неделя, 11 август 2013 г.

Хореографът на “Арабеск” Мила Искренова: Жадни сме за неща, които да ни издигат

Сн. Нели Томова

Интервю на Боряна АНТИМОВА за магията на балета и сцената, за любовта и стремежа към съвършенство



Мила Искренова е родена на 6 февруари 1960 г. в София. През 1979 г. завършва Държавното хореографско училище в София, а през 1981 г. - балетна педагогика в Института за музикални и хореографски кадри.

Специализира в Лятната балетна академия в Кьолн, в Палука шуле, Дрезден, и балетна режисура в “Лабан данс център” в Лондон.

От 1981 до 1983 г. преподава класически балет в Държавното хореографско училище, а после в ДМА „Панчо Владигеров“, ВИТИЗ и театрално училище “Любен Гройс”. Балетмайстор е на БНТ, а от 1989 г. е хореограф на националната телевизия.


От 1996 г. е преподавател в Академия Филармоника в Месина, Италия. От 2001 г. е педагог и хореограф в балет "Арабеск". Публикува статии и рецензии във в. „Култура“ и др. През 2012 . излезе първата й книга „Радостта на тялото“.





-Мила, идваш от театър “Сфумато”, какво подготвяш там?

-С композитора Асен Аврамов, по негова инициатива и предложение правим курс “Пулсиращият човек”, предимно за млади актьори и танцьори, с цел да създаде усещане за ритъм. Да осъзнаеш тялото си като пулсиращ организъм в постоянен цикъл - дишане, сърцебиене, заспиване, събуждане, ходене…




-Твоето име се свързва преди всичко с “Арабеск”. За хората от поколението на 50-годишните то открай време е било символ на неконвенционалното, алтернативното, различното. Това ли беше причината ти да се посветиш на “Арабеск”?

-Да, може да се каже. Още когато завършвах балетното училище, вече знаех, че няма да се занимавам с класически балет и единственото място, на което кандидатствах, беше “Арабеск”. Там също нямаше достатъчно места, не ме взеха и започнах едновременно да следвам и да танцувам в едно модерно студио “Ек” на Маргарита Градечлиева.


В студио "Ек" (третата отляво надясно) след спектакъла "Открих ритъм" в длечната 1883-та


То просъществува сравнително кратко, и то в доста неблагоприятна среда, защото беше нещо като опит за частна трупа, но по времето на социализма това беше невъзможно. Беше някакво неадекватно за времето си явление и затова се разпадна след 3-4 години. След това започнах да се занимавам с хореография в най-напред в театрални спектакли.

Чак след може би 6–7 години, в края на 80-те за пръв път бях поканена да направя постановка в “Арабеск”. Но вече се бях заявила като съвременно мислещ хореограф. След тези няколко спорадични опити като гост хореограф… Междувременно специализирах в Лондон, ходих в Италия…




-Какво ти даде “Лабан данс център” в Лондон?

-Това си е направо университет за танц, в който се учи всичко, и класическа хореография, но основно съвременен танц. Той се разглежда от всевъзможни гледни точки, учи се танцова критика и естетика, теория на танца, анализ на танцовата форма, хореография, импровизация; провеждат се всякакви видове уъркшопи и всякакви стилове на съвременна техника. След Марта Греъм има още десетки нароили се стилове.

-Защо отхвърли идеята да се занимаваш с класически балет?

-Преживях някакво цялостно разочарование. Вече не ми се струваше достатъчно, за да ме изрази, за да бъда това, което съм. Индивидуализмът ми не се побираше вече в рамките на класическия балет. Не ми беше достатъчно като поле.







-Ако се върнем по-назад, в детството ти, заниманията с балет по класическия начин ли започнаха, като избор на родителите?

-Не, аз поисках. Преди балетното училище не съм ходила на никаква школа. Майка ми Райна Фетфаджиева беше цигуларка в операта, от старозагорска музикантска фамилия. Дядо ми Борис Фетфаджиев беше диригент, челист. Той останал без съществено образование, защото бил най-малкият брат и за него не останали пари. Изучил се за учител, но знаеше френски, руски, немски и турски, свиреше на виолончело и като музикант и диригент заедно с баба ми Райна са едни от основателите на операта в Стара Загора - първата в провинцията.

Дядо ми Борис казваше,че политиката не е занимание за почтени хора, и забраняваше да се слуша по радиото друго освен музика... Но иначе и двамата са били учители, част от будната градска интелигенция на Стара Загора. Майка ми още като студентка идва в София, защото е учила едновременно френска филология и цигулка в консерваторията, и то в най-тежките военни години.

Баща ми е кореняк софиянец. Неговият баща Асен Искренов е бил банков чиновник, помня го съвсем бегло, защото почина, когато бях съвсем малка. Завършил е финанси във Виена. А баба ми пък никога не беше работила, тя си е гледала двамата сина – баща ми и чичо ми.



Дядо Борис Фетфаджиев

-Къде точно в столицата мина детството ти?

-На улица “Асен Златаров” и сегашната “Велико Търново”. В Докторската градинка съм си играла. Около 5-годишна бях, когато пожелах да стана балерина може би, защото ходех с майка ми в операта и много гледах постановки. Привличаха ме костюмите, балерините и техният приказен свят. Беше някакво влюбване… Непрекъснато танцувах, изживявах се като балерина, което не е нищо оригинално. Даже баща ми беше против, понеже неговите колеги му бяха казали: “Ама как, това означава глад цял живот!”.

-… и разранени палци?

-Минах през всичко. Но няма как да станеш балерина, ако го няма осъзнатото желание. Първите две-три години всички, които нямат достатъчно силно желание и амбиция, отпадат. Защото това наистина изисква… малко е да се каже много труд… Учехме по 12 часа и фактически нямах детство. Нямах тези игри, купони, пубертетни преживявания. От IV-ти клас, тоест от 10-годишна, бях в балетното училище.







-Първият ти детски спомен, свързан с балета?

-Наскоро в съзнанието ми нахлу следният спомен: майка ми ме е завела в операта на репетиция на "Каменното цвете" и ме вкара по мое желание в гримьорната на балерините.

За пръв път видях балерина отблизо - изхвръкнали ключици, изпъкнали колене, трико, разкъсани палци... Мирис на талк и пудра, изкуствени мигли, корсале... Една изтънчена, измъчена кукла...

Любов изпитах тогава и това ми реши живота (Усмихва се).








-А музиката в живота ти?

-Пиано, в продължение на 9 години. Тогава беше задължително в училището, сега вече не е така.

-За зверския ви глад се носят легенди…

-Да, преживяла съм страшен глад! При мен винаги е имало тенденция към напълняване и много ме гонеха за това, независимо че бях с 10 кг по-слаба, отколкото съм сега. По време на балетното училище минавах през жестоки диети - вода с мед, по една ябълка или един банан на ден, банан и кафе, чай с мляко… Страшно беше… Аз и до ден днешен не ям хляб, сладко не обичам, шоколад въобще не хапвам.


С Иван Добчев, сн. Симон Варсано

-Съжаляваш ли за тази висока цена – за загубеното детство, разкървавените палци и непоносимия глад?

-Не. Даже мисля, че това е някакъв особен вид каляване на волята. Създава се дисциплина, изгражда се характер. Днес мога да си заповядвам за много неща. Даже ми стана навик. Не осъзнавам дори до каква степен се самокомандвам и контролирам, може би в повече от необходимото, и понякога това ми пречи. Но пък не съжалявам, защото съм попадала в ситуации, в които, ако не съм изключително подредена, няма да мога нищо да направя.


"Дневникът на Дракула", постановка на Мила Искренова 2011 г., с Деян Донков


-Звучи странно, на фона на общоприетата представа, че артистът е разпилян и хаотичен…

-Според мен това е малко соц виждане за артиста. Въобще цялата тая бохемщина, при която ние седим на масата и чакаме да ни дойде вдъхновението – това е просто кауза пердута. Никой по света не работи така.

-Може би това е част от балканския ни синдром?

-Някакъв синдром. Никъде по света не съм видяла хора, особено пък тези, които правят нещо сериозно в професията си, да седят по кръчми и да пият и да се веселят. Няма такова нещо. Има други начини – медитации, плуване, психотерапевти дори, всички занимания, способни да ти поддържат психиката в кондиция.


Сн. Емил Христов

-Това ли са и твоите начини за поддържане на кондицията?

-Аз за съжаление не плувам, бих искала, но не мога да се организирам. Иначе медитирам много, много се разхождам. Гледам да съм повече на открито, защото това постоянно седене в залите – прахът, изкуственото осветление, черната кутия на сцената, която гледаш - всичко това действа депресиращо. Когато правих последната постановка, след репетиции по един час седях в парка срещу дърветата. Просто ей така, седя и ги гледам.

-Трудно ли се прави модерен танцов театър в условията на повсеместна чалга, като начин на живот?

-Аз съм в някакви постоянни люшкания между това да съм ентусиазирана и крайно отчаяна, в някакви амплитуди, които се чудя как издържам… И се самонавивам постоянно, че това има смисъл, защото има хора, които оценяват, малко, но ги има и са качествени. Въпросът е, че наистина средата прогресивно се елементаризира.




Това е модерно изкуство, то не разказва приказки, не вдига лозунги, не размахва някакви щампи и плакати. То предизвиква въображението, интуицията и за да го възприема човек, трябва да е изминал един много дълъг път на естетическо възпитание; да познава много неща, да е чел, да е слушал музика, да е гледал художници, картини, спектакли. В съвременния танцов театър има синтез на движение, визия, музика, театър и се ражда едно синтетично изкуство, което действа на много нива. И ако човек е някъде… никъде, той остава само силно озадачен.




-При тези твои амплитуди от отчаяние до възторг, кое те държи все още нахъсана да се занимаваш с това?

-Това, че наистина ми е толкова приятно, ама толкова приятно! Дори когато се намирам във възможно най-тежка или глупава ситуация, пак имам за какво да се закача, така че това, което правя, да ми стане интересно. И си измислям някакви неща, които се случват и в крайна сметка потъвам в цялата работа и ми е много забавно и много приятно.




Репетиция на спектакъла "Възторг и крах на любовта", премиера 27 юни 2013, сн. Зафер Галибов

-Последният ти източник на възторг?

-На 27 юни в Народния театър беше премиерата на “Възторг и крах на любовта” – театрално-танцов спектакъл. Идеята, сценарият и музиката са на режисьора Бойко Богданов и аз бях поканена заедно с “Арабеск” да участваме в спектакъла. Беше ни много интересно там.

Това е в пълния смисъл на думата съвременен спектакъл. В него се движат почти паралелно няколко линии. От една страна е танцът, от друга вървят театрални епизоди, които се развиват на авансцената във вид на театрален свръхреализъм. И отзад има една линия на мултимедия на Цвета Богданова, която пък дава общия контекст, усещането за време, ситуация, атмосфера.




Музиката е много мащабна. Има музикални части, изградени на принципа на колажа, който включва различни мотиви от революционни напеви от XX-и век, като химни, маршове, манифестации. Така че носи този мащаб на епохата. И всъщност това, което направих аз с “Арабеск”, беше като контрапункт – темата за човека, който трябва да устоява на набезите на политическите не процеси, а катастрофи.

Знаем, че XX-и век беше изключително жесток в това отношение – две световни войни, не знам колко революции, които в крайна сметка обикновеният човек понася, но много често трябва да се спасява, като емигрира; бяга, за да оцелее, за да търси щастието си, да запази любовта си. Така че всъщност това беше основната тема в танца – странстващият човек.






-Тези театрално-танцови спектакли не са ли начин човек да изкъпе душата си, след като се е набутал в цялата мръсотия наоколо, да се измие от всичко пошло, което струи от екрана или те пресреща на улицата?

-Би трябвало да е така. След последната ми премиера много хора бяха разплакани и благодаряха точно за това…

… че са се почувствали извисени, че са се почувствали човеци?

-Да, да, много често са ми благодарели за това, че са имали възможността да се почувстват интелигентни; че някой им е дал възможност и ги е възприемал като интелигентни зрители…

-Казвали са ти го без капка снобизъм?

-Не, тук не става въпрос за снобизъм. Има много повече интелигентни и чувствителни хора, отколкото си представяме. Просто трябва да се достигне до тях и те изведнъж казват: “А, ми то това ми харесва!”.


-Споменахме за чалгата като стил на живот, ето, ти правиш нещо, с което да й се противодейства…

-Това е единственият начин, там не може да има някаква борба. Навсякъде по света има чалга и кич под една или друга форма, въпросът е паралелно какво съществува.

Аз мисля, че това с чалгата дори леко се преекспонира. Това са някакви инфантилни прояви на вкуса.

Не може един зрял, изграден човек по този начин да изпитва удоволствие – от такъв елементарен кючек например.

-Има официално стил, свързан с кючека, етно танц бейли…

-Добре, но за мен например този танц е мъчение. Ако искат да ме изтормозят, трябва да ме затворят в някакво заведение, където има чалга… Просто аз всичко ще си призная!

Колкото до бейли денс, ние сме учили по история на танца, че този тип еротични танци имат древен произход, тръгват от Египет и събират даже танци на жреци, които предизвикват плодородието с тези движения на корема и ханша. Но на мен това не ми действа еротично, а отблъскващо, особено ако жените са повече разголени…


Сн. Яне Голев за сп. "Нея"
1984, сн. Стефан Христов

-В крайна сметка, елитарно ли е твоето изкуство?

-Непрекъснато го наричат така, макар че за мен не е елитарно. От съвременните изкуства (например в сравнение със съвременната музика или живописта) танцът е възможно най-близък до възприятията на човека, просто защото борави с тялото. Така би трябвало да е.

-Прави впечатление, че висшите училища по изкуствата обучават комплексни артисти. Връща ли се синкретичният театър?

-Младите режисьори имат вкус и отношение към такъв тип театър. Те търсят повече изразни средства – и пластични решения, и интересна сценография. И това им е по-интересно, отколкото чисто психологическият театър.

-Ти самата си много вътре в театъра, изкушавала ли си се да навлезеш още по-навътре – да режисираш спектакъл например?

-Не, защото не ми е интересно. Аз не мисля психологически. За мен това е едно ниво, което не ме интересува. Мен ме интересуват знаците, това, което излиза на повърхността на поведението. И мисля, че там трябва да се работи, защото това, което излиза отгоре, е значимото. Ние сме значими в детайлите. Иначе колкото до забиването в психологията, има си специалисти за тая работа. Аз съм повече визуален артист.


Със Стефан Китанов, Бънбъри 1994 г.


-Ти сега ми напомни един леко наивен филм – “Хубава жена”, и как Джулия Робъртс се разплака при първото си посещение в операта…

-Талантът се състои в това, да се постигне едно ниво, на което зрителят да започне да се отъждествява с това, което гледа. Тогава той може и да се разплаче. Имало е случаи, при които аз гледам нещо и си казвам, да, това е така, и абсолютно ме засяга, все едно че аз го мисля, разбирам го, усещам го и в някакъв момент толкова ми харесва, че се разплаквам.


Сред постановката "Paris" на Sofia Dance Week, разговор по детски на моравата с Иво Димчев


-Филми разплакват ли те?

-Да, случвало ми се е. Американските филми успяват да ме разплачат. И е трудно да определя от кой жанр, защото те никога не са толкова еднопластови. Там имат голяма заслуга техните сценаристи, защото съумяват точно това да направят - моето усещане, като гледам хубав американски филм, е, че някой ме е разбрал. Да не говорим, че в този същия филм “Хубава жена” съм намирала много неща, които мога да отнеса към себе си и да ме разплачат.





-Любовта и мъжете в живота ти?

-Много е сложно за човек като мен… Даже точно това си мислех - колко е трудно да си жена тук. Пак става дума за някакъв местен синдром – когато мъжът срещне една еманципирана жена. Аз никога не съм разчитала някой да ми помага финансово.

Никога не съм разчитала и на друг вид помощ. Много съм горда. Да, помагали са ми много хора, и мъже, и жени, но защото са ме харесвали. Не е имало друг вид сделка между нас, сексуална например. Но въпреки това мъжете, които ме харесват, много често тръгват на война с мен.





-Защо? Заради твоята отдаденост на балета?

-Да, и заради това, че мисля самостоятелно, и че не мъркам: “Мяу, мяу”. Просто има неща, с които не съм съгласна! И мисля, че един умен мъж трябва да оцени това и да каже, да, ето една жена, от която аз мога нещо да взема, да науча. Мога да бъда и полезна.

Само че тук манталитетът е друг, жената е симпатична, когато гледа влюбено, всеприемащо и всеодобряващо и се подчинява. Много жени се възползват и с подобно държание много повече водят мъжете за носовете. Аз не мога да играя такава роля, за мен играта е на сцената.


1984, сн. Стефан Христов
Началото на 80-те
-Не ти ли се струва, че като в скачени съдове, колкото по-слаби стават мъжете като характер, толкова по-силни стават жените, защото нямат алтернатива?

-Не мисля. Според мен, когато се разваля мъжът, се разваля и жената. Жените – това са най-нещастните същества на света. Това са пози, фасади, стойки, номера… Не може да отидем срещу природата по никакъв начин!

Мъжете наистина са по-семпли чисто психологически. Умните жени го разбират това. Но тук на Балканите силният мъж се разбира като някой, който е стъпил на врата на жената, даже споделя с приятели, колко е велик владетел… Според мен в генетиката на българския мъж го няма рицарството.



-Това не идва ли още от робския комплекс, от навика мъжът “да попийва и да побийва”?

-Това е стилът на българския мъж – да държи жената в страх, тя да е изтормозена и да подскача… Но около мен има страхотни мъже, факт!

-Колко любови си имала?

-Много. Ще излезе книга с моите любови.


Фотоетюди на Мина Анхела Игнатова

-Ти вече издаде една на професионална тема – “Радостта на тялото”, пишеш статии в издания за култура. На каква тема ще е втората ти книга?

-Тя е почти готова, казва се “Животът в танц” и предстои да бъде финансирана. Най-интересното в нея, предполагам, ще са моите два дневника, единият от 1984-та до 1989-а, в най-мрачния социализъм, в годините, в които аз просто съм драпала, за да оживея… Цяло лято ще продължа да работя върху тая книга, да видиш какво чудо е било, когато мъжете имаха политическа власт… И като застане насреща ти и каже “Назначение срещу любов”, какво става?…

-Затова ли ти постъпи едва през 2001-ва в “Арабеск”?

-Може и така да е. И то благодарение на жена – на Боряна Сечанова, която и сега и директор на “Арабеск”. Жени много са ми помагали, факт.


-Спомена "да оживея", в какъв смисъл?

-Като танцьор, като психика, като всичко! Страшна борба беше.

Другият дневник пък е за годините, които прекарах в Италия, от 1999-а до 2000-ата. Оказа се, че съм пишела непрекъснато, през целия си живот.

Просто последните 2-3 години започнах да публикувам тези дневници, благодарение на Фейсбук, защото там ме откриха издателите и на двете книги.
Те забелязаха, че имам такива импулси и поискаха, и аз систематизирах архива си. А това си е документ за онова време.

-…написан от нежна душа като теб – балерина, хореограф, сигурно ще е интересен…

-Аз действително съм много чувствителна и крехка. Даже Бойко Богданов сега ми казваше “китайска вазичка”…



-Умението на вас, балерините, да запазите нежността и изяществото на фигурата и движенията винаги са извиквали възхищение… Как се поддържа форма след 30 години занимания с балет?

-Това е режим. Занимавам се с йога, правя си упражнения… Не точно фитнес, изработила съм си собствена система, по-интензивна от йогата, и ми действа добре. Даже смятам от есента да направя един курс за двигателна култура - йога, стречинг и всякакви двигателни упражнения… Ще е за жени над 50 години.


-А как да си помогнат жени над 50, които пълнеят, защото са загубили вкус към живота или любовта на живота си?

-Връзката между физика и психика е много важна в случая. След такива емоционални удари като раздяла с половинката това трябва да се излекува на клетъчно ниво. Тялото е това, което помни. Клетките имат памет. Те регенерират.

На всеки 7 години тялото променя клетките си и се реновира. Затова дори след много тежки травми, ако целенасочено се работи чрез съзнанието върху организма, той ще се излекува. Защото иначе може и да се разболее. Болният дух разболява и тялото. Жената е чувствително същество и когато през нея мине някой валяк, е страшно… Аз познавам страшно много жени, покосени от мъже.



-Не ни е присъщо да сме “мъжки момичета”…

-Ама не искам, аз не съм нито силна, нито мъжко момиче. Но вече съм си изработила една защитна броня и тя е такава ритуална - по най-преки симптоми у мъжа разбирам какво може да ми причини. Така че той стига до една стена, през която няма пробив.

-Нали всички говорят за компромиси?

-За какво ми е тоя компромис? Има мъже, на които вярвам, те са го заслужили.




-Като човек, боравещ с езика на тялото, как разпознаваш лъжата в жестовете? Нали целият взрив от протести е основно срещу лъжите на политиците?

-По принцип един танцьор не може да лъже, защото зрителят поглежда и веднага казва: “Това става, това не става. Този е като дърво, другият ми въздейства”. Лъжецът често се пипа по носа или като говори с някого, ръцете му са с длани, обърнати надолу, не нагоре. Това значи, че не е открит.

Ако говори с длани, обърнати нагоре и напред, значи е открит и ти се предлага. Но мисля, че има политици, които работят включително и върху това. За американските политици например знам, че ги обучават на жестове, дори гримаси, за да вдъхват доверие и да привличат не само вниманието, но и симпатиите.




-Доста активна си на антиправителствените протести…

-Активна съм, защото ми е много мъчно за тия млади хора. Помията отпреди 10 ноември се повтаря и сега – млади момичета попадат в същото издевателство. Сега поне няма политически терор. Поне страхът, който преживявахме непрекъснато, че ще бъдеш някъде картотекиран и вписан, сега го няма.

Но къде е социалната държава? Хората работят за някакви мизерни заплати. Аз не знам как се осмеляват да раждат деца. Как ги хранят, как ги издържат… Аз в момента не бих могла да си позволя да имам дете по никакъв начин. И затова нямам, защото през целия си живот съм се борила да си покрия насъщните нужди! През целия си живот! Това си говорихме на протестите с един мой приятел...




-През цялото време висшестоящи хора около теб са разчитали на твоята огромна любов към балета…

-Абсолютно. Включително съм си и плащала, за да работя! Знаеш ли, че заплатата на една балерина в “Арабеск” е 360 лева?... Напиши това, да се знае!

-Все по-често се поставя въпросът, докога биха могли да продължат тези протести?

-Много е важен крайният резултат, защото моето наблюдение е, че основната сила на тези протести са хора, родени през 80-те и 90-те години. Защото на 33 години - Христовата възраст, човек вече е наясно кой е, къде е, защо е и какво му предстои.

... И изведнъж те разбират, че нищо не мърда! Че са обречени да мизерстват, да правят хиляди компромиси, да се правят на глупаци в една държава, която защо ли се нарича европейска, не знам… По какво й личи на тази държава, че е европейска – по пенсионерите ли, по децата ли, по изоставените деца ли, по кое?… По изкуството ли, по културата ли…




-Следващият ти проект с “Арабеск”?

-Това е нещо, което или в края на годината, или в началото на следващата може да излезе – “Сидхарта” по Херман Хесе. Мисля, че ще стане много интересна интерпретация с текст.

Ще използвам древни текстове, и то по необичаен начин. Разсъждавам върху музиката в момента, изобщо искам да направя една съвременна притча за стремежа към съвършенство.

-Романтично звучи…

-Жадни сме за това, не само за романтика, а изобщо за неща, които да ни издигат. Никой не е застрахован да не падне. В такъв момент е много важно да имаш някой ангел, метафорично казано, който да те хване и да те измъкне нагоре.


Публикувано във в. “Преса”, 11 август 2013 г.
За снимките съм благодарна на Фейсбук за богатия личен архив на Мила :)

ФБ ЕТЮДИ С МИЛА
"ВЪЗТОРГ И КРАХ НА ЛЮБОВТА" ПРЕЗ ОБЕКТИВА НА ЗАФЕР ГАЛИБОВ

Няма коментари:

Публикуване на коментар