Bon Jovi тръгват на европейско турне от София

31 октомври, Balkan Entеrtainment Company

BON JOVI - BECAUSE WE CAN – THE TOUR

"Най-добрите просто станаха още по-големи! Те отново ще екзалтират хиляди фенове със своя знаменит рок стил. Bon Jovi тръгват на турне през 2013, за да напълнят стадиони и големи зали по целия свят с “BON JOVI Because We Can – The Tour.” Те ще поставят своя неподражаем огнен знак върху цялата планета", пишат в сайта си организаторите от Balkan Entertainment Company. Вече няма въпросителни и догадки - информацията е официална.

Стартът на турнето е в Северна Америка през февруари, тъкмо на време за празника на влюбените Свети Валентин. После идва ред на Европа, като не случайно първата дата на Стария континент е в Софиял. Паметното събитие ще се случи на 14 май 2013, а мястото е Националният стадион Васил Левски.

 Под мотото “Because We Can”, в центъра на столицата ни рокаджиите ще забият мощно своите ненадминати хитове като “Livin’ on a Prayer,” “You Give Love a Bad Name,” “Who Says You Can’t Go Home,” “It’s My Life” и много други. Както и съвсем нови парчета от предстоящия албум “What About Now”, който се чака през пролетта на 2013 и който ще презареди дори още повече амунициите в огромния арсенал с хитове на бандата! Родните фенове ще бъдат първите сред колегите си в цяла Европа, които ще станат част от това невероятно и толкова чакано преживяване.

Европа ще бъде последвана от Далечния Изток, Латинска Америка и Австралия. Завръщането на бандата през 2013 ще бъде връхна точка в невероятния им път, осигурил на Bon Jovi статута на една от най-добрите лайв рок банди на всички времена – с над 2,700 концерта в над 50 държави, пред над 35 милиона фена. И с достигането на номер 1 успешно световно турне два пъти само за три години.

С едни от най-великите песни в историята на рокенрола, Bon Jovi са продали над 125 милиона копия от своите албуми и са постигнали звездни висини на признание в своята кариера.

 Официалният старт на продажбите за мега концерта е точно в 9.00 сутринта на 5 ноември 2012 (понеделник), във всички каси от мрежата на Eвентим (Пълен списък с каси: http://www.eventim.bg/bg/biletni_kasi) . От 9.00 часа на 1 ноември (четвъртък) започват  предварителните продажби онлайн на www.eventim.bg.

Разпределение на местата на стадиона

 Цените на билетите са от 79 лв. до 139 лв. Ограничено количество билети в Диамантения кръг точно пред сцената ще се продават на цена от 199лв.

Седящи категория Бронз /Seated Bronze/ - 79,00 лв.
Седящи категория Сребро /Seated Silver/ - 89,00 лв.
Терен /Standing Regular/ - 99,00 лв.
Седящи категория Злато /Seated Gold/ - 109,00 лв.
Седящи категория Платина /Seated Platinum/ - 129,00 лв.
Правостоящи пред сцена /Standing FOS/ - 139,00 BGL
Диамантен кръг /Diamond circle/ - 199,00 лв.
Седящи ВИП /Seated VIP/ - 199,00 лв.

Ангелите на Касиел играха сякаш на живот и смърт

Боряна АНТИМОВА

Двама от ангелите на Касиел Ноа Ашер – Иво Желев и Силвия Станоева направиха снощи своя дебют на софийска сцена в спектакъла “Клер Мадам Соланж, Игра на Любов и Смърт“. Текстът много им отива – направен е от Касиел по пиесата „Слугините“ на един от най-провокативните автори на XX век Жан Жьоне. Това е поредната реализация на двамата млади актьори, участвали миналата година в актьорското риалити по ТВ 7 “Стар машин”.

Спектакълът, освен дебют на “ангелите” заедно с техния ментор, е и поредният печеливш проект на оформилото се креативно трио, след серията от блестящи акустични концерти TOXIC. Появата им в един много тежък за интерпретация спектакъл беше истински взрив, двамата играха сякаш на живот и смърт. Получи се великолепен дебют, режисиран по впечатляващ начин от Касиел. И тримата направиха по един разбиващ монолог, а "ангелският танц" на Силвия и Иво беше просто магнетичен.

Великолепната им пластика и танц добавиха допълнително точки в тяхна полза. Двамата разказаха, че първо решението било да изпълнят танцовия етюд върху самба, но после всеки вложил по нещо от себе си и се получило нещо качествено ново като хореография. “Ако Силвия и Иво са толкова силни и въздействащи на първата си софийска премиера, то какво ли ги очаква “утре, в другия спектакъл?”, коментираха зрители в кулоарите.

Лично аз смятам, че се оформя нов стил – “Театърът на Касиел”. Но погрешно и елементарно би било зрителите да очакват просто натрапване на обичайната голота, с която актрисата стана известна в първите си години на сцената. Да не говорим, че събличането на Касиел никога не е било самоцелно, а когато се е случвало, е правено по много естетски начин. Важното е не дали и доколко съблечено е тялото, а доколко надълбоко е бръкнато в душата и доколко се разголват мислите, особено най-тъмните. У мен лично това извиква асоциации с Фройд.

Тук ще си позволя още в началото “моите 5 минути напрофесионализъм” с нещо много лично. Убедена съм, че този проект ще има голям успех, както всичко, с което се захваща Касиел. Причината е много проста – освен че е много талантлива, тя прави всичко с безкрайна любов и вдъхновение. Затова е много истинско и заразително.

Освен това всичко, което прави Касиел като ментор със своите “ангели”, ми напомня моята собствена творческа “лудост” преди години. Беше в началото на “кариерата” ми, преподавах в едно руско училище, бяхме сформирали Театрално студио “Алис”, кръстено на Алиса в страната на чудесата, и правехме спектакли с ученици в местното читалище по доста нетрадиционни текстове.

Например в приказката “Котаракът в чизми” принцесата пожела да се омъжи за котарака, и нищо чудно – той беше много по-умен, находчив и “мъж на място”, за разлика от принца-мухльо. В театралното студио “Алис” участваха деца от 10 до 16 години, в него за пръв път излезе на сцена бъдещата актриса Мариана Жикич, тогава ученичка в X клас… Познавам този творчески огън на режисьора-ментор, който се разгърна у Касиел пред очите на всички в актьорското риалити “Стар машин”. Чудя се, като го гледаха, какво видяха шефовете на театри и трупи...

С присъщата си дързост Касиел навря в очите на всички мастити театрали собствения си талант да открива таланти, да вади от тях най-доброто и да довежда нещата докрай, като не зарязва подопечните си веднага след шоуто. Както се получи в повечето риалитита за таланти. Касиел продължи да вдъхновява и менажира своите млади открития и това, което се случи снощи в Червената къща, е повече от показателно!

Защо досега нито един от многото ни вузове и колежи с театрални дисциплини не се е сетил да ангажира Касиел с клас по актьорско майсторство – тези момичета и момчета щяха със сигурност да са много талантливи, неудържими, страхотни, и същевременно - много различни. Всъщност, може би е по-добре така - не виждам как Касиел и нейните ангели биха дишали свободно, ако ги вкарат в "системата".... Всъщност това, което тримата правят, може да се нарече "клас на Касиел", а тя заяви, че възнамерява в бъдеще да покани и други млади таланти в спектаклите, които ще режисира.


Касиел просто умее да намери и запали огъня у младите таланти и да ги увлече в творческото си горене, да преобърне душите им наопаки и да извади цялата им енергия и вдъхновение, най-доброто от моженето, индивидуалността, личния почерк!

Мястото на горещия спектакъл – Център за култура и дебат “Червената къща“, ул. “Любен Каравелов” 15 - много пасва на цялостното излъчване на спектакъла. Похвално е, че  собствениците на Червената къща, като истински меценати, са предоставили сцената безплатно на амбициозното трио. Премиерата на 29 октомври е последвана от още две представления на 30 и 31 октомври. Режисурата е на Касиел, която играе в постановката заедно със Силвия и Иво. Дизайнът на сценичното пространство е на известния художник Венцислав Занков, а за звуковата среда – композиторът Емилиян Гацов – Елби.

Авторът Жан Жьоне е син на проститутка, осиновен от дърводелец, отгледан в затънтените краища на провинциални градчета и прекарва голяма част от живота си в странстване из Европа. Житието му се оглежда без свян в романите, пиесите и есетата, които пише и които разнищват темите за хомосексуализма, престъпността, за трудния живот на маргинални персонажи, за потисканите желания, за абсурда, в който се озоваваме, загубили фундаментални ориентири. Творчеството и личноста на Жьоне вдъхновяват такива творци като Джакомети, Жан Пол Готие, Анди Уорхол, Вернер Мария Фасбиндер, Пабло Пикасо.

“Ангелите на Касиел“твърдят за себе си, че са повече от колеги, приятели, любовници, съмишленици… Касиел е не просто ментор и режисьор на спектакъла. Тя е техен духовен учител и ги нарича “моите актьори-сърца“. За Силвия Касиел казва: „Още от първия момент, в който се срещнахме, стана ясно, че не ни чакат лесни отношения. Тя е до болка откровена, истинска, не спестява на никого нищо, не сервилничи, не се подмазва… гори мостове зад себе си. Има особено лице и силна драматична природа.Силви е рядко срещано бодливо цвете. Влюбена съм в нея, дори когато ме ядосва. Щастлива съм, че спечелих доверието и обичта й“.

С Иво Касиел твърди, че се е разбрала без думи още от самото начало: “Казах му: „Аз съм много лоша, искаш ли да си в отбора ми?”. Той отговори: „А аз съм зъл. Ще се разберем”. Способен е на много крайни превъплъщения. Той магнетизира публиката. Любовта ми към него е безгранична. Иво е актьор за много големи режисьори и някак съм сигурна, че ще го открият за голямото кино… Но не в България”.

В спектакъла човек, който познава уникалния, неподражаем стил на писане на Касиел, станал известен с публикациите й в сп. “Биограф” и други издания, може безпогрешно да открои няколко нейни адаптации.

Един от силните текстове в постановката е блестящ монолог за актьора: “Забрави шута ранга свой”… Какво животно е актьорът? В живота си е никаквец, негодяй, свиня. Хрантутник най-безотговорен. Бедняк. Непростимо мръсен. Мерзавец. Нелеп сервилник. Пияница. Потънал в заеми, които никога не връща. Смешник в устата на слугите... и на богатите. Пачавра. Той бърка в раните и в задниците ви. Ненужно тяло под ритниците. Лицето без лице. Без Име. Изповедник на останалите: Идеалните, Невинните, Непогрешимите. Профайлърът за вашите насилия и низките ви тайни. За злото във душите на останалите. За влюбванията, оргазмите, целувките, сълзите, спазмите, ножовете в ръцете ви... Наблюдателят и изпълнителят на вашите желания. Актьорът е негодник. Дословно е негодник. Негодник в смисъл на мерзкия, безчестен смисъл на мерзавост. Крадецът на животи... Дяволът.”

Снимки Нели ТОМОВА

“Малко ми е неудобно името ми да се споменава толкова - каза за "Икар" Касиел. - Иво и Силви са истинските герои в нашата история, те се изправиха пред публиката с истински, чудовищно трудни роли, от които и опитни, талантливи артисти биха се уплашили! Гмурнаха се чак до Марианската падина. (смях) Гордея се с тях! Респектирана съм! Дано и публиката оцени какво се опитахме да създадем заедно - представление, което не прави компромис с комерсиални заигравки, с цялата ни любов към Жан Жьоне - един от най-сложните за поставяне автор, както и с желанието на едни млади актьори да не вървят по лесния път към славата...а точно обратното: с постоянство, вяра и черен труд да покажат на света какво могат."

Датата на премиерата - 29 октомври не беше избрана случайно. На този ден Касиел Ноа Ашер празнува заедно с всички своя 41-ви рожден ден. "Подарих си представление. Играх с двама от най-скъпите до сърцето ми хора - Иво Желев и Силвия Станоева... Сцената е чудно място за празнуване на рождени дни, сватби, погребения....Най-чудното", каза Касиел.
Проектът е осъществен с помощта на Програмата за подкрепа на свободен театър на МК, „Гала филм“ и списание „Биограф“.
Предстоят още две представления на 16 и 30 ноември.

Още за КАСИЕЛ и TOXIC
Моят КОМЕНТАР
Публикувано в Информационна агенция Кросс, 30 октомври 2012 г.

Ангелите на Касиел в игра на живот и смърт

Дебют на софийска сцена на  Иво Желев и Силвия Станоева в спектакъла “Клер Мадам Соланж, Игра на Любов и Смърт“

Боряна АНТИМОВА

Двама от ангелите на Касиел Ноа Ашер – Иво Желев и Силвия Станоева правят дебют на софийска сцена в спектакъла “Клер Мадам Соланж, Игра на Любов и Смърт“. Текстът много им отива – направен е по пиесата „Слугините“ на един от най-провокативните автори на XX век Жан Жьоне. Това е поредната реализация на двамата млади актьори, участвали миналата година в актьорското риалити по ТВ 7 “Стар машин”.

Спектакълът, освен дебют на двамата млади актьори заедно с техния ментор, е и поредният печеливш проект на оформилото се креативно трио, след серията от блестящи акустични концерти TOXIC.

Снимки Нели ТОМОВА

Тук ще си позволя още в началото “моите 5 минути напрофесионализъм” с нещо много лично. Не съм гледала репетициите и предпремиерата, но съм убедена, че този проект ще има голям успех, както всичко, с което се захваща Касиел! Причината е много проста – освен че е много талантлива, тя прави всичко с много любов и вдъхновение. Затова е много истинско и заразително.

Освен това всичко, което прави Касиел като ментор със своите “ангели”, ми напомня моята собствена творческа “лудост” преди години. Беше в началото на “кариерата” ми, преподавах в едно руско училище, бяхме сформирали Театрално студио “Алис”, кръстено на Алиса в страната на чудесата, и правехме спектакли с ученици от него в местното читалище по доста нетрадиционни текстове.

Например в приказката “Котаракът в чизми” принцесата пожела да се омъжи за котарака, и нищо чудно – той беше много по-умен, находчив и “мъж на място”, за разлика от принца-мухльо. В театралното студио “Алис” участваха деца от 10 до 16 години, в него за пръв път излезе на сцена актрисата Мариана Жикич… Познавам този творчески огън на режисьора-ментор, който се разгърна у Касиел пред очите на всички в актьорското риалити “Стар машин”. Чудя се, като го гледаха, какво видяха шефовете на театри и трупи!

С присъщата си дързост Касиел навря в очите на всички мастити театрали собствения си талант да открива таланти, да вади от тях най-доброто и да довежда нещата докрай, като не зарязва подопечните си веднага след шоуто. Както се получи в повечето комерсиални риалитита за таланти. Касиел продължи да вдъхновява и менажира своите млади открития и това, което ще се случи на 29 октомври в Червената къща, е повече от показателно!

Защо досега нито един от многото ни вузове и колежи с театрална дисциплина не се е сетил да ангажира Касиел с клас по актьорско майсторство – тези момичета и момчета щяха със сигурност да са много талантливи, неудържими, страхотни!
Касиел просто умее да намери и запали огъня у младите таланти и да ги увлече в творческото си горене, да преобърне душите им наопаки и да извади цялата им енергия и вдъхновение, най-доброто от моженето, индивидуалността, личния почерк!

Мястото на провокативния спектакъл много пасва на триото – Център за култура и дебат “Червената къща“, ул.Любен Каравелов 15. Премиерата е на 29 октомври, понеделник, представления ще има и на 30 и 31 октомври. Режисурата е на Касиел, която играе в постановката заедно със Силвия и Иво. Дизайнът на сценичното пространство е на известния художник Венцислав Занков, а за звуковата среда – композиторът Емилиян Гацов – Елби.

Авторът Жан Жьоне е син на проститутка, осиновен от дърводелец, отгледан в затънтените краища на провинциални градчета и прекарва голяма част от живота си в странстване из Европа. Житието му се оглежда без свян в романите, пиесите и есетата, които пише и които разнищват темите за хомосексуализма, престъпността, за трудния живот на маргинални персонажи, за потисканите желания, за абсурда, в който се озоваваме, загубили фундаментални ориентири. Творчеството и личноста на Жьоне вдъхновяват такива творци като Джакомети, Жан Пол Готие, Анди Уорхол, Вернер Мария Фасбиндер, Пабло Пикасо.

“Ангелите на Касиел“ твърдят за себе си, че са повече от колеги, приятели, любовници, съмишленици… Касиел е не просто ментор на двамата млади актьори и режисьор на спектакъла. Тя е техен духовен учител и ги нарича “моите актьори-сърца“. За Силвия Касиел казва: „Още от първия момент, в който се срещнахме, стана ясно, че не ни чакат лесни отношения. Тя е до болка откровена, истинска, не спестява на никого нищо, не сервилничи, не се подмазва… гори мостове зад себе си. Има особено лице и силна драматична природа. Силви е рядко срещано бодливо цвете. Влюбена съм в нея, дори когато ме ядосва. Щастлива съм, че спечелих доверието и обичта й“.

С Иво Касиел твърди, че се е разбрала без думи още от самото начало: “Казах му: „Аз съм много лоша, искаш ли да си в отбора ми?”. Той отговори: „А аз съм зъл. Ще се разберем”. Способен е на много крайни превъплъщения. Той магнетизира публиката. Любовта ми към него е безгранична. Иво е актьор за много големи режисьори и някак съм сигурна, че ще го открият за голямото кино… Но не в България”.

"Малко ми е неудобно името ми да се споменава толкова - каза за "Икар" Касиел. - Иво и Силви са истинските герои в нашата история, те ще се изправят пред публиката с истински, чудовищно трудни роли, от които и опитни, талантливи артисти биха се уплашили! Гмурнаха се чак до Марианската падина. (смях) Гордея се с тях! Респектирана съм! Дано и публиката оцени какво се опитахме да създадем заедно - представление, което не прави компромис с комерсиални заигравки, с цялата ни любов към Жан Жьоне - един от най-сложните за поставяне автор, както и с желанието на едни млади актьори да не вървят по лесния път към славата...а точно обратното: с постоянство, вяра и черен труд да покажат на света какво могат."

За спектакъла самата Касиел, с неподражаемия си, уникален стил, пише: “…”Забрави шута ранга свой”… Какво животно е актьорът? В живота си е никаквец, негодяй, свиня. Хрантутник най-безотговорен. Бедняк. Непростимо мръсен. Мерзавец. Нелеп сервилник. Пияница. Потънал в заеми, които никога не връща. Смешник в устата на слугите... и на богатите. Пачавра.

Той бърка в раните и в задниците ви. Ненужно тяло под ритниците. Лицето без лице. Без Име. Изповедник на останалите: Идеалните, Невинните, Непогрешимите. Профайлърът за вашите насилия и низките ви тайни. За злото във душите на останалите. За влюбванията, оргазмите, целувките, сълзите, спазмите, ножовете в ръцете ви... Наблюдателят и изпълнителят на вашите желания. Актьорът е негодник. Дословно е негодник. Негодник в смисъл на мерзкия, безчестен смисъл на мерзавост. Крадецът на животи... Дяволът.”

Датата на премиерата - 29 октомври не е избрана случайно. На този ден Касиел Ноа Ашер ще празнува заедно с всички своя 41-ви рожден ден. "Чака ме прекрасен рожден ден. Подарявам си представление. Ще играя с двама от най-скъпите до сърцето ми хора - Иво Желев и Силвия Станоева...Сцената е чудно място за празнуване на рождени дни, сватби, погребения....Най-чудното", каза Касиел.

Проектът е осъществен с помощта на Програмата за подкрепа на свободен театър на МК, „Гала филм“ и списание „Биограф“.

Предстоят още две представления на 16 и 30 ноември.
Времетраенето е 80 мин., а цените са повече от прилични – 12/8 лв.

Още за Касиел и TOXIC и за менторството

Жоржета Чакърова: От Народния се излиза с достойнство

Сн. Кирил Константинов, в. Преса

Боряна АНТИМОВА

С ясните си зелени очи и медноруса коса до раменете, подстригана в актуалното каре, в кариран панталон и спортно яке омайницата от моето детство – “продавачката на приказки” изглежда като спокойна, уравновесена дама на средна възраст. Лицето й е запазило онази своя нежност и деликатност, която годините не могат да изтрият.

Очите й заблестяват, когато запява песничката от тв предаването “Магазинчето на приказките”: “Аз, деца, съм приказно момиче,/ приказки разказвам всеки ден./ Този, който приказки обича,/ нека дойде бързо тук при мен”. С нея Жоржета Чакърова събираше всеки четвъртък вечер дечурлигата за лека нощ пред малкия екран, като им разказваше чудни приказки.

Георги Парцалев, Хиндо Касимов, Васил Попов – кой ли голям актьор не гостува в нейното магазинче, за да се превъплъти в някоя от ролите в приказките. “Някой като ми каже “Аз съм израснал с вас”, толкова ми става драго! Веднъж ученици от Плевен бяха събрали всичките ми десетина плочи с приказки и песни, записани от предаването”, спомня си актрисата.

Като шеметната Дулсинея в "Човекът от Ламанша"

Началото е през 1964-а, когато група студенти от класа на проф. Желчо Мандаджиев от ВИТИЗ – Климент Денчев, Славчо Пеев, Мариана Аламанчева и Жоржета са пратени по разпределение в Добричкия театър. През 1967 г. са поканени в Сатирата, а през 1971 г. Чакърова става част от Народния театър. Посвещава му цели 40 години, играе много роли и все такива, които й харесват. Но в паметта на хората остава с друг свой много силен образ – на Дулсинея от легендарния мюзикъл на БНТ “Човекът от Ламанша”.

Как деликатната зеленоока красавица се превъплъщава в грубата недодялана селянка Дулсинея? По онова време Жоржета боядисва нежните си руси къдрици в черно, а контрастът с яснозелените й очи и смугло лице е зашеметяващ. За да постигнат ефекта на рошлата Дулсинея, й слагат допълнителни кичури. С ролята обаче е далеч по-трудно. Мюзикълът, донесен от Англия от проф. Гриша Островски, е първият подобен у нас. И тримата – Коста Цонев като Дон Кихот, Никола Анастасов като Санчо Панса и тя – нямат вокална школовка. Дават им само три месеца за подготовка да научат песните и “всеки пее както може”.

КАДРИ ОТ ФИЛМА "МЪЖЕ В КОМАНДИРОВКА" С ИВАН АНДОНОВ

Постъпването й в Народния театър е свързано с друга нейна легендарна роля – на Пилар от “Почивка в Арко Ирис” на Димитър Димов. Титулярката Виолета Гиндева забременява и търсят гастролираща актриса. “Накараха ме да прочета всички реплики от второ и трето действие. Напуши ме смях, но ги прочетох. След няколко дена ме поканиха на гастрол”, разказва актрисата. Ролята на Пилар включва и тежък испански танц с кастанети, но това не стряска Жоржета, защото е играла балет 4 години в Пионерския дворец.

На премиерата публиката скандира “Пилар, Пилар”, но интербригадисти не одобряват танца – не бил типично испански – и отново тежки репетиции с грамофон и кастанети, докато не се получава. За тази роля Жоржета Чакърова получава Димитровска награда и постоянен договор в Народния театър, където играе десетки роли, и все хубави, до 2002 г.

“Два пъти молих да отлагане на пенсионирането ми, направо ме беше страх как ще живея с пенсия от 140 лв. Но излезе една унизителна статия, в която пишеше как вече не чувам суфльорките и други такива. Кипна ми, влязох при директора Сашо Морфов и му казах да ме пенсионира. От Народния се излиза с достойнство!”, казва звездата, която освен роли-мечта получава и званията „заслужил артист“, „народен артист“…

 С Коста Карагеоргиев в много успешния спектакъл на Сатиричния театър “Ромео, Жулиета и петрол”
от Иван Радоев, 1968 г.

Жоржета твърди, че всичките й успехи са й коствали много труд и лишения. Затова навремето по всякакъв начин се опитва да спре дъщеря си Шани да кандидатства в НАТФИЗ. Но когато вижда, че не може да повлияе, сама се захваща с подготовката й - успешно. Александра Харитонова-Гюзелева – Шани, е единствено дете от брака на Жоржета със Стефан Харитонов – кинодокументалист и основател на камерния ансамбъл "Йоан Кукузел".

Днес Шани е водеща в сутрешния блок “Денят започва” на БНТ. Внучката Алиса, дъщеря на Шани от брака й със сина на оперния бас Никола Гюзелев, талантливия илюстратор Ясен Гюзелев, вече е на 12 години. Жоржета с мъка си спомня, че когато се ражда Шани, тя е във вихъра си на сцената и детето е отглеждано от майка й и гледачки. “Сега много съжалявам за това, даже веднъж се извиних на Шани, ама каква полза…”, въздиша дамата.

Затова пък с внучката Алиса компенсира. Дори се мести до НДК, за да е по-близо до семейството на дъщеря си, което живее до църквата “Свети Георги”. Доволна е, че Шани прописва в някакъв момент и публикува свои текстове в различни издания, и че Алиса върви по нейния път.

"Естественият цвят на косата ми е рус, но не знам защо по времето на снимките на "Човекът от Ламанша"
бях решила, че черната коса повече ми отива..."

На 71 Жоржета изглежда поне с 10 години по-млада. Не че животът й е бил постлан с цветя. Секси красавицата Дулсинея, по която въздишаха българските мъже, приема спокойно промените във външността си. “О, отдавна съм минала тази криза, даже не знам как. Около 50-ата ми година моят съпруг Стефан Харитонов се разболя тежко. Шани пък кандидатстваше във ВИТИЗ. Бях толкова натоварена с ролите си в театъра, пазаруване, готвене и грижи за болния съпруг, че не усетих как минах през критическата”, шегува се Жоржета.

Десетина години по-късно тя изживява една красива късна любов с Оскар Кръстанов, режисьор-документалист, много талантлив човек. “Когато се влюбихме, бях на 65, той на 70. Но три години по-късно почина от тежко заболяване и пак съм сама”, казва Жоржета.

Миналата година от Народния театър честват 70-годишния й юбилей, след един от спектаклите на “Пигмалион”. Директорът Павел Васев чете приветствие и й подарява плакет на Народния театър. “Това много ме трогна”, вълнува се актрисата. На коктейла тя разказва на колегите си инфарктни мигове от живота си на сцената.

С ролята си в "Хроника на чевствата" Жоржета печели наградата за женска роля на Варненския фестивал

Преди няколко години в постановката на Галин Стоев “Кавказкият тебеширен кръг” Чочо Попйорданов заспива на сцената буквално. “Аз играех майка му, той лежи проснат насред сцената, бутам-бутам – не се събужда. Толкова се притесних, съвсем не ми беше до смях”, спомня си Жоржета. Оказва се, че с Чочо даже са роднини. Жоржета е четвърт македонка, дядо й е от Велес, от легендарния род на Миле и Орце Попйорданови. Баща й е техен братовчед, а Чочо е от същия род.

Веднъж пък Стефан Данаилов я измъквал от тоалетната, за да излезе на сцената по време на художествен съвет за представяне на нов спектакъл. Заключила се отвътре, покатерила се през стената и Данаилов я поел.

Как се живее, когато оня специфичен шум от аплаузите започне да заглъхва в ушите ти, когато си слязъл от най-високата сцена? “Много добре си живея, няма кризи, за разлика от някои мои колежки при пенсиониране. Дъщеря ми не ми вярва, че не страдам. Защото в детските й спомени аз бях омъжена за театъра”, казва актрисата. И макар че е пенсионирана вече 10 години, не е скъсала напълно пъпната връв с театъра – играе в две представления, “Пигмалион” и “Женитба” от Гогол. Но рядко ги поставят и пътят и напоследък все по-често е в посока “Свети Георги” и внучката Алиса, вместо към Народния.

Жоржета и Шани, сн. в. "24 часа"

“Сега пък много чета като изоглавена – сутрин, след обед, вечер, до 3 часа през нощта. Е, някой път ми е тежко да съм сама, чувствам се доста самотна. Телевизия почти не гледам, само новините. Понякога се виждам с приятелки на кафе. Веднъж месечно се събираме с колегите си от групата във ВИТИЗ, - казва Жоржета. - Живея трудно, но съм добре”.

Публикувано във в. "Преса", 28 октомври 2012 г.

Никола Анастасов: Казват, че там някъде горе имало хубав театър

temadaily.bg

Интервю на Боряна АНТИМОВА за силата на духа, любовта и смисъла на живота

 Роден е на 22 април 1932 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Филип Филипов през 1955 г. Играе в театрите във Враца (1955 – 1956 г.) и Варна (1956 – 1957 г.), както и в софийските “Трудов фронт” и в Малък градски театър "Зад канала". В Сатиричния театър е от неговото основаване през 1957 г.

Най-запомнящите му роли на тази сцена са в постановките "Когато розите танцуват", "Римска баня", "Сако от велур" и "Суматоха", във филмите “Пагоните на дявола", "На всеки километър", “Тримата от запаса”, “Неочаквана ваканция” и в тв мюзикъла „Криворазбраната цивилизация“. Той е и гласът на Мечо Пух в популярната аудиопиеса през 80-те. Носител е на званията "Заслужил артист" (1971) и "Народен артист" (1980). През 1982 г. е награден с орден "НРБ", II степен.

Никола Анастасов – в добро настроение и разположение на духа – подръпва сладко от забранената си цигарка на пейка пред Сатирата, увлечен в разговор с пазача. “Театърът е моят дом и там ще бъде интервюто”, категоричен беше актьорът по телефона. Само леко е притеснен от подготовката за 80-годишния му юбилей на 20 октомври. Снощи му беше връчен престижният орден “Златен век” с огърлие и грамота, за изключителните му заслуги към националната ни култура. Церемонията беше в Сатирата, театърът, в който е от основаването му през 1957 г.
 

Верен на шопския фолклор...

В зала "Щастливеца" той игра в спектакъла "Лека форма на тежка депресия", постановка на Славчо Пеев и Йонко Цонев по Станислав Стратиев. След спектакъла отново се качи на сцената, за да получи своя “Златен век” и поздравления от официални лица и институции, колеги, приятели и певиците от вокалната група "Бистришки баби" – заради заслугите му към Шоплука.
Първият опит за тържество, точно на рождения му ден – 22 април беше осуетен от инцидент – актьорът счупи три ребра...

-Как са вашите злополучни ребра, господин Анастасов?
-Аз съм един щастлив човек. Толкова пъти троша ребра, кокали, ръце, крака… Цял живот. Но те зарастват, без да нараняват органите ми. Разбира се, болките са неописуеми. Ако е крак или ръка, ще го гипсират, а при ребрата няма как. И трябва организмът да ги заздрави. Преди три години пак, при едно представление във Варна паднах в една яма, счупих три ребра и провалих турнето на колегите си. Както и да е, мина.

И тази година точно три дни преди юбилея ми на 22 април се подхлъзнах в банята и отново три счупени ребра… Други три, по-долните. Лекарите в “Токуда” ми викат: “Че то не останаха ребра за чупене, изпотроши ги всичките!”. Но пак имах късмет, че не бяха наранени вътрешните ми органи. Изчаках три месеца, не издържах и излязох на сцената, куцук-куцук, преправяйки се, че съм много добре. Така минаха и тези болежки. Преместиха юбилея ми есента, а драматургът ни Никола Вандов се майтапи: “Моля ти се, не се къпи до юбилея, да не се спънеш пак”.

-Това направи ли ви по-суеверен?
-Не, но съм си наумил една дата – 8 ноември, Архангел Михаил. Винаги тогава стават събития с мен и затова се затварям вкъщи и не излизам. Или ще се подпали автобусът, както пътуваме, или ще се случи нещо с мен. Затуй казах, нека юбилеят да е октомври, да не влизаме в ноември, че ще изперкам (смях).

Комшийката предложи: “Не може така, трябва да заколим нещо на терасата за курбан”. Викам: “Ще заколите една кокошка, но аз не мога да гледам такива неща”. Не ги понасям. Баща ми беше месар, представяте ли си? Но той, който продаваше месо, никога не колеше, защото не можеше. Вземаше готово. От Халите му го докарваха и той си го режеше и продаваше цял живот, докато ни изгледа.

Сцена от пиесата “Януяри” от Радичков, заедно с астьорите Хивдо Касимов (правият вдясно), Константин Коцев (вляво), Никола Анастасов (седналият до Манчев долу). Снимка: архив на Сатиричен театър

-Суматоха, но не по Радичков, има тия дни около вашия юбилей, и това също ви притеснява, защо?
-Да ви призная, аз съм този, който измисли честванията в Сатиричния театър, и то 50-годишнините, защото тогава човек е много силен. На тези години хората няма от какво да се притесняват и може и да си правиш гавра с тях. Първата 50-годишнина беше на Калоянчев. Бях профпредседател на театъра и спретнахме тържество като за цар – ама с всички подигравки.

След това обикновено слизаме долу в клуба – и там специални сценарии, текстове, подаръци с майтапи. Цели лодки се подаряваха, с пожелание да плува рожденикът успешно в бурното житейско море… Но сега, на 80, не става. Сериозна годишнина си е това, не е майтап. Отказах няколко чествания след половинвековния ми юбилей, но този път се съгласих, в името на театъра. Тази година той навърши 55 години, а аз съм в него от основаването му. Радвам се, че ще почетем дълголетието на най-младия театър в София, който се конкурираше даже с Народния.

-Мечтали ли сте някога за онази сцена?
-Да, даже ме поканиха. Но Стефан Сърчаджиев, основателят на Сатиричния театър, ме видя, че излизам от кабинета на директора на Народния, и ме пита: “Какво правиш тука?”. Казах му, а той: “Веднага да се връщаш! Ти имаш един театър и това е Сатиричният, запомни го!” Тогава помислих-помислих и си останах в “моя” театър. И не съжалявам. Той ми носи много радост, но и много острота, по-особен е от другите, различен.

Ето, дори днес, на тази възраст, играя в два спектакъла, и то на не кого да е, а на Станислав Стратиев - “Римска баня” и “Лека форма на тежка депресия”. Макар че ми беше личен приятел, Стратиев за мен е бил бог. Като драматург той направи за тези малко години, които живя, над 10 пиеси, които се играят и до ден днешен. Като “Римска баня”, която направихме преди 40 години, сега я играем 6-и или 7-ми сезон. Ние в Сатирата носим заразата на вътрешния протест, който народът къта, и това доставя удоволствие на зрителя, прави го съучастник в спектаклите.

С Мария Косева в Белград, 1962 г.

-Съпругата ви Мария Косева прекъсна бляскавата си кариера като естрадна певица, за да се посвети на вас и семейството си. Сега е ваш ревностен PR…
-Мария е жертва, жертвоприношение на Никола Анастасов, за да се изгради той! Всичките мои успехи и награди, цялото ми развитие в кариерата е благодарение на нея. Какво е един мъж, ако няма една жена до него, която да го разбира и да му помага… А тя прекърши своята кариера, просто я отряза и чрез мен може би продължава да живее и да се реализира.

Мария е по-амбициозна от мен и много добър съветник. Тя премисля всичко още преди мен и винаги има идея как да постъпя при избора на дадена роля, проект, участие във филм или телевизия. Е, понякога ме дразни, ама признавам й, че тази нейна амбиция ме държи нащрек. Но за нея сега най-важни са децата и внуците. Вече имаме 51 години брак, плюс 2-3 като гаджета. Мария сама реши да се откаже от кариерата си в името на децата, макар по онова време тя да беше по-успешна от моята.

Първата му голяма роля - в мюзикъла на Сатиричния театър "Когато розите тцуват", 1961 г.

-Калоянчев ви нарече “усмивката на Сатиричния”. Имате ли сили все още да разсмивате хората извън сцената?
-Аз съм усмихнат човек, обичам да се смея, намирам смях във всяко нещо. Предизвиквам колегите си в гримьорната. Вярно, много от моите колеги си отидоха, но това е животът – не знаеш кога ще заминеш в отвъдното и дали там няма да си по-добре. Казват, че някъде горе, в Космоса или в небето имало по-хубав театър (смях). Но нали оттам не са се връщали, да ми кажат.

-Синовете ви не бяха изкушени от изкуството…
-Да, големият син Ивайло има частен бизнес, с един приятел продават успешно тенти и покривала за камиони. Другият – Чавдар е PR в една агенция. Внукът Никола Анастасов, кръстен на мен, имаше рожден ден на 16 октомври, вече е на 24, внучката Виктория е на 22, следва право. Никола работи, а напоследък нещо се е запалил по ловджийството, като баща си. Животът му минава в планината петък, събота и неделя. Намерил си е това, което аз не успях - хоби.

-Нямате хоби?
-Да, театърът е и мой живот, и мое хоби. Когато нямам постановки, работя по текстове, писани за мен, измислям концертни изпълнения. Освен това запалих цялата трупа по шопския хумор. Винаги съм бил запленен от него. Даже 8 години бях председател на съвета за култура на район “9 септември” – Шоплука.

-Откъде дойде тази любов, та ви държи в плен толкова години?
-Шопите са ми много смешни. При габровците например се говори за едно и също – какви скръндзи са. Докато при шопа е по-разнообразно, той критикува всичко – и държава, и жена, и съседи, и приятели. Много е заразителен и плени мен, македонеца. Моите родители и двамата са от Охрид. И даже са ми правили забележка, че не съм казал дума на македонски, а все на шопски. Ами влязъл ми е в душата шопският хумор, това е.

Незабравими образи... Във филма "Тримата от запаса" с Георги Парцалев и Кирил Господинов

-Признахте, че нямате хоби. Мислили ли сте с какво бихте се занимавали, когато няма да сте в театъра?
-Въобще не съм го мислил! Не мога и да го помисля – че няма да се занимавам с театър! Ето – чупя крака, ръце, ребра – и пак съм в театъра! Тук ми е душата! Докато може, ще играя. Ако не, какво друго? Та аз нищо друго не мога! За един бушон викам синовете. Абсолютно невеж съм в техниката, чужда ми е. Не желая да боравя с джиесеми. А може би просто съм мързелив…

-Цели 57 години сте на сцената и казвате, че сте мързелив?!
-Слава Богу, че хората почитат достолепната възраст и специфичния труд на актьора. Бях на фестивала “Любовта е лудост”, а преди дни се върнах от “Златната роза”, където почетоха кръглите годишнини на Емилия Радева, Людмил Стайков, Стефан Данаилов, Джоко Росич, Иван Джамбазов, Вълчо Камарашев и мен. Бяхме почетени с дипломи, награди и подаръци. Но най-важното – беше уважено едно поколение, оставило незабравими следи в киното.

С Христо Гърбов в постановката на Сатиричния театър "Римска баня"

Публикувано във в. "Преса", 21 октомври 2012 г-

Всяко време е подходящо за нов Икар

"Понякога трябва да се качиш много високо, за да разбереш колко си малък" – каза той в момент, когато цялото човечество изпита усещането, че е скочило в стратосферата заедно с него и че е летяло, волно като птица, почти половин час.

С невероятната си смелост в преследване на мечтите си Феликс Баумгартнер ни окрили, че няма прегради пред човешкия дух. И че няма невъзможни неща, стига силно да поискаш това.

“Боже, той успя! Успя! Феликс Баумгартнер УСПЯ!
Какво може да се каже за човек като него? Герой, мечтател, свръхчовек, авантюрист, съвременен Икар, човекът покорил свръхзвуковата бариера”, написа Лилия Паскова във Фейсбук.

По време на полета и след него социалната мрежа буквално запуши от хора, развълнувани и вдъхновени от смелостта на австриеца. Имаше и такива, които написаха: “Аз май съм единственият, който не е в час, но кажете ми, кой е този Феликс и какво точно е направил, та всички пишат само за него?”.

Преди няколко месеца, в разговор с участници в доброволческата организация TimeHeroes.org един млад мъж – Алек Андреев каза, че всяко време е подходящо за герои. Вчера Феликс Баумгартнер доказа, че духът на Икар ще е жив, докато все още има хора, които не се спират пред нищо, за да следват смело мечтите си.

Два световни рекорда при скока от стратосферата

Феликс Баумгартнер постави два световни рекорда, като извърши свободен скок от 39 километра височина и преодоля скоростта на звука 1,24 пъти. Полетът на балона от който скочи, бе отлаган няколко пъти заради необходимостта от идеални метеорологични условия. От екипа дадоха различни данни за развитата скорост.

Той не успя да постигне рекорд по свободно падане без парашут – полетът му преди отварянето бе 4 минути и 19 секунди.

Баумгартнер се приземи успешно в набелязания район, където го очакваха участниците в екипа. Веднага след приземяването си австриецът коленичи на земята, видимо превъзбуден и вдигна победно ръце.

Феликс призна в телевизионо интервю, че не му се е удало да бие рекорда по продължителност на свободното падане, който е 4 минути и 36 секунди. Той е поставен от американския военен пилот Джоузеф Китингер от август 1960 година. В интерес на истината

Международната авиационна федерация не признава постижението, защото Китингер е използвал при свободното падане малък стабилизационен парашут. Самият Китингер бе ръководител на екипа, който осъществи полета на Баумгартнер.

Австрийският авантюрист Феликс Баумгартнер излетя право нагоре в неделя сутринта, местно време от щата Ню Мексико, САЩ в капсула, прикрепена към балон, пълен с хелий, който го доведе до надморска височина от 39 000 м. Скачайки от нея, той преодоля скоростта на звука в състояние на свободно падане.

Парашутът му се отвори на 1 500 м височина

43 годишният австриец се обучаваше пет години за този скок. Най-голямата опасност за него бе да изгуби контрол и да започне да се върти, което води до загуба на знание, което можеше да се окаже фатално. Здравината на скафандъра бе от съществено значение.

Рекорд от преди 52 години

Екипът от сто души на организаторите се надява чрез скока да допринесе и за медицинските изследвания във въздухоплаването.

"Ще създадем прецедент за авиацията. Никой досега не е преминавал звуковата бариера извън летателен апарат", заяви по-рано медицинският ръководител на мисията професор Джонатан Кларк, който е бил хирург на екипажите на шест полета на американските космически совалки.

Мисията изпробва "ново оборудване и ще развие процедури за оцеляване на много голяма височина в ситуация на екстремно ускорение", които ще позволят да се подобри сигурността на астронавтите и на евентуалните бъдещи туристи в космоса, добави той.

Подготвяйки се за този експеримент, австриецът от Залцбург вече успешно се хвърли от височини 21 600 м и 29 456 м през март и през юли тази година.

Преди проекта "Стратос" Феликс Баумгартнер стана известен със скоковете си от Световния финансов център Т101 в Тайпей, Тайван, и от статуята на Христос Спасител в Рио де Жанейро.

Рекордът за парашутен скок със свободно падане се държи от 1960 г. от бившия полковник от американската авиация Джо Китинджър, който скочи от балон с хелий от височина 31 333 м.

83-годишният ветеран също бе част от мисията "Ред Бул Стратос". "Човекът винаги е бил любопитен и винаги е искал да се движи по-бързо, по-високо, по-ниско, по-дълбоко – това е едно от предизвикателствата за човечеството. Винаги искаме да надхвърлим границите", подчертава той.

Феликс Баумгартнер едва не губи съзнание по време на падането, защото започва неконтролируемо въртене и в първите 90 секунди от полета дори не поддържа радиовръзка със земята.

"За част от секундата ми се стори, че губя съзнание. Но не отворих спирачния парашут, а се опитах да стабилизирам полета самостоятелно. Всяка секунда си давах сметка какво се случва с мен. Така успях да спра въртенето. В противен случай, ако свределът беше продължил, стабилизационният парашут щеше да се отвори автоматично", казва австриецът.

"В кой момент съм изпреварил звука, нямам никаква представа, защото бях твърде зает да стабилизирам положението си във въздуха", допълва той.

Не е имало и никакъв характерен гръм, който съпровожда преодоляването на звуковата бариера, заради твърде разредения въздух на тази височина.

Баумгартнер е достигнал скорост 1,24 пъти скоростта на звука. Скоростта е била малко по-висока от обявената по-рано 1 136 километра в час. Според някои източници той е достигнал 1 173 км. в час.

Откъде дойдоха различните данни

43 годишният австриец преодоля скоростта на звука след няколко десетки секунди и успя да отвори парашута си след общо 4 минути и 20 секунди свободно падане. Той достигна скорост 1341,9 километра в час или 1,24 пъти скоростта на звука по време на рекордния си скок, стана ясно от последните съобщения.

Тази скорост, съобщена на пресконференция бе по-висока от първите съобщения направени от Сара Андерсън, говорителка на мисията "Ред Бул Стратос", която посочи скоростта от 706 мили /1136 километра/ в час.

Оттам дойдоха първоначалните различни данни за скоростта с която е падал Феликс Баумгартнър.

Скоростта на звука във въздух се променя в зависимост от метеорологичните условия. Основният фактор, който влияе, е температурата. Влажността има малък ефект, докато налягането няма никакъв ефект.Скоростта на звука във въздуха е 343 метра в секунда или 1234,8 километра в час про 20 градуса по Целзий. Скоростта на звука в други среди е толкова по-висока, колкото е по-плътна средата.

Кой стои зад проекта

Зад гърба на цялата история стои австрийският милиардер Дитрих Матешиц.

На него му били нужни десет години, за да завърши "Маркетинг" във Виенския икономически университет. След това той се впуска в надпревара с времето и успеха. Резултатът е основаването на един от четирите най-успешни и престижни австрийски потребителски брандове - "Ред Бул". Със състоянието си от 4,3 млрд. евро на 68 години той се нарежда в класацията на 300-те най-богати мъже на света.

Феликс и преди е правил опасни каскади

Феликс Баумгартнер е роден на 20 април 1969 г. в Залцбург, Австрия.

Известен е с особено опасните каскади, съпътстващи кариерата му на парашутист и т. нар. BASE джъмпър. Докато е в австрийската армия, той практикува скокове с парашут, включително се обучава да каца на малки целеви зони.

През 1999 г. поставя световен рекорд за най-висок скок с парашут от сграда, скачайки от „Петронас Тауърс" в Куала Лумпур, Малайзия. През юли 2003 г. Баумгартнер става първият човек, минал с парашут през Ламанша с помощта на специално създадено крило от въглеродно влакно.

Баумгартнер държи и световния рекорд за най-нисък BASE скок (29 м), след като скача от ръката на статуята на Христос Спасителя в Рио де Жанейро.

Той е първият човек, направил BASE скок от завършения виадукт Мийо във Франция през юни 2004 г. Също е и първият, скочил с парашут върху и след това от сградата „Търнинг Торсо" в Малмьо, Швеция, през август 2006 г.

През декември 2007 г. Феликс Баумгартнер става първият човек, скочил от наблюдателна палуба на най-високата завършена тогава сграда - „Тайпе 101" в Тайван, на височина около 390 м.

Източници: Youtube, БГНЕС, Фейсбук

Жан Ебютерн – нежната муза на Модилиани

Жан Ебютерн (на френски: Jeanne Hébuterne) е френска художничка. Тя е един от най-популярните модели на художника Амедео Модилиани, с когото съжителства без брак.

Двамата са невероятна двойка – красиви, талантливи, влюбени. Той – толкова гениален, че самият Пикасо изпитва към него нещо смесено между любов, възхищение, омраза и дива завист; живее на светкавични обороти – изгаряне, което го отвежда в гроба много млад; тя – също талантлива, нежна и деликатна; не може да понесе мъката по любимия и се хвърля през прозореца от жилището си, бременна в осмия месец…

Амедео Модилиани в ателието си

Коя е нежната муза до гениалния Амедео Модилиани? Жан е родена на 6 април 1920 г. е в католическо семейство, баща ѝ, Ахил Ебютерн е служител в първия универсален магазин в света "Le Bon Marché". В артистичните среди на Монпарнас, Жан е въведена от своя брат Андре Ебютерн, който иска да стане художник. Тя се среща с някои от гладуващите по това време художници, сред които и Цугухару Фуджита, за когото тя позира.

Като талантлив рисувач, който мечтае за артистична кариера, Жан Ебютерн посещава курсове по рисуване в академията "Колароси". Точно там, през пролетта на 1917 г. тя е представена на Амедео Модилиани от скулпторката Хана Орлова (1888-1968). Скоро след това Жан започва връзка с харизматичния художник и двамата се влюбват. Тя се премества да живее при него, пренебрегвайки възраженията на силно религиозните си родители.

Описана от писателя Шарл-Албер Сенгрия (1883-1954) като фина, срамежлива, тиха и деликатна жена, Жан Ебютерн се превръща в основна тема на творбите на Модилиани. През есента на 1918 г., двойката се премества в Ница, където агентът на Модилиани се надява да продаде работите му на зимуващите по Френската ривиера заможни познавачи.

Така вижда и рисува любимата си гениалният Амедео Модилиани 

В Ница, на 29 ноември се ражда първото дете на Жан и Модилиани. През пролетта те се завръщат в Париж и Жан разбира, че е бременна отново. През това време Модилиани развива туберкулозен менингит, а от различните зависимости здравето му фатално се влошава.

Амедео Модилиани умира на 24 януари, 1920 г. Семейството на Жан Ебютерн я прибира в дома им, но само два дни след смъртта на Амедео, на 26 януари, объркана и обезумяла, Жан Ебютерн се самоубива бременна в 8-ми месец, скачайки през прозорец на петия етаж. Обвинявайки Модилиани за нейната смърт, семейството ѝ я погребва в Cimetière de Bagneux. Близо 10 години по-късно, останките ѝ са прехвърлени до тези на Амедео Модилиани в гробището Пер Лашез.

Жан Модилиани (1918-1984), дъщерята на Жан Ебютерн и Амедео Модиляни, е осиновена от сестрата на баща си, която живее във Флоренция, Италия. Тя израства без да знае нищо за своите родители. След проучване на техния бурен живот, тя написва през 1958 г. биография на своя баща, озаглавена "Модилиани: човек и мит".

Повече от тридесет години отнема на изкуствоведите да признаят творбите на Жан Ебютерн и да ги направят достъпни за публиката. През октомври 2000 г., нейни работи са включени в голяма изложба на Модилиани във Венеция.

Анди Гарсия в ролята на Модилиани, пред един от портретите на Жан, нарисуван от гения

Жан, излязла изпод четката на нейния любим Амедео

Източник: Уикипедия

Сърцето на Роми се пръска от мъка

Една от най-обожаваните звезди на нашето време Роми Шнайдер умира само на 43 години. Докладът на съдебно-медицинската експертиза опровергава първоначалните предположения - че се е самоубила, и гласи, че смъртта е настъпила в резултат на разрив на сърцето, била е естествена и скоропостижна.

Легендарната звезда на 20-и век, спечелила светкавична слава и боготворена като никоя друга, претърпява серия от смазващи загуби. Тя се разделя с любовта на живота си Ален Делон, погребва мъжа си и 14-годишния си син. И привидно прави опити да преодолее нечовешката болка, но сърцето й отказва да я приеме.

Още от раждането й всичко в родословието на актрисата предрича успех. Родената на 23 септември 1938 г. Розмари Магдалена Албах-Рети (приела по-артистичното име Роми Шнайдер) е дъщеря на немската актриса Магда Шнайдер и австрийския актьор Волф Албах-Рети. Внучка е на актрисата Роза Албах-Рети, която наричат “австрийската Сара Бернар". Прадядо й Рудолф Рети е австрийски актьор и режисьор.

Роми става светкавично известна още с първия си филм – "Когато белите люляци цъфтят", но голямата слава идва след ролята на обожаваната от народа австрийска императрица Сиси (Елизабет Баварска) в трилогия за нея.

На 16 години Роми Шнайдер изпреварва десетки звезди и за по-малко от година е титулована като всеобща любимка на Европа. Още преди да се развие големият й талант, името й е легенда, а филмите и любовите й са следени под лупа. Наречена е най-хубавато нещо, изнасяно някога от Австрия след валса. Роми обаче нарича пълни глупости цялата прекалена суета около името й.

Докато връстникът на Роми Петър Вучков учи във ВИТИЗ, Роми е приета с овации в Париж. Талантът й е толкова впечатляващ, че дори разглезените шовинистично настроени французи я канят да играе в "Театър дьо Пари", когато е едва на 20 и без да знае езика им. Роми се справя блестящо и с това изпитание.

Но по време на снимки на филма “Кристин” през 1958 г. тя среща фаталния Ален Делон. Те са от два различни свята. Роми е момиче от осигурено буржоазно семейство, а той – “син на улицата”, презиращ хора като нея. На снимачната площадка двамата постоянно се карат. Но скоро пред очите на всички омразата им буквално прелива в любов. Роми диша чрез Ален, живее за него и иска да стане негова жена.

Не успява обаче да преобърне негативното му отношение към брака и двамата се разделят след четиригодишен годиж. Но друга жена успява да вкара Ален в брачния хомот – Натали Бартелами. Даже им се ражда момче Антъни. За всичко това Роми научава от вестниците, и то в момент, когато продължава да живее само за Ален. В писмо той се опитва да й обясни какво се случва, но тя не му отговаря и се затваря в себе си. Близките й твърдят, че за нея тази загуба е толкова голяма, че й се налага отново да се учи да живее без Ален.

На 27 г. Роми се омъжва за немския актьор и режисьор Хари Мейен, който е на 41 г. и пълна противоположност на Ален. Ражда им се син Давид, Роми се чувства умиротворена и сигурна. Но не за дълго. След излизане на екран на филма “Басейнът”, в който тя отново се снима с Делон, тръгват клюки, че двамата продължават да се виждат. Ревността на Хари е толкова силна, че превръща живота и на двама им в ад. Тя търпи доста, не иска да разрушава семейството си, но през 1973 г. се развеждат. Шест години по-късно през 1979-а Хари се обесва в дома си Хамбург.

Междувременно Роми е покосена от страшна болест и все по-често е на успокоителни заради страшните болки. По това време тя се омъжва за предания си секретар Даниел Биасини, който е до нея в най-тежките минути. Тя е на 37, а той - на 28. Но тогава й се случва най-страшното – през лятото на 1981 г. нелепо загива синът й Давид. Домът им е обграден от висока стена с железни колове, веднъж вратата е заключена, момчето решава да се прехвърли през оградата и се нанизва на коловете.

Роми започва да си задава въпроса, с какво е разгневила Бога и защо той три пъти я наказва: раздялата с Ален, напускането на Хари, смъртта на Давид. След загубата на детето й животът губи смисъл. Тя вече е разведена, но в живота й се появява друг млад мъж - Лорен Петен. Той също като Даниел я спасява от самотата, от тъгата по сина й и духовната пустота. Ражда им се дъщеря, верният Лорен е до нея, когато й правят много тежка операция. Роми се опитва да заглуши болката от загубата на детето си с алкохол и наркотици.

Роми със сина си Давид

На 29 май 1982 г. двамата се прибират в дома си в Париж след вечеря в парижки ресторант. Роми се затваря в стаята си и си пуска плоча на Бах. Сутринта на 30 май всички вестници в Париж излизат с огромни заглавия “Роми Шнайдер се самоуби!” Докладът на медицинските експерти обаче е категоричен: сърцето на Роми не е издържало. Пръснало се е от мъка.