Никола Анастасов: Казват, че там някъде горе имало хубав театър

temadaily.bg

Интервю на Боряна АНТИМОВА за силата на духа, любовта и смисъла на живота

 Роден е на 22 април 1932 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Филип Филипов през 1955 г. Играе в театрите във Враца (1955 – 1956 г.) и Варна (1956 – 1957 г.), както и в софийските “Трудов фронт” и в Малък градски театър "Зад канала". В Сатиричния театър е от неговото основаване през 1957 г.

Най-запомнящите му роли на тази сцена са в постановките "Когато розите танцуват", "Римска баня", "Сако от велур" и "Суматоха", във филмите “Пагоните на дявола", "На всеки километър", “Тримата от запаса”, “Неочаквана ваканция” и в тв мюзикъла „Криворазбраната цивилизация“. Той е и гласът на Мечо Пух в популярната аудиопиеса през 80-те. Носител е на званията "Заслужил артист" (1971) и "Народен артист" (1980). През 1982 г. е награден с орден "НРБ", II степен.

Никола Анастасов – в добро настроение и разположение на духа – подръпва сладко от забранената си цигарка на пейка пред Сатирата, увлечен в разговор с пазача. “Театърът е моят дом и там ще бъде интервюто”, категоричен беше актьорът по телефона. Само леко е притеснен от подготовката за 80-годишния му юбилей на 20 октомври. Снощи му беше връчен престижният орден “Златен век” с огърлие и грамота, за изключителните му заслуги към националната ни култура. Церемонията беше в Сатирата, театърът, в който е от основаването му през 1957 г.
 

Верен на шопския фолклор...

В зала "Щастливеца" той игра в спектакъла "Лека форма на тежка депресия", постановка на Славчо Пеев и Йонко Цонев по Станислав Стратиев. След спектакъла отново се качи на сцената, за да получи своя “Златен век” и поздравления от официални лица и институции, колеги, приятели и певиците от вокалната група "Бистришки баби" – заради заслугите му към Шоплука.
Първият опит за тържество, точно на рождения му ден – 22 април беше осуетен от инцидент – актьорът счупи три ребра...

-Как са вашите злополучни ребра, господин Анастасов?
-Аз съм един щастлив човек. Толкова пъти троша ребра, кокали, ръце, крака… Цял живот. Но те зарастват, без да нараняват органите ми. Разбира се, болките са неописуеми. Ако е крак или ръка, ще го гипсират, а при ребрата няма как. И трябва организмът да ги заздрави. Преди три години пак, при едно представление във Варна паднах в една яма, счупих три ребра и провалих турнето на колегите си. Както и да е, мина.

И тази година точно три дни преди юбилея ми на 22 април се подхлъзнах в банята и отново три счупени ребра… Други три, по-долните. Лекарите в “Токуда” ми викат: “Че то не останаха ребра за чупене, изпотроши ги всичките!”. Но пак имах късмет, че не бяха наранени вътрешните ми органи. Изчаках три месеца, не издържах и излязох на сцената, куцук-куцук, преправяйки се, че съм много добре. Така минаха и тези болежки. Преместиха юбилея ми есента, а драматургът ни Никола Вандов се майтапи: “Моля ти се, не се къпи до юбилея, да не се спънеш пак”.

-Това направи ли ви по-суеверен?
-Не, но съм си наумил една дата – 8 ноември, Архангел Михаил. Винаги тогава стават събития с мен и затова се затварям вкъщи и не излизам. Или ще се подпали автобусът, както пътуваме, или ще се случи нещо с мен. Затуй казах, нека юбилеят да е октомври, да не влизаме в ноември, че ще изперкам (смях).

Комшийката предложи: “Не може така, трябва да заколим нещо на терасата за курбан”. Викам: “Ще заколите една кокошка, но аз не мога да гледам такива неща”. Не ги понасям. Баща ми беше месар, представяте ли си? Но той, който продаваше месо, никога не колеше, защото не можеше. Вземаше готово. От Халите му го докарваха и той си го режеше и продаваше цял живот, докато ни изгледа.

Сцена от пиесата “Януяри” от Радичков, заедно с астьорите Хивдо Касимов (правият вдясно), Константин Коцев (вляво), Никола Анастасов (седналият до Манчев долу). Снимка: архив на Сатиричен театър

-Суматоха, но не по Радичков, има тия дни около вашия юбилей, и това също ви притеснява, защо?
-Да ви призная, аз съм този, който измисли честванията в Сатиричния театър, и то 50-годишнините, защото тогава човек е много силен. На тези години хората няма от какво да се притесняват и може и да си правиш гавра с тях. Първата 50-годишнина беше на Калоянчев. Бях профпредседател на театъра и спретнахме тържество като за цар – ама с всички подигравки.

След това обикновено слизаме долу в клуба – и там специални сценарии, текстове, подаръци с майтапи. Цели лодки се подаряваха, с пожелание да плува рожденикът успешно в бурното житейско море… Но сега, на 80, не става. Сериозна годишнина си е това, не е майтап. Отказах няколко чествания след половинвековния ми юбилей, но този път се съгласих, в името на театъра. Тази година той навърши 55 години, а аз съм в него от основаването му. Радвам се, че ще почетем дълголетието на най-младия театър в София, който се конкурираше даже с Народния.

-Мечтали ли сте някога за онази сцена?
-Да, даже ме поканиха. Но Стефан Сърчаджиев, основателят на Сатиричния театър, ме видя, че излизам от кабинета на директора на Народния, и ме пита: “Какво правиш тука?”. Казах му, а той: “Веднага да се връщаш! Ти имаш един театър и това е Сатиричният, запомни го!” Тогава помислих-помислих и си останах в “моя” театър. И не съжалявам. Той ми носи много радост, но и много острота, по-особен е от другите, различен.

Ето, дори днес, на тази възраст, играя в два спектакъла, и то на не кого да е, а на Станислав Стратиев - “Римска баня” и “Лека форма на тежка депресия”. Макар че ми беше личен приятел, Стратиев за мен е бил бог. Като драматург той направи за тези малко години, които живя, над 10 пиеси, които се играят и до ден днешен. Като “Римска баня”, която направихме преди 40 години, сега я играем 6-и или 7-ми сезон. Ние в Сатирата носим заразата на вътрешния протест, който народът къта, и това доставя удоволствие на зрителя, прави го съучастник в спектаклите.

С Мария Косева в Белград, 1962 г.

-Съпругата ви Мария Косева прекъсна бляскавата си кариера като естрадна певица, за да се посвети на вас и семейството си. Сега е ваш ревностен PR…
-Мария е жертва, жертвоприношение на Никола Анастасов, за да се изгради той! Всичките мои успехи и награди, цялото ми развитие в кариерата е благодарение на нея. Какво е един мъж, ако няма една жена до него, която да го разбира и да му помага… А тя прекърши своята кариера, просто я отряза и чрез мен може би продължава да живее и да се реализира.

Мария е по-амбициозна от мен и много добър съветник. Тя премисля всичко още преди мен и винаги има идея как да постъпя при избора на дадена роля, проект, участие във филм или телевизия. Е, понякога ме дразни, ама признавам й, че тази нейна амбиция ме държи нащрек. Но за нея сега най-важни са децата и внуците. Вече имаме 51 години брак, плюс 2-3 като гаджета. Мария сама реши да се откаже от кариерата си в името на децата, макар по онова време тя да беше по-успешна от моята.

Първата му голяма роля - в мюзикъла на Сатиричния театър "Когато розите тцуват", 1961 г.

-Калоянчев ви нарече “усмивката на Сатиричния”. Имате ли сили все още да разсмивате хората извън сцената?
-Аз съм усмихнат човек, обичам да се смея, намирам смях във всяко нещо. Предизвиквам колегите си в гримьорната. Вярно, много от моите колеги си отидоха, но това е животът – не знаеш кога ще заминеш в отвъдното и дали там няма да си по-добре. Казват, че някъде горе, в Космоса или в небето имало по-хубав театър (смях). Но нали оттам не са се връщали, да ми кажат.

-Синовете ви не бяха изкушени от изкуството…
-Да, големият син Ивайло има частен бизнес, с един приятел продават успешно тенти и покривала за камиони. Другият – Чавдар е PR в една агенция. Внукът Никола Анастасов, кръстен на мен, имаше рожден ден на 16 октомври, вече е на 24, внучката Виктория е на 22, следва право. Никола работи, а напоследък нещо се е запалил по ловджийството, като баща си. Животът му минава в планината петък, събота и неделя. Намерил си е това, което аз не успях - хоби.

-Нямате хоби?
-Да, театърът е и мой живот, и мое хоби. Когато нямам постановки, работя по текстове, писани за мен, измислям концертни изпълнения. Освен това запалих цялата трупа по шопския хумор. Винаги съм бил запленен от него. Даже 8 години бях председател на съвета за култура на район “9 септември” – Шоплука.

-Откъде дойде тази любов, та ви държи в плен толкова години?
-Шопите са ми много смешни. При габровците например се говори за едно и също – какви скръндзи са. Докато при шопа е по-разнообразно, той критикува всичко – и държава, и жена, и съседи, и приятели. Много е заразителен и плени мен, македонеца. Моите родители и двамата са от Охрид. И даже са ми правили забележка, че не съм казал дума на македонски, а все на шопски. Ами влязъл ми е в душата шопският хумор, това е.

Незабравими образи... Във филма "Тримата от запаса" с Георги Парцалев и Кирил Господинов

-Признахте, че нямате хоби. Мислили ли сте с какво бихте се занимавали, когато няма да сте в театъра?
-Въобще не съм го мислил! Не мога и да го помисля – че няма да се занимавам с театър! Ето – чупя крака, ръце, ребра – и пак съм в театъра! Тук ми е душата! Докато може, ще играя. Ако не, какво друго? Та аз нищо друго не мога! За един бушон викам синовете. Абсолютно невеж съм в техниката, чужда ми е. Не желая да боравя с джиесеми. А може би просто съм мързелив…

-Цели 57 години сте на сцената и казвате, че сте мързелив?!
-Слава Богу, че хората почитат достолепната възраст и специфичния труд на актьора. Бях на фестивала “Любовта е лудост”, а преди дни се върнах от “Златната роза”, където почетоха кръглите годишнини на Емилия Радева, Людмил Стайков, Стефан Данаилов, Джоко Росич, Иван Джамбазов, Вълчо Камарашев и мен. Бяхме почетени с дипломи, награди и подаръци. Но най-важното – беше уважено едно поколение, оставило незабравими следи в киното.

С Христо Гърбов в постановката на Сатиричния театър "Римска баня"

Публикувано във в. "Преса", 21 октомври 2012 г-