Никола Анастасов: Казват, че там някъде горе имало хубав театър

temadaily.bg

Интервю на Боряна АНТИМОВА за силата на духа, любовта и смисъла на живота

 Роден е на 22 април 1932 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Филип Филипов през 1955 г. Играе в театрите във Враца (1955 – 1956 г.) и Варна (1956 – 1957 г.), както и в софийските “Трудов фронт” и в Малък градски театър "Зад канала". В Сатиричния театър е от неговото основаване през 1957 г.

Най-запомнящите му роли на тази сцена са в постановките "Когато розите танцуват", "Римска баня", "Сако от велур" и "Суматоха", във филмите “Пагоните на дявола", "На всеки километър", “Тримата от запаса”, “Неочаквана ваканция” и в тв мюзикъла „Криворазбраната цивилизация“. Той е и гласът на Мечо Пух в популярната аудиопиеса през 80-те. Носител е на званията "Заслужил артист" (1971) и "Народен артист" (1980). През 1982 г. е награден с орден "НРБ", II степен.

Никола Анастасов – в добро настроение и разположение на духа – подръпва сладко от забранената си цигарка на пейка пред Сатирата, увлечен в разговор с пазача. “Театърът е моят дом и там ще бъде интервюто”, категоричен беше актьорът по телефона. Само леко е притеснен от подготовката за 80-годишния му юбилей на 20 октомври. Снощи му беше връчен престижният орден “Златен век” с огърлие и грамота, за изключителните му заслуги към националната ни култура. Церемонията беше в Сатирата, театърът, в който е от основаването му през 1957 г.
 

Верен на шопския фолклор...

В зала "Щастливеца" той игра в спектакъла "Лека форма на тежка депресия", постановка на Славчо Пеев и Йонко Цонев по Станислав Стратиев. След спектакъла отново се качи на сцената, за да получи своя “Златен век” и поздравления от официални лица и институции, колеги, приятели и певиците от вокалната група "Бистришки баби" – заради заслугите му към Шоплука.
Първият опит за тържество, точно на рождения му ден – 22 април беше осуетен от инцидент – актьорът счупи три ребра...

-Как са вашите злополучни ребра, господин Анастасов?
-Аз съм един щастлив човек. Толкова пъти троша ребра, кокали, ръце, крака… Цял живот. Но те зарастват, без да нараняват органите ми. Разбира се, болките са неописуеми. Ако е крак или ръка, ще го гипсират, а при ребрата няма как. И трябва организмът да ги заздрави. Преди три години пак, при едно представление във Варна паднах в една яма, счупих три ребра и провалих турнето на колегите си. Както и да е, мина.

И тази година точно три дни преди юбилея ми на 22 април се подхлъзнах в банята и отново три счупени ребра… Други три, по-долните. Лекарите в “Токуда” ми викат: “Че то не останаха ребра за чупене, изпотроши ги всичките!”. Но пак имах късмет, че не бяха наранени вътрешните ми органи. Изчаках три месеца, не издържах и излязох на сцената, куцук-куцук, преправяйки се, че съм много добре. Така минаха и тези болежки. Преместиха юбилея ми есента, а драматургът ни Никола Вандов се майтапи: “Моля ти се, не се къпи до юбилея, да не се спънеш пак”.

-Това направи ли ви по-суеверен?
-Не, но съм си наумил една дата – 8 ноември, Архангел Михаил. Винаги тогава стават събития с мен и затова се затварям вкъщи и не излизам. Или ще се подпали автобусът, както пътуваме, или ще се случи нещо с мен. Затуй казах, нека юбилеят да е октомври, да не влизаме в ноември, че ще изперкам (смях).

Комшийката предложи: “Не може така, трябва да заколим нещо на терасата за курбан”. Викам: “Ще заколите една кокошка, но аз не мога да гледам такива неща”. Не ги понасям. Баща ми беше месар, представяте ли си? Но той, който продаваше месо, никога не колеше, защото не можеше. Вземаше готово. От Халите му го докарваха и той си го режеше и продаваше цял живот, докато ни изгледа.

Сцена от пиесата “Януяри” от Радичков, заедно с астьорите Хивдо Касимов (правият вдясно), Константин Коцев (вляво), Никола Анастасов (седналият до Манчев долу). Снимка: архив на Сатиричен театър

-Суматоха, но не по Радичков, има тия дни около вашия юбилей, и това също ви притеснява, защо?
-Да ви призная, аз съм този, който измисли честванията в Сатиричния театър, и то 50-годишнините, защото тогава човек е много силен. На тези години хората няма от какво да се притесняват и може и да си правиш гавра с тях. Първата 50-годишнина беше на Калоянчев. Бях профпредседател на театъра и спретнахме тържество като за цар – ама с всички подигравки.

След това обикновено слизаме долу в клуба – и там специални сценарии, текстове, подаръци с майтапи. Цели лодки се подаряваха, с пожелание да плува рожденикът успешно в бурното житейско море… Но сега, на 80, не става. Сериозна годишнина си е това, не е майтап. Отказах няколко чествания след половинвековния ми юбилей, но този път се съгласих, в името на театъра. Тази година той навърши 55 години, а аз съм в него от основаването му. Радвам се, че ще почетем дълголетието на най-младия театър в София, който се конкурираше даже с Народния.

-Мечтали ли сте някога за онази сцена?
-Да, даже ме поканиха. Но Стефан Сърчаджиев, основателят на Сатиричния театър, ме видя, че излизам от кабинета на директора на Народния, и ме пита: “Какво правиш тука?”. Казах му, а той: “Веднага да се връщаш! Ти имаш един театър и това е Сатиричният, запомни го!” Тогава помислих-помислих и си останах в “моя” театър. И не съжалявам. Той ми носи много радост, но и много острота, по-особен е от другите, различен.

Ето, дори днес, на тази възраст, играя в два спектакъла, и то на не кого да е, а на Станислав Стратиев - “Римска баня” и “Лека форма на тежка депресия”. Макар че ми беше личен приятел, Стратиев за мен е бил бог. Като драматург той направи за тези малко години, които живя, над 10 пиеси, които се играят и до ден днешен. Като “Римска баня”, която направихме преди 40 години, сега я играем 6-и или 7-ми сезон. Ние в Сатирата носим заразата на вътрешния протест, който народът къта, и това доставя удоволствие на зрителя, прави го съучастник в спектаклите.

С Мария Косева в Белград, 1962 г.

-Съпругата ви Мария Косева прекъсна бляскавата си кариера като естрадна певица, за да се посвети на вас и семейството си. Сега е ваш ревностен PR…
-Мария е жертва, жертвоприношение на Никола Анастасов, за да се изгради той! Всичките мои успехи и награди, цялото ми развитие в кариерата е благодарение на нея. Какво е един мъж, ако няма една жена до него, която да го разбира и да му помага… А тя прекърши своята кариера, просто я отряза и чрез мен може би продължава да живее и да се реализира.

Мария е по-амбициозна от мен и много добър съветник. Тя премисля всичко още преди мен и винаги има идея как да постъпя при избора на дадена роля, проект, участие във филм или телевизия. Е, понякога ме дразни, ама признавам й, че тази нейна амбиция ме държи нащрек. Но за нея сега най-важни са децата и внуците. Вече имаме 51 години брак, плюс 2-3 като гаджета. Мария сама реши да се откаже от кариерата си в името на децата, макар по онова време тя да беше по-успешна от моята.

Първата му голяма роля - в мюзикъла на Сатиричния театър "Когато розите тцуват", 1961 г.

-Калоянчев ви нарече “усмивката на Сатиричния”. Имате ли сили все още да разсмивате хората извън сцената?
-Аз съм усмихнат човек, обичам да се смея, намирам смях във всяко нещо. Предизвиквам колегите си в гримьорната. Вярно, много от моите колеги си отидоха, но това е животът – не знаеш кога ще заминеш в отвъдното и дали там няма да си по-добре. Казват, че някъде горе, в Космоса или в небето имало по-хубав театър (смях). Но нали оттам не са се връщали, да ми кажат.

-Синовете ви не бяха изкушени от изкуството…
-Да, големият син Ивайло има частен бизнес, с един приятел продават успешно тенти и покривала за камиони. Другият – Чавдар е PR в една агенция. Внукът Никола Анастасов, кръстен на мен, имаше рожден ден на 16 октомври, вече е на 24, внучката Виктория е на 22, следва право. Никола работи, а напоследък нещо се е запалил по ловджийството, като баща си. Животът му минава в планината петък, събота и неделя. Намерил си е това, което аз не успях - хоби.

-Нямате хоби?
-Да, театърът е и мой живот, и мое хоби. Когато нямам постановки, работя по текстове, писани за мен, измислям концертни изпълнения. Освен това запалих цялата трупа по шопския хумор. Винаги съм бил запленен от него. Даже 8 години бях председател на съвета за култура на район “9 септември” – Шоплука.

-Откъде дойде тази любов, та ви държи в плен толкова години?
-Шопите са ми много смешни. При габровците например се говори за едно и също – какви скръндзи са. Докато при шопа е по-разнообразно, той критикува всичко – и държава, и жена, и съседи, и приятели. Много е заразителен и плени мен, македонеца. Моите родители и двамата са от Охрид. И даже са ми правили забележка, че не съм казал дума на македонски, а все на шопски. Ами влязъл ми е в душата шопският хумор, това е.

Незабравими образи... Във филма "Тримата от запаса" с Георги Парцалев и Кирил Господинов

-Признахте, че нямате хоби. Мислили ли сте с какво бихте се занимавали, когато няма да сте в театъра?
-Въобще не съм го мислил! Не мога и да го помисля – че няма да се занимавам с театър! Ето – чупя крака, ръце, ребра – и пак съм в театъра! Тук ми е душата! Докато може, ще играя. Ако не, какво друго? Та аз нищо друго не мога! За един бушон викам синовете. Абсолютно невеж съм в техниката, чужда ми е. Не желая да боравя с джиесеми. А може би просто съм мързелив…

-Цели 57 години сте на сцената и казвате, че сте мързелив?!
-Слава Богу, че хората почитат достолепната възраст и специфичния труд на актьора. Бях на фестивала “Любовта е лудост”, а преди дни се върнах от “Златната роза”, където почетоха кръглите годишнини на Емилия Радева, Людмил Стайков, Стефан Данаилов, Джоко Росич, Иван Джамбазов, Вълчо Камарашев и мен. Бяхме почетени с дипломи, награди и подаръци. Но най-важното – беше уважено едно поколение, оставило незабравими следи в киното.

С Христо Гърбов в постановката на Сатиричния театър "Римска баня"

Публикувано във в. "Преса", 21 октомври 2012 г-

Актьорът Славчо Пеев: Лъгах за годините си заради спорта

Боряна АНТИМОВА


“Старост? Ама какво говорите?… Кой я усеща?… Аз не знам на колко години съм!” – погледът на Славчо Пеев е някак объркващо безстрастен зад диоптрите. “Е, някога може човек да вдигне кръвното, тоест, да му го вдигнат, но само толкова” – продължава в същия тон актьорът, и пак не е ясно, шегува ли се, или е сериозен.

Добре, ще си играем на криеница, господин Пеев, простено ви е… Години наред вие ме карахте да се смея през сълзи… “Пенсия при нас няма. Току някой ми каже, че ме е гледал в някой стар филм. Нямам навика да си пазя снимките си като по-млад и да съжалявам, че не съм същият. Не планирам за години напред, живея за днес и мисля какво ще правя утре”, продължава вече сериозно актьорът.

Всъщност Светослав Пеев и няма време много-много да умува над старостта и смисъла на живота. Играе в три пиеси в Сатиричния театър, режисира две от тях. Освен това е директор на общинския театър в Дупница. Как се прави драматургия в “частния град на братя Галеви”? “Нормално, с пиесите, които поставихме, обиколихме половин България. Хората там имат вкус към качествения театър, а и общинарите много помагат”, хвали ги директорът.

Личи си, че е леко изморен от вълнуващата среща с новия директор на Сатиричния театър Калин Сърменов. “Важното е, че е играл в театъра, не ми е все едно кой ще ми е шеф, разбира се”, казва Пеев. Очаква снимки за сериал. Сценарият – комедия - е готов, автор е Любен Дилов – син. “Каза ми, че е мислил за мен, когато го е писал”, споделя актьорът.

“Съкровищата” на Славчо Пеев: синът Петър, снахата Алиса и внуците (от ляво на дясно) Дани, Марти, Апъл и Слави

С над 70 театрални и над 100 телевизионни роли и участие в 23 филма, Славчо Пеев е бил сред любимците и на публика, и на критика преди и след 10 ноември, но никога не се е звездеел. Роден на 4 април, типичен Овен - не се оплаква, не мърмори. С ролите си имал късмет, не му се е случвало да му предложат лоша.

“И други преди Любо са писали за мен, Стратиев например… Сега искам да играя в пиеса на Христо Бойчев. Много обичам българската драматургия. Последното, което направихме тук – “Лека форма на тежка депресия” по текстове на Стратиев, се получи много добре”, казва Пеев.

Седим в една от гримьорните на Сатирата. Настръхвам… Спомням си как преди повече от 20 години седяхме по стълбите в залата, с билети за правостоящи – винаги беше препълнено. Свивахме се някак, за да го гледахме в незабравимите роли на Иван Андонов в “Сако от велур” и “Римска баня”, на виртуоз – в „Рейс”, на лекар в „Максималистът”, на директор на театър в “Балкански синдром” на Стратиев… Вдъхвахме онази неповторима атмосфера на недоизказаност и езоповския език… Сега как е, като има свобода на словото?

С дъщерята Йоана на премиерата на филма “Мисия Лондон”, 2010 г. 

“Доста се загубиха хубавите традиции в тези 22 години. Разми се основният принцип на Сатиричния – да бъде театърът на народа. Един голям човек тук – Нейчо Попов казваше, че театърът не бива да бъде под или над хората, нито наравно с тях, а мааалко над… Но колко “над” – това могат да преценят само големите. И току-що с Калин Сърменов говорихме точно за това. Радвам се, че мислим в една посока”, казва с надежда актьорът.

Дали амплоато на режисьор по-добре му ляга? “Не, играе ми се много. Но се радвам, че работя с един млад режисьор – Йонко Цонев, който има другото око. От мен пък има опита. Така че двамата си пасваме добре”, хвали го Пеев.

“Сега аз не знам точно на колко години съм, защото два пъти съм си поправял паспорта” – този път, оказа се, Пеев не се шегува. В лудите му младежки години, когато много му се играе в националния, фалшифицира паспорта си, за да се направи на по-възрастен и да играе при юношите, после пък – за да го приемат по-рано при мъжете. Капвал капка от някаква специална течност и изписвал година, по-ранна от неговата рождена 1939-а. “Не бях аз – те ме подучваха”, намига дяволито актьорът.

Темата за баскетбола видимо го освежава след уморителния ден, наситен със срещи и репетиции. “Седем години съм играл професионално баскетбол. След тренировка е много важен възстановителният режим. Сега са едни рехабилитации, пият едни хапчета…

“Блестящо бъдеще я чака” – казва за дъщеря си Йоана актьорът

А ние какво правехме – свърши шестчасова тренировка, играли сме като луди, и на връщане си купим по една половинлитрова боза и едно шише лимонада. Разбъркват се и е една страхотна “рехабилитация”. Бозата е много хранителна, лимонадата пък възстановява водата в организма и те тонизира. После нито си гладен, нито си жаден. Изпиваш коктейла, без да бързаш, и си лягаш. Сега отново го опитах и е чудно”, разказва въодушевено актьорът.

Сега той не пие никакви хапчета, само мелатонин за по-качествен сън. “Малко напълнях напоследък, трябва да махна 5 кила – потупва корема си критично актьорът. - Попрекалих с бирата напоследък, трябва да я спирам.”

Имало е обаче период в живота му, когато направо го били отписали и видял смъртта. През декември 1988 г. двамата със Стратиев ги уволняват от Сатиричния. От големия стрес четири дни по-късно получава кръвоизлив на задната стена на стомаха. Нищо не помага. Лежи 19 дни в реанимация, два пъти изпада в кома.

“Видях всичко – светлината, тунела. Яви ми се и една жена, ефирно същество, цялото в бяло и с огромна бяла коса. И така се двииижи леко… Мина покрай мен, леко се извърна, видях лицето и в полупрофил… и отмина… И на 19-я ден един бог – доктор Тодор Бояджиев, след 8 часа “бродерия” ме върна обратно - спомня си актьорът. - Този живот се крепи на хора като него, които правят така, че да вярваш, че нещо добро може да се случи в този живот.”
Малките неща, които го радват? “Всичко. Една тройка от тотото, да хапна нещо хубаво... Много обичам да пътувам, не ми се стои на едно място.”

Четири съкровища осмислят живота на Славчо Пеев – внуците Дани, Марти, Апъл и Слави, на възраст от 3 до 9 години. “Викат ми Славчо, няма дядо - смее се актьорът. - Понякога го мисля сина ми, как ли се оправя, като реши да има такова голямо семейство.”

Децата на Пеев поемат по друг път. Синът Петър завършва “едни безсмислени музейни науки” (история на изкуството – б.а.) в НБУ, сега се занимава с няколко финансови къщи. Дъщерята – 22-годишната красавица Йоана е завършила право в Англия. “Тя е от 14 години в чужбина, но е с най-фантастичния български език, връща се тук и си говори перфектно. Какво точно ще избере – нейна работа, може всичко да работи със специалността си – английско и международно право”, казва гордият татко.

За поредния си развод споделя: “Когато хората дълго време са разделени в две държави, се отчуждават. Сега живея сам, но съм в много добри отношения с всичките ми жени, с всичките ми деца. Колко са жените? Две-три ли са, колко са… Май са три, така ги напишете (смях). За децата извън тези жени не говорим.” (дяволито намигване).

Живее сам, но твърди, че не е самотен. Дали причината не е… някоя късна любов? “Ама защо изключвате това?” – дразни се. Не, не изключвам, просто питам… “Май имам нещо… Има една жена… Срещи, непрекъснати разговори… ей такива неща…”

Публикувано във в. "Преса", 16 септември 2012 г.