялка мъжът й ни се обади, тогава живеехме на ул. “Денкоглу”. Аз бях на телефона и той ме помоли да оценя тази цигулка, защото от катедрата в Консерваторията искали да я изнесат в Чехия, под предлог, че няма кой да я оцени тук. Той каза: “Сигурен съм, че ако я изнесат в Чехия, нито парите ще видя, нито цигулката. Много ви моля да помогнете, инструментът е вече на митницата”. Тогава с Камиларов бяхме много млади, за да оценяваме цигулки и му го казах. Но му обещах, че следващата седмица моят професор Давид Ойстрах ще дойде в София за концерт и ще ги свържа. И наистина така стана.

Това беше някъде 1959-а, културен министър по това време беше Вълко Червенков. Той спря изнасянето на цигулката на митницата, Ойстрах я оцени. А тази цигулка беше преживяла бомбардировка в Париж, когато Недялка е била там по време на войната. Не се счупила, но от налягането при бомбардировките има едни пукнатини. Ойстрах определи цената, Червенков даде на Камиларов един заем от собствените си пари, защото не му достигаха. А аз тогава бях назначена държавен артист в “Концертна дирекция” и всеки месец ми удържаха от заплатата, за да върнем тоя заем.

След това дойде нападението от жълтата преса тук и при едно наше идване проф. Емил Янев каза на Камиларов: “Иди при букинистите на площад “Славейков”, потърси книгата "Вълко Червенков през погледа на негови съвременници", съставена от един от съветниците на Червенков. Там между другото пише за това, как той помагал на млади български таланти – на Николай Гяуров, на Олга Винер, на Катя Попова и т.н. И се споменава и за тая цигулка (тук проф. Шнайдерман показва ксерокопие от книгата “Вълко Червенков през погледа на негови съвременници”).

По това време аз се бях явила на конкурс преди Камиларов във Виена, бях взела първа награда и нямах хубав инструмент. А Камиларов замина за Генуа за конкурса “Паганини” през 1961 г. и го спечели, оттогава цял свят го нарича “Паганини булгаро”.

-Разкажете за този конкурс.
-Има нещо, за което никой не пише – че Камиларов получи и наградата “Колумб”. Това се случи същата година, когато го наградиха с “Паганини” – 1961-ва. Тогава по някакво недоглеждане италианците издали разрешение да се срути къщата на Паганини в Генуа. И когато разбраха каква грешка са направили, се хванаха да спасяват къщата на Колумб, също в Генуа. Тогава учредиха и наградата “Колумб”. На първото издание дадоха награда на Юрий Гагарин, който току-що беше излетял в Космоса, за техническо постижение. Награден беше и Камиларов, за големите му постижения в музиката. Така че това е единственият българин досега, който има и наградата “Колумб".

Като се върна, мина около година и ни се обаждат италианци да ни питат, дали харесваме филма, заснет по церемонията, с важни особи от цял свят. Оказа се, че наистина е получено копие, но е загубено някъде. Тичахме насам-натам, в митницата намерихме подписи, че е получен, но и досега го няма. Чакат ме сигурно да умра и тогава ще го продадат (бурен смях).


Родната къща на Христофор Колумб в Генуа, която италианците се втурват да спасяват

-Като е тръгнал разговор за скандали, кажете, моля, защо, когато емигрирахте двамата, казахте “плащаха ни, за да не свирим”?
-Когато Камиларов почина, някой ми изпрати факс с копия от цялата тая жълта преса. Аз бях в много тежко състояние и не ми беше до това. Но по-късно събрах всичките тези заповеди и дойдох в “Шоуто на Слави”. Помолих го да прочете заповедите, за да знае народът и да не прощава на тия, които плюят по Камиларов. Целият процес започва през 1980-а. Махат мъжа ми от Консерваторията, където преподава. Преместват го като държавен артист във Филхармонията. Мен ме прехвърлят от “Концертна дирекция” във Филхармонията като държавен артист. Издават една заповед, че ни прехвърлят там, повишават ни заплатата по 100 лева, без право да свирим.

-Но защо?!
-Ами кажете ми защо (бурен смях). Ти можеш да забраниш на някого да говори, но да му забраниш да свири – това е вече престъпление от страна на тези така наречени колеги, които по това време бяха завзели важните административни постове в министерството, в “Концертна дирекция”, навсякъде…

На световната премиера на “Сюита” от Красимир Кюркчийски, заедно с “Колегиум Музикум Банкя” с дир. проф. Емил Янев, 2002 г. От ляво на дясно: професорите Емил Камиларов, Дина Шнайдерман, Лилия Гюлева, Дора Христова и композиторът Красимир Кюркчийски

-Били сте трън в очите на някого с таланта и постиженията си пред други цигулари?
-Не само пред цигуларите. Двамата с Камиларов единствени препълвахме залите винаги. Той много тежко понесе всичко това. Разтича се, писа до кого ли не. Да, вярно е, че това не идваше директно от държавата, както каза и Слави. Но държавата беше длъжна да реагира, ако уважава себе си и талантите си. Една година Камиларов, горкият, тичаше насам-натам, при Живков и къде ли не – нищо, никаква реакция. И тогава сами платихме за отпечатването на едни афиши, на които написахме “Прощален концерт на Емил Камиларов и Дина Шнайдерман в зала “България”. Още има достатъчно живи хора, били на този концерт.

Залата щеше да се пръсне и никой не разбираше, какъв прощален концерт, защо. Та ние тогава пълнехме залите, ние издържахме импресарската дирекция. Тогава който пътуваше в чужбина и имаше някакви договори, отчиташе проценти на импресарската дирекция. Бяхме пълни с договори за Япония, за Америка, навсякъде. И изведнъж – прощален концерт, и то открито.

По това време хората обикновено излизаха тайно зад граница, а ние нямахме нужда от това. Преди да започнем да свирим, Камиларов прочете тази заповед, в която пишеше “без право да свирим”. Каза, че смята, че още сме млади, още можем да свирим и преподаваме. Но понеже с тая заповед не можем никъде да свирим, не вижда друг изход, освен да емигрираме. Тръгнахме ей така. Оставихме всичко тук.

Емил Камиларов

-Къде беше първата ви спирка?
-В Упсала, Швеция. Харесваше ни, че в тази държава всеки млад човек, който напишеше, че е пацифист, можеше да не ходи войник. Можехме да се установим и в Италия, където имахме много договори. Но това беше времето на “Бригади росо” (“червените бригади”), които стреляха на всеки ъгъл. В Упсала отново започнахме от нулата.

-Вписани сте в Гинес за най-дълго свирене на Моцарт. Колко продължи експериментът
-Много. Те са 19 сонати, свирих 7 часа без почивка. Проведе се в Упсала, Швеция, където живеех, през 2000 г. Майтапът беше, че си мислехме, че публиката ще окапе постепенно и ще останем сами в залата с моя мъж и жената на пианиста. Нито един не е мръднал през цялото време! И накрая се изправиха на крака и искаха бис. Бях принудена да се пошегувам, че няма как да свирим на бис, защото Моцарт няма 20-а соната, написал е само 19.

-Вместо навремето да останете двамата в оня прекрасен Ленинград, където имаше много по-добри условия за развитие на музикантите, вие станахте българка?
-Не беше никак лесно. Започнахме от нищо. Една година чаках български паспорт. Взех го с връзки. Тогава ни спаси, че един архитект – Иван Татаров беше също на специализация с Камиларов. Татаров се залюби с една ленинградчанка, а тя се оказа племенничка на Шостакович, та покрай нея и на мен ми дадоха по-бързо български паспорт (смях).

--Когато си отиваше, Камиларов пожела ли нещо да направите за България?
-Той искаше да прави такъв конкурс за млади музиканти, докато беше жив. Тогава не можахме да се преборим. А сега мое задължение е да не се забравя това име. Дълг към моя съпруг. Който, за съжаление, се оказа невероятно чист човек и истински българин. И сигурно това не можаха да му простят неговите колеги…

-Е, трудно се преглъща големият талант... 
-Когато ми стане много мъчно, си казвам: “Чакай малко, как е живял Моцарт, как е живял Бетовен!” Та коя съм аз, да не ми е трудно?” (бурен смях). Ето при Моцарт Салиери е пример как човек на административна длъжност е унищожавал таланти! Нищо ново под слънцето…

Пубкикувано във в. "Преса", 25 ноември 2012 г.

1 коментар:

  1. Kakvi lichnosti! Tova interview me potopi otnovo v sobstvennata mi profesia - musikata. V posledno vreme dosta chujdi na musikata neshta kato che li me otdalechiha ot neia kato naprimer prekalena komerzialnost ili namesa na vanshni liza dvijeshti dogovornite otnoshenija, liza koito njamat nishto obshto s chisto musikalnija prozes na rabota.No tova interview me varna otnovo kam onesi hora sa koito musikata i jivotat se slivat v edno zialo i tova me kara pak da se okrilia . Blagodaria ti Boriana!

    ОтговорИзтриване