петък, 17 август 2012 г.

Бадири (II редакция)



Георги ТОМОВ
(II редакция)


Enigma - Return to innocence

Попаднах в Столипиново случайно, че как иначе да попадна. Досетих се къде съм по смяната на пейзажа – скучното сиво предградие внезапно се отдръпна, засрамено или обидено от нежеланото съседство. Издънени дограми, сателитни чинии, навесено пране – явно циганите са отворени към света, любознателни и чистофайници.

Широк асфалтов път разцепваше квартала на две огледални половини, пространството зад тях, чак до уморените, опушени  панелки, бе покрито с килим от боклуци върху непреходима кал. Покрай тази артерия, странно защо само от едната страна – „заведения” и „магазини”, струпани в неописуем гръндж стил, фантазията на вложените материали изненадва.

Върху асфалта бяха разхвърляни разкривени маси, столове и пейки – явно тук тече целият живот на квартала. Тук се яде и пие, пуши и  шмърка, шляпат се карти и се танцува.

Тук се случват разговорите и скандалите, договорките и пазарлъците, плановите и извънпланови сбивания и оргии. Тук се вихрят  и официалните празници - сватби и погребения, кръщeнета, Банго Васил и всички онези весели и тъжни ромски ритуали, заемащи някакви си 325 дни от годината.

Пренаселено, в тази лятна привечер на обикновенния  делничен ден. Млади хора, гъвкави и жизнени, гротескно наконтени в стил ПЛАНЕТА/МТV; дърти пияници и лумпени с пластмасови чаши или направо бутилки в ръце, многолика тълпа, втренчила  в мен очи с любопитство, почуда и раздразнение. С черни „Reyban” съм,  много късо подстриган, масивна структура. Това обикновено помага, голям майтап, ако баш сега ме вкара в беля.

При стрес се отделя характерна миризма, породена от  феромоните в потта. Кучетата надушват страха, настървяват се, циганите също. Обонянието на човека е закърняло еволюционно, поради което по-натуралните са по-способни в това отношение. Затова – никакъв страх, увереност и спокойствие, а дали по-добрият вариант не  е направо да демонстрирам арогантност.

Намалявам скоростта на джипа до санитарния минимум. Обмислям как да реагирам, ако внезапно някое цигане легне под предницата, иди доказвай, че не си го ударил. Ами ако някой бабаит реши да се прави на автомивка, да се разкрещя или да извадя някой лев.

Колко, десет дали стигат? Дали да  ползвам клаксона. Не, може да се приеме за паника. Номерът ми е софийски – дали това е плюс, или е проблем. Отварям прозореца, подпирам небрежно лакът и си придавам отегчен вид. 

Някой ми маха да спра – стар циганин, брадат и раздърпан, с перде на едното око и заплашителен клюнест нос. За миг се зачудих дали да не дам газ. Спрях, той попита за къде съм, казах му „за центъра”.  „И аз съм за центъра, ше ме земеш ли?” „Качвай се .”

Помислих си, че това е идеалният вариант за излизане от „зоната”, пресегнах се през моя Сталкер да му сложа колана (иначе електрониката яко пищи) и тогава... И тогава усетих миризмата. Миризмата на гнило, прокиснало и пушек... миризмата на ... Бадири !!!

„Тогава, когато вече нищо не е останало от едно минало, хората са отдавна покойници, вещите са изпочупени или загубени ... мирисът и вкусът остават неизменни, като душата ... жизнерадостно носещи в крехката си, почти неосъзната същност великото явление “памет”...” - Марсел Пруст.

Учените и досега не могат да разгадаят как работи системата за обоняние - едни залагат на теорията на парциалните налягания, други на формата на молекулите.  Но никоя теория не казва как точно средностатистическият човек различава над десет хиляди отделни аромата.

И как да си обясним паметта към миризмите, когато невроните, отговарящи за възприемането им, се подновяват всеки шестдесет дни. Колко ли поколения неврони са се сменили от времето, когато съм бил дете.

Двеста и четиридесет комплекта, по пет милиона неврона за всяка ноздра!!! Явно мойте са отличници - без никакво колебание от мириса на гнило, прокиснало и дим успях да извлека спомена за Бадири.

Бях на пет и половина години, прекарвах лятото при Монтанските си баба и дядо. Къщата беше току до пазара, в петък ставаше пренаселено. Тълпи  търговци, клиенти, зяпачи, музиканти... и разбира се – цигани.

Дебели сбръчкани старици с  шарени потури, седнали „по цигански” до оградите на къщите, напъхали лули в безформените си празни усти, накачулени от куп плетени кошове, кошници и какви ли не неща с дръжки.

Мръсни дрипави мъже на неопределена възраст, с безумни усмивки – самотни прогнили зъби и лилави венци, дълбаещи за алиби дървени лъжици и гаванки. Загадъчни и плашещи, любопитството надделяваше над страха и желанието да избягам, гледах ги с възбуда и срам.

Казваше се Бадири. Не бях го виждал, но чувах името му редовно. За цялата околия той беше вариантът на Торбалан, споменаването му караше децата да слушкат и папкат, да примират и пищят. „Ела да видиш кой е седнал пред портата”, каза един ден дядо ми, хвана ме за ръка и ме изведе на улицата. При Бадири!!!

Никакво любопитство не можеше да ме накара да го погледна, изпитвах само и единствено страх. Атавистичен страх. Затова и  не мога да го опиша, този Бадири – символ на злото в мойте детски очи и ужаса в мойто детско сърце. Надушвах  присъствието му, задъхвах се, главата ми бучеше и ми се повдигаше. Тази миризма - прогнило, възкисело и дим ...

След това съм припаднал, тресе ме няколко дни, докторите не помогнаха, баба решила да ми се лее куршум. При  една стара циганка ... В Махалата! Не ми каза къде отиваме, беше тъмно, къщата – схлупена, на кьоше, няма двор отпред, мушнахме се бързо вътре. Нямаше никой. Голяма стая, същият бюфет като нашия, креват с пружина, дървена маса, столове с плетени шарени столовки. Печка в ъгъла. На пода няколко ката черги от парцали.

Носехме армаган - баница с халва и стафиди. Увита в бяла кърпа и пъхната в найлон. Сложихме я на масата, баба я извади и накъса на парчета. Отнякъде се появи циганката, много стара, ходеше бавно и безшумно, беше по терлици, с червени потури, елече и кърпа на главата.

От нея лъчеше спокойствие и доброта. Носеше синьо метално чайниче, с капаче на пантичка. Остави го на масата, взе две чаши от бюфета, тънки стъклени чаши за вино със столче и изрисувани гроздове. Напълни ги, а аз си помислих „Няма ли за мен чаша”, кой знае как тъжно съм погледнал, но тя сложи едната пред мен и каза: „Пийни си, баба”. Аз погледнах мойта си баба, тя кимна.

Отпих глътка. Вино от малини. Дъхаво, много сладко и ароматно. Беше студено, сигурно го държи в мазето. Хареса ми. „Ела да ми помогнеш” – каза циганката на мойта баба, отидоха до печката, комбинирана печка за готвене и отопление, на дърва, с фурна и три търкала.

Беше лято, но печката беше напалена,  не беше се разбумтяла още, та леко кадеше ...беше топло, много топло... студеното вино ме мамеше... Изпих си чашата, беше ме срам да си сипя, може да видят и ... налапах чучура на чайника и леко го наведох ... Когато свърши, отворих капачето, погледнах, въздъхнах и надигнах чашата на баба.

После не помня нищо. Дали защото леенето на куршум няма характерна миризма, или защото баба ми и циганката разчитаха повече на друго лечение, но последният ми спомен е свързан с аромата на малиново вино.

Карам през Столипиново и си мисля – дали  леенето на куршум ми помогна, или малиновото вино. И дали баба ми беше в заверата. Късно е вече да разбера, баба ми я няма отдавна, малиново вино не съм пил от дете, куршуми след това не са ми лели.

- Мое те тука да ме остаиш, излезохме от маалата.
- Не си ли за центъра?
- Не, шса върна да си допия бирата.
- Защо се качи при мен.
- Усетих дето се притисняаш.

- Чакай да ти дам пари за нова бира.
- Не, не, пари си имам, ковач съм, ножове, брадви, напоследък самурайски мечове праим. Друг път се обади да ти дам един.
- Как се казваш?
- Мето се казвам, Мето, ама ти питай за Бадири. Ти шса сетиш!

Не зная как съм стигнал до София, помня само, че спрях климатика и отворих всички прозорци. Как съм се качил до Бистрица, паркирал, ял ли съм, пил ли съм - не помня. На сутринта се събудих с тежко главоболие и още по-тежки съмнения.

Скочих от леглото, по пижама и бос влязох в гаража. За миг се замислих с ръка на вратата на джипа, после решително я отворих, готов да приема истината. Мирис, макар и лек, на прогнило, възкисело и дим. И едно друго ухание, което нямаше как да сгреша – на малиново вино.

Ароматът на отдавна отминало детство и несъхранена невинност.

Няма коментари:

Публикуване на коментар