неделя, 4 август 2013 г.

Данчо Караджов: Мечтая Господ да ме прибере на сцената




Боряна АНТИМОВА

Четвърто поколение фенове плачат на неговите прочувствени балади, миналата година Данчо Караджов чукна 60, а си е все същият енергичен и емоционален рокаджия. “Понякога ми се струва, че животът едва сега започва”, казва живата легенда на “Сигнал” и не позволява на умората и рутината да му попречат да прави нещата, които обича.

Сн. "Гласът на България"
Роден е на 20 януари 1952 г. в София. Първо разкрива дарбата си за рисуване и учи декорация в Техникума по художествени занаяти. В V-и клас му подаряват първата китара и се оказва, че има и музикална дарба. На 13 години вече е на сцената, като първата му момчешка банда е “Диамантени пръстени”. От 1969 до 1971 г. е в група "Кенари“, а от 1971 г. се включва в "Златни струни“.


Фронтмен е на “Сигнал” от самото й създаване през 1978 г., автор е на музиката на около 96 % от песните. След 35 години със “Сигнал” и над 40 на сцената рок легендата има зад гърба си 16 албума, над 6 000 концерта и рекорд с над 500 000 продадени плочи. През 2012 г. записа и първия си солов албум "Tакъв е животът” (C`est la vie).



-Данчо, това лято бяхте на национално турне “35 години “Сигнал”, сигурно е имало много емоции?
-Случиха се много хубави неща. Минахме през Варна, Бургас, Русе, Царево, Пловдив и се доказа отново, че когато си коректен към хората, няма значение, че може да са те гледали 350 пъти за тези 35 години.

Във Варна и в Русе се случи нещо невероятно – голямо мотоциклетно шоу, шествие с полицейски ескорт, а хората бяха наизлезли по улиците, махаха, викаха, крещяха и ни поздравяваха с познатия рокаджийски знак. Черешката на тортата беше, когато 15 минути преди започването на концерта влизахме с моторите през главния вход и цялата публика беше на крака и ни приветстваше с възторг.

След 35 години "Сигнал" на сцената определението динозаври на рока не ги дразни

-Миналата година празнува 60-годишнина, за която пусна първия си самостоятелен албум – “C’est La Vie"...
-Много се двоумях дали да го направя, защото цял живот съм бил човек от отбора, от тима и някак си първоначално ми се стори неестествено да изваждам самостоятелен албум, но колеги и приятели ме подкрепиха в това начинание, защото казаха: “Все пак, ако издадеш албум със “Сигнал”, няма да бъде така акцентиран, както един самостоятелен албум”. И го направих. За моя голяма радост много се хареса. Веднага последва голям концерт на 21 март миналата година в Зала 1 на НДК. Албумът съдържа само нови парчета.




-Групарският дух обикновено е много силен в рокаджиите и другите от групата като че ли малко ревнуват при такива соло изяви?
-При нас не стои този проблем, защото самите ми колеги от “Сигнал” свирят в албума, макар че тенденцията беше спазена, текстове, аранжименти, песни, всичко направих сам. Даже половината албум го записах в студиото, където ние записвахме, то е собственост на Владимир Захариев, нашия барабанист. Така че може би само се води, че е самостоятелен албум.

За да докажем, че няма проблем помежду ни, половината от албума го свирим и пеем наживо по концерти. Няма да крия, новите парчета много освежиха репертоара и хората ги приемат толкова добре, колкото, да речем, един стар хит. Въпреки че аз винаги се шегувам с публиката: “Искам да разбера с вашите аплодисменти дали сме направили нещо хубаво с новите парчета, или не”. И те започват да ръкопляскат още преди да са чули парчетата.

На юбилейния концерт по случай 60-годишнината в Зала 1 на НДК, 21 март 2012 г. Сн. Булфото

-В чисто човешки план, как се чувства един рокаджия на 60?
-В един момент ми се стори, че една сега започвам. Някой ще каже: “Да бе, сега се сетил, на 60 години, да започва”. Аз говоря за емоцията, за романтизма, ако щеш. Моята съпруга, като прочете тези редове, ще каже: “Да, ти си най-големият романтик”. Не, не, не съм. Може би притежавам качества да внушавам на хората точно това. Аз съм много затворен човек. Не мога да разбера защо, качвайки се на сцената един Йордан е различен от този, който слиза от сцената…

-А какъв е слезлият от сцената Йордан?
-Ами такъв, затворен, нищо общо с това, което хората виждат на сцената. Може би това ми помага да релаксирам и да почивам от всичко, което се е случило до ден днешен. За да се запишат 16-те албума с групата, това са били стотици часове през нощта, през деня… Все пак не е толкова просто да измислиш толкова песни…

Сн. "Гласът на България"

Тази моя затвореност пречи много на семейството. Казват ми: “Ти даваш всичко на сцената, като слезеш от нея, затваряш се и ние не можем не можем да контактуваме така, както бихме искали. Може би това е цената, която плащам за всичко това.

-Ревност към китарата, групата, композирането?
-Може би има такова нещо, и то в хубавия смисъл го казвам. Сценичен живот 43 години, от които 35 със “Сигнал” и останалите със “Златни струни”, минаха в легендарни условия за тази банда. Трима души от “Златни струни се отделихме и направихме “Сигнал”.

В началото много съжалявахме, че “Струните” се разбиха, бяхме много силен проводник на една култура, която по онова време беше забранена. Но пък след това дойдоха тези 35 като подарък за нас, защото хората ни приеха от самото начало с ракетен старт.

-Всеки от вашите почитатели си има поне една песен, на която плаче, защото намира себе си в нея…
-Да, така е, много хора плачат на “Друго време, друг свят”, “Съжалявам”, “Да те жадувам”, “Сбогом”. И сега на турнето продължиха по същия начин – със запалките, с телефоните. Бяхме и в Европа за три концерта в Берлин, Мюнхен и Лондон и сълзите бяха много, от началото до края на концерта, заради всичко, което преживяват, а и заради носталгията.

С група Б.Т.Р. на сцената - голям купон!

-Рокаджиите обикновено дърпат повече към тежката музика, вие имате един такъв албум, но ваша запазена марка останаха рок баладите, и вие не сте се стремили да промените това, нали?
-И слава Богу, чене сме тръгнали по друг път, защото ако вземем примери от много силните имена в света, те запазват стила си от началото до края. Тези, които сме намерили стила си, не трябва да го пипаме, защото ще разколебаем хората, които вече са ни харесали.

"Благодаря ти, публико!"

-Правили ли сте своеобразна класация на най-любимите парчета? “Да те жадувам” ли е номер едно?
-И “Сбогом”, и “В друго време, в друг свят”, “Лодка ли е любовта”. “Сляп ден” е убийствен хит. Но при “Да те жадувам” има нещо много специално. Историята при тази песен е много странна, защото през 1980 г., когато събирахме материал за първия двоен албум в рок историята на България – “Каскадьори”, Георги Костов дойде и каза: "Написал съм тук нещо да го видите". Даде ни едно парче по стихове на Любо Левчев.

Изсвирихме го, прозвуча ни като някакъв марш и не го харесахме. Обърнахме песента наопаки, аранжирахме си я, както ние бихме искали да звучи, записахме я, но продължавахме да не я харесваме и макар да попълни селекцията на албума, не разчитахме на нея. Имахме вече песни като “Каскадьори”, “Лодка ли е любовта”, “Зелени сигнали” – все хитове, които и до ден днешен се борят за първо място в класацията на феновете.

"Да те жадувам аз, да те жадувам, а ти все повече да се отдалечаваш..."
Когато тръгнахме на първото турне през лятото на 1980 г., бяхме пуснали песента за звучи по радиото и явно хората вече я бяха чули. Първият глас в защита на песента, който чух, беше в Хасково. На един концерт на спортна площадка един-единствен глас извика “Да те жадувам!”. Казах си, че човекът нещо се е объркал.

Продължи турнето и с всеки следващ концерт все повече хора викаха в публиката: “Да те жадувам!”. Казах на колегите: “Не знам дали нещо става, но изглежда ще трябва да изрепетираме песента и да я пуснем". Защото това, че записваш едно парче, още не значи, че си го знаеш за изпълнение наживо. Даже докато науча този текст, си го пишех на един-два листа на мониторите отпред да го чета. И се случи чудото…

-“Сбогом” е твоя песен, нали?
-Да, “Лодката” е на Морис Аладжем.

-Над 6 хиляди –толкова ли са концертите? Броил ли си ги?
-Вероятно са и повече, към 6 хиляди. Не знам дали има някоя банда или артист, певец да е направил такова нещо у нас.

На юбилейния концерт по случай 60-годишнината в Зала 1 на НДК, 21 март 2012 г., с Краси Гюлмезов

-Променила ли се е публиката?
-Виждам промяната най-вече в това, че ако навремето са идвали на наши концерти само младоци, после родители и деца, после баби и дядовци, майки и бащи и деца, сега са цели фамилии. Уникално удоволствие е да чуеш как внуците знаят песните ни. Едва сега разбираме, че усилията ни през тези години не са били напразно.

-Епитетът динозавър на рока дразни ли те?
-Не, но при нас тази дума стои много истински, защото ние и за секунда не сме се разделяли, всекидневно работим.

С дъщеря си Лора на гости на Иван и Андрей

-Приятели сте и извън музиката?
-Да, нямаме никакви проблеми помежду си, което е много важно. Никой не дърпа чергата към себе си. Колегите са ми дали кредит на доверие от самото начало, аз пък не съм прекалил с възможността да водя групата, да вземам еднолично решения.

-Това ви е вторият състав, нали?
-Да, двама от рокаджиите ги няма. Румен Спасов не е с нас от 1990-а, а пианистът Христо Ламбров - от 2002-ра.

Романтичен спомен от детството на много от нас...

-Как успяхте толкова години да останете и група, и приятели?
-Първо, разбрахме, че не би трябвало да разрушаваме това, което сме като име, като идея, не би трябвало да разочароваме хората, като ги лишаваме от това, което вече са харесали. Един от албумите ни през 1990 г. се нарича “Сигналистика” по идея на нашия голям актьор и приятел, актьора Николай Сотиров.

Бяхме заедно веднъж и си говорехме, казах, че имаме нов албум и за заглавие ми се върти в главата нещо като “Сигнализъм”. А Ники вика: “Не, брат ми, “сигнализъм” звучи като фашизъм, по-добре “Сигналистика”. Защото това е наука, вие не сте ли го разбрали?”. И хората, които по онова време са били с нас, го разбраха много правилно.

На гости в студиото на "Търси се" по bTV

-Техникум по художествени занаяти – защо избра това?
-Защото първата дарба, която Господ ми е дал, е рисуване, далече преди да разбера, че китарата ще бъде моя съдба. Рисувам от много малък. Бях се специализирал изцяло в графиката и до днес предпочитам да гледам графики. Винаги ме е предизвиквала трудността да боравиш само с черно и бяло, още от малък.

-Каква специалност беше?
-Декоратор. Учил съм, освен аранжиране на витрини, стъклопис, стенопис и още много други неща, които останаха само като теория, защото не съм го практикувал. Но изрисувах доста стъкла на мои роднини и приятели. Бях много запален тогава.

-Любовта към музиката от китарата ли тръгна?
-Боже Господи, не знам… Вероятно. Нямах никаква идея за музика въобще, излязох за пръв път на сцената 13-годишен, в моето любимо 36-о училище, където учих до VIII клас. Беше за един 24 май 1965-а, много добре си спомням годината, бяхме направили едно репертоарче с мои съученици и там беше първото ми излизане с китара в ръка.

-Имаше ли корифей, който да те потупа по рамото и да каже: “Свири, момче”?
-Нямаше такъв. Слушахме “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс” само по къщите, защото милицията късаше магнетофонните ленти, арестуваха ни. Когато бях в V клас, един ден моята баба, майката на баща ми, донесе китарка. Аз ритах топка с момчета на улицата и гледам, пъхнала нещо под шлифера си, издуло се. Питам: “Стара майко, какво е това?”, а тя: “Ела вкъщи, ще ти го покажа”. И като влизам, гледам – тя опряла китарата, и аз, ама никакво внимание!

"Сбогом, дано си щастлива утре далече от мен..."

-Много модерна била тази твоя баба…
-Жестока баба! Казваше се Катерина, викаха й баба Ката. На следващата вечер баща ми се прибира и хваща китарата. Викам: “Ама ти можеш ли да свириш на китара?”, а той каза, че може на руски строй. Започна да свири онзи италиански хит “Марина, Марина”, аз поисках да ми покаже и оттам тръгнах.

Имахме вкъщи радиограмофон “Акорд 10”, едно от най-модерните неща, които България произвеждаше, и плочи на Емил Димитров и на Лили Иванова. Аз започнах да си фантазирам чрез китарката, пусках плочите и вадех парчетата по слух.

Данчо и Дичо в дует...

-Кой ти каза, че от теб ще стане музикант?
-Един ден започнах да уча испански строй и казах на баща ми, че тази китара вече не става, малка е, няма акустика, а той: “Ще видим”. Вече бяхме започнали да свирим разни парчета на “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс”. Баща ми каза: “Ще извикам чичо ти Пальо да те чуе”.

Приятелят му Пальо беше уникален музикант, свиреше на всякакви инструменти. Чичо Пальо ми вика: “Данка, я изсвири сега и изпей нещо”. Започнах, а той каза: “Караджа, купувай му на тоя китара”. След ден-два с майка ми и баща ми отидохме на “Дондуков” до Младежкия театър в музикалния магазин и купихме една акустична китара.

Сн. "Гласът на България"
-А първата ти електрическа китара?
-Мина година-две, споменах на нашите, че ми трябва вече такава, но те се опънаха, защото струваше 127 лева, а тогава, през 1966-67-ма година, заплатите бяха по 80 лева. Викам им, че имам приятели с усилватели и искам да репетираме.

И тогава пак тази моя баба Ката се намеси, като каза, че ще даде половината пари. Така купихме първата ми електрическа китара “Орфей”, много красива, с едно приспособление за вибриране на звука.

-Как се наричаше първата ти група?
-“Диамантени пръстени”, страхотно име за банда, и днес би звучало актуално. След това “Кенари”, доста популярна в София през 1969-70-а. През 1972-ра Румен Спасов, един от основните членове на “Сигнал”, дойде и ме покани за певец на “Златни струни” и така 8 години.

-Имате звезда и на българската алея на славата.
-Преди години от “Феймъс граус” се обадиха и казаха, че след допитване сче класирани на първо място и ще ни сложат звезда. Много горди се почувствахме.



София, 28 юни 2011 г. Легендарната рок формация "Сигнал" получи своя звезда на Алеята на славата
-Толкова години с една и съща жена – това е нещо нетипично за един рокаджия…
-Да, с Мариана сме 43 години заедно, от 37 сме женени. Тези години минаха на един дъх при нас. Как сме останали заедно? Не знам…

Тя Лора се шегуваше: “Абе вие не сте за тоя ХХ-и век, би трябвало да живеете във времената на Шекспир”. Не знам, изживели сме някакъв романтизъм заедно… Правила е компромиси заради работата ми, защото сама си изгледа Даниел и Лора. Аз пътувах страшно много и понякога е била с мен, но не толкова често.

С Мариана - 43 години връзка, 37 години брак...
-Синът ти Даниел не се изкуши от колекцията ти китари…
-Той завърши визуални изкуства, кино и телевизия в Нов български университет и сега работи в шоуто “Денис и приятели”. Киното и телевизията са му слабост открай време. През 2002 г. направи един наш клип по случай 25 години от първия ни хит, но някак си не се запали по това. Беше в екипа на сериала “Къде е Маги”, а от една година е при Денис.


Наследил ме е във визуална насока. И двамата с Лора рисуват страхотно. Когато показах рисунки на Лора на един приятел Борис Бранков, преподавател в академията, той каза: “Тази какво прави в музиката?”. Но точно тогава Лора направи група “Бол фейс” и издадоха албум. След това, преди 4-5 години “Ъпсурд” я поканиха да работи с тях и това й беше много силен старт.



-Какви нови емоции внася в живота ти внучката Ния?
-Тя е дъщеря на Даниел и вече е на година и половина. Когато се роди, аз толкова изтръпнах от удоволствие, че това дете го има вече на земята, че написах песен “Ния”, включих я в самостоятелния си проект “C’est La Vie” и почти на всеки концерт я пеем.

Ния танцува, пее, фантазира си някакви мелодии, много будно дете, прави неща, които ме удивляват. Дано и тя да бъде докосната с божествена дарба…

"На татко момичето"
-Дъщеря ти Лора е бунтарка, достойна дъщеря на рокаджия… Наистина ли не й попречи да прави своята различна музика, да се съблече за “Плейбой”?
-Абсолютно не й се бъркам. Тя когато получи поканата за сесията, първо се обади на мен и на майка си и каза: “Карат ме да снимам за “Плейбой”. Какво ще кажете?” Аз й казах: “Снимай”. Те двамата с брат й са расли в една среда, в която нямаше жестоките баща и майка, а имаше страхотните приятели. Беше на 11 години, когато я заведох да си направи татуировка на глезена, делфин, който и до днес има. Преди това водих Даниел да си направи на ръката, тогава беше на 15 години.

Живели са много волно. А колкото до музиката, никога не съм се опитвал да й преча в избора. Само й предложих да я заведа в студио на прослушване, но тя каза: “Не, остави ме на мира, ще ти донеса парчето да го чуеш”. Но съм се убедил, че има вкус, като се започне от гримирането и се свърши до музиката.

Данчо и Лора пеят "Лодка ли е любовта" в студиото на Иван и Андрей

-Повтарял ли си й често, че е красива, за да има самочувствие?
-Не, но съм й повтарял да внимава много с човеците, наречени мъже. Тя няколко пъти ме попита защо, а аз: “Не стават за нищо!”. Мариана обаче ми повтаряше: “Недей да я учиш така, моля ти се, ще остане стара мома, ще чака принца на белия кон”.

Минаха години и един ден тя идва и ми казва: “Татко, знаеш ли колко беше прав”. Опитвал съм се да я опазя от болезнени разочарования. Интересувам се от всичко, което правят децата ми, но се опитвам да бъда техният френд, та те са големи хора! Спорът ни с Мариана е именно заради това.

С Красимира Иванова в "Гласът на България", финален дует

-Ти беше два пъти треньор в тв формата “Гласът на България”. Имаш ли интерес да преподаваш?
-Мисля, че нямам талант за педагог, още повече, че съм все още активен музикант. Но това, което правих в “Гласът”, с най-голямо удоволствие бих го правил и занапред. Треньорът не те учи как да риташ топката, а на цялостна стратегия.

Като треньор в "Гласът на България" с Преслава, Вики Терзийска и Миро

-Ти самият школувал ли си гласа си?
-Вземал съм уроци от 1972-ра до 1975-а при една уникална педагожка – Ангелина Кънева. Беше ми като майка, но вече не е между живите. От нея съм запомнил думите, че от простак певец не може да стане. И преминавайки през годините, разбрах, че за да си певец, трябва да имаш определени качества, които са далече от това да си простак.

На юбилейния концерт в Зала 1 на НДК, 21 септември 2012 г.
-Готвите грандиозен концерт на 27 ноември в “Арена Армеец”, смело начинание…
-Вече много хора ми казаха: “Ти си ненормален, бе, как ще си правиш там концерти”. Не трябва да се превръща във фанатична идеята да вкараме 15 хиляди човека. Привличат ни по-скоро възможностите на тази зала, искаме да направим концерт на едно прилично европейско ниво.

Слава Богу, намерихме спонсор, и то генерален – “Булминерал”. При това меценатът, който финансира концерта и част от националното турне, е руснак! Ето ти иронията. Той каза: “Знаете ли аз какъв фен съм ви на вас!”. Милиардер е, а е много притеснителен и не желае да се споменава името му.

-Поговорката “музикант къща не храни” май не важи за “Сигнал”?
-Обичам да казвам: да не дава Господ да работиш нещо, което не обичаш, и то само за пари. Горди сме, че цял живот сме се изхранвали само от музиката ни.

-Кое те вдъхновява да композираш?
-Не знам. Възможно е да има нещо свише, но ме е страх да си помисля. Във вярата си съм малко по-различен, вярвам в Бог Отец, имал съм видение с него.



-В съня си?
-Вече се съмнявам, че е било сън. В Красно село, където съм роден, точно до нашата къща, имахме един комшия чичо Сашо, който ме обичаше като свое дете. Бил съм на не повече от 10-11 години, и една вечер се виждам в една тъмна стая на едно желязно легло, свил съм се в една поза, все едно не знам накъде да тръгна.

В един момент се отваря вратата и… аз такава светлина никога не съм виждал! Влизат чичо Сашо и отецът с дълга бяла коса, с бяла брада и със синя мантия. Не ходи, а се рее във въздуха, на педя над земята. Той се приближи, застана до мен, а чичо Сашо каза: “Това е момчето, за което ти говорих”. Отецът ме потупа по рамото и каза: “Браво, моето момче, браво!”… Сънувал ли съм го, или е било наяве, нямам идея…

-Притеснява ли те моментът на слизането от сцената?
-Шегувам се, че съм твърде малък, за да сляза от сцената. Мариана ми казва: “Ти на Лили Иванова ли искаш да приличаш?”, а аз: “Какво лошо има в това?”. А тя мисли за мен, че вероятно съм изморен вече. Викам й: “Ти разбираш ли, че все едно сега почвам! Все едно съм на 18 години!”



Като слушам хората около мен как се вълнуват от стажа за пенсия… Аз не искам за мина по тоя път. Не искам да дочаквам деня, в който ще взема десет пенсии, преди да си отида в земята, не, не, аз това не желая да ми се случи! Обидно ми е. Мечтая Господ да си ме прибере на сцената, да издъхна, докато пея. Да изпитам насладата от сцената и така да изчезна в небитието.

Преди 3 години правих песен за великия Рони Джеймс Дио, в нея заимствах думи от два наши хита: “Някой ден ще бъда с тебе в друго време, в друг свят, и между ада и рая ще пеем в безкрая”. Точно това искам да се получи… Сега хората като четат, ще си кажат: “Тоя луд ли е?… К’ ъв е тоя странник?”…



Песента, на която плача аз

В друго време, друг свят


Как да си взема сбогом със тебе
писма не стигат, там където днес си ти.
Ти имаш време, аз само спомен.
Ще те намеря, чуй, китарата звъни.

Ден след ден беше близо ти, бе до мен,
миг след миг, днес часовника пак върви.
Спомени... с тях съм сега богат.
Чакай ме, в друго време, в друг свят.

Как да си взема сбогом със тебе,
писма не стигат, там където днес си ти.

Може би, песента ми към теб лети,
Чуваш ли, как китарата пак звъни
Виждам те в звездите над всеки град
Чакай ме, в друго време, в друг свят

Ще те намеря, ще те намеря, ще те намеря
В друго време, в друг свят.

“Песента е по реален случай. Направена е за конкретен човек, който бе починал – съпругата на мой приятел. И много хора плачат на тази песен, тъй като веднага правят асоциация със свой близък. Музиката е моя, а текстът – на Александър Петров”, казва за нея Данчо.

Бележка от мен: Любимата ми песен на “Сигнал”. Хваща те за гърлото още от първите акорди… За мен тя е апотеоз и на невъзможната любов – когато човек се надява, че има прераждане, и че “в друго време, в друг свят” двамата влюбени ще бъдат заедно, понеже в този свят няма място за тяхната любов…


Публикувано във в. "Преса", 4 август 2013 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар