неделя, 30 септември 2012 г.

Ваня Костова: Един ден "Фамилия Тоника" ще се събере пак




Едно интервю на Боряна АНТИМОВА за силата на любовта, за мечтите, лидерството и вярата

Ваня Костова е родена в Димитровград на 18 април 1957 г. Прекарва детството си в Родопите и по-късно в Бургас, където завършва езикова гимназия. Учи в Българската държавна консерватория в класа на доц. Георги Кордов.

През 1980 г. започва професионалната си кариера като вокалистка на група “Тоника СВ”. През 1986 г. я напуска и постъпва в ансамбъл „Магистрали“. От края на 80-те продължава като солова изпълнителка. Има 6 издадени албума, последните два от които – с избрани нейни песни.

-Ваня, годината за теб минава под знака на един юбилей. Преди на 55-годишните устройваха тържества с речи и часовник за подарък и ги пращаха по живо, по здраво в пенсия. Как се чувстваш ти на 55?
-Артист не се пенсионира нито доброволно, нито насилствено. Може само да бъде изпратен или на сватбено пътешествие, или за оня свят.

-Днес 55-годишните не са това, което бяха, по-млади са и по дух, и на външен вид.
-Точно 55-годишните го могат – в случай, че се налага да започнат отначало - да са отново това, което са били някога. Обърни внимание, че 55 се редуцира на 1, числото на новото начало.



-Как една жена да преодолее без паника промените във външността си?
-Те са неизбежни. Но паниката от тях е напълно победима. Жената просто трябва да знае, че е прекрасна във всяка своя възраст, дори и да няма винаги кой да и го каже...

-Промениха ли се приоритетите ти? Стана ли по-мъдра, или си все същото момиче по дух?
-По-мъдра със сигурност не съм станала, но любовта, майчинството, песента, вярата в Бог и доброто никога не са преставали да бъдат най-важните неща за мен.

-Преди години твоя песен – “Звезди от моята нощ”, по стихове на Петя Дубарова, получи голямата награда на фестивала “Бургас и морето”. Композираш ли още?
-Да... рядко. Но гордостта ми е предимно от това, че съм вдъхновила създаването на по-голямата част от песните, които пея, и така съм била съпричастна на творческия процес. Голямата любов, породила хубава песен, е до последния ни дъх. Но голямата песен продължава и след това.

-Днес за какво се пишат повече песни – само за да се спечели конкурс, заради рейтинга или заради амбицията да създадеш нещо по-добро от другите?
-Мотивът може да бъде различен, но песен, вдъхновена от самата любов, от възторга или страданието, остава несравнима и неповторима. С гола амбиция, с тенденциозен подход към изкуството човек не би стигнал много надалече.





-Помним те с китара, на сцената. Какво свириш, когато ти идва вдъхновение?
-Свиря понякога пред приятели. На сцената предпочитам да ми акомпанират истинските майстори, като Стефан Врачев -солист на Софийската Филхармония, Теодоси Спасов, Костадин Атанасов - солист на Ансамбъл „Филип Кутев“, китарен дует „Маляос“ - преди време... Усещам призванието си в пеенето. Освен това обожавам акапелното, не само ансамблово, но и солово пеене.

-Хората още въздишат по “Ваня – певицата с най-топлия глас”, и по онази “Тоника”. Имаше ли начин тази раздяла да не се случи?
-Раздялата понякога е свобода и ново раждане. Но най-вече тя е мъдрост… Не желая да говоря повече за това.

-Виждаш ли в мечтите си “Фамилия Тоника” отново заедно?
-Не ми е нужно да мечтая за това. Зная, че то ще се случи един ден. Обратното би било нелепост. Вярвам, че групата ни отново ще се събере, според свойта цялост и наличност, дори това да е в мига, преди да си отидем.

-За какво най-много те боли?
-Боли ме за тези, които не си липсват, които са уж заедно, но само за пред хората, а иначе са най-отдалечените един от друг. Също като в оная песен – “Най-голямо разстояние е туй, което ни дели”…

-Ти беше вокален лидер, фронтмен (макар че за жена няма еквивалент) в “Тоника-СВ”, замислена, може би, като вокален състав с равностойни гласове, както в предишната формация. Необходимо ли е лидерство в подобна група?
–Лидер не бях, фронтмен - да, до известна степен. Лидерът е този, който дава идеята, създава формацията, поставя нейното име и го изпълва със съдържание, понякога - в продължение на десетилетия. Всеки, присвоил си чуждо звание или име, историята го определя като превратаджия, узурпатор или просто крадец. Фронтменът се издига, при необходимост, за да успее колективната кауза, въпреки евентуалното недоволство на отделни индивиди от личната им реализация. Ако те не се уморят да действат подмолно срещу фронтмена или лидера си, един ден доволни застават на някое от техните места, а хората отстрани преценяват от какво е имало нужда и как е било по-добре.

-Ако човек чете казаното току-що между редовете, може да се досети, защо “Тоника-СВ” сега не сте заедно…
-Някои хора със сигурност ще разберат какво съм искала да кажа…



-Преживя големи премеждия – катастрофи, загуби, раздели, смъртта на майка ти, откъсна се задълго от сцената, когато беше на върха на славата си. Кое ти даде сили да продължиш?
-Обичта на сина ми Боян, доброто му сърце, грижата ни един за друг, помощта на приятелите и най-вече – вярата ми в Бог.

-Сега от какво би замлъкнала?
-От това, от което съм замлъквала и преди – от чувството, че съм ненужна. Не обичам това чувство, защото е подла заблуда. Всеки е необходим някому, а не по-малко и на самия себе си.

-Заблудата за безполезност може да доведе до дълбока депресия. Възможно ли е да се предпазиш от нея?
-Изключително опасно за физическото и душевното ти здраве е да общуваш дълго време с хора, враждебни спрямо теб. Може да се съхраниш само ако поддържаш равновесието в себе си, като си откриеш и източници на неподправена обич, но най-вече - ако запазиш способността си самият ти да обичаш. Любовта е всичко!

-Твоята рецепта – как да оцелее човек в това тежко време?
-Всеки я знае рецептата. Оцеляваш не само, ако се трудиш и, ако оценят труда ти, но и ако не го ограбват. Българката ражда все по-малко, а чедата и търсят изход за оцеляването си в намиране на чужд бряг.

-Победи и рака… Как се постига това, кое трябва да му е в повече на човек - воля за живот, сила, кураж?
- Не притежавам толкова смелост и силна воля за живот, за да мога да победя подобна коварна болест. Винаги ми е било непосилно трудно да се боря с нечие коварство. А ракът е точно такъв. Действа подло, подмолно... Обикновено разбираме за него, когато вече е късно. Лечим е само, ако е диагностициран навреме… Да, появи ми се бучка под лявата гърда преди време. За около месец доби обезпокоителни размери. Не алармирах, не взех мерки веднага, от самото начало, както би трябвало да се постъпи в такъв случай, за което се срамувам. Когато все пак споделих с Боян, за 10 дни той от ужас отслабна с около 10 кг, мислейки, че вече е късно. Имах късмет, образуванието се оказа доброкачествено…

-Преживя и закъсняла любов като в оная красива твоя едноименна песен на Тончо Русев. Какво мислиш за това?
-По-точно от поетесата Станка Пенчева едва ли бих могла да го кажа. Невероятно права е: „Не първата любов, а закъснялата –/Не стъпва тя по папрат и тинтява,/ върви през кал, през остри кремъци върви...“. Рядко човек се чувства обичан толкова дълго, колкото би искал. Понякога е колкото мигване на окото. Но проумях, че по-важно е ние самите да сме изпълнени с обич. Любовта вътре в нас, нея трябва да пазим възможно най-дълго. Тя е тази, която ни държи будни, живи, вдъхновени... Оцелялата любов е, която ни спасява.

-Твоят красив и талантлив син – Боян Михайлов - върви смело по твоя път. Какво се молиш да не му се случва в професията?
-Моля се да не бъде посредствен, неуместен, нелеп... да не става изкупителна жертва, заради нечия враждебност към мен, да не престава да се вълнува от полета на песента, дори и да е някой път с отрязани крила. Да не се съмнява – те пак поникват.

-В тези тежки за поп-музиката времена, би ли го насърчила да пее попфолк?
-Бих предпочела съдържанието на понятието „попфолк“ да означаваше етно и то - българско, а не това, което е в действителност. А Боян нека пее всичко, което му харесва, но само, ако го прави добре.

-Остави ли на заден план своята кариера, за да подкрепиш неговата?
-Не, не го усещам така. Неговото пеене е и мое. Откакто той пропя, просто насърчавам създаването и на мъжки песни. Вълнуващо е за мен. Ако бях мъж, бих искала да мога да пея като него!

Майчино щастие: Ваня на сцената, в дует с красивия си и талантлив син Боян Михайлов
-В какво Боян те превъзхожда?
-Във всичко! Без преувеличение. С изключение само на едно. Жена съм и съм майка.

-В Бургас ли живеете?
-В София живея постоянно от рожденния ден на „Тоника - СВ“ (12.03.80 г.), когато се родих и аз като певица. Боян се роди на следващата година.

-Как минава един твой ден?
-Никога – по един и същ начин. Веднъж - като артистка, неспокойна, обладана още със събуждането си от напрежение или сценична треска; друг път - като обикновена, облъскана домакиня и майка; трети път – недоспала, вдъхновена, осенена от някаква творческа идея; или пък – лекомислена, хванала пътя с приятели и хукнала накъдето и видят очите... Най-новата ми песен се нарича точно така - „Лекомислие“. Тя е на композитора Валери Костов, по едноименното стихотворение на Марина Цветаева.

-Какво друго готвиш?
-О, да, отдавна чакана дуетна песен за двама ни с Боян - „Любов е да помогнеш“ - пак на същия композитор по стихотворение на Надежда Захариева. Повече неща от кухнята няма да издавам!



-Казват, че с годините човек се прощавал с мечтите си една по една…
-Възможно е, щом някои го казват. При тях може и да е така. Но дори и да се разделим с някоя друга мечта, продължаваме ли да мечтаем, значи сме ги имали в изобилие. С мечтите си не се разделям. Разделям се само с илюзиите, с лъжите и заблудите, които някой друг ми е създал.

Публикувано във в. "Преса", 30 септември 2012 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар