Боряна АНТИМОВА
Ева Тепавичарова е родена на 12 април 1979 г. в София. Учи българска филология в СУ и кукловодство в НАТФИЗ в класа на проф. Жени Пашова.
През 2005 г. завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян. От 2006 до 2009 г. е актьор във Врачанския театър.
Преподавател е в детски актьорски школи МОНТФИЗ от 2008 г. до 2012 г.
Вече има около 20 роли на сцените на НАТФИЗ, Народния, Врачанския, Хасковския театър, “СФУМАТО” и “Червената къща”. Стана широко известна в сериала на bTV “Столичани в повече”, където играе Йовка Лютова, съпругата на Спас.
Пронизващи сини очи, водопад от червени коси и пищен бюст - рядка, нетрадиционна, запомняща се красота. Ева Тепавичарова обаче е толкова сериозна и вглъбена, говори с толкова страст за професията си, че разбива представите, че е получила ролята на Йовка в сериала “Столичани в повече” само заради пищните си форми...
-Това лято имах малко по-дълга почивка и я използвах максимално, като ходих на море, без да си давам ограничения кога ще замина, колко ще стоя, кога ще се върна, и това беше прекрасно, тъй като предишните две години нямах тази възможност. Тогава имах доста плътна програма и през лятото и сега си заслужих да почивам по-дълго. Но ето, вече съм в София и започнах да задвижвам колелото.
-Ще има ли още един сезон “Столичани в повече”?
-Засега знам със сигурност единствено, че вървят повторенията. Очакванията на всички са да продължим да снимаме. Разбира се, това е в проект, който все още не се е задвижил, но вярвам, че ще се случи. Струва ми се, че хората очакват сериала, харесват го, така че няма причина да не продължим.
-Ти направи една толкова органична Йовка, че хората сигурно още дълго време ще те наричат така. Това дразни ли те?
-Истината е, че хората започнаха да се обръщат към мен и с моето име. Имаше в началото един такъв пик, в който сякаш името ми беше подменено и това ме дразнеше. Синът ми Борил беше мъничък тогава и се стъписваше защо хората се обръщат с друго име към майка му.
Знам, че моята героиня е говорител на много жени. Много жени се припознават в едно или друго в Йовка и в този смисъл явно се е случило така, че тя е станала емблематична фигура.
-Спонтанността и бързата реакция, необмислените постъпки.
-Коренячка софиянка си, а играеш провинциалистка, комична с някои свои постъпки. Трудно ли ти беше да влезеш в кожата й?
-В моето поколение и това на нашите родители колко процента сме столичаните? Моят корен не е от София, той е от македонския край, така че съм имала възможност в детството си а наблюдавам най-различни ситуации от живота извън столицата.
Винаги съм била любопитна към живота, към света, към човека и като съм пътувала някъде, като съм прекарвала летата при баба си например, в паметта ми са се запечатали спомени, които са оставили белег върху мен. Някаква дъмга си имам аз, провинциална.
-Имаш незабравими сцени в сериала, особено раждането. Ти вече беше преживяла раждането но Борил, дали затова го направи толкова истинско?
-Когато четох в сценария как е написана сцената и знаех, че ми предстои телевизионно раждане, си дадох сметка, че това е много голяма отговорност, защото се гледа от малки момичета, които гадаят като как точно се случва това. Всяка жена е преживяла като дете такъв страшен епизод на екрана.
 |
| Йовка ражда... Сцена от сериала "Столичани в повече" |
Беше голямо предизвикателство, много дълго мислих как трябва да се изиграе така, че да не е свръх натуралистично. А на снимките беше много смешно, защото аз толкова много дадох от себе си в напъните, че в един момент режисьорът Станислав Тодоров - Роги дойде при мен и каза: “Ева, как си? Може ли да направим още няколко дубъла?”.
Казвам: “Ама разбира се, няма проблем, сцената е много кратка, имам силата да направим още няколко дубъла”. А той се смее: “Защото скриптърката ми каза: “Моля ви се, спрете я, ще й стане лошо!” (Следва бурен смях.) Руслан беше отстрани, чакаше да снима следващата сцена и гледаше с ококорени очи. Той също много се забавляваше.
 |
| Сватбата на Йовка и Спас, кадър от сериала "Столичани в повече" |
-Извинявай за клюкарския въпрос, но вярно ли е, че по време на снимките Руслан дотолкова се е заплесвал по пищната ти хубост, че си забравял репликите?
-Руси е изключителен професионалист. Руслан Мъйнов никога не си забравя репликите, каквото и да има пред себе си (Смях). И това наистина е така, не го казвам като майтап, но ако има човек, на когото напълно съм можела да се доверя и да очаквам подкрепа в началото на снимките, това беше Руслан Мъйнов. Стабилен във всяко отношение Ако някой е забравял реплики, това съм била аз, а не той.
 |
| Йовка и Спас, сцена от сериала "Столичани в повече" |
-Ти вече имаш сериозни роли в театъра, но това със “столичаните” си беше бърза слава. Как ти понесе?-Истината е, че съм си мислила за това, преди да се случи. Нашата професия е свързана със славата. Човек още като избере да учи това и като е в академията, си представя, мечтае си.
Актьорската работа е да те знаят, да те познават, да си популярен. Това е стремеж на всеки актьор. Мислех, че съм готова. Не съм очаквала обаче, че ще има моменти, в които ще съм толкова силно смутена.
-От това, че те спираха на улицата?
-Да, и от това, че разни деца ме дърпаха, че ми подвикваха по улиците. Това изведнъж толкова силно ме смути… Може би защото много бързо дойде славата, както казваш. Телевизията е страшна работа! Завърта се едно колело, това става за седмица-две-три и вече си излязъл от анонимност. Не е като при театъра, където всичко е по-камерно.
-На какво попречи това излизане от анонимност в личния ти живот?
-В личния ми живот - на нищо. Аз имам много близки хора около себе си, на които мога да разчитам, и не е имало някаква промяна в отношенията ни.
 |
| В постановката "Обир" на сцена "Сълза и смях" на Народния театър, с Георги Мамалев, Мишо Петров, Христо Терзиев и Виктор Танев |
-В две представления на Народния театър на сцената “Сълза и смях”. Едното, най-новото, което стартира тази есен, е в стила на черната комедия, казва се “Обир” и е с режисьор Михаил Петров. Там си партнирам с Жоро Мамалев, Мишо Петров, Христо Терзиев и Виктор Танев. Това ми е може би първата голяма роля. Другото представление се казва “Пет жени в еднакви рокли”, вече е доста известно.
 |
| Две сцени от постановката "Пет жени в еднакви рокли" на сцена "Сълза и смях" на Народния с незабравимия Чочо Попйорданов и Койна Русева, Параскева Джукелова, Симона Халачева и София Бобчева |
-Кой ще замени в него рано отишлия си Чочо Попйорданов?
-Никой не може да замени Чочо. Но колегата Калин Яворов, който пое ролята, изгради много различен образ от този на Чочо и е много хубав. Режисьор е Боил Банов, играе се с голям успех.
Партнирам си с Койна Русева, Параскева Джукелова, Симона Халачева и София Бобчева. Много хубаво представление, което премина много хубав път.
 |
| В постановката "Откачена фамилия" на Хасковския театър с Кирил Кавадарков, Мария Сапунджиева и Мариус Донкин |
-Продължаваш ли с “Откачена фамилия”?
-Да, то е на Хасковския театър с режисьор Валентин Танев. С него обикаляме цялата страна, играем в различни градове. Всеки месец имаме по едно представление на сцената на Сатиричния театър. Там си партнирам с Мария Сапунджиева, Вальо Танев, Мариус Донкин, Ани Симова и Явор Костов. Една чудна, чудна комедия!
В началото, като почнахме да четем пиесата, беше много тежко, защото е много динамична. Така бързо се случват нещата в нея, че след първо четене ни бяха заболели главите и си казахме: “Леле, това тук е пълна лудница!” После вече виждам, че първоначално нашето впечатление от пиесата се пренася и в публиката. Такъв смях е, че не може да си поемеш въздух.
 |
| С Цветан Алексиев в постановката "В Тоскана" на Народния театър |
-Интересна академична справка има в биографията ти: две години българска филология, една кукловодство и се дипломираш по актьорско майсторство за драма. Защо?
-Исках да стана журналист, макар мечтата ми винаги да е била насочена към актьорлъка. Приеха ме филология и започнах да уча, след което влязох да уча кукли и след това отново кандидатствах актьорско майсторство за драматичен театър, тоест, два пъти бях в първи курс в НАТФИЗ.
-Да, пея, дори в момента умуваме нещо около пеенето…
-Така ли? Имаме новина, както би казал един колега…
-Да, но все още е в проект и ще видя как ще тръгнат нещата… А колкото до кукловодството – няма такава школа като нашата в България! Това е нещо изключително, вълшебно, приказно и много голямо богатство.
Всеки актьор, който се е докоснал до учител по кукловодство, е спечелил страшно много.
Моята учителка, куклената актриса проф. Жени Пашова, е изумителен творец. Ако има някой, от когото за пръв път чух за хигиената в театъра, за изключителната точност и прецизност, това е тя.
-Каква беше, преди да я срещнеш?
-Крайно недисциплинирана бях, едно същество, което закъсняваше безобразно за срещи, за изпити дори.
Тази жена съумя в рамките на една година така хубаво да ме подреди и да ми даде да разбера, че ако искам да се занимавам с актьорско майсторство, трябва да съм бетон в това отношение.
Като часовник в дисциплината и като изключителна всеотдайност в това, което вършиш.
Сега като си спомня, ние сме стоели да репетираме до 10-11 часа през нощта, на сутринта часът ни започваше в 8, трябваше да сме там в 7.30, за да си приготвим реквизита, куклите, нещата…
Кога сме се прибирали въобще да вечеряме и да спим, не си спомням. Беше една страшна мелачка и съм благодарна, защото това ме подкова.
-Защо тогава заряза кукловодството след първата година?
-Исках да уча актьорско майсторство за драма (Смее се). Дадох си сметка, че да бъдеш кукловод е една много специална професия и не е за всеки артист. Имам усещането, че в България много актьори остават в един компромис и стоят в тази специалност, без това да е любовта им.
Много малко са тези, които с цялото си сърце обичат професията. От 10 артиста, които са кадърни, готини, искат да се учат и работят, между тях може би има един или двама, които стават за кукли. При мен имаше някакви съмнения, аз не можех да се примиря с тоя параван, че трябва да се изразя чрез една кърпичка или кукла, чрез предмета. Беше ми необходимо аз лично да се изразя.
Кукленото актьорство е много специална професия и човек трябва да си даде сметка ще може ли да върши това; ще може ли да го обича и да се изразява с материята… Това е друга вселена, друга писта. Аз имам много близки приятели кукловоди и виждам – тяхното мислене е различно. Те са просто друга мая хора.
 |
| Сн. Иво Чомаков за сп. "Биограф" |
-Какво забелязвам при всички момичета на Коко Азарян – някакво диво непокорство и интелигентна лудост… Хем сте много разнолики помежду си и в ролите си, и в същото време нещо ви свързва. Откъде идва това? Дали, защото такива е избирал, или защото такива ви е оформил?
-В неговия клас бяхме 6 жени – 5 българки и една македонка. Един ден Коко ни каза: “Погледнете се една друга, вижте се как изглеждате. Нито една не може да бъде конкуренция на другата. Вие сте толкова различни!”
И той забъркваше цялото това странно тесто със силната ръка на учителя.
Извайва те като творец и оставя своя почерк. Аз също имам усещането за нещо общо между всички негови ученици.
Има моменти, в които, когато разговарям с колеги от класовете на Азарян, се чувствам като сред роднини… Много е особено… Като сред хора точно от едно тесто. Коко е забъркал някаква комбинация, някаква рецепта има, в която той нещо е белязал, нещо е направил. Но това е невидимото, необяснимото, за което той много дълго време ни е говорил, нещо, което не може да се назове с думи.
-Какво промени Коко лично в теб?
-Той по-скоро се водеше от това, какви сме ние и някак си изваждаше от всеки от нас най-силната му черта от характера, която може да го води напред. Не харесваше в мен това, че съм прибързана, че не обмислям по-дълго решенията си. Той искаше първо да премисля, да преценя. А пък аз съм малко като кибрит, веднага подпалвам огън.
Имало е случаи на сцената, даже това беше точно на кандидатстудентския изпит, когато той даде задачата да направя един монолог и ми каза: “Само че чакай, Ева, чакай!”. Той ме видя, че аз веднага се втурнах да го правя. “Чакай, мойто момиче, каза той, не бързай, чуй ме какво ти казвам.” Струва ми се, че това много не му допадаше у мен.
От друга страна пък си е давал сметка, че за артиста е добре лесно да се пали, че имаш енергия да се хвърлиш веднага да опиташ нещо. Това е една детска наивност, лудост, когато ти казват: “Сега си стол!” и ти ставаш и почваш да бъдеш стол. Или: “Сега си домат, играй домат!” Коко много обичаше да споделя, че така ни избирал.
-Как си е избирал студентите?
-(Бурен смях) От Тодор Колев съм го чувала, вечна им памет и на двамата, много се смееха и ми казваха (тук Ева имитира Тодор Колев): “Как мислиш, че ние ви избираме? Какво си мислят тука, майна, че гледаме това или онова. Гледаме го тоя сега на сцената и си викаме: “Тоя ще може ли да изиграе домат, или няма да може?” И Тодор гледа и казва: “Този, майна, ще изиграе домат”. И така приемат човека. Явно аз съм могла да играя домат (Смях).
-Това, че си момиче на Азарян, беше ли трамплин към твоите ангажименти в театъра?
-Не зная. За мен лично беше трамплин, защото в моментите, в които съм била на ръба на огорчението до степен да се откажа, аз си спомнях неговите думи и си казвах: “Не забравяй какво ти е казал Учителя”. Той така ни казваше: “Каквото и да ви се случи – да нямате работа или много тежко да ви се движи цялата кариера, винаги помнете, че носите маршалски жезъл в раницата си”.
Коко умееше да говори и да те накара да вярваш в себе си. И все още умее. Толкова години минаха, откакто го няма, но нещата, които ни е казал, ни влияят. Просто умее да те държи стабилен… Аз много се вълнувам винаги, когато говоря за него…
-Да, ние бяхме едни много нахални млади хора. Сега, като се върна към тая ситуация, си давам сметка, че това беше пълно безумие.
Бяха го предупредили, че това е последният му клас. Предложили му бяха само режисьорски клас, не актьорски, а това за него е недопустимо, той винаги през годините е работил по този начин, винаги е казвал, че студентите актьори и режисьори трябва да вървят заедно.
Той самият ни спря пред академията и каза: “Деца мои, не правете това нещо, не е добре”. Ние казахме: “Не, професоре, не ни интересува тази академия! Ние искаме да бъдем ученици на Коко Азарян! Ние не желаем дипломи от академията!” Луди глави…
-Как завърши цялата тази история?
-Когато приключи с нашия випуск, академията затръшна вратите си за нашия учител. Видях много горчиви сълзи в очите му. Той взе дипломите от отдел “Личен състав” и ни ги раздаде на “Раковска”. Покани страшно много актьори и негови бивши студенти. Така завърши тази история – с едно много голямо огорчение…
-Защо така се получава – системата сякаш изхвърля големите, изключителните хора като него…
-Не знам. До ден днешен нямам отговор на този въпрос. Явно системата не иска да вкара в себе си хора, които не искат да влязат в система.
-Другият ти голям шанс е бил да се докоснеш до Тодор Колев...
-Научи ме да правя едни сметки. Тодор винаги казваше: “Вижте сега, деца, Азарян ви говори за живота, любовта, театъра и за всичко останало, аз ще ви говоря за занаята актьорлък”. А ние седяхме в първи курс с опулени очи, не можехме да разберем какво ни говори той.
Така е. То е като една къща. Представи си, че имаш една пиеса и виждаш в нея думите на твоя герой, виждаш какво другите говорят за твоя герой и почваш да го търсиш, и се налага ти да го построиш, изградиш, да го случиш.
Тодор ни учеше на това: “Виж откъде тръгваш в началото, какво иска героят ти в началото, виж какво е постигнал на финала на пиесата, проследи през какво е минал и как се е променил. Това е една архитектура на образа и изисква доста сериозно пресмятане.
-Как попадна във Врачанския театър?
-Поканиха ме още когато бях студентка във втори курс, заедно с още двама колеги. Режисьорът Венци Арсенов ми предложи ролята на Посетителката в пиесата “Къщата на Иван”. Играхме дълго това представление, Йорданка Стефанова беше в главната роля. Това ми беше първият контакт с много силен профил на актриса, много хубав и благ човек, страхотна беше. След две години, като завършихме, директорът ни покани голяма група от нашия клас.
-В началото на кариерата ти се е налагало да пътуваш непрекъснато от София до Враца, до театъра, където работеше, с бебе на ръце. Как се справяше?
-Борил точно се беше родил. Сега, като се върна назад, си давам сметка, че не е било никак лесно. Обаче тогава не съм усетила трудност грам. Истината е, че тогава нищо не ми тежеше. Просто знаех, че трябва да организирам фамилията да дойдат с мен там и да взема бебето със себе си, защото не можех да го оставя.
Майка ми ходеше да го гледа, докато съм на репетиции… Но това са лични неща, пък и не съм само аз актрисата, която го е правила. Много хора са си изгледали децата по театрите. Най-голямата ми закрила и спокойствие в този момент беше режисьорът Борислав Чакринов.
-Как те подкрепяше Чакринов?
-Той като видя, че пристига актрисата кърмачка, родила преди 2 месеца и заедно с детето, беше леко притеснен как ще се чувствам. Няма да забравя как дойде при мен един ден и каза: “Ева, искам да си напълно спокойна за всичко, аз когато съм се родил, моите родители са ме завели в театъра и съм отгледан по същия начин, така че няма да се притесняваш. Когато се налага да спрем репетиция, спираме да накърмиш детето, след това продължаваме”.
Борето Чакринов беше изумителен. Той ми даде едно такова спокойствие, че не съм усетила тежест, наистина.
-Стига бе, кой гледа на мен като на секссимвол? (Смее се). Не, не ме дразни, чувствам се много добре.
-Някога този бюст притеснявал ли те е?
-Във втори клас, когато бях с доста по-пищни форми от съученичките си, ме е притеснявал. След това много бързо разбрах, че това е само плюс за мен. Пък и ние, актьорите, нали сме продавачи на мечти? (Бурен смях)
-Ако надникнем зад завесата на детството ти, имаше ли друга мечта, освен да си на сцената?
-Това беше. Първата ми роля беше в “Дядовата ръкавичка”, в детската градина спечелих ролята на Вълка, защото нямаше нито едно момче, което можеше да изреве толкова силно, колкото аз. Но съм имала и други мечти, разбира се. Аз толкова много неща захващах и толкова много неща оставях, исках всичко да пробвам. Започвах рисуване, после плуване, исках да пробвам балет, музика.
Но в един момент, може би във втори клас, с моята безупречна детска логика си казах: “Няма да ми стигне времето да направя и това, и това” и много се обезпокоих как ще съчетавам всички тези занимания. Тогава ми светна една лампа и си казах: “Ако съм актриса, мога всичките тези неща да бъда. Ще играя и певица, и балерина, и спортистка, и художничка, всичко”, и се успокоих.
-Зодия Овен си. Буйна и непокорна ли беше като дете?
-Усещането за мен беше, че съм буйна, но майка твърди, че всъщност съм била много внимателно, разбрано дете. Имало е моменти, в които съм казвала: “Това не искам!” и край. Когато съм била в предучилищната група, съм им съобщила, че повече няма да ходя на детска градина, че този период от живота ми е приключил и директно ще ходя вече на училище. Майка ми се видяла в чудо с мене.
-А името на рода ви откъде идва?-Това е от македонския край. Моят прадядо е имал тепавица, оттам тръгва и нашата фамилия. Македонци хора…
-Виждам, че много твърдо възпитаваш седемгодишния Борил, говориш му с тих, но категоричен тон…
-Струва ми се, че в тази възраст, в която е моят син, децата имат нужда от много ясно, категорично оформени правила и това им дава свобода. Да, това е обратно на логиката, че правилата те правят несвободен. Смятам, че те дават на децата спокойствие и стабилност.
Затова приемам като правилно възпитанието, което поставя ограничения и рамки, за да могат децата да са спокойни, че имат защита и гард. Така усещам нещата, може би, защото моята майка ме оставяше за много неща аз да решавам и си спомням до ден днешен, че това е много тежка задача за едно дете
-Как избра името Борил? Вложила ли си в него желанието и той да е борбен като теб?
-Много ми хареса как звучи. В него има нещо много хубаво, много мъжко.-Какво обичаш да правиш извън театъра и киното?
-Нормалните женски неща. Както виждаш, навсякъде у нас има цветя, обичам да се занимавам с тях. Наскоро си засадих саксия с алое. Много ми е приятно да готвя. Зимата, ако имам време, много обичам да плета. Много голямо спокойствие ми дава плетивото, създава ми чувство за хармония.
-Има ли нова любов в живота ти?
-Има, но не е нова, върви си с мен от доста време и съм безкрайно щастлива, че е така, че се срещнахме. Живеем тук заедно с моя приятел. Мъжът до мен се казва Жоро Петров.
-Как се задържа един мъж, когато си артист, игреш и снимаш на различни места, а графикът ти е много разнообразен?
-Не стои такъв въпрос пред нас. Животът е динамичен, но не само на актьорите, а на всички хора, които случват нещата и си изкарват хляба. Жоро също е с много напрегната програма и много ангажименти и контакти. Най-прекрасното е, когато свърши денят и представлението е минало, и той също е приключил, и детето си е вкъщи, и седнем на масата и си почиваме… Най-най-най-хубавото нещо на света.
Публикувано във в. "Преса", 25 август 2013 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар