Стефан Вълдобрев е роден на 20 май 1970 г. в Стара Загора. През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев.
Изиграл е над 40 роли на сцените на Народния, “Българска Армия”, Младежкия, “Сатирата”,199 и Пловдив.
Написал е оригиналната музика за над 70 театрални постановки и 20 игрални и документални филма.
Има издадени 9 албума с песни и много видеоклипове.
С групата "Обичайните заподозрени" (Иван Лечев, Стоян Янкулов, Веселин Веселинов-Еко и Мирослав Иванов) имат 4 национални турнета.
През 1999-а и 2000-та печели наградите за най-добър изпълнител и най-добър албум на телевизия “ММ”, а през 2007 г. е номиниран и за най-добър изпълнител на десетилетието.
След 2001 г. се отдава основно на киното и театъра. Играе във филмите “Изпепеляване” (“Златна роза” 2004 за главна мъжка роля), “Стъклената река”, “Миграцията на паламуда” (номинация на Българската Филмова Академия за най-добър игрален филм на 2012 г.), “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” (в шортлистата на Американската Филмова Академия “Оскар” 2009 за най-добър чуждоезичен филм), “Подгряване на вчерашния обед”.
През 2000 г. получава "Златна роза" за филмов дебют за създаването на първия Български саундтрак към филма "Пансион за кучета". Участва в спектаклите на Галин Стоев “Малка пиеса за детска стая” (“ИКАР” 2008 и “АСКЕЕР” 2008 за драматургичен текст, “АСКЕЕР” 2008 за режисура), “Приятнострашно” (“ИКАР” 2010 за драматургичен текст и режисура и “АСКЕЕР” 2010 за най-добро представление и режисура) и “Хората от Оз”, 2013.
През 2007 специализира филмова режисура във ФАМУ, Прага. През 2010 прави режисьорският си дебют с документалния филм “Манчестър Юнайтед от Свищов”, представен в над 25 държави и в официалната селекция на най-престижните световни кино фестивали (ИДФА Амстердам, ХотДоkс Торонто, Сараево, Пазарът в Кан).
Женен е за Яна, юрист по професия, има дъщеря Мария на 15 години.
-Стефане, наскоро се върнахте от морето, от снимките на филма “Потъването на Созопол”, разкажете за него.
-Филмът е направен по романа на Ина Вълчанова и смесва по един мистичен начин реалността, спомените и виденията на човек, озовал се в лабиринта на своята средна възраст, където е пълно със страхове, равносметки и провалени възможности Темата е за краха на илюзиите, а съспенсът е ще бъде ли спасен главният герой и ще оцелее ли Созопол.
Режисьор е Костадин Бонев. През 2000 той беше човекът, които ми предложи първата по-значима роля в “Подгряване на вчерашният обед”, така че се чувствам професионално и емоционално обвързан с него. Той е спокоен и интелигентен режисьор и е удоволствие да се работи с него.
Харесва ми също, че има приемственост - почти целият актьорски състав от “Подгряването” участва и в този филм: Светлана Янчева, Деян Донков, Снежина Петрова, Биляна Казакова. Приятно е да се срещнем отново, но вече натрупали доста опит през изминалите години. Има, разбира се, и нови лица, които са много интересни: Васил Гюров от група Ревю, Леонид Йовчев, Веселин Мезеклиев.
 |
| С Деян Донков в новия филм "Потъването на Созопол" |
-Вие в каква роля сте и как се чувствате в нея?
-Играя психиатър и приятел на героя на Деян Донков, чувствам се мокър. Във филма се лее много вода и се пие много водка. По сценарий вали непрекъснато. Потоп. Всеки ден ни обливат с дъждовални машини. Сега е слънчево и е по-добре, но в началото на месеца със зимните температури, вятъра и бурното море беше доста екстремно.
Изобщо, образът на водата ми е доста любим, преследва ме във всички филми, в които играя. Зададе ли се нов филм, знам, че задължително ще се мокря и ще се мръзне. През 2004-а - първата ми главна роля в “Изпепеляване” на Станимир Трифонов, цял месец на брега на Дунава, март, студено, героят ми е италианец, женен за българка, обвинен в шпионаж и пратен в Белене. Йосиф Сърчаджиев ми помага да избягам. Лежим цял ден с него в една водна яма и треперим.
 |
| Като отец Петър във филма "Стъклената река" |
По-късно в “Стъклената река” - героинята на Наталия Дончева се подхлъзва и пада в дълбок и опасен вир, моят герой - отец Петър се хвърля да я спасява. Снимаме на фантастично красиво място - Крушунски водопади, проблемът е, че водата е от карстов извор в пещерите с постоянна температура 4 градуса. Осем часа газим и се гмуркаме в нея. Наскоро в “Миграцията на паламуда” - отново в реката и в морето, този път с Христо Мутафчиев...
 |
| С Христо Мутафчиев във филма "Миграцията на паламуда" |
-Снимали сте се в над 10 филма, какво ново ви дава тази роля и участието в този филм?
-Всеки следващ филм дава възможност на актьора да опитва нови неща с лицето и тялото си, да дозира правилно емоциите си и да търси мярката във взаимоотношенията с камерата. Тя е много чувствителна и те улавя мигновено, ако не си истински.
Никога няма да забравя един снимачен ден в "Стъклената река", в който имах свободата да изпробвам поредица от варианти на важен драматичен епизод. Наслаждавах се на умението да натискам или отнемам емоционално във всеки следващ дубъл, да не забелязвам червената лампа, когато се каже “Начало”.
 |
| Като Енрико във филма "Изпепеляване" - "Златна роза" за главна мъжка роля, 2004 г. |
Всеки актьор чака момента, в които ще се сближи достатъчно с камерата и вече няма да изпитва скованост или свян - като любовни взаимоотношения. За мен това се случи тогава, а в настоящия филм се опитвам да развивам това усещане.
Новото е и в персонажа - леко циничен и изнервен самотник, решен да спаси своя приятел, а по този начин и себе си. Нови са и емоциите с колегите, преживяванията, вечерите и разговорите след снимки.
-Къде снимате?
-Спим в едно чудно село - Варвара, едно от малкото останали неокепазени места по Черноморието, всяка вечер се събираме в центъра в кръчмата на Димо, сядаме около камината, забавляваме се.
Преди седмица имаше епизод с групата на Васо, "Ревю", след снимките продължихме да си свирим край огъня до 6 сутринта. Приказка. Имахме епизод как спасяваме човек в морето. Както сме на лодката, изведнъж покрай нас се появява стадо делфини - на няколко метра, много едри. Почват да обикалят, да скачат. Ние почнахме да се радваме и да крещим като деца.
 |
| С Иван Лечев на сцената |
-Есенното море вдъхновява ли за писане, композиране?
-О, да. Често си взимах китарата и отивах на скалите. Небето беше сиво, морето много бурно и гледката беше фантастична. Но не само там. Преди време приятели ми подариха един режисьорски стол, от тези сгъваемите. Той ми стои постоянно в багажника. От година и нещо любимото ми занимание е да тръгна нанякъде и като ми хареса някоя гледка, да спра, да извадя стола и китарата, да си свиря или просто да съзерцавам.
Обикалям много - Централния Балкан, от север и от юг на Шипка, обожавам Черноморието през октомври - Крапец, Градина, дъбовите гори на Странджа, мириса на смола във Велинград, Юндола. Изумително. Природата ни е нечовешки красива, не е истина простo.
 |
| В планината |
Лятото бях в Лещен, тръгнах на изток през Родопите - Сатовча, Доспат, Девин, Смолян. Имах някаква наркотична потребност да спирам на всеки завой, да запечатам ако мога тази красота. Спомних си наскоро началният епизод от филма “В навечерието”, където главният герой разказваше една притча как Бог раздал земя на всички народи, само за нашия не стигнало. Питали сме: "Ами за нас?" И Той отговорил: "А бе бях си запазил едно място за мен, ама хайде на вас ще го дам".
-Медийната реалност няма нищо общо с истинската реалност, където се случват смислените неща, където ври и кипи.
Играя в четири постановки при препълнени зали в "Театър 199", изкарвам всяка година филм като композитор, актьор или режисьор.
Работя в съвместни проекти в Чехия, Норвегия, Словения, Хърватска.
Пътувам непрекъснато по кинофестивали, преди седмица се върнах от Полша, където бях член на журито на Варшавския Филм Фест.
Миналата година се събрахме с бандата и направихме 25 концерта за шест месеца - в зали, клубове или на открито. На някои от тях имаше по хиляда и двеста човека.
Записахме част от концертите и сега на 30 ноември в "София Лайф Клуб" ще направим промоция на нов албум, които се казва “Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени: LIVE”. След това влизаме в записи за нов студиен албум.
 |
| Бандата "Обичайните заподозрени", от ляво на дясно: Иван Лечев, Стоян Янкулов - Стунджи, Стефан Вълдобрев, Мирослав Иванов и Веселин Веселинов - Еко |
-В музиката животът ви сякаш се дели на два периода – през 90-те имахте повече публични изяви, а от 2000-та като че ли се затворихте вкъщи да композирате…
-През 90-те се пренаситих от публичност. Някои изяви от тогава ми се струват излишни, лекомислени. Истината е, че публичността не ми липсва. Защото благодарение на интернет тя вече не е задължително условие за комуникация с публиката.
Последното премиерно представление, в което играя, е продадено за месец напред, без за него да е излязла нито една рецензия в нито един вестник. Турнето ни миналата година с “Обичайните заподозрени” беше пълно основно заради Фейсбук рекламата. Сега се чувствам по-комфортно, по-приличащ на себе си. Музиката, която пиша, изисква повече вглъбяване, вярно е.
 |
| С Рут Колева на сцената |
-Каква музика пишете сега?
-От няколко години композирам предимно симфонична музика за филмите, върху които работя. Тогава човек се затваря в къщи, както казвате вие, влиза в тунела и губи всякаква представа за времето навън. Но усещането след това, когато се раздадат партитурите и оркестърът засвири, не може да се сравни с нищо.
Тъй като мащабите са огромни , а сроковете в киното твърде кратки, успях да събера страхотен екип от топ-професионалисти, с които в течение на времето постигнахме много добра стикованост и единомислие.Най-често съм с моя колега и приятел Веско Караатанасов, които работи върху оркестрациите.
Наскоро приключихме едни много напрегнати записи със Загребската филхармония, дирижирана от маестро Алан Бйелински за филма “Съдилището” на Стефан Командарев и мисля, че постигнахме нещо хубаво.
-След най-популярния ви албум “О-о-бичам те, мила” не продължихте тази линия, защо?
-“О-о-бичам те, мила” беше една музикална шега, направена от трима приятели от ВИТИЗ – Мая Бежанска, Камен Донев и аз. Имам само хубави спомени от това време, но никога не съм си представял, че тази линия трябва да бъде продължена.
Сега, когато вече на хоризонта са подредени “Рай”, “Към”, “Едно”, “Аз ли съм, или не съм”, “Вълк”, “Фойерверк”, “Бряг с цвят най-зелен”, “Хромозоми”, “Пропаганда”, “Силикон”, “Тя”, “Да”, “Хеликоптер”… и предстоящата да излезе “Сняг над Сахара”, смятам че съм бил прав.
 |
| С Атанас Атанасов в постановката "Хората от Оз", "Театър 199" |
-Над 40 театрални роли, и всичките – много оригинални, нестандартни… Вие ли си ги избирате такива, или те “ви избират”?
-Права сте - от 2006 съм актьор на свободна практика и имам възможността внимателно да подбирам ролите си. Играя в постановките на "Театър 199" - “Малка пиеса за детска стая”, “Приятнострашно”, “Хората от ОЗ” и “Син портокал”. Първите три са текстове на Яна Борисова, поставени от Галин Стоев.
Считам срещата си с Яна и Галин за едно от наи-важните събития в моя театрален път до тук. Стилът на писане, боравенето с думите, въздействието им, подходът в режисурата, класата на героите, интелигентният хумор - това са все неща, в които се чувствам в свои води и ме провокират да вадя най-доброто от себе си.
-Ученик сте на незабравимите Тодор Колев и Крикор Азарян. Какво оставиха двамата във вас, в професионален и личен план?
-Всичко, което умея в актьорската професия, е оформено от тях и дължа на тях. Всичко!
-Специализирал сте кинорежисура в Чехия, режисирал сте и един документален и два късометражни филма, имате ли желание да продължите в тази посока?
-Имам желание, естествено. Обмислям идеи, проекти, намерения. Не бързам. Приоритет са ролите и събирането с бандата за нов албум. Често се шегувам, че Клинт Ийстууд е почнал да режисира сериозно на 60-годишна възраст - значи имам още доста време.
 |
| Стефан Вълдобрев (с каскета) на снимачната площадка на режисьорския си дебют - документалния филм "Манчестър Юнайтед от Свищов", за който получава много награди на престижни фестивали |
-Мечтаех да пиша музика и да бъда актьор и съм благодарен, че това ми се случва. Наистина като малък гледах много филми по много пъти, после ги разигравахме с приятелите в квартала. Детството ми мина около стадиона, цирка и киното.
 |
| Кадри от представянето на филма "Манчестър Юнайтед от Свищов" |
-Първата ви записана песен е при участието ви в “Ку-ку”. Какво си спомняте от този период в живота ви?
-Спомням си еуфорията, вдъхновението, чувството за свобода, лекомислието, оптимизма, усещането, че си център на света и той се върти около тебе – неща, присъщи на всеки млад човек.
А иначе за самата песен – да, това беше първият ми професионален запис в студиото на БНТ. Тя се казваше “Кино”, беше някаква жанрова смес между електро-пънк, ню уейв и джаз и, честно казано, стоеше някяк странно на фона на останалите парчета в албума “Ръгай чушки в боба”, повечето от които бяха кавъри или пародии.
Дълго време "Ку-ку" беше истински оригинално, артистично, свежо, наивно, пълно с въображение. Беше сила. После отнякъде се появиха някакви хора с ресторантски хумор, които решиха да използват предаването за налагане на чалгата като официалната музика и начин на живот в България. И романтичният период свърши, започна политиката.
-Днес студентите окупират университети, участват в протестите… Какво мислите за случващото се в страната?
-Когато си на 20, си длъжен да крещиш, да стачкуваш, ако трябва и да окупираш, щом си възмутен от някаква несправедливост и виждаш, че светът, в които ти предстои да живееш, не отива на добре. Това е най-естественото нещо.
Участвал съм в две окупационни стачки – с едната свалихме президент, с другата – министър-председател. Усещането, че това се е случило заради твоите усилия и енергия е велико, независимо дали е илюзия или не. Разликата е, че тогава се знаеше кого искаме да сменим, но и кой да дойде след това, докато сегашните студенти не искат никого.
Искат прости, базисни неща като морал, ценности, чиста игра, ясни взаимоотношения. И то ги искат от политическата класа като цяло. Ако някой си мисли, че е непорочен и има право да приватизира протеста им, ще стане за смях.
 |
| На снимките на клипа "Хеликоптер" с Ирмена Чичикова и Крум Родригес |
-Как виждате отстрани това ново поколение?
-То е изключително зряло и не може лесно да бъде манипулирано. Те мислят с главите си, а не с телевизорите, просто защото нямат телевизори. И не е тяхна работа да правят партия, за да постигнат исканията си, както чух да ги приканват. Те са наясно, че продуцирането на нова партия през четири години е шизофренно начинание и е прийом за замазване на проблемите. Тяхната работа е да са съвест и коректив.
През последното десетилетие гражданското общество беше будалкано с молове, кредити, айфони, коли на лизинг, ол-инклузив и всякакъв род приспивателни. Тези номера вече не минават по целия свят. Гражданите изтрезняха и се връщат към естественото си състояние на духовни същества.
Политическата класа трябва завинаги да се съобразява с добродетели, които аз наричам трите С - Съчувствие, Състрадание, Съпричастност. Иначе ще бъдат пометени.
Струва ми се, че ако някой държавник се престраши и прояви тези най-нормални човешки качества, покаже честно, че му пука за наистина унизителното положение на мнозинството българи, той ще спечели сърцата им, независимо от коя партия е.
През февруари започнаха процеси, които продължават и до днес, и които спокойно могат да се нарекат възраждане на гражданското общество. Мисля, че това са хора, които не биха търпяли никога повече самодостатъчни екземпляри да си играят с доверието им. Времето на празното говорене свърши. Хората имат нужда някои мълчаливо да работи, тревожейки се за тях и изкарвайки почтено заплатата си, която те му дават чрез своите данъци.
 |
| Сн. sofialife.bg |
-Съпругата ви Яна е юрист, как й понася вашата ангажираност с много различни проекти?
-Бях обсебен от музиката и актьорството още от ученическите си години, а с Яна се познаваме от тогава. Тя е наясно с това.
-Как един толкова артистичен мъж се влюби в момиче, избрало правото, не сте ли прекалено различни?
-Когато се влюбих в нея, тя беше звездата в един самодеен театрален състав, който посещавахме заедно. Беше далеч по-артистична от мен. Тогава аз бях един интровертен и доста къдрав темерут, който се разхождаше с китара по коридорите на училището. И до ден днешен, когато се съберем с приятели или вечеряме вкъщи с дъщеря ни, тя е много повече душата на компанията и разсмива всички с майтапи.
Публикувано във в. "Преса", 10 ноември 2013 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар