Любо Киров: Да си цивилизован означава да обичаш

Боряна АНТИМОВА

Любо пристига на срещата точен, приветлив и дружелюбен. Приятелите му твърдят, че е човек, на когото може да разчиташ за всичко. Той е и като мерило за професионализъм – участва ли някъде, значи летвата е висока. За 12-те години от създаването на група ТЕ и големия успех обаче Любо успя да остане нормален, винаги отворен за нови проекти и любезен с пресата. Не се оплаква, работи здраво и мечтае с размах.

Роден е на 26 октомври 1972 г. в Плевен, завършва училището по керамика в Троян и “Керамика и стъкло” в Художествената академия, но още от детските години е потопен в музиката. С група ТЕ (2000 – 2007) създава два албума и хитове като „Има ли Цветя“, „Ще те намеря“, All Right“ (с Мария Илиева). Автор е на много хитове в поп-музиката и над 150 текстове за песни. През пролетта на 2007 г. Любо напуска група ТЕ и започва солова кариера. През 2010 г. излиза и първият му самостоятелен албум - „Любо 2010“, като три от песните влизат в МТV класацията Europe’s World Chart Express. Изпълнител на 2012-а на БГ Радио.

-Любо, спомена, че след интервюто отиваш на запис?
-Да, заедно с мои приятели подготвяме благотворителна кампания – “Дано“ на фондация “Нашите деца”, подкрепяща борбата с изоставянето на бебета. Близо 5000 деца все още живеят по домове, и защото нито едно дете не заслужава да прекара и ден от живота си там. Мотото на кампанията е, че “когато сме много, и малкото е много”. Заедно с Графа, Орлин, Криста и още около десет колеги сме посланици на кампанията и ще запишем песента на Богдана Карадочева и Стефан Димитров „Дано“ с модерен кавър.

-Извинявай, но не се ли включваш прекалено често в подобни кампании?
-Длъжни сме като хора да използваме популярността си, за да бъдат чути идеите, които носят добро. Смисълът на кампанията “Дано” например е средствата да не се даряват кампанийно и еднократно, а редовно, всеки месец със суми по възможностите на всеки. Това става, като се уведомиш банката, в която е сметката ти, всеки месец да отчислява по сметката на фондацията определена сума. Ако една година всеки месец даряваш по 2 лв. – ще осигуриш адаптирано мляко за 2 седмици за 1 бебе; по 5 лв. – памперси за цял месец за 1 бебе; по 10 лв. – козметиката за 1 месец за 1 бебе; по 20 лв. - издръжката на едно приемно дете; по 30 лв. – лекарствата на 5 бебета за 1 месец; по 50 лв. – плодовите пюрета на 5 бебета за 3 месеца. Аз реших да дарявам всеки месец по 30 лв.

-Твоята любима кауза?
-Тази, която възпитава, не само да се помогне финансово на някого, а да караш хората да се замислят, да се променят. Най-добрата помощ е да научиш някого как сам да си помогне.

-Участва напоследък и в новото риалити “Шатра” по Нова телевизия, започнало на 5 февруари. Защо?
-Не бих участвал в друго риалити, но това беше с много силен социален заряд и го приех като предизвикателство – какво е да поживееш сред роми. Експериментът ми хареса. Видях в ромската общност патриархални ценности, които у нас са позабравени. Вече почти всяко семейство у нас има някакви проблеми – или са разведени, или брат и сестра са скарани и не си говорят. А в това ромско семейство видях как всяка вечер 25 човека се събират на масата, говорят си, държат един на друг, бранят се, обичат се.

-Може само да вземем пример от тях…
-Да, упрекваме ги, че не били цивилизовани. Да си цивилизован за мен означава да запазиш всички онези човешки неща, като семейните ценности и любовта. Да си цивилизован означава да обичаш! Повярвай ми, наистина ме вълнуват тези неща. Обвиняват ромите, че крадат ток, но има много по-големи крадци – на коли например. Да не говорим за кражбите на държавно ниво от хора с власт. Аз нямам предубеждения към ромите. Не може да слагаш етикет на нещо, което не си опитал и на цял етнос, без да си го опознал.

-Прави впечатление, че вие, поколението на вече утвърдените музиканти между 30 и 40 години, непрекъснато сте заедно…
-О, да, постоянно ме търсят за различни проекти. Но по-важното е, че останахме приятели. Ето, с Мария Илиева се познаваме сигурно от близо 20 години, и до ден днешен работим заедно. Оня ден писахме текст за нов неин сингъл.

-Ти май за всички колеги от жанра си писал текстове?
-Да, почти за всички от последните десетина години – за “Каффе”, за Дони, Мария, Ирина Флорин… Над 150 текста, включително и тези, които аз съм изпял.

Тримата големи в попа днес - Орлин, Графа и Любо са приятели и извън сцената

-А композирането?
-Не съм от изпълнителите, които вземат една песен и я записват такава, каквато е. Съавтор съм във всичко и смятам, че така трябва да бъде, артистът трябва да е вложил част от себе си в това, което изпълнява и записва. Другото е обикновено занаятчийство, а аз не съм занаятчия.

-Интересното е, че не се е чуло някой от твоя кръг колеги да каже “аз съм по-велик от еди-кого си”...
-И да има ревност и завист, тя не се показва, не се усеща. Човешкият фактор си съществува, независимо от всичко. Просто трябва да акцентираш на важните неща. За мен например е важно да се случат добрите неща, а не просто да успееш в кариерата.

-Не си ли забелязал, че истински големите презират звездната суета, че колкото по-високо се изкачват по стълбицата на успеха, толкова по-скромни и земни стават?
-И слава Богу, това прави човека мъдър. Да останеш скромен – това е мъдростта. Когато падаш ниско долу, осъзнаваш кои са важните неща. При мен падането се случи и в буквалния смисъл - счупих си крака и четири месеца бях изолиран вкъщи. От година единият ми крак е с пирони…

Любо в “романтичния” период през 90-те, когато свири с банди по клубове

-Как се случи това?
-Сцената във Варна беше недобре направена. Бях с Акага и подскочих на място, където нямаше практикабъл. Потънах и счупих крака си. И в тия четири месеца какво става? Кариерата спира. Седя си вкъщи и кой е до мен според теб? Телевизии, репортери или някакви звезди от шоубизнеса? Не, разбира се.

-И кой беше до теб, за да ти подаде чаша чай?
-Майка ми, естествено. И приятелите. Голямата всенародна любов в такива моменти е много далече от теб... Хората често ни ползват като аксесоари, като нещо, което може да изпиеш, и никой не се интересува от личните ти проблеми. Смятат, че животът на артиста тече в едно безкрайно безгрижие. Та ако няма кой да ти донесе чаша чай, както ти спомена, целият ти успех се обезсмисля.

-Има ли такава закономерност - колкото повече успяваш, толкова по не ти върви в любовта, в личния живот?
-Не смятам. Зависи от човека и в какво е успял. Някои успяват с любовта например.

-Как върви любовта при теб?
-Нямам статут на семеен човек, но сега голямата ми мисъл е за дете, сватбата се оставя на заден план. И забелязвам, че хората около мен също са избрали да имат деца, без да сключват брак. Детето осмисля живота ти. Макар да нямам усещането дали бих се справил като баща…

Многогодишно приятелство свързва Любо с Мария Илиева, с Криста
също е близък и извън сцената

-Сигурно си даваш сметка, че тогава бурният клубен живот ще отстъпи мястото на смяна на памперси и среднощни разходки с плачещо бебе?
-О, при мен нещата с клубния живот отдавна не стоят така. Навикът да висиш по заведенията, все едно дали си на работа, или просто така, е присъщ на 20-те години от живота. Сега гледам като си свърша работата, бързо да се измъкна, докато преди се купонясваше след участие.

-Какво е това – умора, или просто желание да ти остане повече време за любимите неща?
-По-скоро второто, но и умора от несъстоятелни занимания, от излишни натоварвания. Вече не виждам смисъл в това, да седя до 5 сутринта.

-Имал ли си “бърнаут” – професионалната депресия, при която бушонът ти просто изключва?
-О, да, имало го е. Това са тия мигове на “горе” и “долу”. Случва се при нас през цялото време. Важното е тази парабола с редуване на “най-горе” и “най-долу” като цяло да има наклон нагоре, да има възход. На следващия свой хоризонт си малко по-мъдър и малко по-отгоре виждаш нещата, които си правил преди. А не да се обърнеш и да се окаже, че всичко преди това е било само една равнина…

Като ученик в Художественото училище
в Троян

-Завършил си Художествената академия, но винаги си твърдял, че музиката е голямата ти любов?
-От малък съм ходил на пиано и съм свирил в ученически банди в художественото училище в Троян, което завърших. Почти винаги в мазетата се правят рокендрол банди. Никога не съм учил пеене, но поработих доста по клубове с групи в средата на 90-те. Не се изкарваха много пари, но работехме много, пеехме кавъри на известни банди. Това си е една предимно занаятчийска школа, но все пак школа. Налучкваш в себе си къде да останеш като стил.

Любо с наградата за изпълнител на 2012-а на БГ Радио

-Ти държиш да наложиш марката “Любо Киров”, но за много хора си оставаш “Любо от ТЕ”. В какво се прояви при теб синдромът на “излезлия от бандата”?
-Имаше го, няма как, все пак осем години бях с “ТЕ”. В началото е малко кофти, това си е едно ново начало. Отстрани погледнато, все едно почваш всичко отначало. Даже може би е по-сложно, отколкото, ако си с чисто “досие”. Разбира се, горд съм с работата си с “ТЕ” и за нищо не съжалявам, правили сме супер неща. “Любо от “ТЕ” си остава като нарицателно, защото начинът, по който са започнали да те разпознават, е този, в което няма нищо странно. Не ми пречи и не ми е проблем.

-Написал си над 150 текста, а пробвал ли си поезия, проза?
-Интересен въпрос. Не се смятам нито за поет, нито за писател. Текстовете се подчиняват на вече готовата мелодия и не биха представлявали поетическа ценност, ако се издадат в книга. Макар че се получават и добри неща. Например парчето на Тони “Както преди”: “Колко още трябва да говоря/ да рисувам себе си по памет/ колко още трябва да се моля/ - мисли за мен както преди”… Но не ме привлича писането на проза например.

-А рисуването съвсем ли го заряза?
-Използвам го в чисто естетска насока, да си оформям обложките на албумите, грижа се сам за стайлинга си.

-Издаде самостоятелен албум през 2010-а, сега на какъв етап си?
-Миналата година имах супер успешно обикаляне на страната с музиканти. Събрах плофесионалисти като Живко Петров, Калин Вельов и Ангел Дюлгеров. Имахме супер успешно турне в десет града за месец, но всъщност то продължи цялата година, защото последваха покани по морето и къде ли не. И до днес тази формация продължава да действа, обикаляме клубове в София и страната.

-Правите качествена музика, без да се включвате в оплюване на чалгата, на пошлото…
-Мразя да поставям етикети, както вече споменах. Музиката не може да бъде разделяна на добра и лоша. Тя е форма на изказ, нищо повече. Зад всеки вид музика стоят определени хора, сред тях има добри и лоши...

Срещите с Камелия Тодорова се винаги изпълнени с емоции

-Възможно ли е да се промени музикалният ни фон като цяло, да зазвучи по-качествената музика?
-Може, като излязат продуценти, които вложат 2-3 милиона, например пари в това. Ние в момента се самопродуцираме. Аз се занимавам сам със себе си, Мария Илиева също, Графа направи самостоятелна компания. Щом толкова много крещят против пошлото, да спонсорират качествената музика. И телевизиите и радиата да започнат да пускат по-често наша музика!

Като пионерче, 1982 г.

-Какво подготвяш?
-Част от турнето съм го заснел на DVD и ще излезе скоро със списание MAXX, в сериозен тираж. Концертът ще бъде излъчен и по БНТ. Сега съм си наумил да направя цял албум, но с голям биг бенд, от типа на този на радиото. Да има в него джаз и соул, с част от моите неща, с нови и част от много известните български мега популярни за всички времена парчета. И това ми е мечтата за 2013-а. Това не означава, че ще спра с ходенето по клубове. Искам да направя концерти за тези хора, които не искат да чакат в клубовете до полунощ, за да ме чуят, а искат да отидат на концерт в нормалното време – 7 вечерта.

-Записваш ли нови парчета?
-Непрекъснато. Направих например нови парчета в диджейски стил с Mr. Moon, които продавам чрез интернет канал в целия свят. С Живко Петров правим оригинален саундтрак, ремиксатори правят още осем ремикса и това се продава като албум в интернет. Това се случва в един съвсем друг свят – света на електронната музика… Имаме договор за дигитално разпространене на музиката ни по интернет в Италия, сега ще подписваме такъв в Германия... Менажирам се сам и не смятам, че съм най-добрият, но се справям доста по-добре от някои хора с агент.

С Васил Найденов го свързва взаимно уважение и възхищение

-Не си от артистите, които мрънкат, че не се продават навън, защото са имали нещастието да се родят в България…
-Оттам такива добри рецензии идват! Предубедени хора има тук. Истината у нас е, че много хора не разбират от музика, дори и работещите в музикалните телевизии. Такъв малоумен вкус! Аз ги разбирам, те не са там, за да образоват населението, а да имат рейтинг…

-За какво ти се иска да ти остава повече време, извън музицирането?
-Не се оплаквам. Но си мечтая да имам повече време да пътувам. Ходил съм на много места, но има още много, които искам да посетя.

"Обичам да се събираме тримата с Графа и Орлин на записи и на сцената"

Публикувано във в. "Преса", 24 февруари 2013 г.

Мариана Попова: Животът ми е пълен, вярвам в доброто

Боряна АНТИМОВА

Тя цялата е като една обтегната струна – нежна, ранима, чувствителна, страстна. Не се бои да “въвлича” топлия си богат глас във всякакви музикални авантюри – поп, джаз, салса, етно, данс, латино, фадо… Смело прави дуети и с най-силните мъжки гласове на поп и джаз сцената. Преживя порои от злословия след участието си в “Евровизия” и “Вип Брадър”, но излезе от изпитанията още по-силна и уверена. С любимия си Ханес готви сватба през юни, радва се на тригодишната си дъщеря Мария Магдалена и е пълна с планове за нови песни, концерти и албум.

Мариана Попова е родена на 6 юни в София. Учи поп и джаз пеене в НБУ. От 1996 до 2000 г. е вокал на групата “Кокомания”. Една година е водеща в БГ Радио. Представи България на конкурса “Евровизия” 2006 г. и беше треньор в предаването “Гласът на България”. Изпълнител на годината на БГ Радио за 2008 г. и с награда за текст за абсолютния хит с Орлин Горанов – “Чуй ме”.

През 2008 г. излезе дебютният й албум New religion, включващ 11 песни на английски, испански, потугалски, иврит и български. В него има етно, денс, латино, фадо и чист поп. Според критиците личи, че музиката е създадена от хора, които не просто познават и харесват Мариана, а я обичат и вярват в таланта и да пресъздава по свой начин всяка идея.

-Мариана, след култовата балада “Чуй ме” разбрахме, че сте направили нова песен с Орлин Горанов, и то в стил салса? Разкажи за нея.

-Нещо съвсем импровизирано, тоест отново от сърце. Сашо Кипров ми предложи музиката, така я чух аз - като салса и се обадих на Калин Вельов, той направи аранжимента, а Долорес де Ла Каридат написа испанския текст със заглавие Tu Mi Estrella (“ти си моята звезда” – бел.ред.)… Тук може би е излишно да разказвам колко леко и приятно се работи с Орлин Горанов. Щастлива съм, че българската версия по мой текст със заглавие “На мен ми стига любовта” ще прозвучи в радиоефира в Деня на влюбените – 14 февруари. Силен екип, красива песен (усмихва се).

-„Предай нататък” – твоят споделен албум с Орлин Горанов, Васил Найденов, Дони, Миро, Искрен Пецов и Васил Петров показва, че не се боиш да пееш с най-големите на поп и джаз сцената. Каква по-различна тръпка и емоция ти дават дуетите – като музициране и съпреживяване?

- Дуетите са нещо много специално за мен, не всеки притежава толерантноста да дели сцената с друг. Аз мога да кажа за себе си, че това е едно съвсем друго споделяне на музиката и енергията, зарежда ме, допълва ме, радва ме… Аз съм свикнала около мен винаги да има много хора, затова държа на музикантите и винаги съм държала…Чест е за мен всеки един дует, който съм изпяла.

-И твоят соло албум “Нова религия” показва, че не те плашат никакви опити в нови стилове – в него освен поп, има и етно, и денс, и латино, и фадо… Какво още ти се пее, като стил?

-Всичко. В музиката не бива да има ограничения. Аз се доверявам изцяло на интуицията си, усещам бързо дали една песен ще се получи или не, зная кое е за мен и кое не. Напоследък съм още по категорична, много зависи поне при мен в какъв период съм, какво ме вълнува, какво ме тревожи, какво ме радва… За мен това, което се случва наоколо, намира отражение върху това, което ще изпея.

-Какво от момичето Мариана от група “Кокомания”, чиято солистка беше в края на миналия век, още живее в теб като усещане и нагласа към музиката?

- Не забравих да съм себе си и да държа на музиката, да я уважавам, като нещо специално и да не омаловажавам това, с което други сили разполагат. Остана обичта ми към музикантите, все още се чувствам най-истинска и завършена с банда на сцената. Остана ми една страхотна школа по музика и по общуване с хората от сцената… Остана ми и носталгията по прекрасните клубове и невероятните вечери там.

-С композитора и певец Дани Милев бяхте много силен тандем, планирате ли пак да правите нещо заедно?

- Разбира се, цял албум готвим, свирим заедно отново и стъпка по стъпка вървим към едни наистина красиви песни, които съвсем скоро ще започнат да звучат наоколо…

-Разкажи ни за детството си в столичния квартал “Овча купел”. Какво дете беше, мечтаеше ли за пеенето и сцената от малка?

- Аз бях по-лудото дете на мама и тати, вечно с плановете, вечно по дискотеките. Беше лудо детство, с много от приятелите ми от този период все още се виждаме. Винаги съм мечтала да бъда точно това, което съм в момента… Определям се като нормален, човек, който определено живее за сцената и за публиката, без излишна суета и без излишни претенции и клишета… Това исках, това съм и това ще бъда.

-Учила си народно пеене, народни танци, модерен и джаз балет? Какви емоции останаха от теб от тези години?

- (Усмихва се) Пропуснах само художествената гимнастика (смях)… Разбира се, прекрасни колективни занимания, които ме научиха на уважение. Танците ми липсват много, все ми се иска някога да ги комбинирам с пеенето, но досега не съм го постигнала, а обожавам да танцувам.

-Покрай раздухания наново скандал между попфолка и останалите стилове музика, във връзка с евросубсидиите на “Планета Пайнер”, (които в крайна сметка бяха отказани) се заговори отново за меценатството в музиката. Ти си близка с Азис и дори включи вокала му в песента си за “Евровизия” – Let me cry, по музика на Дани Милев. Какво би казала на тези, които продължават яростно да се възмущават, че не трябва да се наливат пари в чалгата?

- Не бих могла да взема страна, защото всеки може да представи проект и да бъде финансиран, просто някои хора са по-находчиви и креативни и това по някакъв начин подразни интелектуалците….Аз вярвам , че е време да се събудим от зимния сън и да спрем да мислим, че мрънкайки вкъщи, някой ще ни донесе евросубсидия у дома. Хората работят и никой никому не е длъжен. Апропо, Азис не е в “Пайнер”, не зная защо е намесен… Той си е от друга планета и си е самостоятелен електрон.

-Ти си човек с много богата обща култура и стил, мислила ли си, как може да се преборим с пошлите текстове и крадените музикални теми от региона?

-Е, не чак да ги борим, чалга си има във всяка държава, ето, този хит “Носа Носа” например е уникална бразилска чалга… нещо като “Радка пиратка”. Има си музика за всички, единственото, което аз не одобрявам, е че не създават авторска музика, а взимат наготово песни от съседите ни.

-Близо две години беше водеща в БГ Радио. Защо се отказа, и би ли се пробвала и в тв ефир?

-Много красив период от живота ми (смее се)… Просто реших да пробвам и горе-долу се получи. Беше един период, в който бях спряла за малко с музиката и станах водеща… Еех, мили моменти… Отказах се, защото започнах активно с музиката и не можех да ги съчетавам успешно, не исках да преча на никого. Но още си обичам екипа и колегите. Телевизия? По-скоро - не… може би да… кой знае…животът е шарен (смее се).

-Ти беше една много емоционална треньорка в “Гласът на България”. Предстои ново издание, ще се ангажираш ли с нещо?

-Не, това вече е ясно, аз участвах във формат на Нова телевизия , а двете медии са конкурентни. Разбира се, че няма да съм първата, която е едновременно в двете най конкурентни медии… Аз направих своя избор, сега си партнираме с Нова телевизия и съм наистина впечатлена от отношението им.

-Във връзка с участието ти в “Гласът…”, мислила ли си за по-сериозно менторство на млади таланти, или още ти е рано за това?

-Рано ми е, а и не мисля. Някой ден, ако стана милионер, бих направила малка група и бих ги направила истински артисти, но за това трябват средства… Сега аз работя за себе си, има какво още да довършвам да шлифовам, рано ми е за учителка, рано ми е и за пенсия (смях).

На Годишните музикални награди на БГ Радио през 2008 г.
Мариана Попова получи наградата “Изпълнител на годината”

-Ти не се побоя да влезеш и във “ВИП Брадър”, с какви чувства остана, и би ли участвала отново?

-Добре съм, нищо не ме изненада особено… Бих влязла отново, да, само че бих била една идея по-конкретна и по-директна - спестих много думи, които трябваше да кажа на висок глас (смях). Беше интересно и не съжалявам за нищо.

-Пишеш текстове на песни, би ли пробвала с композиране и аранжименти?

-Засега още не съм се пробвала в композиране, но с текстовете определено набирам сили… Надявам се третият ми албум да е само с мои текстове и дано…




-С какво още обичаш да се занимаваш, когато не си заета с музика?

-С малката Мими, обожавам и водата, морето, безгрижието… да седя и да не правя нищо, загледана в морето, океана… тишина, природа любим човек…

С любимия Ханес

-С Ханес сте заедно, напук на клюките. Възможно ли е човек да опази една любов от външни посегателства?

-Само ако и двамата го искат. Любовта се пази индивидуално във всеки един от нас. Ако аз тръгна да пазя любовта на Ханес, ще се превърна в досадна жена и обратното. Не пускаме никого у дома, те напират, ние затискаме и така, няма удържане (смях).

-Какво промени малката Мария Магдалена у теб?

-Всичко. Направи ме красиво уморена и организирана, търпелива, осмислена, доволна, гневна, щастливо недоспала, но горда и усмихната… Детето е всичко… Животът ми е пълен и категоричен, мотивирана съм и вярвам в доброто.

-Душата ти е като струна, деликатна и чувствителна. Какво от живота наоколо те разплаква най-често?

- Болката на хората, тъгата в очите им, грижите, мисълта, че не мога да помогна и не зависи само от мен, несправедливото, невъзможното… Искам щастливи хора… но ме боли за хората…

-Как да останем човеци, въпреки кризата, обедняването, нищетата?

-Трудно е и доста често не оставаме човеци, изгубваме се в дребни детайли и изгубваме пътя, по който сме тръгнали. Виждам хора които са изоставили мечтите си, целите си, обезсмислили са се… Трудно е, но винаги трябва време да се спрем и да си спомним за нас, самите нас, да се огледаме в себе си и да намерим отново пътеката…

-Определяш ли се по-скоро като оптимистка, отколкото реалистка? Наскоро излязоха изследвания, че прекаленият позитивизъм вредял на здравето, изнервял и те откъсвал от земята…

-Позитивна реалистка, оптимистка, но не за всичко и всеки… Нека го кажем така: вярвам в доброто начало, вярвам и в доброто бъдеще, гледам с трезви очи наоколо и зная, че това е реалността, в която активно живеем… Умереният позитивизъм не вреди, но винаги съм здраво стъпила на земята.

-Наскоро сподели с надежда, че ти предстои силна година, изпълнена с “много работа и положителни емоции”. Какво предстои?

-Албум, сватба, голям концерт (смее се).

Мариана заедно с Амалия на снимките на клипа към песента Wild

-Името на албума ти – “Нова религия”, много ти отива. Вярваш ли, че след несъстоялия се “край на света” на 21 декември 2012-а идва нова ера на по-духивни отношения между хората?

- Иска ми се много, всичко зависи от нас, хората…Знае ли човек, познавам хора, които за ходили доста пъти при Далай Лама, но не са ми много духовни, напротив, опитват се да рушат създадено добро…Не зная… Дано... Да си го пожелаем.

Вълнуващи кадри от клипа на култовата балада "Чуй ме" в дует с Орлин Горанов, фотосесия на Краси Танев

С Орлин Горанов на снимки на последния клип Lejos

Публикувано във в. Преса, 10 февруари 2013 г.

7 причини да пиете кафе

Всички хора, които обичат кафето, винаги се радват, когато научат някоя новост в негова полза. Всъщност то е благоприятно за здравето, ако не вярвате, ето цели седем причини "за":

1. За здрава усмивка

Знаете ли, че кафето има антибактериални свойства и може да намали риска от рак в областта на устната кухина, както и да се справи с голяма част от вредните бактерии?

2. Намалява риска от рак

Както споменахме по-горе, кафето може да ви предпази от рак на устната кухина, но освен това е в помощ и на превенцията срещу рак на кожата и гърдите. Определени компоненти в него ограничават растежа на раковите клетки, затова между 2 и 5 чашки дневно звучи съвсем разумен режим.

3. За концентрация

Само една чашка кафе ще събуди мозъка и ще повиши способностите за концентрация. Ако работата ви изисква бърза мисъл, кафето със сигурност ще ви е от помощ.

4. За повече енергия

Ако не сте успели да се наспите добре, със сигурност знаете към какво да посегнете, за да се събудите.

5. За бърз метаболизъм!

Пийте кафето си без сметана и захар днес, след това посегнете към онова парче торта. Точно така - кафето временно забързва метаболизма с цели 15% и създава усещане за ситост. Така че ако изпитвате необходимост от някое сладко прегрешение, точният момент е точно след кафето.

6. Намалява риска от диабет

Кафето намалява рисковете от развитие на диабет тип 2, обаче има уловка. Това важи само за безкофеиновото.

7. За щастие

Изследвания са доказали, че почивката за кафе веднага се отразява благоприятно на настроението ви. Малко време за себе си в комбинация с кофеин - да, да и да.  Така че, ако страдате от понижено настроение следобeд, вземете си 5-минутна почивка за кафе и ще възстановите бързо силите.
Източник: meganews.bg

Реджина Брет и нейните 45 житейски урока

Боряна АНТИМОВА

Реджина Брет е писател, журналист и колумнист на в. Plain Dealer (Охайо, САЩ). Родена е на 31 май 1956 г. Има бакалавърска степен по журналистика от Държавния университет в Кент и магистърска степен на тема религиозни изследвания от университета Джон Карол. Пише за различни всекидневници в Охайо.

През 1998 г. Брет е диагностицирана с рак на гърдата и започва да описва опита си с химиотерапията и възстановяването си във вестникарските колонки, които води. С тях печели националната награда "Хедлайнер". Има издадени две книги, преведени на 20 езика по цял свят.

От 2006 г. до 2010 г. е водещ на радио шоуто "Звукът на идеите", а в момента е домакин на "Реджина Брет Шоу". Седмичната му програма е вдъхновена от книгата й "Бог никога не спи" (издадена и у нас от "Сиела") и приканва слушателите да се присъединят към разговор на различни теми. През 2008 г. и 2009 г. Реджина Брет е финалист за наградата "Пулицър".

През 2001 г., по повод 45-я си рожден ден Реджина съставя и публикува списък, който нарича „45 урока, на които ме научи животът”. “В нощта преди моята 45-годишнина не ми се спеше. Бях изпълнена с благодарност за това, че ми беше позволено да доживея до 45 години. Две мои лели починаха от рак на гърдата, без да оцелеят до моята възраст. Затова се чувствах щастливка, че имах рак на гърдата на 41 и доживях до 45-годишнината си. Замислих се, на какво ме научи животът през всичките тези години, и отворих дневника си. “Уроците на живота” се изляха от мен като поток, а аз едва успявах да ги “уловя” и напиша”, спомня си Реджина.

Списъкът с 45-те правила бързо се превръща в интернет хит, като се разпространява по мрежата и до днес. „Продължавам да получавам писма от Ирландия, Индия, Китай, Бразилия, Австралия, от всяка точка на земното кълбо. От тях става ясно, че хората от различни краища на света ги вълнува едно и също. Тези житейски съвети докосват сърцата им”, споделя Реджина.
Също по интернет върви измислена история, че списъкът е публикуван от някаква престаряла 90-годишна Реджина. Самата тя няма представа, откъде се е появил този мит и коя е възрастната дама, с чиято снимка се илюстрират нейните 45 правила.

Голямата им популярност се дължи на това, че са като компас, който ни помага да отличаваме истински важните неща от незначителните дреболии, за да се чувстваме живи и щастливи.

1. Животът не винаги е справедлив, но все пак е хубав.
2. Когато се съмняваш, просто направи следваща малка крачка.
3. Животът е твърде кратък, за да губиш време да мразиш някого.
4. Твоята работа няма да се погрижи за теб, когато си болен. Ще го направят приятелите и роднините. Цени ги и дръж на тях.
5. Покривай задълженията си по кредитните карти всеки месец.

6. Не е нужно да печелиш всеки спор.
7. Плачи с някого. По-целебно е, отколкото да плачеш сам.
8. От време на време е допустимо да се ядосаш на Бог. Той може да го понесе.
9. Заделяй за пенсия още от първата си заплата.
10. Когато става дума за шоколад, съпротивата е безполезна.

11. Помири се с миналото си, за да не засенчва настоящето.
12. Можеш да си позволиш да плачеш пред децата си, нормално е.
13. Не сравнявай живота си с този на другите. Нямаш представа за целта на тяхното пътуване.
14. Ако връзката ти с някого трябва да остане тайна, не си струва да се включваш в нея.
15. Всичко може да се промени само с едно примигване. Но не се тревожи, Бог никога не затваря очи.

16. Поеми дълбоко дъх. Това успокоява мислите.
17. Освободи се от всичко, което не е полезно, красиво или носещо радост.
18. Това, което не те убива, наистина те прави по-силен.
19. Никога не е късно да имаш щастливо детство. Но второто зависи само от теб и никой друг.
20. Когато дойде времето да преследваш това, което наистина обичаш в живота, не казвай “не” и не приемай “не” за отговор.

21. Запали свещите, използвай хубавите чаршафи, носи любимото си бельо. Не ги пази за специален случай. Днешният ден е специален.
22. Подготви се добре за живота, с излишък, пък после се пусни по течението и да става каквото ще.
23. Бъди ексцентричен сега. Не чакай старостта, за да носиш ярки цветове, като червено например.
24. Най-важният сексуален орган е мозъкът.
25. Никой, освен теб, не отговаря за твоето щастие.

26. При всяка така наречена катастрофа си задай въпроса: “След пет години това ще има ли значение?”
27. Винаги избирай живота.
28. Прощавай всичко на всички.
29. Не бива да те вълнува какво мислят другите за теб.
30. Времето лекува почти всичко. Дай време на времето.

31. Независимо дали ситуацията е добра или лоша, тя ще се промени.
32. Не се вземай насериозно. Никой друг не го прави.
33. Вярвай в чудеса.
34. Бог те обича поради това, че е Бог, а не заради нещата, които правиш или не правиш.
35. Не ревизирай живота. Дай най-доброто, на което си способен сега.

36. Да остарееш е по-добра алтернатива, отколкото да умреш млад.
37. Твоите деца получават само едно бъдеще.
38. Всичко, което наистина има значение в този живот, е че си обичал.
39. Излизай всеки ден навън, дори и само на разходка Чудеса те очакват навсякъде.
40. Ако натрупаме проблемите си накуп и ги сравним с проблемите на другите, ще пожелаем нашите обратно.

41. Завистта е загуба на време. Та ти имаш всичко, от което се нуждаеш.
42. Но най-доброто предстои.
43. Без значение как се чувстваш, стани, облечи се и излез сред хората.
44. Отстъпвай.
45. Макар животът да не е опакован с панделка, той е подарък и всеки миг е дар от Бога. Бъди благодарен за това.

IN MEMORIAM: Леда Милева ме научи, че истински големите презират звездната суета

Боряна АНТИМОВА

Вестта, че вече я няма, ме връхлетя точно когато си мислех, че днес е рожденият й ден, и потърсих домашния й телефон, за да я поздравя. После се сетих, че отдавна не съм я чувала, и че прочетох някъде, че вече не живее там, в апартамента с прозорци към гората...

Помня като сега интервюто си с нея в сянката на едно смокиново дърво на Каваците. Продължи три часа, а тя беше толкова сърдечна и мила... Помня после гостуването в дома й - едно спонтанно зародило се приятелство, породено от взаимна симпатия, но без да си позволя да й заговоря на "ти"...

Помня гласа й, разказите й за създаването на "Зайченцето бяло" и "Работна Мецана", с които съм израснала; за работата й като генерален директор на телевизията - един от най-успешните - и спомените й за гениалния й баща...

Леда говореше на такъв великолепен, чист български език, че когато бях с нея, много внимавах някой жаргон да не се прокрадне в речта ми... Велика, неповторима, вечна жена!

Моя приятелка пусна във Фейсбук нейната “Работна Мецана” и ме разплака... Първите ми детски спомени от досега с книга бяха с тази "Работна Мецана". На нея се учих да сричам в невръстната си възраст - 3-4 години...

Книжката беше с великолепни илюстрации на Вадим Лазаркевич - красота! Пред очите ми преминаха като на лента най-ранните и безгрижни години от босоногото ми сандалено детство, и някъде там все се повтаряше името й – в стиховете, които четях или рецитирах на тържества в детската градина…

И добре че я запазих онази книжка - с прекрасните илюстрации на Вадим Лазаркевич, единствени достойни за емблематичните й стихове - за своите деца - по-качествено издание така и не излезе. Само в някакъв момент някой се сети да препечата фототипно това - оригиналът от моето детство.

В първите години след университета работих като учителка, и то на първолаци. Държах им ръчичките, докато изписваха неумело първите си букви. За да свикнат по-бързо с четенето и за да преодолеят оня период на сричане, който при някои деца продължава прекалено дълго, ги заведох в библиотеката на близкото читалище.

Библиотекарката беше подготвена, беше събрала една купчина от най-качествените книжки и ги раздаде на децата, като им направи и картони. Аз обявих, че ще давам за награда по една пчеличка на всеки за всяка прочетена книга, накрая ще има победител. Някои колеги проявиха типичния скептицизъм и недоверие, а и ревност. Попитаха ме, как ще установя, че някое дете не ме лъже, че е прочело докрай книжката си. Освен това, книжките били различни по обем. Казах, че не това е важното.

Родителите обаче бяха във възторг от идеята, баби и майки започнаха да рисуват и изрязват от картон пчелички, за да не съм си губела времето с това. Имала съм много по-отговорна задача - да помогна на децата безболезнето и много приятно да прескочат сричането и да бъдат по-уверени в четенето... Велик ентусиазъм, всенародно дело...

И тогава книжки като "Работна Мецана" се четяха като топъл хляб, освен това родителите специално дариха на библиотеката книжки, подходящи за раздаване на нашите първолачета... Резултатът беше - познайте? - до края на 8-ми клас тези деца имаха най-високи резултати от випуска по български език и литература. Точно този спомен разказах на Леда там, на Каваците, и той се оказа решаващ, за да склони тя да ми даде интервю за "Вестник за жената"...

Леда Милева беше толкова далече от суперлативите за себе си… Все ми повтаряше: “Какво толкова има да се пише за мен, най-обикновен работохолик, нищо повече. Защо трябва да занимавате хората с моята скромна персона? По-добре пишете за баща ми”.
Леда Милева ми напомни, че отличителната черта на всички големи е скромността и липсата на всякаква звездна суета...

Мила Леда, почивайте в мир!

До последен дъх…

На 93 години днес почина Леда Милева - писателка, преводачка, автор на стихове и пиеси за деца. Леда Милева почина на рождения си ден - 5 февруари, пише във възпоменателния текст за нея БНТ.

Тя е родена в София през 1920 г. Дъщеря е на поета Гео Милев. Завършва Американския колеж в София и Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски".

От 1945 до 1951 година е главен редактор на програмата за деца в радиото, а от 1951-ва до 1966-та - главен редактор в издателствата „Народна младеж" и „Български писател".

В продължение на 4 години - от 1966-та до 1970-та - Леда Милева е генерален директор на Българската телевизия. През 1972 година заминава за Париж като постоянен представител на България в ЮНЕСКО, а през периода 1984-1992 година е и член на Управителния съвет на Международния фонд за развитие на културата към ЮНЕСКО.

От 1979 до 1989 година тя е председател на Съюза на преводачите. В продължение на 20 години Леда Милева е заместник-председател и председател на българския център на международния ПЕН клуб. Народен представител е в три парламента - в VIII-то и IХ-то Народни събрания, а през 1990-та е избрана за депутат във Великото народно събрание.

Тя е автор на над 30 стихосбирки за деца, театрални и радиопиеси и преводач на съвременна американска, английска и африканска поезия. Леда Милева е в Почетния списък „Ханс Кристиян Андерсен" на Международния съвет по детската книга.

До последния си дъх Леда Милева пишеше, четеше и се интересуваше от всичко, което се случва в обществения и културен живот на България. Да си припомним какво сподели тя пред нашата камера, когато навърши 90 години.

Леда Милева: "Времето, за което говорим, времето, което прекарах в телевизията, тези четири години бяха едно още пионерско време. Много държах във всичко да следим пулса на нашата аудитория, разбира се, тогава всички гледаха телевизията и повечето неща харесваха".

"А че ще се явят нови герои, е естествено. Животът върви напред и децата са част от него. Това обаче не значи, че ще изчезнат традиционните, вечните герои. Защото всяко дете открива света за себе си. Открива слънцето, изгрева, звездите, гората, цветето, любовта към мама, към семейството... И тези герои и вечните теми за доброто и злото, моралните теми, никога няма да слязат от сцената. Те винаги трябва да бъдат в сърцето на детската литература."

"Животът може да бъде хубав, ако знаеш къде е хуморът. Хуморът е там, където има изкуство, където има човечност, където имаш приятели."

Леда Милева

(Смомен от моето детство:)

Работна Мецана

Леда МИЛЕВА

Станала рано зарана
нашата Меца-мецана.
Съчки в гората събрала,
огън висок си наклала,
та да направи чорбица
Меца на своите дечица.
Сипала бобец и ето,
скоро запяло котлето.
Литнала пàра нагоре,
Меца сама си говори:
- Сложих солта и пипера,
само къде да намеря
стръкченце-две мерудия,
гозба да видите вие?
Сетих се! Кума Лисана
е домакиня прибрана,
всички в гората я знаем,
чакай да взема назаем!
Меца, с пантофи обута,
тръгнала тъй, за минута,
бързо, додето е време,
стрък меродийка да вземе.
Нека играят децата,
чудо ще стане чорбата!
Бързала Меца, но спряла -
сивото зайче видяла.
- Жив ли си, здрав ли си, братко? -
тя заприказвала сладко. -
Хапваш ли честичко зеле?... -
Час или два отлетели.
- Ех, че ме, Зайо, залиса,
бързам, отивам при Лиса!
Тръгнала Меца, но тука
чула кълвачът да чука.
- Слушай, другарю, от вчера
мисля си да те намеря:
чукаш от тъмно в гората,
рано ми будиш децата!...
Ето и ти ме залиса,
бързам, отивам при Лиса!
После решила да мине
Меца край свои роднини.
Първо се спряла при Ежко.
- Чух, че настинал си тежко,
имал си кашлица, хрема,
чуй, аспирини да вземаш!
Чай си свари от тинтява,
топъл го пий - да те сгрява...
Ух, че ме, Ежко, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!
Спряла се Меца за малко
и при кумеца си: - Жалко,
пак ти съдрали кожуха!
Приказки разни се чуха -
уж си се вмъкнал в кошара,
а те натупал овчаря...
Ех, че ме, Вълчо, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!
- Чук-чук! А в тази хралупа
лешници кой ли си трупа?
Ти ли си тук, Рунтавелке,
ти ли си тук, хубавелке?
Трупай, събирай - да има!
Скоро ще дойде и зима...
Ах, че ме, сестро, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!
Тук-там Мецана поспряла -
ей месечина изгряла,
светнали ясни звездици,
млъкнали горските птици.
- Бре, що ли става чорбата?
Как ли са гладни децата?
Може без стрък меродия,
чакай назад да завия!
Хукнала Меца веднага,
хукнала Меца да бяга,
в тъмното потна се връща,
спира пред своята къща.
Гледа - извряла чорбата,
гладни заспали децата...
Пустата Меца-мецана,
стана за смях из Балкана!

Сценограф от Бродуей снима филм в Родопите

Сергей Горянски в Кремене

В основата на лентата на Сергей Горянски е роман на Мона Чобан

Боряна АНТИМОВА

Московският художник Сергей Горянски, завършил престижната школа на студия МХАТ и работил като сценограф на Бродуей и в Болшой театър, от години има свой дом в малкото родопско селце Кремене. Там той прекарва половината от годината, като редува три месеца в руската столица и три – в скромната си българска обител. Но мечтае за времето, когато изцяло ще се премести да живее в Родопите.

Причината обаче не е за да се изолира от шума на многомилионна Москва. Твърди, че в Кремене се учи на изкуството да живее. Там той зарязва всички атрибути от цивилизацията и носи гумени цървули, прави си домашно мляко, сирене и кашкавал, меси хляб и рисува своите картини, основно маслени платна, голяма част от които – портрети на местни хора.

В Родопите художникът среща съмишленик в лицето на писателката Мона Чобан, която пък редува живота си в Париж с тихата хармония на триетажната си къща в малкото родопско село Киселчево, която купи и ремонтира с голям хъс. Сергей прочита на един дъх последния роман на българката – “Доста” и вдъхновен от хубавия родопски сюжет в нея, предлага да го филмира в руска продукция.

“Идеята на Сергей е нещо ново, не правено до момента у нас. Проектът предполага филмът да е народен и в него всичко да е открито, прозрачно. Във филма ще може да участва всеки, който поиска и в каквото е най-добър, и в това е силата на проекта”, каза Мона Чобан, която, вдъхновена от щурата идея, вече пише сценария. Това ще е сърцат проект, с участници от региона – автентични родопчани с техните собствени носии.

“Идеята е още в началото да се афишира намерението ни да правим “прозрачен” филм и да се съберат съмишленици, хора, които обичат и работят за Родопите и приемат за своя кауза романът “Доста” да стане на филм”, обяснява писателката.

Идеята е в масовките да са само местни, като хората участват и в самото производство на филма - с декори, с костюми, с акъл. Само централните роли ще се дадат на професионални актьори, а цялото производство – кастинг, съфинансиране, ще става открито, в нета, като в един нонстоп Биг Брадьр. Всеки, който пожелае, във всеки момент ще има достъп до това, как и накъде се развиват нещата и ще стане свидетел на цялото производство.

Мона Чобан пред родопската си къща

В САЩ подобно независимо кино се прави отдавна, каза Горянски. Проектът ще бъде реализиран чрез продуцентската му фирма “Российская компания "Технологии культуры". Тя е с традиции в разработката на подобни иновационни проекти в областта на културата. “От живота ми в Родопите събрах много ярки впечатления и ми се ще да споделя всичко това.

В “Доста” има и съвременна история, и фолклор, и невероятни костюми. В сценария, който сега пише Мона, има и мистика, и драматична история, която просто витае в Родопите. Амбицията е без да разполагаме с холивудски бюджет, да заснемем много качествен филм”, разказа още Горянски. “За нас е много важно да следваме автентичността на персонажите. Затова максимално ще използваме в масовите и епизодични сцени реални, местни хора. Още повече, че тенденцията да се ангажират непрофесионални актьори – натурщици – става все по-популярна в киното.”

Горянски е живял десет години в Ню Йорк, където се е специализирал в използването на нови медийни технологии. Работи по проекти за музеи, театри, като сценограф и арт директор, бил е и сценограф на off Бродуей (групата по-малки театри – бел.ред.). Днес на новите технологии е посветено времето му в Москва. После пак става кременчанин. “За мен България и Родопите са съвременният Ноев ковчег, място, което ми помага да оцелявам, да живея истински, да усещам себе си и живота”, казва художникът.

С. Кремене, сн. Ангел Шеев

Публикувано във в. Преса, 4 февруари 2013 г.

още за романа ДОСТА

Нина Николина: Приятелите са лек срещу всяка болка

Боряна АНТИМОВА

Нина Николина пристига на срещата свежа, позитивна и пълна с енергия. Протяга смело ръка за поздрав с възможно най-широката дружелюбна усмивка. Такава е Нина. Легенди се носят за броя приятели, които е събрала около себе си.

В устата на Нина Николина фолклорът звучи някак по-фино, изискано и елегантно. Освен това тя е единственият български артист, реализиращ се в четири стила – фолклор, етно, поп и латино. Но голямата й любов си остава народната музика. Завършила е “Фолклорно пеене и контрабас” в СМУ “Любомир Пипков” в Плевен, и “Дирижиране на народен хор и оркестър” и “Музикална педагогика” в АМТИ - Пловдив.

Има издадени 9 албума. „Изпълнител на десетилетието” с песента „ТИ”. Представя българския фолклор на най-добрите международни фестивали по света. Изнасяла е концерт и в зала 1 на НДК – “Нина Николина и Берковската духова музика”. През 2012 г. Нина Николина издаде два албума – двойния “Антология” и “Нина Николина и Берковската духова музика”; засне 3 видеоклипа, осъществи много концерти – самостоятелни и с Калин Вельов и Тумбаито.
Нина Николина има две дъщери – тригодишната Валентина и тримесечната Мария.

-Нина, разбрахме, засне клип към песента “Ароматен цвят” от албума “Абсент”?

-Да, с Калин направихме последен, осми видеоклип от албума. Но той всъщност затваря цикъла на този албум, който издадохме преди пет години и се оказа доста успешен. Направихме му ретираж и поддържаме все още огъня в него. Ще запишем още две нови песни и ще направим един двоен диск, като включим вътре всички видеа. Защото те са правени от един и същи човек. Жоро Тошев снима нашите видеоклипове и се получава малко като латиносериал. Той засне и последния клип към “Ароматен цвят”, а диджей Борче Бояджиев направи няколко ремикса. Ще ги включим в този двоен диск, който се надяваме до лятото-есента да бъде на пазара.

-Много голям размах в тая криза…

-Ние играем нашироко (смее се). Калин също не спира да работи, амбициозен е, работохолик, дори на мен не ми дава мира. И може би заради тази комбинация между неговия хъс, амбиции и професионализъм и моята енергия нещата се случват. Освен това сме добри приятели, много се забавляваме и това се предава като енергия на публиката.

-Направи дует и с Камен Донев?

-Той ме покани да участвам в спектакъла “Възгледите на един учител за народното творчество” - постановка, която се играе успешно пета или шеста година из цялата страна, съвсем наскоро напълни и Зала 1 на НДК – за девети път. Камен Донев е  много успешен артист, режисьор, драматург и много добър мой приятел и човек, освен това се занимава с фолклор като мен. В България, струва ми се, сме рядкост хората, които се занимават с фолклор, и се държим здраво един за друг.

В албума “Антология” изпяхме “Назад, назад, моме Калино” в аранжимент на Ясен Велчев - много акустично, много хубаво. С Берковската духова музика записахме любима песен на Камен Донев – “Зайди, зайди, ясно слънце”. В същия албум направих дует и с Любо Киров, за когото беше абсолютна провокация да изпее народна песен и той се справи страхотно. Направих дует и с Христо Мутафчиев и Лиляна Галевска.

-Калин ревнува ли професионално, че правиш дуети с други музиканти?

-Да, но това са съвсем различни проекти и смесваме картите. И той си има негови проекти. Аз не го ревнувам от “Тумбаито”, а той мен - от Берковската духова музика.

-Твоят фолклор е някак много фин, изискан, по-различен е…

-Може би е такъв, защото имах възможността да работя с много добри музиканти и съм завършила народно пеене в музикалното училище в Плевен и в академията в Пловдив. Добри резултати се получават, когато човек познава добре фолклора в автентичния му вид и има възможност добре да го популяризира в по-модерен вид. И това е пътят до младите хора, защото не смятам, че се интересуват от автентичен фолклор. Но така поднесен, бихме могли да ги накараме да послушат “Лале ли си, зюмбюл ли си” например.

-Ти си продуцент, а напоследък пак се изостриха полюсно проблемите между изпълнителите на попфолк и другите жанрове, заради субсидиите за “Пайнер”. Фолклорът може ли да измени процентно съотношението в полза на качествената музика, за сметка на чалгата с пошлите текстове и музиката, крадена от всички балкански страни наоколо?

-И най-смелият мечтател не би заел позиция в такъв спор. Тази музика ни се налага много отдавна, те са вече много силни, имат собствена медия и се оказа, че българинът обича да слуша това. Музикантите в България правят това, което на тях им харесва, и когато човек е професионалист, музиката достига до този, който би искал да я чуе. Аз не мога да накарам някого насила да я слуша.

Нина и Калин на снимки на клипа "Абсент"

-Възпитаник си на Плевенското музикално училище, откога пееш?

-Майка ми Росица Господинова е музикант – фолклорист, диригент и всъщност на нея дължа посоката в живота си. Насочи ме много отрано и аз вярвам, че бъдещите музиканти трябва да се занимават от ранна възраст. На 8-9 години вече е късно. Трябва да се започва на 6-7 години със солфеж и пиано, както беше при мен. А повечето големи музиканти с реализация навън се занимават с музика от 5-6-годишни.

-А баща ти?

-Той е керамик, но цялото семейство много пеем. Когато бяхме малки, често пътувахме от Враца, където живеехме, до Попово. Пътувахме почти всяка седмица и в колата майка ми раздаваше партии на всички и пеехме четиригласни обработени песни, не само фолклорни, но и по-класически, академични. Баща ми също пее също страхотно и въобще в нашата къща музиката винаги е била основно нещо.

-Първото ти пеене на сцената?

-На 3 години съм била солистка в хора на майка ми, но този момент не си го спомням. Моята дъщеря сега е на три и оценявам като голям героизъм това, което е направила майка ми с мен. Имам една любима история. От малка съм отраснала зад кулисите, по читалища и концертни зали. Но явно съм си носела усещането за сцена още от тогава.

Веднъж на първата ми изява майка ми ме връчила на колежка да ме пази, но тя ме загубила зад кулисите. Била съм палава, но съм си знаела реда и когато той дошъл, сама съм си излязла на сцената и сама съм се прибрала. Така че отговорността си я нося от малка.

-Мислила ли си, ако не беше дъщеря на диригентка, дали по същия начин щеше да се развие животът ти?
-Всичко е въпрос на шанс и избор, на късмет, дисциплина. Да си на точното място и в точното време.

-Как се стига от читалището и 3-годишната Нина до зала Астория?

-С много усилия. Отстрани изглежда, че професията ни е доста лежерна, че само това правим, да пеем и се забавляваме. Но зад това стоят упорит труд, дисциплина, талант и късмет.

Нина Николина и Берковската духова музика

-Изглежда, че ти е чужд балканският манталитет – комплекси, липса на самочувствие, завист и мрънкане, че големи музиканти тук не може да се родят…

-Българинът по характер обича да се оплаква и да мрънка, че не му върви. Истината е, че тази хора, които работят, не се оплакват.

-Но ти не мрънкаш, че не можеш да напълниш зала Астория, защото си българка.

-Човек когато е убеден в себе си и вярва, се получава. Заемам се с неща, в които вярвам. Помага ми също позитивизмът в мисленето и в работата. Истината е, че не всичко е толкова розово, минаваме през различни трудности, но човек когато вярва и е позитивен, по-лесно ги преодолява. Много пъти сме се спъвали и падали, но трябва да умееш да станеш.

-Попитах твои колеги, питам и теб, как се създава и продава музика в условия на криза. Някои лъжат в тиражите на албумите, други в нещо друго…

– . В условия на криза нямаме традиции във фолклорната музика, още повече, че пиратството много пречи. Медиите не ни подкрепят, не излъчват достатъчно такава музика. Няма закон, който да защитава българския артист.

-Би ли насочила двете си деца към музиката, както теб майка ти те качи 3-годишна на сцената?

-Имам по-голяма сестра, която е по-талантлива от мен в пеенето. Първият опит на майка ми е бил с нея, но тя е много срамежлива и е отказала. Бих насочила децата си към нещо, свързано с изкуството, защото това е моят живот и бих могла да бъда полезна за тях. Но ако те нямат желание, няма да настоявам. Възпитанието, което получаваш при заниманията с музика и с изкуство въобще е за душата. За мен е важно човек да е душевно богат.

-Стана традиция сред новото поколение музиканти да се пробват и в други изкуства. Ето, ти участва в театрална постановка и направи впечатляваща фотоизложба от Куба. Откъде тръгна тази страст?

-Тази фото страст беше абсолютно импулсивна и въпрос на емоционално впечатление в Куба. Тогава снимах с едно малко непрофесионално фотоапаратче тип “сапунерка”, както ги наричат. Но направих много снимки и като се прибрахме, всички приятели много ги харесаха и ме подкрепиха за изложбата. Сега вече имам голям фотоапарат със стативи, с много обективи, сериозно вложение като професионализъм и техника.

Засега не съм попадала на такава провокация като Куба. Към момента снимам повече дъщеря ми. Направих и една колекция от етнографски снимки. Като пътувам из страната, снимам стари баби, кощите и бита им. Но още не съм решила какво ще правя с тези снимки. Трябва да пазим традициите си, а и хората по места, които се занимават с това, са толкова малко. Модерният свят ни залива и много малко хора знаят песни, които никой не е чувал.

Нина и Калин на "Мюзик Айдъл", 2009 г.

-Имаш ли и друго интересно хоби, за което не знаем?

-Обичам много да правя кукли от естествени материали, като дантела и хартия. С няколско приятели се смеем, че трябва да си организираме клуб “Труд и творчество”, да се събираме в компании и да си правим тези неща. Пробвала съм и с рисуване, но засега рисувам само на дъщеря ми къща и слънце.

-В сезона сме на най-големите депресии. Като артист, често ли изпадаш в такива състояния и как се справяш?

-Моята следродилна депресия мина, без да разбера. Аз не съм депресивна и дори зимно време съм в добър тонус. Винаги мога да намеря нещо позитивно в света наоколо. Обичам да вали сняг, обичам всичките сезони.

-При теб нещата невинаги са вървели така добре. Как си се оттласквала от дъното при тежки периоди на безработица, безпаричие?

-Не знам дали има конкретна формула, но смятам, че когато човек се обгради с хората, които обича, на които има доверие и средата му е една позитивна и приятна, би могъл да се справи с доста неща. В периодите на безработица и безпаричие съм разчитала и разчитам все още на добри приятели, които са лек срещу всяка болка.

-Компромиси с непрестижна работа?

-Случвало се е. Човек прави много компромиси, още повече за никого не е тайна в България, че артистите се изхранват предимно от халтури. Не всичко е на концерт, на голяма сцена и с хубаво осветление и повечето места, на които сме пели, са клубове, в които озвучаването и осветлението са лоши и затова невинаги изглеждаш добре и звучиш добре. Пътуваш понякога на дълги разстояния, чупи се колата и т.н. - все неща, които са откъм тъмната страна на това да си популярен човек. Но с подобни участия се храниш.

-Какво промени твоето семейство и децата в усещането ти за работата и музиката?

-Не се чувствам чак толкова променена, по-скоро спокойна. Може би от това спокойствие, което дава семейството, се чувстваш постоянно удовлетворен. Защото в музиката невинаги е така.

-Твоето красиво бягство от проблемите в професията са твоите деца?

-Да, макар че досега не ми се е налагало да бягам нито от семейството, нито от професията. Всичко ми носи радост. Въпрос на лична нагласа. Двете неща не ме натоварват, просто изискват по-голяма организация.

-За какво съжаляваш, че не ти достига време?

-Понякога с приятелки си мечтаем за онова безгрижно време, в което просто се чуваме и се събираме, и стоим някъде, и си говорим дълго, без нищо да правим.

Публикувано във в. ПРЕСА, 3 февруари 2013 г.

Ключът към щастието: правилата на една модна пънкарка

Боряна АНТИМОВА

И на 72 тя си остава лошото момиче на модата, като с еклектичния си поглед към дизайна първа налага стила пънк. Продължава и на тази достолепна възраст да носи скандални дрехи и да боядисва косата си в морковен цвят. С непукизма и бунтарството си тя отдавна се е превърнала в модна икона и има последователи не само в родната си Великобритания, но и навсякъде по света.

Тя е бунтарка, шантава и непокорна. Дрехите, които създава, в по-голямата си част са като за клошари, или изобщо не стават за носене по улиците. Освен ако някой не е решил да бъде забелязан на момента. Но Вив показва среден пръст на скуката, липсата на въображение и правилата, които стягат като примка на шията.

Тя просто отказва да бъде вкарана в каквито и да било калъпи, групи, да бъде укротена, усмирена, шлифована, цивилизована. Това не е просто мода, но и стил на живот, философия на бунта. Затова името й се развява като знаме не само от пънкарите и не само от младите, но и от хората, които жадуват да бъдат себе си и да не се подчиняват на правилата, които не одобряват.

Вивиън Уестууд (англ. Vivienne Westwood), с рождено име Вивиън Изабел Суайър (англ. Vivienne Isabel Swire) е родена на 8 април 1941 г. в Тинтсуисъл, Дербишир, Великобритания. Както често се случва при такива изявени артисти, Вивиън е отраснала в крайно бедно семейство. Затова й се налага рано да се омъжи, на принципа, все едно за кого, само да е по-далече от семейния кошмар, нищетата и глада.

Заради брака на Вивиън й се налага да зареже художественото училище, макар че получава диплома за педагог. Първият й мъж се казва Дерек Уестууд и от него й остава само името. След тригодишен брак Вивиън запазва фамилията на своя съпруг, като по-късно я прославя в целия свят. Ражда две деца – дъщеря Роуз и син Бен.

По-късно Вивиън се запознава с мениджъра на рок групата Sex Pistols, Малкълм Макларън, с когото сключва втория си брак и ражда сина си Джоузеф. Сега е омъжена за бившия си ученик, австрийския дизайнер Андреас Кронталер.

Стартът на Вивиън в модата е на 29. До този момент тя работи по специалността си – като учителка. През 1970 г. започва сериозно да се занимава с дизайн и открива първия си магазин Let It Rock (1971-1973), който по-късно е преименуван като Too Fast To Live Too Young To Die (1973-1974), а после като Sex (1974-1976). Името на магазина се променя в съответствие с всяка нова модна колекция.

Когато се запознава и омъжва за втория си съпруг, музиканта Малкълм Макларън, той продуцира ъндърграунд музика и става идеен вдъхновител на пънк групата Sex Pistols. През 1976 г. те разработват съвместно облекла за бандата. Така Вивиън започва да налага пънк стила в модата.

Дизайнерката е много активна и в политиката. Почти през целия си живот е върла лейбъристка, но през 2007 г. решава да смени политическите си ориентири и завива рязко към консерваторите.

Памела Андерсън и Вив

Модата й често е повлияна от политически идеи. През есента на 2005 г. например пуска колекция тишърти с надпис “Аз не съм терорист, не ме арестувайте (I AM NOT A TERRORIST, please don’t arrest me), които се продават като топъл хляб по 50 фунта. През пролетта на 2008 г. пък участва в акция за ядрено разоръжаване около ядрения комплекс Atomic Weapons Establishment в Алдърмастън, Беркшир.

Със своя непукизъм и индивидуалност Вивиън продължава да е модна икона, и то не само на младите пънкари. За разлика от зевзеците по нашите географски ширини, на онези пънкари на острова и в цял свят и през ум не минава да се гаврят с Вив на тема възраст. Нейният начин на живот е пример за подражание, а 10-те й правила за щастлив живот се разпространяват като библейски максими.

10-те правила за щастлив живот

1. Искай невъзможното. Винаги!
Вдигни летвата над всички останали. Никой не ми е казал, че ще съм това, което съм. Аз не чаках и това. Просто винаги съм знаела, че съм родена да бъда необикновена.

2. Приеми обстоятелствата!
За мен животът е непрекъснато преминаване през различни етапи. Наясно съм, че всичко има начало и край. Срещаш някого и той те прецаква, не си допадате. Стискате си ръцете и продължаваш напред. Това не е твоят човек, колкото и да се тръшкаш.

3. Не бъди моралист!
Оу, най-страшните. Трудно ми е да общувам с моделки, журналистите са досадни, снобарите са скучни, гейовете ме дразнят, съучениците ми са вече превъртели, но моралистите са най-страшни. Моралът е неприличен като средния пръст. Всички го размахват като нещо не им е наред.

4. Не отлагай!
Не спирам, не почивам, не отлагам. Утре може да припадна в колата или да се удавя във ваната. Затова днес трябва да свърша някоя глупост.

5. Не съжалявай!
Никога не гледай назад, никога не искай да върнеш времето. Аз не обичам историята, тя и без това е написана по хиляди страници. Моето време никога не е било, то винаги е.

6. Не се страхувай!
Страхът няма да те спаси от гадостите, само ще придаде по-гаден вкус на обяда ти преди да се върнеш в офиса и да разбереш, че ще те уволнят.

7. Не пести!
Харчи толкова, колкото имаш. Пестенето е като да бъдеш мишка в ресторант. Имаш достатъчно храна около себе си, но все пак си мишка. Не е нужно да ви обяснявам.

8. Пътувай!
Моите пари са вкъщи, в дрехи, във вечери, дори и във фалшиви приятелства. Но моето богатство е в пътуванията. Не бих могла да ви разкажа за тях. Да не би да искате да го получите наготово?

9. Любовта винаги трябва да е лесна!
Никога не съм правила усилия, за да получа любов. Защото ще получа трофей. Любовта трябва да е лесна и да идва сама. Другото е преследване и изнасилване, което завършва със самоубийство или в най-добрия случай с рецепта за по-силни успокоителни.

10. Обичай се!
Дано тази любов не бъде несподелена. Защото тя е най-голямата. Обичай се, глези се, разхождай се гола, гледай се с часове пред огледалото.

На ревю на Вивиън