Жан Ебютерн – нежната муза на Модилиани

Жан Ебютерн (на френски: Jeanne Hébuterne) е френска художничка. Тя е един от най-популярните модели на художника Амедео Модилиани, с когото съжителства без брак.

Двамата са невероятна двойка – красиви, талантливи, влюбени. Той – толкова гениален, че самият Пикасо изпитва към него нещо смесено между любов, възхищение, омраза и дива завист; живее на светкавични обороти – изгаряне, което го отвежда в гроба много млад; тя – също талантлива, нежна и деликатна; не може да понесе мъката по любимия и се хвърля през прозореца от жилището си, бременна в осмия месец…

Амедео Модилиани в ателието си

Коя е нежната муза до гениалния Амедео Модилиани? Жан е родена на 6 април 1920 г. е в католическо семейство, баща ѝ, Ахил Ебютерн е служител в първия универсален магазин в света "Le Bon Marché". В артистичните среди на Монпарнас, Жан е въведена от своя брат Андре Ебютерн, който иска да стане художник. Тя се среща с някои от гладуващите по това време художници, сред които и Цугухару Фуджита, за когото тя позира.

Като талантлив рисувач, който мечтае за артистична кариера, Жан Ебютерн посещава курсове по рисуване в академията "Колароси". Точно там, през пролетта на 1917 г. тя е представена на Амедео Модилиани от скулпторката Хана Орлова (1888-1968). Скоро след това Жан започва връзка с харизматичния художник и двамата се влюбват. Тя се премества да живее при него, пренебрегвайки възраженията на силно религиозните си родители.

Описана от писателя Шарл-Албер Сенгрия (1883-1954) като фина, срамежлива, тиха и деликатна жена, Жан Ебютерн се превръща в основна тема на творбите на Модилиани. През есента на 1918 г., двойката се премества в Ница, където агентът на Модилиани се надява да продаде работите му на зимуващите по Френската ривиера заможни познавачи.

Така вижда и рисува любимата си гениалният Амедео Модилиани 

В Ница, на 29 ноември се ражда първото дете на Жан и Модилиани. През пролетта те се завръщат в Париж и Жан разбира, че е бременна отново. През това време Модилиани развива туберкулозен менингит, а от различните зависимости здравето му фатално се влошава.

Амедео Модилиани умира на 24 януари, 1920 г. Семейството на Жан Ебютерн я прибира в дома им, но само два дни след смъртта на Амедео, на 26 януари, объркана и обезумяла, Жан Ебютерн се самоубива бременна в 8-ми месец, скачайки през прозорец на петия етаж. Обвинявайки Модилиани за нейната смърт, семейството ѝ я погребва в Cimetière de Bagneux. Близо 10 години по-късно, останките ѝ са прехвърлени до тези на Амедео Модилиани в гробището Пер Лашез.

Жан Модилиани (1918-1984), дъщерята на Жан Ебютерн и Амедео Модиляни, е осиновена от сестрата на баща си, която живее във Флоренция, Италия. Тя израства без да знае нищо за своите родители. След проучване на техния бурен живот, тя написва през 1958 г. биография на своя баща, озаглавена "Модилиани: човек и мит".

Повече от тридесет години отнема на изкуствоведите да признаят творбите на Жан Ебютерн и да ги направят достъпни за публиката. През октомври 2000 г., нейни работи са включени в голяма изложба на Модилиани във Венеция.

Анди Гарсия в ролята на Модилиани, пред един от портретите на Жан, нарисуван от гения

Жан, излязла изпод четката на нейния любим Амедео

Източник: Уикипедия

Сърцето на Роми се пръска от мъка

Една от най-обожаваните звезди на нашето време Роми Шнайдер умира само на 43 години. Докладът на съдебно-медицинската експертиза опровергава първоначалните предположения - че се е самоубила, и гласи, че смъртта е настъпила в резултат на разрив на сърцето, била е естествена и скоропостижна.

Легендарната звезда на 20-и век, спечелила светкавична слава и боготворена като никоя друга, претърпява серия от смазващи загуби. Тя се разделя с любовта на живота си Ален Делон, погребва мъжа си и 14-годишния си син. И привидно прави опити да преодолее нечовешката болка, но сърцето й отказва да я приеме.

Още от раждането й всичко в родословието на актрисата предрича успех. Родената на 23 септември 1938 г. Розмари Магдалена Албах-Рети (приела по-артистичното име Роми Шнайдер) е дъщеря на немската актриса Магда Шнайдер и австрийския актьор Волф Албах-Рети. Внучка е на актрисата Роза Албах-Рети, която наричат “австрийската Сара Бернар". Прадядо й Рудолф Рети е австрийски актьор и режисьор.

Роми става светкавично известна още с първия си филм – "Когато белите люляци цъфтят", но голямата слава идва след ролята на обожаваната от народа австрийска императрица Сиси (Елизабет Баварска) в трилогия за нея.

На 16 години Роми Шнайдер изпреварва десетки звезди и за по-малко от година е титулована като всеобща любимка на Европа. Още преди да се развие големият й талант, името й е легенда, а филмите и любовите й са следени под лупа. Наречена е най-хубавато нещо, изнасяно някога от Австрия след валса. Роми обаче нарича пълни глупости цялата прекалена суета около името й.

Докато връстникът на Роми Петър Вучков учи във ВИТИЗ, Роми е приета с овации в Париж. Талантът й е толкова впечатляващ, че дори разглезените шовинистично настроени французи я канят да играе в "Театър дьо Пари", когато е едва на 20 и без да знае езика им. Роми се справя блестящо и с това изпитание.

Но по време на снимки на филма “Кристин” през 1958 г. тя среща фаталния Ален Делон. Те са от два различни свята. Роми е момиче от осигурено буржоазно семейство, а той – “син на улицата”, презиращ хора като нея. На снимачната площадка двамата постоянно се карат. Но скоро пред очите на всички омразата им буквално прелива в любов. Роми диша чрез Ален, живее за него и иска да стане негова жена.

Не успява обаче да преобърне негативното му отношение към брака и двамата се разделят след четиригодишен годиж. Но друга жена успява да вкара Ален в брачния хомот – Натали Бартелами. Даже им се ражда момче Антъни. За всичко това Роми научава от вестниците, и то в момент, когато продължава да живее само за Ален. В писмо той се опитва да й обясни какво се случва, но тя не му отговаря и се затваря в себе си. Близките й твърдят, че за нея тази загуба е толкова голяма, че й се налага отново да се учи да живее без Ален.

На 27 г. Роми се омъжва за немския актьор и режисьор Хари Мейен, който е на 41 г. и пълна противоположност на Ален. Ражда им се син Давид, Роми се чувства умиротворена и сигурна. Но не за дълго. След излизане на екран на филма “Басейнът”, в който тя отново се снима с Делон, тръгват клюки, че двамата продължават да се виждат. Ревността на Хари е толкова силна, че превръща живота и на двама им в ад. Тя търпи доста, не иска да разрушава семейството си, но през 1973 г. се развеждат. Шест години по-късно през 1979-а Хари се обесва в дома си Хамбург.

Междувременно Роми е покосена от страшна болест и все по-често е на успокоителни заради страшните болки. По това време тя се омъжва за предания си секретар Даниел Биасини, който е до нея в най-тежките минути. Тя е на 37, а той - на 28. Но тогава й се случва най-страшното – през лятото на 1981 г. нелепо загива синът й Давид. Домът им е обграден от висока стена с железни колове, веднъж вратата е заключена, момчето решава да се прехвърли през оградата и се нанизва на коловете.

Роми започва да си задава въпроса, с какво е разгневила Бога и защо той три пъти я наказва: раздялата с Ален, напускането на Хари, смъртта на Давид. След загубата на детето й животът губи смисъл. Тя вече е разведена, но в живота й се появява друг млад мъж - Лорен Петен. Той също като Даниел я спасява от самотата, от тъгата по сина й и духовната пустота. Ражда им се дъщеря, верният Лорен е до нея, когато й правят много тежка операция. Роми се опитва да заглуши болката от загубата на детето си с алкохол и наркотици.

Роми със сина си Давид

На 29 май 1982 г. двамата се прибират в дома си в Париж след вечеря в парижки ресторант. Роми се затваря в стаята си и си пуска плоча на Бах. Сутринта на 30 май всички вестници в Париж излизат с огромни заглавия “Роми Шнайдер се самоуби!” Докладът на медицинските експерти обаче е категоричен: сърцето на Роми не е издържало. Пръснало се е от мъка.

Феи даряват зъбни протези и гръдни импланти

Двете очарователни феи, учредили фондация "Св. Иван Рилски" - д-р Елиза Георгиева и Мария Кръстева,
заедно с Веселин Плачков, сн. hilife.bg

На 19 октомври фондация "Св. Иван Рилски" организира втори благотворителен бал в Плевен

Боряна АНТИМОВА

От няколко месеца феи в бели престилки кръстосват селата в Плевенско с подвижен стоматологичен кабинет и даряват зъбни протези на възрастни хора. Не, това не е приказка, а реалност и 224 старци с ниски пенсии могат да го потвърдят. Те вече имат нова красива усмивка и могат да се хранят спокойно с новите си зъби. Две жени пък получиха безплатни силиконови импланти на мястото на отстранената си гърда след операция от карцином на млечната жлеза.

Това са добрите новини от създадената преди няколко месеца в Плевен фондация "Св. Иван Рилски", която за втори път тази година организира благотворителен бал за набиране на средства на 19 октомври в хотел "Ростов" в Плевен.

Две много силни и смели момичета стоят зад всички инициативи на фондацията - д-р Елиза Георгиева и инж. Мария Кръстева. Мобилният стоматологичен кабинет  започна работа през м. май и до момента чрез него са дарени 224 зъбни протези на социално слаби възрастни хора от пет села в Плевенско. Бяха оперирани и първите две пациентки с карцином на гърдата, които получиха като дарение гръден силиконов имплант от фондацията.

Операциите бяха извършени в „МБАЛ Св.Панталеймон – Плевен” от хирурга-онколог д-р Румен Стоянов и пластичния хирург д-р Живко Димитров. Мястото не е случайно, тъй като  д-р Елиза Георгиева, съучредител и управител на фондация „Св. Иван Рилски” е управител и на МБАЛ и ДКЦ „Св. Панталеймон” в Плевен. За цялостната си дейност като тази година д-р Георгиева получи приза "Мисис дама на годината 2012", връчван единствено на жени с доказано положително име в обществото.

Каузата на фондацията е подкрепена лично от председателя на Народното събрание Цецка Цачева,
която беше гост на пролетния бал

"Стремежът на фондацията е още много хора да получат стоматологична помощ, както и да се даде шанс на жените с карцином на гърдата да се чувстват пълноценни, тъй като женствеността е факт и след операцията", каза д-р Георгиева. Във връзка с това се извършват индивидуални и групови психологични консултации с цел успешна социална адаптация на дамите.

Екипът на фондацията работи усилено и се стреми да повиши здравната култура на хората, тъй като най-ефективното средство за борба с рака е превенцията и навременното диагностициране, напомня д-р Георгиева, която е и специалист по образна диагностика. Тя се  влючи активно и в националната кампания „Ангели срещу рака на гърдата”, която се организира от Бизнес лейди клуб.

Това е вторият благотворителен бал за набиране на средства, който организира фондацията. Първият беше през месец март 2012 г. в Плевен и на него съпричастност показаха политици, бизнесмени и интелектуалци, сред които и председателят на Народното събрание Цецка Цачева.

Като водещи на бала напълно благотворително ще се включат чаровната Гери Дончева и актьорът от Плевенския драматичен театър "Иван Радоев" Веселин Плачков.

Още за ФОНДАЦИЯТА

Още за СТОМАТОЛОГИЧНИЯ КАБИНЕТ

Петър Вучков: Минута е малко да кажеш “Обичам те”

bnt.bg

Боряна АНТИМОВА

Ако човек не познава отблизо самоуверения тв водещ, който винаги има отговор за всичко, ще си каже, че животът му е цветя и рози. Той е винаги усмихнат, приветлив и готов да помогне. Но житието му е низ от изпитания, като последното е спирането на предаването “Минута е много” през януари и в “христовата му възраст” – на 33-ата година от излъчването.

“Не казаха, че пада, нищо категорично, но ето че почти година “виси” – така лаконично Петър Вучков коментира новото изпитание в живота си – да свикне да живее в други минути, без тонизиращите задължителни снимки всяка седмица. Където и да ходи из страната, хора го спират и питат, какво става.

“Преди месец и половина водих сватбата на Метин Казак в Търговище, и като се разхождах по пазара, непрекъснато ме спираха и повтаряха колко им липсва”, казва Вучков с въздишка. Рейтинговите предавания често били лишени от високи художествени стойности – как би коментирал това? “Да-да, да си гледат работата! Нищо подобно! Ние винаги сме били втори по рейтинг – след новините. А във времето, когато Кеворкян беше там – след “Всяка неделя”, казва доайенът.

Денят 20 януари 1980 г. е паметен – тогава за пръв път “в ефира излита сигналът на телевизионното състезание “Минута е много”. “Но аз имам много силен гръб - доц. Лилия Райчева, която го измисли” признава Вучов. Тя започва да сътрудничи като студентка по телевизионна журналистика при него, а той води телевизионни състезания много преди “Минута е много”, още от 1972-73-а година. “Аз съм и това човече, което казва “Браво!”, “Грешка!” или “Няма време!”. Записаха ми гласа на по-бързи обороти”, казва вездесъщият Вучков.

Той е и водещият, задържал се при най-много тв шефове. Твърди, че не е било нужно да раболепничи, че всички са го уважавали заради безспорния успех на предаването. “Иван Славков много ми се е радвал, лека му пръст. Хачо казваше: “Аз с вас нямам проблеми. Знам какво правите, правете го, доволен съм, че го има”, спомня си водещият и твърди, че дори не познава лично сегашния тв шеф Вяра Анкова.

Но се е случвало и бляскавият Петър Вучков да завижда благородно, когато види някой колега артист в роля, и да си каже: “Как бих го изиграл и аз това!”. Много хора си мислят, че по образование е журналист. Но цената на популярността с “Минута е много” е, че загърбва сцената. Петър Вучков завършва легендарния випуск на проф. Желчо Мандаджиев във ВИТИЗ през 1964 г. От него излизат Васил Михайлов, Жоржета Чакърова, Невена Мандаджиева, Климент Денчев, Светослав Пеев и много други.

"Минута е много" в първите години от създаването си през 80-те

Актьорът е играл на сцените на театрите във Велико Търново, Добрич, Сливен и Перник, и то “в заглавните, не просто в главните роли”. “Бях укротителят в “Укротяване на опърничавата”, в “Двоен креват за Адам и Ева” играех Адам”, спомня си Вучков. Стартът на предаването променя изцяло и кариерата му по-нататък.

Екранът разкрива редкия му талант на конферансие и започват да го канят като водещ на различни конкурси “Мис”, на новогодишни, пролетни, осмомартенски и абитуриентски балове, заради способността му да импровизира дори и при лош сценарий. Бележникът му е бил препълнен с ангажименти. По традиция той води и арменските балове у нас, защото владее и арменски, турски и иврит.

Днес водещият с тъга си спомня за препълнения с ангажименти бележник. Но преди две седмици му се обадили за две събития по едно и също време - бала на лекарите в Пловдив и арменския бал.

Петър Вучков е роден на 2 септември 1938 г. във Варна. Баща му е бивш офицер, последната му длъжност е началник интендантска дружина на 8-ми приморски полк във Варна. Уволнява се като подполковник Иван Вучков. Майка му Надя през целия си живот е била домакиня, много религиозна жена, спазва всички църковни празници. Брат му Йордан, по-малък с година и 7 месеца, е инженер, с него се обичат много. Петър е палавникът от двамата и създава много ядове на своите родители.

Днес водещият се занимава с многобройните си хобита – колекционерство, кулинария, чете много, слуша музика - класика и рок. Твърди, че не страда от промените по лицето си. “Това са Божии закони, срещу които нищо не можем да направим, а и не трябва да се мъчим, за да не ставаме смешни”, разсъждава философски артистът. Той е категорично против това, мъжете да боядисват косите си.

Зад винаги лъскавия му вид, предизвикващ завист у връстниците му, се крият… два инфаркта, четири байпаса и загуба на съпруга. “Добре че направих операцията, защото преди това гълтах по три нитроглицерина, докато изминавах улица “Цар Иван Асен II”, признава той и разкопчава ризата си, за да покаже големия белег – от врата почти до кръста. Това се случва преди около 4 години и малко хора разбират, защото тежката операция не спира снимките на “Минута е много” . На 14-я ден след операцията водещият е на запис.

С автора Лилия Райчева на 150-ото предаване 

Как е възможно човек да опази оперираното си сърце в едно толкова напрегнато и невротично място като телевизията? “Може. Всичко може. Човек трябва да се отнася към работата си като към първа любов. След повече от половин век работа се вълнувам преди всяко свое участие, като че ли ми е за пръв път. То е едно такова приятно вълнение, една амбиция непременно да те потупат и да ти кажат “Браво”, откровеничи водещият.

“Човечеството кацна на Луната, но все още се бави да открие лекарство срещу бича, наречен рак”, казва той с тъга. Първата му съпруга е архитект и десет години се бори с рака на гърдата, но накрая си отива. Оставя двама сина. Големият – Иван е завършил режисура на монтажа, работи във фирма, изнасяща софтуерен продукт, с който работят почти всички телевизии у нас и някои от европейските и американските.

Малкият му син Никола завършва фармация и работи във фирма, чието седалище е в Швейцария. Там живее с жена си и прекрасната му внучка Рая, за която се шегува, че е кръстена на него, защото “кой стои на портите на рая – Свети Петър”.

С колегата си, водещия  Стефан Спасов на 30-годишния юбилей на предаването

Водещият не може да се нахвали и от сегашната си съпруга Вихра, също вдовица. “Няма да забравя как по време на операцията тя седя десет дни на един стол, можеше да полегне на съседното легло, но не отдели поглед от мен”, казва с вълнение Вучков. Вихра му довежда трети син, който е в Щатите. “Миналата година тримата братя се събраха при него да изкарат Новата година, в прекрасни отношения са”, хвали момчетата си Вучков.

За него казват, че по всяко време на денонощието е готов да се качи в колата и да помогне на приятел в нужда. “Навремето ми викаха “Петьо Услугата”, защото обичах да правя услуги и това винаги ми е доставяло удоволствие. В ония години беше проблем да намериш красиви плочки за банята, а аз имах приятели и почитатели навсякъде. Сега продължавам”, коментира водещият.

Виждат го лъскав на тв екрана, добре облечен, гладко избръснат, и си казват, всичко му е наред. Как е преодолявал тежките кризи от загубите? Тук железният повелител на “Няма време!” изведнъж млъква, тежка въздишка се отронва от гърдите му и очите му се насълзяват…

За какво е много и за какво – малко една минута? “При скоростта на свръхзвуковите самолети, една минута е страшно много време. Но е малко, за да кажеш на една жена “Обичам те. Не са само тези две думи. Една минута не стига, за да й кажеш например “Обичам пръстите на краката ти”, “Обичам косата ти”, “Обичам очите ти”, “Обичам ръцете ти”, “Не мога да живея без теб”… Цял един живот не стига, за да кажеш всички важни неща на жената, която обичаш...”

Публикувано във в. "Преса", 14 октомври 2012 г.

Вида Пиронкова: Виждам творбите си насън чрез третото си око

Боряна АНТИМОВА

Вида Пиронкова напълно опровергава максимата, че при талантите природата си почива през поколение. Дъщерята на големия ни художник Енчо Пиронков е изкушена в различна степен от всички изкуства. Композитор и великолепен пианист по образование, тя прави опити и в скулптурата и живописта, продава успешно в Атина колекции от авторски бижута и пише увлекателно кратки разкази и поезия.

Тя е силно харизматична и комуникативна, с великолепно чувство за хумор, има безброй приятели и почитатели. Затова при всяко свое връщане в София моментално се превръща в една от актуалните градски легенди. “Може да ме приветствате с “Аве, Цезарина!”, самоиронизира се дамата, която се подписва във Фейсбук като Вида фон Пирон и наистина излъчва рядък аристократизъм на духа и царственост… На 18 октомври излиза първата й книга с кратки разкази и стихове “Броеницата на Вида”, а премиерата й в “Студио 5” в НДК, типично в неин стил, ще е необикновена – като музикално-литературен хепънинг.

Корицата на книгата, която излиза на 18 октомври

Родена е в Пловдив, завършва пиано в СМУ “Любомир Пипков” и музикално-танцовата академия в Пловдив при проф. Георги Петров. Песента й “Ела” получава наградата на журналистите на фестивала “Златният Орфей” през 1993 г. Има издаден съвместен албум с Надя Ботева - “Керванът”. Пет години работи в Рим като консултант в галерията “Ital Arte Fine Print" и галерист в "Studio d'Arte".

Писала е критични статии по изобразително изкуство, работила е като редактор в списание за архитектура, строителство и дизайн “Детайли”, и като музикален редактор в “Балкантон”. От 8  години живее в Гърция, където преподава пиано и прави авторски бижута. Предстои там издаването на албум с нейна музика и CD към нотите.

-Името Пиронкова притеснявало ли те е някога?
-Не може да ме притеснява рожденото ми име. С него съм се появила на бял свят. Но мога единствено да благодаря на Бог, че съм се родила в това семейство и от тези родители! Вярвам, че всеки Дух си избира къде да се роди и аз вероятно дълго съм търсила, след като съм намерила една от най-влюбените двойки, които познавам, и един от най-големите творци, за свой създател…

-Първите ти детски спомени от живота с баща – известен художник?
-Имах прекрасно детство. Къщата ни беше музей-библиотека. Родителите ми имаха огромна колекция от плочи и магнетофон. Всеки ден идваха гости. Носеха ми страхотни играчки и дрешки от чужбина. Помня се на 4 години с бял лачен панталон, елек и каскет…

Имах и шапка “будьоновка” – с червена звезда на челото. А на 6-7 години ми беше направен първият сериозен подарък – пиано – лично избрано от моя професор по-късно в академията – Георги Петров, един от най-добрите интерпретатори на Шопен. Останалите детски спомени… ще ги прочетете в разказа ми “Пловдив”.

 "Единственото, в което прекалявам със сина ми, е че го товаря със свръх обич..."

-Изкушена си от всички изкуства, къде се чувстваш най-добре?
-Разбира се, с музиката, но не по-малко и с поезията и прозата. У нас в Атина се слуша денонощно музика. Телевизията е сведена до новините и малко детски филми. Аз лично не гледам. Обичам киното. Обичам операта. Имам невероятна колекция от дискове с оперни шедьоври. Музиката е най-висшето изкуство. Никое друго не може да я доближи.

Може би затова се опитвам да изявявам духа си във всички изкуства… за да си доказвам този факт постоянно. Музиката има други вибрации – нечовешки! Божествени! Това е нейната магия. А след нея е словото. Лично за мен. Има една сентенция, която открих наскоро - "Това, което не можем да чуем, го рисуваме, за да го видим, а това, което не можем да видим, го чуваме чрез музиката”.

-Не е ли много изтощително да си отдадена на толкова различни страсти? Как става изборът, на периоди ли си?
-Разбира се. Когато ме посети музата. Но при мен нещата винаги се случват едновременно, накуп. Като седна да пиша, ми идва и мелодия, после оставям нещата да починат и правя бижу…Но винаги ръцете ми са заети – нямат покой. А най-плодотворен е сънят ми – виждам и чувам много от произведенията си насън. Мислех, че това е нещо феноменално… но после разбрах, че имам силно развито трето око и то се включва, когато другите две са в покой.

"Мъжка маска", Вида Пиронкова

-Шегуваш се с приятелите да те поздравяват с “Аве, Цезарина!”. Какво стои зад тази самоирония?
-Без самоирония и хумор животът е пълна скука. Никога не се взимам насериозно. Това е смешно. Много хора не могат да го осъзнаят и затова изпадат в смешни ситуации. Шаржът, иронията, самоиронията са помощни средства, за да изживеем по-леко процеса, наречен живот. Цезарина съм, и царица съм, и императрица… и какво ли още не.

Всеки ден мога да си измислям в какви дрехи и каква кожа да се облека. Това зависи единствено и само от моята фантазия. Никой друг не може да живее моя живот. Така че, дори и да не съм на кеф, се задължавам да си осигуря душевния комфорт. Харесвам се, когато се самоиронизирам. Тогава се приемам. Иначе е пълна трагедия, а аз не съм Шекспир… и не съм добра в трагедиите.

-Живееш спокойно в кожата си?
-Да, спокойна съм. Защото знам, че тогава, когато аз се харесвам, и всички останали ме харесват.

Двамата мъже на живота й - фаталният Бабис и синът Ксантос

-Срещна любовта в лицето на фаталния Бабис от Гърция и хукна натам. Страдаш ли често от носталгия?
-Да. Носталгията е много тежка болест, за която не са измислени лекарства. Единственото лечение е да се върна за няколко дни, да се разходя из София, която много обичам, да прегърна мама и татко, братята ми… и ела да видиш как моментално ми минава всичко. И така до следващото идване. Скоро ревах като дърта магарица, слушайки “Облаче ле, бяло”, изпълнено от едно детенце на 4 години, родено в Атина… Значи носталгията се предава по кръвен път. Това е моето откритие.

-Имаш прекрасен малък син - Ксантос. Какво от нещата, които се случиха на теб като дете на известен човек, не би искала да се случи и на него?
-Труден въпрос… Няма как да му се случат същите неща. Всеки индивид има собствена съдба. Неповторима. Единственото, в което прекалявам с него, е че го товаря със свръх обич. И целувки.

Бижу от последната колекция на Вида Пиронкова

-Предстои ти премиера на първата ти книга “Броеницата на Вида”. Как се роди тя? Откъде тръгна всичко?
-От Фейсбук. Приятелите ми четяха моите писания и ме окуражаваха, докато един прекрасен ден около Коледа миналата година Игор Марковски не ми каза: “Ще ти направя подарък, защото го заслужаваш. Ще ти издам уникална книга, каквато не си виждала през живота си. Прати ми всичко, аз ще си избера". Това беше. Това помня. Още ми е като насън, защото все още си мисля, че е Коледа, а Игор е моят щедър Дядо Коледа, на когото между другото бях оставила три бисквитки и чаша мляко и на сутринта ги нямаше!

"Този портрет на баща ми най-много харесвам - Париж, 1988 г."

-До каква степен са автобиографични разказите ти?
-До известна степен… Смесила съм истина и фантазия и се получи интересен продукт. Чувствата обаче са мои и истински, аз съм открита личност и не мога да заблудя никого, а и не искам. Честността ми е “недостатък”. А читателят трудно може да бъде излъган, ако си неискрен с него. Играя си със словото, с думите и мисля, че българската публика е една от рядко интелигентните на света и ще ме разбере.

-Ще представиш книгата си на 18 октомври в НДК по нетрадиционен начин – като музикално-литературен хепънинг?
-Игор обича моята песен "Kiss my dream" отпреди 20 години. Реших да му я подаря в изпълнение на живо от мен. Обичам интелектуалните подаръци. Те са безценни. И оттам ми дойде идеята да представя на приятелите си (защото публиката е съставена предимно от тях) няколко нови мои песни и 1-2 стари и почти непознати. Един голям певец ще дойде да попее с мен, не издавам име, и една голяма пианистка – доцент от Консерваторията – ще изсвири една моя класическа творба за пиано. За първи път.

Но… понеже обичам плетениците - няма нищо случайно - всичко е преплетено или с разказ, или със стих… И ще завърша с една позната фраза - " Panta Rei" – “всичко тече, всичко се променя”. Книгата е в ограничен тираж и е колекционерска. Всяка бройка е номерирана. А тиражът е 300. Обичам кратките форми, като песента – докато започне, свършва.

Добавям тази снимка по-късно, защото в нея е цялата Вида: на авторската си изложба Love letters,
София, 14 февруари 2013 г.

Публикувано в Информационна агенция Кросс, 12 октомври 2012 г.

Мариана Аламанчева: Не дадох на безпаричието и болката да ме смажат

bnr.bg

Боряна АНТИМОВА

Родена е в София на 23 май 1941 г. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1964 г. в класа на професор Желчо Мандаджиев. Има десетки роли в Сатиричния театър. Прави запомнящи се образи във филми като “Два диоптра далекогледство” (1976), “Не си отивай!” (1976), “Селянинът с колелото” (1974), “Мъже в командировка” (1969) и др. Най-голяма популярност печели като Кака Мариана в детското тв предаване “Сладкарница “Захарно петле”, където 13 години е ководещ с Николай Николаев (Бате Николай).

Актрисата ме посреща, излегната царствено на кушетката и с усмивка, която помня от детството. Кака Мариана от тв предаването “Сладкарница “Захарно петле”… Същата. Годините са пожалили лицето й. Само тази ужасна дископатия я е повалила за повече от месец да се гърчи в адски болки. Лежи в тихия си апартамент с прозорци към Борисовата градина и се радва, когато някой я посети или звънне по телефона. Днес очите й светят – получила е от приятели от Виена специален пристягащ гръбнака корсет. С него се надява болките да отшумят по-бързо. Но сега тя ще даде първото си интервю на легло, а после, отмине ли кризата, ще скокне и ще отиде да си види приятелите, които часове преди това са я просълзили…

-Защо плакахте днес, Мариана?
-От умиление. Напоследък приятелите ме разплакват с жестовете си на добро. Много ги имам, и от студетските години, и от Сатиричния театър. Не е тайна, тежко живеем двете с дъщеря ми. Зорница е без работа вече две години и даяним на моята пенсия, която… Не е за казване... 240 лева е. С нея трябва да караме двете с дъщеря ми и двете котки, разбира се – Биба и Дечето. Имахме и кученце, което умря преди година от старост, миличкото.

 “Мама” – така я нарича актьорът Светозар Кнезовски – Заро, който две години живее на нейния таван. "Със Заро имахме страхотни утрини на кафе", казва Мариана

-Но затова пък приятелите не си тръгват…
-Винаги са били някъде близо около мен и са намирали начин да ми помогнат. Ето сега, преди да дойдете, преживях такова нещо, че се побърках от рев… Даже пих валериан… Този специален пристягащ гръбначния стълб колан струва доста пари, поне за мен – 90 лева. Моя приятелка звъннала на един мой заможен приятел във Виена и му казва за колана. Той веднага се отзовал. И вчера тя ми звъни: “Идвам с колана”.

Моя колежка - Албена Павлова (известна от “Столичани в повече” – бел.авт.) срещнала дъщеря ми и я попитала как съм, защо не ме вижда да се разхождам в Борисовата градина. Звъни телефонът, обажда ми се друга моя колежка, помощник режисьор в театъра: “Виж сега кво, Мариански, ние тук се събрахме колеги и искаме да ти купим колана”. Албена минала и ги подпалила всички… Казах, че вече са ми изпратили от Виена. Аз даже и сега, като говоря, ще се разрева…

-Жестовете на добро ви разплакват?
-Много. Винаги съм била оградена с добро. Вероятно е истина, че то ти се връща, макар да казват, че не е хубаво да очакваш същото от хората. Другите ми приятели, с които сме учили във ВИТИЗ – Жоржета Чакърова, Петър Вучков, Николай Николаев, всички питат от какво имам нужда, носят ми лекарства и всякакви лекове… Това не може да не те разчувства.

Толкова ми става топло на душата, че си казвам: “Не е загубен светът, има толкова добри хора”… И като излизам навън да се разходя, и като срещна усмихната физиономия, и аз се усмихвам, въпреки болката. Но има и лоши хора. Обичам да храня гаргите и веднъж чувам зад мен глас: “Не им давайте на тия гарги, щото те са комунистки! Ядат храната на врабчетата!” Хората изперкват в някакви такива посоки…

-Вие как приехте промените, нали бляскавата част от кариерата ви мина преди промените?
-С много внимание. Ходих на всичките сини митинги, но нито скачах, нито виках. Аз слушах. За мен беше важно тези, които ни казваха за тази кауза, какви хора са. Имаше много артисти между тях. Толкова дисиденти се появиха изведнъж… Чета интервюта дори на мои колеги, как били репресирани, а в същото време учили в Москва, в Лондон. Толкова палачинки видях пред очите си, че към днешна дата съм абсолютно аполитична. Но много симпатизирам на Бойко Борисов, за мен той е един мъжага. В политиката не ща да се ровя, естествено, че от опозицията ще го плюят, другите ще са с него, а истината е някъде по средата.

-Познавате ли се лично?
-Не, но живееше тук на моята улица “Любен Каравелов”, преди “Граф Игнатиев”. Мисля, че майка му живееше в това жилище, преди да почине. После съм виждала там и Цветелина Бориславова. Виждала съм го няколко пъти как излиза оттам. “Добър ден – добър ден”. Не можех да си позволя нещо повече с кмета на София и по-късно - министър-председателя. Но наш приятел от Созопол много искаше куче каракачанка. И аз реших да се “залостя” в съседния вход и като излезе Бойко Борисов, да му кажа: “Може ли да говоря с вас? Не искам квартира, не искам кола, нищо. Само за едно кученце ви моля, ама да знаете, не мога да го платя, за един наш приятел”. Обаче не даде Господ да се осъществи тази среща.

-А никога ли не ви е хрумвало, че премиерът, като ви види, ще каже: “А, Кака Мариана от “Сладкарница “Захарно петле”! Хората ви помнят и обичат.
-Ето, това са нещата, които ме стоплят. Аз съм имала много щастливо детство, но се оказа, че имам и щестлива старост – обкръжена съм с обич. Не са ме наплюли още, да кажат: “Тая бабичка къде се е понесла”. Спират ме и ме чакачат хората на средна възраст и по-възрастните. Но и младите ме опознаха покрай кучето в парка, защото говоря много и съм много контактна.

Във филма "Селянинът с колелото"

-Споменахте, че трудно се справяте. Нима безпаричието може да направи някого по-малко значим?
-Не. Унизени да се чувстват тези, които са ни унизили. Ние трябва да си запазим духа. Вярно е, парите са толкова малко, че е смешно да се говори. Има моменти, в които изпадаш в безтегловност и мислиш, как ще посрещнеш следващия ден. Защото сме стигали и дотам. Аз не съм религиозна, а вярваща. Вярвам в това, което е горе, силното, Бог ли ще го наречеш, висша вселена ли, майка ми и баща ми ли са горе…

В най-запечения момент, когато главата ми се е пръскала да намеря изход, като че ли небето се отваря, една ръка се протяга и ме измъква… Не ми дава парите, а решението. Аз не разчитам на това, в никакъв случай, защото животът е борба. Харесва ми имисълта на един приятел: “Хайде бе, не стига, че им живеем, ами и ще им мрем!”. Няма да им мрем!

-Хубава философия. Четох някъде, че любимката на зрителите Кака Мариана е чистила по домовете…
-Да, и слава Богу, че случих на хора там. “Господарят” ми беше проф. Стати Статев, ректор на УНСС и много добър човек. Той ме даваше за пример на една от дъщерите си, че не се срамувам да върша тази работа. Аз наистина не съм се срамувала. За мен това беше едно решение. Чувствах се добре у тях, защото не чистех толкова много в големия апартамент, а по-скоро жена му Денка, която беше бременна, ме викаше при нея да си говорим. Да, Денка е компютърен специалист и интелигентна жена. За всичко сме си говорили. И аз се обогатявах от това общуване с тези хора. Де не говорим, че парите, които получавах, бяха повече от заплатата ми в театъра.

Като Марийка в тв мюзикъла "Криворазбрана цивилизация"

-Как се живее достойно с две, а не с двеста?
-С достойнство. Аз си го нося. Единственото нещо, което стръвно съм пазила през годините, и в професионален, и в личен план, е достойнството ми. Но ако трябва да съм честна, когато започнах работа като чистачка в онзи дом, в началото достойнството ми беше накърнено. Но дъщеря ми ученичка в художествената гимназия - скъпо образование, как да я издържам с мизерната заплата от театъра! Изкарах 7 месеца при тези благородни хора и се чувствах прекрасно. Няма срамна работа. Ето, дъщеря ми сега прави едни богородички, реши да ги продава на символична цена - по 2 лв. Но и тя е като мен, лошо съм я възпитала…

-Не е тайна, че е осиновена - как се решихте на това?
-За една нощ. Просто се събудих с тази мисъл. И тръгнах. Не я познавах още, но първо заживях с нейната биография, без да знам как изглежда. Тя е оставена пред една къща от млада висока жена, която помолила да й наглеждат количката, докато купи билет за пътуване. И не се връща повече. На сутринта я прибират от милицията и й дават името Зорница, защото било рано. Започна едно вадене на едни документи – жестока работа. И когато дойдоха децата, от които трябваше да си избера, аз просто я видях, че това е тя! Познах, че това е тя!

-Намерили сте се…
- Когато дойде при мен, нямаше 3, а сега е вече на 33 години и ми е голяма подкрепа.Усещането е, че все едно винаги сме били заедно. Досега Зори не обичаше да готви и казваше, че не знае как. А сега, откакто легнах на легло, ако знаете какви вкусни манджи ми готви!

-Вярвате ли, че възпитанието може да победи гена?
-Важни са първите седем години, а голяма част от тях бяха при мен. Тогава майка ми беше жива и много се занимаваше с нея, даде й солидна основа, защото аз много пътувах с театъра. Живеехме тук, в “къщата на трите девойки” (смях)

Незабравимите Кака Мариана и Бате Николай
в тв предаването "Сладкарница "Захарно петле" 

-Споменахте преди интервюто, че сте разочаровани от някои писания за вашите два брака… Какво всъщност се случи?
-Първият ми брак беше с този приятел, който ми изпрати колана от Виена и с когото имаме прекрасни взаимоотношения – Петя Ходяков. След развода той замина от България и не бяхме се виждали 40 години. От време на време някой от пътуващите музиканти ми пращаше много здраве от него. Времето “избърса” всичко. И един прекрасен ден един човек ми се обажда по джиесема. Като си каза името, аз буквално паднах от стола.

Бях на гости при приятели в едно близко село и той дойде там. После идва няколко пъти в България и веднъж остави два самолетни билета – за мен и дъщеря ми, да му гостуваме във Виена за Коледа. Петя е руснак, от казаците, и има голям казашки ансамбъл във Виена. Беше ми малко неудобно от сегашното му семейство, но отидохме и се оформи приятна група. Разбрахме, че с годините връзката ни е прераснала в едно приятелство, без да дъвчем неприятностите от миналото.

-Защо нещата с втория ви мъж – композитора Дечо Таралежков, не се получиха?
-Запознахме се с Дечо в Сатиричния театър, където той свиреше в оркестъра, и се оженихме. Беше си голяма любов, 13 години. Но се появи една мацка и развали работата… Аз му казах: “Прецени си на кого държиш повече – на мен или на нея. Аз се оттеглям, замятам пелерината и ме няма. Нито аз на теб ще преча, нито ти на мен”… Всъщност аз съм искала да бъда сама. Имала съм възможност да си уредя живота, след като съм се развела. Но ето, че 30 години съм сама и съм съм посветила живота си на дъщеря ми и на театъра. Реших, че Зори ми е достатъчна. Аз съм си била себедостатъчна. Сама съм, но не съм самотна.

С Вели Чаушев на сцената на Сатирата

-В този стар дом, казвате, е минал животът ви…
-Да, в семейство на интелектуалци. Баща ми Ивайло Аламанчев беше инженер, с много изобретения, завършил във Франция. Неговата майка и моя баба Мари-Жозефин беше чистокръвна французойка. Дядо ми навремето завършил военна академия във Франция и си я довел. Когато тя заминавала от Франция – баща ми беше роден през 1903 г., представете си какво е прадставлявала току-що освободена България. И дядо ми я довежда от Франция в Сливен, където е назначен за военен прокурор.

Него не помня, той е починал, преди аз да се родя, но помня баба ми, вече като възрастна жена. Тя много държеше на семейството си, на трите си деца – две момичета и баща ми. Много ги е подкрепял всичките. И двете ми лели се занимаваха с музика, пееха прекрасно и бяха женени за музиканти. Баща ми беше с изключително чувство за хумор, майка ми Власта също беше забележителна жена. Не позволи дори и да й споменем за друг брак след смъртта на баща ми, последните години беше отдадена на грижите си за дъщеря ми.

Зори - слънчицето на мама...

-Липсва ли ви сцената, Сатиричният театър?
-Много… От 6 години не съм на сцената и това ме съсипва. Сатирата не е достатъчно благодатна за жени, повече са добрите мъжки роли. Но не мога да се оплача, изиграла съм доста женски роли. А какво съм мечтала да играя – вече съм далече от сцената, тя и мечтата ми е отлетяла… Аз продължавам да си сънувам театъра, типичните актьорски сънища, дето забравяш текста или закъсняваш за излизане на сцената. В началото ми беше много тежко. И сега, като минавам по “Стефан Караджа” покрай Сатирата, ми се подкосяват коленете. Много кръвно свързана съм, защото много съм го обичала тоя театър.

Нас ни разпределиха цяла група - Климбо, Славчо (Климент Денчев и Славчо Пеев – бел.авт.), Жоржета Чакърова, Коста Карагеоргиев, лека му пръст, и мен. Останахме ние с Жоржета и Славчо. Но се виждаме. На всяко 20-о число нашият випуск се събираме в един ресторант на “Раковски”, и хахо-хихи, кой какво прави, защото повечето от нас са пенсионери, само Венчето Мандаджиева още играе. И Васил Михайлов - макар че той рядко се появява.

"Със Славчо Пеев сме заедно на сцената от ВИТИЗ"

-А като сте били 13 години със “захарното петле”, като минете по “Сан Стефано”, не ви ли се подкосяват краката?
-Не, защото това беше извънредна работа. Още повече, в телевизията не е като в театъра. В театъра се потапяш за един дълъг период от време в една история. И живееш с нея. А в телевизията снимаш днес, след два дни пак…Парченце оттук, парченце оттам, няма я тази спойка. Единственият плюс е, че това ти дава визията и хората те познават. Но кой знае какво голямо изкуство не може да се направи. Чудя се, при този богат архив, защо БНТ не пуска в един ден от седмицата стари тв постановки, дори и по БНТ Свят например.

-Пуснаха единствено “Криворазбраната цивилизация”, където играете прелестната Марийка…
-А музиката е на моя мъж Дечо Таралежков…

-Е нали пенсиониран артист няма…
-Нали ние, пенсионерите, сме на повикване? Защо мен никой не ме повиква? Няма и за какво да ме викат, има си достатъчно млади артисти. Преди време отказах да гостувам при Слави Трифонов. Бих участвала в един по-дълбок разговор.

-При Кеворкян например?
-Там ще умра от страх.

-Защо?
-Ами така… Говори ми се при него, но ме е страх от кеворкирането…

-Все така одухотворена, независимо от болестта…
-Ооо, вие идвате на финалната права! Да знаете какво беше тука! Виех от болка! Болестта обаче не можа да ме пребори, но ме измъчи много. Чак сърцето ми се умори от тази болка. Това е нещо, което не можеш да преодолееш! Повече от месец съм така. В болницата бях непрекъснато на системи и обезболяващи. Но ето, имам си пристягащ корсет, тъкмо, викам си, цял живот съм мечтала за тънка талия (бурен смях).

"Страшно ми липсва сцената на Сатиричния..."

-Извинете за въпроса, но мислехте ли със страх със смъртта, когато бяхте най-зле?
-Да, даже съм написала в завещанието ми какво да се направи. Мислила съм, но не с ужас, не. Стряска ме единствено това, че ще се разделя с близките си и приятелите си. А самия процес на умиране нито го знам, нито пък искам да го знам. Най-хубаво ще бъде да си отида в съня, както мойте родители. Не искам никакви церемонии. Искам да ме изгорят и пепелта ми да разпръснат над едно мое любимо място.

Имахме една великолепна 130-годишна къща в едно софийско село Стъргел, но бяхме принудени да я продадем, не само по икономически причини. Всички много я обичахме, включително и дъщеря ми… Майка ни е взпитавала в не-култ към гробищата. Тя казваше, че това е мястото за комшиите, за съседите, за хората да те видят, че ходиш. Беше и против траура и казваше: “То е тука” (посочва сърцето и главата си). И моят брат, като го изпратихме, също беше кремиран по негово желание.

-Тези рисунки на коне над главата ви… Не са случайни, нали?
-Обожавам ги. Яздя от малка, от ученичка. Още хиподрумът беше там, където сега е кварталът със същото име. Много обичам животните и дъщеря си съм възпитавала в тоя дух.

Зори и любимото кученце на Мариана, което си отива от старост

-Има ли шанс тази болка да спре?
-Да, но пак ще се появи. А не съм боледувала от нищо досега!

-Как ще мине денят ви, когато болката ви пусне?
-Аз не мога да бродирам, ръкоделието не ме влече. Всекидневието ми минава в слушане на музика, имам хубави дискове с класика и популярна музика. Обичам италиански шлагери, Андреа Бочели. Чета книжки. Освен това имам една компания в парка от “кучешки вдовици” – дами, които са загубили кученцата си. Сега се събираме от време на време на кафе, на тортичка, макар че имам и диабет, но не му давам да ме надвие.

-Не давате шанс на отчаянието?
-То е състояние, чуждо на моя дух. Но не мога да кажа, че съм имала дух, когато зверски ме болеше, защото виех тука като койот. И ревях.

"Толкова много роли съм изиграла в Сатирата, че не помня да съм съжалявала за някоя..."

-Случвало ли ви се е така да виете от загуба на скъп човек?
-Така се почувствах през февруари, когато загубих брат ми Андрей. Неочаквано. Отиде си и ме остави сама. Той ми беше рамото, силата, стълбът. Имахме невероятна връзка брат – сестра. Никога не сме водили тия просташки спорове за собствености.

-А за любим?
-Чак да вия – не, но съм го преживявала тежко, като предателство. Това, което се случи и с двамата ми съпрузи, си беше предателство по отношение на мен. Даже…. Тук ще ви кажа нещо много съкровено… Дечо ми се обади малко преди смъртта си и каза: “Искам нещо да ти кажа, ето тук Камелия (настоящата му жена – б.а.) е до мен. Можеш ли да ми простиш за всичко, което съм ти причинил?” И аз се разревах на телефона, защото не знаех какво да кажа.

И докато се колебаех два-три дни дали да отида да го видя, Камелия ми се обади една нощ и ми каза: “Дечо си отиде”. И добре че още тогава по телефона все пак му казах: “Нямам какво да ти простя, ти нищо не си ми направил”. На него му се беше случило да се влюби. Ами ако аз се бях влюбила?… Дали щях да събера сили да поискам прошка?…

-Много толерантно отношение…
-Не бих казала, че съм толерантна. По-скоро съм философ. Пък и ако не бяхме се разделили с него – защото нямахме деца – нито той щеше да има син, нито Зори щеше да дойде при мен. Е, не мога ли да бъда благодарна на Бог за това?

-Какво първо ще направите в деня, когато ви отпусне кръстът?
-Първо ще отида на гроба на мойто куче, който е в Борисовата градина. После ще се разходя и де що видя куче, ще го намачкам. Най обичам конете, но като не мога да имам, се радвам на конните полицайки. Има две красавици сред тях, спират до мен и си говорим за живота.

БЛАГОДАРЯ НА АКТЬОРА СВЕТОЗАР КНЕЗОВСКИ - ЗАРО ЗА ВЕЛИКОЛЕПНИЯ АРХИВ "МАРИАНА АЛАМАНЧЕВА И САТИРИЧНИЯ ТЕАТЪР", КОЙТО МИ ПРЕДОСТАВИ!

Публикувано във в. "Преса", 7 октомври 2012 г.

Зефира Вълова: Бароковата музика лекува душата и разгаря любовта

Боряна АНТИМОВА

Зефира сякаш е създадена за цигулката и бароковата музика – двете й големи любови, без да се пропуска мъжа на живота й, разбира се. Тя е нежна, изящна, изискана и чувствителна, но на репетициите и на сцената й се налага да е желязната лейди, за да въвежда ред сред десетки самонадеяни музиканти. Защото, освен че е виртуозен цигулар, Зефира Вълова е канена като концертмайстор в различни европейски формации. Завършила е Националната музикална академия в София при големите знаменитости Йосиф Радионов и Стойка Миланова.

Отдадена е на своята цигулка вече четвърт век. Когато е на 18, я канят да свири в оркестър “Орфей” в Перник, където работи две години. Следващите пет е помощник-концертмайстор на оркестър “Класик FM”. Специализирала е в консерваторията в Амстердам. Концертмайстор е на Бароковия оркестър на Европейския съюз и на други формации. Основател е на фестивала “Изкуството на барока”, който ще се проведе в София за шести път от 6 октомври до 26 ноември.

-Зефира, не е ли задължително концертмайсторът да е ангажиран само с един оркестър?
-На визитката ми пише “музикант на свободна практика” и съм концертмайстор навсякъде, където ме поканят. От три години Бароковият оркестър на ЕС ме кани като концертмайстор за едно или повече турнета. Те залагат на практиката всяка година да срещат младите инструменталисти с различни диригенти и концертмайстори, така че да съберат възможно най-много различен опит, разностранни мнения. Моето турне с тях мина през юли с концерти в Испания, Естония, Словения, Люксембург.

-Колко инструмента трябва да прослушвате всеки път?
-Типичният бароков оркестър, формиран в първата половина на 18-и век, се състои от струнно ядро – цигулки, виоли, виолончели, контрабас, понякога виола да гамба. Задължително има обои, фаготи, флейти. Тоест, бароковият оркестър наподобява много на модерния симфоничен, само че инструментите са старинни, натурални, с различна техника, конструкция и много по-богат на тембри звук. Оркестрантите варират от 15 до 40 човека.

-Крехка дама сте, а трябва да въведете ред сред десетки самонадеяни музиканти…
-Да, те доста често са със самочувствие, но пък дисциплината е също нещо, което се учи и се възпитава. Концертмайсторът има нужният авторитет, за да бъде последван, никой да не свири по-бързо или по-бавно от него, по-силно или по-тихо.

-Барокът ли вас избра или вие него?
-Не е случайно, че се занимавам с барок, това е мой личен избор. След като завърших, с мои български колеги започнахме да търсим информация за старинната музика. За щастие в интернет има купища сканирани книги, библиотеките непрестанно бълват нови издания от онова време, партитури от 18-и век чакат някой да ги разтвори и изсвири за първи път.

-Усилва ли се интересът към старинната музика?
-В Европа изкушени от старинната музика са обикновено хора като мен, около 30-те. Но открих, че този интерес датира от много по-отдавна. В първите години на 20-и век започва задълбоченото изучаване на старинните манускрипти. Което води до съвсем друг, по-верен прочит на творбите на Бах, Вивалди. В България все още са малко колегите, които биха искали по-детайлно да разгледат едно музикално произведение от 18-и век, да обърнат внимание на всички аспекти в него, а не да си казват: “О, то не е трудно технически, ще го подготвим с една репетиция”…

-Що за хора са почитателите на бароковата музика?
-Несъмнено са доста интелигентни, не повърхностни, такива, които умеят да се задълбочават и търсят красота и баланс. Защото бароковата музика крие симетрия. Макар на пръв поглед да е наситена с детайли и орнаменти, тя заляга на една много здрава, устойчива структура и това несъмнено се отразява и на емоциите, и на усещанията на слушателите и изпълнителите. И като резултат след един хубав концерт публиката излиза усмихната, щастлива и освободена от грижите си.

-Интересували ли сте се от музикотерапия?
-Не, но Вивалди, Моцарт и Бетовен често са споменавани като композитори, чиято музика лекува.

-Вие сте сред създателите на фестивала “Изкуството на барока” в София. Чия беше идеята, как започна всичко?
-Това е шестото издание на фестивала, провежда се ежегодно от 2007 г. насам. Идеята беше на мен и мои колеги, започнахме да свирим тук в България бароков репертоар. Намерихме инструменти, поръчахме на български майстор – Христо Георгиев, да направи копия на лютни и цигулки и други инструменти, образци от бароково време. След това ни поканиха на различни европейски фестивали.

Но у нас все още нямаше подходящия подиум за такава изява. И с помощта и на семейството ми, на най-близките, успяхме да започнем фестивала. За щастие се оказа една устойчива инициатива. Впоследствие заминах да уча в Амстердам. Много от колегите, с които започнахме, също продължиха да учат в чужбина. Член на бароковия оркестър съм действително от самото начало на интереса ми към тоя репертоар. Въпрос на шанс.

-Какво да очакват почитателите на фестивала “Изкуството на барока” тази година?
-Хрумва ми веднага да цитирам музикалната критика от миналата година, която бе озаглавила една статия в списание „Лик“ “Изненади и наслади”. В програмата могат да се видят имена както на познати наши изпълнители, така и на хора от съзвездието чуждестранни музиканти, които гостуват често у нас.

В програмата има широк калейдоскоп от автори от късния барок. Стигаме далеч до Бетовен, Клементи и Шуберт. Така че обхващаме около 150 години в музикалната история. Разнообразието на жанрове е голямо: сонати, увертюри, серенади, фантазии, песни, квартети, опера...

-Във ваше предишно интервю коментирате друг ваш важен избор от детството – пиано или цигулка. Не ви ли е мъчно за вашата първа любов – пианото?
-Инициативата за цигулката дойде от майка ми, която е свирила на този инструмент. Тя е преподавател по образование, с разностранни интереси, богато въображение и куп хобита и занимания. Брат ми Велислав пък свиреше на чело като малък, но в момента има съвсем друга професия – компютърен специалист.

Днес не съжалявам, че не започнах с пиано, защото цигулката е много хубав инструмент, много по-близък до човешкия глас например. Контактът с нея, със струните дава много повече удовлетворение и наслада, отколкото това, което модерното пиано може да ни предложи, тъй като при него звукът реално се произвежда чрез удар.

-Първите ви детски спомени от свиренето? Страдахте ли, че трябва да стоите затворена вкъщи, докато връстниците ви играят на улицата?
-Момчетата по-тежко преживяват тези неща. Е, имало е сълзи, но никога не ми е тежало чак толкова болезнено. Имала съм и хубаво детство, и достатъчно занимания, подходящи за деца. Така че, мисля, музиката ми е дала много и не ми е откраднала нищо от детството.

-И никога не ви е идвало да захвърлите цигулката в тежки моменти?
-Като не свиря, тя ми липсва, чувствам се потисната. Е, кризи има, когато някой диригент се държи твърде арогантно, когато часовете в път към концертната зала са повече от самия концерт. Но това не са сериозни пречки.

-Все сравняваме душата със струни… С какво цигуларите се отличават от другите?
-Виолистите например притежават една извисеност на духа, по-артистични са, понякога са сякаш на друг свят. Но за цигуларите не мога да кажа същото. По-важното е, че разкриват душата си по време на концерт, тъй като връзката между инструмента и изпълнителя е много силна и може да се направят изводи, що за личност е свирещият. Между звуците и в начина на интерпретиране може да се “разчете” душата му.

-Живеете в Париж, кое ви отведе там – любовта към цигулката или към някой фатален мъж?
-Въпросът е дали мъжът е влюбен в мен или в моята цигулка (смях). Той също е музикант, но не цигулар. От Ница е, но не живеем там, оставили сме този град за по-късни пенсионерски години. Живея във Франция, пътувам често и София ми липсва много, така че се връщам тук винаги, когато е възможно.

-Бихте ли се включили в група за атрактивно представяне на класиката като Bond или нашите “Стрингс”?
-Музиката като изкуство и в частност класическата не се нуждае от разкриване на плътта или показване на красотата на изпълнителя. Всичко друго приемам – различен вкус, различна адаптация на произведенията, аранжименти, подход, хореография ако щете. Но не мисля, че трябва да се залага на чисто физическото послание.

Освен това отмина десетилетието, през което бяха модерни електрическите цигулки. Надявам се, че не само за нас, изпълнителите, но и за по-широката публика по-стойностни са инструментите с акустичен звук и повече окраска.

-Как минава един ваш ден, свободен от свирене?
-Такива дни няма. Задължение, необходимост и желание е всеки ден да се занимавам с подготовка, със свирене, с поддържане на форма, повдигане на нивото. Така че се старая всеки ден да отделям време за цигулката.

С диригента флейтист Алексис Косенко, снимки Свилен Димчевски

-Вие самата как релаксирате, докато другите слушат вашата музика?
-Правя това, което правят и другите хора като мен. Много ме зареждат другите изкуства. Харесвам балет, изобразително изкуство. А там винаги има какво да се потърси, свързано с инструментите, тъй като те често са изобразявани през 18-и век от художниците. Обичам четенето на книги, разходки сред природата.

-Мислили ли сте, когато един ден имате дете, как ще поделите времето си между него и цигулката?
-Много се надявам на детето да му харесва музика, защото ще се наложи да слуша доста (смях). А иначе вниманието ще трябва някак да се подели…

-Пречи ли цигулката на любовта?
-Ни най-малко, тя само спомага за разгаряне и поддържане на любовта. Ако мъжът до мен ме ревнува от моята една цигулка, аз трябва да ревнувам от неговите 50 флейти. Той има лична колекция от 50 инструмента, които представляват развитието на флейтата от нейния първи образ до модерната. И свири на всичките.

-Носите рядко и красиво име, има ли история около избирането му?
-В гръцката митология Зефир е богът на южния вятър. Отново майка ми го е избрала. Като малка не бях срещала никой друг със същото име. Но откакто се занимавам със старинна музика, няма концертна програма, в която поне едно произведение да не е посветено на бога на вятъра Зефир. Защото през бароковата епоха изкуството се обръща към античността, черпи своите сюжети оттам. Затова героите в повечето опери на Хендел например, на Рамо, на Вивалди са именно образи от гръцката митология.

Публикувано в Информационна агенция "Крос", 5 октомври 2012 г.

ОЩЕ ЗА ЗЕФИРА:

Родени през 1938: годината на Джулиано Джема и началото на войната

Боряна АНТИМОВА

Годината 1938-ма ще се запомни с аншлуса (от немски - свързване, привързване) или присъединяването на Австрия (Източния Райх) към “Голяма Германия”. Това е последното мирно действие на нацистите преди началото на техния убийствен завоевателен поход. На 12 февруари немски войски навлизат в Австрия и това слага началото на Втората световна война. Поколението, родено в това тревожно време, е осъдено да прекара първите години от живота си в бомбоубежища, да расте в глад и немотия.

1938-ма е знаменателна за родния ни елит. Ражда се бившият премиер Андрей Луканов. Киното ни получава своята икона - Невена Коканова, и любимите актьори Васил Михайлов, Слава Рачева, Георги Джубрилов и Йорданка Кузманова. В медицината на бял свят се появява кардиохирургът проф. Александър Чирков, а във футбола – легендата Никола Котков.

Това е годината, в която се ражда един от най-известните и обичани руснаци Владимир Висоцки, а също и любимата му Марина Влади. В световната поп музика се появява Адриано Челентано, в киното – Роми Шнайдер, “Грингото” Джулиано Джема, Дийн Рийд и Джон Войт. Светът се прощава с двама гении – оперния певец Фьодор Шаляпин и култовия театрал Константин Станиславски.

Според китайския хороскоп родените под 1938 г. са под знака на Тигъра и са хора, които винаги се противопоставят на тези, които са над тях. Често са революционери и вождове.
Тигърът винаги върви напред, презира установените неща, йерархията и консервативните хора. От родените в годината на тигъра стават военачалници, ръководители и даже опасни престъпници. Жените пък винаги са готови да се борят за своите права.

 През 70-те години истерията сред българките по Гринго - Джулиано Джема е голяма, но само една дама официално призна, че е споделила леглото му

Бомба обезобразява Джулиано Джема

През 70-те години на миналия век името Джулиано Джема предизвиква истинска истерия у нас. Актьорът става любимец и на мъжете, и на жените след излъчването на каубойската трилогия „За един пробит долар”, „За няколко долара повече” и „Сбогом, Гринго”.

Роденият на 2 септември 1938 г. Джулиано живее до 1944 г. с родителите си в градчето Реджо Емилия. След войната семейството му се връща в Рим. Като дете намира бомба в тревата, останала от войната, която избухва и оставя видими белези по лицето и гърдите му. Като млад Джулиано се увлича по спорта и киното. От 12-годишен се тренира спортна гимнастика, а по-късно бокс. Изкарва войниклъка си като пожарникар.

От 1956 г. започва работа в киностудиото "Чинечита" първо като статист, после като каскадьор. За пръв път се снима в епизодична роля през 1958 г. във филм на Дино Ризи "Жената на моя враг".

В началото на 60-те играе в няколко псевдо исторически и приключенски филми. Под псевдонима Монтгомъри Уд трупа популярност в трите италиански "спагети-уестърни", с които става любимец у нас. По-късно се опитва да избяга от образа на мъжествения Гринго чрез различни други роли.

Днес Джулиано Джема продължава да се снима в киното и да участва в различни тв продукции. Известен е още като талантлив скулптор. Дъщеря му Вера също е актриса.
През 70-те години всяко пристигане на легендата у нас предизвиква истинска истерия сред почитателките му.

С името му обаче свързват три българки. Лена Драмбозова следи 30 години кариерата на актьора и през 2008 г. издава книгата „Джулиано Джема – легендата“, като с нея у нас се отбелязва 70-годишният му юбилей. Книгата е написана на основата на лични разговори на авторката с актьора, проведени през 2005 г. в дома му в Рим, Италия.

Актрисата Нина Арнаудова още като студентка във ВИТИЗ снима филм с Джулиано Джема - „Сбогом, приятели“. Легенди се носят за увлечението на италианеца по красивата българка, но тя упорито отрича да е имала връзка с него. “Само здраво се натискахме в любовните сцени”, признава тя. Разказва как веднъж Джулиано пробва да я целуне в хотелската си стая, тя се втурва да бяга и от единия й чехъл се откъсва помпон, който актьорът любезно й занася в стаята.

През 70-те, когато истерията по Джема е в апогея си у нас, много българки се хвалят, че са били по-близки с красивия Гринго. Но само една твърди, че е споделила и леглото му. През 1973-а, когато той е на върха на славата си у нас, в предаването „Наръчник на носталгика” на пловдивската телевизия “Тракия” се обажда дама, представя се само като д-р Попова и разказва как се е промъкнала тайно в апартамента на Джема в пловдивския хотел “Тримонциум”.

Тогава било трудно човек без регистрация да влезе в някоя от стаите, затова двамата подкупили местния портиер и милиционер, но пропуснали да почерпят рецепционистката. Тя издава влюбените и на другия ден бъдещата д-р Попова трябва да изпише една кофа мастило в милицията.

Джема отпътува, но цяла година изпраща любовни послания на пловдивчанката. Когато през 1991-ва идва отново, не намира сили да потърси своята стара любов. А и д-р Попова е вече щастливо омъжена с две деца.

Публикувано във в. Преса, 30 септември 2012 г.

Гринго си отиде завинаги

3 октомври 2013 г.

Италианският актьор Джулиано Джема загина на 2 октомври 2013 г. вечерта при катастрофа край Рим.
Инцидентът е станал близо до италианската столица. В колата с него е пътувал и синът му, имало е и още един пътник.
Автомобилът се е блъснал челно с друга кола близо до дома на актьора. Той е бил откаран в болница, където по-късно е починал.
Джулиано Джена, който е роден през 1938 г., навърши 75 години на 2 септември. Той започва кариерата си в киното на 18-годишна възраст като каскадьор. Джема играе в над 100 филма в киното и телевизията, които варират от приключенски комедии до исторически филми.
Той е снимал заедно с легендарни актьори - Чарлтън Хестън в "Бен Хур" или с Ален Делон в "Гепардът" на Лукино Висконти през 1962 г.
През 1965 г. той започва да играе в уестърни и става известен като "грингото". Всеки пореден филм става хит и го прави известен и в чужбина, включително в България. У нас е известен най-вече със "Сбогом, гринго" и "Един пробит долар".
Джулиано Джема е работил по време на кариерата си с актьори като Кърк Дъглас, Рита Хейуърт, Хенри Фонда, Флоринда Болкан, Лив Улман, Филип Ноаре, Катрин Деньов.
Източник: БГНЕС