Влизам днес в най-близкото химическо чистене. Поздравявам вежливо. Яка тетка глади нещо, без да ме поздрави. Питам я дали ще ми приеме полата солей за химическо чистене и гладене. Солей са онези поли с плисенца, тръгващи от талията и разширяващи се към подгъва като слънчеви лъчи. Много си я обичам, затова съм готова да дам адски много пари, колкото обикновено искат, за да ми я почистят и изгладят.
Тетката, продължавайки да глади, започва да се тюхка: “Уф, не знам, с тия гадни абитуриенти без душа останах, всичко ме боли”. А-ха да кипна за думата “гадни” пред абитуриенти – какво са й виновни децата! – обаче се правя на възпитана и пак питам иронично: “Та като свършат “гадните” абитуриенти, ще приемете ли полата?”. Тетката обаче продължава да каканиже: “Ох, вратът ме боли, ръката изтръпнала, не я чувствам”.
Чакай, бе, мисля си, мен пита ли ме някой как изкарвам тези страшно-много-пари-за-чистене-на-солей? Не ме пита. “Значи няма да ми приемете солея?”, казвам аз и тръгвам бързо да излизам от “химическата тоалетна”, защото вече ми вони на гадно.
Никой не ме спира…
Еми няма да се оправим, ако я караме така! Заслужаваме си цялата тая менажерия и зарзаватчийница от политици с прякори на животни и зеленчуци, които ще ни представляват в люлката на цивилизования свят!
Mда...Няма нужда от коментар.
ОтговорИзтриване