неделя, 30 септември 2012 г.

Ваня Костова: Един ден "Фамилия Тоника" ще се събере пак




Едно интервю на Боряна АНТИМОВА за силата на любовта, за мечтите, лидерството и вярата

Ваня Костова е родена в Димитровград на 18 април 1957 г. Прекарва детството си в Родопите и по-късно в Бургас, където завършва езикова гимназия. Учи в Българската държавна консерватория в класа на доц. Георги Кордов.

През 1980 г. започва професионалната си кариера като вокалистка на група “Тоника СВ”. През 1986 г. я напуска и постъпва в ансамбъл „Магистрали“. От края на 80-те продължава като солова изпълнителка. Има 6 издадени албума, последните два от които – с избрани нейни песни.

-Ваня, годината за теб минава под знака на един юбилей. Преди на 55-годишните устройваха тържества с речи и часовник за подарък и ги пращаха по живо, по здраво в пенсия. Как се чувстваш ти на 55?
-Артист не се пенсионира нито доброволно, нито насилствено. Може само да бъде изпратен или на сватбено пътешествие, или за оня свят.

-Днес 55-годишните не са това, което бяха, по-млади са и по дух, и на външен вид.
-Точно 55-годишните го могат – в случай, че се налага да започнат отначало - да са отново това, което са били някога. Обърни внимание, че 55 се редуцира на 1, числото на новото начало.



-Как една жена да преодолее без паника промените във външността си?
-Те са неизбежни. Но паниката от тях е напълно победима. Жената просто трябва да знае, че е прекрасна във всяка своя възраст, дори и да няма винаги кой да и го каже...

-Промениха ли се приоритетите ти? Стана ли по-мъдра, или си все същото момиче по дух?
-По-мъдра със сигурност не съм станала, но любовта, майчинството, песента, вярата в Бог и доброто никога не са преставали да бъдат най-важните неща за мен.

-Преди години твоя песен – “Звезди от моята нощ”, по стихове на Петя Дубарова, получи голямата награда на фестивала “Бургас и морето”. Композираш ли още?
-Да... рядко. Но гордостта ми е предимно от това, че съм вдъхновила създаването на по-голямата част от песните, които пея, и така съм била съпричастна на творческия процес. Голямата любов, породила хубава песен, е до последния ни дъх. Но голямата песен продължава и след това.

-Днес за какво се пишат повече песни – само за да се спечели конкурс, заради рейтинга или заради амбицията да създадеш нещо по-добро от другите?
-Мотивът може да бъде различен, но песен, вдъхновена от самата любов, от възторга или страданието, остава несравнима и неповторима. С гола амбиция, с тенденциозен подход към изкуството човек не би стигнал много надалече.





-Помним те с китара, на сцената. Какво свириш, когато ти идва вдъхновение?
-Свиря понякога пред приятели. На сцената предпочитам да ми акомпанират истинските майстори, като Стефан Врачев -солист на Софийската Филхармония, Теодоси Спасов, Костадин Атанасов - солист на Ансамбъл „Филип Кутев“, китарен дует „Маляос“ - преди време... Усещам призванието си в пеенето. Освен това обожавам акапелното, не само ансамблово, но и солово пеене.

-Хората още въздишат по “Ваня – певицата с най-топлия глас”, и по онази “Тоника”. Имаше ли начин тази раздяла да не се случи?
-Раздялата понякога е свобода и ново раждане. Но най-вече тя е мъдрост… Не желая да говоря повече за това.

-Виждаш ли в мечтите си “Фамилия Тоника” отново заедно?
-Не ми е нужно да мечтая за това. Зная, че то ще се случи един ден. Обратното би било нелепост. Вярвам, че групата ни отново ще се събере, според свойта цялост и наличност, дори това да е в мига, преди да си отидем.

-За какво най-много те боли?
-Боли ме за тези, които не си липсват, които са уж заедно, но само за пред хората, а иначе са най-отдалечените един от друг. Също като в оная песен – “Най-голямо разстояние е туй, което ни дели”…

-Ти беше вокален лидер, фронтмен (макар че за жена няма еквивалент) в “Тоника-СВ”, замислена, може би, като вокален състав с равностойни гласове, както в предишната формация. Необходимо ли е лидерство в подобна група?
–Лидер не бях, фронтмен - да, до известна степен. Лидерът е този, който дава идеята, създава формацията, поставя нейното име и го изпълва със съдържание, понякога - в продължение на десетилетия. Всеки, присвоил си чуждо звание или име, историята го определя като превратаджия, узурпатор или просто крадец. Фронтменът се издига, при необходимост, за да успее колективната кауза, въпреки евентуалното недоволство на отделни индивиди от личната им реализация. Ако те не се уморят да действат подмолно срещу фронтмена или лидера си, един ден доволни застават на някое от техните места, а хората отстрани преценяват от какво е имало нужда и как е било по-добре.

-Ако човек чете казаното току-що между редовете, може да се досети, защо “Тоника-СВ” сега не сте заедно…
-Някои хора със сигурност ще разберат какво съм искала да кажа…



-Преживя големи премеждия – катастрофи, загуби, раздели, смъртта на майка ти, откъсна се задълго от сцената, когато беше на върха на славата си. Кое ти даде сили да продължиш?
-Обичта на сина ми Боян, доброто му сърце, грижата ни един за друг, помощта на приятелите и най-вече – вярата ми в Бог.

-Сега от какво би замлъкнала?
-От това, от което съм замлъквала и преди – от чувството, че съм ненужна. Не обичам това чувство, защото е подла заблуда. Всеки е необходим някому, а не по-малко и на самия себе си.

-Заблудата за безполезност може да доведе до дълбока депресия. Възможно ли е да се предпазиш от нея?
-Изключително опасно за физическото и душевното ти здраве е да общуваш дълго време с хора, враждебни спрямо теб. Може да се съхраниш само ако поддържаш равновесието в себе си, като си откриеш и източници на неподправена обич, но най-вече - ако запазиш способността си самият ти да обичаш. Любовта е всичко!

-Твоята рецепта – как да оцелее човек в това тежко време?
-Всеки я знае рецептата. Оцеляваш не само, ако се трудиш и, ако оценят труда ти, но и ако не го ограбват. Българката ражда все по-малко, а чедата и търсят изход за оцеляването си в намиране на чужд бряг.

-Победи и рака… Как се постига това, кое трябва да му е в повече на човек - воля за живот, сила, кураж?
- Не притежавам толкова смелост и силна воля за живот, за да мога да победя подобна коварна болест. Винаги ми е било непосилно трудно да се боря с нечие коварство. А ракът е точно такъв. Действа подло, подмолно... Обикновено разбираме за него, когато вече е късно. Лечим е само, ако е диагностициран навреме… Да, появи ми се бучка под лявата гърда преди време. За около месец доби обезпокоителни размери. Не алармирах, не взех мерки веднага, от самото начало, както би трябвало да се постъпи в такъв случай, за което се срамувам. Когато все пак споделих с Боян, за 10 дни той от ужас отслабна с около 10 кг, мислейки, че вече е късно. Имах късмет, образуванието се оказа доброкачествено…

-Преживя и закъсняла любов като в оная красива твоя едноименна песен на Тончо Русев. Какво мислиш за това?
-По-точно от поетесата Станка Пенчева едва ли бих могла да го кажа. Невероятно права е: „Не първата любов, а закъснялата –/Не стъпва тя по папрат и тинтява,/ върви през кал, през остри кремъци върви...“. Рядко човек се чувства обичан толкова дълго, колкото би искал. Понякога е колкото мигване на окото. Но проумях, че по-важно е ние самите да сме изпълнени с обич. Любовта вътре в нас, нея трябва да пазим възможно най-дълго. Тя е тази, която ни държи будни, живи, вдъхновени... Оцелялата любов е, която ни спасява.

-Твоят красив и талантлив син – Боян Михайлов - върви смело по твоя път. Какво се молиш да не му се случва в професията?
-Моля се да не бъде посредствен, неуместен, нелеп... да не става изкупителна жертва, заради нечия враждебност към мен, да не престава да се вълнува от полета на песента, дори и да е някой път с отрязани крила. Да не се съмнява – те пак поникват.

-В тези тежки за поп-музиката времена, би ли го насърчила да пее попфолк?
-Бих предпочела съдържанието на понятието „попфолк“ да означаваше етно и то - българско, а не това, което е в действителност. А Боян нека пее всичко, което му харесва, но само, ако го прави добре.

-Остави ли на заден план своята кариера, за да подкрепиш неговата?
-Не, не го усещам така. Неговото пеене е и мое. Откакто той пропя, просто насърчавам създаването и на мъжки песни. Вълнуващо е за мен. Ако бях мъж, бих искала да мога да пея като него!

Майчино щастие: Ваня на сцената, в дует с красивия си и талантлив син Боян Михайлов
-В какво Боян те превъзхожда?
-Във всичко! Без преувеличение. С изключение само на едно. Жена съм и съм майка.

-В Бургас ли живеете?
-В София живея постоянно от рожденния ден на „Тоника - СВ“ (12.03.80 г.), когато се родих и аз като певица. Боян се роди на следващата година.

-Как минава един твой ден?
-Никога – по един и същ начин. Веднъж - като артистка, неспокойна, обладана още със събуждането си от напрежение или сценична треска; друг път - като обикновена, облъскана домакиня и майка; трети път – недоспала, вдъхновена, осенена от някаква творческа идея; или пък – лекомислена, хванала пътя с приятели и хукнала накъдето и видят очите... Най-новата ми песен се нарича точно така - „Лекомислие“. Тя е на композитора Валери Костов, по едноименното стихотворение на Марина Цветаева.

-Какво друго готвиш?
-О, да, отдавна чакана дуетна песен за двама ни с Боян - „Любов е да помогнеш“ - пак на същия композитор по стихотворение на Надежда Захариева. Повече неща от кухнята няма да издавам!



-Казват, че с годините човек се прощавал с мечтите си една по една…
-Възможно е, щом някои го казват. При тях може и да е така. Но дори и да се разделим с някоя друга мечта, продължаваме ли да мечтаем, значи сме ги имали в изобилие. С мечтите си не се разделям. Разделям се само с илюзиите, с лъжите и заблудите, които някой друг ми е създал.

Публикувано във в. "Преса", 30 септември 2012 г.

Актрисата Слава Рачева: Педя човек е жив, гостува в детските градини

zahorata.bg




Боряна АНТИМОВА

“Добър вечер, мили приятели, добър вечер, мили деца!” – невъзможно е някой да сбърка топлия й глас. Пет поколения е приспивал нейният Педя човек – лакът брада със сладкодумните си приказки. Оказва се, че най-любимият герой от рубриката “Лека нощ, деца” на БНТ не събира прах, забутан в някой склад.

Не че ръководството на държавната телевизия е решило да върне Слава Рачева на екран. Просто Педя човек продължава да пътува из страната по волята на Нейно величество публиката. “Участвам в различни програми в детски градини. Така че Педя човек е жив”, казва актрисата.

Преди дни била на гости в едно ловешко село – Врабево. “Имах покана от детската градина, казахме си приказки, децата ми пяха песнички. Мина чудесно и всички бяха развълнувани, защото техните майки и бащи, баби и дядовци са израснали с Педя човек. Даже помнят наизуст песничката. “Аз съм мъничко човече,/ на децата мил другар,/ имам шарено елече/ и в торбата скъп товар./Зная приказки и песни,/ що съм слушал по света./ Зная хитрости чудесни,/ те помагат ми в беда./ Тралала, тралала,/ лека нощ деца!”, припомня актрисата. Че кой ли не я помни…






За 38 години са сменени три кукли Педя човек, а преди 12 решават да го променят с по-различен образ, но със същата песничка и същия текст. “Имаше няколко години предавания с него, но не го възприеха в новия му вид. Първата кукла се знае от всички – с цървулките и торбичката, с дългата брада”, казва Слава Рачева.

Тя разказва с вълнение как нейният Педя човек се е разхождал в открита орбита. Вторият ни космонавт Александър Александров пожелал да вземе куклата в Космоса и на 7 юни 1988 г. наистина излетял с умален макет на Педя човек на борда, заедно с други любими символи от България. Взел със себе си и 30-секунден запис на нейния глас, чрез който Слава говори от Космоса на всички деца и им обещава нови интересни приказки.

За нея се шегуват, че това е актрисата, най-дълго стояла в краката на тв говорителя Никола Филипов. Нали от самата поява на Педя човек той гостува на “чичко Филипов”, а Слава стои приклекнала в краката му, докато държи куклата. “Двамата с Никола празнувахме един рожден ден преди 2-3 години, бяхме на гости при Иван и Андрей, защото сме родени през 3 дена. Но той остана Овен, а аз – Телец”, разказва актрисата.

С Асен Траянов, дългогодишен режисьор в БНТ




Слава е на 22 години, когато за пръв път се въплъщава в Педя човек. Тогава е актриса в Кукления театър, където я приета с конкурс от основателката Мара Пенкова. Назначена е като стажант-артист на 1 декември 1955 г. През май същата година завършва гимназия с отлична диплома, тогава – “Отличен 5”. По онова време има пълна матура по всички предмети.

Слава се дипломира през май, едва навършила 17, и след половин година е вече артистка. По-късно завършва задочно ВИТИЗ, актьорско майсторство за драматичен театър. Директор е на Кукления театър през 1991 – 1992 г. “Реших, че трябва да помогна, там за пръв път постъпих и след 43 години там се пенсионирах”, казва Слава. Освен с гостуванията си с Педя човек, от време на време участва и в озвучавания в БНР. Но е откровена: “Толкова много съм работила, че ще е грехота да кажа: “Липсва ми сцената”! Цели 55 години! Всяко нещо с времето си”.

Рейтинг ли? Слава Рачева бие всякакви рекорди! В историята на нашия куклен театър и телевизия няма друг артист, който само с една своя роля да е до такава степен популярен и обичан, че и днес, 51 години след появата на Педя човек, не е загубил и малка част от феновете си. Със сладкия си глас Слава Рачева е обиколила много страни с различни постановки. Около 90 роли е изиграла с Кукления театър.






Миналата година Педя човек навърши половин век, но тогава БНТ е заета с отпразнуването на собствената си 50-годишнина и решава, че няма нужда много-много да се почете нейният доайен и най-любим детски герой. Защо Педя човек не е в телевизията? “Ами като всички ме питате мен, що не питате ръководството?”, лаконична е Слава и смята, че тази рубрика е страшно необходима.

Според нея, децата са абсолютно отделени от телевизията, освен във всички пошли предавания, които се въртят не в тяхното време. Особено най-малките, които според нея са изтървани напълно. “Гордостта на бабите, че работят с джиесема и много добре се справят с компютъра, само води до бели. Детето на 7 години вече е доста не разглезено, а провокирано да не са му интересни ученето на буквите и сметките по аритметика. Вече е облъчено с нещо съвършено друго, което не е било подходящо за неговата възраст”, казва Слава.

“Бабините приказки определено липсват във възпитанието на съвременните деца, и особено българските народни приказки. Защото в тях и най-лошият герой или е наказан, или е претърпял някаква промяна и детето е спокойно, че доброто побеждава”, вълнува се актрисата. Тя смята, че няма нищо лошо в това, “бедните баби да отглеждат внуците си”, след като с тия ниски пенсии не могат с друго да помогнат.

Слава приема съвсем спокойно годините си, изглежда като жена, постигнала спокойствието, хармонията и мъдростта на тази възраст. “Никога не съм се притеснявала за външния си вид, даже когато се роди първият ми внук Илиян - сега е на 27 години, с удоволствие приех да ми казва бабо. Тогава бях на 47.






Чувствам се в добре, понякога някои болежки ме събарят за кратко, но човек трябва да се пребори, да ги преодолее. Гледам много нормално на живота, може би заради земната ми зодия - Телец, а може би, защото отдавна съм започнала да работя и да съм сред хора”, казва актрисата.

Слава никога не е била глезеното дете на мама и татко. Имала чудесни родители, които се отнасяли с разбиране към всичко, което решавала да прави. От много години е останала сама, без другар. Мъжът й Йовко Найденов е починал на 39-ата година от брака и вече 11 години е сама.

Смята, че е добре, че е бил икономист по професия, а не актьор като нея. “Съвършено друг е начинът на живот без него, но пък гледам да не преча на деца и внуци, да имам и свой собствен живот и да не ги занимавам непрекъснато със себе си” – така актрисата обяснява формулата си за добра кондиция.

Отзивчива баба е била Слава. Има две дъщери, двама зетьове. Големите си внуци ги отгледала при нея, най-малкият обаче е далече – в Австрия, и с него се вижда основно по скайпа. Най-големият - Илиян е завършил компютърни технологии и вече работи, внучката Слава, кръстена на нея, е на финала на следването си, учи социални науки.

“Децата са безкрайно много жадни за внимание от своите близки. Най-хубавото, което можем да им дадем, е да ги отглеждаме с повече внимание, с повече любов” – Слава признава, че тази тема й е любима. После с удоволствие влиза в кожата на своя Педя човек: “До нови срещи, мили приятели”.

Публикувано във в. "Преса", 30 септември 2012 г.

събота, 29 септември 2012 г.

Шеф Иванов – храбрият готвач, който ме вдъхновява




Боряна АНТИМОВА


Не съм виждала по-усмихнат и лъчезарен човек от него… Когато говори по своята любима тема – кулинарния фестивал “Пъстра трапеза на гости на моя град”, маслиненокафявите му очи грейват и целият сякаш се озарява с ореол на позитивност и топлота. А после ми обяснява колко е важно да се запазят традициите ни чрез А.Р.И.З. (Асоциация за развитие на изкуствата и занаятите) и инициативата “Пазител на традициите”.

“Всеки от нас трябва да е пазител на традициите” – казва Пеньо, като гледа право в очите, за да потърси там съмишленик. Въпросът “Защо го правиш?” просто отпада, макар човек да продължава да се чуди, откъде вади толкова енергия за толкова различни и все важни и любими неща. "Когато нещата се правят с много любов, не ти тежи умората", усмихва се той.

Пеньо не бяга от основното си амплоа – шеф-готвач, за което е категоричен, че е изкуство, и така гледа на него - с въодушевление. Ръководи фирма за комплексно консултиране на ресторанти, прави свое кулинарно тв предаване и авторска кулинарна рубрика във в. “Преса”… В края на май шеф Пеньо Иванов стана и рицар тамплиер – нещо, което не учудва многобройните му фенове. Така че не се изненадах, когато видях, че именно шеф Иванов води в междинната класация на JobTiger TV “Човекът, който ме вдъхновява”.

По средата на гласуването – след първите 5 кръга, шеф Иванов продължава да е на първо място сред всичките финалисти с категоричните си 916 гласа, или с почти 100 повече от втория в класацията до момента – д-р Георги Стаменов, който помага на хора с репродуктивни проблеми да заченат и родят свои деца.





-Пеньо, какво те вдъхновява теб самия – в работата, в хората и в живота около теб?
-Вдъхновявам се от природата, от хубави, нежни, красиви неща. Във взаимоотношенията с хората ме вдъхновяват трудолюбието, отдадеността, откровеността. Обичам да снимам всякакви неща, обичам да слушам музика, обичам да съм влюбен...

-Да си готвач – това ли беше детската ти мечта?
-Като дете си мечтаех да стана артист и сервитьор. Веднага след средното си образование  изкарах курс за сервитьори. Колкото до артистичните ми перспективи, засега не са известни, но знае ли човек... Започнах работа в кухня на 15 години, защото исках да помагам на семейството си.

Казах на майка ми, че професии като дърводелство, шлосерство, ковачество или жичкаджийство - това не става за ядене... Тежки години бяха тогава... След това дойде образованието – учих вечерно, успоредно с работата и ТОХ (техникум по обществено хранене)  - София, на бул. Сливница. Това не значи че не съм сръчен, напротив, изпитвам огромно удоволствие да правя неща с ръцете си и да виждам как се получава нещо хубаво.

-Не те ли притеснява, че твоето изкуство има много кратък живот, че красиво аранжираните ти и вкусни ястия бързо изчезват от чиниите?
-Привидно може да е така. Но виж нещата от друг ъгъл. Приготвяш ястие с много любов и го сервираш. Сядат хора и се наслаждават на вкуса и вида му. Това създава емоции. И хората носят тези емоции много дълго време със себе си. Това прави едно ястие вечно - емоцията, която си дал на твоя гост.

Има и друг момент - че може да направиш снимка на ястието, с което отново му даваш живот. По друг начин, разбира се, но в някои случаи може да е доста дълъг и успешен. Това отново създава емоции. В дози ред на мисли аз никога не съм се притеснявал за това, колко бързо изчезват ястията от чиниите. По-важното е всъщност да изчезнат оттам и да донесат правилните и положителни емоции на твоите гости. Има и още един момент – съвременните фотоапарати помагат много от тези красоти да останат още малко с нас (усмихва се).





-Имало ли е случаи да загубиш желание да готвиш?
-Не помня да съм попадал в такава ситуация. Имал съм много натоварени моменти, много отговорни събития, понякога съм насмогвал с огромни усилия на натоварването, на което съм бил подложен. За себе си мисля, че от много години насам готвенето е процес, който ме зарежда.

Става обмен на енергия между мен и продуктите – моите емоции и тяхната енергия, което зарежда ястията с уникални емоции – хубави и положителни. В наши дни хората се питат – кой готвач е на смяна или кой е готвачът, след време ще се питат "В какво настроение е готвачът", защото е важно готвенето да става с любов.

-Кухнята на кой регион или страна най-много те вдъхновява?
-Повечето хора са любопитни, когато излизат от своята страна и отидат в друга държава да опитат от регионалните вкусове и ястия. Попадал съм в подобна ситуация и съм се опитвал да разбера традиционния вкус и да опитам, за да имам най-малкото информация. Лично аз смятам за непоправим пропуск да не се възползваш от случая да си в дадена страна и да не опиташ регионалните вкусове.

Харесвам различни вкусове - зеленчуци, сирена, леки меса, както и десерти. Френската и италианската кухня са много добри примери за това. Като човек, който от години се занимава с българска кулинария, мога да кажа, че много от моите сънародници нямат и бегла представа за богатството на ястия и вкусове в нашата страна. Може би причината е в това, че са много силно разграничени в географски аспект, но не на последно място - защото все по рядко се приготвят дори и в домашни условия.

Понякога съм оставал изумен от изобретателността на българина в комбинацията на продукти за разнообразяване на трапезата си. Така че отговорно мога да кажа:  да признаваш авторитета на световните кухни е едно, а да развиваш родната кулинария е друго. Бих искал да развиваме българската кулинария, като стъпим на традиционни регионални рецепти и ги обогатяваме според собствения си опит, използвайки и съвременните достижения в техниката и технологията на обработка на продуктите.

"Пъстра трапеза на гости на моя град"



-Одобряваш ли модерния начин за представяне на традиционни български ястия?
-Разбира се че одобрявам. Всеки творец е призван да го постигне по някакъв свой начин. Точно по този начин ще развием българската кулинария, но за целта трябва да я познаваме. След това начинът на сервиране зависи от естетическите способности на готвачите и техните екипи.

Когато консултирам някой ресторант, за всяка рецепта се изготвя стандарт, който съдържа данни за името на рецептата, номера и в софтуера на обекта, калкулация с точните продукти за определен брой порции. Описание стъпка по стъпка как да се приготви ястието, както и снимка как трябва да изглежда. Това важи за всички ястия - традиционни или световна кухня. Как ще изглеждат обаче решава главният готвач – шефът на кухнята.

-Как възникна идеята за “Пъстра трапеза на гости в моя град” и А.Р.И.З.?
-Идеята за "Пъстра трапеза на гости на моя град" се роди през 2008-ма, когато с една приятелка решихме да направим фестивал. Написах концепция за празника, направих сайт, дадох и  няколко предложения как да се нарича празникът.

Първото събитие се наричаше „Шарена трапеза“ и се проведе през септември 2008 г. за 2 дни в село Баня до Панагюрище. Веднага след приключването се заех да организирам празника и в  национален план и през 2009 г. вече с променено име фестивалът се проведе на десетина места в цялата страна. В края на 2008-ма и началото на 2009-а се роди и А.Р.И.З. – 7.

Любов като на кино...



-Броил ли си, колко селища си обиколил досега с “трапезата”?
-До момента „Пъстра трапеза на гости на моя град“ има около 60 събития в цялата страна. Участвали сме и в различни форуми, като туристически борси и изложения, както макар и в телевизионни кулинарни предавания.

-Малко твои колеги са постигнали такава известност. Ти си истинска звезда – водиш собствено тв предаване и кулинарна рубрика във в. “Преса”, имаш консултантска фирма, чрез която възпитаваш клиентите си в една по-високо култура на ресторантьорство… Фестивал, асоциация, рицарство при тамплиерите… Ти си истинска възрожденска личност… Има ли още нещо, нови планове и мечти, които не ти дават покой нощем?
-Колко мои колеги са постигнали известност и каква е тя, не зная и не представлява интерес за мен, дори като статистика. Не смятам също, че съм много известен или че е много важно да си такъв. Важно за мен е тези неща, с които се занимавам от няколко години, да вървят добре и да се развиват успешно. Всички знаем в каква ситуация се намират страната ни, Европа и светът. Знаем какво е състоянието на бизнеса и на човешките взаимоотношения.

Факт е, че в кулинарното предаване "ТВ меню" в еко телевизията ВТВ, вече от тази есен не се записват нови рецепти, защото ръководството на телевизията така е решило. Това може да означава само едно - че скоро ще дойде нещо по-добро за мен в тази област. За моя радост, в началото на годината получих покана да водя кулинарната рубрика на вестник „Преса“ и с удоволствие приех. Вярвам, че рецептите, които публикуваме, са интересни за читателите на вестника.

Отделям много от времето си и за други важни за мен неща, като например инициативата, която започнах в началото на годината - „Клуб А.Р.И.З. -7" и Пазител на традициите“ както и цялата национална инициатива „Пазител на традициите“. През настоящата година тя много се разви и разрастна. Включени са много нови неща, като фотоконкурс на тема „Пазител на традициите".

30 май 2012 г., като рицар-тамплиер



-От доста време ти смело публикуваш във Фейсбук снимки с жената на твоя живот – Славка Каравелова…
-Кой е човекът на живота ти - ти знаеш ли? Как може да кажеш за един човек - това е той, човекът на моя живот - когато си още млад? Аз мисля, че това може да е едно заключение на фона на много съвместен път, който извървиш в даден момент...

-Вероятно си прав да си сдържан… Но двамата със Славка излъчвате такава любов и позитивизъм, че станахте любимци на всички свои приятели във Фейсбук… Въодушевявате околните да приемат смело любовта, заради немалката ви разлика в годините, която явно не ви притеснява… Разкажи за тази красива като приказка любов – как се запознахте и влюбихте?
-Животът ни среща с много и различни хора, винаги по някаква причина, или поне аз така мисля. Обичам да казвам, че няма случайни неща. Така се срещнахме и със Славка. Да публикуваш снимки във Фейсбук с човека, който е до теб и хората около теб, е нормално.

Колкото до разликата във възрастта – както и за други характеристики, ще кажа едно – хората или се разбират и са хора, или не, и нито цвят, нито възраст може да е фактор в любовта. Хубаво е също така хората да се научат да приемат другите цялостно – както с положителните им, така и с отрицателните им качества.

Няма перфектни хора на този свят, нали? Или, както се казва в една сентенция, "кой е перфектният човек – това са всички хора на земята, събрани в едно" … Обичам да казвам, че навсякъде по света хората са еднакви – имат си по две ръце, два крака …. Изпитват едни и същи емоции на радост, страх …

"Какво значение има кой на колко години е? Всички имаме по две очи, две ръце и едно сърце..."



-Какво обичате да правите заедно?
-Същото, което правят и милиони хора по света. Всеки си има ежедневието, след това се прибира вкъщи, готви, гледа телевизия, чете или слуша музика... Нормалните неща. Разходки в природата, срещи с приятели или просто да поседим и да помълчим заедно...

петък, 28 септември 2012 г.

Пет българки обявени за изтъкнати жени в САЩ

Три от наградените българки с призовете: Боряна Павлова, Нели Хаджийска и Даниела Пондева



Пет българки грабнаха половината от общо десетте награди за изтъкнати жени в САЩ на Федерацията на балканските американски асоциации FEBA (Federation of Balkan American Associations) на проведената на 25 септември годишна конференция на организацията.

Наградени бяха Розина Абланичка, изтъкнат учител на деца от българската диаспора в Пенсилвания; Катерина Заимова, създател на „Register Balkan American”; Боряна Павлова, създател на Български женски клуб в Ню Йорк и организатор на първия конкурс «Мис Българка в Америка»; Нели Хаджийска, президент на борда на Български детски хор и училище ”Гергана” в Ню Йорк и Даниела Пондева, създател и директор на Българския културен салон в Ню Йорк.

Годишната конференция на организацията FEBA тази година се проведе в хотел „Уолдорф Астория” в Манхатън (от началото на седмицата седалище на много от международните делегации, дошли в Ню Йорк за сесията на ООН). Форумът премина под наслов „Women shaping society”, съобщава Eurochicago.com.

Сред почетните гости и оратори на вечерта бяха Ahmet Davutoglu (външен министър на Турция), Pelin Gundes Bakir (член на Турския парламент), Munira Subasic (създател на “Майките на Сребреница), Carolyn Jane Maloney (член на Конгреса на САЩ от 1992 г.), Liri Berisha (съпруга на премиера на Албания и основател на организацията „Майка Тереза”). Беше прочетена и реч от съпругата на турския премиер Емине Ердоган.

FEBA е организация с идеална цел, която се опитва да обединява хората от балканските страни чрез междукултурен диалог и мирно съвместно съществуване, а също чрез промотиране на образованието и културата.

Конференцията от 25 септември беше посветена на ролята на жените в обществото. Събитието кулминира в раздаване на награди на изтъкнати жени, живеещи в САЩ, с необикновени резултати в работата им в съответни етнически групи в областта на бизнеса, филантропията, образованието, политическото организиране, културата. Другите 5 от общодесетте наградени жени бяха от Албания, Босна и други държави от бивша Югославия.

Една от наградените - Боряна Павлова беше мой събеседник - повече за нея ТУК

вторник, 18 септември 2012 г.

Родени през 1939: годината на Кардинале и "хората без корени"





Боряна АНТИМОВА

Родените през 1939 г. са връстници на децата, появили се на бял свят от програмата на Третия райх “Lebensborn” (”Източник на живот”). Това е голямата трагедия на ХХ век. Хората губят родината си, нациите - своята национална идентичност. Настъпва прераждане и претопяване. Появява се нова, лишена от корените си, наречена още “човешка популация на нечовешко време”.

Проектът, иницииран от райхсфюрера от СС Хайнрих Химлер в Германия, в името на чистотата на арийската нация, трябва да произведе ново поколение хора, родени от бащи с арийски произход и здрави “чисти” майки от завоюваните от Третия райх територии (Полша, Норвегия, Югославия, Чехословакия, Белорусия, Украина).

Целта е да се създаде каста от хора без корени, която да се управлява независимо от кръвните връзки, нов еничарски корпус, съставен от различни според майчината националност мъже, обединени от идеологията. Родени са над 8 хиляди деца в Германия и 12 хиляди в Норвегия. След края на Втората световна война те се оказват в епицентъра на социално презрение, унижение и дискриминация от страна на своите сънародници.

Поколението на родените през 1939 г. е родено и проходило сред грохота на бомбардировките. Това е началото на Втората световна война, когато Германия нахлува в Полша.
Това е и годината, в която у нас се раждат примата Лили Иванова и любимците на поколения българи Славчо Пеев, Тодор Колев и Климент Денчев, и политикът Андрей Пантев.

Световното кино се сдобива с красавицата Клаудия Кардинале, Харви Кайтел и режисьора Франсис Форд Копола, музиката – Тина Търнър, психотерапевта Анатолий Кашпировски. Светът се прощава със Зигмунд Фройд.

По китайския хороскоп това са хора, родени в годината на Заека. Те са надарени, умерено амбициозни, приятни за компания, дискретен и най-важното – добродетелни. Зайците обичат обществото и обществото ги обича. Обичат комфорта и домашния уют, отхвърлят всичко, което би застрашило тяхната сигурност.

Разумни по природа, предприемат една или друга крачка след внимателно обмисляне на всички възможни варианти. Преуспяват в търговията, адвокатството, успешно да развиват политическа или дипломатическа кариера. Жените под този знак ще блестят във всички занятия, които изискват добър вкус, контактност, представителност.

Клаудия Кардинале крие сина си 8 години






Секссимволът на няколко поколения Клаудия Кардинале като малка има съвсем други планове за живота си. Подобно на своя български колега Славчо Пеев, звездата е луда по баскетбола. Родената в Тунис на 15 април 1939 г. Клаудия мечтае още и за учителска кариера.

Тя влиза в националния баскетболен отбор на Тунис, но животът й се променя, когато спечелва титлата „Мис Тунис“ и е поканена да гостува на фестивала във Венеция. Тогава говори лошо италиански, защото родителите ù - сицилианци, ù дават френско образование.
Във Венеция в ослепителната красавица се влюбва богатият продуцент Франко Кристалди, който става и неин ментор и бъдещ спътник в живота.

След двумесечно обучение в прочутото филмово училище „Centro Sperimentale” в Рим, Кардинале подписва 7-годишен договор с компанията „Vides”. Снима се за пръв път едва 14-годишна в документален филм веднага я забелязват. Представя младежка мода и става корица на популярно списание. Тогава именно я вижда прочутият актьор Омар Шариф и я препоръчва на режисьора Жак Баратие за главната женска роля във филма „Гоха“.

Почти веднага след това Клаудия Кардинале се снима и в „Обичайните заподозрени“ (1958) на Марио Моничели, партнирайки на Марчело Мастрояни и Виторио Гасман. През 1963 г. участва в шедьоврите на Висконти и Фелини „Гепардът “ и „Осем и половина “, като става конкурент на Джина Лолобриджида и София Лорен. Дрезгавият й глас и френският акцент от дефект се превръщат в ефект и допринасят за бляскавата й кариера.





Към Кардинале проявява интерес и Холивуд и още през 1962 г. тя участва в „Розовата пантера” на Блейк Едуардс, където е дублирана. До края на кариерата си тя така и не усвоява добре английския.

Най-ярката й роля е в култовия „Имало едно време на Запад ” на Серджо Леоне. “Тази жена е родена за киното“, – казват за нея режисьорите, а социолозите се чудят как да обяснят причините за феноменалната й популярност, породила понятието „клаудизъм“.

Кардинале има син и дъщеря. За сина й се знае само, че бащата е французин, с когото се запознава едва 17-годишна по времето на конкурса за красота. Твърди се, че е забременяла в резултат на изнасилване, което скрива дори от родителите си. Франко Кристалди научава истината, когато е вече в седмия месец.

Клаудия му предлага да скъсат току-що подписания договор с неговата компания, но той я отвежда в Лондон, където през октомври 1958 г. тя ражда момче, което кръщават Патрик. Познавайки прекрасно законите на шоу бизнеса, Кристалди настоява да скрият раждането на детето. Едва осем години по-късно Патрик научава, че жената, която е смятал за своя майка, всъщност е негова баба. Отношенията им и днес се обтегнати.

От режисьора Паоло Скуитиери, с когото заживява след раздялата си с Кристалди, Клаудия има дъщеря. Любопитното е, че почти едновременно звездата става майка и баба – месец, след като ражда дъщеря си, и синът й става баща. С Паоло Скуитиери също не живеят дълго заедно, защото актрисата се премества в Париж в края на 80-те години.

През над 50-годишната си кариера Клаудия Кардинале се снима в повече от 100 филма, дело на прочути режисьори като Висконти, Фелини и Дзефирели. Носител е на наградата „Златен лъв” за цялостно творчество във Венеция и на „Златна мечка” на Берлинския филмов фестивал. Известна е със своята ангажираност с каузата на жените по целия свят, за което през 2000 г. е избрана за Посланик на добра воля на ЮНЕСКО.

Публикувано във в. "Преса", 16 септември 2012 г.


неделя, 16 септември 2012 г.

Актьорът Славчо Пеев: Лъгах за годините си заради спорта





Боряна АНТИМОВА


“Старост? Ама какво говорите?… Кой я усеща?… Аз не знам на колко години съм!” – погледът на Славчо Пеев е някак объркващо безстрастен зад диоптрите. “Е, някога може човек да вдигне кръвното, тоест, да му го вдигнат, но само толкова” – продължава в същия тон актьорът, и пак не е ясно, шегува ли се, или е сериозен.

Добре, ще си играем на криеница, господин Пеев, простено ви е… Години наред вие ме карахте да се смея през сълзи… “Пенсия при нас няма. Току някой ми каже, че ме е гледал в някой стар филм. Нямам навика да си пазя снимките си като по-млад и да съжалявам, че не съм същият. Не планирам за години напред, живея за днес и мисля какво ще правя утре”, продължава вече сериозно актьорът.

Всъщност Светослав Пеев и няма време много-много да умува над старостта и смисъла на живота. Играе в три пиеси в Сатиричния театър, режисира две от тях. Освен това е директор на общинския театър в Дупница. Как се прави драматургия в “частния град на братя Галеви”? “Нормално, с пиесите, които поставихме, обиколихме половин България. Хората там имат вкус към качествения театър, а и общинарите много помагат”, хвали ги директорът.

Личи си, че е леко изморен от вълнуващата среща с новия директор на Сатиричния театър Калин Сърменов. “Важното е, че е играл в театъра, не ми е все едно кой ще ми е шеф, разбира се”, казва Пеев. Очаква снимки за сериал. Сценарият – комедия - е готов, автор е Любен Дилов – син. “Каза ми, че е мислил за мен, когато го е писал”, споделя актьорът.


“Съкровищата” на Славчо Пеев: синът Петър, снахата Алиса и внуците (от ляво на дясно) Дани, Марти, Апъл и Слави




С над 70 театрални и над 100 телевизионни роли и участие в 23 филма, Славчо Пеев е бил сред любимците и на публика, и на критика преди и след 10 ноември, но никога не се е звездеел. Роден на 4 април, типичен Овен - не се оплаква, не мърмори. С ролите си имал късмет, не му се е случвало да му предложат лоша.

“И други преди Любо са писали за мен, Стратиев например… Сега искам да играя в пиеса на Христо Бойчев. Много обичам българската драматургия. Последното, което направихме тук – “Лека форма на тежка депресия” по текстове на Стратиев, се получи много добре”, казва Пеев.

Седим в една от гримьорните на Сатирата. Настръхвам… Спомням си как преди повече от 20 години седяхме по стълбите в залата, с билети за правостоящи – винаги беше препълнено. Свивахме се някак, за да го гледахме в незабравимите роли на Иван Андонов в “Сако от велур” и “Римска баня”, на виртуоз – в „Рейс”, на лекар в „Максималистът”, на директор на театър в “Балкански синдром” на Стратиев… Вдъхвахме онази неповторима атмосфера на недоизказаност и езоповския език… Сега как е, като има свобода на словото?


С дъщерята Йоана на премиерата на филма “Мисия Лондон”, 2010 г. 



“Доста се загубиха хубавите традиции в тези 22 години. Разми се основният принцип на Сатиричния – да бъде театърът на народа. Един голям човек тук – Нейчо Попов казваше, че театърът не бива да бъде под или над хората, нито наравно с тях, а мааалко над… Но колко “над” – това могат да преценят само големите. И току-що с Калин Сърменов говорихме точно за това. Радвам се, че мислим в една посока”, казва с надежда актьорът.

Дали амплоато на режисьор по-добре му ляга? “Не, играе ми се много. Но се радвам, че работя с един млад режисьор – Йонко Цонев, който има другото око. От мен пък има опита. Така че двамата си пасваме добре”, хвали го Пеев.

“Сега аз не знам точно на колко години съм, защото два пъти съм си поправял паспорта” – този път, оказа се, Пеев не се шегува. В лудите му младежки години, когато много му се играе в националния, фалшифицира паспорта си, за да се направи на по-възрастен и да играе при юношите, после пък – за да го приемат по-рано при мъжете. Капвал капка от някаква специална течност и изписвал година, по-ранна от неговата рождена 1939-а. “Не бях аз – те ме подучваха”, намига дяволито актьорът.

Темата за баскетбола видимо го освежава след уморителния ден, наситен със срещи и репетиции. “Седем години съм играл професионално баскетбол. След тренировка е много важен възстановителният режим. Сега са едни рехабилитации, пият едни хапчета…


“Блестящо бъдеще я чака” – казва за дъщеря си Йоана актьорът



А ние какво правехме – свърши шестчасова тренировка, играли сме като луди, и на връщане си купим по една половинлитрова боза и едно шише лимонада. Разбъркват се и е една страхотна “рехабилитация”. Бозата е много хранителна, лимонадата пък възстановява водата в организма и те тонизира. После нито си гладен, нито си жаден. Изпиваш коктейла, без да бързаш, и си лягаш. Сега отново го опитах и е чудно”, разказва въодушевено актьорът.

Сега той не пие никакви хапчета, само мелатонин за по-качествен сън. “Малко напълнях напоследък, трябва да махна 5 кила – потупва корема си критично актьорът. - Попрекалих с бирата напоследък, трябва да я спирам.”

Имало е обаче период в живота му, когато направо го били отписали и видял смъртта. През декември 1988 г. двамата със Стратиев ги уволняват от Сатиричния. От големия стрес четири дни по-късно получава кръвоизлив на задната стена на стомаха. Нищо не помага. Лежи 19 дни в реанимация, два пъти изпада в кома.

“Видях всичко – светлината, тунела. Яви ми се и една жена, ефирно същество, цялото в бяло и с огромна бяла коса. И така се двииижи леко… Мина покрай мен, леко се извърна, видях лицето и в полупрофил… и отмина… И на 19-я ден един бог – доктор Тодор Бояджиев, след 8 часа “бродерия” ме върна обратно - спомня си актьорът. - Този живот се крепи на хора като него, които правят така, че да вярваш, че нещо добро може да се случи в този живот.”
Малките неща, които го радват? “Всичко. Една тройка от тотото, да хапна нещо хубаво... Много обичам да пътувам, не ми се стои на едно място.”

Четири съкровища осмислят живота на Славчо Пеев – внуците Дани, Марти, Апъл и Слави, на възраст от 3 до 9 години. “Викат ми Славчо, няма дядо - смее се актьорът. - Понякога го мисля сина ми, как ли се оправя, като реши да има такова голямо семейство.”

Децата на Пеев поемат по друг път. Синът Петър завършва “едни безсмислени музейни науки” (история на изкуството – б.а.) в НБУ, сега се занимава с няколко финансови къщи. Дъщерята – 22-годишната красавица Йоана е завършила право в Англия. “Тя е от 14 години в чужбина, но е с най-фантастичния български език, връща се тук и си говори перфектно. Какво точно ще избере – нейна работа, може всичко да работи със специалността си – английско и международно право”, казва гордият татко.

За поредния си развод споделя: “Когато хората дълго време са разделени в две държави, се отчуждават. Сега живея сам, но съм в много добри отношения с всичките ми жени, с всичките ми деца. Колко са жените? Две-три ли са, колко са… Май са три, така ги напишете (смях). За децата извън тези жени не говорим.” (дяволито намигване).

Живее сам, но твърди, че не е самотен. Дали причината не е… някоя късна любов? “Ама защо изключвате това?” – дразни се. Не, не изключвам, просто питам… “Май имам нещо… Има една жена… Срещи, непрекъснати разговори… ей такива неща…”

Публикувано във в. "Преса", 16 септември 2012 г.

понеделник, 3 септември 2012 г.

Родени през 1944: Годината на Дани се Вито и на поколението “живея, за да работя”





Боряна АНТИМОВА

Родените след Втората световна война са всъщност първото поколение, имало късмета да израсне в мир. С последните залпове, оповестяващи края на ужаса и разрушенията, оцелелите се хващат здраво за живота и започват да се раждат все повече деца. Заради демографския взрив наричат хората, дошли на бял свят между 1944-та и 1964-та поколението “бейби бум”.

Родени сред руините на бомбардировките, тези деца се асоциират с оптимизма. На тях не им се налага да гинат по фронтовете, те са по-богати и по-здрави от родителите си и са готови да работят много, за да успеят. Затова ги определят още като поколението “живея, за да работя”.

У нас това е годината на раждането на енигматичния ни телевизионен журналист Кеворк Кеворкян. Негови връстници са и трима любими наши актьори – Латинка Петрова, Цветана Манева и Ангел Георгиев – Ачо, напуснал ни неотдавна.

През 1944-та са родени и певецът Бари Уайт, виртуозният китарист Джими Пейдж, звездата от култовия филм “Брулени хълмове” Тимъти Далтън, холивудските любимци Майкъл Дъглас и Дани де Вито.

Според китайския хороскоп това са хора, родени под знака на Маймуната. Имат силно развито чувство за хумор и са много забавни. Те са интелектуални и многостранно развити личности, разбират и се интересуват от всичко. Суетни са и надарени с въображение и оригинално, нестандартно мислене, в състояние са да разрешат всякакви заплетени проблеми.

Родените в годината на Маймуната обикновено са душата на компанията. Те са интелигентни и жадуват за знания. Винаги всичко са чели, всичко знаят и са в течение какво се случва по света. Голяма част от тях са с добро образование, имат прекрасна памет, помнят и най-малките подробности.

Дани де Вито работи като козметик


С жената на живота си Риа Пърлман




Докато нашата Латинка Петрова атакува ВИТИЗ и пръска очарование по “Раковски”, връстникът й и колега Дани де Вито работи като козметик, а голямата страст на снимачната площадка още не го е обсебила...

Високият само 1, 52 миньон е истински хамелеон в киното. Играл е безскрупулен богаташ, адвокат тарикат, комичен близнак на канарата Шварценегер, гинеколог, който прави революционни опити, та дори стриптийзьор. Днес Де Вито е един от най-ценените режисьори и продуценти в Холивуд. Има награда “Еми” и още 4 номинации, както и номинация за Оскар като режисьор и продуцент, получавал е награда „Кристален глобус“.

Животът на родения в Ню Джърси на 14 ноември Даниел Майкъл де Вито (Daniel Michael DeVito) обаче не е бил така бляскав. След като се дипломира през 1962 г., започва работа като козметик в салона за красота на сестра си. Година по-късно се записва в Американската академия за драматични изкуства в Ню Йорк, за да се дообразова в козметиката, фризьорството, маникюра, педикюра и т.н. Но вместо по козметиката, Дани хлътва по актьорството. Сприятелява се с Майкъл Дъглас.

Пак по това време Дани среща актрисата Риа Пърлман, известна у нас като цапнатата в устата сервитьорка от сериала "Бар Наздраве". Тя е “само с 4 см по-висока от него”, но се оказва жената на живота му и през 1982 г. Дани се жени за нея. Раждат им се две дъщери и един син.
Актьорският му гений е видян от режисьора Милош Форман и актьора Майкъл Дъглас и по тяхно настояване се снима в екранизацията на романа "Полет над кукувиче гнездо".

Истинският му взрив като комедиен актьор обаче е през 1978 г. със сериала "Такси ". Дани се явява на кастинга за ролята на диспечер, а продуцентът му казва, че ако много иска да участва, трябва да покаже повече хъс. На мига Дани мята сценария на земята и се провиква: "Кой е написал този боклук?!". Естествено, получава ролята веднага.

През 80-те и 90-те години Де Вито вече е в стихията си. Пасва му амплоато на черната комедия и снима филми като "Хвърли мама от влака ", "Войната на семейство Роуз " (където той се проявява и като талантлив режисьор), и "Джуниър ". През 1992 -ра изиграва една от знаковите си роли – ужасяващия пингвин от "Батман се завръща " на любимия му режисьор Тим Бъртън.

Де Вито е жаден да опита всичко в света на киното. Именно той продуцира култовия филм на Тарантино "Криминале ", "Гатака ", лентата на Милош Форман с Джим Кери "Човек на Луната " и донеслия Оскар на Джулия Робъртс "Ерин Брокович".
Неуморният де Вито е и съсобственик на ресторант в Маями - DeVito South Beach (“Де Вито Саут бийч”).

Публикувано във в. "Преса", 2 септември 2012 г.

неделя, 2 септември 2012 г.

Латинка Петрова: Цял живот играя хоро с ангели и дяволи





Боряна АНТИМОВА


“Ало, къде си сега? Да тръгнем една към друга и да се срещнем по средата на пътя” – нарежда Латинка по телефона. Такава е – бърза, динамична, без да е невротична. Едва се вмъквам в напрегнатия й график. Хващам я в движение, докато снове с колата си между снимките за италиански филм и задължителното всекидневно плуване в столичен басейн, превърнало се в ритуал.

Пенсионерка ли? Латинка Петрова кръстосва столицата на педал и урежда бързи срещи, като междувременно консултира по телефона щерка си Линда, решила да сготви една от чудните мамини манджи. “Ще опитам, маме, непременно, като си дойда довечера”, нарежда тя. “Царската дъщеря се хванала да готви, нека опита” – кръшният й смях полита над улицата, потънала в тежка жега. Приседнали сме на първото по-читаво кафене по средата на пътя ни, за да не губи Латинчето време.

Не се притеснява да говори на тема възраст. И с това се шегува: “Аз съм давала интервю и за пионерската организация “Септемврийче”, и за “Народна младеж”, ако трябва, и в “Четвърта възраст” ще дам”, смее се Латинка. Че има ли четвърта възраст? Има, но прескачаме темата за онези късни години на безпомощност.


boyanpavlov.net



“Та кой определя възрастта ти? – Латинка е подпряла ръката си с хубав маникюр и дълга елегантна цигара на масата, готова за спор с въображаем опонент. - Всичко е въпрос на кондиция, на мислене, на ниво - емоционално и рационално. Годините да ги броят статистиците.

Моята грижа е денят ми да е пълен с удоволствия. А те са свързани с моя пиетет към дома, към кухнята ми, към плуването. И, разбира се, с работата ми в театъра, в киното и радиото. Да прочета вестниците, да любопитствам накъде отива политиката. И така хем поддържам сивото вещество, хем участвам в политическия живот. Може това да е от козирожката природа (Латинка е родена на 1 януари 1944-а), не знам. Обичам да казвам, че съм чула последния залп на войната и първия на мира.”

Сладкодумница… Думите й се леят някак леко, а тя остава спокойна и ведра. “О, аз съм на “плей”, като Шехеразада. Включваш ме да си говоря и си почиваш” - гръмкият й смях отново цепи заспалата улица. “Аз съм от поколението, което много четеше. Например езотерика на френски, защото това ме вълнуваше. Завърших Алианс Франсез. Беше много престижно. Тогава всички бяхме “франкофони с акордеони” (имитира френското “р”). Но майка ми, нали е с македонска жилка, плащаше само за сестра ми да учи акордеон и я караше после да преподава на мен.





После учих и пиано… Беше лукс да го имаме и нарисувах на масата в кухнята клавишите, за да се упражнявам – за пръв път тъга пробягва през лицето на Латинка. – Още помня това зловещо чукане на пръстчетата върху дърво, вместо истински клавиши…”

Мечтала ли е за ролята на Офелия или Гертруда, както мъжете актьори бленуват за Хамлет? “Никога не изиграх царица и фея. Първо, гласът ми е много плътен, за да бъда Офелия, но съм характерна. Важното е да носиш ха-рак-тер. Кухнята ни е много специфична и смехът, който е вътре, на репетиции, не може да стъпи на сцената.

Казвали са ми: “Що хвана тая ваджишка професия?”. Означавало “дяволска”. И все си мисля, че ако има някъде хоро на ангели и дяволи, това явно става само при нас, в театъра…  Щастлива съм, че съм в тая орбита – духът да се издига, да се разрушава и отново като феникс да изскача от пепелта… Не си отива човешкият дух. Майка ми ни напусна на 96, а планираше какво ще прави след 5-10 години. А не както сме свикнали да казваме: “Абе да сме живи и здрави до понеделник” или “Да доживеем до утре, пък ще видим”.


В Созопол с актьора Светозар Кнезовски - Заро и прелестната си щерка Линда


Латинка е убедена, че когато живееш на по-широк мащаб, нещата се случват – предизвикваш ги. И когато имаш духовно послание, не можеш просто да седнеш пред блока и да обсъждаш болежките си с комшийките. “Аз съм винаги на ток, винаги с макиаж и парфюм.

На бабичките пред блока казвам: “Здравейте, момичета!”, а те - “Божкеее, Латинке” – тя имитира беззъба баба и се кикоти. Поне петнайсет години смъква със стегнатия си вид и искряща жизненост. “Може би ми липсват погледите на мъжете, когато бях млада и се познавах с всички по “Раковски”, признава тя с лека тъга.

За здравето си е лаконична: “Не ме интересуват нито билки, нито лекарства, не ги ползвам. Не знам и какво е сънотворно. Имам здрав сън 8-10 часа. Плодовете са ми много важни също, те са ми като амброзия. Няма ден без да хапна ябълка. Майка ми, която е от Кюстендилския край,  навремето през зимата, като нямаше плодове, хапваше киселици. Тези навици са останали, у нас и сега винаги има плодове.”







Денят на Латинка започва с благодарност към Бога, че нищо не я боли. “Гледам се в огледалото, правя няколко корекции, харесвам се общо-взето, уважавам се. След това имам своите два часа плуване всеки ден.” Случила е на деца и семейство Латинка. С мъжа й Красимир Джонголов, художник, певец, резбар, са заедно от младежките години.

Синът й Мартин Джонголов е ядрен физик, доктор на науките, завършил в България, след това в САЩ. Работил е в най-голямата лаборатория за ядрени изследвания в Канада и сега се е върнал, за да удари едно рамо на българската наука. Дъщерята Линда е завършила испанската гимназия, след това българска филология и журналистика в СУ. Работила е две години в новинарския отдел на Нова телевизия, а сега си пише аспирантурата по журналистика.

Голямата лятна страст на Латинка са снимките във филм за Рудолфо Валентино, италианска продукция. В него тя, заедно с Марта Вачкова, играе богата дама от онези, които са наддавали за правото на един танц със своя любимец. В момента репетират танците. Съобщава го с удоволствие, личи си, че й е приятно, харесва Валентино, сценария и работата си.


Латинка (в средата) актьорите Сесил и Николай Урумов на снимките на сериала "Бай Ганьо"



Подбира ли ангажиментите си в киното, когато става въпрос за средства? “За сериозни средства”, поправя ме актрисата и с това обяснява всичко. Не се дразни, че е нашумяла най-вече след великолепните си рекламни етюди за мобилен оператор. Приема го като работа. Предстои й нов театрален сезон и тя с любов говори за своите роли.

В Народния ще продължат с проекта “Хайд парк”. И Ана Бижуто ще бъде в “Луда нощ по френски” в частния театър “Ариел”. След 300 представления двете с Елена Кънева продължават авторския спектакъл “Така не става”. Играе и “Щури маневри” в частен театър.

За своите ангажименти Латинка се шегува, че е “на сергия”, който я пожелае, не е закрепостена към никоя трупа. Но признава, че не може без сцената. “Шумът от аплаузите е допинг, но за живот, а не като при наркотиците – за гибел”, казва тя. Сатиричните роли ли са нейната стихия? “Да, това ми е природата. Аз така говоря – с намигане.”. Често се чува с приятеля си Юлиан Вучков, за да се посмеят на нещата, които се случват наоколо. “Нестандартен е, затова го обичам”, хвали го Латинка.

Какво прави в миговете, когато остава насаме със себе си? “Не се отказвам от своето Аз. Изградила съм си свой параклис, в който приемам гости. Но след това затварям вратата и оставам в своя свят на поезия, музика, Шуман, книги и пак Шуман… И си казвам, ако можеше да се повтори някога този мой живот, пак така щях да го изживея”, казва актрисата и за миг стихията й сякаш се укротява. Но само за миг. После се опомня, сбогува се сърдечно, скача в колата и отпрашва към следващата си спирка.

Публикувано във в. "Преса", 2 септември 2012 г.


СЦЕНИЧНИТЕ ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ НА ЛАТИНКА ПЕТРОВА


В "ЛУДА НОЩ ПО ФРЕНСКИ"







В "ТАКА НЕ СТАВА" С ЕЛЕНА КЪНЕВА