Вида Пиронкова: Виждам творбите си насън чрез третото си око

Боряна АНТИМОВА

Вида Пиронкова напълно опровергава максимата, че при талантите природата си почива през поколение. Дъщерята на големия ни художник Енчо Пиронков е изкушена в различна степен от всички изкуства. Композитор и великолепен пианист по образование, тя прави опити и в скулптурата и живописта, продава успешно в Атина колекции от авторски бижута и пише увлекателно кратки разкази и поезия.

Тя е силно харизматична и комуникативна, с великолепно чувство за хумор, има безброй приятели и почитатели. Затова при всяко свое връщане в София моментално се превръща в една от актуалните градски легенди. “Може да ме приветствате с “Аве, Цезарина!”, самоиронизира се дамата, която се подписва във Фейсбук като Вида фон Пирон и наистина излъчва рядък аристократизъм на духа и царственост… На 18 октомври излиза първата й книга с кратки разкази и стихове “Броеницата на Вида”, а премиерата й в “Студио 5” в НДК, типично в неин стил, ще е необикновена – като музикално-литературен хепънинг.

Корицата на книгата, която излиза на 18 октомври

Родена е в Пловдив, завършва пиано в СМУ “Любомир Пипков” и музикално-танцовата академия в Пловдив при проф. Георги Петров. Песента й “Ела” получава наградата на журналистите на фестивала “Златният Орфей” през 1993 г. Има издаден съвместен албум с Надя Ботева - “Керванът”. Пет години работи в Рим като консултант в галерията “Ital Arte Fine Print" и галерист в "Studio d'Arte".

Писала е критични статии по изобразително изкуство, работила е като редактор в списание за архитектура, строителство и дизайн “Детайли”, и като музикален редактор в “Балкантон”. От 8  години живее в Гърция, където преподава пиано и прави авторски бижута. Предстои там издаването на албум с нейна музика и CD към нотите.

-Името Пиронкова притеснявало ли те е някога?
-Не може да ме притеснява рожденото ми име. С него съм се появила на бял свят. Но мога единствено да благодаря на Бог, че съм се родила в това семейство и от тези родители! Вярвам, че всеки Дух си избира къде да се роди и аз вероятно дълго съм търсила, след като съм намерила една от най-влюбените двойки, които познавам, и един от най-големите творци, за свой създател…

-Първите ти детски спомени от живота с баща – известен художник?
-Имах прекрасно детство. Къщата ни беше музей-библиотека. Родителите ми имаха огромна колекция от плочи и магнетофон. Всеки ден идваха гости. Носеха ми страхотни играчки и дрешки от чужбина. Помня се на 4 години с бял лачен панталон, елек и каскет…

Имах и шапка “будьоновка” – с червена звезда на челото. А на 6-7 години ми беше направен първият сериозен подарък – пиано – лично избрано от моя професор по-късно в академията – Георги Петров, един от най-добрите интерпретатори на Шопен. Останалите детски спомени… ще ги прочетете в разказа ми “Пловдив”.

 "Единственото, в което прекалявам със сина ми, е че го товаря със свръх обич..."

-Изкушена си от всички изкуства, къде се чувстваш най-добре?
-Разбира се, с музиката, но не по-малко и с поезията и прозата. У нас в Атина се слуша денонощно музика. Телевизията е сведена до новините и малко детски филми. Аз лично не гледам. Обичам киното. Обичам операта. Имам невероятна колекция от дискове с оперни шедьоври. Музиката е най-висшето изкуство. Никое друго не може да я доближи.

Може би затова се опитвам да изявявам духа си във всички изкуства… за да си доказвам този факт постоянно. Музиката има други вибрации – нечовешки! Божествени! Това е нейната магия. А след нея е словото. Лично за мен. Има една сентенция, която открих наскоро - "Това, което не можем да чуем, го рисуваме, за да го видим, а това, което не можем да видим, го чуваме чрез музиката”.

-Не е ли много изтощително да си отдадена на толкова различни страсти? Как става изборът, на периоди ли си?
-Разбира се. Когато ме посети музата. Но при мен нещата винаги се случват едновременно, накуп. Като седна да пиша, ми идва и мелодия, после оставям нещата да починат и правя бижу…Но винаги ръцете ми са заети – нямат покой. А най-плодотворен е сънят ми – виждам и чувам много от произведенията си насън. Мислех, че това е нещо феноменално… но после разбрах, че имам силно развито трето око и то се включва, когато другите две са в покой.

"Мъжка маска", Вида Пиронкова

-Шегуваш се с приятелите да те поздравяват с “Аве, Цезарина!”. Какво стои зад тази самоирония?
-Без самоирония и хумор животът е пълна скука. Никога не се взимам насериозно. Това е смешно. Много хора не могат да го осъзнаят и затова изпадат в смешни ситуации. Шаржът, иронията, самоиронията са помощни средства, за да изживеем по-леко процеса, наречен живот. Цезарина съм, и царица съм, и императрица… и какво ли още не.

Всеки ден мога да си измислям в какви дрехи и каква кожа да се облека. Това зависи единствено и само от моята фантазия. Никой друг не може да живее моя живот. Така че, дори и да не съм на кеф, се задължавам да си осигуря душевния комфорт. Харесвам се, когато се самоиронизирам. Тогава се приемам. Иначе е пълна трагедия, а аз не съм Шекспир… и не съм добра в трагедиите.

-Живееш спокойно в кожата си?
-Да, спокойна съм. Защото знам, че тогава, когато аз се харесвам, и всички останали ме харесват.

Двамата мъже на живота й - фаталният Бабис и синът Ксантос

-Срещна любовта в лицето на фаталния Бабис от Гърция и хукна натам. Страдаш ли често от носталгия?
-Да. Носталгията е много тежка болест, за която не са измислени лекарства. Единственото лечение е да се върна за няколко дни, да се разходя из София, която много обичам, да прегърна мама и татко, братята ми… и ела да видиш как моментално ми минава всичко. И така до следващото идване. Скоро ревах като дърта магарица, слушайки “Облаче ле, бяло”, изпълнено от едно детенце на 4 години, родено в Атина… Значи носталгията се предава по кръвен път. Това е моето откритие.

-Имаш прекрасен малък син - Ксантос. Какво от нещата, които се случиха на теб като дете на известен човек, не би искала да се случи и на него?
-Труден въпрос… Няма как да му се случат същите неща. Всеки индивид има собствена съдба. Неповторима. Единственото, в което прекалявам с него, е че го товаря със свръх обич. И целувки.

Бижу от последната колекция на Вида Пиронкова

-Предстои ти премиера на първата ти книга “Броеницата на Вида”. Как се роди тя? Откъде тръгна всичко?
-От Фейсбук. Приятелите ми четяха моите писания и ме окуражаваха, докато един прекрасен ден около Коледа миналата година Игор Марковски не ми каза: “Ще ти направя подарък, защото го заслужаваш. Ще ти издам уникална книга, каквато не си виждала през живота си. Прати ми всичко, аз ще си избера". Това беше. Това помня. Още ми е като насън, защото все още си мисля, че е Коледа, а Игор е моят щедър Дядо Коледа, на когото между другото бях оставила три бисквитки и чаша мляко и на сутринта ги нямаше!

"Този портрет на баща ми най-много харесвам - Париж, 1988 г."

-До каква степен са автобиографични разказите ти?
-До известна степен… Смесила съм истина и фантазия и се получи интересен продукт. Чувствата обаче са мои и истински, аз съм открита личност и не мога да заблудя никого, а и не искам. Честността ми е “недостатък”. А читателят трудно може да бъде излъган, ако си неискрен с него. Играя си със словото, с думите и мисля, че българската публика е една от рядко интелигентните на света и ще ме разбере.

-Ще представиш книгата си на 18 октомври в НДК по нетрадиционен начин – като музикално-литературен хепънинг?
-Игор обича моята песен "Kiss my dream" отпреди 20 години. Реших да му я подаря в изпълнение на живо от мен. Обичам интелектуалните подаръци. Те са безценни. И оттам ми дойде идеята да представя на приятелите си (защото публиката е съставена предимно от тях) няколко нови мои песни и 1-2 стари и почти непознати. Един голям певец ще дойде да попее с мен, не издавам име, и една голяма пианистка – доцент от Консерваторията – ще изсвири една моя класическа творба за пиано. За първи път.

Но… понеже обичам плетениците - няма нищо случайно - всичко е преплетено или с разказ, или със стих… И ще завърша с една позната фраза - " Panta Rei" – “всичко тече, всичко се променя”. Книгата е в ограничен тираж и е колекционерска. Всяка бройка е номерирана. А тиражът е 300. Обичам кратките форми, като песента – докато започне, свършва.

Добавям тази снимка по-късно, защото в нея е цялата Вида: на авторската си изложба Love letters,
София, 14 февруари 2013 г.

Публикувано в Информационна агенция Кросс, 12 октомври 2012 г.