неделя, 5 януари 2014 г.

Николай Урумов: На сцената аз летя – III част

Сн. Александър Нишков



Боряна АНТИМОВА


Николай Урумов е роден на 6 юни 1963 г. в Каварна. До VIII клас учи в с. Българево до нос Калиакра, а гимназия – в Балчик. През 1990 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Николай Люцканов. Бил е на щат в театър "София", Народния и Младежкия театър, а след 3 сезона на свободна практика през 2011 г. се завръща в Народния театър.

Играл е на сцените на “Театър 199” и Армията, а също и на Пловдивския, Шуменския, Габровския, Търговищкия, Добричкия, Старозагорския, Русенския и Плевенския театър. Има 72 роли в наши и чуждестранни филмови продукции и сериали, 62 роли на сцената и десетки в телевизионни програми.







Има 14 награди от международни театрални фестивали. С пет номинации за "Аскеер" (1993, 1995, 2000, 2002, 2009), два пъти е носител на наградата (Каракалпаков в “Двубой”, 2000 и Клов в “Краят на играта”, 2009 г.). С две номинации за "Икар" (2002, 2004), като през 2004 е носител на наградата (Маргариди в „Криворазбраната цивилизация“). 

Носител е и на наградите "Най-добра мъжка роля" на Друмевите празници в Шумен (2011) и на "Чудомир" в Казанлък (2012). Озвучава анимационни филми, сред които “Ледена епоха” (Диего), “Алиса в страната на чудесата” (Додо), “Цар Лъв” (Скар) и др. Автор е на  разкази, публикувани във в. "Литературен форум". Женен е, има дъщеря Далия-Никол на 20 г.



Сн. Александър Нишков



(Във втората част Николай Урумов разказва за работата си по сериалите и озвучаването на анимации)


-Николай, ти си първият български актьор, играл на австралийска сцена. Колко страни си обиколил с игра?

-Не съм ги броил, но съм играл на три континента – Европа, Азия и Австралия. Предстои да играя и в Щатите, имам покана за Ню Йорк, а също и за Аржентина. За чужбина съм направил сборен спектакъл с откъси от различни мои роли, защото хората там искат да видят повече неща – малко от “Бай Ганю”, малко от Санчо Панса, малко от “Лалугер”, от “Януари” на Радичков, от “Скъперникът” на Молиер…

Всичко е свързано и между отделните откъси звучат мои песни, които съм пял във времето, или разказвам интересни истории, които са се случвали по време на репетиции на тези спектакли или на самите представления с прекрасните колеги, с които съм играл.

Разказвам на зрителите истории, които са ми се случвали с Кръстю Лафазанов, със Стоянка Мутафова, с Георги Калоянчев, с Георги Черкелов, с Константин Коцев, Никола Анастасов, Тодор Колев… В Австралия например бяха озаглавили спектакъла ми “Разходка в театралния свят на Николай Урумов”.





-Пред чужденци играл ли си?

-Да, естествено, но спектакъл да се играе на чужд език е трудно. Играл съм със субтитри, които се прожектират на един екран. Другият вариант – със симултанен превод, не е добър, защото преводът върви една идея след репликите ми. Но не знам доколко си струва усилието да подготвиш един моноспектакъл от 24-25 страници на друг език.

-Адекватно ли са оценени нашите артисти от чужденците?

-Разбира се. Тези нестихващи аплодисменти… Но колкото до езика, на фестивалите на монодрамата, на които съм участвал и имам 14 международни награди, в регламента влиза изискването всеки актьор да си играе на родния език. Имаш право преди началото на спектакъла водещите да анонсират на английски това, което зрителите ще гледат. И ако спектакълът разчита единствено и само на някакво словесно действие, ти си загинал.


В "За секса, политиката и разни други просташки неща"
one man show, stand-up comedy, сн. Александър Нишков


-Имал ли си предложения за чужбина, за големите сцени на Ню Йорк и други като тях?

-Не, то трябва някой да те види, за да имаш предложения. Театралното изкуство си е строго специфично за всяка държава. Ти използваш езика като основно изразно средство. От друга страна пресъздаваш характера на една конкретна националност. Както трудно някой би споменал име на немски актьор, който играе в Ню Йорк, защото такива хора са единици, така също и рядко ще чуеш име на американски актьор, който играе в Карлсруе, например.

Театралният актьор си тежи на своето място. Когато френска трупа пристигне да играе в Русия, тя не учи текста на пиесата на руски. Що се отнася до киното, има няколко актьора, които се снимат в американски продукции, и те са испаноезичните и азиатските, защото има пазар за тези филми в цяла Латинска Америка, Испания или Азия. Може да кажем много малко имена на немци, австрийци, холанци, французи или италианци, които да са играли в американското кино, защото това не е техният пазар. В Америка киното не е изкуство. То е индустрия.


Като Маргариди в "Криворазбраната цивилизация, заедно с Албена Начева, Шуменски театър


-Отричаш библейската максима, че никой не е пророк в собственото си село?

-Какво значи “тук не ме оцениха, пък там ме оцениха”. Оценката за един актьор са аплодисментите. Има и лобиране при всяка награда. Изкуството е субективно – нещо на теб може да не ти хареса, а на мен да ми хареса. Докато критерият, както вече казах, е да правиш нещо, което да вълнува.

Ето, в моноспектакъла “Лалугер”, който трае час и 15 минути, в първите 60 минути зрителите се смеят, а последните 15 минути плачат. И когато те връщат отново и отново на сцената с аплодисментите си, и не искат да си тръгнат, това е най-голямата награда. Това нито може да се режисира, нито да се купи, нито да му повлияе някой…


Като булка в "Криворазбраната цивилизация", Шуменски театър


-Пишеш хубаво, даже си публикувал в “Литературен форум”. Като имаш такива страхотни преживявания със свои именити колеги, би ли ги описал в книга със спомени?

-О, аз имах щастието да получа първите съвети като актьор от Коста Цонев, още като влязох в театър “София” след ВИТИЗ. Бях 6 години на щат там веднага след ВИТИЗ, след това 4 години на щат в Сатиричния театър, 4 години на щат в Народния театър, 3 години и половина на свободна практика, 5 години на щат в Младежкия театър, сега вече трета година, откакто се върнах в Народния театър…

В тези години съм се срещал с какви ли не големи актьори, режисьори, с които преди съм мечтаел да се срещна. Ами като погледнеш тези 62 спектакъла, тези 72 филма, ще видиш с какви големи режисьори съм работил например – Едуард Захариев и Иван Андонов в киното…




Играл съм с големите театрални режисьори, с които съм се срещнал на сцените на тези големи театри, пък и играейки после на сцените на Пловдивския, Габровския, Шуменския, Търговищкия, Добричкия, Старозагорския, Плевенския, Русенския театър. Там също съм се срещал с големи артисти.

Ето например в Карлово на сцената е Ружа Николова, която е на 83 години, и играе все още, и е прекрасна… Не бих седнал да пиша, бих разказал на теб, а ти да го  напишеш. Много ми се иска да го направя, защото това са незабравими срещи. Това са велики актьори, които си отиват, а театралната ни памет е кратка. Те могат да живеят чрез нас, които сме останали, като разказваме за тях и като възраждаме отново тяхната неповторимост.


С Мария Статулова


-Първите ти срещи с големите на сцената?

-Започнах с Кирил Господинов в театър “София”, Досю Досев, да е жив и здрав, Коста Цонев, Стоян Гъдев, Йордан Спиров – актьори, с които после и в киното се снимах. Като започнем още от първи курс на ВИТИЗ, още от стъпването ми в Народния театър в постановката на проф. Люцканов “От ума си тегли”. Аз играя Петрушка, слугата на Фамосов, а в ролята - Георги Черкелов…

А пък Стефан Данаилов играеше Чацки. И на сцената около мен Маргарита Дупаринова, Сава Хашъмов, Велко Кънев, Георги Мамалев, Виолета Бхчеванова, Добринка Станкова – мечтани артисти! И аз съм край тях – студентче първи курс, с малка роличка… С такова страхопочитание пристъпвах всеки път в тази сграда, която изглеждаше за мен толкова голяма, такъв храм… Храм, който ми наподобяваше Парижката “Света Богородица”…


Павлин в "Българи от старо време", като ученик в XI клас,
в читалището в Балчик
-Сега подкрепяш ли дъщеря си Далия, както навремето са те подкрепяли твоите родители?

-Да, радвам се, че избра това и очаквам да се реализира. Мисля, че е тръгнала по правилен път, при добри педагози е. Уми при проф. Мила Дюлгерова, много добре я подготви за консерваторията Росица Вълканова.

-Какво беше детството ти в село Българево до Калиакра?

-Безгрижно, палаво, тичащо, търкалящо се в прахта, с наранени колене, смеещо се и гонещо се с вятъра.


-Играл ли си на театър?

-Да, като всяко дете, но не съм мечтал да стана актьор. Моето село Българево лятото се превръщаше в един малък Холивуд. Снимаха се филми на Русалка и Калиакра. Бях трети за четвърти клас лятото, въртях се край снимачния екип на поредния филм, който се снимаше в моето село, и бях момченце за всичко. Пращаха ме да им купувам цигари или да им свърша някаква услуга. А аз се въртях се около артистите и беше много вълшебно всичко…

Та някъде по това време реших, че искам да стана актьор, и от този момент нататък за мен не съществуваше нищо друго. Играех във всякакви сценки, понякога даже бягах от часове, за да репетирам. Гледах с насмешка и ирония на учебния процес, дразнех някои преподаватели.

В различни периоди от живота си съм се докосвал и до музиката. Свирех на най-различни инструменти – на баритон, на фанфар във фанфарния оркестър, на китара. Играех в любителските театрални трупи към читалището в Българево и в Балчик, където завърших гимназия.

Посещавах всички постановки, които пристигаха, на Армията, Народния, Сатирата, Добричкия, Варненския театър в Балчик… Много от театралите имаха къщи и почивни станции там, и лятото, когато идваха на почивка, изнасяха спектакли в традчето. А аз ги гледах и мечтаех един ден да се кача като тях на сцената…




-От раз ли те приеха в НАТФИЗ?

-Не, от втори път. При първото кандидатстване му скъсаха на третия кръг. По това време се искаше 8 месеца трудов стаж, за да кандидатстваш отново. Но изведнъж моя набор от казармата го уволняват, а тези, които не са приети студенти, трябва да дослужват още три месеца. И аз какво да направя, не ми се стоеше още три месеца в казармата, и записах икономика, счетоводство и контрол.

Три месеца посещавах първия семестър, докато се уволни наборът ми, защото, ако не ходех на лекции, можеше да ме върнат обратно в казармата.Тогава станах възпитател на VI-в и VI-г клас в Балчишката гимназия, където бях завършил. Бях любим учител на децата, защото веднага след като си научаваха уроците и си написваха домашните, класната стая се превръщаше в театрална зала, аз започвах да рецитирам и да играя пред тях, да си подготвям материалите за ВИТИЗ, а дечицата бяха моето жури и моята комисия. (Смее се)


В моноспектакъла "Живот в кашони"


-Как беше в казармата?

-Първата година бях в Русе, в школата за медицински инструктори. Мога не само да давам първа помощ, а нещо повече, защото там учихме анатомия и физиология на човешкото тяло, вътрешни болести, фармация, хирургия, епидемиология. Така че в казармата бяхме това, което са медицинските сестри в цивилния живот. Това, което учеха в цивилния живот за две години, ние при строг казармен живот го минавахме за една. Имаме дипломи и много, които са завършили тази школа, по-късно станаха фелдшери и до ден днешен работят това. Познавам поне двама, които са фелдшери в “Бърза помощ”.

-Какво се случи в НАТФИЗ втория път?

-Постъпих първо в класа на проф. Атанас Илков, актьорско майсторство за куклен театър, но го зарязах след две години и започнах пак отначало – драма при проф. Николай Люцканов, с асистенти Маргарита Младенова и Здравко Митков.


Като Санчо Панса в "Дон Кихот", реж. Александър Морфов


-Равносметката ти е 72 филмови и 62 театрални роли за 50 години, 24 от които – в професията… Какво смяташ да правиш в следващите 50 години?

-Не знам, ако мислиш, че преди да почна първите 50 съм измислил какво да правя… То се случва. Каквото каже съдбата.

-Това непрекъснато излизане-влизане в толкова роли не е ли леко шизофренно?

-Аз бих го сравнил с футбола. Има някои отбори, които играят няколко срещи само в първенството, а има други, които играят в цикъл сряда – събота, и в същото време участват и в турнири. Тези футболисти, колкото повече играят, стават все по-издържливи, устойчиви, натренирани и все по-добри. Така че по-малкото игра не е гаранция да бъдеш по-силен, по-здрав и по-добър. Всяко представление ме зарежда с енергия и ме развива.




-Не мерцедес, а ракета… Откъде тази нескончаема енергия и хъс?

-Не знам. За мен театралното пространство е защитено, имунизирано против много неща. Затова като че ли бягството ми и съществуването ми в него ме предпазва от някои неприятни неща, които ни заобикалят. От друга страна, ме зарежда много с енергия и оптимизъм, за да вървят нещата.

Иначе, ако се поставя в неимунизираната среда, която е наоколо, сигурно много бързо ще се отчая, ще се предам или ще рухна. Този измислен свят, който обаче е по-красив и по-чист, на моменти дори, ако щеш, и по-истински, е нещото, в което да летиш е прекрасно…


Сидни, Австралия, 2013 г., one-man show

-Често използваш думите “летя”, “полет” за работата си, така ли се чувстваш на сцената?

-Да, на сцената се чувствам в полет.

-Попитах преди Лили Маравиля, ще те попитам и теб: това дуенде ли е, изпитвал ли си го?

-Не мога да материализирам с думи чувството и усещането по време на полет. Моето дуенде е полетът. Да набереш и да се пуснеш, да се рееш… Колко красиво се рееше един орел днес в небето…

ПЪРВА ЧАСТ
ВТОРА ЧАСТ

Публикувано във в. “Преса”, 5 януари 2014 г.

1 коментар: