неделя, 9 декември 2012 г.

Актрисата Емилия Радева на 80: Снимах се във “Ванга”, за да издам книгата си





Интервю на Боряна АНТИМОВА за творческото горене, болката, любовта и духовното оцеляване 

Емилия Радева е родена на 23 май 1932 г. в Радомир. Завършва актьорско майсторство в Театралното училище (сега НАТФИЗ) през 1955 г. при проф. Боян Дановски, със стипендия на името на Кръстю Сарафов – заради отличен успех. Разпределена е в Пловдивския театър, а по-късно играе 33 сезона в Театъра на българската армия и на сцените на Народния театър, Сатиричния, „199“, „Възраждане”, „Сфумато”. Прави десетки запомнящи се роли: Султана в „Иконостасът”, Юрталанката в „Снаха”, Марьола в „Татул”, Екатерина Каравелова в „Дело 205/1913 П. К. Яворов”, Невена в „Дом за нашите деца”, Фани Хорн в постановката “Осъдени души”. Народен артист, лауреат на Димитровска награда и носител на орден „Стара планина” – I степен.





Изминалата година е знаменателна за актрисата Емилия Радева. През май тя отпразнува 80-годишен юбилей, а в края на октомври излезе втората и биографична книга “Коя съм…?”. “Ледената кралица на театъра” върви все така изправено и гордо, подпирайки се елегантно на бастун. Подобно на енигматичната си героиня Султана е минала през какви ли не изпитания – загуба на  съпруг, тежка депресия, болести, които обаче не са я смачкали. Тежи и единствено, че ръководството на Армията, където е отдала 33 години, не откликнало на желанието й да изиграе отново Султана. За малко, само да усети отново онази тръпка… Изпитва почти физическа болка по сцената, но не хленчи и не моли. Благодари на Ванга, че й е помогнала да плати третата си книга...

-Госпожо Радева, снимала сте се в руската продукция “Ванга”, а не се знае за това.
-Да, не съм го споменавала досега. Снимките минаха тук някак много тихо, сериалът беше 12 серии. Участвах в три епизода в първата серия. Играех свекървата на Ванга. В началото на филма Димитър Гущеров води сляпата си жена Ванга при майка си да я запознае. Снимките бяха това лято, честно казано, в началото се поколебах малко, но приех заради Ванга. Познавам се лично с нея.

С Иван Джамбазов на премиерата на книгата си “Коя съм…?”, 31 октомври 2012 г.


-Тя предсказа ли, че ще пишете книги?
-Не, ходихме при нея преди години с Невена Коканова, Бог да я прости. Бях нещо притеснена за внука ми и ми каза, че няма проблеми. За мен Ванга е изключителна, нещо извънземно. Не знам, всеки вярва по свой си начин. Тя не ми предсказа за книгата, но фактически ми помогна, защото с хонорара от филма за нея си покрих половината от разходите по издаването. Казах си, по-добре да ги изгладувам, отколкото да се моля на някого за спонсорство. Знам, че няма възвръщаемост, но реших, че книгата трябва да излезе.

-Как се снима филм с руснаци?
-Имах малко проблеми с езика, макар че навремето съм го учила. Снимките бяха в село Плана, там бяха направили натурален декор – къщата на Димитър. Прекрасно място, много добра организация, голямо уважение към нас… А аз куцуках и се трепах с бастуна, кракът много ме болеше, но станаха много хубави, драматични епизоди – как Димитър тръгва войник, води тази сляпа девойка…

С дъщерята Катерина и внука Леандър-Любо на премиерата на книгата си “Коя съм…?”,
31 октомври 2012 г.


-По телефона попитахте “Защо интервю с мен?”. Нима се чувствате забравена?
-Не, зрителите все още ме разпознават и ми се радват. Хубаво е, че повтарят някои стари филми, така и младите ме запомнят. Аз съм научена на скромност, не обичам чествания. Но в края на миналата година – септември-октомври в Театъра на армията започваше “Железния светилник” и предложих да си има титуляр, но да участвам в две-три представления. Ей така, да се кача още веднъж на тая сцена, и да направя отново моята Султана, та да ми се напълни душата! Защото за мен това е най-достойният начин да отбележиш годишнина. Но ръководството даже не счете за нужно да поговори с мен. Стана ми много обидно.

-Наистина, какъв по-добър начин за отбелязване на юбилея ви от този – с емблематичната ви Султана...
-Къде ти… Бях пенсионирана на 59 години! А сега има колеги на 70-80, които продължават да играят. Такъв бил законът… Нищо, уважавам закона. Но не ме изчакаха поне да си отбележа 60-годишнината.

Като Султана във филма “Иконостасът”, 1969 г.




-Днес имате ли все още поводи да ходите там?
-Не, след този случай вече пуснах завеса – и край. Втората ми биографична книга беше представена в кино “Одеон”, вместо в театъра. А юбилей на рождената ми дата нямаше. Дъщерята и внукът дойдоха от Франция, събрахме се близки и роднини и така, скромно и тихичко отпразнувахме 80-годишнината. Аз съм по-откровен, по-прям човек, може и да съм засегнала някого с нещо…

-Излезе трета ваша книга, как тръгна всичко?
-Като малка не съм писала, но много ми вървеше литературата. Завърших 22-ро училище в столицата и на съчинения моята класна много ме хвалеше. Казваше, че имам дар слово, и постоянно ме изкарваше да чета текстовете пред класа. После, след смъртта на мъжа ми през 2001-ва изпаднах в много тежка депресия, две години и половина.

Ужасно беше… Отказах се от живота! Не се хранех, не излизах. Имала съм какви ли не здравословни проблеми, но душевното страдание е нещо страшно! Бях останала 56 килограма, никаква храна, никакво поддържане на тоалет… Телефон да не чуя, телевизия да не видя… Средната ми сестра Здравка беше плътно до мен и много ми помагаше.

Като Фани Хорн в постановката “Осъдени души” в Театъра на армията, 1973 г.Снимки: ИК “Персей” и личен архив


-Как се преодолява това?
-Лекуваха ме специалисти, много ми помогна психологът Мадлен Алгафари. Тя ме посъветва да правя нещо с ръцете си. Аз съм голяма чистница и домакиня. В семейството ми рано останахме без майка и всичките четири деца умеехме да вършим всичко – готвене, чистене, гладене, пране. Но тогава, по време на онази голяма криза, нищо не пипах, ей така, седях и гледах в една точка.

Ходех при Мадлен на сеанси, тя ме пращаше в някакви женски дружества, но това някак не ми идваше на душата. Тогава започнах да пиша и издадох първата книга – стихосбирката “Здравей, самота” през 2007-ма, съвместно с дъщеря ми Катерина Димитрова. Тя е била 18-годишна, когато е писала стихове за самота, за любов несподелена. Озаглавих книгата “Здравей, самота”, защото разбрах колко хубава може да бъде самотата, колко е плодотворно човек от време на време да остава сам и да си дава сметка какво е направил през живота си…

Аз имам спомени от петгодишна. Мама е умряла месец, след като съм навършила 5 години, и помня нейни думи, песнички. Моят баща е бил обущар. След промените стана търговски пътник – разнасяше с куфара някакви фуражки по градовете и веднъж в седмицата се виждахме. От него научих, че и в театъра важи правилото да поработиш като чирак, после като калфа и накрая може и да станеш майстор, но само някои успяват.




-Дъщеря ви Катерина завърши ВИТИЗ, живее в Париж, възможно ли е там човек да се развива с актьорство?
-Много трудно. Тя следва две години в една школа, но беше непосилно скъпо и напусна. После работеше в техния Дисниленд, и там не беше лесно да се задържи – всяка година правеха конкурси. Работи в една много скъпа бижутерия в центъра на Париж. Сега прави фирма за напитки и хранителни продукти.

-Внукът Леандър-Любо?
-Той е французин по баща и много харесва България, идва си по два пъти годишно, но така и не научи български, макар да разбира всичко. Има обаче двойно гражданство, даже съм го кръщавала тук, сега ще му правят лична карта. На 17 е, догодина е абитуриент.

-Как се чувствате на 80?
-Имала съм винаги много силно настояще и не съм мислила за бъдещето. Мъчат ме разни болежки, но си казвам, е какво мога да очаквам вече, та аз съм на 80 години и като знам колко мои колеги и приятели си отидоха много по-млади... Ходя с бастун заради гонартрозата на коляното ми.

Във филма "Матриархат"



-Как минават дните ви?
-Кокато е хубаво времето, излизам с две-три приятелки. Възпитана съм в религиозно семейство и всяка сутрин благодаря на Бог, че се събуждам жива. Моля се денят да е хубав за близките ми. Ходя на гроба на Дънов – този навик ми остана от баща ми, като млад вдовец намираше утеха в лекциите му.

Много е потискащо да срещаш само намръщени хора по улиците. Ето, и на мен не ми е лесно, подпирам се с бастун, но хората като ме срещнат, казват: “Имаш все същата усмивка от онези години”. Човек трябва да излиза в приличен вид, да не буди съжаление.

-Въпреки всичко преживяно – или може би заради това - имате вид на жена, която е в хармония със себе си.
-Да, така е, нямам сериозни противоречия със себе си. Но има моменти, в които много ме натоварват разни неправди. Цял живот съм била различна – останеш ли без майка, си двоен сирак. Но ето, доказах, че може да станеш народен артист и лауреат на Димитровска награда, без да си членувал в БКП.

Емилия и Любо – млади, красиви и влюбени


-Запазила сте и един брак – с Любомир Димитров?
-Е, това е голямата ми любов. В книгата съм го написала, по-добре не мога да го кажа: “Намерих голямата си единствена любов като студентка първи курс в Театралното училище. Той беше втори курс. Погледите ни се срещнаха. Неговият беше тъмен, жарък, топлината му облъхна сърцето ми. Коленете ми омекнаха, светът се завъртя като празнична въртележка и аз се понесох в небесата на любовта. Дълбокият тембър на гласа му ме следваше, стройната, жилава, гъвкава младежка фигура се виеше около мен. Красивите му ръце ме обгръщаха, устните му шептяха “Обичам те!”…

-Много красиво…
-Не ни беше лесно - и двамата актьори, единият снима извън София, разделяме се за известно време. Минали сме през много такива изпитания. Но желязото е здраво, защото минава през огъня. Имахме много лични проблеми, здравословни изпитания. Така ми е натежавало понякога и само съм се молила тази карма аз да я изкупя и да не се предава на близките ми. А понякога така ми се приисква да направя нещо…

-Какво?
-Някоя злина… Казвам си, пък само аз ли съм най-добрата?! Е, не мога! Така съм устроена…

-Помислих, че ви се е приисквало да посегнете на живота си…
-А, не, никога! Имало е тежки моменти, в които съм казвала: “Господи, защо живея?!”. А Господ вероятно си е казал: “Това глупаво момиче няма да му взема живота, ще се мъчи още!”.

-Сега ако ви поканят някъде в постановка или филм, ще отидете ли?
-Да, разбира се, стига да ми хареса предложението. Вярно е, боледувам за сцената, но не бих направила компромис с ролята.

Публикувано във в. "Преса", 9 декември 2012 г.







Няма коментари:

Публикуване на коментар