събота, 9 март 2013 г.

Поетът Добромир Банев: Вярвам, че добротата е обречена на оцеляване






Интервю на Боряна АНТИМОВА за магията на поезията и силата на любовта и доброто, за литературния талант и учителите


Добромир Банев изпитва удоволствие да играе с думите, както дете – с куп любими играчки. “Целувам – значи още съществувам”, изповядва той в съвършен стих и благодари на Бог, че е целунат с този дар. Споделя, че думите често му идват на прима виста, сякаш диктувани свише. Лекотата, с която жонглира с думи и образи, ясният, изчистен и изискан стих напомнят за незабравимия Дамян Даменов.

Най-четеният и обожаван съвременен автор на любовна лирика, чиито стихове се разпространяват ревностно от почитателите му в мрежата чрез блога му “Доброти и баневизми”, е високо ценен и от енигматичните Борис Христов и Маргарита Петкова. Според нея, “Банев е един от най-четените, най-харесваните, но некрякащи около себе си, сериозен творец, с аудитория, а не с фен-клубове”. Автор е на текстове за песни на Нели Рангелова, Йоана, Надя Ботева, Стратия и др.




На 44 години роденият в Ловеч Добромир Банев, който е и известен столичен юрист и светски чаровник, е с една издадена книга – “Еднакво различни” през 2011 г. и със стихове за още две. Готова е за печат втората му стихосбирка – “Хамалогия на чувствата”. От края на февруари той, заедно с Маргарита Петкова, започна експеримент, не правен досега – поетичен онлайн диалог между мъжа и жената. И двамата споделиха, че са в небивал ентусиазъм, и че този начин на работа е страхотно предизвикателство, което зарежда. Очаква се стихосбирката да е готова за Пролетния панаир на книгата.

-Добромире, ти си обожаван още след излизането на първата ти книга – “Еднакво различни”... Как се чувстваш насред толкова любов?
-Изненадан. Не толкова заради успеха на книгата, а защото си давам сметка колко хора четат поезия. Най-големият комплимент, който получавам, е че всеки открива себе си в нещата, които пиша.




-Не те ли застигна славата твърде рано?
-Не знам... Може би е точно навреме. Аз съм на 44 години, вече улегнал, от една страна, а от друга - все още млад, жизнен, търсещ забавата и красотата...

-По чистия стих, по културата на стиха напомняш Дамян Дамянов...
-Той е ненадминат. Харесвам също Валери Петров. Те двамата са ми били учители в детството. И до днес пазя книгите им... Дамян Дамянов е лирик. Аз също съм повече лиричен. Твърде възможно е да имаме сходни изразни средства и ритъм... Във всеки случай, чест е да бъда по някакъв начин сравняван с него, макар и незаслужено, според мен...

-Този твой чист и разбираем стих така ли "потече" от самото начало? Имаше ли периоди на символизъм или нещо друго?
-Вярвам в простите думи. В кратките словесни форми. Не харесвам абстрактността. Прекалено многото символи сякаш целят да придадат интелектуалност на дадено стихотворение, да речем. Според мен талантът се крие в това хем да го напишеш просто и разбираемо, хем читателят да си каже - ето, точно това винаги съм искал да кажа... В младежките години имах експерименти в абсурдизма. Може би повлечен от впечатленията си от произведенията на Реймон Кьоно. Но бързо осъзнах, че това е грешка.




-Откога пишеш? Помниш ли първото си стихотворение и повода за написването му?
-Пиша, откакто изобщо се научих на правопис. Първото си стихотворение написах във втори или трети клас, беше посветено на Асамблея “Знаме на мира”. Парадокс е, че го помня наизуст. Явно в живота има важни неща, които остават вечно.

-Някой насърчаваше ли те вкъщи да пишеш?
-Не. Но баща ми, Бог да го прости, ми беше подарил една стара пишеща машина “Мюлер”, от онези машини с прозрачните стъклени клавиши... Тя се превърна в мой стимул. Бях като запленен от нейната красота. Караше ме да изпитвам хем страхопочитание, хем ме предизвикваше да продължа...

После, години по-късно, животът ме срещна с големия поет Борис Христов. Това се случи в един офис, бях на 22 години... Той дойде много болен, за да се срещне с мен, защото харесал нещата ми... Та той ми каза нещо, за което се оказа прав. Каза, че писането е късане на черва. Звучи неприятно, но е самата истина. И сега не мога без тази болка... Споменавам винаги и Павлина Матеева, учителката ми по литература. На нея дължа много, много, много. Тя възпита в мен отношение към думите. Признателен съм й до гроб.




-Но защо юридическия, а не филологическия факултет?
-Аз исках да ставам певец или актьор, но времената бяха такива, че без връзки това беше невъзможно да се случи. Насочих се към правото, защото сметнах, че с времето сам ще усъвършенствам писмената си култура, а то ще ми даде нещо повече. Така и стана. Юридическият факултет ме научи на дисциплина - и в работата, и в мисленето. За да пишеш, се иска голяма дисциплина.

-След като поет къща не храни, юристът сигурно го прави. С какво точно се занимаваш?
-За съжаление, в България изкуството по принцип не храни. Без значение дали пишеш, дали рисуваш или пееш. Примирил съм се с това. Просто хората, които се занимават с изкуство, трябва да изразяват себе си. Състоянието на творческа леност е непростимо. А правото ме издържа, да. Занимавам се с търговско право, най-общо казано. Имам интерес и към интелектуалното право, тъй като пряко ме засяга като творец.

-Сухата строга материя на правото и най-нежните любовни балади - ти сякаш си изтъкан от контрапункти…
-Животът е изтъкан от противоречия, нали? Любовта също е много противоречива. Някак вярвам, че човек не може да има всичко. Нещо му се дава, друго му се отнема. Гледам на това като на хармония, не като на някакъв недостатък.




-Стъпкана ли е любовта в материалния 21-ви век?
-В голяма степен - да. Тя се превърна в понятие, за което няма определение дори в Тълковния речник. Сякаш всеки я носи, всеки разсъждава върху нея, но повечето хора като че ли вече са неспособни да я споделят с някого. Чужди сме си. Ще си ставаме все по-чужди, ако доброто наистина не вземе връх. А аз като човек, роден под знака на Водолея, вярвам, че добротата е обречена на оцеляване. Поне на оцеляване.

-Нали казват, че след несъстоялия се "край на света" идва нов век на връщане към духовността… Вярваш ли в това?
-Да, да, това имах предвид. Интуитивно вярвам, че ще стане така.

-Доказано е, че най-красивата любовна поезия се пише в моменти на любовни несполуки. При толкова много прочувствени любовни стихотворения, на човек би му хрумнало, че си един мъж, нещастен в любовта?
-Нещастен - не бих казал. По-скоро разочарован като повечето хора. Но пиша за любов, имам това право, понеже съм бил истински влюбен и съм обичал. Това остава като придобит навик, защото любовта не е инстинкт. Баба ми и дядо ми по майчина линия бяха най-влюбените хора на света. Насила няма как да бъдеш обичан. Любовта е дар. Може пак да ми се случи. Надявам се. Но не съм нещастен в този смисъл.


"Йоана стана една от най-близките ми приятелки, след като направихме заедно песента Rouge"

-Това означава ли, че живееш сам?
-Да, но не защото това е причината. Аз съм самостоятелен от 18-годишен. Един Водолей има нужда от пълна свобода. Но свобода, която би споделил с целия й уют, ако има любов.

-“Еднакво различни” – какво стои зад това нетрадиционно заглавие на първата ти книга?
-Идеята, че се раждаме различни, но всички еднакво имаме нужда да обичаме и да бъдем обичани. Този оксиморон ми се видя подходящ за целта.

-Откъде дойде това сравнение, че си еквивалент в мъжки вариант на Кари Брадшоу  от сериала „Сексът и градът", и има ли истина в него?
- Не, няма никаква истина. Не помня кой журналист се опита да ме оприличи на персонаж от хитов сериал. Не се наложи в медиите. Слава Богу, читателите са независими в преценката си за моите работи, не се поддадоха на "жълти" внушения.


-А откъде дойде идеята да съчетаеш поезия с проза в книгата?
-Пак заради заглавието на книгата. Еднакво да говоря за любов, но с различни похвати. А и не беше правено, поне не скоро. Мисля, че това се хареса на читателите.

-Блогът ти „Доброти и баневизми" е сред най-посещаваните в мрежата, говори се, че именно той те е мотивирал да събереш литературните си произведения в книгата „Еднакво различни"?
-Да, така е. Чрез него набрах смелост, така да се каже. Там имам много последователи и това много ме радва. Тъжно е, обаче, че някой недоброжелател (а такива винаги има) е "докладвал" блога ми във Фейсбук като спам и оттам хората нямат достъп до него. Администраторите не взеха предвид оплакванията на много хора, че достъпът до блога е ограничен, това много ме озадачава. При положение, че има доста нецензурни снимки и публикации, които се вихрят свободно... Както и да е. Който иска да чете, намира начин.

-Като спомена, какво да правим с хейтърите в мрежата?
-Да не им обръщаме внимание. Те сами се наказват достатъчно.

-Ти, който пишеш за любов и доброта, как се справяш с проявите на завист и злоба онлайн и офлайн?
-За съжаление лошото в хората преобладава в много случаи. Вероятно се раждаме лоши и с времето трябва да се учим да бъдем добри. При някои се получава, при други не.

-Възможно ли е някак да се справим тези хора – завистници и недоброжелатели, които нахълтват в живота ни, разбиват трудно градената ни хармония просто, защото не им харесва, че сме успели в нещо?
-Нямам еднозначен отговор на този въпрос. Опитвам се да бъда толерантен, без да мога и без да искам да ги разбера. Ето го пак заглавието от книгата - еднакво човеци сме, като личности - различни. Още едно противоречие. Не го приемам, уча се да го преодолявам.




-Автор си и на прекрасни текстове, изпяти от Нели Рангелова, Йоана, Надя Ботева, Стратия. Приемаш ли ги като поезия?
-В никакъв случай. Текстовете за песни се пишат по мелодия, създадена от друг. Това автоматично не придава на такива текстове чара на поезията. Друг е случаят, когато се вземе вече написано стихотворение и по него се създаде песен. Но с радост пиша текстове за песни. Разпускащо е, и забавно.

-Втората ти книга - "Хамалогия на чувствата" вече е готова. Ще има ли и в нея много любовна поезия, на която се плаче?
-Ще бъда съвсем откровен. Имам материал поне за две книги. За съжаление издателствата се правят, че не съществувам. Известни автори също се правят, че ме няма. Отдавам го на това, че не съм маргинален. Книжният пазар е залят с какви ли не бълвочи, минаващи за модерни и актуални. Иначе "Хамалогия на чувствата" ще включва само и единствено стихове. За любовта.

-Хамалогия на чувствата – пак контрапункт между грубата до вулгарност действителност и… чувствата…?
-Именно. Който обича, той носи и кръста на любовта. Не е лесно да обичаш. Още по-трудно е да бъдеш такъв, че теб да обичат. Любовта и умората вървят ръка за ръка.




-В тези дни на протести, когато улицата се опитва да диктува, застрашено ли е правото по някакъв начин?
-Правото не, застрашен е редът. Много се надявам хората да покажат, че са част от едно гражданско общество, макар и в крехка възраст. Ако подценим правото, ще се роди анархията. А тя е зло.

-Като юрист, какво мислиш за смяната на модела на управление? Как ти се струва идеята за ново Велико народно събрание?
-За съжаление не е толкова просто. Що се отнася до евентуалното намаляване на броя на депутатите - има резон. Може да се помисли и за това да станем президентска, а не парламентарна република. Както казва проф. Божидар Димитров, България винаги е била управлявана от ханове, императори и царе, та дори и от диктатор в лицето на Тодор Живков. Но според мен не сега е моментът да се свиква Велико народно събрание. Нека сега свършим неотложното - да се назначи служебно правителство, което да подготви предсрочните избори. Аз така мисля.

-В това наше трескаво време на срутени кумири, къде е мястото на поетите?
-В сърцата на хората. Мястото им винаги е било там. Разбира се, и на улицата. Какво е Септемврийското въстание без Гео Милев?!




-Какво показаха протестите, според теб?
-Те са част от всяко демократично общество, начин хората да търсят справедливост и са проява на гражданското общество. Макар и крехко, нашето гражданско общество показа на света, че все пак можем цивилизовано да търсим защита на нашите права и интереси. Протестите ни правят активни граждани на държавата. Смятам, че тепърва хората ще използват мирните протести като ефективно средство да отстояват себе си и възможностите за по-благонадеждно бъдеще. За мен протестът е форма на мирна революция - революция, която се ръководи от духа, не от оръжието.

-Мирна революция – добре, но гневът в повечето случаи не е най-доброто оръжие…
-Разбирам гнева на хората по улиците. Самият аз съм част от този гняв. Давам си сметка, че 23 години твърде малко неща са се променили. В много отношения нещата станаха по-зле - здравеопазването, образованието, моралът ако щеш... Нещата са взаимно свързани. И когато в един момент нямаш какво да сложиш на масата, този гняв не само става оправдан, той е вече задължителен.

Гладът принуждава хората към лошотия, престъпност и девалвира всички техни духовни и емоционални нужди. Гневът, обаче, трябва да бъде овладян - да имаме способността да декларираме нежеланието си несправедливостта в живота да ни владее. Чувството, че си човек - втора ръка, не може да не те ядосва. Протестите са оръжието на осъзнатия гняв.




-Когато те притиска гладът, как да си осъзнат и подреден в протеста си…
-Гладът не може да бъде конструктивен в нищо. Зрелищата го притъпяват, но само до един момент. Когато хладилникът е празен и няма с какво да нахраниш децата си, не стигат нито чалгата, нито реалити-форматите, нито турските сериали. Как и до кога може гладният човек да се възхищава на неща, които липсват в собствения му живот?

Гладът е свалял режими и правителства, предизвиквал е епидемии и войни. Надявам се в България нещата наистина да се променят към по-добро. Надявам се да не виждам гладни деца, баби и старци по улиците на нашите градове. Иначе за какво толкова я искахме тази демокрация?!

-Ще спаси ли света любовта в тези размирни времена?
-Да. Любовта е била повод за войни, но тя е и най-сигурният начин да се чувстваме и да бъдем свободни. Не красотата, любовта ще спаси света.

КАК СЕ РОДИ ПОЕТИЧНИЯТ ДУЕТ С МАРГАРИТА ПЕТКОВА


ПОЕЗИЯ ОТ ДОБРОМИР БАНЕВ




НАПРАВО СИ ЖЕСТОКА

Не готвиш, не подреждаш, не переш –
не ми е нужна тиха домакиня!
Надявам се за днес да избереш
онази рокля във небесно синьо,

обувките на белите цветя
и сребърните гривни от Мароко…
Сложи червило. Идва пролетта.
Прекрасна си! Направо си жестока!

Аз искам да се перча като лъв
със своята излъскана лъвица!
За другите мъже да бъдеш стръв,
но да си само моя!
Хубавица!

Такава те желая. Не с парцал.
Мъжете нямат нужда от слугиня.
Бъди красива! Всичко бих ти дал!
Но, моля те, не ставай домакиня!


ДРУГО И РАЗЛИЧНО

Буквална си. И скучна. Тихо. Пий.
Отворих вино. Ето ти цигара.
Хвърли си дрехите. От мен не крий
гърдите си. Не те намирам стара.

За малко с мен сега се отпусни.
Разголена. Нахална като младост.
Сега. Сред тези четири стени.
Нали не си обичала нахалост?

Понеже ставаш скучна… А не си.
Понеже навикът ни приобщава…
Отпий и просто искай с мен да си.
Това единствено си заслужава.

Не ме вълнуват клюките. Вали.
Бъди отново мила. Романтична.
След чаша вино пак си ти. Дали?
Или е друго. Друго и различно.




УМЕЕМ ДА МЪЛЧИМ


Вземи си питие. Седни до мен.
Да си запалим по една цигара.
Отива ти да си по сутиен -
ти няма никога да бъдеш стара!

Седни. Аз малко ще ти почета -
нали Превер все още те вълнува?
Да вдигнем малък тост за любовта!
След стиховете пак ще те целувам.

А после, сред цигарения дим,
невинни като в детство - голи, неми -
ще се прегърнем и ще помълчим…
Умеем да мълчим.
На много теми.


НЕ ТИ ОТИВАТ ДРЕХИ

Не ти отиват дрехи. Само грим.
Едно червило стига ти за мене.
Ще си представим, че сега сме в Рим.
В хотелска стаичка за малко време.

Бакарди, канцонети, сладолед,
а после ненаситните целувки…
Ще разбера, че станало е пет,
ако не виждам твоите обувки.

Обувките са ти аксесоар,
но аз ги мразя. Вечно ни разделят…
В един такъв любовен будоар
е твърде кратка нашата неделя.

Не се обличай още. Още не.
Час-два остават, докато сме двама.
Обичам голите ти колене.
Сега сме в Рим. Целувай. 
Друго няма.




РЪКАТА Е БЕЗСЪНИЕ ЗА ДВАМА

Докосвай ме. Не спирай. Тази нощ
ще бъде като другите безсънна.
Ще си запалим свещи за разкош.
Ще пием вино, влюбени по тъмно.

И в тъмното телата ще трептят,
опънати от нежност като струни…
Докосвай, както правиш всеки път.
А аз ще ти говоря, но без думи.

По тъмно всяка ласка на жена
от слънце винаги и е по-желана…
Докосвай. Нека стане рутина.
Ръката е безсъние за двама.

Докосвай ме. Ръката ти по мен
и виното по немите ни устни –
това е. С всеки допир споделен,
безсънни сме. От чувства земетръсни.


Корицата на книгата "Еднакво различни"


Всички снимки в интервюто са на Валентин Иванов - sValio
Публикувано във в. "ПРЕСА",9 март 2013 г.


Няма коментари:

Публикуване на коментар