Венцеслав Кисьов: Милея за свободата на духа

Сн. Иво Хаджимишев

Боряна АНТИМОВА

Мирисът на сцената и вълнуващата театрална атмосфера със сигурност не липсват на Венцеслав Кисьов след закриването на “Сълза и смях”, на който професорът беше директор. Успял е някак да притъпи тази болка, а животът му е изпълнен с любими занимания, най-вдъхновяващо от които е класът му по актьорско майсторство в Югозападния университет в Благоевград. Вече 10 години преподава там.

“Смятам за нормално да се оттегля вече. Когато човек наближи 70, трябва да си даде сметка, че може да играе само определени роли. Предпочитам това, което съм натрупал като опит, да го приложа като преподавател”, казва професорът. Но и не скрива, че превежда една пиеса, която е за възрастен актьор и младо момиче. “Ако успея да я довърша, ще я предложа на Театър 199. Но е тайна, да не ми откраднат идеята”, смее се Кисьов.

Казва, че е кукла неваляшка – от онези кръглите, с оловна тежест отдолу, които, накъдето и да ги наклониш, се изправят на “крака”. Успял е два пъти да се изправи след съкращението на театър “Сълза и смях”, превежда, пише, работи със студентите и продължава да е арт директор в издателство “Захари Стоянов”, където организира литературни премиери и четения и пише малки сценарии.

След 42 години в светлината на прожекторите равносметката на Венцеслав Кисьов е 140 роли в театъра, телевизията и радиото, и около 30 в киното. Издал е пет стихосбирки, една книга с есета и разкази и една по специалността му театрална педагогика – “Методология на първите стъпки”. Професурата си е защитил във ВИТИЗ, където преподава от 1974 г. Бил е асистент при Сашо Стоянов и Гриша Островски. Цели 30 години, заедно с Бончо Урумов, посвещава на легендарната детска школа към “Сълза и смях”. Актьори като Йоана Буковска, Филип Аврамов, Деси Бакърджиева, Евгени Будинов и много други са направили първи стъпки на сцената там.

С Николай Илчев в спектакъла "Солунските атентатори" - театър "Сълза и смях" 

Професор Кисьов е изпълнен с надежди за новия си втори клас студенти в ЮЗУ, но и признава: “Длъжен съм да мога да работя като тях с компютъра, да познавам повече неща от живота днес от тях самите, да имам отговори на всички въпроси, да си признавам, когато нещо не знам. Те не биха ми простили, ако престана да съм във форма. Отпуснеш ли се, те зачеркват”.

От повече от година Венцеслав Кисьов се бори юнашки и с друго голямо изпитание - рак на белите дробове. Как се живее с такава диагноза? “Човек първо трябва да разбере, че 90 на сто от лечението е в негови ръце. Отпусне ли се и признае ли, че е болен – той е свършил”, казва той. В момента е в ремисия, спрял е с химио- и лъчетерапията и е обещал на близките си и на любимите студенти, че ще продължи да се бори.

С вълнение разказва как му помагат студентите от предишния клас, завършили тази година: “Миличките… Те ме пазеха като рохко яйце. По време на кризата аз репетирах и изкарах две постановки с тях. Но уважението, желанието да ми помогнат, работейки, е нещо, което те задължава да живееш, за да им помогнеш!”

Въпреки прекрасните си роли във филми като “Мера според мера” (1988) “Борис I”, “Защитете дребните животни” (1988) Венцеслав Кисьов остава в паметта на почитателите си като младият Маркс в едноименния сериал. Признава, че като всеки актьор е суетен, но само по отношение на играта си, а бялата коса и промененото тяло не го притесняват. “От 16 години спрях цигарите. Бях много жесток пушач и отрязах изведнъж като с нож. Все още нося в себе си странния модел на това, че не съм остарял. Като тръгвам да вървя, ми правят забележки, че много бързо ходя”, казва актьорът с много роли в живота си.

Проф. Кисьов със своя клас по актьорско майсторство в Югозападен университет, випуск 2012 г.

“Младият Маркс” не крие симпатиите си към БСП, макар да не членува в партията. “Бих искал БСП да са наистина социално настроени. Вълнува ме, че хората продължават да обедняват и да стават все по-низши не само финансово, но и духом, което е страшно. Тогава да каква свобода и демокрация говорим? Демокрацията е на първо място свобода на духа. Къде е тоя дух? Аз искам да имам дух! Дух имаше Солженицин в онова време като свободен човек. Ей, за тази свобода аз просто милея! А там някакви жалки отрепки ми обясняват, че съм имал право да говоря всичко. Да, говоря всичко, но какво постигам? Демокрацията трябва да носи някаква промяна, която ти трябва, за да промениш другите. Иначе става безпаметно ненужна на тоя свят”, обяснява разпалено Кисьов.

Казва, че е бил един от онези щастливи българи, които са преживели възторжено свалянето на Тодор Живков от власт на 10 ноември 1989 г. Спомня си как са се прегръщали на улицата до хотел “Славянска беседа” с приятеля му Марко Семов, как са крещели на площада на 18 ноември, защото “дълбоко в себе си, както огромната част от хората вярва, че ще запазим доброто и към него ще добавим още добри неща. Но стана точно обратното – увеличихме лошото с мащаби, които са страшни”.

По повод преминалия наскоро на Ден на будителите Кисьов е категоричен: “Да кажеш “Аз съм само артист, аполитичен съм и не ме интересува какво се случва около мен” е смешно. Актьорът е мембрана, длъжна да откликва на дишането на публиката в днешния ден. Ако е дистанциран от това, което се случва, той просто е ненужен на сцената. Вълнува ме светът на човека срещу мен. Всеки има право да си избере мястото – вляво, вдясно. Но трябва да се премахне това зачеркване на мнението на другия. Противопоставяне… Докога тези неща ще властват у нас? С кого се противопоставяме? Погледнато реално, на един бащата е царски офицер, а той е бил партиен секретар… Това са смешни неща!”, възмущава се професорът.

Твърди, че най-любимото му хоби е да наблюдава хората, и че трябва да се опитваме да ги разбираме и да не ги съдим. Допада му латинската сентенция Еrare humanum est “човешко е да се греши”. “Да спрем с това противопоставяне и да мислим конкретно какво трябва да се направи за тази държава. Стремежът да седнеш във властта само за да благоденстваш лично доведе държавата ни до това състояние”, възмущава се Кисьов.

Неговите красиви “мигове на бягство от гадостите наоколо” са в срещите с приятели. “Дал Бог, много са. Говорим за хиляда неща, опитваме се да запазим онова малко кръгче на атмосфера, което сме създали още по онуй време. И в онуй време си разказвахме анекдоти, за които можеха да ни арестуват, но не ни е пукало, защото се чувствахме свободни в това наше кръгче”, казва актьорът.

Той признава, че обича и да бъде сам. “Имам всеки ден план, на който ми се смеят всички близки и приятели: трябва да преведа толкова страници, да напиша толкова страници, да подготвя лекция за децата…” А ако музата не идва? “Няма как да не дойде. Това е възпитание на професията. При нас не може да чакаш вдъхновението, в 7 вечерта се вдига завесата.”

Лятото Венцеслав Кисьов със семейството си прекарва в уютната си стогодишна къща в троянското село Терзийско. “Там са написани повечето от книгите ми, защото на това място цялата акумулирана енергия в столицата се подрежда на пластове”, казва той.

Материалните неща никога не са го блазнили. Събира единствено тефтери-календари, които фирмите всяка година издават щедро по Коледа. Удобни са му, а навикът му е останал от преди, когато е нямало достатъчно хартия. Сега ги използва при работата със студентите, да нанася бързи бележки при репетиции. И въпреки че работи с лаптоп, обича да усети химикалката в ръцете си, да попише на ръка.

За разлика от много свои събратя в гилдията, Венцеслав Кисьов повече от 40 години остава верен на една жена. Съпругата му Калина Попова е също актриса, играе дълги години в Малък градски театър зад канала и “София”. Формулата за брачно дълголетие? “Всеки да уважава свободата на другия. Появи ли се ревност, тя е знак за недоверие и всичко започва да се цепи”, казва актьорът, чиито почитатели трудно могат да повярват, че наближава достолепните 70.

Публикувано във в. ПРЕСА, 4 ноември 2012 г.