петък, 17 август 2012 г.

Aприлци



Георги ТОМОВ

Tова лято наказах българското черноморие, лишавайки го от своето облагородяващо присъствие. На проведения от Семейният съвет „търг по документи и надвикване” финала спечели  Троянският балкан, пред Северна Гърция и разни други кандидатури, допуснати за цвят. Семейният съвет се състои от Решаващ глас (аз), Съвещателен глас с право на вето (жена ми) и  Консултативен глас с право на пълно неподчинение.

След няколко уточняващи фундаментални и екзистенциални въпроса „работи ли дискотеката в Априлци”, „с кого ще бъдем” и „нали ако не сме в чужбина, няма вечер да ме карате да седя с вас”,  Гърция  губи с неоспоримия аргумент - „там е адски тъпо”.

Присъдата е оповестена от Консултативният глас, за който всяко място с концентрация под 10 тинейджъра на квадтарен метър е ... (не знам как се пише, но се обяснява с жест на бъркане в гърлото, сбръчкана физиономия и странни звуци).  Съвещателният глас се съгласи с въздишка, страдалческа физиономия и измърморване на нещо от сорта  „там е прекрасно, толкова е спокойно, ама щом детето...”.

Тайната на това да си Решаващ глас е да владееш изкуството на изненадата – затова насред очакването за гръм и мълнии с огромно вътрешно задоволство и  кисела физиономия резюмирам „добре, но после да не ми опявате”.

Всъщност в Гърция си е скука, там няма за какво да се ядосаш. Ние ходим на места, където няма сънародници, та работата е хептен зле. Е как да си починеш, ако нищо  не осмисля престоя ти с анализи, псувни, натяквания и адреналинни скандали от типа „е сега вече ще им ....”, за които ще си спомняте с кумеца поне до другата, пълна с подвизи отпуска, а избрани героични моменти ще разказвате и на внуците.

Априлци е чуден курорт, известен в миналото с линията на партията, а днес, поради липсата й – с кристален въздух, спиращи дъха гледки и  великолепна кухня. Хотел “Априлци” е приказна, прилично реновирана част от рая, с покъртителни „екстри” - зелена морава, червен тенискорт и светлосин басейн.

Най-големият му коз е, че не е СПА. Когато нещо е СПА, то е бъкано с всякакви съоръжения за изтънчени изтезания, за които повечето от нас само са чували или чели в ценоразписи, последното придружено с леко накокошинване.

Всъщност всички  нормални хора рано или късно стигат до идеята „нека един път и ние като другите”,  акостират в някое СПА,  обикалят първите няколко часа с възгласи „яаааа, виж бе ....”  след което засядат в механата и до края на престоя се ползват от имaнентните СПА блага  – ракия, салата, мешана скара, картофки и студена бира.

При  социализма нямаше СПА, поради което бирата, ако я имаше, беше задължително топла. Студена бира!  Това е то СПА – глезотия, но приятно.

Има и една категория хора, твърдо решени да започнат нов живот именно от първия ден, в който отидат на почивка. И го започват - пазят диети, спират цигарите и бирата и, разбира се, спортуват като за последно, при което на третия ден имат тотална мускулна треска, изкълчен глезен, треперещи ръце и свиреп от глад поглед.

Хубавото в случая е, че това явление винаги е временно. Връщането в нормалното русло е неизбежно и съвсем скоро можете да ги познаете само по лекото накуцване, пушене на две цигари едновременно и пиене на бира в промишлени количества.

Ние с кумеца обаче си спортуваме целогодишно. И не бихме се лишили от това удоволствие заради някаква си почивка. В Априлци почваме деня с тенис. За целта обаче трябва да се излезе от стаята, без да събудиш жената. Семейното щастие винаги се е крепяло на необходимостта единият да бъде гузен, разбира се – мъжът.

Тя няма нищо против да се разкараш рано рано, но много иска да я събудиш, за да ти го натяква през цялия ден. Контролира процеса с едно око и таман си стигнал до вратата след секвенцията: пъшкане (обуване на чорапите);  тропане (изпуснати ракети и топки) и мърморене (къде са ми късите гащи), изсъсква „Хавлиите !”.

По подразбиране местата около хотелските басейни са кът. Първите няколко дни, за да не  разочароваш безвъзвратно половинката си,  се включваш в надпреварата „ласт минит” за осиротели два шезлонга – както по-късно се оказва – счупени.

На третия ден преминаваш към практикуване на езически ритуал  „запазване на шезлонг”. Действията се развиват малко преди изгрев - бързи безплътни сенки притичват и разхвърлят хавлии по столовете, наредени на централните места около басейна.

Централни места са тези, които са видими от водата, от бара, от балконите и прозорците на хотела, по възможност и от паркинга. Защото част от удоволствието на почивката е да бъдеш забелязван. В този ритуал участват индивидуални играчи и представители на различните кланове.

Кланът обхваща голяма и шумна компания с типична структура – алфа женска, подражателки, завистнички, бабаит, тарикат-мераклия, шут и обикновени белот пияндета, деца колкото поеме и поне един пудел. Жените в клана си приличат като клонирани. Фризурите, дрехите и аксесоарите са унифицирани,  същото е с женските носове и устни, а за женските прелести няма какво да говорим.

Навремето приятел водопроводчик имаше само тръборез с джаджа за резби  ѕ цола, другите му откраднали или загубил, та правеше всичко на този размер тръби, от захранване на дворната ми чешма до магистралния водопровод на един от новите столични квартали. Като се замисля, от него би излязъл страхотен пластичен хирург.

Мъжете в клана са най-различни по размер, форма на шкембетата и степен на плешивост, но като цяло са в поддържащи роли, включващи пиене на бира и мазане на женски гърбове с крем.

„Ложите” на басейна са заети, но ние се доредждаме до „първи ред на балкона” и с чувство на изпълнен дълг се отдаваме на тениса. Направо сме си баровци – имаме си частен корт - за цялата седмица други играещи не видях.

Да се чудиш – постоянно се разминаваме с разни хора в спортно облекло със специфичен тенис дизайн и маратонки специално за червен корт. Повечето са с ракети в ръце, има и такива, дето мъкнат огромни термобегове ..... пълна мистерия е обаче защо. Може пък да играят нощем или да ни дебнат и когато не внимаваме, да  развихрят безшумни, но кървави тенис драми.

Разбира се, аз бия (според кумеца имам късмет), четкаме корта, правим си душ, скачаме в басейна и плуваме на воля ....е... 100 метра общо, аз 20, кумецът 80 (той  на плуване е късметлия). Излизаме и ето го нашият миг – лягаме на шезлонгите, а наоколо красота и тишина.

Но не за дълго – първо се появяват предните разузнавателни постове на противника, състоящи се от невръстни камикадзета, които след 2 сухопътни обиколки с неразумна скорост и поднасяне по завоите,  раззуват джапанките задължително по една в двата противоположни края на басейна, след което скачат панически във водата, размахвайки ръце и крещейки така, че винаги се оглеждам за рояк диви пчели.

Този ход е печеливш, защото междувременно основните войскови подразделения са достигнали предния рубеж, разгърнали са се, заели са позиции и след канонада забележки, категорични заповеди и  неистови заплахи преминават към енергични обходни маневри с недвусмислена цел – ошамаросване на камикадзетата.

Но тази сутрин, излизайки от басейна, чувам звук, който един мъж различава  и насън  – тракащи женски токчета ... Тракането на женски токчета винаги предава морзово послание, водещо до незабавна, пълна  и повсеместна бойна готовност. Интересното е, че се приема по същия начин и от жените, разбира се, контекстът, както и врагът, е  различен.

Кумецът си плува, засега е извън играта. Поглед към обекта, дискретно, през рамо и – ооооо ... да, да. Далече е още, но аз ги разбирам тия работи –  десетка. Пълна десетка, без забележки, всички екстри, тунингована, дълга база, спортно окачване, оторизиран сервиз, грижовен стопанин (сигурно пенсионер, да е навъртял да е навъртял - колко да е навъртял). И еърбеци,  … перфектни! И това всичко само с един поглед през рамо. Толкоз. За специалиста стига.

Истинският мъж си личи в екстремна ситуация, дали мисли бързо и дали действа решително! Бях като светкавица -  моментално дръпнах хавлията на жена ми от шезлонга до моя и нали съм умен,  няма да е сама, все по някое време и навлекът ще се появи, хоп – и на детето шезлонга сдавам, после ще ги мисля.

Такааа, време е за втори поглед –  бял бански, много интелектуално, за да не прозира мокър, трябва да е адски скъп, бели чехли висок ток, не са златни – модерните за сезона, тая е един сезон напред (колко съм висял по моловете - „пухчо, само да погледна” - направо стаж за пенсия съм натрупал),  цикламена чанта, без огромен надпис – значи може да е маркова (колко маркова, ще разберем после, като видим тигелите), парео (защо не съм изненадан – не е тиграк).

Носи огромни очила, закриващи половината физиономия, тенденция, ненавиждана от козметиците, но единственото работещо решение за проблема с бръчките около очите. 

Идва, идва, кима ми … божееее … Стил, обаяние и чар – перфектна!  Замайва ме с парфюма си. Доближава опасно близо, посочва заложените капани - шезлонги, усмихва се (разбира се, перфектни зъби) и преди да каже и дума, аз махвам небрежно, но красноречиво с ръка – е как, свободни са!!!

Тя сяда грациозно на по-близкия до мен, при което се появяват почти невидими сатенени гънки над ръба на банския, косата и е вързана с цикламена панделка и нещо като мрежичка, тъмна и естествена, затварям очи защото така или иначе не мога да им вярвам... Перфектна!!!

Стърча тъпо и обмислям как да легна с достойнство. По принцип е доста трудно да легнеш на шезлонг достойно, винаги се минава през седяща фаза, при която коремът напомня голяма възглавница, без ни най-малък намек за въображаемите баклавички, за които работиш по 1 час всеки ден на килима в хола и по 2 часа сряда и петък във фитнеса.

Може да се изпробва вариант на странично полягане, но това помага само ако е с гръб към обекта. Иначе е още по трагично, някаква странна маса се изсулва надолу, висва и достига шезлонга доста преди теб, разстилайки се издайнически... Тъй като надали можеш да се надяваш всички наоколо да получат временна слепота, то трябва да се действа бързо, като най-добре е да паднеш на шезлонга заднишком, прав като талпа.

Направих го – вие обаче недейте! Боли!  Ама аз не усещам! Лежа си така, в кататоничен ступор, упоен и отнесен, светкавици  изписват огнени въпроси -  …ех, ако…дали … какво пък ….защо да не …Господи, Господи, Господи – перфектна!!!

Тогава чух гласа и, ангелско „Альоо, хааай – обажда се на някого.  - Аха, аз съм муцка. Тукай супир, мноо яко. И човекът и  напрао виликулепин. И муцка, ши падниш, такова ма пирфектно.”

Не знам за „муцката”, но аз паднах. Така както си лежах, така паднах. Този път наистина боли, ледени пръсти стискат сърцето, конвулсивни опити за преодоляване недостига на въздух... Главата на кумеца стърчеше над ръба на басейна, вода се стичаше в зяпналата му уста. Тя затвори телефона, стана, погледна ме кокетно и  попита:
- Дей дилбокоту?

Тук не издържах, скочих,  хванах я за ръка, направихме няколко крачки към басейна и с безумни очи, пълни с гняв или може би отчаяние, но с категорична молба да не се меси каквото и да стане, изръмжах към  кумеца:
- Дей дилбокоту!!!

Трябваше да отидем в Гърция. Там не съм чул хубавите жени да питат „Дей дилбокоту”, може би защото няма хубави жени, а може би защото не знам гръцки. Всъщност как е „Дей дилбокоту” на гръцки? Не не не, не ми казвайте. Айде нема нужда. Берекет версим. Или това е на турски?

Няма коментари:

Публикуване на коментар