неделя, 5 януари 2014 г.

Николай Урумов: На сцената аз летя




Боряна АНТИМОВА


Николай Урумов е роден на 6 юни 1963 г. в Каварна. До VIII клас учи в с. Българево до нос Калиакра, а гимназия – в Балчик. През 1990 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Николай Люцканов. Бил е на щат в театър "София", Народния и Младежкия театър, а след 3 сезона на свободна практика през 2011 г. се завръща в Народния театър.

Играл е на сцените на “Театър 199” и Армията, а също и на Пловдивския, Шуменския, Габровския, Търговищкия, Добричкия, Старозагорския, Русенския и Плевенския театър. Има 72 роли в наши и чуждестранни филмови продукции и сериали, 62 роли на сцената и десетки в телевизионни програми.



Сн. Александър Нишков


Има 14 награди от международни театрални фестивали. С пет номинации за "Аскеер" (1993, 1995, 2000, 2002, 2009), два пъти е носител на наградата (Каракалпаков в “Двубой”, 2000 и Клов в “Краят на играта”, 2009 г.). С две номинации за "Икар" (2002, 2004), като през 2004 е носител на наградата (Маргариди в „Криворазбраната цивилизация“). 

Носител е и на наградите "Най-добра мъжка роля" на Друмевите празници в Шумен (2011) и на "Чудомир" в Казанлък (2012). Озвучава анимационни филми, сред които “Ледена епоха” (Диего), “Алиса в страната на чудесата” (Додо), “Цар Лъв” (Скар) и др. 

Автор е на  разкази, публикувани във в. "Литературен форум". Женен е, има дъщеря Далия-Никол на 20 г.



Сн. Александър Нишков
-Николай, за теб режисьорът Григор Лефтеров казва, че си “актьор като мерцедес”, защото можеш всичко. Харесва ли ти сравнението?

-Ако приемем, че мерцедесът е класа и еталон за качество, това ме ласкае. По-добре е, отколкото да те нарекат “актьор като трабант”. (Смее се)

-Не ти липсва самочувствие, нали?

-В нашата професия не може без това. Липсата на самочувствие е пагубна за актьора. Когато правиш нещо и нямаш самочувствието, нито убедеността, че е точно това, което трябва, и че е правилното, а имаш някакви колебания и съмнения, това колебание неминуемо се пренася в театралната зала или от екрана върху зрителите.

-Как се опази през годините от откъсването на педя от земята, също пагубно за актьора?

-Слава Богу, не ми се е случвало. Актьор съм вече 24 години и за този период са ми се случвали достатъчно приятни мигове и поводи да заживея в някаква медийна показност, звездност. Но не съм тръгнал да робувам на суетата какви дрехи да нося, какви приятели да имам, какви заведения да посещавам, какви автомобили да карам – всички атрибути на една звездност и маниакалност.

Не ходя на партита, не занимавам обществото с това, откъде съм си купил пердета, къде съм посрещнал Нова година и къде съм бил на почивка. Всичко, което по някакъв начин е ставало достояние на читателите и зрителите, е било благодарение на това, че съм ходил някъде да играя спектакъл, да снимам или да показвам филм и съм го споделял на срещи със зрителите. Естествено, не съм стоял встрани от обществени, социални проблеми, но не толкова показвайки себе си, колкото посочвайки проблема.


С Надя Новоселска, Елица Анева и Красимира Кузманова в "Последният полов атлет", Плевески театър,
сн. Ирен Костова


-През декември игра в Сатирата в плевенската постановка “Последният полов атлет”, с която гастролирате из страната. Пълни ли са салоните?

-Препълнени! От една страна беше приятно, от друга неприятно, че в Стара Загора например са върнали повече от сто човека, в Хасково и Габрово също не са дошли всички желаещи, бяха продадени и билетите за правостоящи. Така беше и в Русе.

За мен има една причина за големия зрителски интерес – просто спектакълът вълнува. Аз разделям театралните постановки и филмите на два вида – вълнуващи и невълнуващи. Иначе те могат да бъдат всякакви – и модернистични, и консервативни, в старите традиции, но еднакво може да вълнуват или да не вълнуват.


С Красимира Кузманова в "Последният полов атлет", Плевенски театър, сн. Ирен Костова


-Какво е комерсиален спектакъл в твоите представи?

-Комерсиалното не е антипод на вълнуващото. Спектакълът може да е и комерсиален, и фестивален, и в същото време въобще да не вълнува и да си остане в рамките на три-четири фестивала, на които ще бъде показан, и пред осем специалиста.

-В “Последният полов атлет” играеш собственик на рибен ресторант, който на 47 осъзнава, че много неща е пропуснал…

-Това е проблемът на човека, наближаващ 50-те, и той е общочовешки. Започваш да си задаваш едни екзистенциални въпроси и все повече да се плашиш, дали животът не преминава край теб, дали не си го изпуснал; насладил ли си се на всичко, опитал ли си от всичко, или просто ще си отидеш ей така; дали си успял да надникнеш зад табутата, тайнството, потайното, където може би се крият някаква мъдрост, душевно богатство, смутове и отговори на въпросите, които си задаваш. С това спектакълът е силен и верен.

В Стара Загора моята братовчедка, оперната певица Правда Янкова, каза след представлението:  “Николай, за мен това не беше комедия, това беше една драма”.


С Красимира Кузманова в "Последният полов атлет", Плевенски театър, сн. Ирен Костова


-Попитах те, защото от юни миналата година ти влезе в “Клуб 50”. Почувства ли някаква разлика?

-В този “Клуб 50” аз се осмелих най-после да застана и от другата страна, със същото любопитство, с което моят герой Барни Кешман от спектакъла “Последният полов атлет” наднича отвъд. При мен нямаше никаква разлика. Ако си започнал да си задаваш едни въпроси, това става още преди да навършиш 50. Героят ми Барни Кешман си ги задава, когато е на 47.

-Говориш, сякаш прословутата криза на 40-50-годишните мъже е минала край теб, без да те докосне…

-От много работа не съм се замислял за някаква такава криза. Никога не съм се възприемал извън работата, да се огледам, да се замисля въобще за това, какво е било в живота ми и какво е сега. Е, ясно е, бил си много по-енергичен, по-импулсивен, по-безразсъдно смел и луд. Сега ставаш малко по-умерен. Това някой може да разбере и да стигне до отговорите и смирението много по-рано.


С 5 номинации за "Аскеер", 2 пъти носител на престижната статуетка


-Наскоро имаше режисьорски дебют в Габровския театър. Разкажи за него.

-Направих първия си спектакъл, заставайки със същото любопитство от другата, режисьорската страна. Той е по пиесата на Иван Вазов “Двубой” в Габровския театър. Излезе под моя сценична редакция и със заглавието “А майка ми в Ямбол”. Спектакълът гостува на сцената на Сатирата на 20 декември. Аз не играя в него, играят звездите на Габровския театър.

На сцената са, като започнеш от доайените Ружа Николова и Илия Костадинов и стигнеш до най-младите, като Петко Петков, Надежда Петкова, Мирослав Симеонов и Светослав Славчев, които са младите актьори в театъра. Получи се един весел, жизнен спектакъл по най-изстраданата пиеса на Вазов, най-дълго писаната – цели 27 години, и Вазов така и не я вижда на сцената.




-Защо избра заглавието “А майка ми в Ямбол”?

-Това е цитат от самата пиеса, в която главният герой Чушкаров казва, отивайки на дуел: “А майка ми в Ямбол нищо не подозира”. В моята редакция обаче, в моя прочит на този текст майка му подозира и затова се случват много неща.

Така че тази крилата, станала емблематична фраза е рефренът на нашата постановка. След като спектакълът гостува в Плевен, директорът на театъра в града Илко Иларионов ме покани за моята втора режисьорска работа и сега от януари започваме репетиции на “Женитба” на Гогол в Плевенския театър.

-По класическия начин ли смяташ да представиш пиесата?

-Да, изключително класически. Имам много добър екип. Сценограф и художник на костюмите е Кирил Наумов, музикалните картини са на Иван Стоянов, диригент на хора на оркестър “Габрово”. И Вазовия “Дуел”, със заглавието “А майка ми в Ямбол”, също е решен в класически стил и с традиционните похвати на жанра комедия.





-Къде още може да те гледаме?

-На щат съм в Народния театър, там играя в “Кълбовидна мълния” на Иван Радоев, в “Сако от велур” на Станислав Стратиев. Репетираме една пиеса на Райнер Фасбиндер – “Свобода в Бремен”, премиерата е на 27 и 28 януари. Освен това играя в Сатирата в “Прах в очите” от Дьорд Шпиро, комедия. В “Театър 199” играя в “Краят на играта” на Самюъл Бекет, постановка на Лилия Абаджиева.

Във Военния театър играя в моноспектакъла “Лалугер”, по разкази на Александър Урумов и по мои текстове. Отварям скоба – нямам родствени връзки с него, просто съвпадение на името. Играя в Младежкия театър в “Страхотни момчета”, в “Студио 5” в НДК в “За секса, политиката и други просташки неща” - “уан мен шоу”, в стила на “стенд ъп комеди”, по текст на Митко Динев, постановка на Старозагорския театър.

Това са софийските заглавия, в които играя. Освен в Плевен, гостувам в Русе, в “Службогонци” от Иван Вазов и в Добрич, в “Свидетелите”, авторски спектакъл на Пламен Панев.


Като Какавидов в "Службогонци", Русенски театър


-А ако надзърнем малко напред във времето?

-През февруари би трябвало да си довърша една работа, която съм започнал с режисьора Лилия Абаджиева за Хасковския театър. Това отново е моноспектакъл, “Дневникът на един луд” на Гогол. Започнахме го лятото, есента го записахме за радиотеатър, сега трябва да му намерим сценичния вариант и прочит. Премиерата е на 20 и 21 февруари.

След това трябва да си довърша работата по втория ми режисьорски спектакъл в Плевен – “Женитба” от Гогол. Трябва да са готови костюмите и декорите, за да може на 8 – 10 март да излезе премиерата. След това, след глътка въздух би трябвало с Бина Харалампиева да поставим моноспектакъл по текста на Илко Иларионов за невероятните истории на Гошо железничаря, и ще е в афиша отново на Добричкия театър.


Като Ганьо Балкански в "Ганьо Балкански се завръща", реж. Иван Ничев


-Бай Ганьо, който според някои е върхът в кариерата ти, сега не се играе, защо?

-Не, защото последната година боледуваха някои възрастни колеги от Пловдивския театър, прекрасни актьори. Даже в края на сезона един от тях почина – Стефан Бобадов. Има идея спектакълът да се възстанови, но пък и театърът изгоря…

-Ти нали участваше в кампанията за събиране на средства за възстановяването му?

-Да, средствата от премиерното представление на “А майка ми в Ямбол” и едно от представленията на “Последния полов атлет” отидоха изцяло за възстановяване на Пловдивския театър.


Като префинения коцкар Жорж в сериала "Секънд хенд"


-Приемаш ли образа на Бай Ганьо като връх в кариерата си?

-Не знам, не мога да кажа, че е само това или че е това. Имал съм и други интересни роли.

-Той е бил най-органичен, според някои.

-Стремял съм се всички мои образи да са органични. Трудно е да говоря за себе си, както и да отделя само една от ролите, които съм изиграл. Това са твоите творения, твоите деца, и никой актьор не би казал, тая роля ми е любима, пък другата не е, това ми е върха, пък другото не ми е върха…


В сериала "Английският съсед"


Ако в едно отношение този спектакъл и този герой са били постижение, отбелязани от критиката и публиката, то от друга гледна точка, в друг смисъл друга публика и критика е оценила друг спектакъл.

Ако трябва отново да посоча пример с футболните срещи и отбори (защото сега се радвам много на това, което прави “Лудогорец” на европейската сцена) това, че си имал един добре изигран футболен мач и си победил с 3:0 не значи, че другия също с 3:0 е по-малко важно. “Лудогорец” победи на два пъти холандците от “ПСВ Айндховен” с 2:0 холандците, и двата мача са добри. При нас на сцената се разсъждава по същия начин.

СЛЕДВА

ВТОРА ЧАСТ
ТРЕТА ЧАСТ


Публикувано във в. “Преса”, 5 януари 2014 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар