Мариана Аламанчева: Не дадох на безпаричието и болката да ме смажат

bnr.bg

Боряна АНТИМОВА

Родена е в София на 23 май 1941 г. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1964 г. в класа на професор Желчо Мандаджиев. Има десетки роли в Сатиричния театър. Прави запомнящи се образи във филми като “Два диоптра далекогледство” (1976), “Не си отивай!” (1976), “Селянинът с колелото” (1974), “Мъже в командировка” (1969) и др. Най-голяма популярност печели като Кака Мариана в детското тв предаване “Сладкарница “Захарно петле”, където 13 години е ководещ с Николай Николаев (Бате Николай).

Актрисата ме посреща, излегната царствено на кушетката и с усмивка, която помня от детството. Кака Мариана от тв предаването “Сладкарница “Захарно петле”… Същата. Годините са пожалили лицето й. Само тази ужасна дископатия я е повалила за повече от месец да се гърчи в адски болки. Лежи в тихия си апартамент с прозорци към Борисовата градина и се радва, когато някой я посети или звънне по телефона. Днес очите й светят – получила е от приятели от Виена специален пристягащ гръбнака корсет. С него се надява болките да отшумят по-бързо. Но сега тя ще даде първото си интервю на легло, а после, отмине ли кризата, ще скокне и ще отиде да си види приятелите, които часове преди това са я просълзили…

-Защо плакахте днес, Мариана?
-От умиление. Напоследък приятелите ме разплакват с жестовете си на добро. Много ги имам, и от студетските години, и от Сатиричния театър. Не е тайна, тежко живеем двете с дъщеря ми. Зорница е без работа вече две години и даяним на моята пенсия, която… Не е за казване... 240 лева е. С нея трябва да караме двете с дъщеря ми и двете котки, разбира се – Биба и Дечето. Имахме и кученце, което умря преди година от старост, миличкото.

 “Мама” – така я нарича актьорът Светозар Кнезовски – Заро, който две години живее на нейния таван. "Със Заро имахме страхотни утрини на кафе", казва Мариана

-Но затова пък приятелите не си тръгват…
-Винаги са били някъде близо около мен и са намирали начин да ми помогнат. Ето сега, преди да дойдете, преживях такова нещо, че се побърках от рев… Даже пих валериан… Този специален пристягащ гръбначния стълб колан струва доста пари, поне за мен – 90 лева. Моя приятелка звъннала на един мой заможен приятел във Виена и му казва за колана. Той веднага се отзовал. И вчера тя ми звъни: “Идвам с колана”.

Моя колежка - Албена Павлова (известна от “Столичани в повече” – бел.авт.) срещнала дъщеря ми и я попитала как съм, защо не ме вижда да се разхождам в Борисовата градина. Звъни телефонът, обажда ми се друга моя колежка, помощник режисьор в театъра: “Виж сега кво, Мариански, ние тук се събрахме колеги и искаме да ти купим колана”. Албена минала и ги подпалила всички… Казах, че вече са ми изпратили от Виена. Аз даже и сега, като говоря, ще се разрева…

-Жестовете на добро ви разплакват?
-Много. Винаги съм била оградена с добро. Вероятно е истина, че то ти се връща, макар да казват, че не е хубаво да очакваш същото от хората. Другите ми приятели, с които сме учили във ВИТИЗ – Жоржета Чакърова, Петър Вучков, Николай Николаев, всички питат от какво имам нужда, носят ми лекарства и всякакви лекове… Това не може да не те разчувства.

Толкова ми става топло на душата, че си казвам: “Не е загубен светът, има толкова добри хора”… И като излизам навън да се разходя, и като срещна усмихната физиономия, и аз се усмихвам, въпреки болката. Но има и лоши хора. Обичам да храня гаргите и веднъж чувам зад мен глас: “Не им давайте на тия гарги, щото те са комунистки! Ядат храната на врабчетата!” Хората изперкват в някакви такива посоки…

-Вие как приехте промените, нали бляскавата част от кариерата ви мина преди промените?
-С много внимание. Ходих на всичките сини митинги, но нито скачах, нито виках. Аз слушах. За мен беше важно тези, които ни казваха за тази кауза, какви хора са. Имаше много артисти между тях. Толкова дисиденти се появиха изведнъж… Чета интервюта дори на мои колеги, как били репресирани, а в същото време учили в Москва, в Лондон. Толкова палачинки видях пред очите си, че към днешна дата съм абсолютно аполитична. Но много симпатизирам на Бойко Борисов, за мен той е един мъжага. В политиката не ща да се ровя, естествено, че от опозицията ще го плюят, другите ще са с него, а истината е някъде по средата.

-Познавате ли се лично?
-Не, но живееше тук на моята улица “Любен Каравелов”, преди “Граф Игнатиев”. Мисля, че майка му живееше в това жилище, преди да почине. После съм виждала там и Цветелина Бориславова. Виждала съм го няколко пъти как излиза оттам. “Добър ден – добър ден”. Не можех да си позволя нещо повече с кмета на София и по-късно - министър-председателя. Но наш приятел от Созопол много искаше куче каракачанка. И аз реших да се “залостя” в съседния вход и като излезе Бойко Борисов, да му кажа: “Може ли да говоря с вас? Не искам квартира, не искам кола, нищо. Само за едно кученце ви моля, ама да знаете, не мога да го платя, за един наш приятел”. Обаче не даде Господ да се осъществи тази среща.

-А никога ли не ви е хрумвало, че премиерът, като ви види, ще каже: “А, Кака Мариана от “Сладкарница “Захарно петле”! Хората ви помнят и обичат.
-Ето, това са нещата, които ме стоплят. Аз съм имала много щастливо детство, но се оказа, че имам и щестлива старост – обкръжена съм с обич. Не са ме наплюли още, да кажат: “Тая бабичка къде се е понесла”. Спират ме и ме чакачат хората на средна възраст и по-възрастните. Но и младите ме опознаха покрай кучето в парка, защото говоря много и съм много контактна.

Във филма "Селянинът с колелото"

-Споменахте, че трудно се справяте. Нима безпаричието може да направи някого по-малко значим?
-Не. Унизени да се чувстват тези, които са ни унизили. Ние трябва да си запазим духа. Вярно е, парите са толкова малко, че е смешно да се говори. Има моменти, в които изпадаш в безтегловност и мислиш, как ще посрещнеш следващия ден. Защото сме стигали и дотам. Аз не съм религиозна, а вярваща. Вярвам в това, което е горе, силното, Бог ли ще го наречеш, висша вселена ли, майка ми и баща ми ли са горе…

В най-запечения момент, когато главата ми се е пръскала да намеря изход, като че ли небето се отваря, една ръка се протяга и ме измъква… Не ми дава парите, а решението. Аз не разчитам на това, в никакъв случай, защото животът е борба. Харесва ми имисълта на един приятел: “Хайде бе, не стига, че им живеем, ами и ще им мрем!”. Няма да им мрем!

-Хубава философия. Четох някъде, че любимката на зрителите Кака Мариана е чистила по домовете…
-Да, и слава Богу, че случих на хора там. “Господарят” ми беше проф. Стати Статев, ректор на УНСС и много добър човек. Той ме даваше за пример на една от дъщерите си, че не се срамувам да върша тази работа. Аз наистина не съм се срамувала. За мен това беше едно решение. Чувствах се добре у тях, защото не чистех толкова много в големия апартамент, а по-скоро жена му Денка, която беше бременна, ме викаше при нея да си говорим. Да, Денка е компютърен специалист и интелигентна жена. За всичко сме си говорили. И аз се обогатявах от това общуване с тези хора. Де не говорим, че парите, които получавах, бяха повече от заплатата ми в театъра.

Като Марийка в тв мюзикъла "Криворазбрана цивилизация"

-Как се живее достойно с две, а не с двеста?
-С достойнство. Аз си го нося. Единственото нещо, което стръвно съм пазила през годините, и в професионален, и в личен план, е достойнството ми. Но ако трябва да съм честна, когато започнах работа като чистачка в онзи дом, в началото достойнството ми беше накърнено. Но дъщеря ми ученичка в художествената гимназия - скъпо образование, как да я издържам с мизерната заплата от театъра! Изкарах 7 месеца при тези благородни хора и се чувствах прекрасно. Няма срамна работа. Ето, дъщеря ми сега прави едни богородички, реши да ги продава на символична цена - по 2 лв. Но и тя е като мен, лошо съм я възпитала…

-Не е тайна, че е осиновена - как се решихте на това?
-За една нощ. Просто се събудих с тази мисъл. И тръгнах. Не я познавах още, но първо заживях с нейната биография, без да знам как изглежда. Тя е оставена пред една къща от млада висока жена, която помолила да й наглеждат количката, докато купи билет за пътуване. И не се връща повече. На сутринта я прибират от милицията и й дават името Зорница, защото било рано. Започна едно вадене на едни документи – жестока работа. И когато дойдоха децата, от които трябваше да си избера, аз просто я видях, че това е тя! Познах, че това е тя!

-Намерили сте се…
- Когато дойде при мен, нямаше 3, а сега е вече на 33 години и ми е голяма подкрепа.Усещането е, че все едно винаги сме били заедно. Досега Зори не обичаше да готви и казваше, че не знае как. А сега, откакто легнах на легло, ако знаете какви вкусни манджи ми готви!

-Вярвате ли, че възпитанието може да победи гена?
-Важни са първите седем години, а голяма част от тях бяха при мен. Тогава майка ми беше жива и много се занимаваше с нея, даде й солидна основа, защото аз много пътувах с театъра. Живеехме тук, в “къщата на трите девойки” (смях)

Незабравимите Кака Мариана и Бате Николай
в тв предаването "Сладкарница "Захарно петле" 

-Споменахте преди интервюто, че сте разочаровани от някои писания за вашите два брака… Какво всъщност се случи?
-Първият ми брак беше с този приятел, който ми изпрати колана от Виена и с когото имаме прекрасни взаимоотношения – Петя Ходяков. След развода той замина от България и не бяхме се виждали 40 години. От време на време някой от пътуващите музиканти ми пращаше много здраве от него. Времето “избърса” всичко. И един прекрасен ден един човек ми се обажда по джиесема. Като си каза името, аз буквално паднах от стола.

Бях на гости при приятели в едно близко село и той дойде там. После идва няколко пъти в България и веднъж остави два самолетни билета – за мен и дъщеря ми, да му гостуваме във Виена за Коледа. Петя е руснак, от казаците, и има голям казашки ансамбъл във Виена. Беше ми малко неудобно от сегашното му семейство, но отидохме и се оформи приятна група. Разбрахме, че с годините връзката ни е прераснала в едно приятелство, без да дъвчем неприятностите от миналото.

-Защо нещата с втория ви мъж – композитора Дечо Таралежков, не се получиха?
-Запознахме се с Дечо в Сатиричния театър, където той свиреше в оркестъра, и се оженихме. Беше си голяма любов, 13 години. Но се появи една мацка и развали работата… Аз му казах: “Прецени си на кого държиш повече – на мен или на нея. Аз се оттеглям, замятам пелерината и ме няма. Нито аз на теб ще преча, нито ти на мен”… Всъщност аз съм искала да бъда сама. Имала съм възможност да си уредя живота, след като съм се развела. Но ето, че 30 години съм сама и съм съм посветила живота си на дъщеря ми и на театъра. Реших, че Зори ми е достатъчна. Аз съм си била себедостатъчна. Сама съм, но не съм самотна.

С Вели Чаушев на сцената на Сатирата

-В този стар дом, казвате, е минал животът ви…
-Да, в семейство на интелектуалци. Баща ми Ивайло Аламанчев беше инженер, с много изобретения, завършил във Франция. Неговата майка и моя баба Мари-Жозефин беше чистокръвна французойка. Дядо ми навремето завършил военна академия във Франция и си я довел. Когато тя заминавала от Франция – баща ми беше роден през 1903 г., представете си какво е прадставлявала току-що освободена България. И дядо ми я довежда от Франция в Сливен, където е назначен за военен прокурор.

Него не помня, той е починал, преди аз да се родя, но помня баба ми, вече като възрастна жена. Тя много държеше на семейството си, на трите си деца – две момичета и баща ми. Много ги е подкрепял всичките. И двете ми лели се занимаваха с музика, пееха прекрасно и бяха женени за музиканти. Баща ми беше с изключително чувство за хумор, майка ми Власта също беше забележителна жена. Не позволи дори и да й споменем за друг брак след смъртта на баща ми, последните години беше отдадена на грижите си за дъщеря ми.

Зори - слънчицето на мама...

-Липсва ли ви сцената, Сатиричният театър?
-Много… От 6 години не съм на сцената и това ме съсипва. Сатирата не е достатъчно благодатна за жени, повече са добрите мъжки роли. Но не мога да се оплача, изиграла съм доста женски роли. А какво съм мечтала да играя – вече съм далече от сцената, тя и мечтата ми е отлетяла… Аз продължавам да си сънувам театъра, типичните актьорски сънища, дето забравяш текста или закъсняваш за излизане на сцената. В началото ми беше много тежко. И сега, като минавам по “Стефан Караджа” покрай Сатирата, ми се подкосяват коленете. Много кръвно свързана съм, защото много съм го обичала тоя театър.

Нас ни разпределиха цяла група - Климбо, Славчо (Климент Денчев и Славчо Пеев – бел.авт.), Жоржета Чакърова, Коста Карагеоргиев, лека му пръст, и мен. Останахме ние с Жоржета и Славчо. Но се виждаме. На всяко 20-о число нашият випуск се събираме в един ресторант на “Раковски”, и хахо-хихи, кой какво прави, защото повечето от нас са пенсионери, само Венчето Мандаджиева още играе. И Васил Михайлов - макар че той рядко се появява.

"Със Славчо Пеев сме заедно на сцената от ВИТИЗ"

-А като сте били 13 години със “захарното петле”, като минете по “Сан Стефано”, не ви ли се подкосяват краката?
-Не, защото това беше извънредна работа. Още повече, в телевизията не е като в театъра. В театъра се потапяш за един дълъг период от време в една история. И живееш с нея. А в телевизията снимаш днес, след два дни пак…Парченце оттук, парченце оттам, няма я тази спойка. Единственият плюс е, че това ти дава визията и хората те познават. Но кой знае какво голямо изкуство не може да се направи. Чудя се, при този богат архив, защо БНТ не пуска в един ден от седмицата стари тв постановки, дори и по БНТ Свят например.

-Пуснаха единствено “Криворазбраната цивилизация”, където играете прелестната Марийка…
-А музиката е на моя мъж Дечо Таралежков…

-Е нали пенсиониран артист няма…
-Нали ние, пенсионерите, сме на повикване? Защо мен никой не ме повиква? Няма и за какво да ме викат, има си достатъчно млади артисти. Преди време отказах да гостувам при Слави Трифонов. Бих участвала в един по-дълбок разговор.

-При Кеворкян например?
-Там ще умра от страх.

-Защо?
-Ами така… Говори ми се при него, но ме е страх от кеворкирането…

-Все така одухотворена, независимо от болестта…
-Ооо, вие идвате на финалната права! Да знаете какво беше тука! Виех от болка! Болестта обаче не можа да ме пребори, но ме измъчи много. Чак сърцето ми се умори от тази болка. Това е нещо, което не можеш да преодолееш! Повече от месец съм така. В болницата бях непрекъснато на системи и обезболяващи. Но ето, имам си пристягащ корсет, тъкмо, викам си, цял живот съм мечтала за тънка талия (бурен смях).

"Страшно ми липсва сцената на Сатиричния..."

-Извинете за въпроса, но мислехте ли със страх със смъртта, когато бяхте най-зле?
-Да, даже съм написала в завещанието ми какво да се направи. Мислила съм, но не с ужас, не. Стряска ме единствено това, че ще се разделя с близките си и приятелите си. А самия процес на умиране нито го знам, нито пък искам да го знам. Най-хубаво ще бъде да си отида в съня, както мойте родители. Не искам никакви церемонии. Искам да ме изгорят и пепелта ми да разпръснат над едно мое любимо място.

Имахме една великолепна 130-годишна къща в едно софийско село Стъргел, но бяхме принудени да я продадем, не само по икономически причини. Всички много я обичахме, включително и дъщеря ми… Майка ни е взпитавала в не-култ към гробищата. Тя казваше, че това е мястото за комшиите, за съседите, за хората да те видят, че ходиш. Беше и против траура и казваше: “То е тука” (посочва сърцето и главата си). И моят брат, като го изпратихме, също беше кремиран по негово желание.

-Тези рисунки на коне над главата ви… Не са случайни, нали?
-Обожавам ги. Яздя от малка, от ученичка. Още хиподрумът беше там, където сега е кварталът със същото име. Много обичам животните и дъщеря си съм възпитавала в тоя дух.

Зори и любимото кученце на Мариана, което си отива от старост

-Има ли шанс тази болка да спре?
-Да, но пак ще се появи. А не съм боледувала от нищо досега!

-Как ще мине денят ви, когато болката ви пусне?
-Аз не мога да бродирам, ръкоделието не ме влече. Всекидневието ми минава в слушане на музика, имам хубави дискове с класика и популярна музика. Обичам италиански шлагери, Андреа Бочели. Чета книжки. Освен това имам една компания в парка от “кучешки вдовици” – дами, които са загубили кученцата си. Сега се събираме от време на време на кафе, на тортичка, макар че имам и диабет, но не му давам да ме надвие.

-Не давате шанс на отчаянието?
-То е състояние, чуждо на моя дух. Но не мога да кажа, че съм имала дух, когато зверски ме болеше, защото виех тука като койот. И ревях.

"Толкова много роли съм изиграла в Сатирата, че не помня да съм съжалявала за някоя..."

-Случвало ли ви се е така да виете от загуба на скъп човек?
-Така се почувствах през февруари, когато загубих брат ми Андрей. Неочаквано. Отиде си и ме остави сама. Той ми беше рамото, силата, стълбът. Имахме невероятна връзка брат – сестра. Никога не сме водили тия просташки спорове за собствености.

-А за любим?
-Чак да вия – не, но съм го преживявала тежко, като предателство. Това, което се случи и с двамата ми съпрузи, си беше предателство по отношение на мен. Даже…. Тук ще ви кажа нещо много съкровено… Дечо ми се обади малко преди смъртта си и каза: “Искам нещо да ти кажа, ето тук Камелия (настоящата му жена – б.а.) е до мен. Можеш ли да ми простиш за всичко, което съм ти причинил?” И аз се разревах на телефона, защото не знаех какво да кажа.

И докато се колебаех два-три дни дали да отида да го видя, Камелия ми се обади една нощ и ми каза: “Дечо си отиде”. И добре че още тогава по телефона все пак му казах: “Нямам какво да ти простя, ти нищо не си ми направил”. На него му се беше случило да се влюби. Ами ако аз се бях влюбила?… Дали щях да събера сили да поискам прошка?…

-Много толерантно отношение…
-Не бих казала, че съм толерантна. По-скоро съм философ. Пък и ако не бяхме се разделили с него – защото нямахме деца – нито той щеше да има син, нито Зори щеше да дойде при мен. Е, не мога ли да бъда благодарна на Бог за това?

-Какво първо ще направите в деня, когато ви отпусне кръстът?
-Първо ще отида на гроба на мойто куче, който е в Борисовата градина. После ще се разходя и де що видя куче, ще го намачкам. Най обичам конете, но като не мога да имам, се радвам на конните полицайки. Има две красавици сред тях, спират до мен и си говорим за живота.

БЛАГОДАРЯ НА АКТЬОРА СВЕТОЗАР КНЕЗОВСКИ - ЗАРО ЗА ВЕЛИКОЛЕПНИЯ АРХИВ "МАРИАНА АЛАМАНЧЕВА И САТИРИЧНИЯ ТЕАТЪР", КОЙТО МИ ПРЕДОСТАВИ!

Публикувано във в. "Преса", 7 октомври 2012 г.