петък, 17 август 2012 г.

Бадири


Георги ТОМОВ

Enigma - Return to innocence
http://www.youtube.com/watch?v=-JpJjsHgYHA&feature=related


Попаднах в Столипиново случайно, че как иначе да попадна. Досетих се къде съм по смяната на пейзажа – скучното сиво предградие внезапно се отдръпна,  засрамено или обидено от нежеланото съседство.

Издънени дограми, сателитни чинии, навесено пране – явно циганите са свободолюбиви, любознателни и чистофайници. Широк и добре поддържан път пресичаше квартала като артерия, от двете му страни бяха струпани подобия на магазини в неописуем гръндж стил, фантазията на вложените градивни материали изненадваше и стряскаше.

Пространството между тях и уморените, опушени панелки, бе покрито с килим от боклуци, разстлан върху непроходима кал. На пътната настилка, върху разхвърляни разкривени маси, столове и пейки, тече целият живот на квартала. Тук се яде и пие, пуши и  шмърка, шляпат се карти и се танцува.

Тук се случват разговорите и скандалите, договорките и пазарлъците, плановите и извънпланови сбивания и оргии. Тук се вихрят  и официалните празници - сватби и погребения, кръщенета, Банго Васил и всички онези весели и тъжни ромски ритуали, заемащи някакви си 265 дни от годината.

Беше пренаселено, в тази лятна привечер на обикновенния делничен ден. Хаотично движещи се млади хора,  положили усилия да се наконтят в неописуем хибриден стил фолк/МТV, насядали пияници и лумпени с пластмасови чаши или направо бутилки в ръце, многолика тълпа, втренчила в мен очи с любопитство, почуда и раздразнение.

С черни рейбан съм, много късо подстриган, масивна структура - типична мутра. Това обикновено помага,  голям майтап, ако баш сега ме вкара в беля.

При стрес се отделя характерна „миризма”, породена от феромоните в потта, която кучетата надушват безпогрешно.  В тяхно обкръжение  никога не трябва да проявяваш страх, това ги настървява. Обонянието на човека е закърняло еволюционно, поради което по-натуралните са по-способни в това отношение, така че горното важи и за циганите.

Такааа, сега трябват увереност и спокойствие, а дали по-добрият вариант не е направо да се демонстрира арогантност. Намалявам скоростта на джипа до санитарния минимум и обмислям как да реагирам, ако внезапно някое цигане легне пред предницата, иди доказвай, че не си го ударил.

Ами ако някой бабаит реши да се прави на автомивка, да се разкрещя или да извадя някой лев. Колко, десет дали стигат? Дали да ползвам клаксона. Не, може да се приеме за паника. Номерът ми е софийски – дали това е плюс или е проблем. Отварям прозореца, подпирам небрежно лакът и си придавам отегчен вид. 

Някой ми маха да спра – стар циганин, брадат и раздърпан, с перде на едното око и заплашителен клюнест нос. За миг се зачудих дали да не дам газ. Спрях, той попита за къде съм, казах му „за центъра”.

„И аз съм за центъра, ше ме земеш ли?” „Качвай се .” Помислих си, че това е идеалният вариант за излизане от „зоната”, пресегнах се през моя Сталкер да му сложа колана (иначе електрониката яко пищи) и тогава ... И тогава усетих миризмата. Миризмата на гнило, прокиснало и пушек... миризмата на ... Бадири!!!

В „«Спомени от миналото”  (The Remembrance of Things Past),  Марсел Пруст казва – „Тогава, когато вече нищо не е останало от едно минало, хората са отдавна покойници, вещите са изпочупени или загубени ... мирисът и вкусът остават неизменни, като душата ... жизнерадостно носещи в крехката си, почти неосъзната същност великото явление “памет”...”

Учените и досега не могат да разгадаят как работи системата за обоняние - едни залагат на теорията на парциалните налягания, други на формата на молекулите. Но никоя теория не казва как точно средностатистическият човек различава над десет хиляди отделни аромата.

И как да си обясним паметта към миризмите, когато невроните, отговарящи за възприемането им, се подновяват всеки шестдесет дни. Колко ли поколения неврони са се сменили от времето, когато съм бил дете. Двеста и четиридесет! Двеста и четиридесет комплекта, всеки от пет милиона неврона за всяка ноздра!!!

Явно обаче последният комплект има добра родова памет, защото без никакво колебание от миризмите на гнило, прокиснало и дим успя да извлече спомена за Бадири.

Бях на пет и половина години, прекарвах лятото при Монтанските си баба и дядо.  Къщата беше току до пазара, в петък беше пазарен ден и ставаше пренаселено. Появяваха се тълпи търговци, клиенти, зяпачи, музиканти и утайката на обществото – циганите.

Дебели сбръчкани старици с шарени потури, седнали „по цигански” до оградите на къщите, напъхали лули в безформените си празни усти, накачулени от куп плетени кошове, кошници и какви ли не неща с дръжки.

Мръсни дрипави мъже на неопределена възраст, с безумни усмивки, комбинация от няколко прогнили зъба и лилави венци, с димящ  фас арда без филтър, току-що вдигнат от тротоара, дялкащи за алиби дървени лъжици и гаванки. Всички те бяха страшни, но и интересни, в мен се бореха желанието да избягам, но обикновенно надделяваше любопитството и ги разглеждах с доза уплах и повечко срам.

Имаше изключение. Казваше се Бадири. Бях чувал много да се говори за него. Той беше вариантът на Торбалан, с него се плашеха децата, предполагам, не само в града, но и в околията. Веднъж дядо ми каза: „Ела да видиш кой е седнал пред портата. Бадири!”. Хвана ме за ръка и ме изведе на улицата. При Бадири!!!

Не можех да погледна дори, никакво любопитство не можеше да ме накара да го погледна, изпитвах само и единствено страх. Атавистичен страх. Затова и  не мога да го опиша, този Бадири – символ на злото в мойте детски очи и ужаса  в мойто детско сърце. Надушвах  присъствието му, задъхвах се, главата ми бучеше и ми се повдигаше. Тази миризма - прогнило, възкисело и дим...

...След това сигурно съм припаднал, тресе ме треска няколко дни, докторите не помогнаха, та се наложи да ми се лее куршум. При  една стара циганка ... В Махалата! Не ми каза баба ми къде отиваме, беше тъмно, къщата – схлупена, на кьоше, няма двор отпред, мушнахме се бързо вътре.

Нямаше никой. Голяма стая, същият бюфет като нашия, креват с пружина, дървена маса, столове със плетени шарени столовки. Печка в ъгъла. На пода няколко ката черги. Правеха се от парцали, виждал съм как става.

Носехме армаган - баница с халва и стафиди. Беше пъхната в найлон и увита в бяла кърпа. Сложихме я на масата и баба ми я накъса на парчета. Отнякъде се появи циганката, много стара, ходеше бавно и безшумно, беше по терлици, с червени потури,  елече и кърпа на главата.

От нея лъхаше тихо спокойствие и доброта. Носеше синьо метално чайниче, с капаче на пантичка. Остави го на масата, взе две чаши от бюфета, тънки стъклени чаши за вино със столче и изрисувани гроздове.

Напълни ги, а аз си помислих „Няма ли за мен чаша”, кой знае как тъжно съм погледнал, но тя сложи едната пред мен и каза: „Пийни си, баба”. Аз погледнах мойта си баба, тя кимна.

Отпих глътка. Вино от малини. Дъхаво, много сладко и ароматно. Беше студено, сигурно го държи в мазето.  Хареса ми. „Ела да ми помогнеш” – каза циганката на мойта баба, отидоха до печката, комбинирана печка за готвене и отопление, на дърва, с фурна и три търкала.

Беше лято, но печката беше напалена,  не беше се разбумтяла още,  та леко кадеше ...беше топло, много топло ... студеното вино ме мамеше ...Изпих си чашата, беше ме срам да си сипя, може да видят и ... налапах чучура на чайника и леко го наведах ... Когато свърши, отворих капачето, погледнах, въздъхнах и надигнах чашата на баба.

После не помня нищо. Дали защото леенето на куршум няма характерна миризма, или защото баба ми и циганката разчитаха повече на друго лечение, но последният ми спомен е свързан с аромата на малиново вино.

Карам през Столипиново и си мисля – дали  леенето на куршум ми помогна, или малиновото вино. И дали баба ми беше в заверата. Късно е вече да разбера, баба ми я няма отдавна, малиново вино не съм пил от дете, куршуми след това не са ми лели.

- Мое те тука да ме остаиш, излезохме от маалата.
- Не си ли за центъра?
- Не, шса върна да си допия бирата.
- Защо се качи при мен.
- Усетих дето се притисняаш.

- Чакай да ти дам пари за нова бира.
- Не, не, пари си имам, ковач съм, ножове, брадви, напоследък самурайски мечове праим. Друг път се обади да ти дам един.
- Как се казваш ?
- Мето се казвам, Мето, ама ти питай за Бадири. Ти шса сетиш!

Не зная как съм стигнал до София, помня само, че спрях климатика и отворих всички прозорци. Как съм се качил до Бистрица, паркирал, ял ли съм, пил ли съм - не помня. На сутринта се събудих с тежко главоболие и оше по-тежки съмнения.

Скочих от леглото, по пижама и бос влязах в гаража. За миг се замислих с ръка на вратата на джипа, после решително я отворих, готов да приема истината. Мирис, макар и лек, на прогнило, възкисело и дим.

Не беше неприятно, може би защото се усещаше и едно друго ухание, което нямаше как да сгреша – на малиново вино. Два аромата, съчетани в един – аромата на отдавна отминало детство и несъхранена невинност.

Няма коментари:

Публикуване на коментар