Ненчо Илчев: Сбъднах мечтата си – правя музей на илюзионното изкуство

Боряна АНТИМОВА


Ненчо Илчев е роден на 3 май 1972 г. в с. Момчиловци, Смолянско. Завършва гимназия в Смолян и учи за кратко зъботехника в медицинския колеж в София.

През 1996 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов. От 1997 г. е актьор в групата на Театър “Българска армия”.

В края на 90-те години става водещ в предаването "Спукано гърне", където показва фокуси.

Част е от екипа на "Комиците" по bTV, където създава любими образи – на студента Ахилесов, глупака Ванката, илюзиониста Ненчо и др.

Образът му на отец Григорий е сред любимите в сериала “Столичани в повече” по bTV. Притежава най-богатата колекция от реквизити на големите български илюзионисти - Мистер Сенко, Орфи, Факира мити и др. Заедно с продуцентите Любо Нейков и Евтим Милошев подготвя първия български музей на илюзионното изкуство.

-Ненчо, твоят отец Григорий е пълен с изненади, какво още да очакваме от него?

-Много интересни неща. Вече чета и какво са написали сценаристите за предстоящия сезон, който ще се излъчва есента, и там още по-хубави неща има. Радвам им се на сценаристите, стават все по-добри. Пишат все по-интересни случки и ето, вече колко години не сме омръзнали на хората. Правя образа със страхотна любов. С нетърпение чакам да прочета какво ще му се случи в бъдеще, забавлявам се много и като го чета, и като го играя. В този седми сезон, който в момента върви, моят човек си има бусче, продава светена вода, която точи от поточето на Извор…

-Това събирателен образ ли е на българските свещеници?

-Да, в българската църква има както страхотни свещенослужители, познавам много такива, така и други. Присъствал съм на страхотни литургии на хора, изцяло отдадени на вярата, но съм виждал и другата крайност – как двама попове едва не се сбиха до олтара на кой му е ред да води едно кръщене и да вземе парите. Някакви смешни пари…

Аз съм много вярващ и набожен от малък. Много ходя на църква, по манастирите. Повечето попове не ми се сърдят за отец Григорий, забавляват се. Аз съм израсъл в един район на много вярващи хора, в село Момчиловци, в сърцето на Родопите. Баба ми беше много религиозна, майка ми също. Покрай тях двете съм възпитан да уважавам църквата и традициите. Имаше един страхотен свещеник в Момчиловци – отец Канев, който почина. Той беше истински възрожденски човек, боготворен от миряните.

-В “Комиците” правиш култови образи, кой ти е най на сърце?

-Всичките. Ахилесов ми е много любим, Сашето и Ванката, Ненчо и Ненка. С Любо Нейков много си паснахме като двойка още от началото.

-Как се роди Ненка?

-Аз в началото, когато започнаха “Комиците”, правих фокуси. Идеята дойде от Любо, той каза: “Искаш ли да ти измисля някаква смешна асистентка?”. Каза на сценаристите да напишат някаква смешна, нелепа жена. Любо се облече, в последния момент му намериха някакви рокли, сложиха перуката.

С първото му излизане той си беше намислил тоя танц върху Хачатурян и изведнъж публиката се взриви, като го видя. Никой не очакваше чак такава гледка. За няколко месеца стана любим герой.

-Променихте сцената, имате оркестър в “Комиците”.

-Ами нормално е, малко предавания се задържат толкова години на гребена на вълната, това са 7 години. Бендът е страхотен, солистката Нора е изключителна певица. В оркестъра са музиканти като Мишо Йосифов, Стунджи. Това ни даде допълнителен импулс и на нас, артистите. Живата музика си е жива музика.

-Намираме те в “Армията”, тук продължаваш ли с “Магията на Ненчо” – спектакъла с фокуси?

-Да, вече пета година го правим. Покрай Нова година ще го играем по-често, тъй като е коледно, идват повече деца. Такова нещо не е правено, това не е чист илюзионен спектакъл. На финала е една зимна картина, вали сняг и разказвам една много съкровена история от детството – как човек, ако вярва и иска силно нещо, то задължително ще се случи. Вълнуващо е да видиш на финала публиката на крака и възрастните хора разплакани.

С Любо Нейков като Сашето и Ванката в "Комиците"

-Ти също си мечтал много силно за нещо и то се е случило – разполагаш с най-богатия архив на големите ни илюзионисти.

-Много отдавна имам желание да събирам стари реквизити на илюзионисти, които вече не са сред нас. Това изкуство в момента е позабравено, но има големи традиции. Имали сме много големи илюзионисти и страхотни спектакли. И аз от малък, занимавайки се с това, събирах стари вещи.

Първият реквизит, с който се сдобих, беше на Орфи. Когато той почина, разказах на съпругата му Люба Орфи, която му беше и асистентка на спектаклите, колко много искам да събера голям архив и тя ми даде всичко негово.

След това продуцентите ни от “Дрийм тийм” Любо Нейков и Евтим Милошев като видяха колко много обичам да събирам такива неща, продуцираха спектакъла “Магията на Ненчо” в “Армията”.

Това е много тежко и скъпо изкуство. Вложиха много пари, направиха страхотна сценография, купихме много скъпи фокуси. След това те купиха за мен реквизита на Лепас, един от най-големите ни илюзионисти и човекът, който ме е учил на фокуси.

В скеч от "Комиците"

-А как се сдоби с архива на бащата на Емил Димитров – Факира Мити, и с този на Мистер Сенко?

-Някои неща ми даде Пепа Мити, снахата на Факира Мити, или съпруга на брата на Емил Димитров - Юлиян, който също беше илюзионист, но почина много млад, на 39 години. По-късно случайно се запознах с Харди, единствения ученик на Мистер Сенко, който живее от много години в Италия.

Всъщност много хора не знаят, че “Мистер” идва от “мистериозният”, а историята е, че на едно представление някъде в провинцията печатарят на плаката не е имал място за цялата дума, и написал само “Мистер Сенко”. Илюзионистът бил бесен, но това му остава като псевдоним през годините.

Когато Харди разбра, че търся неща на Сенко, при едно идване в България заведе нас с Любо и Евтим в едни мазета, в едни подземия, където беше целият реквизит на Мистер Сенко. Уникално! Неща, с които Мистер Сенко е играл между 1940-а и 1960-а година.

През 1965-а той спира да играе, прави юбилеен спектакъл на 60 години и приключва. И оттогава тези фокуси не са представяни. Навремето Сенко завещава реквизита на Харди. Той го прибира в тия мазета и тавани и никой не го ползва с години. И сега с всички тези ценности смятам да направя музей на българското илюзионно изкуство.

-Една добра новина!

-Почти е уговорено. Любо и Евтим се занимават с това. Търси се място, за да е хубаво. Там ще е изложено всичко, което през годините съм събирал, купувал. Мога да се похваля, че имам най-голямата колекция в България. Искам в този музей всички хора да могат да видят нещата и да им разказвам за това изкуство.

С Къци Лафазанов като студента Ахилесов и проф. Тазобедрев в "Комиците"

-В теб се борят две страсти – към актьорството и илюзионното изкуство. Коя надделява?

-Не се борят, вървят си ръка за ръка. Вече съм на 42 години и съм си подредил така ангажиментите, че да се занимавам само с неща, които са ми приятни. Да няма нищо насила.

-Откога този пиетет към илюзионното изкуство?

-От 13-годишен. Още тогава започнах да правя фокуси в Момчиловци. Там съм роден и там са моите родители. Живял съм във време, в което беше много трудно да излезеш от провинцията.

-Родопчанчето с невъзможните мечти…

-Имах една книга “Забавни фокуси и илюзии” и съм я гледал като библия! Нямаше тогава къде да се научиш да правиш фокуси. Нямаше кой да те научи. Сега е лесно – цъкаш в интернет и излизат милиарди. Но тогава не беше така. Ходил съм на уроци пак благодарение на моите родители, които са изключителни хора. Никой в рода ни не се е занимавал с изкуство.

Майка ми и баща ми бяха зъботехници и благодарение на тях започнах да се занимавам с фокуси. Те виждаха, че аз имам огромно желание, че горя в това, и много ми угаждаха, много ме обгрижваха. Ако ти кажа къде са ме водили… Много малко родители ще го направят и сега.

В далечната провинция те вземаха отпуск и ме водеха в София да гледам театър, кино, илюзионни спектакли, цирк… Ако не бяха те, аз нямаше днес да съм това, което съм.

С Къци Лафазанов в скеч от "Комиците"

-Шапка да им свалиш...

-В двора на село баща ми правеше реквизит, майка ми подреждаше заедно с мен… Представяш ли си?… Много се радваха и живееха с моята мечта. Ако не бяха те, нищо от това, което ми се случва сега, нямаше да се случи. В ония години човек да ти подаде ръка беше голяма работа.

Нямаше как да започна да уча в НАТФИЗ, беше много сложно да излезеш от провинцията. Първо, си с някакъв диалект, как да кандидатстваш с него. Родителите ми виждаха, че ми е мерак, първо учих зъботехника, та от Пловдив дойдох тук. Ходих в театралната студия на Бончо Урумов, трябваше да си оправя диалекта, да се подготвя за академията.

Като руснака Дмитрий в "Скакалци" в Сатирата, сн. Симон Версано

-Чест прави на “Дрийм тийм”, че продуцираха и пиесата на Ст. Л. Костов “Скакалци”, която с голям успех се играе в Сатирата.

-Да, една незабравена пиеса от началото на миналия век, която звучи супер съвременно.

-Част от манталитета на българина е да се натресеш някъде неканен и да "изядеш и ушите" на вежливия ти стопанин…

-Да, и когато екипът е прекрасен – на “Комиците” и “Столичаните”, с удоволствие се играе. Както вече казах, искам да се занимавам вече с неща, които да са ми приятни. Там отивам с удоволствие. Когато компанията е хубава, когато се забавляваме заедно, то се получава. Да не говорим за Стоянка Мутафова, жена на 93 години. Шапка й свалям, че все още излиза на сцената!

-Какво репетираш сега в “Армията”?

-Една пиеса, която ще излезе другия сезон, но е рано още да говорим за нея. Играя и в “Ножица трепач”, в “Много шум за нищо”.

Сватбата им със Зорница

-Зет си на един също любим артист - вокала на група “Диана Ексрес” Илия Ангелов. Къде я срещна твоята Зорница?

-Аз бях в Армията, а тя – в НАТФИЗ. Оженихме се доста млади, особено тя. Вече 16 години сме семейство.

-Сина си на родното си село ли го кръсти – Момчил?

-Много харесвам и филма, и книгата “Време разделно”. Бяхме си казали със Зорница, че ако ни се роди момче, ще е Момчил, а ако е момиче – Яна. Момчил вече е на 8 години и половина и той ми е най-голямата радост, всеки момент гледам да съм с него. Много го обичам, а и той все още много се върти покрай мен, покрай майка си. Гледам да му отделям много внимание и много време и той ме разтоварва най-много. Момчил завършва първи клас, роден е в началото на годината и почна училище на 7 години и половина.

-Сигурно е голям кеф татко ти да е фокусник…

-О, да, той си има свой комплект за фокуси, правим разни неща заедно. Но се чуди защо всички ме заглеждат по улиците, вика: “Защо тия хора така те гледат?”. Интересно му е.

Със сина Момчил

-По улицата, на сцената усещаш ли с всяка фибра на тялото си обичта на хората?

-Да, и това ме прави щастлив. С нищо не може да се замени усещането, като си вървя – а аз много обичам да се разхождам по улиците – да видя как някой замислен човек, като ме разпознае, и лицето му грейва. Или докато ходя по пазара, да ми благодарят… Никой и нищо друго не може да ти даде това. И с нищо не може да се купи.

-А питат ли те близките: “Не ти ли писна ти да си шутът, който да разсмива хората”?

-Не ме питат. Всички мои близки знаят, че го правя с голямо удоволствие. Аз съм искал да правя точно това. А когато човек е искал нещо много силно и го постигне, трябва да му се радва.

Със Зорница и Момчил

-Даваш вид на популярен човек, достъпен за хората.

-Аз съм против това, когато станеш популярен, да сложиш черните очила и шапката и да се криеш от хората. Нашият професор Стефан Данаилов много пъти ни е казвал: “Радвайте се на популярността си и грабете с шепи от любовта на хората, защото тя не е вечна, тя е кратка”.

-Какво носиш в себе си като послания от твоя професор?

-Много неща. Той ни предаде своите чисто човешки ценности: да обичаме театъра, да си уважаваме професията и преди всичко да сме добри хора. Той самият е изключителна личност и много голям човек. Много се обичаме, много ми е помагал през годините.

-Наскоро Албена Михова каза за “Преса”, че не й пука за разни награди, че единствено важни са аплодисментите.

-Няма нищо по-ценно от това да видиш хората доволни и да ти пляскат усмихнати, а ти си им дал глътка надежда, глътка въздух…

-Скромното родопчанче, бленуващо за голямата сцена, днес има шанса да играе в две от най-рейтинговите предавания - “Комиците” и сериала “Столичани”; в трупата е на един от най-добрите театри – “Армията”, има дори собствен илюзионен спектакъл. Останаха ли ти нереализирани мечти?

-Явно винаги съм попадал на точното място, при точните хора. Аз съм щастлив и късметлия, радвам се и благодаря на съдбата за това.

-Като в приказката за Пепеляшка, само че в мъжки вариант…

-Всичко е благодарение на родителите ми, които са ми помогнали в подходящия момент, и на страхотните хора, които срещнах след това: Бончо Урумов, Стефан Данаилов, преподавател ми беше и Ивайло Христов. Веднага след завършването попаднах в “Армията”, играл съм при най-добрите режисьори: Леон Даниел, Сашо Морфов.

Попадал съм в най-добрите представления като “Дон Кихот” на Сашо Морфов. В “Дрийм тийм” се събраха много читави хора, които се обичат, държат един на друг и им е приятно да работят заедно, затова и са толкова успешни във всичко, което правят.

-Но като успешен тим, се сблъсквате с много завист, жълти писания. Как се отразява това на един добър човек като теб?

-Аз съм си изградил мой личен кръг от приятели и колеги. Знам къде да ходя, с кого да се срещам. Повечето време си стоя вкъщи, приятно ми е с жена ми и с детето, при майка ми и баща ми, с брат ми. Той е три години по-голям от мен и е полицай в Ямбол. С него страшно много се обичаме, чуваме се всеки ден, ходим си на гости. Имам си 5-6-10 приятели, които знам, че са ми истински, с тях се виждам и чувам често.

-Представи си, че имаш един ден, свободен от всякакви ангажименти. Как би го прекарал?

-Вкъщи със сина ми. Да си сготвим нещо вкусно, да си гледаме телевизия, да си четем книжки, да се разходим из парка, да си говоря с него; да си легнем на спалнята и да си гледаме някой филм.

Публикувано във в. "Преса", 1 юни 2014 г.